На парахода, преди да се разделим в Бургас, в общи черти нахвърляхме проекта за бъдещето на работата, започната от нас в Цариград. Както и всяка друга работа — за да завърши успешно, — тя трябва да продължи в дух на единство и последователност. Трябва някой да ни замести, за да я завърши окончателно. Оня, който ще ни замести, трябва да има идеология приблизително като нашата. Той не трябва да има нищо общо с Вътрешната Македонска Организация, членовете на чието ръководно тяло, понеже разполагат с подполна неограничена власт, нямат никакъв интерес да си развалят спокойствието. По тая причина — ние знаехме това отдавна — те са враждебно настроени спрямо каквито и да било действия, които би имали за резултат да нащърбят тяхната власт или да развалят тяхното спокойствие. Веднага, щом пристигнем в София, ще пишем на нашите Солунски другари: някой от тях — Орце, Коста Кирков или Димитър Кошанов — да иде в Цариград и да довърши окончателно работата, като получи, постави и възпламени взрива под основите на Отоманската банка.

Три или четири дни след раздялата ни на парахода в Бургас, тримата се събрахме в София. Там бяхме извънредно неприятно изненадани от следното: веднага след като Българската Телеграфна Агенция оповестила нашето освобождение, без да дочака нашето завръщане в София, за да вземе нашето мнение относително лицето, което ще ни замести, Борис Сарафов изпратил за наш заместник в Цариград Александър Димитров — както тогава се именуваше Ал. Кипров, родом от гр. Мустафа-Паша (сега преименуван Свиленград), бъдещият стихоплет, сътрудник на бъдещия хумористичен в-к „Българан“, бъдещият член на Цанковистката русофилска партия и депутат от болшинството при управлението на русофилите.

Минаха 12 години. В първите дни на м. октомври 1912 г. почна Балканската война. Още на 6 октомври — същият ден, когато се обяви войната — турците отстъпиха и българите заеха без бой гр. Мустафа-Паша. Депутатът от болшинството, Александър Кипров, преизпълнен от гордо съзнание за своето депутатство и за властта, която има като депутат от болшинството, няколко дни след заемането на града от българската войска отишъл да посети родния си град и да види майка си — една стара, умна жена, с четвъртито лице, цяло набраздено от дълбоки бръчки. След първата радост от срещата, учудена, че синът й не е войник, старата жена запитала:

— Е, ти на какъв си меснет?^[1]

— Аз съм депутат.

— Какво е това „депутат“?

— Аз правя законите в България.

— Ама ти ли правиш законите?

— Аз.

— О-о-ох! — отвърнала майката. — Тежко и горко на тоя народ, дето ти му правиш законите!

През м. януари 1913 г., по време на примирието, като войник в един от полковете, които обсаждаха гр. Одрин, бях пуснат в отпуска и — на минаване през гр. Мустафа-Паша — отидох да видя майката на Ал. Кипров. По време на разговора тя ми каза:

— Няма да излезе на добър край мурабето^[2], дето сте го почнали, айол! Народът ви е алтън^[3] народ, ама овчарите ви една пара не струват!

Вероятно от сина си тя заключаваше и за другите „овчари“ на българското стадо — и не се беше излъгала…

Та, този Александър Димитров бил изпратен от Сарафова в Цариград да ни замести и да довърши нашата работа. Както казах и по-горе, това беше много неприятна изненада за нас. Никой от нас не познаваше Кипрова; тоя последният беше много малко познат и на Сарафова; по чия препоръка или по чие внушение Сарафов беше побързал да го изпрати?

Тая изненада изстуди още повече отношенията между Мерджанова и мене: ако той ме беше послушал и не беше се намесил в отношенията между екзарх Йосиф І и Вътрешната Македонска Организация, ние нямаше да бъдем арестувани и изгонени — поне нямаше да бъдем арестувани всичките; в такъв случай не би имало защо Сарафов да праща в Цариград тоя непознат човек да ни замества. Нашата работа в Цариград, поверена в ръцете на един непознат — следователно несигурен — човек, висеше, така да се каже, на въздуха. Поради липса на средства, от една страна; и поради нашето арестуване в Цариград, и възможното разкриване на тунела под цариградската Отоманска Банка, работата в Солун бе преустановена, отворът на тунела — зазидан и маскиран, а хората — пръснали се по родните си места, за да не гладуват.

С това изпращане на Ал. Кипров в Цариград ние се намерихме пред свършен факт. Щем-нещем, трябваше да се примирим с него. Бихме могли да не се примиряваме, но каквато акция и да предприемехме, за да отвоюваме нашата независимост, трябваха парични средства, а ние не разполагахме с такива. Как да се сдобием? Да почнем от началото с фиктивни пощенски записи като Ст. Михов преди 3 години? Или с разбойнически акции като онези в Шилинос и Черпелий? Но то значеше да тъпчем все на едно място; то значеше — цялата наша идеология и деятелност да се ограничат само във фалшификации и разбойничество. По тоя път, вместо да изразим пред Европа и пред цялото човечество нашия протест на възмутени от робството борци, ние бихме рискували да се зарегистрираме в полицейските архиви на разните държави като вулгарни мошеници и разбойници.

По онова време Софийският Върховен Македонски Комитет беше пуснал в продажба облигации от така наречения „Македонски патриотичен заем“; стойността на една такава облигация беше 50 л. златни. Изражението „пуснал в продажба“ не отговаря точно на действителността, защото — ако и при тяхното пласиране да не се употребяваше брутално насилие — всъщност те се пласираха под влиянието на страха от такова в случай на отказ. В обясненията, които имахме със Сарафова поради изпращането на Ал. Кипров за наш заместник в Цариград, с него лично дойдохме до едно съглашение, което може да се резюмира в следните точки:

1. Ние се ангажираме в пласирането на облигации от Македонския Патриотичен Заем през времето до началото на м. март 1901 г. било тук, в София, било в провинцията.

2. За пътни и лични разходи на нас и на лицата, които ще ни бъдат дадени в помощ и които безпрекословно ще изпълняват нашите нареждания, ще можем да разходваме не повече от 500 лв. месечно.

3. Събраните суми, пресметнати по кочаните на пласираните облигации, като се приспаднат сумите за пътни разноски и за личната издръжка, ще се внасят в касата на Комитета срещу разписка, подписана от касиера на тоя последния.

4. От така внесените в Комитета суми, ние ще получим една обща сума от 20 000 лева, която ще разходваме за нашите работи в Турция, без да даваме отчет на когото и да било.

5. Сарафов ще отзове Ал. Димитров от Цариград, където ние ще изпратим наше доверено лице.

Трябва да беше 20 ноември 1900 г., когато ние заминахме из провинцията, където никой още не беше отивал да пласира облигации от Македонския заем. Мерджанов замина за Габрово, Соколов — за Горна Оряховица и Търново, а аз — за Ловеч и Севлиево. Ние бяхме снабдени с по едно пълномощно от Софийския Върховен Македонски Комитет и с по няколко връзки от 100 облигации. В помощ на всекиго от нас бе даден по един от хъшовете, които се навъртаха в Комитета. Предназначението на тези наши помощници беше да упражняват „морално влияние“ върху лицата, на които щяхме да предлагаме за пласиране облигациите и да превеждат в изпълнение нашите нареждания при пласирането; те бяха нещо такова, каквото са полицейските стражари, които придружават съдебните пристави при изпълнението на съдебните решения. За такъв помощник на мене дадоха някой си Васил Матов, родом от гр. Битоля, по прякор „Херкулес“ — наричан така поради чудовищната му физическа сила.

От София взехме влака, който тръгваше в 10 ч. вечерта; на другия ден сутринта аз слязох на гара Плевен; Мерджанов и Соколов продължиха пътя — те щяха да слязат на гара Горна Оряховица. По онова време железопътните линии Левски-Ловеч и Горна Оряховица-Габрово не съществуваха, така че Мерджанов щеше да пътува от Горна Оряховица до Габрово с файтон; по същия начин аз щях да пътувам от гр. Плевен до гр. Ловеч.

Аз познавах гр. Ловеч от по-рано — там бях живял в ранното си детство, от 1882 до 1890 г. Както споменувам и на друго място, след потушаване на Кресненското въстание и превземането на гр. Горна Джумая от турците, при което получил удар и бил изнесен от боя върху носилка, образувана от две пушки и едно влашко кебе, вуйка ми, бившият Охридски митрополит Натанаил, бил назначен за управляващ Ловчанската епархия, чийто титуляр, митрополит Йосиф, беше станал български екзарх и живееше в Цариград. След като беше изхабил своите физически сили в борба за политическата свобода на Македония, той — явно е — ще да е имал за цел да продължи тая борба, като хвърли в нея силите на отгледаните и възпитани от него деца и младежи. А те не бяха малцина. Без да се считат ония, които той от най-ранната им възраст беше взел при себе си в Охрид (Трайко и Ефтим Китанчеви, Андрея и Наум Башеви, Д. Мангов, Иван и Никола Бойкикеви и др.), в Ловеч той ни беше събрал цяла рота македончета от разни възрасти и от разни краища на Македония. Последователно тези деца свършваха в Ловеч първоначалното училище, след това биваха изпращани от него да следват в Търново или София в гимназия или занаятчийско училище; свършилите гимназия той изпращаше в странство да следват висши науки… Тоя църковен княз, който нямаше други източници освен заплатата си и който я харчеше изцяло, за да отглежда и да дава образование на хорските деца, носеше панталони от груб троянски шаяк, които вечерно време кърпеше самичък, защото нямаше пари да си купи нови; тези панталони, цели покрити с кръпки, бяха същите ония, които той беше обул в 1881 г. и с които — по-късно — почина в 1906 г.

С файтон, в когото освен Херкулеса и мене пътуваха още двама души, в Ловеч пристигнахме към два часа след пладне. Кога да влизаме в града, при казармите, срещнахме един поручик от 16-ти пехотен полк, квартируващ в Ловеч; като ме видя, поручикът направи знак на файтонджията да спре. Това беше един мой съученик от военното училище, родом от гр. Ловеч, Христо Андреев — „Тачката“, както го наричахме в класа. С него ние бяхме много близки; като юнкери се числяхме в една и съща рота, взвод, отделение и клас, спяхме в едно и също помещение, бяхме неразделни. Веднъж, през м. януари 1895 г., бяхме пуснати в отпуск и скиторехме из града; отивахме към гарата, бяхме отминали Шарен мост. Срещу нас вървеше един едър войник-пионер. Войникът ни наближи и ни отмина, без да обърне внимание на нас — моля ви се, на нас, бъдещите генерали и командири на армии! Тачката, чиито крака, извити в коленете като затворени скоби, бяха закрити под пешовете на шинела, се спря, обърна се към войника, който си вървеше по пътя надолу към Шарен мост и извика:

— Войник!

— Аз, гос… — извика войникът, като едновременно с това се обърна кръгом, с ръка вдигната за козируване. Но, като видя кой го вика, той си свали ръката и с най-голямо пренебрежение произнесе едно презрително: „А!“

Тачката продължи да заповядва:

— Я, ела тука!

Войникът тръгна към нас и както се доближаваше, запита:

— Какво искаш, бе момче?

— Защо не козируваш? Застани мирно!

Войникът се беше доближил до нас и, при последните думи на Тачката, се засили и му зашлеви една такава плесница, че моят приятел се завъртя на петите си под ъгъл от 180 градуса. След това войникът, без да обръща повече внимание на нас, най-спокойно си продължи пътя надолу към Шарен мост.

— Моля ти се, Петре! Моля ти се! Моля ти се да не казваш никому за това! — говореше на пресекулки Тачката, като се държеше за ударената буза, почервеняла от плесницата, и като плюеше кръв.

Вечерта ние се върнахме в училището; аз не казах никому как войникът беше отдал чест на Тачката, който — изглежда — и досега беше ми останал признателен за мълчанието.

— Накъде така? — ме запита Тачката.

— Засега — до тук, в Ловеч.

— Ще ми бъдеш гостенин! Аз живея ей таме, на две крачки от тук! — показа той с ръката си една бяла, кокетна къщичка на запад от казармите.

— Но аз не съм самичък. Имам и другар — и аз посочих Херкулеса, който си свали каскета и поздрави с „добър ден!“

— Ще се намери място и за него! Карай насам! — обърна се той към файтонджията — ще спреш ей там, пред оная къща! — и той посочи къщата. — Аз ей сега идвам!

Файтонджията отби от шосето, а Тачката хлътна в казармата. Ние дойдохме до къщата. С Херкулеса слязохме от файтона и взехме вързопа с облигациите. Файтонът беше още пред вратата на къщата, когато Тачката дойде. Ние влязохме в къщата, посрещнати от вестовоя.

— Довечера ще приготвиш легло за господина в моята стая — каза Тачката, като ме посочваше. А за тоя господин — и той посочи Херкулеса — ще приготвиш легло в твоята стая!

След като даде тия нареждания, Тачката се върна обратно в казармата. Ние се измихме, взехме една връзка облигации, завихме я в един вестник и излязохме из града. Трябваше — преди да почнем работата — да идем в помещението на Македонското дружество и да се запознаем с неговия председател, чието морално съдействие щеше да ни бъде необходимо. В паметта ми не е останало почти нищо от запознаването ми с местните македонски дейци. Същественото беше, че още същия ден пласирахме няколко облигации. Вечерта с Херкулеса, доволни от днешния ден, се върнахме да нощуваме в квартирата на Тачката. Там заварихме една сцена, която ни накара да се откажем от намерението си — докле сме в Ловеч, да бъдем гости на моя съученик от военното училище. Заварихме Тачката, в силно раздразнено състояние, да бие с плесници вестовоя, който беше застанал мирно пред поручика и мигаше с двете си очи, когато Тачката, с двете си ръце, му удряше плесниците, които всякога бяха чифт, следващи на често две по две и по двете му страни. Като автомат, вестовоят отговаряше:

— Тъй вярно, господин поручик!

— Не ти ли казах аз: за утре ботушите ми тая вечер да са поставени към краката, близо до кревата?

— Тъй вярно, господин поручик!

— Защо си ги оставил в ъгъла, зад вратата? — последваха начесто две плесници.

— Виноват, господин поручик!

Последваха, начесто една след друга, две плесници. Аз се намесих:

— Андреев! Кажи на войника да си излезе! Имам да ти говоря нещо!

С глас на затихваща буря и с най-пълно презрение, Тачката се обърна към войника:

— Марш навън!

Войникът се обърна кръгом и излезе. Аз казах на Тачката:

— Дойдох да ти благодаря за гостоприемството и да ти кажа, че — за голямо съжаление — не ще можем да се възползваме от него.

— Защо?

— Защото не искаме да бъдем свидетели на такива унизителни сцени — и с очи посочих вратата, от която войникът беше излязъл.

— Ама за това ли? Голяма работа било, че съм напердашил това говедо, вестовоя!

— За тебе може да не е голяма работа, но ние не желаем да гледаме такива сцени.

— А когато оня войник ми удари шамар — тогава ти не намери за нужно да се възмутиш от това! За негова сметка аз сега връщам на другите войници тоя шамар. И им го връщам с лихвите!

— Оня войник ли? Ти тогава сам си беше виновен. Като не те бива за ездач, кой те кара да се качваш на коня? Ти се опита да му се качиш — и конят те ритна… И беше в правото си да те ритне. А тука, с вестовоя — все едно, че на умряло куче вадиш нож. Довиждане, Тачка! Ние ще идем на хотел. Така е най-добре.

Ние си прибрахме пакета с облигациите и отидохме да нощуваме в хотела на Никифоров, близо до читалището; в тоя хотел останахме през цялото време, докле бяхме в Ловеч.

Минаха 16–17 години. Тачката, вече в чин полковник, бил назначен комендант на риболова в Буру-Гьол. Спрямо подчинените си той продължавал да се отнася тъй, както се носеше спрямо войниците от 16-ти полк в Ловеч. В началото на 1918 г. като негов подведомствен е бил изпратен подпоручик Стаматов, син на солунския поп Стамат, свършил в с. Княжево „Скорострелката“ — както наричаха школата за запасни офицери, чието предназначение беше да попълнят на бърза ръка кадъра от запасни офицери във военните части по време на първата европейска война.

Веднъж полковник Андреев и подпоручик Стаматов били останали сами в помещението. По някакъв повод полковникът се скарал на подпоручика и — според какъвто му беше обичая — го напсувал на майка. Весел и благ по характер, Стаматов, който беше снажен и силен физически, кипнал, уловил за врата полковника и му дръпнал такъв хубав пердах, че му платил за всичките издевателства спрямо подчинените. Ако Стаматов да беше прост войник, достатъчно е било полковникът — като не е можал да го застреля на място — да отнесе въпроса за побоя до прокурора, за да бъде осъден на разстрелване; но Стаматов беше офицер — и полковникът е трябвало да представи доказателства за побоя; а свидетели, които да установят това, липсвали — и господин полковникът си отнесъл побоя без никакви последствия за побойника… Той поискал с рапорт и към средата на 1918 г. сполучил да се отърве от началството си над Стаматова и от евентуалността да яде втори път бой: Стаматов е бил изпратен в Драма.

На следния ден ние с Херкулеса продължихме пласирането между жителите на града и македонците-българи, живущи временно в Ловеч. Научихме, че един арнаутин-мохамеданин, халваджия от Призренско, когато узнал, че временно живущите в Ловеч македонци купили по една облигация, се заканил — когато си иде на вилает — да обади имената им на властта. С Херкулеса отидохме в неговия дюкян. Аз му предложих да купи две облигации. Халваджията отказа и почна да го усуква. Турен на тясно от Херкулеса, най-после той взе предлаганите му облигации и плати за тях 100 лева. На излизане от дюкяна аз му казах:

— Сега, като си идеш на вилает, яви се в укюмата и кажи имената на ония македонци, които са взели облигации! Тогава властта ще узнае, че всички те са купили по една облигация, а ти си купил две!

В Ловеч аз пласирах около 60–70 облигации и десетина дни след пристигането ми там заминах с файтон за Севлиево. Още щом пристигнах, запознах се в Македонското дружество с един македонец-часовникар — Симидчиев, чийто дюкян беше на площада, срещу паметника. В Севлиево имаше двама часовникари, и двамата македонци — Симидчиев и някой си Иванчо от Паланка. По-рано, в моето детство, аз живеех в Ловеч, откъдето помнех тоя Иванчо, който, независимо от галеното си име, беше човек на около 50 години; в Ловеч не му провървяло и сега той упражняваше занаята си в Севлиево.

Както по-рано в Ловеч, така и сега тука, в Севлиево, за да добие по-голям доход от своята селска клиентела, Иванчо Сахатчията туряше в ход една своя, така да се каже, чисто паланечка хитрост:

Пазарен ден. В дюкяна влиза селянин, чийто часовник — кой знае защо — престанал да върви. Селянинът го изважда от пояса си и го показва на Иванча, който го взима, отваря го, поставя лупата на окото си, разглежда го, след това го затваря и го подава обратно на селянина.

— Часовникът ти е от много добра марка. Много хубав часовник. Здрав е, но трябва да се почисти.

— Та аз затова съм го донесъл при тебе. Почисти го!

— Ще го почистя, но по-напред да се разберем! Ако го почистя с тая вода — и той посочва едно шише от около 200 грама, пълно с бистра течност — ще струва два лева; а ако го почистя с ей тая вода — то посочва друго, по-малко шише, също пълно с бистра течност — ще струва пет лева. С коя вода да го почистя?

— Защо е тая разлика в цената?

— Затова, че първата вода ще го варди от нечистотии две години, а втората — най-малко пет години. С коя вода искаш да го почистя?

Историята завършва с това, че клиентът предпочита часовникът му да бъде почистен с „втората“ вода,… която се различава от „първата“ само с това, че е турена в друго шише, защото и двете шишета съдържат една и съща течност — бензин…

Пласирането на облигации тръгна в Севлиево по-добре отколкото в Ловеч. Тоя успех се дължеше на усърдието, с което Симидчиев и един батареен командир в артилерийския полк, квартируващ в Севлиево, капитан Бараков, се бяха заели да проагитират пласирането между гражданите и офицерите. Тоя успех се дължеше още повече на събранието, устроено в салона на читалището в неделя, 3 декември 1900 г. Понеже мене никак не ме биваше в ораторското изкуство, бях писал на Мерджанова в Габрово да дойде в Севлиево и да говори на събранието. Мерджанов дойде и държа на събранието една вдъхновена реч, която направи много силно впечатление на гражданите.

— Когато чуете оттатък Рила — завърши Мерджанов своята реч — как в гърма и трясъка на възмущението се късат робските вериги, вие можете да имате гордото съзнание, че сте взели живо участие в това освобождение на робите! Те — вашите облигации, тези парчета хартия — те ще помогнат най-много да се скъсат робските вериги!

В този ден и в течение на няколко дни, които последваха, аз пласирах в Севлиево над 140 облигации, така че общата, събрана от мене сума, надмина 10 000 лева. Мерджанов в Габрово и Соколов в Горна Оряховица и Търново бяха събрали суми двойно по-големи от оная събрана от мене, така че общата, събрана от трима ни сума, надвишаваше 50,000 лева. В Севлиево ме догони едно писмо от Маня Икономова, изпратено до мене в Ловеч и препратено оттам в Севлиево.

След моето заминаване из провинцията, Матей Икономов сполучил да издейства да бъде изпратен в странство; той беше заминал за Милано, откъдето ми се обади Маня Икономова. В писмото си Маня ми даваше адреса си и искаше да пратя на Матея 400–500 лева. Аз веднага писах на Матея и му отговорих, че не мога нищо да им пратя, защото парите, които съм събрал, не са мои пари; не само аз, също Соколов и Мерджанов са събрали значителни суми, но те не са наша собственост; тяхното предназначение е друго, така че ние не можем да разполагаме с тях; мога да му пратя от тях, но под условие — веднага след това да си тегля куршума в челото. Ако на такава цена е съгласен, да пише веднага. Когато му пратих това писмо, аз се водих от следното съображение: ако той се съгласи да му пратя пари с цената на моето самоубийство, значи, че за него моят живот представлява ценност по-малка от сумата, която иска да му пратя; а от това следва, че той не заслужава да му се помогне и не бива да му се помогне. На това мое писмо не последва отговор, от което заключих, че Матей и Маня Икономови съвсем не бяха глупави хора и че когато са ми искали пари, разчитали са на моята наивност и на лекото ми отнасяне спрямо задълженията, които бях поел спрямо Б. Сарафов и другарите си.

Мимоходом трябва да отбележа, че съпрузите Маня и Матей Икономови бяха много настойчиви хора. През лятото 1902 г., когато Орце, Шатев и аз живеехме у тях, Матей пак поиска от нас 500 лева, които му били необходими — по това време той формираше собствената си театрална трупа. Ние му отказахме по същите съображения като ония в писмото, което му бях пратил в Милано. Матей кипна и като направи с дясната си ръка едно движение на проклятие, достойно за старите гръцки трагедии, произнесе с тържествено-трагичен тон, като да се намираше на сцената:

— Комедиаши!

Скоро, много скоро — след по-малко от една година — животът показа кой е бил тогава комедиаш и кой — дори до сега — продължава да е комедиаш…

След като пласирах в Севлиево колкото облигации бе възможно да се пласират, през Сухиндол до гара Павликени с кола и оттам с трена, към средата на м. декември 1900 г., с Херкулеса пристигнахме в София. Там заварих Орце, който — като се научил, че сме изгонени от Турция — дошъл от Солун да се срещне с мене, за да обмислим какво трябва да се прави с преустановената солунска работа. Там, в Солун, останал само Ладо Пингов, защото Д. Кощанов си заминал за Горна Джумая, а Коста Кирков и другите велешани си отишли във Велес. С няколко думи аз изложих на Орце в какво състояние е работата в Цариград; а също и за съглашението, постигнато между нас и Б. Сарафова.

С Орце нагласихме — засега — да продължим пласирането на облигации тук, в София, с надежда за ново съглашение с увеличение на сумата, която ще следва да получим за нашите предприятия. От Комитета не взехме нови връзки с облигации, а продължихме пласирането с ония връзки, които бях взел преди заминаването си за Ловеч и които бяха останали в мене, след като бях предал на касиера Георги Петров събраните суми по тях в Ловеч и Севлиево.

През втората половина на м. януари 1901 г. пласирането на облигации от Македонския Патриотичен Заем стана по-трудно. Министерството на Вътрешните работи беше издало едно окръжно № 998 от 18 януари 1901 г., с което забраняваше — под какъвто и да е вид — събирането на суми от българските граждани като помощ за македонското освободително дело. Според това окръжно, такива суми могат да събират помежду си само членовете на македонските дружества в страната. По тоя начин българското правителство и княз Фердинанд целяха да обезсилят македонското движение и да го направят напълно зависимо от официалната българска власт.

Естествено, ние не се подчинихме на тая официална наредба и с Орце продължихме пласирането на облигации от заема. Нека забележа пътьом, че колкото и да им беше неприятно да купуват облигации от тоя заем, живущите в София македонци — хлебари, дюлгери, бакали и пр. — не се опитаха да потърсят закрилата на властта против изнудването, на което бяха подложени при пласирането на облигациите. Те кръшкаха, стараеха се да отбягнат от тая неприятна тежест, но нито един от тях не отиде да се оплаче на властта, че го изнудват и не постави тая последната за арбитър между тях и нас. Това трябва да се подчертае.

След завръщането си от Габрово и Горна Оряховица, Мерджанов и Соколов се настаниха като гости в квартирата на Александър Кличиян, който — както споменувам и на друго място — по онова време беше студент в Софийския физико-математически факултет. Двамата с Орце се настанихме да живеем в хотел „Батенберг“, в една от стаите, където имаше пет легла, та приличаше по-скоро на казармено помещение, отколкото на хотелска стая. Четири от тия кревати бяха заети от постоянни наематели: Орце, Калканджиев, Фъртунката и аз; останалият — петият — креват се заемаше от проходящи, повечето пъти съвсем непознати лица.

Още когато бяхме в четата на Гоце Делчев, Соколов често си спомняше за Калканджиев, за Фъртунката и за Върбан Килифарски и ни разказваше разни епизоди от дружбата си с тях. Когато — след изгонването ни от Турция — се срещнахме в София, Соколов ме запозна с гореказаните свои стари другари и съидейници.

Калканджиев, чието собствено име съм забравил, беше родом някъде от Северна България. Преди няколко години дошъл в София да следва Рисувалното училище, но не можал да постъпи в него и сега нямаше определено занятие. Под кревата си той имаше един куфар, в който пазеше своите скъпоценности: една рокля от креп-сатен, цвят бледорезеда; една блуза от креп-дьо-шин същия цвят; един чифт фини дамски обувки и още няколко други принадлежности за дамски тоалет. Когато в неговия живот настъпеха трудни моменти — а това ставаше обикновено в началото на зимата — Калканджиев се годяваше и в първите дни на годеничеството подаряваше на своята годеница — предмет след предмет — цялото съдържание на своя куфар. Зимата той прекарваше по-голямата част от времето си в дома на своята годеница, посрещан, гощаван и изпращан като най-скъп гост. Зимата преминаваше, идваше пролетта. Преминаваха и лошите моменти от живота на Калканджиева. Годеничеството е робство в началото на зимата, но робство приятно; при пукването на пролетта, това робство — за такива натури като Калканджиева — ставаше непоносимо. Под един или друг предлог, Калканджиев разваляше годежа, прибираше в куфара всичко, което беше подарил на годеницата, идваше в хотел „Батенберг“ и заемаше своя креват… до нов годеж. Лошият сезон беше минал, дошла беше пролетта, лятото, свободата — и за него животът почваше отново да тече в своето русло от безгрижие и главоломни авантюри…

Със среден ръст, светлокафява коса и също такъв цвят остра брадичка и тънки, дълги мустаци, със сиви очи и лице с груба кожа, прошарена с тънки червени жилчици, в неговата външност нямаше нищо художническо; с весел нрав, той беше смел, находчив и всякога готов да вземе участие в най-главоломната авантюра, стига тя да беше насочена против властта и богаташите.

Той беше редовен клиент на бирарията „Чамкория“, която се намираше на ул. „Мария Луиза“, малко по на север от кафене „Братя Миладинови“. Обикновено вечер Калканджиев се връщаше в хотела от тая бирария с повишено весело настроение, изваждаше си портмонето и го туряше под възглавницата; след това лягаше на кревата — понякога без да се съблича — и веднага заспиваше дълбоко.

Веднъж Димитър Аргиров (Миткото) беше дошъл да нощува в нашата стая и заемаше петия креват; той си легна съвсем недоволен, защото — поради липса на пари — през деня не беше турил нищо в устата си. Когато Калканджиев си легна и заспа, Миткото тихо стана, отиде до леглото му, бръкна предпазливо под възглавницата, взе портмонето и почна да се облича, за да излезе. Като никой път, Калканджиев внезапно се събуди, бръкна под възглавницата и — като не намери портмонето — веднага скочи, седна на леглото си и почна да вика със своя гръмлив глас:

— Ставайте! Ей, хайвани! Какво сте захъркали такива? Ставайте!

Когато всички се събудиха и надигнаха да видят какво става, Калканджиев заяви с наставнически тон, в който нямаше и сянка от сръдня:

— Слушайте! Това се отнася до всички ви, а най-много за майстора, който ме е обрал: друг път, когато ме оберете, трябва и да ме наонождате! Защото, на такова говедо като мене, това му се пада! — и той отново си легна и тури главата си на възглавницата с намерение да спи.

С тон на най-свята невинност, Миткото се обади:

— Като никой път, случи ми се тая вечер да имам пари. Хайде, ставайте всички да идем в „Чамкория“ да ги нагуляем.

— Виж, това е добро и справедливо! Има си надежда от тебе да стане порядъчен човек! — заключи Калканджиев с философски тон, като едновременно си нахлузвахме панталоните.

Без какъвто и да е друг инцидент, историята се свърши с това, че парите, които бяха изхвръкнали изпод възглавницата на Калканджиев, кацнаха в ръцете на келнера в „Чамкория“, който — към един часа през нощта — дойде да уреди сметката на нашата компания.

„Фъртунката“ беше прякорът, под който беше познат в средата на софийските неблагонадеждни и македонствующи от онова време, бившият мичман от българската флотилия, Велико Друмев. Той беше сестрин син и съименник на Търновския владика, митрополит Климент, чието мирско име беше също Велико Друмев; преди петнадесет години тоя владика беше играл важна политическа роля като един от регентите на българското княжество след свалянето на княз Александър Батенберг; той също беше автор на първата българска драма „Иванко, убиецът на цар Асен І“.

Фъртунката беше 29–30-годишен човек, със среден ръст, сини очи, оредяла руса коса и също такъв цвят оредели вежди и тънки, дълги мустаци, чиито незасукани краища висяха надолу. През всяко време на годината — зиме и лете — той носеше дълго зимно палто от тъмносиньо сукно с черна кадифена яка, която стърчеше зад врата му; това палто никога не беше закопчано, с повлачени отпред пешове. Дъното на черната му плъстена шапка, с остър връх, стърчеше, омачкано настрани, с периферия, спусната надолу. Само в един пункт Фъртунката беше много изискан — всякога беше добре обръснат. Лицето му беше изпито, сухо, с цвят на жълта слама — той боледуваше от туберкулоза в гърлото в предпоследния стадий, поради което не можеше да говори с глас, а шъпнеше. Това последното обстоятелство, съпоставено с неговия сприхав характер, го правеше да излиза вън от кожата си и да тупа с крак в земята при споровете, които често възникваха между нас в стаята. След честите пристъпи на силна, суха кашлица, той изхрачваше своите жълти, с кървави петна храчки, в един пешкир за лице, който висеше окачен в един от ъглите откъм вътрешната страна на незакопчаното му дълго зимно палто. Той правеше това, за да не заразява други хора, каквото би станало, ако би храчил на земята…

Фъртунката беше много музикален. Той изпадаше в делириум от гняв, когато чуваше да се пее лошо или фалшиво. По-рано той беше ходил в Италия. Ходил там, за да чуе хубава музика. В редките минути на добро настроение, той „пееше“ цели опери; но понеже нямаше глас, пееше ги шъпнешком — и след това изпадаше в най-мрачно настроение.

В стаята, съседна с нашата, вечер идваше да нощува Гоце Такеджиев, родом от гр. Кукуш; всяка вечер, преди да иде да си легне в стаята, той идваше при нас и стоеше докле вземеше да се прозява и очите му да се затварят. Той не работеше нищо и не се интересуваше от нищо — нито от политиката в България, нито от македонското движение. Той отричаше всичко и измежду идеологиите на разните течения в македонското движение най-много му допадаше идеологията на нас, анархистите. Той беше много духовит и остроумен, бърже схващаше силата или слабостта на дадени силогизми, но по природа беше ленив и лишен от дух на инициатива и провеждане в практически живот на своите възгледи.

Присъствието му в македонските среди и това, че го търпяха в тия среди, се дължеше на участието му във фабрикацията на бомбени гилзи и на оръжия в Саблераските колиби през 1897 и последующите години. Работата в Саблераските колиби беше погълнала цялата му енергия — и той сега живееше само със спомените си от онова време.

През Първата световна война в м. февруари 1918 г., Щабът на армията ме изиска от 4-ти Македонски полк, където служех като прост войник, изпрати ме в Драмската Областна Военна Инспекция и — като лесовъд — ме натовари да намеря източници и средства за доставка на фортификационни, строителни и отоплителни дървени материали. В Драма срещнах Гоце Такеджиев. Той беше цивилен и живееше на широка нога. Защо не беше взет войник, както всички македонци, живущи в България, чиято възраст и здравословно състояние ги правеха годни за военна служба? Защо Т. Паница, убиецът на Б. Сарафов и Ив. Гарванов, беше тоже цивилен и живееше в Драма? Защо и от какви източници Т. Паница беше се преобразил на крупен търговец на тютюн? Поради каква услуга и на чии средства Т. Паница беше подарил на Гоце Такеджиев една крупна — за онова време — сума от 20 000 лева, с които той живееше на широка нога, без да се занимава с нещо, ако не се считат за полезни занятия вечерният ракъ-кеф и дневните му грижи да достави изобилни материали за пищни обеди и вечери в това време, когато населението на града и околните села формално умираше от глад? На тия въпроси не можах да си отговоря нито тогава, нито сега.

След изтеглянето на българските войски от Драма есента 1918 г., аз загубих следите на Такеджиева, който беше автор на следната характеристика, дадена от него за началника на Драмската Военна Инспекционна Област, генерал Танев:

— Генерал Танев е най-добрият юрист между кавалеристите и най-добрият кавалерист между юристите…

Което на нашия, войнишкия, език значеше, че генерал Танев е еднакво негоден и като юрист, и като кавалерист…

По онова време като камериерка на хотел „Батенберг“ служеше унгарката Анна Шепиц. Руса, синеока, пълна, стройна, с правилно и привлекателно — дори красиво — лице, тя оправяше леглата и се грижеше за чистотата на стаите в хотела. Тя водеше леки разговори с посетителите на хотела, често споделяше леглото на някои от клиентите или на техните приятели и познати, когато у тях заговореше инстинктът на животното. Изобщо, тя беше човек с жалкото съществуване на победените от живота жени, играчка на долните животински прищевки на мъжа.

Във връзка с продажбата на облигации, една сутрин рано отидох на някаква среща в кафето при хотел „Македония“, което се намираше на ъгъла между улиците „Мария Луиза“ и „Търговска“. Тая среща беше уговорена вечерта на предходния ден. Ние отидохме в кафенето, седнахме, поръчахме си кафе и изчакахме срещата. Бавихме се повече от два часа. На тръгване аз посегнах да извадя портмонето, за да платя. Портмонето липсваше; тогава се сетих, че снощи го бях турил под възглавницата, където съм го забравил. В него имах една значителна сума, защото вчера до късно скитахме и не можахме да заварим в помещението на Комитета касиера Георги Петров, за да му се отчетем. Аз оставих Орце да плати поръчката и почти тичешком отидох в хотел „Батенберг“, като бях напълно уверен, че парите са загубени, защото и да си получа портмонето, нямаше как да докажа каква сума е съдържало. Аз се качих в стаята, обърнах възглавницата — нямаше никакво портмоне. Позвъних. Дойде Анна.

— Анно, кой е правил леглата?

— Аз.

— Намерила ли си нещо под възглавницата на моето легло?

Анна се усмихна.

— Колко пари имаше в портмонето?

Аз казах размера на сумата. Анна отиде в своята стая и след малко се върна с моето портмоне в ръка. Аз го отворих: не липсваше нищо от съдържанието му. Златните наполеони, сребърните пари и дребните монети — всички бяха налице. Тая жена, която продаваше тялото си, за да преживява, стоеше по-високо от мнозина „общественици“, които използваха своето положение, за да ограбват населението чрез разни машинации…

Една вечер, веднага след вечеря, двама с Орце се бяхме прибрали в стаята си и се бяхме заловили да турим в порядък сметката си от днешната продажба на облигации. В съседната стая се чу шум от сборичкване; една врата се затръшна силно и нечии стъпки бързо се отдалечиха към стълбата; веднага след това вратата на нашата стая се отвори и Анна — цяла обляна в кръв — тичешком дойде при нас.

— Вижте ме! Вижте какво ми направи Такеджиев! — и тя ни посочи главата си.

Над челото й, от дясната страна, зееше широка рана. Кръвта бликаше на широка струйка от раната, стичаше се по лицето и по дрехите й, като образуваше кървава диря по пода. Анна отиде при умивалника и се помъчи да измие кръвта от лицето си; но тая последната продължаваше да шурти и да се стича надолу. Орце стана, взе шишето и почна да й помага да се измие, а аз си грабнах шапката и тичешком отидох в най-близката аптека за карболова вода, йодоформ, марля, памук и бинт и тичешком се върнах обратно. Двама с Орце промихме раната, подсушихме я с памук, турихме отгоре марля, а върху марлята — памук и бинтовахме главата. Анна се погледна в огледалото и се засмя:

— Ей, че съм станала хубавица! Приличам на Али Баба! — каза тя и — вече успокоена — ни разказа какво се беше случило.

Такеджиев се върнал в полупияно състояние и позвънил. Дошла Анна; той я хванал, въпреки нейната съпротива, довлякъл я до кревата и се помъчил да я насили; Анна се защищавала най-отчаяно и Такеджиев, в своята безсилна ярост, грабнал от масата шишето за вода и с него я халосал по главата; след това тръшнал зад себе си вратата и излязъл.

— И аз съм човек! — завърши Анна. — Не съм добитък, та да разполагат с мене както щат! Не искам — и туй то! Гнус ме е от него!…

Същата вечер видяхме Такеджиева долу, в ресторанта на хотела.

— Много си бил еит! — с упрек му забеляза Орце и веднага го запита. — Що си й скършил гла’ата на Анна?

— Не искам никому да давам сметка! Пукнал съм главата на една оруспия — чудо станало! Тя принадлежи на всички и няма право да отказва никому! Тя не е човек, а вещ; и не й се следва да има предпочитания! Къде ще му излезе краят, ако стомната почне да предпочита да бъде пълнена от тогова, а не от оногова?

Орце, който не обичаше да говори много, отряза накъсо:

— Да си го събереш умот во гла’ата, да не ти го събереме — разбра?

Твърдият тон в думите на Орце указа своето влияние — от тая вечер насетне, през цялото време, докле беше в хотел „Батенберг“, Анна биде оставена на мира от Такеджиева. През цялото това време тя се грижеше за двама ни като майка и ние най-живо почувствахме нейното отсъствие, когато тя напусна хотел „Батенберг“ и замина от София. Къде отиде тя? — никой не знаеше нещо положително по нейното заминаване.

Това трябва да беше към средата на м. януари 1901 година. Една сутрин рано с Орце излязохме по пласиране на облигации от Македонския Патриотичен Заем. Вървяхме заедно. Пътят ни беше по улица „Цар Освободител“ и покрай Народното Събрание. Денят беше ясен и студен. Скреж беше полепнал по железата на оградите и по клоните на дърветата. Излязохме на площада пред Народното Събрание. Слънцето току-що беше пробило утренния студен туман на изток и беше хвърлило първите си лъчи върху паметника на Цар-Освободителя. Статуята на тоя последния представляваше една тъмна фигура със светли контури.

Орце, който беше много мълчалив, сега — като никой път — се разприказва:

— Не мога без погнуса да гледам нахалния сурат на тогова, а също и тоя яхър! — и той посочи с бастуна си статуята на Александра Втори, а с другата ръка — Народното Събрание.

— Що за глупава безсмислица е това — продължи Орце — „Цар-Освободител“? Все едно е да кажеш: „Курва-Девственица“… Защото едното понятие изключва другото…

— Унищожил е крепостното робство — затова са го нарекли „Цар-Освободител“ — възразих аз.

— Какво унищожил? Крепостното робство? А какъв е бил неговият най-силен аргумент пред събора на дворянството? „Ако ние доброволно не премахнем крепостничеството, не ще минат няколко години и те — крепостните — сами ще го премахнат. Но тогава — горко на нас и на нашите семейства.“ И ги освободил чрез „изкупуване“.

— А от това следва — заключи Орце — че Александър Втори не е освободител, а първокласен мошеник от типа на Константина Велики, защото чрез „изкупуването“ ги заробил по друг начин.

— А тоя яхър? Прочети му девиза: „Съединението прави силата“. Там има една грешка в реда на думите. Трябва да се чете: „Силата прави съединението“. Защото чрез груба военна, полицейска и съдебна сила се държи в подчинение народната маса. Ако не беше така — каква нужда би имало от армия, от полиция, от съдилища?…

Орце продължаваше като да говореше сам на себе си:

— Демокрация, демек народовластие… Народът — това е конят; ония, които са на власт, са ездачите. Народовластие — демек кон, който язди сам себе си… Кажи ми сега — може ли да се измисли по-нагла лъжа, събрана цялата само в една дума? Нагла лъжа и първокласна безсмислица.

Ние минахме през площада пред Народното Събрание край статуята на Александър Втори, излязохме на ул. „Иван Шишман“ и се разделихме: Орце продължи по тая улица на юг, а аз — по улицата на запад, за да споходим бакалите в тая част на града и да им продадем от облигациите, които носехме със себе си.

* * *

В началото на м. септември 1900 г., след арестуването на Казакова в Цариград и след залавянето на контрабандирания от неговите арменци динамит, Сарафов поискал от арменската организация да му достави 120 кг динамит, който — според неговите намерения — впоследствие щял да бъде контрабандиран в Турция, за да ни бъде предаден в Цариград.

През м. януари 1901 г. Сарафов ни съобщи, че исканият от него динамит бил пристигнал в България. Аз трябва да замина за Пловдив, за да се срещна с Агоп Вартанян, учител в пловдивското арменско училище, да науча от него къде се намира в настоящия момент и как ще получа пристигналия в България динамит.

Двама с Орце веднага заминахме за Пловдив с конвенционала — както се наричаше влакът, който по онова време пътуваше между Будапеща и Цариград, без да се сменяват вагоните при преминаване на държавните граници, които прекосяваше. Влакът тръгваше от София към 10 ½ ч. преди пладне; ние пътувахме в луксозния — за онова време — вагон от трета класа, чиито нови седалища лъщяха от чистота. Нямаше много пътници. В купето, където — без какъвто и да е багаж — се качихме с Орце, бяхме само ние двамата. След излизането ни от Софийската гара, ние през прозорците гледахме сивия зимен пейзаж, прозявахме се от скука, бършехме с прозоречната завеса скрежа и влагата по прозорците, за да виждаме по-добре навън — изобщо, до пристигането ни на гара Вакарел, скучахме най-отчаяно.

Когато изкачихме височините до Вакарел и се спуснахме надолу към Ихтиман, един от прислужниците на вагон-ресторанта, облечен в униформата, каквато носеха служещите на Société Internationale des Wagons et des Grands Eхрress Euroрéens — едно младо момче — отвори вратичката на нашето купе и на френски, със силен македонски акцент, каза:

— Messieurs, le dîner est servi!^[4]

— Ей, нашенец! — обади се Орце. — Кажи по нашенски що сакаш!

— Ручокот е готов! — повтори вече по македонски служителят и отмина нататък, като отваряше вратичките на купетата и отправяше към пътниците същата покана.

— Ми се чини овоо момче да е велешко произведение — продума Орце и се изтегна на седалището.

След малко, на връщане обратно към вагон-ресторанта, прислужникът мина по коридора край нашето купе. Орце го повика, той отвори вратата и влезе в купето при нас.

— Ти да не си от Велес? — попита Орце.

— От Велес съм.

— Как те викат? От кои си?

— Мене ме викат Милан. Милан Саздов.

Милан, който беше приказливо момче, ни разказа подробности от своя живот и от службата си. От него узнахме, че при преминаването на границите при Белград, Цариброд и Мустафа-Паша, служащите на спалния вагон и на вагон-ресторанта се ползват с доверието на пограничните митнически и полицейски власти и не се подлагат на обиск и претърсване. Докле бъде приготвен влакът, когото обслужват, за обратно пътуване, те имат по няколко часа почивка в Цариград и Будапеща. През тия няколко часа те са свободни и могат да излизат из града. Ние — за всеки случай — си взехме бележка за дните, когато същият вагон-ресторант за в бъдеще ще преминава през България.

След няколкоминутен разговор с нас, Милан си отиде във вагон-ресторанта, а ние с Орце отново се изтегнахме на седалищата и мълчаливо продължихме пътуването си до Пловдив. Трябва да забележа, че Орце беше много мълчалив човек; когато — по необходимост — трябваше да говори, той избираше най-краткия начин за изказване; при това, той изяждаше думите наполовина.

По него време ние бяхме зорко следени от агентите на Представителството на Вътрешната Македонска Организация, т.е. от хората на Гьорче Петров, който беше подушил, че в България бил контрабандиран динамит, но не му беше известно къде се намира той. Трябваше да бързаме с неговото получаване и запазване на сигурно място, защото Вътрешната Македонска Организация на всяка цена искаше да ни направи безвредни, поради което беше уведомила властта за присъствието на тоя динамит в България.

Ние пристигнахме в Пловдив и веднага се упътихме към арменската махала, като от площада „Джумаята“ тръгнахме нагоре по улицата, която сега носи названието „Максим Горки“. По пътя разсъдихме и намерихме, че е излишно да идем и двамата при Агоп Вартанян. По-разумно ще бъде Орце да ме чака някъде, а аз да ида самичък. Тъкмо тогава минавахме край българската митрополия и аз предложих да идем при моята братовчедка Спасена П. Бойкикева, която живееше в митрополията при чича си — моят вуйка — митрополит Натанаил. Там Орце ще ме чака след завръщането ми от срещата с Агоп Вартанян.

Съществуваше и друга причина да се отбием при моята братовчедка. Ако се сдобием с динамит, най-сигурното място за неговото укриване и запазване беше митрополията. Но внасянето и укриването на динамита в митрополията беше възможно само със съдействието или на Иван А. Йосифчев, или пък на моята братовчедка. Ние намерихме, че не можем и не трябва да търсим съдействието на Иван А. Йосифчев, поради това, че неговият мироглед беше мироглед на хората от миналото поколение, което беше изхабило своята енергия в борбата с гръцката патриаршия за църковна независимост; и защото той беше лоялен привърженик на македонското движение, изразявано в дейността на македонските благотворителни дружества в България. Имаше и една — така да се каже — техническа причина, поради която не можехме да търсим съдействието на Иван А. Йосифчев: тоя последният живееше в една стая на долния етаж, съседна със заседателната зала, с вход откъм общия салон. Всеки ден, а особено във вторник и петък, когато се разглеждаха бракоразводни дела, общият салон на долния етаж беше пълен със свещеници и други цивилни лица, заинтересовани като страни или свидетели в разглежданите бракоразводни или дисциплинарни дела; в такива дни стаята на Иван А. Йосифчев биваше посещавана от онези, които пълнеха общия салон. Това посещаване правеше тая стая съвсем неудобна за нашата цел.

Моята първа братовчедка Спасена П. Бойкикева, тогава ученичка в последния клас на девическата гимназия, братова дъщеря на вуйка ми, Пловдивския митрополит Натанаил, живееше в една от стаите на горния етаж. На същия етаж живееше и митрополитът, който заемаше две стаи, една, която му служеше едновременно за спалня и работен кабинет, и друга, съседна с първата, която му служеше за гардеробна и която се съобщаваше със спалнята чрез една врата, която биваше почти всякога отворена. Гардеробната стая нямаше прозорци и се осветляваше от вратата на спалнята; тя се съобщаваше със стаята, заемана от Спасена чрез една врата, която всякога беше затворена. Тая именно гардеробна беше най-сигурното място за укриването и запазването на динамита. Моят вуйка, който беше човек на строгите правила, в своята спалня и в гардеробната поддържаше една постоянна температура от 18°С, контролирана чрез окачения на стената термометър — а това увеличаваше удобството за съхраняване на взрива.

Горният етаж на митрополията почти не се посещаваше от външни лица. При вуйка ми, постоянно зает с преводи от руските сборници „Жития святих“, със своята кореспонденция или написването на своята автобиография, много рядко идваха посетители — повечето официални лица. Спасена — също много нарядко — биваше посещавана от малко нейни приятелки: Радка П. Общинска, сестра на Димитър П. Общински и двете дъщери на тогавашния пловдивски лидер на народняшката партия, Теню Начев, наричан по прякор „Цукалото“ — сестрите Зора и Надежда Т. Начеви. Ако и още ученичка, Спасена беше сгодена за някой си Иван Петров, учител, който — по времето, което описвам, — учителстваше някъде из Плевенско.

Срещу Пловдивската българска митрополия, от срещната страна на улицата, се намираше зданието на д-р Чомаков; това здание съществува и досега на ул. „Максим Горки“; в него сега се помещава общинската библиотека. По времето, което описвам, това здание служеше за пловдивски дворец на княз Фердинанда. Тоя последният, със сина си, престолонаследника княз Борис Търновски, в онези дни беше в Пловдив. Жената на княз Фердинанда — Мария Луиза Пармска — по него време се намираше в Евксиноград. Трябва да забележа, че българското владетелско семейство — Фердинанд и Мария Луиза — беше образец на семеен сговор, какъвто го описва Хеката във Валпургиевата нощ във „Фауст“ от Гьоте:

Si vous voulez un bon ménage

Il faut seрarer les mariés

Au fond du Nord conduisez l’un

Menez l’autre au fond du Midi^[5]

Княз Фердинанд и княгиня Мария Луиза никога не се случваха едновременно в един и същ град; ако Фердинанд биваше в София, Мария Луиза прекарваше в Пловдив; ако Фердинанд дойдеше в Пловдив, Мария Луиза веднага заминаваше за Евксиноград; ако Фердинанд тръгнеше за Евксиноград, Мария Луиза, със специален влак, взимаше пътя за София; по същия начин, щом научеше, че жена му идва в града, дето се намира той, княз Фердинанд напущаше града, веднага отиваше в друг град на България или пък заминаваше за странство.

Както казах и по-горе, по времето, за което разказвам, княз Фердинанд и син му, престолонаследникът княз Борис, бяха в Пловдив. Борис беше болен от тифус. За да чуе мъдрите старчески думи или за да убие скуката си, с една малка свита от 2–3 офицери, княз Фердинанд — през тия дни, когато син му боледуваше, — идваше почти всеки ден в митрополията, като се подпираше на бастуна си и стъпваше като в паници поради подаграта, от която страдаше. Като се спираше на всяко стъпало по няколко секунди, той бавно изкачваше стъпалата на стълбата и влизаше в общия салон на втория етаж, посрещан от вуйка ми, който набързо намяташе расото и излизаше да го посрещне в общия салон. Поканван от вуйка ми, обикновено Фердинанд отказваше да влезе в приемната стая, която се намираше срещу спалнята, дето — казваше той — се чувствал по-свободно.

Обикновено разговорът между двамата се водеше на стари, изтъркани теми. Вуйка ми говореше тихо, така че — през гардеробната стая и през затворената врата, която съобщаваше тая стая с онази на Спасена — неговите думи едвам се долавяха. Фердинанд говореше през носа си, гъгнеше и произнасяше думите бавно и изцяло — личеше, че мислено превежда от друг език фразите, които изговаря; той говореше високо и отсечено, с надменен тон в гласа, който представляваше нещо средно между гласа на пъдарин и оня на кавалерийски вахмистър. В стаята на Спасена ясно се чуваха фразите, които той произнасяше в разговора си с вуйка ми.

Впрочем, ние с Орце се отбихме в митрополията, за да добием съгласието на Спасена да ни съдейства за укриването и запазването на динамита в гардеробната стая на вуйка ми, където — както крояхме с Орце — ще го внесем през нейната стая.

След като ги запознах, аз веднага отидох при г-н Вартанян, който даде едно писмо до магистъра на аптека „Маринов“ в гр. Ямбол. Щом получих това писмо, аз веднага се върнах в митрополията, където заварих братовчедка си да чете книгата „Лумен“ от К. Фламарион, а Орце — да се грее на печката мълчешком. Както казах и по горе, Орце беше много мълчалив човек; той можеше по цели седмици да мълчи, без да продума нито една сричка. През времето, когато живеехме заедно и спяхме на едно легло, случваше се цяла седмица Орце да не си отвори устата. Това негово мълчание много ме дразнеше:

— Кажи нещо! Продумай, бе! Продумай, че ще се пукна! — му казвах, когато неговото мълчание ми досаждаше до гушата. Тогава Орце ме поглеждаше; по лицето му пробягваше едва доловима усмивка… и той продължаваше да мълчи. Когато не беше занят с друго, той прекарваше времето си в решаване на математически задачи от един сборник, който постоянно носеше във вътрешния джеб на пардесюто си.

Когато се върнах от срещата си с Агоп Вартанян, аз го заварих да се грее на печката и да мълчи; това, че беше гост в стаята на една млада и красива госпожица — това никак не измени неговия обикновен начин за прекарване на времето. Моето влизане оживи атмосферата в стаята.

Без много заобикалки, аз казах на Спасена действителната причина, която ни беше довела в нейната стая. Аз познавах братовчедка си като едно младо момиче, способно да възприеме една общочовешка идея и с искрено желание да проведе в практическия живот тая идея. И не бях се излъгал. Тя с ентусиазъм даде своето съгласие да ни съдейства при укриването и запазването на динамита, който бяхме на път да получим. Това ли било всичкото? Та това е толкова дребна услуга! А тя жадува за по-големи и по-опасни дела. Нима може една истинска жена да се задоволи само с кухнята и леглото на мъжа си, с шиенето на детски елечета и с кърпенето на чорапи? Нима човечеството дължи само на мъжете своя прогрес, идеята за свобода и борбите за запазване на свободата? Нима Юдита, Жана Д’Арк, Шарлота Корде, София Перовская, Вера Засулич и много други са били по-малко самоотвержени от мъжете?

Още при първа среща душевният афинитет между нея и Орце се прояви в бързи, мълчаливи погледи, които говореха много. Но никога в живота си те не си казаха и не посветиха в своята тайна никого — че бяха влюбени. По-късно, както при укриването и размразяването на динамита, така и през лятото на 1902 г., Спасена настояваше да дойде с нас в Турция, та се бяхме видели в чудо от това нейно желание; нашият решителен отказ я беше дълбоко огорчил и разочаровал.

През лятото на тая същата 1901 година, на минаване през София за Кюстендил, Спасена ни запозна — Орце и мене — със своя годеник, който беше дошъл от Плевенско да се срещне с годеницата си. Тънък, висок, със сиви очи и безлична физиономия, той беше благоприличен и безупречен даскал, облечен в светло бозав — така да се каже, даскалски — костюм. Спасена още тогава развали с него годежа си и го прати по дяволите. Откогато се запозна с годеника й, та и до края на живота си, когато станеше дума за него, Орце го наричаше „Сукела“ — вероятно, защото беше тънък, висок и усукан като върлина…

Същият тоя ден — ако не се лъжа, на Сретение Господне, 2 февруари 1901 г. — аз заминах с вечерния влак за Ямбол. На тръгване с Орце уговорихме следното: утре той и Александър Костов ще ме чакат вечерта на гарата в Пловдив, за да ми помогнат при свалянето на куфарите от влака и пренасянето им до файтона. През нощта пристигнах на гара Ямбол и оттам с файтон, след като преминах дървения мост над р. Тунджа, влязох в града и се настаних за нощуване в хотел „Америка“, ако не ме лъже паметта. На следния ден, 3 февруари 1901 г. — много студен и ясен зимен ден — отидох в аптеката на Маринов и попитах за магистъра-арменец. Търсеното лице се обади зад масата, взе от мене писмото на Вартанян, прочете го набързо и най-любезно ме покани да седна до печката, която гореше и отопляваше аптеката с една приятна топлина. Ние говорихме с него много малко — няколко обикновени фрази, с които той се осведоми за моето пътуване и за г-н Вартанян. Нищо повече. След като си свърши работата по приготвянето на някакво лекарство, с което беше занят зад масата, магистърът дойде при мене, взе да си грее ръцете на печката и ми каза:

— Днес ще донеса стоката тук, в аптеката. Към пладне елате с файтон. Ще качите куфарите във файтона и ще си заминете.

Нямаше повече какво да правя в аптеката. Аз си излязох, поех по улицата нагоре към хотела и си отидох в стаята. Към пладне наех един файтон и с него отидох до аптеката. Магистърът ме чакаше; с помощта на файтонджията изнесохме четирите куфара, в които се намираше динамитът, и ги качихме във файтона. Аз си взех сбогом от любезния и мълчалив магистър и заминах за гарата.

Беше се вече мръкнало, когато пристигнах на гара Пловдив. Мимоходом ще забележа, че по онова време Пловдивската гара беше едно малко, синьо, едноетажно здание, състоящо се от три стаи: стаята на началника на гарата, телеграфната стая и чакалнята; сегашната модерна, двуетажна, просторна гара биде построена по-късно, през 1910 година, след заграбването на Хиршовата железопътна линия от българската войска през 1908 година, за който бабаитлък впоследствие българският народ трябваше да плати 75 млн. лв. — една грамадна сума — за една железопътна линия с дъсчени бараки за железопътни станции, с нащърбени релси, с прогнили траверси, с похабени машини и вагони — изобщо, за една железопътна линия, която беше на път да бъде поставена вън от възможността за употребление.

Както бяхме уговорили, на гарата ме чакаха Орце и Александър Костов. Ние свалихме куфарите, занесохме ги вън от гарата, при файтонджиите, наехме един от тях, качихме три куфара на капрата, турихме един между седалищата, качихме се на файтона и заминахме по „Станционна“ улица към града. По онова време гарата беше на около 1 ½ км вън от града, чийто крайни къщи достигаха до главно Аладжа-Джами, където са сега цветарските дюкяни срещу кино „Балкан“. Ние дойдохме до площада „Джумаята“, завихме надясно по улицата, която носи сега названието „Максим Горки“, минахме по нея северно от черквата „Св. Богородица“ и точно на завоя, където се съединяват улиците, които сега носят названия „Максим Горки“ и „Стоян Чалъков“, един решителен и твърд глас извика отсечено:

— Стой!

Една и съща мисъл пробегна през главите и на трима ни:

— Има си хас да са ни устроили капан!

Аз скочих от файтона и изтичах пред конете. Улицата беше препречена от двама души: един войник, облечен в шинел, с натъкнат нож на пушката и един полицейски стражар. Аз познах тоя стражар — Никола Тилчев, от Пловдивската католишка махала; той биваше на пост пред входа на д-р Чомаковата къща (т.е. пред двореца) всякога, когато княз Фердинанд или княгиня Мария Луиза биваха в Пловдив; той — така да се каже — съставляваше долния пласт от княжевското владетелско семейство. Аз го запитах:

— Какво има?

Бай Колю Тилчев се приближи до мене, поздрави ме с „добър вечер“ и обясни:

— Князчето — престолонаследникът — днес има криза. Докторите казват да има наоколо пълна тишина. Негово царско височество, баща му, заповяда никакви коли да не минават по улицата, за да не безпокоят болното.

— Но ние искаме да идем в митрополията!

— Можете да идете, но пеш. Файтонът ще се върне назад!

— Ами багажът? Имаме много багаж. Как ще го носим? Ние сме трима, а багажът е в четири куфара. Файтонджията може да ни помогне, но не може да остави сами конете и файтонът.

Стражарят — бай Кольо — помисли един момент, поколеба се и най-после каза:

— Вие тримата ще вземете по един куфар, ще взема и аз четвъртия — и работата ще се нареди.

Така и стана. Ние се разплатихме с файтонджията, взехме на ръце по един куфар, стражарят взема куфара, който беше между краката ми на седалището — и всички тръгнахме към митрополията, която се намираше на сегашната улица „Максим Горки“ № 57.

— Ей, че много тежи, бе! — продума стражарят. — Какво има вътре?

— Какво има? — отговорих аз. — Книги. Нали знаеш, че книгите много тежат?

Изглежда, че моят отговор задоволи напълно стражаря, който — с охкане и пъшкане — най-после донесе куфара до вратата на митрополията и веднага се върна на поста си при съединението на сегашните улици „Максим Горки“ и „Стоян Чалъков“.

Ние внесохме куфарите в двора на митрополията и ги оставихме до колоните в преддверието на долния салон. Това преддверие беше покрито отгоре и се придържаше от колони, на горния край съединени с арки. Орце и Александър Костов си отидоха. Орце щеше да нощува в къщата на тоя последния, находяща се — както споменувам и на друго място — на „Чаушоолу-Сокак“ (сегашната улица „Митрополит Панарет“), а аз — в митрополията, в една стая с Иван А. Йосифчев. Тая вечер аз предупредих Спасена, че сме получили и пренесли динамита, че той сега се намира в преддверието и че тая вечер, след като всички се приберат или пък утре сутринта, ама много рано, без да бъда забелязан от някого, ще пренеса куфарите горе, в нейната стая.

На следния ден, неделя, 4 февруари 1901 г., станах много рано и — като пазех най-голяма тишина — незабелязан от никого, пренесох един по един куфарите в стаята на Спасена, която също беше станала преди съмнало и очакваше донасянето на динамита.

Когато се съмна добре, вуйка ми, придружен от Иван А. Йосифчев и от прислужника в митрополията Яким Мустрев, отиде пеш до черква в катедралата „Св. Богородица“. В митрополията останахме само Спасена, аз и готвачката. Към 9 часа сутринта дойде Орце. Отидохме в стаята на Спасена и почнахме да отваряме куфарите, за да видим състоянието на донесения динамит. Тоя последният беше на фишеци, които по своята форма и големина, по зърнестата си маса и по червеникавия си цвят досущ приличаха на далак-хайвер. Всеки един от фишеците беше увит в хартия, която беше мазна от нитроглицерина, с който беше напоена. Увитите в хартия фишеци бяха наредени в патрондаши от грубо ленено платно, по около 25–30 фишека в патрондаш. Патрондашите завършваха от едната страна с по две жала, а от другата — с по две ленени ивици, т.е. бяха пригодени за опасване и закопчаване около кръста за лесно и незабележимо пренасяне. Върху листовете хартия, с които бяха увити динамитните фишеци, беше напечатано: „Батум, 1889 г.“ А това значеше, че динамитът е стар — около дванадесетгодишен. Намаслената хартия и мазният вид на самите фишеци оказваше на разлагане, при което нитроглицеринът беше започнал да се отделя в свободно състояние — нещо, което представляваше голяма опасност при манипулирането с тоя динамит. Вън от това, той беше замръзнал, поради което патрондашите — вкочанени от мраза в компактна маса — мъчно се отделяха един от друг; а това правеше още по-опасна работата по отлепването и размразяването на патрондашите.

За по-лесното размразяване на динамита ние накладохме и затоплихме добре печката, след което се заехме с отделянето на патрондашите един от друг и с разпростирането им по масата, столовете и канапето. Ако и да знаеше на каква смъртна опасност се излага, Спасена не само че не прояви някаква боязън или безпокойство, но през цялото време беше много духовита и остроумна — може би поради присъствието на Орце.

Тъкмо когато цялата стая беше изпълнена с разстланите навсякъде патрондаши, към 11 часа преди пладне, се върна от черква вуйка ми, подпомогнат при изкачването на стълбата от Иван А. Йосифчев и от прислужника Яким Мустрев. Той още не си беше съблякъл расото, когато видяхме от прозорците един от дворцовите офицери да влиза в пътните врата: той идваше да извести на вуйка ми, че подир малко ще му дойде на гости „господарят“, т.е. княз Фердинанд. Офицерът си отиде, а след няколко минути през пътните врата, с Фердинанда начело, от прозореца видяхме да влиза една група от 3–4 офицери, а в това време вуйка ми, още несвалил расото и калмявката, мина през общия салон и се спря на горния край на стълбата, за да посрещне госта. Князът бавно изкачваше стълбата; ние чувахме как с бастуна си почукваше по стъпалата и как бавно и тежко намества краката си по тях. След като беше изкачил стълбата и — по приетия обичай — беше целунал ръка на вуйка ми, чухме Фердинанда с гъгнивия си глас да казва:

— Фаше фисокопреосвещенстфо! Тнес не мога никате та намеря спокойствие… От 24 часа княс Тарнофски е фаф криса. Ние фсички треперим са шифота му…

Той произнасяше българските думи по немски, грубо, при което — в неговите уста — звукът „в“ се беше преобърнал във „ф“, „з“ в „с“, „ж“ в „ш“, „б“ в „п“… Изглежда, че вуйка ми го беше поканил в приемната, защото чухме Фердинанда да продължи:

— Плагодаря! Претпочитам томашната опстанофка на фашата стая. Тя претрасполака кам искрено искасфане на чуфстфата, които ме фалнуват тоя момент…

Приказвайки, двамата влязоха в спалнята на вуйка ми. Офицерите от свитата останаха да чакат в общия салон. През отворената врата между гардеробната и спалнята се чуваше разговорът между двамата: думите на Фердинанда ясно, отчетливо, отсечено; а ония на вуйка ми — меко и тихо. Без да щем, ние чувахме техния разговор, защото нямаше какво друго да правим — ние чакахме размразяването на динамита и мълчахме, за да не възбудим вниманието и любопитството на хората, които минаваха през общия салон или чакаха в него.

Първоначално, след влизането им в спалнята, разговорът между двамата имаше за тема болестта на престолонаследника. Скоро те промениха темата и заприказваха за предмети, които ни заинтересуваха.

— Фаше фисокопреосфещенстфо — чухме гласа на Фердинанда — моля фашето снисхоштение са моята открофеност! Фие сте макетонец, а ас искам та сасегна тейността на макетонците. Много трутности састават те на моето прафителстфо. Особено фаф настояштия момент.

— Като какви трудности, ако мога да зная, Ваше царско височество?

— Например, по аферата Михаелеану. Романският и етна сначителна част от сапатния печат са претприели шестока кампания протиф мене и моето прафителстфо; нас таршат отгофорни са тейстфията на макетонците.

— Щом сте непричастни в тая афера, значи, че те са на погрешен път, а това трябва да ви успокои, Ваше царско височество. Още преди няколко хиляди години най-великият юрист — Мойсей — в своето „Второзаконие“ е казал, че всеки лично трябва да отговаря за делата си. Не може бащата да се държи отговорен за делата на сина; или синът — за делата на баща си…

— Така трепфа та пате, Фаше фисокопреосфещенстфо, но фаф тейстфителност не е така. Мене таршат откофорен за телата на макетонците.

— Като всичко, всеки занаят има своето лице и своето опаки. Как да ви кажа? Няма роза без тръни. Ваше царско височество трябва да бъдете благодарен, ако тръните не са много бодливи…

— Ей, приятел! — тихо продума по адрес на Фердинанда вечно мълчаливият Орце. — Да би знаял що праиме зад вратата, би пръснал да бегаш дьорт-нал^[6]!

След кратко мълчание, чу се гъгнивият глас на Фердинанда:

— Фаше фисокопреосвфещенстфо, не сная сащо, но много ме мрасят макетонците…

— Ваше царско височество! За своите несполуки всеки трябва да търси причината — преди всичко — в себе си. Вие желаете те да ви обичат? Е, добре! Обикнете ги вие! Обикнете ги за техните качества: за техния жар в борбата им с гърците за духовна самостоятелност; за тяхната способност да се справят бързо и лесно с трудностите в живота и да усвояват бързо знанията, които им дава човешката наука. Обикнете ги и за техния недостатък — да възприемат всичко след критическа преценка, а не по внушение или диктовка…

— Та опикна, ас та опикна тия каналии? Фаше фисокопреосфещенстфо исискфа тварте мноко от мене!

— Може да е много, но така е! Не може да се отговори с обич на презрението и високомерието, както не може да се очаква върбата да роди грозде или змията да излюпи гълъб…

Настана мълчание, след което разговорът между двамата продължи на нова тема — за онова време, когато във Франция царувал бащата на неговата — Фердинандовата — майка, августейшата княгиня Клементина, която била още госпожица и която — според „Монитор“ — трептяла от младост и прелест в дворцовите балове и приеми…

Изпратен до стълбата от вуйка ми и съпроводен от свитата си, най-после Фердинанд тръгна да си върви. Тоя ден прислужникът в митрополията, Яким Мустрев, започна своята дворцова кариера. От няколко време насам той бил започнал да рисува портрета на престолонаследника от една фотография, дадена по-рано на вуйка ми от княз Фердинанда, със собственоръчен надпис и подпис върху гърба й от този последния. Тая фотография представляваше Бориса като 7–8-годишно дете в бяла офицерска униформа, с бял калпак на главата. Рисунката на Мустрева не беше сполучлива, но с малко сила на волята и въображението човек можеше да догади, че това ще да е портретът на престолонаследника. Когато слязъл от стълбата в долния салон, пред княз Фердинанд се изпречил Яким Мустрев, който целунал ръка на „господаря“ и му поднесъл рисунката. Княз Фердинанд взел тая последната, погледнал я и я дял на един офицер от свитата си. Следния ден Яким Мустрев бил повикан в двореца, дето бил задържан като прислужник в кухнята. По-късно той авансирал и достигнал до службата дворцов интендант. Осемнадесет години по-късно, в оная нощ през м. октомври 1918 г., когато цар Фердинанд, с последния от неговите „височайши“ влакове, с каквито пътуваше обикновено, избягал от България след своята абдикация, сред малкото дворцови чиновници, които напуснали България, за да придружат Фердинанда в неговото бягство, бил и дворцовият интендант Яким Мустрев.

При разопаковането на динамита и при неговото размразяване, най-много ни безпокоеше кутията с капсулите. Знае се, че гърмящият живак е много капризен, особено когато е замръзнал и трябва да се размразява. За щастие, не се случи нищо необикновено. След отиването на Фердинанда, вуйка ми се върна в своята спалня, свали си расото и калимявката, надяна си джубето, излезе в салона и по стълбата взе да слиза на обед в трапезарията, която се намираше на долния етаж. Двама със Спасена също излязохме от нейната стая и слязохме в трапезарията, защото се хранехме с вуйка ми. Орце остана в стаята на Спасена, за да нареди обратно в куфарите размразения динамит.

Вуйка ми отдавна беше установил особен ред при храненето в трапезарията. Всички, които се хранехме с вуйка ми, слизахме в трапезарията, отивахме по местата си, заставахме прави около масата зад столовете и очаквахме идването на вуйка ми. Най-после идваше тоя последният и заставаше също прав на мястото си. Най-младият от сътрапезниците прочиташе молитвите: „Отче наш“ и „Ядято о Бозе“; когато той свършваше, вуйка ми произнасяше: „Христе-Боже, благослови ястие и питие“, прекръстваше се, благославяше трапезата, сядаше и почваше да се храни. След него всички сътрапезници се прекръстваха, сядаха на столовете и почваха да се хранят. По време на яденето, прислужниците, с ръце скръстени на гърдите си, стояха зад стола на вуйка ми или пък обикаляха около масата да сменяват паниците или да носят ново ядене.

По време на обеда или вечерята в трапезарията царуваше пълна тишина, защото не се позволява никакви разговори. След свършване на обеда или вечерята вуйка ми даваше разрешение за разговори, спорове, забавни разкази и шеги. Когато се свършваха тия последните, вуйка ми ставаше прав, а след него всички ставахме прави на местата си. Той прочиташе молитвата: „Благодарим тя, Христе, Боже наш, яко сподобил еси нас земних твоих благ“, благославяше трапезата, изчакваше всички сътрапезници да се изредят — по низходяща степен на възрастта им — за да му целунат ръка, а след това тръгваше да излиза от трапезарията, качваше се по стълбата и отиваше в стаята си, където — след обед — лягаше да си почива.

Тоя ден, по времето, когато трая обедът, Орце, който беше останал в стаята на Спасена, наредил размразения динамит обратно в куфарите, пренесъл тия последните и ги поставил два по два един върху друг в най-тъмния ъгъл на гардеробната, така че — и при отворената врата на спалнята — да не могат да се забележат. Когато — след обеда — двамата със Спасена влязохме в нейната стая, заварихме Орце на масата с молив в ръка, вдълбочен върху една тетрадка, да решава някаква математическа задача от сборника, който — разтворен — лежеше пред него.

След укриването на динамита в това сигурно място, ние нямаше повече какво да правим в Пловдив и затова, още същата вечер, изпратени до гарата от Спасена, заминахме за София.

Затекоха еднообразни дни. Понеже нямахме никаква работа, с Орце прекарвахме по-голяма част от времето си в помещението на Върховния Македонски Комитет, което се намираше на ул. „Нишка“, между черквата „Св. Спас“ и западната част от площада около черквата „Св. Крал“ (сега „Св. Неделя“). Хранехме се в „Албанската гостилница“, държана от някой си Аце, прилепчанин; тая гостилничка се намираше на ъгъла между улиците „Мария Луиза“ и „Екзарх Йосиф“. Там бяхме открили сметка на „Гемиджиите“; по тая сметка — както споменувам и на друго място — всеки познат или непознат на нас или на гостилничаря можеше свободно да се нахрани и да впише стойността на консумацията в тефтера; достатъчно беше само да каже на гостилничаря, че е „гемиджия“. Ние уреждахме сметката по тефтера всякога, когато се случеше да имаме пари; понякога плащахме в аванс бъдещите консумации — в зависимост от съдържанието на кесиите ни в даден момент.

Двама с Орце бяхме изпълнили задължението, което бяхме поели към Сарафова — да пласираме облигации от Македонския Патриотичен Заем; общата сума, добита от Орце и мене, далече надвишаваше сумата 20,000 лева, каквато трябваше да получим от Сарафова за продължението и завършването на работите, предприети от нас в Цариград и Солун. Ако и всеки ден да му напомняхме, че и той — на свой ред — трябва да изпълни задължението, което беше поел спрямо нас, под разни предлози Сарафов отлагаше от днес за утре изпълнението на това свое задължение. Това неопределено положение изостри нашите нерви до скъсване.

През тия няколко дни имаше и друг един постоянен посетител на Комитетското помещение — писателят Антон Страшимиров. Той току-що беше издал своята комедия „Мрак“. Никога не ми се е случвало да чета нещо толкова плоско и бездарно, колкото беше тая „комедия“, в която единственото комично нещо беше това, че авторът беше успял да изтръгне обещание от Сарафова: Комитетът да му даде няколко хиляди лева хонорар, като изкупи цялото издание.

Знае се, че двама просяци, които висят на едни и същи врати, не могат да се търпят. Така се случи, че през тия дни два вида просяци почнаха да хлопат на едни и същи врата: ние с Орце — за да вдигнем във въздуха централата на Солунския клон на Отоманската банка, и Антон Страшимиров — да получи хонорар за своята бездарност. Два просяка на едни и същи врата — това е предостатъчно за обявяване на неприятелски действия между тях.

Прочее, в един от тези дни, когато на Орце и на мене ни беше дошло до гушата от разтаканията на Сарафова, в много лошо душевно разположение, се разхождахме в коридора, на горния край на стълбата. Отдолу се зададе Антон Страшимиров, който бързо изкачи стъпалата и ме запита:

— Тука ли е Сарафов?

В тоя момент Страшимиров беше вдигнал крака си, за да се изкачи на последното стъпало.

— Сарафов? Ей-го-е, долу, при последното стъпало на стълбата!

Произнасяйки горните думи, аз си вдигнах крака и с цялото стъпало блъснах Страшимирова в гърдите. Вследствие удара, с единия си крак той се стъписа назад, но кракът му хлътна към по-долното стъпало. Страшимиров загуби равновесие и полетя надолу, наблюдаван от Орце и мене, които се бяхме навели над стълбата. Страшимиров се спря на най-долното стъпало, изправи се и — със свити юмруци, издигнати нагоре — взе да псува и да ни се заканва. Ние се спуснахме надолу по стълбата, но Страшимиров не ни дочака — отвори пътните врата и избяга на улицата.

Той престана да идва в комитета. Така завърши историята с неговия хонорар за комедията „Мрак“…

Пак през тези дни, една сутрин — много рано — при нас, в хотела, дойде Сл. Мерджанов, силно възбуден. Лицето му беше червено, нещо, което веднага се хвърляше в очи, понеже обикновено лицето му беше бледо. Сега очите му някак диво светеха. Още с влизането си, той с шум пое въздух, след това изпухтя и продума с неестествено весел глас:

— Най-после! Най-после съм свободен!

— Че кога си бил арестуван? Какви са тия мистерии от тебе?

— Казвам, че най-после съм свободен! Снощи късно научих, че майка ми се поминала. През целия ми живот, една мисъл постоянно ме спъваше досега — че ще причиня голяма скръб на майка си, ако се случи да ме убият… Сега съм свободен — моята смърт няма да причини скръб на никого!

Той се беше загледал пред себе си с един пламтящ поглед, в който пресъхваха сълзите от неговата скръб. И той пак повтори:

— Сега моята смърт няма да измъчва никого!

Трябва да е било 15 февруари 1901 г. сутринта. Сарафов, който преди малко беше получил пощата, се показа от вратата на председателската стая в помещението на Комитета и ни извика при себе си.

— Я прочетете това! — ни каза той и ни подаде един лист хартия.

Софийският Върховен Македонски Комитет беше абонат на някаква Виенска информационна служба, от която получаваше — в български превод — всички статии и информации от печата в целия свят, отнасящи се до Македонския въпрос. Листът хартия, който ни подаде Сарафов, беше българският превод на една телеграма от Цариград, появила се в последния брой на английския в-к „Таймс“.

Не си спомням точния текст на телеграмата; оттогава досега минаха повече от 50 години; от друга страна, след нейното прочитане аз бях зашеметен, като да ме беше ударил някой с дърво по главата. Смисълът на нейното съдържание, обаче, беше такъв: „Цариградската полиция открила някакъв тунел под земята, водящ от съседния дюкян, склад на българската печатница, до основите на Отоманската банка, с цел да бъде хвърлена във въздуха тая последната; извършени са били много арести в Цариград и Солун“.

Да беше паднал гръм върху мене, по-малко щеше да ме порази от онези няколко реда, нащракани на пишеща машина върху едно бледосиньо парче хартия. Аз се разтреперих цял; парчето хартия заигра в ръката ми; коленете ми се подгънаха; кълките ми се тресяха; способността ми да обсъждам и разсъждавам се помрачи; треперех, като да бях разлюлян от силна треска.

В тоя момент ние не знаехме как е станало всичко това; но нещо ми подсказваше, че разкриването на цариградската работа ще да се дължи на оня негодник, който е бил изпратен от Сарафова да ни замести в Цариград. Сарафов! Когато — цял треперещ — си възвърнах способността да мисля и разсъждавам, първата ми мисъл беше — да убия Сарафова; тоя последният, седнал зад бюрото си, беше се задълбочил в тоя момент да чете листовете на Виенското информационно бюро.

Орце ме дръпна за ръкава:

— Хайде да излезем за малко! Трябва спокойно да обсъдим положението.

Ние излязохме от стаята на Сарафова, спуснахме се надолу по стълбата и се озовахме на улицата. Аз продължавах да треперя като лист. Орце изглеждаше спокоен, но честото свиване и разпускане на долната му устна показваше, че и той е развълнуван не по-малко от мене. Къде да идем?

Комитетът се помещаваше във втория етаж на зданието, с вход откъм ул. „Нишка“. Приземният етаж на същото здание, с вход към същата улица, беше зает от една кръчма. Ние влязохме в кръчмата, отидохме при тезгяха и си заръчахме на крака по четвърт кило ракия. Аз гаврътнах тая четвърт на един дъх и веднага — понеже усетих някакво успокоение — заръчах още една четвърт, която също изпих на един дъх. Дотогава аз не бях пил ракия; при обикновени условия, половин литър ракия, изпита на един дъх, би ме съборила на земята като кютюк. Сега тя не ме опи, а ме върна към нормално състояние; аз се успокоих, престанах да треперя и почнах да разсъждавам трезво. Орце, който изпи също половин литър, но не наведнъж, а глътка по глътка, също се успокои: долната бърна на устата му престана да се движи.

— Първата ми мисъл, след като прочетох информацията, беше да убия Сарафова — казах аз, за да наруша мълчанието на Орце.

— Файдасъз!^[7] — каза Орце. — Демек^[8] да напакостим не на Турция, а на самите нас — македонците-анархисти. При това — ние не знаем размера на нещастието, което ни сполетя.

— Прав си. Трябва да се направи проучване на самото място. Някой от нас трябва да замине за Цариград.

Ние взехме да съобразяваме: най-добре от всички аз познавах условията в Цариград; но, понеже в продължение на около два месеца бях арестуван в „Галата-Сарай“, хафиетата ме познаваха; в такъв случай — ако ме арестуват — положението още повече би се влошило, без да имаме възможност да преценим размера на нещастието. Орце беше съвсем непознат в Цариград; неудобно беше това — че едновременно с анкетата, той трябва да опознае обстановката и лицата; в замяна на това неудобство, в случай, че бъде арестуван, неговото арестуване няма да повлече други лоши последствия. В края на всички съображения, решихме той веднага да замине в Цариград с турския си паспорт, който беше у него налице и който — на минаване през Пловдив — ще визира в пловдивското турско консулато.

Още когато работехме в Цариград тунела под Банк Отоман, бяхме установили да наричаме тоя последния в писмата си „невеста“, та да можем да третираме въпроси, отнасящи се до него. Сега най-първата ни работа беше да предупредим Павел Шатев, за да избяга с време, ако още не е арестуван. Аз му телеграфирах в Кратово приблизително следното: „Невестата умря. Веднага ела тук на погребението. Петър“. Още същия ден двама с Орце заминахме за Пловдив. След като си визира паспорта, Орце веднага замина за Цариград, като — за очи — носеше един куфар, в когото имаше един-два чифта непрани долни дрехи. Аз останах да го чакам в Пловдив. Той замина с конвенционала, който тръгваше от гара Пловдив към пладне.

На другия ден, сутринта рано, Орце пристигнал в Цариград на гара Сиркеджи. Още при минаването на границата между гара Хебибчево (сега преименувано „Любимец“) и гара Мустафа-Паша (сега преименувано „Свиленград“), паспортите на пътниците били взети от турската погранична полиция. В Мустафа-Паша паспортите на чужденците, пътуващи от Запад, били визирани и върнати обратно на притежателите им; ония, обаче, принадлежащи на лица, идващи от България, били задържани. При пристигането на влака в гара Сиркеджи, всички пътници, идващи от България, придружени от един полицейски пристав, комуто били предадени паспортите им, били подкарани към полицейския участък „Галата-Сарай“. Така групата минала под моста Кара-Кьой Кюпрусу, изкачила стъпалата на Юксек-Калдаръм и се запътила по многолюдната главна улица за полицейския участък „Галата-Сарай“. Орце носил в ръка куфара си, вървял най-отзад в групата, редом с пристава и се чудил как да се измъкне и избяга. При един цветарски магазин той се позапрял, загледан в една туфа цъфнали циклами и казал на пристава:

— Ей, че красиви цветя! Да се отбия ли да си купя?

И, като видял, че приставът погледнал към групата задържани, която продължавала да върви, и се колебаел да даде своето съгласие, добавил:

— Вземете ми куфара и вървете. Аз ей сега ще ви настигна!

Приставът кимнал с глава в знак на съгласие, поел куфара и, когато Орце влязъл в дюкяна, отминал след групата задържани пътници. Орце действително купил цветя, излязъл да догони групата, видял когато приставът се обърнал да види иде ли тоя страстен любител на ранни пролетни цветя; видял, че — след като забелязал Орце да бърза към него — приставът, успокоен, продължил да съпровожда групата. Когато дошъл до първата напречна улица, вместо да продължи след групата по главната улица, Орце кръшнал вдясно, надолу към Галата и — табана кувет!^[9] — закрачил бързо с дългите си крака, завил вляво, след това вдясно — и станал невидим за Цариградската полиция, на която — чрез пристава — подарил своя куфар…

След като избягал, първата работа на Орце била да види в какво положение се намира нашият „склад на книжни материали“. Той слязъл в Галата, по трамвайните релси стигнал до зданието на Отоманската банка, подминал я, слязъл надолу по улицата край северозападната й стена; след това завил вляво по улицата край оградата на двора и казарменото помещение на банковата военна охрана; най-после, като дошъл до „нашата“ улица, завил наляво по нея нагоре и минал край „нашия склад на книжни материали“.

Вратата на склада били затворени; двете крила на вратата при ключалката били вързани с връв, а на тая последната висял печат от червен восък. Пред вратата имало пост от един полицейски пристав и един войник-часовой. Българската печатница била затворена, а Нанчо Калчов и баща му Калчо Стоянов били арестувани и отведени в затвора „Бююк-Заптие“ в Стамбул. Екзархийският орган в-к „Новини“ бил спрян. Освен гореказаните двама души, други арести не са били извършени върху българите и македонците в Цариград.

След като констатирал горното, Орце тръгнал нагоре по стъпалата на Юксек-Калдаръм, изкачил ги и поел по главната улица нагоре, за да иде към хотел „Македония“, да види „каква е хавата“ към полицейския участък „Галата-Сарай“. Вървейки нагоре, той съвсем случайно срещнал Анна Шепиц, бившата наша камериерка в софийския хотел „Батенберг“. Тя сега била държанка на един турчин, който бил на служба — инспектор в Цариградската тайна полиция. Анна Шепиц си дала адреса и Орце го записал в тефтерчето.

— Ако някога мога да ви бъда полезна, отнесете се до мене на адреса, който Ви дадох. — По какъв случай сега сте в Цариград? — запитала Анна.

— Арестували са двама мои познати, та съм дошъл да узная защо са ги арестували. Те са в „Бююк-Заптие“. Искам да ги видя, но казват, че не пускали никой да ги види.

— Ще видя дано я наредим някак. След обед ела у нас. Аз ще поговоря с моя хубавец.

Какво е станало по-нататък — не знам подробностите; онова, което знам, е това — Орце се видял с Нанча и получил от него една записка; след два дни Орце донесе тая записка в Пловдив; точния й текст не мога сега да си спомня. В тая записка Нанчо съобщаваше, че Новев станал причина да се открие тунела под Банк Отоман и че преди неговото — на Нанча — арестуване, тоя Новев избягал от Цариград. За цялата катастрофа той — Нанчо — счита за единствен виновник Новева.

Кой е бил тоя Новев? Много по-късно ние научихме, че под името „Новев“ е минавал човекът, който спаси цариградската Банк Отоман от разрушение и който — под истинското си име — се наричал Александър Димитров, по-късно известен под името Кипров.

Ето какво беше станало:

Изпратен от Б. Сарафова за наш заместник в Цариград, Кипров се срещнал с Нанча Калчев, който сметнал, че — като наш заместник — Кипров има схващания, разбирания и отношения към Вътрешната Македонска Организация като нашите — и най-добросъвестно го посветил в нашата работа, начинът, по който е извършена, кога е почната, колко време е работено, кои лица са работили и пр., и пр. Кипров посетил „склада“, видял тунела, взел си бележки за дълбочината му, от която е почнат тоя последният, за дължината му и за размерите му. Той узнал всички подробности по сменяването на работящите и по плана за хвърлянето на банката във въздуха.

Щом като се осведомил подробно за всичко, Кипров изпратил един подробен доклад на Вътрешната Македонска Организация в Солун. И досега остава открит въпросът — защо е изпратил тоя доклад? Дали — като се е числил към тая Организация — е донесъл на тая последната това важно обстоятелство? Дали — ако не се е числил в нея — по тоя начин е искал да добие нейното доверие? Или е искал да се похвали пред Солунския македонски синедрион, че той — Кипров, — с всичкото си нищожество, е станал важна персона в македонското движение? Не са известни точните подбудителни причини, които са накарали Кипрова да напише тоя фатален доклад. Във всеки случай, тоя доклад е бил най-подробен: кой е наемателят на „склада“, кога е била започната и свършена работата, кой и кога е работил, какви са размерите на тунела, докъде достига тоя последният и пр., и пр. Докладът е бил писан с шифъра на Организацията и е бил изпратен в Солун чрез книжаря Софроний Ников; чрез тоя последния са били изпращани писмата на разните провинциални организации до централната македонска организация в Солун.

Поради убийството на някакъв бег в Солунско, извършено от Трайче Христов, направени са били няколко ареста в Солун и Солунско, при които е бил открит шифърът и ключът на тоя последния, а също — установено е било лицето, чрез което са били изпращани шифрованите писма. Това лице е бил книжарят, Софроний Ников. Без да безпокои книжаря или когото и да било от ония, които съставлявали солунския Централен Комитет, полицията прочитала шифрованите писма, взимала си бележки от тях и ги пускала да бъдат получавани от адресантите. Така тя пропущала всички по-маловажни шифровани писма. Към края на м. януари 1901 г. тя дешифрирала доклада на „Новев“ върху подготвената работа по хвърлянето във въздуха на централата на Отоманската банка в Цариград. Това откритие веднага било докладвано на султан Хамида, по чието лично нареждане турската полиция едновременно арестувала Нанча и баща му в Цариград и цялото управително тяло на Вътрешната Македонска Организация в Солун.

За щастие, Кипров не можал да научи от Нанча, който не знаеше, че също такъв тунел е бил прокопан и в Солун за хвърляне във въздуха и солунския клон на Отоманската банка. Това случайно обстоятелство спаси Солунския тунел от разкриване и нашите солунски другари — от арестуване. Турската полиция, обаче, допуснала вероятността също такава работа да е предприета и в други градове в империята; тя предприела най-щателно претърсване на дюкяните около зданията на банковите клонове в провинцията.

— Лошо, Орце, лошо! — пишеше в едно писмо Владо Пингов, получено от Орце в София няколко дни след връщането му от Цариград. — На няколко сефера правиха йоклама^[10] на дюкяна, навсякъде мушкаха зидовете с остри железни шишове…

Но входът на тунела бил добре зазидан и замаскиран, та — при всичкото си старание — солунската полиция не можала да го открие.

Орце привършил своето проучване. Трябвало да се върне. Но накъде без паспорт? Защото тоя последният, заедно с куфара, останал в пристава при идването му от гара Сиркеджи. Ще-неще, трябвало да потърси съдействието на Живко Добрев, първия драгоман при българското консулато. Живко Добрев дал на Орце български паспорт, след като предварително пратил разсилния при консулатото да го визира в полицията. Снабден с паспорт и виза, Орце отишъл на гара Сиркеджи да замине за Пловдив.

Преди да си вземе билет, трябвало да иде при масата, където един пристав отбелязвал в един регистър имената на пътниците и номерата на техните паспорти и куфари. Тоя пристав бил същият онзи, от когото Орце избягал преди два дни. Нашият пътник извадил носната си кърпа, турил я на носа си и взел да киха и да се секне в нея; така той се приближил до масата, подал си паспорта и — все така кихайки — дочакал регистрирането на тоя последния; след като го взел обратно, обърнал се с гръб към пристава и престанал да киха едва когато се отдалечил от масата. Най-после пуснали пътниците на перона, Орце се качил във вагона и отпътувал.

Аз чаках дохождането на Орце в Пловдив и почти всеки ден отивах в митрополията при Спасена. Още преди заминаването на Орце за Цариград, казаха ни, че вуйка ми се разболял на легло. Тая негова болест се усили. Повиканите лекари констатираха някакво отравяне, но не можеха да си обяснят от какво произлиза то. Болестта на вуйка ми се усилваше всеки ден в право съотношение с безсилието на лекарите да си обяснят причината.

Както всички в митрополията, ние със Спасена бяхме много обезпокоени от тая мистериозна болест. Веднъж, когато коментирахме думите на лекарите, съвсем случайно запитах Спасена:

— Дали динамитът, с нитроглицерина, който се освобождава и се изпарява — дали той не е причината на това бавно и необяснимо отравяне?

Ние взехме да се съвещаваме с нея и в резултат решихме да изнесем куфарите от гардеробната. Ние ги изнесохме оттам, внесохме ги в стаята на Спасена; когато се мръкна, аз отидох за файтон, натоварих двата от тях на файтона и ги отнесох в къщата на Александър Костов, който — както споменувам на друго място — живееше в „Чаушоолу-Сокак“, както се наричаше по него време сегашната пловдивска улица „Митрополит Панарет“. Два от куфарите останаха — за всеки случай — в митрополията; аз ги качих на тавана, където изпаренията на нитроглицерина нямаше да вредят на никого.

След три-четири дни признаците на отравяне изчезнаха и вуйка ми напълно оздравя…

Един предиобед, когато бях в стаята на Спасена, княз Фердинанд бе пратил едного от своите офицери-ординарци да извести на вуйка ми, че ще дойде при него в митрополията. Няколко минути след връщането на ординареца, княз Фердинанд, със своята свита 3–4 офицери, излезе от двореца и тръгна към митрополията. В своята стая вуйка ми беше съблякъл джубето, нахлул расото и почнал да си слага калимявката. Мина ми през ума една мисъл, която аз изказах гласно пред Спасена:

— Всички, които срещат княза, се отбиват да му правят път. Защо аз да не го накарам — него, коронованият — да се отбие и да направи път на мене, сина на Георги Садилото^[11] от с. Мирковци, от горна махала, от крайната къща?

Княз Фердинанд беше влязъл в двора на митрополията и със своя тромав ход беше се запътил към входа на зданието. Аз гледах през прозореца, когато той дойде до входа и излязох от стаята на Спасена. Минах през общия салон, дойдох до горния край на стълбата и зад себе си чух вуйка ми да излиза от своята стая, за да посрещне госта. От горния край на стълбата видях княза да влиза в митрополията и да пристъпва към долния край на същата стълба. В тоя момент аз бързо се спуснах по стълбата, без да гледам отпреде си, като да тичам по изпълнението на някаква бърза поръчка. Прескачах стъпалата през две и като фурия преминах надолу. Княз Фердинанд, който беше стъпил на първото стъпало, се стъписа назад, слезе от стъпалото, при което се подпираше на бастуна си, и се отби, за да ми направи път да мина.

Когато — след отиването на княза — се върнах в митрополията, Спасена ми каза, че чула Фердинанд да прави на вуйка ми следната забележка.

— Ваше високопреосвещенство, трябва по много бърза работа да сте изпратили вашия прислужник!

Вуйка ми, който ме беше видял когато се спуснах по стълбата, промълвил:

— Да. Пратих го по много бърза работа в аптеката.

А когато се върнах и седнах за обед на трапезата, вуйка ми през цялото време мълчеше с наведена глава, сърбаше супата и от време на време ми хвърляше — изпод надвисналите си дебели вежди — по един поглед, пълен с недоволство и огорчение.

Към 20 февруари 1901 г. Орце се върна от Цариград. Катастрофата бе пълна и — поне засега — тоя град престана да ни интересува. Съдбата на двамата арестувани беше много горчива, но нам беше невъзможно да я облекчим засега; може би в бъдеще можеше да направим нещо, но сега това беше изключено.

Цялото наше внимание се съсредоточи върху Солун. Динамитът, който бях пренесъл в „Чаушоолу-Сокак“, не можеше да се държи дълго време там; трябваше час по-скоро да се пренесе по-близко до Солун. След кратко съвещание с Орце, решихме да пренесем двата куфара в с. Рила; след това да се погрижим за тяхното контрабандиране в Горна Джумая, а оттам — да ги пренесем в Солун.

През учебната 1894/94 г., като ученик в Пловдивската гимназия и следната 1894/95 г., като юнкер в Софийското военно училище, аз бях съученик с Щерю Ликоманов, родом от гр. Брацигово. Ако и да беше с висок ръст, Щерю Ликоманов седеше на първия чин в класа; а понеже беше несръчен и малко общувал с непознати другари, в своето шаячно, синкаво, дълго палто седеше постоянно свит, като да искаше да скрие своя висок ръст. Той беше малко общителен и затова, когато се сдружихме с него, много се привърза към мене. Следната година, свикнал вече да живее между малко познати другари, Щерю се окопити, отърси се, така че във военното училище взимаше участие във всички ученически дяволии, чиито спомени свързват учениците за през целия им живот.

Сега аз знаех, че — след като свършил военното училище в 1898 г. — Щерю Ликоманов е бил произведен в офицерски чин и че в 1900 г. е бил пратен като граничен офицер в с. Рила, Дупнишко. Впрочем, с Орце решихме да пренесем двата куфара в с. Рила и да ги поверим на тоя мой приятел от ученическите години. Още същата вечер двама с Орце заминахме от Пловдив; при заминаването си, ние дадохме двата куфара като багаж до гара Радомир — тогава железопътната линия до гр. Дупница не съществуваше; като теснолинейка тя биде построена в 1916 г., по време на първата европейска война, а няколко години по-късно тя бе преобърната в нормална железопътна линия. Орце щеше да слезе в София, където — предполагахме — Шатев да е пристигнал от Кратово, а аз щях да продължа до Радомир, за да освободя куфарите и да ги отнеса в с. Рила.

На гара София — когато смених трена — във вагона видях Такеджиева, когото запитах:

— Накъде така?

— Към Кюстендил.

— Какво ще правиш в Кюстендил?

— Ей така. Исках да обиколя там, където на времето бях човек, защото работех, т.е. живеех. Омръзна ми безделието в София.

— Ще рече, че искаш да заприличаш на дух, който 40 дни витае по същите места, дето е живял…

Мина през ума: „Защо да не идем с него заедно до Дупница? Неговата компания ще ми бъде полезна — в очите на ония от Вътрешната Организация ще мина за безделник, чиято воля за деятелен живот — като на Такеджиева — е похабена“ — и му предложих:

— Хайде да те водя в Дупница! И без това аз плащам файтона.

— Какво да правя в Дупница?

— До там ще бъдем компания двамата.

— Аз отивам в Кюстендил…

— Че какво ти пречи да идеш от Дупница в Кюстендил? Колкото ще платиш за файтон оттука до Кюстендил, толкова ще платиш и от Дупница до там…

В края, ние заминахме двамата за Дупница; обядвахме в Карнишките ханчета. Към 2 часа след пладне, щом пристигнахме в Дупница, оставих Такеджиева в хотел „Джумая“, отидох на площада, пазарих файтон за с. Рила, прехвърлих куфарите от единия файтон на другия и веднага заминах.

Вечерта, по мръкнало, пристигнах в с. Рила и спрях пред къщата, дето живееше Щерю Ликоманов и която се намираше на 150–200 крачки от западния край на селото. Намерих Ликоманова в стаята му; с няколко думи му обясних, че нося динамит, предназначен за Турция; че Организацията на всяка цена иска да ни го отнеме и е уведомила властта за неговото присъствие в България; помолих го да ни помогне, като приеме и запази динамита в стаята си докле устроим неговото контрабандиране през Горна Джумая. Ликоманов не се поколеба — той отпрати ординареца някъде из селото и сам ми помогна при свалянето на куфарите, внасянето им в стаята и турянето им под неговия креват.

След това платих на файтонджията, който се качи на капрата и — както бяхме уговорили — подкара конете обратно към Дупница. А аз продължих пътя си към средата на селото и влязох в заведението на Христо Миладинов — същият оня бай Христо, който преди две години, когато да заминаваме с четата на Гоце Делчев, при денуването ни при река Мариславица, беше ни донесъл храна и ни беше почерпил по едно канче вино.

Освен запознаването ми с брата на Христа — Александър Миладинов, висок, строен, 21–22-годишен момък — в паметта ми не е останало много нещо от тая вечер, която прекарахме около запалената печка. Спомням си, че Христо, който държеше в с Рила хан и питейно заведение, тая вечер ми направи малко по-друго впечатление от онова, което ми беше направил преди две години: тогава той беше пъргав, весел, любезен, общителен; сега беше мълчалив, сериозен, с бавни и тежки движения. Брат му Александър, много по-млад от него, беше ентусиазиран млад човек и — доколкото разбрах от разговора си с него — с анархистически мироглед, който оформил вследствие общуването му с Д. Кощанов.

На следния ден, рано сутринта, в заведението дойде един сух, висок господин, с кестенява чаталеста брадичка, с каскет на главата и с дебел бастун в ръцете, който попита Христа за мене. Христо ме посочи. Запознахме се — Яни Сандански, учител в с. Рила. Запитах го:

— Изглежда, че ме знаете по име. Позволете ми да узная с какво мога да ви бъда полезен?

— Ще можете да ми бъдете полезен, ако ми кажете по какъв случай сте дошли по това време в Рила.

— А Вас какво ви интересува моето дохождане?

— Аз съм от Организацията, която се интересува от движението по тия места на чужди за нея хора.

— А аз не принадлежа към Организацията, следователно, не съм длъжен да давам сметка за своите действия нито вам, нито на Организацията, нито комуто и да било.

Яни Сандански на няколко пъти все обръщаше въпроса върху това — защо съм дошъл в с. Рила, от което заключих, че пренасянето на динамита в с. Рила се е изплъзнало от наблюдението на Вътрешната Македонска Организация. С Яни Сандански ние се разделихме като неприятели — хладно, без обикновените любезни фрази на току-що запознали се хора.

Съпроводен от Александър Миладинов до с. Кочериново, същия ден аз заминах пеш за гр. Дупница. Това момче — Александър Миладинов — ставаше все по-симпатично в моите очи.

Пренасянето на динамита до с. Рила остана незабелязано от копоите на Вътрешната Македонска Организация. Във всеки случай, те са установили, че от гара Радомир аз съм пристигнал в Дупница с два куфара и че със същия тоя багаж съм заминал за с. Рила.

Три или четири дни след моето заминаване от Рила, пограничният офицер, подпоручик Щерю Ликоманов, получил от военното министерство бърза телеграфна поверителна заповед, според която:

„Военното министерство има положителни сведения, че преди няколко дни в с. Рила е бил донесен около 80 кг динамит. Веднага обискирайте селото, за да откриете и конфискувате донесения в селото динамит“.

В изпълнение на тая бърза телеграфна поверителна заповед, подпоручик Ш. Ликоманов, в съдействие с полицейската и общинската власти, предприел най-щателен обиск във всичките къщи на с. Рила и не можал да открие търсения динамит… който спокойно почивал в двата куфара под неговото легло в стаята му — единственото място, където не е бил извършен обиск…

Когато се върнах в София, Орце ми даде да прочета едно писмо от Шатев. Не мога да си спомня точния му текст, но общото впечатление от съдържанието му беше, че Шатев живее не на земята, а на месечината или пък че е паднал от Юпитер. Той пишеше, че го учудва нашата тревога — голяма работа станала, като умряла „невестата“! Бива ли за такава работа той да напуска Кратово посред зима? Писмото завършваше приблизително така: „Докле не върна килимчето и половината лира на… — (той споменуваше името на негов познат учител), — който ми даде в Струмица, когато ме караха пеш укюмат марифет-лен^[12] от Солун за Скопие, няма да си мръдна крака от Кратово“.

— Е, ке го накривиш некому, ако не мръднеш от Кратово! — забеляза Орце по адрес на Шатева, когато бях прочел на глас писмото и последната му фраза.

Впрочем, тогава ние не знаехме как без зимно палто, в моден костюм със сламена капела на главата, с очила на носа и със скъсани цървули на краката — в дъжда и лапавицата, в кал до гуша, каран от двама конни жандарми, Павле е бил докаран от Солун в Скопие. Сигурно на Шатева не ще да се е искало — пеш, във февруарския студ — да повтори в същия каяфет пътуването от Кратово до София… и ни беше писал това си писмо, за да подчертае за лишен път кратовския си инат…

На стр. 120 от своята книга „В Македония под робство“, ред 2, П. Шатев пише: „През м. февруари 1902 г., с пощата от П. Манджуков получих следната телеграма: «Васковата невеста умре»…“

Шатев бърка годината, защото аз му пратих телеграмата веднага след като научих от в-к „Таймс“, че тунелът под Цариградската Отоманска Банка е открит, т.е. през м. февруари 1901 г., а не една година след това, когато не би имало защо да го предупреждавам да бяга от Кратово. Вярното е следното: предупреден от мене, Шатев избягал от Кратово през м. февруари 1901 г. Той обаче дойде в София едва през м. февруари или март 1902 г. Къде се е щурал цяла година от м. февруари 1901 г. до м. февруари 1902 г. — не зная. Изглежда, че и той самият, когато — към 1930 г. — е писал своята книга, не ще да е бил в състояние да си даде сметка за това време.

Не мога точно да си спомня по какъв въпрос за манипулация с пироксилин или за набавяне на такъв от пионерната казарма, в началото на м. март 1901 г., с Орце отидохме в тая казарма, намираше се на около 1 ½ км южно от крайните къщи на София, край шосето за с. Княжево. Отидохме да потърсим, да намерим и да се запознаем с Костадин Нунков, родом от гр. Чирпан, който по онова време изслужваше военната си повинност като войник-пионер. Аз знаех К. Нункова по име и бях любопитен да видя и се запозная с тоя господин. За него бях слушал от Д. Общински, който преди три години го беше срещнал в Женева, когато с Лида Майер минавал през Швейцария за Италия. Те двамата — Лида Майер и Нунков — по онова време обиколили Централна Европа и заминали на юг; те прекарвали весело, в интимна дружба, своята младост и не се стеснявали да покриват разходите на техните лудории чрез кесията на пазарджишкия адвокат Йосиф Майер, бащата на Лида.

Висок, строен, с малко хлътнали гърди и заоблени плещи, Костадин Нунков имаше сиви очи, светлокестеняви: коса, току-що наболи мустаци и малка, раздвоена брадичка, та мязаше на току-що ръкоположен дякон. Влажните му и червени устни указваха на чувственост и нервен характер. След нашето посещение, на тръгване, той ни придружи до границата на казармения район и обеща, че щом се уволни — а това се очакваше да стане след няколко дни — ще дойде да ни намери в София. Спомням си, че тогава от него ние взехме 3–4 шестоъгълни шашки пироксилин, за да се научим да боравим с тоя вид взрив.

През м. април 1901 г., веднага след уволнението си, Нунков ни намери в хотела и остана да живее при нас през цялото лято. Поради икономия и за да не бъдем в постоянен контакт и следени на всяка стъпка от хората на Гьорче Петров, т.е. на Вътрешната Македонска Организация, ние се бяхме преместили в един малък, третостепенен хотел, чието име не си спомням, който се намираше на другата страна на улицата, срещу хотел „Батенберг“. Есента 1901 г., когато с Орце заминахме в експедиция за освобождението на Мерджанова и на другите наши и негови другари, Нунков дойде с нас в с. Текенджа (Бургаско); след като генерал-цочевият Върховен Македонски Комитет, чрез своите пратеници Ант. Бозуков и запасния поручик Саракинов, които обикаляха пограничните места в оня край, осуети заминаването на нашата чета в Турция, Костадин Нунков си замина обратно в София.

През времето, което прекара в постоянна дружба с нас, К. Нунков оформи окончателно своя мироглед на анархист. Ако и да споделяше нашите възгледи за безвластието изобщо и като нас да считаше за ефикасна борбата с абсолютната власт в Турция чрез атентати върху крепителите на тая власт (каквито бяха европейските кредитни учреждения в Турция), Нунков не можа да се отърси от заблуждението, че въстанието в Македония ще тури край на турското владичество в тая страна. След раздялата си с нас той замина за Македония, взе участие във въстанието и загина в това последното. Раздялата ни в с. Текенджа есента 1901 г. беше раздяла навеки — ние не се видяхме вече с него.

Пак през м. март 1901 г. при нас, в хотела, дойде и ни намери по-големият брат на Орце, Милан п. Йорданов. Той бил учител в гр. Радовиш, където влизал в местната организация. Поради своя независим характер и поради критиката, на която подлагал поведението и дейността на местните ръководители, той станал много неприятен на организационните ръководни личности в Радовишко. От друга страна, той влязъл в очите на турската власт, която искала да го арестува; той, обаче, навреме усетил опасността, успял да избяга и сега ни беше намерил в София. Такова беше отвращението му от китайщините на Вътрешната Македонска Организация, че покрай тая последната, той се беше отвратил и от самото македонско освободително движение и често казваше:

— Не сакам повеке да играм театро во комедията „Освобождение на Македония“ — демек „Стани ти, да седнам яз!“

Той имаше една мечта: да минат няколко месеца, докле — мислеше той — турската власт го забрави; след това да си иде във Велес, да седне върху кепенека на дюкяна, да заживее мирно, спокойно и кротко, както са живели в миналото нашите деди-еснафи.

Двамата братя — Орце и Милан — се различаваха по всичко: и по физиономия, и по ръст, и по телосложение, и по цвета на кожата и косите, и по характер. Главата на Орце беше продълговата, а темето — остро; оная на Милана беше широка, с теме сплескано отзад. Лицето на Орце беше продълговато, бледо, с мургав оттенък; онова на Милана беше валчесто, бяло и червендалесто. Носът на Орце беше прав и тънък; Милан имаше широк, чип нос. Очите на Орце бяха сивозеленикави; Милан имаше ясносини очи. Косата и веждите на Орце имаха тъмнокестеняв цвят; косата и веждите на Милана бяха руси. Орце беше възвисок, с тънка талия, пръстите на ръцете му бяха тънки, дълги, деликатни; Милан имаше среден ръст, широка талия, разтъртено телосложение, средно дълги ръце с дебели, възловати пръсти. Орце беше мълчалив; когато — по необходимост — трябваше да каже нещо, избираше най-кратки изрази; той рядко се усмихваше и почти никога не се шегуваше. Милан беше приказлив, весел, остроумен и шегаджия.

Този м. март 1901 г. беше пълен с изненади за нас. Под натиска на румънския и на голяма част от западния печат, както и на дипломатическите постъпки на държавите, имащи интерес в запазването на статуквото в Турция, българското правителство Каравелов-Данев пристъпи към арестуването на членовете на Сарафовия Върховен Македонски Комитет.

На 23 март 1901 г., петък, на излизане от помещението на Комитета вечерта, Сарафов, Т. Давидов и др. били пресрещнати и заобиколени от един взвод полицейски стражари, командвани от полицейския пристав Велю Маринов, който поискал да ги арестува на улицата. Сарафов поискал от пристава да види постановлението на съдебния следовател за тяхното арестуване. Приставът Велю Маринов отговорил, че такова постановление още няма, но то щяло да му бъде дадено от следователя утре.

— Когато получите постановлението, тогава ще дойдете да ни арестувате — казал Сарафов. — А сега — ще се махнете и ще ни оставите на спокойствие. Една крачка към нас — и ще платите това с живота си!

Сарафов и Т. Давидов извадили револверите и ги насочили към пристава и стражарите, които се дръпнали на 15–20 крачки назад. Сарафов, Т. Давидов и другите продължили пътя си за към къщи, следвани отдалече от пристава и стражарите.

Още същата вечер помещението на комитета било запечатано, а намиращите се там хъшове — изгонени. Късно вечерта един от хъшовете — Коста Мазнейков, „Даскалчето“, както го наричаха, — ме намери и ми предаде поръчката на Сарафова — да направя всичко възможно, за да вляза в помещението на комитета, да взема и унищожа едни книжа, които се намирали в стаята на Сарафова, върху масата му.

На 24 март 1901 г., събота, Сарафов и още 7 души, съставляващи Върховния Македонски Комитет се явили във втори полицейски участък и са били задържани там по силата на постановлението, издадено от съдебния следовател Хрусанов. През тоя ден двама с Орце направихме разузнаване, за да видим откъде ще можем да се вмъкнем в помещението на комитета. Резултатът от това разузнаване беше следният: в това помещение може да се влезе през капандурата на покрива; а на тоя последния може да се иде от покрива на съседното здание, долепено с гърба си до онова, където се помещаваше комитетът. В съседното здание се помещаваше Светият Синод на българската църква; неговият вход беше откъм площада „Св. Крал“. Значи, Орце или аз трябва — през зданието на Синода — да се качим върху покрива на комитетското помещение и оттам през капандурата да се вмъкнем в него.

Това не беше мъчна работа; сега Синодът не заседаваше; там сега живееше митрополит Максим, който ме познаваше. Вечерта, към 9 часа, влязох в синодалното здание, изкачих входната стълба и — понеже вратата на апартамента беше заключена — позвъних. Зад заключената врата чух прислужника да пита:

— Кой звъни?

— Моля, отворете! Искам да говоря с високопреосвященний Максим.

— Елате утре!

— Искам да му говоря сега. Моля ви — повикайте го.

След минута зад заключената врата чух гласа на Максима:

— Кой сте?

Аз си казах името. Вярно е, че Максим ме познаваше, но знаеше, че не съм кротка православна овчица. Максим се обади, но не от същото място зад вратата. През цялото време докле трая нашият разговор със заключената врата между нас, той постоянно променяше мястото зад вратата, от което разбрах, че се бои да не би да стрелям върху него по гласа.

— Какво искате по това време?

— Има да ви кажа нещо много важно.

— Важните работи се разправят денем!

— Но случаят е такъв, че налага сега да ви говоря. Отворете!

— Какво има да ми говорите?

— Казах ви — не мога да говоря през вратата! Отворете!

— Не мога да отварям на нощни посетители!

— Но аз ви казах кой съм. Вие ме познавате. Отворете вратата да ви кажа защо съм дошъл!

— Утре ще ми кажете. Сега не може да Ви пусна да влезете.

Напразно го молих да отвори. Проклетият му поп се заинати като троянско магаре и не ми отвори. Значи, планът да се влезне в помещението на Комитета и да се вземат книжата оттам, пропадна. При все това тия книжа не трябваше да попаднат в ръцете на следователя… Кой е следователят? Хрусанов. Значи — остава да го намерим и да му четем едно „словесно“, за да го принудим да не ги види — проклетите му книжа!

На другия ден — 25 март 1901 г., неделя, Благовещение — с Орце научихме адреса на Хрусанова — той живеел на ул. „Парчевич“, ако не ме лъже паметта, западно от ул. „Витошка“. Ние намерихме къщата и попитахме за него. Нямаше го. Можели сме да го намерим само сутрин рано.

На следния ден — 26 март 1901 г., още преди съмнало, двама с Орце бяхме на пост пред пътните врата. Хрусанов, който не беше женен, живееше в тая едноетажна къща, строена наскоро след като бившият софийски кмет Димитър Петков — в 1888 г. — беше разрушил издъно стария град. Около къщата имаше градина, а в градината — чешма.

Към 6 часа сутринта един човек, облечен с панталони, по риза и жилетка, с пешкир, преметнат на рамото, излезе от къщата и отиде да се мие на чешмата. Той беше висок, с кестенява полуокапала коса и с дълга кестенява брада. Той почна да се мие. Аз бутнах дъсчената врата на оградата и влязох в градината. Орце остана на улицата, до вратата. Доближих се до Хрусанова, който в тоя момент измиваше сапуна от лицето си.

— Добро утро! Вие сте господин Хрусанов, нали?

— Да. Какво обичате?

— Съдебен следовател?

— Да.

— Натоварен със следствието на комитета Сарафов?

Кестенявата дълга брада почна да трепери и да пръска водните капки настрана.

— Вие ще правите обиск в комитетското помещение?

— Да.

— Кога ще правите обиска?

— Днес.

— Слушайте, господин Хрусанов! През цялото следствие ще помните, че сте преди всичко човек и българин, а след това вече — че сте следовател! При обиска ще турите пръстите си на очите, за да не видите онова, което не трябва да види следователят. Запомнете това, което ви казвам, за да не стане нужда да ви се напомня още веднъж… Разбрахте, нали?

— Разбрах.

— При обиска, на който ще присъствам и аз, ще проверя дали сте ме разбрали както трябва… Довиждане, господин Хрусанов!

Ние с Орце оставихме високата фигура на Хрусанова да изгледа през оградата нашето заминаване и веднага се упътихме към втори полицейски участък, където се видяхме със Сарафова, комуто разправихме за срещата си с Хрусанова.

Беше още рано. Обискът на комитетското помещение щеше да стане не по-рано от 9 часа сутринта, а сега нямаше още 7. Ние имахме време да се поразходим два часа в градската градина и да обмислим положението, в което бяхме.

Арестуването на Борис Сарафов обърна всичките ни планове и намерения с главата надолу. Перспективата да получим 20 000 лева за продължението и скорошното довършване на Солунската работа се отдалечи. Ние се разхождахме из градината мълчаливо, като нарядко, с отделни думи и кратки изрази правехме гласно своите съображения. Ние се чудехме какво трябва да правим. С ръце в джебовете на своето черно пардесю, по една от съседните алеи, без каквато и да е охрана след него, вървеше председателят на Министерския съвет Петко Каравелов, който беше излязъл от дома си — една ниска, схлупена къща, боядисана с охра, която се намираше на ул. „Войнишка“, в съседство с градската градина — и отиваше пеш към някое от министерствата, намиращи се на запад от градината. Имаше нещо пресилено и предизвикателно в неговото — наглед спокойно — държане, с което като да искаше да каже:

— Аз и моето правителство пет пари не даваме за мнението и чувствата на тълпата. Ние не се боим от вашите заешки тупурдии!

Орце, който за момент се спря и го изгледа, когато Каравелов отмина нататък, наруши своето мълчание и изръмжа със затаена злоба:

— Шетай се слободно, нахалник: да не сме ангажирани во Солун, не би те остаиле да се шеташ сос овой сурат!

На 24 март 1901 г., същия ден, когато биде арестуван съставът на Сарафовия Върховен Македонски Комитет, към 9 часа сутринта, двама с Орце се разхождахме мълчаливо в градската градина. Около водопада, увенчан със статуята на Диана, държаща в ръката си риба, имаше пейки. На една от тия пейки видяхме един черноок господин с черни подстригани мустаци и черна, ниска, небръсната брада, облечен във вехти, изтъркани шаячни дрехи сиво-червеникав цвят. Той беше преметнал двете си ръце над облегалото на пейката и се беше загледал пред себе си с поглед, от който личеше, че той гледа, но нищо не вижда. Орце се стресна и учудено извика:

— Я! Диме Мечето! — и бърже отиде към него.

— Кога дойде во София, Диме?

— Дойдоф. Сите идат, дойдоф и яз! — и Мечето си обърна главата настрана, с което искаше да каже, че не желае да го разпитват повече.

Ние отминахме и го оставихме седнал на пейката в същата поза. Надвечер, на минаване през градината, пак видяхме Мечето да седи на пейката в мрачно настроение. На следния ден, като минавахме през градината, пак видяхме Мечето да седи на пейката в още по-мрачно настроение; на връщане — същата картина. Орце се спря и го запита:

— Къде си на квартира, Диме?

— Тебе що те яде газот да прашаш къде спиям?

— Що лошо има, ако те прашам?

— А що му е арното на прашането? Хайде, терай си магарето!

Изпъдени по тоя начин от Мечето, ние се отдалечихме от него и си отидохме по работата. На третия ден се случи пак да минем през градината. Мечето седеше на същата пейка в най-мрачно настроение. Орце не се спря при него: но, когато се отдалечихме на 10–15 крачки, той ми каза.

— Знаеш ли? Чини ми се Мечето е гладен и няма квартира. Хайде да се вратиме при него!

Ние отидохме при него. Мечето не ни погледна; погледът му блуждаеше някъде зад нас. Орцето го запита:

— Види, Диме!

— Що има?

— Денеска къде си ручал?

— Що сакаш от мене? Остай ме на раат!

— Кажи, де! Къде си ручал?

— Не съм ручал.

— А синокя — си вечерял?

— Не съм вечерял.

— Вчера на ручок?

— И вчера не съм ручал. Хайде, остай ме! Терай си магарето!

— Не може. Ке дойдеш с нас!

Въпреки неговото съпротивление, ние хванахме Мечето под мишниците и го заведохме в Албанската гостилница. Мечето се нахрани най-скромно. Личеше, че той се измъчва от мисълта за разхода, който ни направи. След като излязохме от гостилницата, Мечето се отпуши: той бил изпратен от организацията във Велешко да купува оръжие за населението. За тая цел му дали 1500 турски лири в златни монети, които сега се намирали в кемера, който беше опасан около неговия кръст.

— Демек, парите се у тебе? — запита Орце.

— Еве ги! Побарай кемерот!

Както Орце, така и аз попипахме кемера около пояса му. Той беше твърд и набъбнал от златните монети, с които беше натъпкан.

— И со толко пари у тебе, ти ке умреш от глад?

— Тия пари не са мои, а народски. Яз не крадам народски пари, за да ядам.

— А ако още некой ден да не беше ял — би умрел от глад и народските пари би се чинили яс-пус! Немаш толко ум да я разбереш овая работа?

— Що да чинам? Никой не ми каза оти можам да арчам от ниф за ядене!

От тоя ден насетне — през цялото време докле беше в София — Диме Мечев се хранеше редовно в Албанската гостилница по сметката на Гемиджиите, при което избираше ястията не по тяхната хранителност, вкус и начин на приготовление, а по цената им — той си поръчваше най-евтините ястия, за да ни коствува по възможност най-малко. Мечето беше много голям скъперник и не беше в състояние да разбере как могат да се харчат пари не само за излишни неща или за удоволствие, а и за неща, без които може да се преживее.

Диме Мечев беше свършил гимназия; при оная липса на млади хора със завършено средно образование, каквото се чувстваше в Македония, би могъл да стане учител; но той считаше за единствено полезен само личния производителен труд; според него чиновниците са паразити, които изсмукват жизнените сокове на народа — и беше се отказал да учителства. Верен на своите принципи, след като завършил гимназия, той станал шекерджия и по цял ден обикалял велешките сокаци бос, с емениите^[13] под мишница и с табла на главата, за да продава шекер.

Той се числил във Велешката местна организация и бил един от най-деятелните й членове. Веднъж тая организация осъдила някого си на смърт и му възложила да приведе присъдата в изпълнение. Диме Мечев убил осъдения, като му разсякъл черепа с една брадвичка. По принцип той беше противник на човекоубийството и считаше извършеното от него убийство за най-подлата постъпка в живота си. Той много се дразнеше, когато някой — на шега — му напомняше за „секирчето“. След това убийство той избягал от Велес и станал нелегален. Там оставил майка си, на която бил единствено дете. Нещастната майка безутешно плачела и повтаряла:

— Да си го видам Димета мой йоще еден пат и тогай да умрем!

Диме се фотографирал и изпратил портрета на майка си; тая последната, като видяла образа на сина си, от жал и майчина милост по него, действително умряла. В София някои негови познати-велешани се шегуваха и казваха:

— Много си страшен, Диме. Толко много си страшен, та майка ти, като ти видяла кадрото, се уплашила и умряла от страх…

Тия шеги се свършваха с това, че Диме Мечев почваше да благославя шегаджиите по мъжки на майка… Тоя вид благословии той изговаряше набърже една след друга на всички езици, които знаеше — по турски, по македонски и по български…

След като купил и експедирал оръжието, за което беше дошъл в София, Диме Мечев не се върна обратно във Велес. Като всеки честно мислещ човек, той беше отвратен от властолюбието и користта на ръководящите лица във Вътрешната Македонска Организация. През тия няколко дни, които прекара в постоянно общуване с нас в София, Диме Мечев възприе нашия възглед върху готвящето се въстание в Македония — че то сигурно ще донесе смърт и разорение на населението, без каквато и да е перспектива за политическа или друга свобода; че да се подстрекава населението към въстание, е престъпление, защото по тоя начин то отива към самоубийство; и че единственото средство да се раздруса турската империя от основите, без да се напакости на населението, са систематическите отделни атентати против крепителите на безправието в Отоманската империя, каквито са финансовите и други европейски учреждения в Турция.

Чрез атентатите върху европейските финансови и други учреждения ние ще заявим на капиталистическа Европа: „Вие, господа капиталисти, намирате за износно нашето робуване и го поддържате, като крепите режима в Турция? Е, добре! Чрез атентатите ние създаваме пълна несигурност за вашите капитали и предприятия. Искате ли да имате сигурност? Искате ли да престанат атентатите против вас? — Помогнете ни да направим режима в Турция поносим, та и ние да се почувстваме не роби, а граждани на тая страна! Да почувстваме, че имаме не само задължения, но и права!“

Колкото и да са пристрастни заинтересованите, никой човешки разум няма да допусне да се държи отговорно населението за извършваните атентати.

Диме Мечев, който не приемаше нищо на вересия, трябваше да признае строгата логика на нашите разсъждения и да възприеме нашия метод за борба с автократична Турция. По същия начин той възприе принципите на безвластието и на общочовешката солидарност. Той ги възприе и проявяваше това не чрез излишна и празна фразеология, а чрез провеждането им на дело в практическия живот.

През тия няколко дни, които прекара в София (до 12 април 1901 г.), Диме Мечев бе дълбоко отвратен от Софийския Върховен Македонски Комитет, който беше станал играчка в ръцете на българския княз Фердинанд. Веднага след закриването на извънредния македонски конгрес, на 12 април 1901 г., Диме Мечев отиде в мина Перник и постъпи там като прост работник-миньор, за да изкарва прехраната си с личен производителен труд, да остане до край независим от когото и да било и за да не бъде в наша тежест.

Тоя ден — 26 март 1901 г. — след като излязохме от Албанската гостилница и се разделихме с Д. Мечев, двама с Орце продължихме нагоре по ул. „Мария Луиза“, дойдохме до съединението й с ул. „Нишка“ и по тая последната отидохме до помещението на Комитета. Беше около 9 часът сутринта; обискът още не беше почнал. Ние останахме до пътната врата да чакаме идването на следователя и довеждането на арестуваните. Към 9 ½ часа дойде следователят Хрусанов, а малко след неговото дохождане доведоха и арестуваните. Освен нас двамата с Орце, нямаше никого другиго да очаква извършването на обиска — софиянци не знаеха това.

Ние последвахме влизащите в помещението на Комитета и се намъкнахме в това последното. Обискираха канцеларията, откъдето задигнаха някакви книжа, които нямаха нищо общо с делото, поради което беше арестуван Б. Сарафов. Накараха касиера на Комитета, Георги Петров, да отвори касата, която също претършуваха и най-после отвориха стаята на председателя. Аз влязох непосредствено след Сарафова.

Още при влизането си в стаята, Сарафов набързо се приближи до масата, заграби оттам едни книжа, които бяха турени отгоре й, при един от нейните ъгли, и ми ги подаде. Аз ги поех и веднага ги мушнах във вътрешния джеб на палтото си. Следователят Хрусанов видя всичко това, обърна си главата настрана и се престори, че нищо не е забелязал. Значи, той беше запомнил много добре урока, който му бяхме преподали тая сутрин…

След като се повъртяхме още малко в стаята на председателя, двамата с Орце излязохме от помещението на Комитета и си отидохме в хотела, където първата ни работа беше да изгорим така откраднатите книжа. Няма нужда да казвам, че обискът не даде в ръцете на следствената власт такива документи, чието естество да ползва обвинителната власт.

През нощта на 27 срещу 28 март 1901 г. Б. Сарафов и арестуваните му другари са били преместени от втори в трети полицейски участък. Кое беше продиктувало необходимостта от тяхното преместване? Вероятно, властта искаше да се избегне събирането на тълпи пред участъка тук, в центъра на града, в непосредствена близост до главната Софийска артерия, каквато беше ул. „Мария Луиза“ и затова беше преместила арестуваните членове на Върховния Македонски комитет в трети полицейски участък, който се намираше към южния край на гр. София, на площад „Македония“, в едно от зданията, които ограничават тоя площад от запад.

Съществуваше и друга причина за това преместване. По време на обиска, един от полицейските стражари забелязал, че следователят Хрусанов видял, когато Сарафов взел книжата и ми ги подал; той очаквал, че Хрусанов ще нареди да бъда задържан, но такова нещо не станало и след обиска докладвал това на своето началство. Веднага Хрусанов е бил освободен от разследването по делото Сарафов; с това дело е бил натоварен следователят Протопопов. Първата работа на тоя последния беше да премести — при по-строг арестантски режим — арестуваните в трети полицейски участък, където да бъдат задържани в отделна стая, без право да приемат в нея външни лица и да разговарят с такива, както беше във втори полицейски участък. Началникът на трети полицейски участък, полицейският пристав Митович, най-стриктно изпълняваше нарежданията, които му даваше следователят Протопопов и проведе на дело строгия режим. И, при все това… при все това, както Орце и аз, така и други заинтересовани македонци, успявахме да влизаме в контакт и разговор с арестуваните: когато приставът отсъстваше от участъка, ние контрабанда бивахме допускани при арестуваните от старшията и младите полицейски стражари, които съчувстваха на комитета Сарафов и нарушаваха даваните им нареждания от пристава и следователя…

Първият ден на Великден в 1901 г. се падаше на 1 април, стар стил. Тая година софиянци изпратиха първия ден на Великден с изобилен сняг, който валя през целия следобед и цялата нощ. Снежната покривка достигна дебелина над 50 см. Чудноват беше изгледът на дърветата — цъфнали и разлистени — с приведени към земята клони от дебелия сняг по тях. Следния ден — Велики понеделник, 2 април 1901 г. — софиянци осъмнаха със зимен пейзаж, — като че ли беше Коледа, а не Великден. Тоя ден беше слънчев, с ясно и синьо небе. Времето беше топло, снегът бърже се топеше. По улиците текнаха дълбоки, кални и мръсни води, които затрудняваха движението.

Същия тоя ден, в Софийския дъсчен цирк-театър „България“, който се намираше в съседство с халите, се откри извънредният конгрес на македонските дружества в България, свикан от временното настоятелство на Комитета, по повод арестуването на Б. Сарафов и другите членове на Софийския Върховен Македонски Комитет. Слави Мерджанов, който беше делегат на Габровското македонско дружество, беше председател на гореказания извънреден конгрес на македонските дружества — до произвеждане избора за нов състав на комитета.

Двама с Орце стояхме като сеирджии към края на залата, близо до вратата. Влезе един от съпартизаните и сподвижниците на министър-председателя Петко Каравелов, македонецът-ресенчанин Андрея Ляпчев. Още с влизането си той започна да апострофира оратора, който излагаше пагубните последствия — морални и материални — за българската кауза от арестуването на комитета под влиянието на интереси, чужди на българите и македонците. Това апострофиране всяваше смут в присъствующите. Ляпчев беше близо до мене. Помолих го да слуша, да се държи прилично и да не апострофира говорившите. Без да обърне внимание на моето напомняне, Ляпчев продължаваше да апострофира и да смущава събранието. Тогава аз го хванах за яката и го изблъсках вън от залата.

— Яз ке те научам тебе! Сос фаизот^[14] ке ти го платам това избъркване! — каза той, когато се намери вън от вратата.

— Ке ми го бричиш! — отговорих аз, като затворих вратата под носа му.

Минаха шест години. През м. октомври 1907 г. аз заминах — като стипендиант на българската държава — да следвам и завърша горската академия в гр. Нанси, Франция. Тая стипендия ми беше издействана от Ф. Вожели, френски инспектор по водите и горите, изпратен от френското министерство на земеделието да организира службата за укрепяване на пороищата в България. Аз бях служил при тоя Ф. Вожели три години и бях взел дейно участие при организирането на тая служба в Казанлъшко. През 1908 г. в България дойдоха на власт демократите, при което Андрея Ляпчев беше станал министър на земеделието. Първата работа на Ляпчев беше да ми отнеме стипендията. Напразно дирекцията на горската академия в Нанси беше се застъпила за мене пред българското министерство на земеделието, на което беше писала, че съм редовен студент в академията, с много добър успех и че моето завършване ще бъде от голяма полза за страната — Ляпчев зачеркна моята стипендия. Не толкова от мерак, колкото от инат, след много лишения и материални несгоди, в 1909 г. аз завърших френската национална академия по водите и горите в гр. Нанси. Дойдох в София да се представя на разположение на българското правителство и се представих на министъра на земеделието, който беше Андрея Ляпчев.

— Е, сега сме квит! — ми каза той още щом влязох в кабинета му. — Ти ме избърка от събранието, а яз ти го платиф со отнимане на стипендията. Сега сме квит. Къде сакаш да те назначам?

По повод арестуването на комитета Б. Сарафов, на 29 март 1901 г. е имало митинг в Пловдив, където е било осъдено поведението на българското правителство. Пет дни по-късно станаха митинги в София, Севлиево и Дупница. На втория ден на Великден — 2 април 1901 г. — по същия повод и с подобни резолюции като оная в Пловдив и София — са станали митинги в много градове в България. Митингът, който стана в София на 2 април 1901 г. беше импозантен — повече от 10 000 души. Изобщо това арестуване на членовете на комитета Б. Сарафов под давлението на външни фактори бе единодушно осъдено от българския народ.

След тридневно заседание, събраните делегати на македонските дружества в България избраха за ръководно тяло на комитета лицата от листата на Ст. Михайловски, т.е. лица, достъпни за попълзновенията на българския дворец. Знаеше се, че Стоян Михайловски е пернат в главата; но след избирането му за председател на Върховния Македонски Комитет, изпъкнаха наяве още три негови черти, дотогава непознати на българското общество: неговото малодушие, зле прикривано зад ориенталски салтанат, неговата паунска суетност и болезненото му тщеславие.

Още на следния ден след избирането му за председател на комитета, той беше излязъл на разходка по „Цар-Освободител“ с жена си — една тънка и суха възрастна дама, облечена съвсем без вкус, изсулена, с кафяво-зеленикава зле ушита рокля. Ст. Михайловски, под ръка с жена си, вървеше бавно и важно. На две крачки зад тая двойка — като нейна охрана — вървеше един пала-боюклия хъш, облечен в тъмносини шаячни потури, със също такъв цвят чепкенлия елек, с широк червен пояс със силях, от когото стърчаха: бялата костена дръжка на един черногорски револвер и оная на един ятаган. Телохранителят на Ст. Михайловски държеше в дясната си ръка дръжката на ятагана, пристъпваше важно стъпка в стъпка след него и жена му и фиксираше с един кръвнишки поглед минувачите, които идваха насреща… Жалко, че Ст. Михайловски не можеше да погледне сам себе си отстрана, та да обогати българската литература с една сатира за джуджето, което македонските дружества в България бяха обули в много дълги панталони.

За да се сдобием със средства и да привършим окончателно Солунската работа, двама с Орце направихме опит да влезем в лично споразумение със Ст. Михайловски. Няколко дни след неговото избиране за председател на комитета, отидохме в помещението на тоя последния и се срещнахме с председателя. Като повдигаше с показалеца и захапваше с горната си устна бамтеля, Ст. Михайловски ни изслуша и в отговор на онова, което му бяхме говорили, ни запита:

— Вие чели ли сте за мафията?

— Защо? — запита Орце.

— Четете, господа, четете! Научете какво са правили преди вас други, подобни на вас! Четете!

Ни две, ни три! Михайловски ни взе за нещо като мафиоти и ни препоръча да се просветим и — като подражаваме на италианските мафиоти — да възприемем техните идеи, цели и начин на действие… Орце ме бутна с лакът и каза:

— Хайде, стани да си одиме! На ового — помочай му се на суратот!

Ние станахме, изгледахме продължително и упорито нашия събеседник и си излязохме, без да се сбогуваме. Михайловски, който — след като бе избран за председател на комитета — смяташе себе си за свръхчовек, не можа да ни прости пренебрежението, което бяхме показали спрямо неговата особа при раздялата ни с него. Няколко месеца по-късно, като подлистник на в-к „Ден“, в няколко броя, бе напечатал своя фейлетон, озаглавен „Клъвкочелюстници“, в който беше избълвал по наш адрес всичко мръсно, което — изглежда — да е съставлявало интимната същност на тоя „свръхчовек“…

Минаха няколко години. „Клъвкочелюстниците“ Мерджанов, Соколов, Орце, Коста Кирков, Диме Мечев, Владо Пингов и др. — избити и избесени — отдавна почиваха в земята, след като бяха дали пример на свръхчовешко презрение към смъртта и ненадминато великодушие към живота на другите хора. „Свръхчовекът“ Стоян Михайловски беше подал едно смирено заявление до българското народно събрание, с което молеше да му се отпусне народна пенсия като на много заслужил литературен труженик. В това си заявление той превъзнасяше своите литературни заслуги, също така, както в панаира продавачите хвалят най-много негодната си стока. Тогавашният министър-председател Димитър Петков, на когото Ст. Михайловски много пъти бе гризал цървулите, ходатайства пред народното събрание, което гласува на просителя народна пенсия… за това, че беше хвърлял най-много кал и мръсотии върху ония, които дадоха живота си за свободата на своя народ и на човечеството по начин, незапомнен в историята на никой друг народ…

На 19 април 1901 г. — четвъртък — арестуваните членове на Комитета Б. Сарафов бидоха докарани на разпит при ІV съдебен следовател, чиято канцелария се намираше в същото здание, където се помещаваше Софийският окръжен съд, на ул. „Мария Луиза“, на около 100–150 крачки южно от „Шарен мост“. Вестта за докарването на арестуваните бърже се пръсна между гражданите; след по-малко от половин час една голяма тълпа се струпа пред зданието на окръжния съд и заприщи улицата. Трамваите настойчиво и упорито дрънкаха звънците, но едва с мъка си пробиваха път през тълпата.

Една от трамвайните коли, която беше спряла близо до нас, се опита да прореже тълпата и да си продължи пътя. Орце се качи на стъпалото отзад, присегна с бастуна си, улови въжето на трамвайното троле и го дръпна надолу. Тролето се отдели от жицата и трамваят веднага спря. Орце отпусна пръта с тролето, но така, че това последното да не попадне на жицата. Прътът се вирна право нагоре и трамваят престана да се покорява на ватмана. Ония от множеството, които се намираха около другите трамвайни коли, повториха онова, което беше направил Орце — и двете трамвайни линии се изпълниха с трамвайни коли, чиито пръти с тролетата стърчаха перпендикулярно нагоре и осигуряваха спокойствието на насъбралото се мнозинство.

Към 9 часа сутринта в зданието на окръжния съд пристигна с файтон софийският градоначалник, запасният полковник Кънчев, а малко след неговото пристигане — от уста на уста — в тълпата се предаваше, че Сарафов викал при себе си в канцеларията на следователя двама души — Орце и мене. — Ние си пробихме път през навалицата, влязохме в зданието на съда и отидохме в канцеларията на ІV съдебен следовател. Освен следователя Хр. Протопопов и подсъдимите членове на Комитета там заварихме градоначалника Кънчев в униформа, седнал на едно кресло.

— Господа — обърна се той към нас, — Негово Царско Височество заминава за Панагюрище и на минаване за гарата не би желал да бъде предмет на враждебни манифестации.

— Че кой иска да му прави враждебни манифестации? Ние не знаем такова нещо. Па и никой не знае, че князът ще минава оттук — каза Орце.

— Ако някои искат да правят манифестации — какво можем да сторим ние против тяхното намерение? — додадох аз.

— А защо се е събрала на улицата тая тълпа?

— Събрала се е да направи овация на Сарафова и на членовете от арестувания комитет. Ако не бъде раздразнена, тая тълпа ще се разотиде мирно и тихо също така, както сега се е събрала на улицата.

— Благодаря ви, господа! Нека се надяваме, че ще стане тъй, както казвате!

Ние излязохме от стаята на следователя Хр. Протопопов. Малко след нас излезе и градоначалникът Кънчев, качи се на файтона и си замина.

Около половин час след заминаването на градоначалника, предшествана и следвана от конни гвардейци, мина каляската на княза Фердинанда: той отиваше на гарата, откъдето с височайшия влак щял да иде до Пазарджик, а оттам — за Панагюрище, дето щял да присъства на тържествата, устройвани по случай 25-годишнината от Априлското въстание. Тълпата, събрана да направи овации на Сарафова и другарите му, която заприщваше улицата, мълчаливо се разтвори и даде път на княжеския кортеж. Никой не си свали шапката, за да поздрави княза; никой не го акламира. Пулсът на верноподаническата любов биеше много слабо в съзнанието на софийските македонци. По някаква вярна интуиция, каквато притежават само народите, македонците чувстваха във Фердинанда бъдещия палач на македонския народ; палачът, по чието внушение, по чиято заповед и благосклонно съизволение, четата на дворцовия агент Тодор Панов, под каквото българско име минаваше арменецът-авантюрист Торос Степанян, в началото на Първата европейска война, ще изколи поголовно цялото население на Прилепските села: Слепче, Маргари, Долгаец и Богомила,… за да се всее по този начин кръвна омраза между българския и македонския народи…

Сега, през м. април 1901 г., българският народ празнуваше 25-годишнината от Априлското въстание. На 23 април 1901 г., Гергьовден, в София бе устроен митинг от студентите на площад „Славейков“, в който биде осъдена общата политика на правителството, а особено оная по арестуването на комитета Сарафов. Говориха няколко души оратори, между които и Симон Радев, който впоследствие използва това, за да мине като мъченик за македонската кауза; поради тая негова реч — разправяше мълвата — издаваният от комитета на френски език L’Effort, списван от Симона Радев, бил спрян от властта, а Симон — изгонен от властта от България. Всъщност, работата стоеше малко по-другояче: L’Effort престана да излиза, защото комитетът не отпускаше вече средства за неговото издаване; а Симон Радев замина за Европа, за да играе при друга обстановка на въжето, опънато от двореца на княз Фердинанда под ловките Симонови крака…

Някои дворцови агент-провокатори се опитаха да всеят смут между събраното множество. Спомням си едного от смутителите, когото познавах още от детските си години, охридчанина Ангелко Спространов, възрастен човек, едър и висок около 2 метра, касапин по занаят; той биде принуден да напусне площада, прогонен от събраните на митинга граждани.

Същия този ден вечерта, пак на площад „Славейков“ се образува факелно шествие, в средата на което, поставено на дъсчена платформа, возена на кола, се мъдреше върху първобитни дървени колела едно черешово топче — свещен остатък от въстанието в Клисура. Топчето беше заобиколено от няколко души в клисурска селска носия, с рунтави калпаци на главата. Шествието обиколи няколко улици и се озова на площад „Македония“ пред трети полицейски участък, където едно продължително, нестихващо „ура“ накара Сарафова и неговите арестувани другари да се покажат на прозорците от втория етаж на полицейския участък и да поздравят струпалото се пред участъка множество.

През м. май 1901 г., в салона на бившия кафе-шантан „Сан-Стефано“ се откри първият конгрес на женските дружества в България. От нямане какво да правим, ние — т.е. Орце, брат му Милан п. Йорданов, Нунков и аз — посещавахме редовно заседанията на тоя конгрес. Там Нунков ни запозна с Пею Крачолов, познат на широката публика под псевдонима му Яворов. Те и двамата — Нунков и Яворов — бяха родом от гр. Чирпан, познавали се от деца и бяха много близки. Яворов беше — така да се каже — заплес, захласнат в своите поетически стихобесия; често той чрез внезапно мълчание прекъсваше наченатия разговор, за да го почне — пак така внезапно — на същата тема тогава, когато тая последната отдавна беше променена от събеседниците. Яворов беше изискано облечен; върху чистия, нов и спретнат костюм той носеше отгоре едно пардесю от габардин, бежов цвят, което особено много се харесваше на Орцевия брат Милан п. Йорданов.

— Ми имрендисава алищата на овай утман! — казваше Милан. — Който да го кандардиса да иде да се похарчи, та да му ги земеме! Та и ние да се биджердисаме по мираз сос нови алища^[15]…

Дяволит човек беше Милан! Оттогава насетне, всякога, когато сядаше в компания с Яворова, описваше в най-красиви картини четническия живот, моралното доволство от „изпълнения патриотически и граждански дълг“ и спомена за въстанника, загинал в борбата, възпяван от поетите в стихове, като ония на Христо Ботев:

…Тоз, който падне в бой за свобода,

Той не умира…

Яворов се хвана на въдицата: той замечта да замине с чета в Македония. Един месец по-късно той замина с Делчева.

По времето, когато заседаваше женският конгрес, Яворов се хвана и на друга една въдица, която дяволитият Милан п. Йорданов използва, за да гледа сеира на този „утман“, както наричаше той Яворова. Думата е за Санда Йовчева, председателката на първия женски конгрес, делегатка на новозагорското женско дружество. Тънка, темпераментна, тя горещо спореше с останалите делегатки или ораторки, живо се обръщаше на всички страни, взимаше разни пози и жестикулираше с ръце. Поради нейния птичи нрав, Орце й извади прякор „Палаврана“, под каквото име минаваше тя в нашата компания. Та, Яворов глътна въдицата по нея, но не отиде по-далече, понеже женският конгрес бързо се закри и делегатките си заминаха в провинцията.

След заминаването на делегатките, Милан продължи да обработва четническия мерак на Яворова, който, както казах по-горе, след около един месец замина с чета с Делчева. Тоя подвиг на Яворова беше възпят от Александър Кипров следната година в хумористическия в-к „Българан“ с думите:

…Във Турция бях,

турчин не видях!…

Яворов замина с Делчева; Милан получи от ръцете му и наследи спретнатия му нов костюм заедно с пардесюто от габардин бежов цвят, след което през есента замина за Македония, но не като нелегален, а за да изпълни своята мечта — да си иде във Велес, да седне върху кепенека на дюкяна и да заживее мирно, спокойно и кротко, както са живели неговите деди и прадеди, понеже — мислеше той — турската администрация ще да го е вече забравила. Той дошъл във Велес и няколко седмици живял мирно и тихо; изглеждало, че турската администрация действително го е забравила. Веднъж, когато се установило, че няколко души нелегални пребивават в града, покрай тях администрацията се сетила, че и Милан, който открито и спокойно си живеел в родното място, има някакви сметки с нея и го потърсила да го арестува. Милан напуснал бащината си къща и няколко дни се крил в свои близки роднини. Една вечер, заедно с търсените други нелегални, той „скършил фенерот“, както казваха по онова време във Велес за хората, които нелегално бягаха от преследването на властта. Около града, обаче, обикаляли девриета; едно от тях забелязало групата беглеци и стреляло по тях. Завързала се престрелка; Милан останал като задно прикритие на своите другари и водил престрелката с турците, докле всичките се измъкнат. По време на престрелката той бил ранен; след като му се свършили патроните, той бил убит и така накълцан с тесаците от войниците на деврието, че на следния ден, донесен в града и изложен, за да го познаят кой е, никой не можел да познае в тая накълцана маса лицето на Милана п. Йорданов. Познали го по пардесюто, онова — Яворовото пардесю — от габардин бежов цвят…

През този м. май 1901 г. с Орце преживявахме едни тягостни дни на безпътица: ние нямахме средства за продължение и довършване на Солунското предприятие; а също нямахме някаква сериозна работа или някакви ангажименти. Живеехме от днес за утре, без каквито и да е изгледи за бъдещето. Солунският тунел под банката за хвърлянето й във въздуха биде зазидан и солунските ни другари си бяха заминали за родното място, с изключение на Владо Пингов, който продължаваше да държи дюкяна и в писмата си до Орце да се оплаква от това принудително безделие. Монотонният живот ни душеше и ние с Орце търсихме начин да го направим по-разнообразен. Спомням си някои забавни истории от онова време на тягостно безделие.

Веднъж с Орце отидохме в хотел „Кобург“ да потърсим Ляпова; той живееше в една стая на тоя хотел и ние често отивахме там, за да убием своята скука в разговори с него. Ляпов беше приятен, духовит и остроумен събеседник, всякога добре осведомен върху политическото положение на България и онова на Европа; той правеше своите разсъждения и заключения, без да се превзима или да си дава важност, както правеха повечето доморасли македонски дипломати. Потърсихме го в стаята му в хотела; нямаше го, току-що бил излязъл. Прислужницата — след като беше почистила стаята и оправила леглото — излизаше, за да направи същото и в съседната стая. Орце даде идеята да изиграем на Ляпов една весела шега. Ние излязохме от хотела, слязохме по търговска улица до Дондуков булевард и оттам отидохме в един от зарзаватчийските дюкяни в пасаж „Св. Никола“. Там купихме една дълга и крива краставица, но крива по всички направления. Със своята покупка ние се върнахме в хотел „Кобург“, влязохме в стаята на Ляпова и поставихме краставицата под одеялото на леглото по такъв начин, че когато Ляпов се върне и поиска да си легне да почива следобед, да седне върху нея.

Към 6 часа след пладне отидохме с Орце да видим какво е станало. Ефектът от нашата шега беше чудесен: веднага щом седнал на краставицата, Ляпов — изненадан — скочил и вдигнал одеялото, за да види какво е това, което тъй безцеремонно и настойчиво шавало под него.

— Кой, бре? Кой беше от вас оня пущ, който ми изигра тоя оюн? — викна Ляпов веднага щом влязохме в стаята му. Ние се смеехме без да му отговорим: аз сочех Орце, а тоя последният — мене.

Вечерта, в ресторанта „Константинопол“, темата на разговора и шегите в компанията на Ляпова беше историята с нашата краставица, която — както казваше той — много го подплашила при лягането му да почива и която сигурно ще сънува довечера…

Веднъж, към 8 часа сутринта, отидох да видя Ляпова: той още лежеше на кревата, завит с одеялото. По времето на разговора, аз погледнах краката си — крачолите на моите панталони се бяха скъсали. Аз запитах Ляпова:

— Мито, бе! Имаш ли някои по-свестни панталони да ги сменя тия — виж какви са се оръфали! — и аз му посочих крачолите си.

— Защо? Хубави ти са панталоните! Какви по-хубави искаш?

— Значи, ти ги харесваш?

— Разбира се, че ги харесвам. Много ти са хубави!

— Щом толкова ги харесваш, аз ти ги подарявам! — с тия думи аз си събух панталоните и ги оставих на стола, на мястото на неговите панталони, които навлякох набързо.

— Ама слушай! Какво правиш? Остави ми панталоните! Моля ти се — остави ги!

След като ги облякох, аз си взех шапката, поздравих го церемониално с нея, направих му един реверанс а-ла Людовик Петнадесети и му казах:

— Много ми е драго, че можах да налучкам твоя вкус и че ти подарих нещо, което толкова много ти харесва! Довиждане, Мито! Довечера ще се видим в „Константинопол“, нали?

И аз си излязох. Разбира се, Ляпов, който беше всякога изискано облечен, предпочел цял ден да лежи в кревата, отколкото да облече моите оръфани панталони и да ходи с тях из града.

Същия ден следобед в стаята на Ляпова дошъл Александър Кипров. Още щом влязъл в стаята, Ляпов го запитал:

— Къде е?

— Кой?

— Кой? — Пущот!

— Кой пущ?

— Колко пуща има на Балканския полуостров? — Манджуков!

Историята се свършила с това, че Ляпов дал пари на Кипрова и го изпратил да му купи готови панталони, по цвят, големина и материя подробно описани от него.

Към края на м. май 1901 г. в София взеха да циркулират слухове, според които делото Б. Сарафов, вместо да бъде гледано през м. юни, щяло да бъде отложено за есента, за да можело правителството да набави доказателства за виновността на задържаните. По повод на тези слухове, прокурорът при Софийски окръжен съд Върбанов бил заявил, че той ще си подаде оставката, ако — чрез отлагане — делото умишлено се разтака и не се дава възможност на правосъдието по-скоро да се произнесе върху виновността на задържаните по това дело.

На 3 юни 1901 г., неделя, на площад „Славейков“ се състоя многолюден митинг — повече от 30 000 души — против отлагането на делото и задържането на Б. Сарафов, Славчо Ковачев, Тома Давидов, Георги Петров и др. Множеството потегли по улиците и се отправи към трети полицейски участък да акламира задържаните. То изпълни целия площад „Македония“, където — от прозорците на втория етаж от полицейското здание — задържаните поздравиха множеството. Възторжени овации и нестихващо „ура“ отговориха на този поздрав.

Един взвод конна жандармерия пристигна в тръс, вряза се в множеството и направи опит да го разгони с камшици. Въпреки камшиците, с които полицейските удряха наляво и надясно, тълпата ги заобиколи и парализира техните действия.

Двама с Орце се случихме на около 50 метра от зданието на участъка, точно срещу прозорците на арестуваните, близо до един от трамвайните стълбове. В тоя момент конният жандармерийски взвод юреше конете, за да разблъска тълпата. Един от полицейските се опита да удря с камшика по главите на ония от тълпата, които се бяха случили до него. Орце мина зад коня на полицейския и стовари бастуна си върху главата му. Полицейският се обърна, видя го и наюри коня върху него, с камшик, навит във вдигнатата му нагоре ръка, за да удари по главата Орце, който в тоя момент се завъртя около трамвайния стълб и избягна удара. Тъй както се беше засилил, полицейският се обърна с гърба си към мене. Аз му стоварих един бастун по главата. Полицейският обърна коня към мене, но в тоя момент бастуна на Орце се стовари по кемането на полицейския… И се почна една забавна игра между нас и тоя полицейски, който — без да успее да опали с камшика някого от нас — последователно опитваше сладостта на ударите на нашите бастуни…

Историята се свърши с това, че нашият полицейски взе да вика за помощ. На неговите викове, 3–4 конни полицейски наюриха конете през тълпата, за да се приближат до нас; тогава ние най-благоразумно се смесихме с тълпата, потънахме в нея и благополучно се изтеглихме към края на площада — така да се каже, избягахме…

По онова време Войдан п. Георгиев, авторът на драмата из живота на македонците „Кървавата македонска сватба“, с когото се познавах още от 1894/1895 г., когато бях юнкер от подготвителния клас на Софийското военно училище, формираше своята театрална трупа „Скръб и утеха“ (която ние — на шега — прекръстихме „Олеле и Аха-ха“) и ме покани да участвам в нея като актьор — да играя ролята на Дуко, брата на откраднатата девойка Цвета. Аз нямах работа и — вместо да кисна по цял ден в кафене „Македония“ (на ъгъла между улиците „Мария Луиза“ и „Търговска“) — предпочетох да употребявам времето си в заучаване на ролята и репетиции. При това, за женските роли, в трупата взимаха участие и жени; а това беше едно важно обстоятелство за мен, свършилия педагогическо училище, където ни учеха да се ръководим всякога от два педагогически принципа при възпитанието — да отиваме от познатото към непознатото и да съединяваме приятното с полезното… Така щото аз се ангажирах като актьор във Войдановата театрална трупа „Скръб и утеха“.

Преди да замине за Европа, Симон Радев беше дал на Орце и на мене по едно пълномощно за събиране абонамента на о-Бозе-починалия в-к L’Effort. Събраните суми щяха да бъдат наша собственост, защото нямаше кому да се отчитаме. И така, аз заминах с Войдановата трупа из провинцията, като едновременно с упражняването на актьорския занаят, щях да събирам и абонамента на в-к L’Effort. В София щеше да събира тоя абонамент Орце, който остана там.

Още когато се ангажирах във Войдановата театрална трупа „Скръб и утеха“, аз сторих намерение да направя в провинцията опит за набавяне на средства, с които да се довърши Солунското предприятие, при което театралната трупа и събирането на абонамента на в-к L’Effort ще ми служат за прикритие. Не беше благоразумно да се направи такъв опит в София, където нямахме установено легално занятие и където бяхме постоянно следени както от хората на Софийския Върховен Македонски Комитет, така и от ония на Вътрешната Македонска Организация. В провинцията условията бяха по-благоприятни, особено сега, когато легално съществувах като актьор и инкасатор на в-к L’Effort.

Предвид на тези мои проекти, аз се запасих и носех в куфара си три книжни кесии, всяка една от които съдържаше по един килограм бертолетова сол, сяра и захар, счукани на прах и държани поотделно в кесиите. Знае се, че смес от тия три вещества, запалена с кибрит, изгаря постепенно; но възпламенена чрез капсула, силно избухва.

Лицата, които още от София бях набелязал като бъдещи жертви на моето изнудване, бяха: братя Симеонови от гр. Русе, предприемачи по направата на презбалканската железопътна линия Горна Оряховица-Тулово, която по онова време беше в строеж; и шуменският банкер, лихварят Фарина, евреин. Аз смятах да тероризирам тия лица чрез приготвените от мене взривни заряди, за да ги принудя да дадат сумите, които ще им искам с писма.

Не мога да си спомня всички, които се бяха ангажирали като актьори във Войдановата театрална трупа; освен Войдана и мене, спомням си следните лица: Димитър К. Лимончев и Климент Кецкаров от гр. Охрид; Колищърков от Прилеп; Милчинов, чието месторождение не зная; Бърдаров, ако не се лъжа от Куманово; Лазар Читкушев от гр. Велес и още двама или трима души, чиито имена и месторождение не мога да си спомня. Като актриси в трупата влизаха: Фанка Караиванова от гр. Прилеп; Цвета К. Кецкарова, съпруга на актьора Климент Кецкаров и Милка Стоянова, чието месторождение не зная.

Двама млади хора от хъшовете, които се навъртаха около Сарафовия Върховен Македонски Комитет, чиито имена не си спомням, образуваха — така да се каже — долния етаж на нашата театрална трупа, заняти с черната работа: опаковане и пренасяне на багажа, облепване на обявленията, контролата при входа и в салона и пр.

В София, при репетициите, в трупата влизаше и Войдановата годеница, чието име не мога да си спомня; по онова време Войдан беше годеник. Тя — при репетициите — играеше ролята на бабичката, майката на Дуко, чиято роля изпълнявах аз.

Преди генералната репетиция. Завесата още не е вдигната. Ние се разхождаме по сцената и повтаряме наизуст фрази от ролите си. Аз се присламчвам към Войдановата годеница и искам да видя добре ли е гримирана. Разбира се, аз намирам, че гримирането не е много сполучливо и, като пипам с пръсти по лицето й, казвам:

— Ето тука, по челото, трябва да се прокарат черни хоризонтални черти, за да изглеждат като бръчки. Ами очите? — под долните клепачи — ей тука — трябва да се тегли една по-дебела черна линия! При основата на носа, от двете му страни, трябва ясно да личат бръчките, които се спускат към двата ъгъла на устата! — и аз минавам с показалеца на дясната си ръка върху зачервените бузи на годеницата.

— Що е, бре? — тича към мене Войдан. — Остай! Яз ке й го напраам гримот како що требе! — и той захвърля отворения екземпляр от неподвързаната „Кървава македонска сватба“ и се залавя с грима на своята годеница, чието младо лице мъчно се поддава на обезобразяванията, които се мъчат да я представят като бабичка…

Впоследствие, Войдановата годеница не дойде с нас из провинцията; тя остана в София при майка си. Ролята на бабичката биде възложена на Фанка Караиванова…

Не си спомням датата, когато дадохме първото си представление в салона на „Славянска беседа“ в София. Успехът беше добър, но материалната полза от това първо представление не беше значителна поради направените дотогава разходи и скъпия наем на салона. За обиколка из провинцията трябваха пари за пътни разходи, за хотел на трупата и за аванси на актьорите; ние се принудихме да дадем в София още 2–3 представления, които не бяха посетени зле, ако и техният последователен материален успех да можеше да се изрази на музикален език с думите: muriendo poco a poco^[16]. Както и да е, след последното от тия представления нашата трупа доби възможността да отпътува до първия етапен провинциален пункт Враца.

Доколкото си спомням, маршрутът на трупата беше: София-Враца-Бяла Слатина-Рахово-Никопол-Свищов-Търново-Горна Оряховица-Русе-Тутракан-Силистра; и обратно: Русе-Разград-Нови пазар-Шумен-Ески Джумая-Плевен и по централната линия право за София.

Във всеки град, където се отбивахме да даваме представление, аз използвах деня, за да събирам абонамента на в-к L’Effort. Не мога да си спомня колко беше годишният му абонамент, но той не беше голям — мисля към 10 лева. Не всички абонати, при които се явявах за абонамента, се издължаваха към редакцията на вече спрелия вестник. При все това, аз всякога имах в кесията си 100–200 лева свободни пари, произходящи от събрания абонамент. Разбира се, след като се видях с пари в джоба, моето лично самочувствие се повиши, а и значението ми в трупата порасна, защото всякога, когато закъсвахме някъде, аз спасявах положението; за авансиране суми на актьорите Войдан обикновено се отнасяше до мене. Когато му беше възможно, Войдан обикновено ми връщаше заеманите суми. Изключение прави само сумата по последния заем, направен за пътни разходи в Ески Джумая, откъдето трупата се върна обратно в София и се разформирова.

От моята дейност като инкасатор на в-к L’Effort, в паметта ми е останал един спомен от Русе.

Между русенските абонати на вестника беше и радославистът Мантов, известен с прозвището си „Гробницата“. Това прозвище той дължеше на своето политическо минало като Русенски окръжен управител през 1886/1887 г., по време и след детронирането на княз Александър Батенберг, и на смутовете, които последваха това детрониране. Като окръжен управител, Мантов проявил такава безмилостна жестокост спрямо своите партийни противници в Русенско, толкова много гробове отворил и напълнил с труповете на избитите и издавени в Дунава, че населението го кръстило „Мантов-Гробницата“.

Аз любопитствах да видя тоя звяр в човешки образ, намерих къщата му и позвъних. Вратата не се отвори, но едно младо момче, 17–18-годишно, излезе на балкона, наведе се и ме запита какво искам.

— Искам да видя господин Мантов. Той е абонат на в-к L’Effort. Дошъл съм за абонамента.

— Няма го вкъщи.

— Вие какъв сте на господин Мантов?

— Аз съм негов син. Съжалявам, но баща ми го няма.

— И аз съжалявам… Но не толкова, че не ще мога да получа абонамента, колкото за това, че не можах да видя прочутия Мантов-Гробницата.

Момчето нищо не каза, а само ме изгледа с един поглед, пълен с безкрайна мъка и след това се махна от балкона. Аз си отидох. Около три месеца след моята среща със сина на Мантов, от вестниците научих, че този единствен негов син се самоубил… Да! Всичко в живота се плаща. Животът — това е жестока, неумолима равносметка. Без физическо насилие, без пушечни и оръдейни изстрели, без да си служи с Дунава за удавяне, обществената морална присъда отвори още един гроб за един млад живот… и прекъсна вероятността да се яви от същия род друг някой човекоподобен звяр…

Не си спомням почти нищо от първото представление в провинцията, което дадохме във Враца, а също и от онова в Бяла Слатина. Дойдохме в Рахово.

Тук има много македонци: търговци, фурнаджии, хлебарски и други работници. Повечето от тукашните македонци имат завидно материално положение. Билетите се разпродадоха като топъл хляб. Имахме пълен сбор. Това ни вдъхнови и представлението на „Кървавата македонска сватба“ завърши при небивало блестящ успех. След представлението, в бюфета на театъра, раховските македонци ни сервираха разкошна вечеря. Всичките маси бяха заети; закуските бяха в изобилие; виното и бирата се лееха като из река.

— Не може! Ке дадете йоще едно представление! — казваха нашите раховски съотечественици. — Да видат овия Манчовци защо и ние македонците имаме що да покажем пред народот!

От всички маси настояваха да повторим представлението. Пълният сбор, разкошната вечеря, изобилните напитки и всеобщото желание ни съблазниха и ние, още по време на вечерята, решихме да дадем утре още едно представление. Ние се разделихме с нашите разгорещени сънародници късно след полунощ и се прибрахме да спим в хотела с най-цветущи перспективи за следния ден.

Сутринта рано разлепихме обявленията, в които се казваше, че: По желанието на публиката, тая вечер ще се играе втори път драмата из живота на македонците „Кървавата македонска сватба“. Още в 8 часа сутринта Войдан разпосла върху една маса в читалището кочаните с билети, седна на един стол при масата и зачака купувачи.

Пладне дойде и мина; мина два, след това три и четири часа след пладне. Не се окади нито един купувач. Мина шест, седем часа след пладне — кьораво куче не се вести да купи барем половина билет. Дойде осем часа вечерта; ние отидохме в салона на читалището да се обличаме, с надежда, че публиката ще нахлуе точно преди почване на представлението. Към 8 ½ часа пратихме да видят как върви продажбата на билети — нито един билет не беше са продал. Дойде време да почнем, а никаква продажба не беше станала.

Чакахме половин час, един час, час и половина след времето, когато трябваше да почнем и, като видяхме, че не се е продал нито един билет, всички се събрахме на сцената, за да обсъдим какво да правим. Какво да правим? И тъй кроихме, и инак рязахме и най-после се установихме: веднага да си приберем партакешите и да си вървим. Набързо съблякохме актьорските си дрехи, облякохме се както Господ дал, набързо опаковахме всичко в куфарите и с парахода, който идваше отгоре към полунощ, заминахме надолу по Дунава. Избягахме най-позорно.

Пътуването ни по Дунава и престоят ни в Никопол и Свищов не са оставили в паметта ми никакви следи. Пристигнахме в Търново. След представленията, които дадохме в София и в другите градове, ние — така да се каже — се считахме задължени да покажем изкуството си и пред жителите на старата българска столица, където — едно време — българските национални интереси са се продавали на еднакво ниски цени като сегашните в днешната столица на България…

Търново. За театър служи салонът на читалището, където сцената реже стените така, че нейният под се намира на височина до половината на прозорците. В дъното на сцената една завеса отделя едно пространство от около 1 ½ м, което се намира между стената на зданието и ограничената от завеса сцена; това пространство служи за дамски гардероб, където артистките се обличат или пък сменят облеклото си. През дупката на завесата поглеждаме към салона — той е претъпкан: отпред са насядали на столове, а в дъното са правостоящи хора. Публиката започва да става нетърпелива: с ръкопляскане и тропане с крака тя иска по-скоро да се почне представлението.

Бие третият звънец. Всички актьори, чиито роли следват по-късно, се оттеглят настрана зад кулисите. Музиката млъква, завесата бавно се вдига — представлението почва. Аз се оттеглих към дамския гардероб, т.е. между задната завеса и стената на зданието. Седнала на един стол близо до прозореца, Фанка Караиванова си духаше с едно книжно ветрило. Приближих се до нея и седнах на коленете й. На късо единия крак на стола хлътна в празното пространство между пода на сцената и прозореца, стъклата на когото се строшиха с шумно издрънчаване и се посипаха наоколо, което силно смути гробната тишина в салона. Войдан — побеснял — дотича към нас в това време, когато ние се мъчехме да излезем от неудобното положение, в което се намирахме.

— Що праите, бре магариня! Майката ваша!

Напуши ме неудържим смях. А между това, наближаваше моята роля, където аз трябваше с най-трагичен глас и със сълзи на очите да търся сестра си, грабната и отвлечена от хората на Осман-Бега. Аз се помъчих да овладея тоя дяволски смях, който извираше на сакади от гърдите ми, но без успех. Трябваше да изпитам някаква силна физическа болка, усещането на която да бъде по-силно от извора на тоя луд, истеричен смях. Аз си захапах ръката и така силно стиснах зъбите, че те се забиха в мускула; заболя ме извънредно много, протече кръв, но смехът продължаваше да извира от гърдите.

Дойде моята реплика. Аз направих последно усилие да се овладея, излязох на сцената и с най-трагичен глас извиках:

— Сестро! Сестро! Къде си, сес… аз не можах да довърша последната дума. Сдържаният смях избухна наведнъж в едно високо, лудешко, истерично кикотене. Веднъж дал воля на смеха, след като си поех дъх, аз продължих все така високо и лудешки да се кикотя…

Насядалите в салона хора станаха прави. Едно гръмко ръкопляскане последва първото избухване на моя истеричен смях. Салонът продължаваше да гърми от ръкопляскане и от тропане с крака през цялото време докле аз се смеех лудешки. Спуснаха завесата. Войдан беше полудял от ярост и псуваше всичките ни богове и светии. Публиката продължаваше да ръкопляска, да тропа и да реве:

— Браво-о! Браво-о! Би-ис!

Тя искаше да види и да акламира автора на пиесата и актьорите, които възпроизведоха сцената, при която братът на грабнатата девойка полудява от скръб и отчаяние по сестра си…

Как да кажа? Аз бях го замътил пате, а то се излюпи едно хубавичко пиле… Актьорите на тая сцена, по средата с Войдана, се наредихме на сцената; завесата се вдигна; публиката поднови своите ръкопляскания и акламации. Войдан се поклони на три страни. Завесата се спусна…

След неочаквано шумния успех на трупата в Търново, жителите на тоя град много настояваха да повторим представлението; ние, обаче, бяхме получили в Рахово един добър урок и не се полъгахме да останем, а заминахме за Горна Оряховица, където — след изпращането на багажа — отидохме пеш.

По онова време съществуваше нещо като съперничество между стария български политически и културен център, какъвто беше Търново и незначителната паланка, каквато беше доскоро Горна Оряховица, извикана към деятелен живот и материален просперитет от новите икономически условия, които бяха наложили щото възелът на четирите железопътни линии да бъде тая паланка. Прочее, ние не можехме да отминем Горна Оряховица и да не дадем и там едно представление.

Както споменувам на друго място, през м. ноември 1900 г., след изгонването ни от Цариград, тримата — Мерджанов, Соколов и аз заминахме за провинцията, за да пласираме облигации от Македонския Патриотичен Заем; според сключеното със Сарафова условие, част от общата сума, която ще реализираме чрез това пласиране, щеше да ни бъде предадена, за да довършим окончателно работите, които бяхме предприели в Цариград и Солун. Обстоятелствата, обаче, се стекоха така, че ние не можахме да получим нищо от тях.

За пласирането на Заема, в Горна Оряховица и Търново беше дошъл Соколов, който в своята работа е бил подпомаган и улесняван от някои горнооряховски граждани, на първо място от Димитър Евстатиев, който по възраст, ръст, черти на лицето, външност, обноски и темперамент много приличаше на Сл. Мерджанов.

В Горна Оряховица се запознах с Д. Евстатиев. Заедно с по-малкия си брат Рафаил, по онова време ученик-телеграфист и сестра си, прогимназиална учителка, той живееше в бащината си къща. Понеже родителите им се бяха поминали, за домакинството на това ергенско семейство се грижеше сестрата, възрастна госпожица.

Няколко часа след нашето запознаване, с него ние станахме много близки — като да сме се познавали и дружили с години. Нашите разсъждения върху събитията и нещата съвпаднаха; съвпадаха и възгледите ни върху съвременните обществени несъобразности и парадокси, а също и начинът, по който трябва да се реагира против тях. Соколов не беше посветил Евстатиева върху предприетите от нас работи в Цариград и Солун, но той беше схванал, че това усърдие на Соколова при пласирането на облигациите ще да е във връзка с нещо, което сме предприели в Турция. Накъсо — аз го посветих в моята тайна — че моето актьорство и събирането на абонамента на в-к L’Effort са прикрития на действителната ни цел — да изнудя на първо време русенските богаташи братя Симеонови, а след това и други лица.

Димитър Евстатиев веднага изяви готовност да ми помага и да дойде с мене в Русе; а също — да предприеме отделно и самостоятелно подобни акции със същата цел. Той веднага замина за Русе, където щеше да ме чака на гарата, когато пристигна там с трупата.

В Горна Оряховица представлението беше много добре посетено и ние в най-оптимистично настроение се качихме във влака и заминахме за Русе.

При пристигането ни в Русе, на гарата бяхме причакани от Д. Евстатиев. Всички от трупата отидоха в хотела; ние с Евстатиева се отделихме и отидохме в русенската „Мечка Махала“, където Евстатиев беше наел една стая в къщата на някоя си Петранка, негова отдавна позната жена, на възраст около 50 години.

С Евстатиева, в наетата от него стая в „Мечка Махала“ приготвихме три заряда — толкова, колкото можеха да се приготвят с носените от мене материали. Зарядите приготвихме по следния начин:

От пакетите с бертолетова сол, сяра и захар отделихме необходимите количества, които размесихме леко с перо в пропорция, установена още в София чрез мой личен опит, за да се използва сместа напълно, без да остане какъвто и да е остатък след изгарянето. С така размесената смес напълнихме три лимонадени бутилки — токова, колкото позволяваше количеството на донесените от мене материали. В устата на бутилката пъхнахме бикфордов фитил, на единия край на когото поставихме капсула, чийто отвор затегнахме около бикфордовия фитил със зъбите си. Капсулата във всяка една бутилка поставихме вътре, всред сместа. Оня край на бикфордовия фитил, който се намираше вън от устата на бутилката, разцепихме с ножче и в цепнатината поставихме обикновен жълт памучен фитил, когото завързахме с конец здраво за бикфордовия фитил. Устата на всяка бутилка — около бикфордовия фитил — затъкнахме здраво с парцал и замазахме с восък. В зависимост от времето, което искахме да изтече между поставянето на заряда и неговото избухване, ние оставихме необходимите дължини на обикновения жълт памучен фитил. Чрез опит ние бяхме установили, че жълтият памучен фитил гори средно с около един сантиметър в минута. След като напълнихме бутилките и ги запечатахме с восък, ние плътно и неколкократно навихме около всяка бутилка връв, дебела около ½ сантиметър в диаметър с цел да се добие — при взрива — по-голям гърмеж.

Такъв един заряд, когато избухне, произвежда много силен гърмеж и прави дребни поражения наоколо, но — при обикновени условия — не може да убие човека. Това последно съображение беше много важно за нас, които искахме да действаме върху психиката на нашите жертви, а не да ги лишаваме от живот.

Братя Симеонови живееха във вилата си, която се намираше недалече от пристанището, вън от източния край на града, окръжена от цветна градина и ограда, с вход към булеварда, по който русенският хайлайф прави вечерната си разходка. След като бях изпратил Евстатиева за Варна (той замина за там веднага след като приготвихме зарядите, като взе със себе си един от тях), аз разузнах добре разположението и условията около вилата на Братя Симеонови.

Ние дадохме в Русе две представления и на следния ден — сутринта рано — се готвехме да заминем за Тутракан с парахода. Аз отидох с трупата на пристанището и нарочно водех с всичките актьори и актриси весели разговори с цел — ако стане нужда — всички да засвидетелстват, че по времето, когато е бил поставен взривът във вилата на Бр. Симеонови, аз съм бил между тях на пристанището.

Параходът наближи. След 20 минути той ще тръгне надолу по Дунава за Тутракан. Нямах време за губене. Аз се отделих незабелязано от трупата и бързо изкачих улицата към булеварда и вилата. Слънцето току-що се показа и огря източната й фасада. По булеварда нямаше никой. Аз дойдох до вратата на градината и се опитах да вляза вътре. Вратата беше затворена. Тогава извадих заряда, отрязах жълтия памучен фитил на дължина около 25 сантиметра, запалих го и хвърлих заряда към входа на вилата. След това бързо се върнах на пристанището, незабелязано се смесих в трупата, която — заедно с другите пътници — се беше струпала пред моста на парахода и чакаше ред да влезе в него. Ние — най-после — се вредихме и влязохме в парахода, който изрева, отдели се от скелята и тръгна надолу закъм Тутракан.

В Тутракан дадохме едно представление и след връщането ни в хотела се скарахме: Климент Кецкаров намираше, че в ролята си на брат на грабнатата от турците девойка Цвета, чиято роля играеше жена му, при срещата си с нея, съм прегръщал и целувал намерената си сестра с недотам братски милувки.

— Е, ти как искаш? Да стоя на сцената с отпуснати надолу ръце като кютюк? Ние представяме действителния живот в човешко общежитие, а не гнилите кютюци в гората — възразявах аз. — Аз играя ролята си така, че тя да прави илюзия на действителност.

— Гледай само тая действителност да не ти излезе скъпа, да не ти причернее!

Аз не отдадох значение на тези думи. Заминахме за Силистра, където дадохме едно представление. Там срещата на брата и сестрата беше толкова трогателна, че предизвика буря от ръкопляскания в това време, когато Кецкаров — зад кулисите — цял позеленя. Последното действие на „Кървавата македонска сватба“ завършва с нападение от хората на Осман-Бега по време на сватбеното тържество, със стрелба и сбиване между сватбарите и нападателите. В улисията на действието, аз само за миг зърнах Кецкаров с насочен в очите ми револвер. След това — силен червен пламък и всичко стана черно. Аз паднах. И така естествено паднах, че салонът гръмна от ръкопляскания и викове. Над мене усетих Димитра Лимончев, който играеше ролята на моя баща, да ридае:

— Дуко, синко!

— По-скоро пущите я завесата — Кецкар ме окьоре!

Лимончев дал знак, пуснали завесата и всички се събраха около мене. Заведоха ме в хотела като слепец. Очите ми горяха, като да бяха турени над жарава. Повикаха лекар, който с много труд извади зърната от барута, набити в бялата завивка на очите. Едно от тях не можа да бъде извадено и досега стои набито там, за да ми напомня представлението в Силистра. Следния ден прекарах в хотела, легнал по гръб, с компрес на очите. За щастие, не можах да ослепея…

От Силистра се върнахме обратно за Русе, а оттам с влака веднага заминахме направо за Варна, където дадохме едно представление и където се срещнахме с Евстатиева в Морската градина.

Под заглавие: „Анархизма във Варна“ в бр. 137 от 23 юни 1901 г. в-к „Вечерна поща“ бе писал:

Нощес, 9 ч. на 21.VІ. едно или повече лица се опитали да хвърлят във въздуха с динамитна бомба дома на известния банкерин Презенти, който със семейството си и с още 20 души гости се веселили в къщата си. Бомбата е била хвърлена през прозореца, който от улицата осветява стълбата за горния етаж на къщата. Вижда се, че или динамитът е бил слаб, или бомбата е била доста малка, защото разрушенията са съвсем незначителни. Деянието се отдава на сионистите, на които Презенти отказал да помага.

Евстатиев допълни горното вестникарско съобщение, като ми разказа една подробност: той запалил бикфордовия фитил, но в момента, кога да хвърли бомбата, край него минали някакви гости, които влезли в къщата на Презенти. За да не бъде забелязан, с риск зарядът да избухне в ръцете му, Евстатиев така силно стиснал с пръстите си бикфордовия фитил, че прекъснал барутната жица във фитила и не дал възможност на огъня от фитила да достигне до капсулата и да възпламени заряда. След като гостите влезли в къщата, Евстатиев запалил отново загасения бикфордов фитил и хвърлил заряда през прозореца в къщата.

От Варна, по железницата се върнахме в Разград, който по онова време беше — така да се каже — един културен център в оня край. Там дадохме едно представление. В Разград случайно се срещнах с Владимир Икономов, родом от гр. Сливен, бивш член на нашата Пловдивска анархистическа група от 1895 г. Той беше свършил гимназия, следвал и свършил по правото и сега беше член на Разградския окръжен съд. Сега той беше окачил на пирона своите бивши безвластнически убеждения, носеше се важно и тежко, както подобава на един съдия, т.е. на безпогрешен човек, който вижда заблуждения и простъпки в другите хора и е призован от провидението и обществото да съди и осъжда тия заблуждения и простъпки… Той не беше си опарил крилата и грижливо беше се свил в удобната пазва на Темида със своя дребнав егоизъм и осигурено материално съществуване… Оттогава насам аз вече не го срещнах; и не съжалявам за това.

В моята памет не е останал никакъв спомен от гостуването на трупата в Нови Пазар. В Шумен, където отидохме от тоя последния град, дадохме едно представление.

За да не отегчавам читателя с подробностите, ще отбележа, че тук, в Шумен, една вечер хвърлих последния от зарядите в къщата на шуменския банкер и лихвар Фарина, по народност евреин.

По тоя начин, ние двамата с Евстатиева свършихме подготвителната работа по изнудването на набелязаните лица. Оставаше да се извърши втората част на тая работа — да се фиксират и им се явят сумите, които ще изискаме; и да се приберат тия последните. Към тая част от работата ще пристъпим след като се срещнем с Орце в София.

От Ески Джумая по железницата дойдохме в Плевен; от тия два града също не съм запазил никакъв спомен за нашето гостуване. От Плевен — пак по железницата — заминахме направо за София, където трупата се разформирова.

При дохождането си в София заварих нещата не така, както ги бях оставил. Някои от задържаните членове на комитета Сарафов (Тома Давидов, Георги Петров, Марко Бошнаков, Ангел п. Арсов и Коце Зафиров) на 10 юни 1901 г. са били освободени от следователя под подписка. Останали задържани до разглеждане на делото: Борис Сарафов, Славчо Ковачев, Тролев и поручик Стоянов. Впоследствие, пак през м. юни 1901 г., делото се било гледало и всички обвиняеми били оправдани и освободени. Няколко дни след освобождаването му, Б. Сарафов изчезнал от София: с чужд паспорт и под чуждо име напуснал България.

Преди да пристъпим към искане и реализиране на сумите от лицата, които тероризирахме със зарядите, уместно беше да почакам известно време, докле мине полицейската треска по издирване авторите на тези покушения. От друга страна, за да не се мяркам в София пред очите на хората от Върховния Македонски Комитет, един от които — Саркинов — подхвърлял навсякъде, че аз ще да съм авторът на покушенията, с Орце решихме — аз да замина от София. Да замина, но накъде? Да ида в Пловдив, при вуйка си, беше неразумно: Саркинов и компания знаеха роднинските ми връзки с Пловдивския митрополит Натанаил и това че аз често бивах неканен гост в Пловдивската митрополия; следователно, всеки момент можеха да насочат полицията към това мое убежище, ако отидех там — ако отидех в него, както отивах всякога, когато празната ми кесия или пък други обстоятелства ми наложеха да търся подслон и храна.

Тогава си спомних за моя съученик от Ломското педагогическо училище, Мойсей Ив. Праматаров от с. Елешница (Разложко), който по това време беше учител в с. Чепинска Баня, където живееше в къщата на баща си, преселен след Кресненското въстание в 1879 г. Никой от нашите софийски доброжелатели от Софийския Върховен Македонски Комитет Михайловски-Цончев не знаеше за близките ми приятелски връзки с Праматарова. Накъсо — аз заминах за Чепинска Баня и се настаних да живея при Праматаров, където се запознах с приятелите и роднините на моя гостоприемец със съкратеното си име Петър Георгиев.

Мойсей ме запозна — между другите — със своя колега Филип Главеев, главен учител в селото, родом от с. Якоруда. Понеже беше училищна ваканция и учителите бяха свободни, ние тримата — Праматаров, Главеев и аз почти всеки ден правехме излети към полите на вр. Сюткя да берем малини из пожарищата на иглолистната гора.

Един ден чухме да разправят, че мечка-стръвница изненадала по ония места едно каракачанско стадо и отмъкнала една овца. Както правехме обикновено, следната сутрин отидохме за малини. Филип Главеев беше сладкодумен разказвач на разни случки и забавни истории из живота на своето родно село Якоруда. Ние бяхме настъпили в едно от пожарищата; дебели обгорели клади лежаха кръстосани, полузакрити от гъстия и висок малинаж. Ние се провирахме между кладите и малиновите храсти, беряхме малини и — пръснати в малинака — приказвахме високо, за да можем да се чуем.

— Тъй както сме пръснати из малинака, иде ми на ум случката с дядо Божил Райнула от Якоруда — каза Главеев по начин като да говореше на глухия цар.

— Я разправи да я чуем — тая случка! — подканих го аз, като приказвах по същия начин.

— Харно! Ще я разправя! — и Филип Главеев, със своя висок, равен глас, ни разправи на разложки диалект следната история:

— Тогава ще да съм бил момчурляк на 15 години. Беше се чуло, че в Якорудско землище, някъде към Ай-Гидик се явила мечка-стръвница, която правила големи пакости на стадата по ония места. Якорудските авджии се нагласили, събрали се и тръгнали да търсят мечката да я убият. Дядо Божил Райнула, който беше също авджия, и той тръгнал с дружината. Отишли към Ай-Гидик, пръснали се във верига, опасали едно голямо пространство и почнали бавно да настъпват нагоре.

Случаят поискал, щото дядо Божил Райнула да види пръв мечката. Той вдигнал пушката и стрелял, но не я улучил. Мечката изревала и с ръмжене се спуснала върху него. Дядо Божил Райнула забравил, че има пушка, търтил да бяга, а мечката след него. Като видял, че тая последната ще го настигне, Райнула се заврял под едни клади.

Мечката дошла до скривалището на беглеца, пъхнала си лапите между кладите, раздрусала му пояса и абата, но не можала да го измъкне, защото Райнула се бил закърточил здраво под тях. На неговите викове притичали други авджии, които стреляли, убили мечката и отървали човека. Дядо Божил Райнула излязъл, разпасал си пояса, свалил си потурите и гащите, като повтарял:

— Я гледай, я гледай! Чудно ми е не друго, а от де се взеха толкова много говна в един човек!

И Филип Главеев додаде:

— Я се оглеждайте добре! Зере, да не вземем и ние да се чудим като дядо Божил Райнула!

Беше ваканция, в началото на м. юли 1901 г. Епархийският съд не заседаваше. Всички бяха напуснали Пловдив с неговите нетърпими горещини, усилвани — особено нощем — от излъчванията на напечените през деня голи скали. Те бяха се пръснали да прекарат ваканцията на по-прохладни места. Спасена беше отишла при родителите си в Кюстендил; секретарят на митрополията, Нешо Груев, беше заминал за родния си град Копривщица; Иван А. Йосифчев — в манастира Бяла Черква; останалите митрополийски чиновници — в молдавския манастир „Св. Петка“. В митрополията беше останал само вуйка ми, един прислужник, чието име не си спомням, и готвачката. Аз се настаних най-удобно в стаята на Иван А. Йосифчев и правех компания на вуйка си по време на сутрешната закуска, на обед и на вечеря.

Два или три дни след моето настаняване в митрополията — трябва да е било на 4 юли вечерта — късно, към полунощ, бях събуден от някаква голяма глъчка: бяха се събрали хора на улицата около митрополията, както при входната врата на тая последната, така и по улицата, която води към арменската махала. Съседното здание, онова, което се намираше на северозапад, облегнато на гърба на митрополийското здание гореше. При всичкото старание на пожарната команда да ограничи пожара, вероятността тоя последния да се простре насам беше голяма поради паянтовата направа на зданията, натъпкани гъсто едно до друго, и поради липса на достатъчно вода за потушаване на стихията.

Първата ми мисъл беше за динамита, скрит горе на тавана. Аз набързо нахлух панталоните, слязох долу, взех стълбата, изкачих я на горния етаж и я поставих под отверстието на тавана, което отворих. Качих се на тавана и се помъчих да снема куфарите, но се оказа, че на сам човек това е невъзможно; трябваше да има някой, който да крепи подадения куфар върху стъпалата на стълбата докле аз се измъкна от тавана и стъпя на стълбата. Аз се чудех какво да правя и най-после реших да потърся помощта на вуйка си.

Почуках на вратата на вуйковата спалня, която — както казвам на друго място — беше едновременно и негов работен кабинет. Вуйка ми, който бил буден, ми отвори веднага и се показа на вратата по риза и бели гащи, държащ в ръката си свещника със запалена свещ. Аз бях свикнал да виждам вуйка си всякога облечен в антерия или расо, с калимявка или кадифяна шапчица на главата; така облечен със своята дълга бяла брада и кичури дълга бяла коса, които се подаваха изпод калимявката или кадифяната шапчица, той имаше величава, внушителна осанка. Сега по долни бели дрехи, с пантофи на краката си, пред мене стоеше един немощен старец, недоволен от това, че му смутих спокойствието.

— Какво има? — ме запита той.

— Съседното здание гори. Може да закачи и нас.

— Е, та?

— Моля ви да ми помогнете да сваля два куфара от тавана.

Без да каже дума, той ми подаде свещника, когото сложих на масата по средата на салона; и дойде с мене до стълбата. Аз се качих на тавана, взех единия куфар, проврях го през отверстието и го сложих върху едно от горните стъпала на стълбата. Вуйка ми с мъка изкачи две стъпала и, като се държеше с едната ръка за стълбата, с другата придържаше куфара докле аз се измъкна от тавана и го снема на пода. Тая операция се повтори още веднъж и за другия куфар. Когато куфарите бяха снети и поставени върху пода на салона, вуйка ми запита:

— Какво има в куфарите?

— Динамит.

— Какво?

— Динамит.

Вуйка ми се изправи на цял ръст и ме фиксира с погледа си. Лицето му доби едно такова строго и ледено изражение, каквото не бях виждал никога у него. С един твърд глас, какъвто никога не бях го чул, той каза:

— Да ми се махнеш от митрополията! Още сега! И втори път да не съм те видял тука!

Така. Най-после, вуйка ми ме изпъди…

Още същата нощ, като слязох по най-краткия път през Хисар Капия, аз пренесох на ръка двата куфара в къщата на Александър Костов, която се намираше — както казах по-рано — на „Чаушооглу-Сокак“, където се установих да живея. Какво да го правя, проклетия му динамит? Да го пренеса в с. Рила, та оттам да бъде пренесен в Солун? Но затова трябваха пари, а аз нямах такива. Освен това, при пренасянето му, ние рискувахме да го изложим на залавяне от властта, подпомагана в тоя случай както от Софийския Върховен Македонски Комитет, така и от копоите на Вътрешната Македонска Организация. Какво да правя? Къде да скрия тоя динамит? Едно беше ясно: той не трябваше да стои и дълго време в къщата на Александър Костов.

Най-добре беше той да се пренесе по контрабанден начин в Турция. Но как? Тогава ми дойде на ум да ида на гарата, да почакам пристигането на конвенционала, който — идящ от Цариград — пристигаше в Пловдив към 11 часа преди пладне; там да се срещна с Милана Саздов — онова велешанче, което служеше като келнер във вагон-ресторанта на конвенционалния влак, за да го питам — би ли се съгласил да пренесе контрабанда динамита до Цариград и да го предаде на лицето, което ще му посоча.

Според бележката, която си бяхме взели с Орце преди няколко месеца, Милан щеше да мине през гара Пловдив с днешния конвенционален влак. Аз отидох на гарата и се срещнах с Милана. Той беше славно момче — нямаше нужда от много приказки, за да добия неговото съгласие.

С него уговорихме следното: аз ще чакам пристигането на конвенционала от София и преди спирането на влака ще ида в нужника на гарата. Щом спре влакът, Милан ще дойде при мене в нужника и ще получи — във вид на пакет — един патрондаш с динамит, който ще опаше на кръста си под служебната куртка, след което ще се върне обратно във влака. Пренесените патрондаши с динамит — когато пристигне в Цариград — ще предава на Анна Шепиц, чийто адрес му дадох написан на едно листче хартия.

Най-важната ми работа сега беше да експедирам динамита. Поради това, аз отложих за по-късно изнудването на братя Симеонови в Русе и Фарина в Шумен. Останалите дни от м. юли 1901 г. и първите дни на м. август същата година минаха в изпращането на динамита в Цариград, където е бил предаван на Анна Шепиц. Тая последната го е крила в своята квартира. Беше се случило нещо съвсем фантастично: динамитът, предназначен да разруши солунската Отоманска Банка и да разклати устоите на Отоманската империя, биде даден на съхранение — и се съхраняваше — в жилището на един от инспекторите на Цариградската тайна полиция…

В своята книга „В Македония под робство“ (София, 1934 г., печатница П. Глушков), стр. 160, р. 32 и последующите, Павел Шатев пише, че Орце се бил срещал в София с Гоце Делчев и му заявил, че ако Вътрешната Организация убие някого от нас, ние ще си отмъстим, като убием някого от членовете на Централния Комитет на Организацията било в Македония, било в София, без да държим сметка, че нашата работа ще пропадне.

Като чете горното, читателят ще помисли, че Гоце Делчев и Организацията са били посветени в готвеното от нас хвърляне във въздуха зданието на Банк Отоман в Солун.

Истината е тая: почти всеки ден ние се виждахме с Делчев, както се виждат всички, които посещават едно и също заведение, каквото — в случая — беше кафенето при хотел „Батенберг“ в София. Но Делчев и Организацията не знаеха абсолютно нищо по нашата работа. Нито Орце, нито който и да било от нас не е имал с Делчева такъв разговор, какъвто П. Шатев приписва на Орце в това място на книгата си. Както споменавам в третата част от записките си, след като принудихме да си замине обратно за Одрин Стоил Миров, изпратен от Одринската организация да устрои нашето избиване в Цариград, Мерджанов писа на Орце в Солун да отиде при някого от членовете на Централния Комитет на Организацията в Солун — ако не ме лъже паметта, при Христо Матов — и да му заяви, че ако Организацията втори път направи такъв опит и убие някого от нас в Цариград, те — нашите солунски другари, чиито личности и число не са известни на Организацията, — ще отговорят на това убийство с убийството на някого от Централния Комитет в Солун. Орце изпълни поръчката на Мерджанова и ние бяхме оставени в Цариград на мира. Това е истината; всичко, което П. Шатев пише от р. 32 на стр. 160 до р. 4 на стр. 161 от тая своя книга, няма нищо общо с истината.

Както и на други места в тая своя книга П. Шатев предава онова, което е чул от нас, по един съвсем неточен начин. Така на стр. 161, ред 15, той пише:

В своите търсения в края на м. август 1902 г. ние попаднахме на лице Милан Саздов от Велес…

Както пише по-горе, когато двама с Орце пътувахме от София за Пловдив към края на м. януари 1901 г., съвсем случайно се запознахме с келнера на вагон-ресторанта на конвенционалния влак Милан Саздов. По времето, когато се запознахме с него, ние не разполагахме с никакъв динамит и нямахме нужда да търсим някого, който да го пренася в Цариград.

На същата 161 стр. на тая книга, р. р. 28–32, Шатев пише:

П. Манджуков обясни, че всички опити да се проникне до железопътната линия Серес-Ксанти останали без резултат, тъй като било много мъчно и трудно да се намерят хора укриватели (ятаци) в селата покрай железопътната линия, понеже повечето от селата били турски.

Това е съвсем невярно, защото до 1902 г., а и в течение на цялата тая 1902 г. аз не бях стъпвал в Ахъ-Челебийско, изобщо не бях преминавал турската граница никъде по цялото й протежение с България. Както ще види читателят от онова, което пиша по-нататък, за пръв път аз стъпих и действах в Ахъ-Челебийско и Ксантийско между края на м. март и 18 юли 1903 г. Следователно, горецитираният пасаж от стр. 161 на Шатевата книга изцяло не отговаря на истината.

Целият пункт 86 от гореказаната книга на Шатева, озаглавена „Пренасянето на динамита от София през Цариград за Солун“, от началото на стр. 164 до ред 41 на стр. 165, изцяло не отговаря на истината.

Както казвам и на друго място, динамитът (два куфара) се съхраняваше на тавана в Пловдивската българска митрополия, а не в София. По време на пожара в съседство със зданието, където се помещаваше митрополията, аз го пренесох в къщата на Александър Костов, която се намираше на „Чаушооглу-Сокак“ (сега ул. „Митрополит Панарет“, на мястото, където сега е построена нова къща, носеща №15). Поради големите неудобства и риск да бъде заловен от властта, тоя динамит биде пренесен в Цариград от Милана Саздов, за когото си спомних в последния момент, когато стана наложително неговото съдействие, в началото на м. юли 1901 година.

По онова време новата, модерна Пловдивска гара не съществуваше; сегашната гара биде построена в 1910 г., след като — в 1908 г. — Хиршовата железопътна линия биде заграбена от българската държава. По времето, за което разказвам, Пловдивската железопътна гара беше едно ниско и малко двуетажно синьо здание с четири помещения: една стая за началника на гарата, една — за телеграфна, една — за един първобитен бюфет и една — за чакалня. Между гарата и релсите на линията се намираше нужникът, а между тоя последния и бюфета на гарата имаше една чешма, от която гарсоните от вагон-ресторанта на конвенционалния влак и от експреса се запасяваха с вода, която точеха от чешмата в кофи през време на престоя.

В целия този пункт от своята книга П. Шатев е упражнявал фантазията си в измислици, които — за съжаление, но същевременно и за възстановяване на истината — аз съм длъжен да посоча.

След изпращането на динамита в Цариград, аз се върнах в София. Там научих, че полицията ме търсила. Защо? — Не можаха да ми кажат, но не беше мъчно да се отгадае: вероятно тя е искала да провери доколко са основателни слуховете, разпространявани от Саракинов, за моето авторство на покушенията в Русе, Шумен и Варна. Разбира се, аз съвсем не бях наклонен да осветлявам полицията и затова се измъкнах от София.

Когато — в 1890 г. — бях ученик във втори клас на Софийската гимназия, един от съучениците ми беше някой си Крум Кършовски. Тая година, когато с Войдановата театрална трупа „Скръб и утеха“ пътувахме от София за Враца, на гара Своге случайно зърнах този мой съученик от Софийската гимназия и му се обадих. Кършовски сега бил телеграфист на гара Своге; тук нямал никаква компания, живеел по всичките правила на изкуството; нямало с кого да размени две думи; щяло да му бъде много приятно, ако му дойда на гости няколко дена, та да си побъбрим; инак — езикът му щял да вълняса.

Сега, когато съвсем не бях наклонен да удовлетворявам любопитството на полицията, си спомних за Кършовски, качих се на влака и заминах при него в Своге. На Кършовски казах, че тук ще минавам под бащиното си име, а не под фамилното, защото под това последното ме търси полицията, с която не желая да имам работа. Кършовски не прояви никакво любопитство относително това — защо ме търси полицията. Той ми оказа пълно, радушно гостоприемство: в Своге спях при него в гарата и се хранех с него. Денем прекарвах или в обиколка на околностите, или край р. Искър в ловене риба с въдица. Изобщо, тия няколко дни, които прекарах в Своге, са моите най-мирни и идилични дни от онова време. С една картичка аз се похвалих на Орце за живота, който прекарвах; още на втория ден след пращането на пощенската картичка, в Своге пристигна брат му Милан п. Йорданов като гост на Кършовски и остана до края там с мене. Милан, който не обичаше да скита по кърищата, предпочиташе да лови риба; с него по цели дни дремехме с въдиците край Искъра — повечето без резултат; понякога — много рядко — някоя гладна и лакома, главно глупава, риба клъвнуваше стръвта; това ми доставяше голямо удоволствие — по-голямо от онова, което изпитвахме, когато — опържена — я слагахме на масата за ядене.

През времето, когато аз се подвизавах като актьор в театралната трупа „Скръб и утеха“ на Войдан п. Георгиев, когато събирах абонамента на в-к L’Effort и тероризирах — с цел да ги изнудя — набелязаните от мене лица в Русе и Шумен; когато Орце и Нунков в София и другарите ни в Солун бездействаха поради липса на средства, Мерджанов и Соколов формирали една малка чета и заминали за Одринско с цел да пленят Хаджи Нури-Бея, единствен син на одрински много богат турчин Дертли-Мустафа, притежател на няколко чифлика и да го освободят след получаване на много голям откуп за него.

Мерджанов и Соколов не бяха стъпвали в Одринско и не познаваха тамошните хора и условия. Павел Генадиев, който до преди две години се беше подвизавал в Одринско, претендираше да е бил организаторът на тамошното население. Нему — на Павел Генадиев — се бяха усладили парите, получени през м. юни 1900 г. от него, като откуп за пленения лозенградски лекар д-р Керемидчиоглу. За да тури и тая година една още по-значителна сума в джеба си, той беше внушил на Мерджанова и Соколова идеята да заловят и пленят гореказаното турче; а за откупа — посредникът, т.е. той, Павел Генадиев, е всякога на разположение, както беше и при аферата Керемидчиоглу,… за да остане в негова полза. Той, Павел Генадиев беше им представил това пленяване и откупване като една много лесна и доходна работа, в такива приемливи краски, че беше съблазнил даже Мерджанова, който — през м. ноември 1899 г. — говореше с подигравка за такива експедиции, които — казваше той — са една отживелица, един допотопен начин за набавяне на парични средства.

За подкрепа на гореказаното, трябва да се имат предвид следните обстоятелства:

1. Георги Фотев и Христо Илиев принадлежаха към Одринската Организация, т.е. са били вербувани от Павел Генадиев и минаваха в Пловдив за „негови хора“.

2. От горните две лица, Христо Илиев беше участвал в пленяването и отвличането на лозенградския лекар д-р Керемидчиоглу, чийто откуп потъна през м. юни 1900 г. в джебовете на Павел Генадиев.

3. Когато е почнал да членува в Одринската Организация, т.е. когато е попаднал в паяжината на Павел Генадиев, Георги Фотев е работил като аргатин в чифлика на Дертли-Мустафа при гр. Одрин, където е живеел тоя последния тсъс семейството си. Той — Георги Фотев — е познавал много добре както разположението на сградите в чифлика на Дертли-Мустафа при гр. Одрин, така и навиците на цялото семейство Дертли-Мустафа — нещо от най-голямо значение за експедицията, внушена на Сл. Мерджанов от Павел Генадиев.

4. В началото на 1901 г. Мерджанов дохожда в Пловдив и се среща с Павел Генадиев, с Георги Фотев и с Христа Илиев.

Аз — по отдавнашен навик — не проявих любопитство, за да узная целта на тая среща. Но от разговорите ми с Христа Илиев смътно догаждах в какво се състои цялата работа.

Прочее, към първи юли 1901 г., Мерджанов и Соколов формирали една малка чета и заминали за Одринско. Водач на четата е бил Георги Фотев, който — както казвам по-горе — е бил много добре запознат с разположението на сградите в чифлика и с навиците на притежателя му, както и с ония на неговото семейство.

Четата на Сл. Мерджанов брояла седем души — четирима българи и трима арменци, именно: Слави Мерджанов, Петър Соколов, Георги Фотев, Христо Илиев, Бедрос Серемджиян, Ончик Торосян и Татул Зармариян. Една вечер, на мръкнало, тая чета нападнала чифлика на Дертли-Мустафа, находящ се близо до гр. Одрин, заловила сина му хаджи Нури-Бей — едно младо момче — и по мръкнало бърже се оттеглила по направление към българската граница.

Уведомена е била властта в гр. Одрин. Одринският валия Ариф-Паша, личен и много близък приятел на Дертли-Мустафа, веднага турил на крак цялата полиция, жандармерия и гарнизона на гр. Одрин с най-строга заповед да настигнат и унищожат четата. Пуснати са били патрули и конни разезди по всички направления.

Четата е била настигната. Завързала се ожесточена престрелка, при която четата си пробила път, но оставила на полесражението водача си Георги Фотев. Преди да издъхне, доколкото му позволявали силите и много краткото време, Георги Фотев дал на четата последните си упътвания за направлението, което трябва да държи, за да прескочи границата. Четата се изтеглила към тая последната без водач.

Незабелязана от разездите, които кръстосвали навсякъде, четата успяла да се прокрадне до границата, която тя ще да е прекосявала няколко пъти, преди да осъмне в турска територия, срещу с. Урум-Беглий, което се намира в българска територия.

Почвало да се съмва. За да не стои на открито, четата, заедно с плененото турче, се намъкнала в една запустяла варница, която се намирала наблизо, вярвайки, че не е била забелязана от никого. Конните разезди ръшнали навсякъде, но не могли да открият четата. Съмнало се добре. Освен пръснатите из околността конни разезди, по откритата местност не се виждала жива душа. Само едно малко момче — овчарче пасло далече своето стадо. Тръбачът свирил отбой; разездите почнали да се оттеглят и да се събират, за да се строят и да си заминат за Одрин.

Един от разездите, при оттеглянето си, минал край овчарчето и го запитал не е ли виждало тая заран някакви хора тъдява.

— Видях — отговорило овчарчето, — на съмнало (сабах керши) видях няколко души да влизат в ей тая варница.

Разездът се спрял и свърнал към варницата да провери казаното от овчарчето, но при входа на варницата бил посрещнат от изстрела на часовоя. Гарнистът на разезда засвирил с тръбата — и след няколко минути варницата е била заобиколена от всички страни. Завързал се бой, който продължил до икиндия. Прикрита зад стените на варницата, на честата ожесточена стрелба на многобройния аскер четата отговаряла с рядка и точна стрелба, за да пести патроните и задържала турците на почетно разстояние. Селяните от с. Урум-Беглий наблюдавали от граничната линия тая борба между шъпата четници и многобройния неприятел, чието число се увеличавало постоянно.

Четата привършила патроните — останали по 3–4 патрона на човек. За да продадат своите кожи по-скъпо, Соколов хванал за врата плененото турче, изправил го на крака, излязъл с него вън от варницата и като го държал все така за врата с едната ръка, с другата размахал бялата си носна кърпа. Значи — четата се предава. Аскерът престанал да стреля; войниците се изправили и на групи тръгнали към Соколова без да се предпазват. Соколов продължавал да размахва своята бяла кърпа и след като няколко залпа, идящи откъм варницата, повалили няколко войника и накарали останалите да залегнат отново.

Отново се завързал бой. Соколов продължавал да размахва кърпата и да държи за врата Нури-Бея. Аскерските куршуми убили Соколова и наранили тежко плененото турче. Варницата млъкнала. Аскерът влязъл вътре и заварил Ончик Торосян мъртъв, Мерджанов — тежко ранен, а Христа Илиев, Бедрос Серемджиян и Татул Зермариян тоже ранени, но по-леко.

Заловените четници били качени на коне. Ако и ранени, те били здраво вързани с въжета за самарите на конете. На убитите — Соколов и Торосян — отрязали главите. На Мерджанова дали да носи отрязаната глава на Соколова, която турили в ръцете му, вързани отпред. Така, с главата на Соколова в ръце, Мерджанов влязъл в Одрин хулен, псуван, заплюван и замерван с камъни от тълпата фанатизирани турци, излязла да посрещне аскера, който се връщал от победната си експедиция.

Няколко време по-късно, когато успях да установя писмена връзка с него, Мерджанов ми беше писал: „…Преживях най-горчивите часове от моя живот — вързан, да нося в ръцете си главата на най-скъпия си другар…“

Ранените четници били докарани в Одринската военна болница, където били излекувани, а след това — изследвани от военния следовател и изправени пред Одринския военен съд, който ги осъдил на смърт. Една подробност, характерна за турското правосъдие и за психологията на турците, изобщо: по време на следствието, чрез Пловдивското турско консулато, военният следовател събрал сведения за Мерджанова от жителите-турци на родния му град Карнобат; отговорът бил: Еи генч-адам дър. Чоджуклук япмиш. (Добро момче е. Направило детинщина). Разбира се, тоя отговор не е упражнил влияние върху съда, който е имал да се произнесе върху авторите на едно разбойническо нападение с пленяване и с въоръжена съпротива, при която са били дадени човешки жертви от войската, която преследвала четата.

Плененото турче Хаджи Нури-Бей се поминало от раните си. Разправяха, че в своето отчаяние Дертли-Мустафа казал на своя близък приятел, Одринския валия Ариф-Паша:

— Ако бях им дал откупа, който щяха да искат от мене, разбойниците щяха да ми върнат детето. Те щяха да бъдат по-милостиви. Аз се отнесох до тебе да ми върнеш момчето, а не да пратиш войска, за да го застреля… Сега — щял си да избесиш разбойниците. Каква е ползата за мене? С това ти няма да ми върнеш сина! И двоен откуп да ти дам, пак не ще можеш да ми го върнеш!

Щом научихме за станалото нападение на чифлика при Одрин, ние с Милана п. Йорданов зарязахме гостоприемството на Крум Кършовски и идилията с риболова в Искъра и се върнахме в София. Там — ако не ме лъже паметта — имаше някакъв македонски конгрес, поради който Гоце Делчев беше се върнал от Македония и по това време беше в София. Под впечатлението на Соколовата смърт — вместо некролог — аз написах една възпоменателна брошура от десетина страници, която исках да напечатам. Прочетох написаното на Делчева, който нищо не каза и ме посъветва да я дам за отпечатване на някой си Яким Якимов, книжар и печатар в гр. Кюстендил, който и издавал и разпространявал такъв вид брошури. Аз веднага заминах за Кюстендил, срещнах се с гореказания Яким Якимов, който веднага се съгласи да напечата брошурата и взе ръкописа. С него уговорихме — още на следния ден да ми прати коректурите, така че нямаше защо да стоя в Кюстендил и да харча пари. Аз се върнах в София. Мина ден, два, три, пет — не получих никакви коректури. Заминах за Кюстендил да видя как върви отпечатването — ако печатарят ми е спестил труда по коригирането. Едва тогава Яким Якимов ми заяви, че Организацията, като узнала, че той набира тая брошура, взела от него ръкописа, като се мотивирала с това — че с тая брошура щяло „да се напакости на населението в Македония“. Ще отбележа, че в тая брошура не се споменуваха никакви имена на лица, населени места или местности; там се даваха само спомени за личността на убития Соколов. Чрез мълчанието около личността на Соколова и изобщо около предприеманите от нас работи Вътрешната Македонска Организация всъщност гонеше една ясно определена цел — да омаловажи и да убие влиянието на нашите идеи и схващания върху масата.

Аз заминах за Пловдив, където имаше мнозина емигранти от Одринско. Целта ми беше — да се помъча да вляза във връзка с Мерджанова. В Пловдив се срещнах със Стоян Калоянов от Доган-Хисар, който се познаваше отблизо почти с всички тракийци, живущи в Пловдив. Той ми даде името на едного от одринските български учители — някой си Веля Ралев — чрез когото щял съм да мога да установя желаната връзка. Действително след една седмица получих едно писмо от Мерджанова, цитат от което давам по-горе. В това си писмо Мерджанов даваше подробности по преживяното от него през фаталния ден, в който е бил заловен и докаран в Одрин. Аз заминах за София, за да обмислим с Орце и с Нункова какво да предприемем за спасяването на нашия другар. На заминаване, чрез гореказания Велю Ралев, пратих на Мерджанова едно писмо, в което му явявах, че възнамеряваме да направим нещо, с което да спасим както него и другарите му, така и арестуваните в Цариград син и баща Нанчо Калчев и Калчо Стоянов, та да не губи надежда.

Минаха 33 години. В 1934 г. Стоян Калоянов ме запозна в Пловдив, в кафене „Феникс“ с бившия учител в гр. Одрин Велю Ралев, сух, висок господин, с блуждаещ, неспокоен поглед. Аз поисках да узная нещо повече от онова, което бяха писали вестниците по живота на Мерджанова и другарите му в Одринския затвор и по тяхното избесване. Още щом му зададох първите въпроси, Ралев се затвори в себе си и на всичките ми запитвания, отговаряше по един и същ, стереотипен начин:

— Нищо не знам! Аз нищо не знам!

— Как така нищо не знаете? Аз познавам почерка на Мерджанова и чрез вас получих от него едно писмо.

— Нищо не си спомням! Аз нищо не знам!

Ралев произнасяше тия думи с тон на заучен урок, с плах поглед и с такова изражение на лицето, като че ли се намира пред военния следовател да отговаря за някакво голямо военно-политическо престъпление. След като си губих напразно времето в продължение на повече от един час, аз го поздравих със сваляне на шапка и се разделих с него. Имах впечатлението, че нещо се е разглобило в умствените способности на тоя човек, който — в най-опасното време — беше рискувал всичко, за да бъде полезен на другите…

Нямаше време за губене. Трябваше да се бърза, защото Мерджанов и другарите му можеха всеки момент да увиснат на въжето. Прочее, изнудването на братя Симеонови в Русе и на Фарина в Шумен биде отложено аd Calendas graecas^[17].

Тримата — Орце, Нунков и аз — решихме да действаме по следния начин: ще образуваме една малка чета. Ще се прокраднем по Странджа планина до железопътната линия между гарите Синеклий и Черкез-Кьой. Колкото четата бъде по-малобройна, толкова по-незабелязано ще стигне до целта на експедицията и толкова по-лесно ще може да се продоволствува. Между Синеклий и Черкез-Кьой, чрез последователно хвърляне във въздуха железопътната линия отпред и отзад влака, ще заловим експреса, ще пленим ония, които ще намерим да пътуват с него и ще ги отведем в Странджа планина. И — глава за глава! — ще ги освободим след като Мерджанов, неговите другари и затворените в Цариград по пропадналото наше предприятие дойдат и се присъединят към нас. Такъв беше нашият план — прост и смел.

По онова време, идящ от Запад през България за Цариград, експресът минаваше три пъти седмично — ако не се лъжа, в понеделник, сряда и петък; а тръгваше от Цариград за Запад във вторник, четвъртък и събота. От Апостол Димитров, родом от с. Загоричене, Костурско, чиновник-телеграфист на Хиршовата железопътна компания, служащ при гара Пловдив, взехме точни сведения в колко часа експресът минава — и в двете направления — между гореказаните гари Синеклий и Черкез-Кьой.

В първите дни на м. септември 1901г., тримата — Орце, Нунков и аз — изпратени до гарата от Милана п. Йорданов, заминахме от София за Бургас.

— Яйде, вие одите да се арджите, а яз ке си идам у Велес, ке седнем у дукянот на кепенекот… и, от како се поарджите, ке ви ги пишам биографиите…

Тия бяха думите, с които Милан п. Йорданов ни изпрати — последните думи, които чух от него. При нашето тръгване, двамата братя дори не се ръкуваха — те бяха така уверени, че скоро ще се видят пак! А тая наша раздяла с Милана беше раздяла навеки…

Ние носехме един голям дървен сандък, обкован с галванизирана тенекиена ламарина, със заоблен капак — един от онези сандъци, с които градските домакинства обикновено си служеха за съхраняване дрехите на домакинството. В него ние носехме четири къси манлихерови пушки, четири патрондаша за носене пачки с манлихерови патрони, около 300 пачки такива патрони, четири шаячни комитаджийски куртки, четири шаячни панталона, четири каскета, четири чифта цървули с навои и върви, 10–15 кг динамит, един топ бикфордов фитил и една кутия с 50–60 капсули. Тоя сандък беше даден като багаж до Бургас и щеше да пътува с нас.

Ние заминахме за Бургас, откъдето, със съдействието на Георги Минков, ще влезем в Турция. Георги Минков, наш близко познат, беше тракиец, ако не се лъжа от Лозенград. Бяхме се запознали тая пролет по време на извънредния македонски конгрес, когато биде избран за член на Върховния Македонски Комитет. И по-рано, и сега той беше нещо като звено, което съединяваше тракийците и македонците в борбата им срещу общия неприятел — турската власт. По времето, за което разказвам, той беше председател на Бургаската окръжна Постоянна Комисия и се ползваше с уважението на цялото население в окръга.

В Бургас, от Старата гара, отидохме направо в хана, държан от Тодор Минков, брат на гореказания Георги Минков. Съдействието на тоя последния се състоеше в това — да ни даде някой човек, който да познава добре Странджа планина и който да ни служи за водач до железопътната линия между Синеклий и Черкез-Кьой.

За водач на четата Георги Минков ни посочи един стар харамия, някой си Маламата, който познавал Странджа планина като петте си пръста и даде нареждане на тоя последния да замине веднага за село Текенджа и да ни чака там, за да ни води към с. Синеклий. Същият Георги Минков ни запозна с някой си Иван Пачалиев — ако не се лъжа — от Лозенградско, който ще дойде с нас и ще ни съпроводи донякъде към границата.

Един ден, с вечерния влак, ние тръгнахме от Бургас, придружени от Иван Пачалиев. Тоя ден, преди да тръгнем, Георги Минков ни запозна с учителя в с. Крък-Чал, едно младо момче, чието име не мога да си спомня; запозна ни „за всеки случай“ — може да ни потрябва. С Иван Пачалиев, като дадохме сандъка за багаж до гара Керменлий, след мръкнало стигнахме до тая последната гара. Ив. Пачалиев пазари една талига с два коня да ни закара до с. Голям манастир и дойде с нас до това последното село. Тук той потърси къщата на един негов познат селянин, когото намерихме да спи на хармана при къщата си. Беше полунощ, когато намерихме тоя селянин. След дълги увещания и пазарлъци, той се съгласи да запрегне талигата и да ни закара до с. Кара-Кютюк, но предварително взе от Ив. Пачалиев „два алтъна“ (40 лева). Ние заминахме с талигата, а Пачалиев ни пожела „добър път“ — сутринта той щял да се върне в Бургас.

През селата: Башалий, Доруклий, Драката и Дервент-Дере, в югоизточна посока, след като талигата ни тръска цялата нощ, на съмнало стигнахме в с. Кара-Кютюк. Там нашият кираджия отпрегна конете, за да им даде една хубава почивка, преди да си замине обратно в с. Манастир, а ние отидохме да намерим учителя, който ни беше препоръчан от Г. Минкова и Ив. Пачалиева. Това беше едно младо момче, чието име не мога сега да си спомня. Той веднага се разшета из селото и ни намери една талига, за да ни закара в с. Текенджа, което отстои на около 2 километра от границата. Според както бяхме установили още в Бургас, в Текенджа щеше да ни чака нашият водач Маламата; там щяхме да се облечем и да минем в Турция.

От с. Кара-Кютюк, като вървяхме по пътя край Кара-Кютюшката река на изток, по течението на тая последната, на около 2 километра от селото, уловихме пътя, който идва откъм с. Гелге-Бунар и слиза до Факъ-Дере. Оттам, по пътя въз течението на това последното дере, дойдохме в с. Коджа-Бук, където дадохме на конете една хубава почивка. От с. Коджа-Бук, през с. Медлеж, вечерта стигнахме в с. Текенджа и се установихме на източния му край, в къщата на някой си бай Костадин, родом от с. Кулата — Лозенградско. Тоя бай Костадин ни беше препоръчан от Г. Минков още от Бургас.

Маламата ни чакаше в с. Текенджа. Още същата вечер, когато пристигнахме, ние се намерихме с него и установихме да минем границата на следната вечер.

На следния ден — трябва да беше 12 или 13 септември 1901 година — още сутринта, от прозореца на бай Костадиновата къща, по голия баир към границата, видяхме трима души да вървят край граничната линия; двамата от тях съсредоточено водеха някакъв горещ разговор с третия. И тримата бяха наши познати — двамата бяха Антон Бозуков и Саракинов, членове на Генерал-Цончевия Върховен Македонски Комитет, а третият беше нашият предполагаем водач Маламата. За какво бяха дошли Бозуков и Саракинов? Каква работа имаха те и какъв разговор водеха с Маламата? Тогава ние не знаехме, че тия двама членове от Цончевия Комитет правеха обща обиколка на границата с Турция, за да „превземат“ граничните пунктове от Македонската и Тракийската Организации. Нещастната съдба на Мерджанова беше довела тия двама Цончеви емисари по границата в Текенджа, точно когато бяхме дошли ние. И стана това, което беше предначертала съдбата.

Не мина и половин час след като Бозуков и Саракинов се изгубиха по направление към заставата, в двора на бай Костадиновата къща влезе пограничният офицер, последван от няколко войника с ножове, натъкнати на пушките. След като разпредели войниците на разни места из двора, пограничният офицер — поручик Кантарджиев, един едър и снажен черноок млад човек — влезе в къщата с двама от войниците. Той изтегли шашката си и с висок и твърд глас обяви:

— В името на закона, арестувам ви!

— Ке ти го ебам законот твой! — продума Орце и измъкна револвера. — Ако докле отброям до три, не се сторите деф отовде, сите ке литнеме нагоре! Едно… две…

Той беше насочил револвера към сандъка, там, дето бяха капсулите, за да възпламени находящия се в сандъка динамит. От грубо-заповеднически, тонът на пограничния офицер веднага стана покорно-умолителен:

— Моля ви се, господа! Моля ви се! В моя участък ли да стане това чудо! Ще си идем! Ето, на — отиваме си!

И поручик Кантарджиев подбра своите войници и си зави край нагоре въз баира, към заставата. При тия условия, немислимо беше да минем границата без водач, защото Маламата, след срещата си с Бозукова и Саракинова, замина нанякъде с тях и не се окади при нас. Щем-нещем, трябваше да оставим Мерджанова, другарите му и нашите цариградски другари на съдбата им. Поне да можем да спасим инвентара!

Ние запрегнахме волската кола на бай Костадина, натоварихме багажа и през с. Коджа-Бук, Ала-Гюн и Гелге-Бунар го закарахме в с. Крък-Чал, дето го поверихме на даскала — едно младо момче, с което ни беше запознал Георги Минков преди няколко дена в Бургас и чието име не си спомням. Веднага след като пристигнахме в Бургас, Нунков си замина за София. Ние не се видяхме вече с него — от София той замина за Македония и там, по време на въстанието в 1903 г. беше загинал. Двама с Орце останахме в Бургас, защото и тук, и в София щяхме да бъдем в еднакво неопределено положение; тук поне нямаше да похарчим пари за пътни разноски до София…

След няколко дена от вестниците научихме, че германският крон-принц, след като посетил Цариград, се връщал обратно за Германия. Заинтересовани, ние направихме справка кога е пътувал крон-принцът за Цариград; от тая справка излезе, че той е минал по цариградската железопътна линия с експреса в същия онзи ден, когато бяхме определили за пленяване на експреса.

— Нямахме късмет! — казваше Орце с една нота на голямо съжаление в гласа. — Нямахме късмет! Да би ми паднал в ръцете германският престолонаследник! Щяхме да искаме глава за глава, но само за хората от антуража му. А за него — ножа! Та — както са плакали и ще плачат милиони майки за чедата си, загинали във войните, водени за кефа на царете и управниците — така да плаче и да жали и една царска майка!…

Тая есен Бургаската Окръжна Постоянна Комисия предприе трасирането и направата на шосето Бургас-Карабунар. Трасирането биде възложено на един инженер — немец, чието име не си спомням. Иван Пачалиев — като предприемач — нае направата на същото шосе. Орце и аз постъпихме като работници — Орце при инженера, а аз при Пачалиев.

Като работник при трасирането, Орцевата надница беше 1,8 лв. Един или два дни след като беше постъпил на работа, инженерът забелязал, че Орце е интелигентен работник и — освен полската работа — му възложил изчисленията на ъглите и на хоризонталните разстояния, като му повишил надницата на 2,3 лв — една завидна надница за онова време. Орце правеше тия изчисления вечерно време на лампа в ханчето Кара-Тепе, намиращо се на пътя за Бургас, на около 3 километра западно от върха на могилата Кара-Тепе. В това ханче, заедно с другите работници на Ив. Пачалиев, живеех аз и Орце идваше вечер да нощува заедно с мене в ханчето.

Аз бях ангажиран от Пачалиева за надзирател на работниците като негов ортак — след приключване на предприятието, ще делим печалбата по равно. Станах — така да се каже — полупредприемач. Скоро обаче меракът ми за орталък в печалбата се изпари. Пачалиев нямаше капитал; в това отношение ние бяхме лика-прилика с него. Имахме около тридесет души работници, истински бараби, от разни народности: българи, черногорци, гърци, македонци, италианци, немци, руси. Всяка събота трябваше да се плаща на работниците и Пачалиев действително им плащаше, но не с пари, а с картончета, върху всяко едно от които беше отбелязана с мастило неговата стойност: 5, 10, 15, 20, 50, 75 стотинки, 1, 2, 3, 4 и 5 лева. Тия картончета вървяха само в нашата лавка, в която продуктите се продаваха на цени 2, 3, 4, та и 5 пъти по-високи от пазарните. Освен това, Пачалиев се носеше спрямо работниците много грубо, като че ли те не бяха хора, а работен добитък.

Щом разбрах на каква безскрупулна експлоатация са подложени нашите работници, аз казах на Пачалиева:

— Моля ти се, престани да плащаш на работниците с картончета и да ги нагрубяваш постоянно!

— Как искаш ти да се нося с тях? Да не са принцове? И с какво да плащам? С пари? — Аз нямам пари. Ако ти имаш — дай ги, та да плащам с пари, а не с картончета.

— Хайде, нямаш пари — нямаш! Разбирам от нямане. Ще им плащаш с картончета — и това разбирам. Ама защо ги нагрубяваш? А тия цени в лавката? Та това е живо ограбване! В лавката поне продавай на пазарни цени! Де се е чуло и видяло да се продава чаша чай — гола водица — за 25 стотинки? В София, в Панах, чаша чай се продава за 10 стотинки, а тука, на Кара-Тепе — за 25 стотинки!

— Аз не мога да продавам продуктите на пазарна цена: първо, защото — за да бъде донесена тука, на Кара-Тепе — стоката се обременява с разхода за превоза; и второ, като нямам пари, всичко взимам на вересия, т.е. по-скъпо, отколкото на пазара. Аз не се сърдя на ония, които ми дават стоката си по-скъпо — с по-високата цена те покриват риска за стоките, които ми дават на кредит. Аз от своя страна с високите цени покривам риска, на който съм изложен. Това е синджир-марка! Ти си загубен, ако излезеш вън от веригата! Защо искаш именно аз да продавам на пазарни цени? Демек, аз да стана баламата?

— Не е въпросът да станеш или да не станеш балама. Въпросът е да бъдеш гражданин и човек, който уважава себе си и своите подобни и който не счита тия последните за доен добитък.

— Слушай какво ще ти кажа: аз съм семеен човек, имам жена и деца. Ако тръгна по твоя акъл, няма да спечеля пет пари и ще осъдя себе си и семейството си на вечна мизерия. А аз искам да спечеля пари, много пари и да осигуря материално доволство на себе си и на семейството си.

— И ще го осигуриш чрез високите цени в лавката, чрез ограбването на ония, чрез чийто труд живееш ти и твоето семейство? Та това е кражба! Право е казано на латински: omnis dives aut iniquus est aut haeres iniqui — всеки богаташ е или крадец, или наследник на крадец…

Ние се разделихме с Пачалиева хладно, недоволни един от друг. Аз продължавах да бъда надзирател по направата на шосето. Минаха няколко седмици. Когато идваше било, за да споходи работата, било за да присъства, когато комисията измерваше извършената работа, за да даде ситуация, Пачалиев се държеше с мене хладно и резервирано. Работниците роптаеха както против кожодерските цени в лавката, така и против извънредно грубите обноски на Пачалиева спрямо тях. Като усещах наближаването на развръзката, аз още веднъж го молих да намали цените на продуктите в лавката, за да се приближи до пазарната такава; а също да счита, че и работниците са хора, които — както всички хора — заслужават обноски като към такива, а не като към добитък. Моите думи, обаче, не хванаха място.

Един неделен ден, след като в събота беше платено на работниците с картончета и след като тия последните бидоха прибрани в лавката за изплащане на вересиите, направени от работниците през седмицата, недоволството избухна по един неочакван начин. Един от работниците, някой си Георги, тракиец, ако се не лъжа от Малко Търновско, нагрубен от Пачалиева, се спуснал върху тоя последния и с нож го наранил в гърдите. Станало суматоха. Арестували наранителя, а Пачалиева, ако и да бил наранен леко, закарали в болницата в Бургас. Работниците се пръснаха. Постройката на шосето за Карабунар биде преустановена. Следователно, като нямаше защо да дивея по Кара-Тепе, прибрах се и аз в Бургас.

След няколко дни трасирането на шосето до Карабунар също беше привършено. Орце дойде тоже в Бургас при мене. Двамата се настанихме за нощуване в хана на бай Тодор Минков, където се и хранехме, разбира се, на юнашка вересия.

В Бургас Георги Минков ни запозна със своя личен и партиен приятел Стамо Грудев, жител и — по това време — кмет на с. Алан-Кайряк. Тоя наш новозапознат така настоятелно ни канеше да му идем на гости в село, че ние с Орце един ден се упътихме пеш и отидохме в с. Алан-Кайряк. Стамо Грудев беше млад, деятелен човек, женен и — по онова време — без деца. Жена му беше неграмотна и Стамо се беше заел да я ограмотява. Ние я заварихме с един буквар за първо отделение в ръце, да гледа съсредоточено в книгата и да срича: „ба-ба! ве-а-ва!“… Домакините бяха много любезни и предупредителни спрямо нас и трите или четирите дни, които прекарахме у Стамови, оставиха в нас най-отлични спомени.

В с. Алан-Кайряк, в една друга къща, живееха двама души от нашата черга: Асен х. Василев от гр. Самоков и Лазар Маджаров, тракиец. Асен х. Василев беше млад, 26–27-годишен човек, с тънки кестеняви мустачки и пригладено лице, с умен поглед и с очи със свити ъгли, имащи изражение, като че ли притежателят им преценява всяка дума на събеседника си. Той беше интелигентен, начетен и много скромен млад човек, свършил Американското училище в Самоков, говорящ английски. По-късно, в 1903 г., той взел деятелно и пряко участие в Преображенското въстание и храбро загина със същата оная скромност, с каквато беше живял.

Лазар Маджаров беше човек със среден ръст, сравнително ръста си доста дебел, с разтъртено телосложение. Лицето му — широко, квадратно лице — беше почти цялото покрито с косматата растителност на тъмно-кестенявата му брада и също такъв цвят мустаци. Той беше мъчноподвижен и аз не помня да съм срещал в живота си човек, по-мързелив от него. Той беше образован, бивш учител в Лозенград — и като всеки мързелив човек — пълен със съвети и разумни съображения.

През времето, когато живеехме в Бургас, ние с Орце още веднъж отидохме да гостуваме на Стамо Грудев в с. Алан-Кайряк. Там пак заварихме Асена х. Василев и Лазара Маджаров — тоя последният седнал на същото място и в същата поза, в каквато го бяхме оставили преди няколко седмици. Дали той не беше зараснал за това място и не беше се вкаменил?

* * *

Вие, читателю, сте гражданин на вашата страна, живеете и работите някъде, отивате на работа и се връщате в жилището си — изобщо прекарвате живота си по най-обикновен начин. Я се помъчете при отиването ви на работа, да си спомните точно местата, където сте стъпвали при излизането си от къщи или при влизането в помещението, където работите! И това — за всеки ден от седмицата — вие не сте в състояние да си спомните. Ще си спомните, че всеки ден сте отивали и сте се връщали по едни и същи начин, без вашето съзнание да е взимало пълно участие във вашите действия. По тоя начин вие сте живели година, две, пет, десет, двадесет, петдесет и повече години. Как мислите — че действително сте живели толкова години? Аз мисля, че се лъжете, защото всъщност вие не сте живели. За да живеете един действителен живот, трябва вашето съзнание да взима пълно участие във всички ваши действия. Вие не сте живели, а вегетирали.

Е, добре! Идете — да речем — в Пирин планина и се опитайте да минете по гребена „Кончетата“ при „Баюви дупки“. От двете ви страни са скалисти пропасти от по няколкостотин метра дълбочина. Вие се залепвате върху скалите, яздите като върху кон по скалистия гребен и — изпотен от напрежение — най-после излизате на сигурно място. Вие си отдъхвате. През целия си живот ще помните на кое място и как сте си местили краката, как сте се ловили с ръцете си за пукнатините в скалата, при което една фалшива стъпка или несигурна хватка би ви коствала живота. Тия няколко минути, които сте преживели при минаването ви по „Кончетата“, където цялото ваше съзнание е било съсредоточено във вашите действия — това е вашият действителен, осмислен живот. Човек може да прекара и с години във вегетация, без да е живял всъщност и един момент.

Сега, когато предавам спомените си за времето от началото на м. ноември 1901 г. до средата на м. февруари 1902 г., освен пътуването и престоите в Алан-Кайряк и лудуването в последния ден на карнавалната седмица, който ден беше неделя, 17 февруари, аз не мога да си спомня нещо, което заслужава да бъде отбелязано. През тия три месеца и половина ние с Орце не живеехме, а буквално вегетирахме. Нищо не набръчкваше повърхността на блатото от безделие и убийствено еднообразие, което прекарвахме. Само последният ден на карнавалната седмица е оставил следи в паметта ми.

Някога — преди няколко години — познатият на читателите Димитър Кощанов беше живял в Бургас, в къщата на някоя си Мария Иванова, вдовица с един-единствен син Михаил, който в началото на 1902 година работеше като писарушка в Окръжното управление. Той беше 19–20-годишен, тънък, възвисок, строен, много сантиментален момък; той мечтаеше за борба против капиталистическия строй и против военното робство, но не знаеше как трябва да почне тая борба. Той нямаше вяра в собствените си сили и не му достигаше воля да проведе на дело своите възгледи. Ние се бяхме запознали с него точно когато неговите безвластнически схващания бяха в борба с неговата липса на воля и увереност в собствените му сили. Той се привърза към нас двамата с привързаността на заблудено в гората малко куче.

Ние тримата — Орце, Михаил и аз — прекарахме весело карнавалната седмица, която тая година трая от 10 до 17 февруари стар стил. На 17 февруари, неделя, последният ден на карнавала, Орце беше се превърнал на дервиш, с висока плъстена гугла, с дълга антерия, с дълга и рядка черна брада и с много дълъг чибук в ръката. Аз бях станал ходжа с голяма чалма, с дълго незакопчано джубе и с броеница от нанизани на връв празни черни макари. Михаил се беше преобразил в една елегантна госпожица, с добре оформен бюст и с изящна талия, с шапка и воал. Ние — Орце и аз — се разхождахме по главната бургаска улица с Михаила между нас, т.е. между дервиша и ходжата. Михаил така добре подражаваше походката на госпожица, така елегантно движеше задната част на тялото си от кръста надолу, че увлече след себе си неколцина любители на карнавални любовни приключения. Нашата елегантна госпожица по едно време се изскубна от нас и — за голяма радост на ония, които я ухажваха — тръгна с тях по една от тесните и безлюдни напречни улички. След няколко минути Михаил ни настигна, като се държеше за корема и се превиваше от смях. Прекъсван от смеха, той ни разказа какво беше се случило: един от ония, които последвали нашата госпожица из напречните улички, се приближил до нея, хванал я през кръста и я повлякъл със себе си. Михаил, който можеше със съвършенство да имитира гласа на млада госпожица, взел да се дърпа и казал:

— Чакай да ида по малка нужда, че тогава!

Вместо да клекне, както правят жените, когато ходят по малка нужда, Михаил вдигнал предницата на дамската пола, с която бил облечен, обърнал се към стената и почнал да ходи по малка нужда тъй, както правят мъжете по цялото земно кълбо.

— Че това не било женско, бе! — казал с разочарование любителят на карнавалните любовни приключения. — Их! Безобразник!

Към 20 или 21 февруари 1902 г. двама с Орце заминахме от Бургас. За да не вдигаме шум около нашето заминаване, освен с Георги Минков, ние не си взехме сбогом с никого от Бургас. Няколко месеца след нашето заминаване Михаил Иванов се самоубил, без да остави каквато и да е бележка за причините на своето самоубийство. Тия причини и досега не са изяснени. Аз предполагам, че те ще да се крият в липсата на морална подкрепа, от каквато се нуждаеше тоя момък, чиито широки разбирания не съответстваха на волевата му сила. Като се вземе в съображение, че той беше извънредно честен човек, лесно ще се разбере защо самоубийството се е явило като единственото възможно решение между широките негови схващания за обществените отношения, волевата му немощ, безукорната му честност, която не търпеше никакви компромиси, и липсата на морална подкрепа.

Един или два дни след последния ден на карнавала, т.е. на 19 или 20 февруари 1902 г., чрез Георги Минков аз получих едно писмо от Борис Сарафов. В това писмо той ме викаше в Женева, за да изпълни дадената си дума по съглашението, сключено между нас през м. ноември 1900 г., след изгонването ни от Цариград. Ще го търся в нашата бивша квартира при Мmе Chevallaz на ул. Chemin des Minoteries №9.

През 1898 г., като ученик от третия (последния) курс на Ломското педагогическо училище, аз бях ходил на екскурзия в Унгария и Хърватско; през същата тая 1898 г. бях живял няколко месеца в Женева с Мерджанова и Йордан Калчева; през същата тая 1898 г. бях ходил в Лион, Франция. Орце не беше излизал вън от пределите на Европейска Турция и България. Справедливо беше да иде той да види друг свят освен онзи на Балканския полуостров. Па не е ли все едно кой от двама ни ще се срещне със Сарафова? Нека иде Орце, та и той да надзърне към Западна Европа!

— Хайде, иди ти — казах на Орце. — На, когато се похарчим да не ти е жал, че не си видял свят!

След като тръгнахме от Бургас, във влака, на няколко пъти му заръчвах:

— Да не взимаш никакъв ангажимент, ако не получиш 20 000 франка! Чу ли? Такова ни е съглашението!

Аз слязох от влака в Пловдив, а Орце продължи за Женева. Първоначално, преди тръгването ни от Бургас, а също и във вагона, уговорихме с него — когато сляза в Пловдив, да вербувам някого от бившия Пловдивски анархистически кръжок, който говори добре гръцки, да замине с гръцкия паспорт в Солун да наеме някой дюкян около Отоманската банка в тоя град; като гръцки поданик, той няма да буди съмнение в турската полиция. Ако бъде възможно, да намеря и други такива сигурни другари, които да говорят добре гръцки и да ги пратя в Солун с гръцки паспорти, където предприетата работа — при наличността на достатъчни средства — смятахме да бъде увеличена.

Веднага след пристигането си в Пловдив се заех с работата, която ми предстоеше, като пресметнах най-подробно качествата и недостатъците на лицата, върху които се бях спрял.

По онова време, някъде към черквата „Св. Неделя“ в Пловдив живееше един млад 24–25-годишен момък, който на времето беше следвал в Пловдивския френски колеж и говореше отлично френски. Майка му беше чистокръвна и фанатична гъркиня, поради което всички в къщата говореха само по гръцки. Баща му се беше поминал; той беше единствен син на майка си. Наричаше се Михаил Георгиев, по прякор „Българина“, защото — като дете, на инат на майка си — и вкъщи, и вън от къщи, всякога подчертавал, че не е грък, а българин. По-рано той беше членувал в бившия Пловдивски анархистичен кръжок. Аз му загатнах за отиване в Солун. „Българина“ прие тая мисия с ентусиазъм, разтича се и след два дни ме намери, показа ми гръцкия си паспорт, изваден на негово собствено име, и ми каза, че е готов веднага да замине за Солун. Действително, веднага след връщането на Орце от Женева в Пловдив, „Българина“ замина за Солун.

Други лица от бившия Пловдивски анархистически кръжок, които говореха вкъщи по гръцки, защото майките им бяха гъркини, върху които се бях спрял, бяха: Александър Костов, който живееше в Пловдив в бащината си къща на „Чаушоолу-Сокак“, и Димитър Аргиров, наричан от нас „Миткото“, който живееше в бащиния си чифлик, непосредствено до Френския колеж „Св. Августин“, близо до р. Марица.

Първият от тях беше син на бившия чаушин при българската Пловдивска митрополия, Коста Видолов; по времето, за което разправям, баща му Коста Видолов се беше поминал преди две години от туберкулоза; преди една година — пак от същата болест — беше се поминала и сестра му. Майка му — „Тица Маньо“, както я наричахме, — съсредоточи в сина си всичката привързаност и всичките си майчини надежди; а поради нашата близост с него, нейната привързаност и внимание се простряха и върху нас, неговите другари. Къщата на Александър Костов беше станала наше постоянно свърталище, дето се чувствахме съвсем свободно, по-свободно и от дома си.

Александър Костов беше отличен другар, дискретен до немай къде, но имаше един голям недостатък — той пиеше здраво, при това редовно; вечер той си идваше късно, обикновено пиян; а когато се напиеше, избиваше го на политика и тогава почваше да обяснява настоящето политическо положение и да предсказва онова за в бъдеще. Поради това негово пиене, аз дълго се колебах да го пратя ли в Солун, или не; изпратих го след настоятелното искане на Орце.

Димитър Аргиров беше мой съученик от Пловдивската гимназия. От онова време аз го познавах като скромно, мълчаливо, хладнокръвно и смело момче. По-късно, в 1897 и 1898 г., той членувал в Пловдивския македонски анархистически кръжок, който беше единственият клон на Женевския анархистически — така наречен — централен македонски комитет. Миналата година Димитър Аргиров беше живял в Одеса, дето следвал по музика. По майчина линия той беше племенник на тогавашния кмет на гр. Одеса, граф Маразли — същият онзи граф Маразли, който със свои лични средства беше построил в Пловдив и беше обзавел гръцката гимназия в пловдивския квартал „Тепе-Алта“, под гръцката черква „Св. Петка“, която гимназия и досега носи неговото име. Димитър Аргиров, „Миткото“, както го наричахме, когато следвал по музика в Одеса, бил издържан от своя далечен роднина граф Маразли. Той беше дошъл в Пловдив за няколко дни и имаше намерение — след като минат тия няколко дни — да се върне обратно в Одеса, за да продължи и завърши своето музикално образование, издържан от своя високопоставен одески роднина. Миткото беше си начертал общата програма на своя бъдещ живот: със средствата на граф Маразли той ще свърши по музика, след това ще образува своя оперна трупа, с която ще обикаля из големите градове в България, за да повдигне — чрез музиката — културното ниво на българския народ…

Когато му заговорих за Солун, Миткото не даваше и дума да се продума — как така да зареже издръжката на Маразлията и да окачи на пирона начертаната програма за живот и културна деятелност? Ако загине — хубаво; ами ако оцелее? Къде ще намери той пак някой роднина като Маразлията, за да го издържа? И ще може ли пак с такава сигурност като сега да има изгледи за провеждане на дело неговата програма за живот и дейност?

Не мога да си спомня точно думите, с които го убеждавах да замине за Солун. Спомням си общата теза, която поддържах — че откак е отишъл да живее в Одеса, той трябва много да е издребнял, за да поставя своите дребнави лични интереси и предпочитания по-горе от интересите на едно общо дело, чиято цел е да извоюва свободата на човечеството и частно на народите от Балканския полуостров; че със своята музика и проектирана оперна трупа няма да остави никаква следа в борбата за свободата на своя народ и на човечеството; че има повече сметка да загинеш веднага като свободен човек между свободни хора, отколкото да живееш дълго като роб, с верига на съзнанието, на волята и на разума… След няколко дни, минати в спорове и убеждаване, Миткото най-после се съгласи да замине за Солун.

В „Чаушоолу-Сокак“, срещу пътните врата на Александър Костовата къща, беше пътната врата на една гръцка къща — оная на Диамондопуло, човек на около 55–60 години, търговец на жита и вино. Тоя Диамандопуло беше фанатик-грък и голям скъперник. Той имаше жена — кокона Василики, една много добра, кротка и любезна стара женица — и двама синове: Йорго и Диаманди; на галено, тоя последния наричаха съкратено „Манди“.

Когато в къщата на Александър Костов се случеше да дойдат гости външни хора, например от София или от другаде, кокона Василики, скритом от мъжа си и синовете си, донасяше вино в един бакър, та Александър Костов да има какво да предложи на своите гости.

Йорго Диамандопуло беше 26–27-годишен, женен за една богата селянка от с. Избеглий, Станимашко. От няколко години насам той беше поел бащината си търговия с жита на гара Папазлий, където имаше постоянна кантора и откъдето всяка събота вечерта идваше при семейството си в Пловдив. Той беше много услужлив и любезен; ние често се отнасяхме до него за дребни услуги, които той ни правеше с най-добра воля.

Мандито беше 16–17-годишно момче, много сприхаво и нервно. Двамата братя — Йорго и Мандито — се различаваха по всичко, а най-вече по своите чувства спрямо онези хора, които не бяха гърци, особено спрямо българите. Колкото Йорго беше любезен и предупредителен спрямо българите и изобщо спрямо другите инородци, толкова Мандито беше фанатизирано гърче, надъхано с омраза спрямо другите народности, особено спрямо българите. Ние често взимахме на подбив неговия гръцки шовинизъм, ядосвахме го — и след това му гледахме сеира като е ядосан. Не знам откъде ми попадна да науча едно гръцко двустишие, което аз декламирах пред Мандито, за да го накарам да побеснява от яд:

О, Афини — проти хора, —

ти гайдуря трефис тора!^[18]

Мандито, който знаеше, че понякога ме прихващаше мерака на стихобесието, позеленяваше от яд и влизаше с мене в пазарлък:

— Ако съчиниш два такива стиха за София, ще ви донеса тука, на всички вас, два бакъра вино!

— Не мога да съчиня такива стихове!

— Защо?

— Защото София не е Атина — там няма магарета!

Нов пристъп на гняв. Мандито напущаше компанията, излизаше от стаята и тръшкаше вратата зад себе си…

В последните един-два дни от м. февруари или първите два-три дни на м. март 1902 г. Орце се върна от Женева. На моя въпрос — каква сума е получил от Сарафова — той неохотно ми отговори:

— Получих 5000 франка.

— Как така 5000? Съглашението ни беше да получим 20 000 франка.

— Толкова ми даде.

— А какво бяхме уговорили с тебе при заминаването ти за Женева? Откъде се е сдобил Сарафов с пари?

— От някакъв си чешки водител на партия. Младочехите искат да използват бъркотията, която ще настане в Австрия, ако македонският въпрос докара смутове в Турция, и да доведат работата до отцепване от Австро-Унгария или — най-малкото — до една автономна Чехия.

— И всичките тези младочехски планове да им струват само 5000 франка? Много евтино ни е оценил и продал Борис Сарафов!

Това беше първото охладняване между Орце и мене. Ние продължавахме да работим заедно, но имаше нещо, което липсваше в тия наши отношения. Преди Орце да замине за Солун, извикахме Диме Мечев от Перник. Според както бяхме уговорили с Орце, за да не бъде изолирана готвената акция в Солун, би било от голямо значение, ако също такива акции се предприемат и в другите големи градове в Турция, например в Одрин и Смирна. Ако и малка, сумата, получена от Б. Сарафов би ни позволила да опитаме да хвърлим във въздуха зданието на клона от Отоманската банка и в Одрин. Трябваше тоя въпрос да се проучи и затова извикахме Димето Мечев при нас в София.

Диме Мечев веднага замина за Одрин и след три дни се върна в Пловдив, където бе уговорено да се срещнем. В уреченото време Диме се върна и ни даде резултата от своето проучване.

Наблизо до зданието на Отоманската банка в Одрин нямало дюкяни, каквито могли да се наемат много далече от банковото здание. Това последното се намирало изолирано в средата на едно голямо празно място. Прокопаването на тунел до основите на зданието ще изиска продължително време и ще повлече разходи много по-големи от сумата, с която разполагаме. Неговото мнение, което биде възприето и от нас, беше, че не ни е възможно да предприемем също такава акция и в Одрин. А за Смирна — при нашите ограничени материални средства — не можеше да става и дума.

След срещата ни в Пловдив Орце замина за Солун, за да тури в ход работата по изкопаване тунела за хвърляне във въздуха Солунския клон на Отоманската банка, Диме Мечев се върна обратно в Перник, а аз останах в Пловдив да уредя въпроса за гръцки паспорти и да изпратя с тия паспорти в Солун още няколко „гърци“.

Аз набавих необходимите гръцки паспорти чрез Йорго Диамандопуло. За да се подчертае солидарността на арменската организация с нас, Агоп Вартанян беше настоял пред Орце и мене да приемем в нашата среда едно младо 16–17-годишно момче-арменче, на име Кристи. Йорго Диамандопуло си заряза работата на гара Папазлий за няколко дена и не се върна в кантората си, докле не извади от Пловдивското гръцко консулато и не ми предаде три гръцки паспорта: единия на свое име (Йорго Диамандопуло), другия на името Яни Закури, а третия на името Аристиди, 17-годишен. Яни Закури и Аристиди бяха фиктивни имена, такива на лица, които в действителност не съществуваха.

Към средата на м. март 1902 г. „Българина“, който беше заминал за Солун преди около 2 седмици, се беше разболял много тежко от слепи циреи в гърдите и врата, та бил принуден да се върне обратно в Пловдив, където пристигнал целият бинтован като египетска мумия. Той остана да се лекува вкъщи под грижите на майка си, щастлива, че син й, който беше заминал, без да й се обади, се завърнал при нея.

Веднага след пристигането на „Българина“ в Пловдив, тримата: Александър Костов, Димитър Аргиров и Кристи заминаха с гръцките си паспорти за Солун; първият — Александър Костов — под името „Йорго Диамандопуло“; вторият — Димитър Аргиров — под името „Яни Закури“; и третият — Кристи — под името „Аристиди“.

В Солун старият дюкян, откъдето почвал тунелът, прокопан в 1900 г., бил нает от друго лице. Наложило се да бъде нает друг дюкян, съседен с първия, откъдето да се почне изкопаването на нов тунел за съединение със стария такъв. Дюкянът е бил нает от „Яни Закури“; „Йорго Диамандопуло“ минавал за негов съдружник. Дюкянът станал кафене, в което „Аристиди“ бил прислужникът. Владо Пингов се настанил в един ъгъл на кафенето като берберин със своите берберски принадлежности.

Попаднал в съвсем чужда за него среда, Кристи се чувствал неловко; а и те — нашите Солунски другари — не са имали спрямо него онова непринудено другарско държане, каквото имали помежду си. И това по няколко причини: Кристи е бил новак в тяхната компания, бил по-млад от тях, принадлежал към друга народност и е бил член на една национална организация. Няколко дни след пристигането си в Солун, Кристи заминал за Цариград, където неговите следи се загубиха. Впрочем, заминаването на Кристи не се почувствало като загуба за солуняните, чиито схващания и разбирания далече надхвърляха тесния национализъм на младото арменче.

Работата по изкопаването на тунела почнала наскоро след заминаването на Кристи. Най-големи трудности се срещнали при изхвърлянето на изкопаната пръст; тя е била изнасяна с торби на улицата нощно време и е била разхвърляна по тая последната, за да бъде отнасяна от дъждовните води в морето. За щастие, тая пролет дъждовете в Солун били чести, така че всичко минало незабелязано. Трудностите по изхвърлянето на изкопаваната пръст продължили, докато новият съединителен тунел срещнал стария изкоп, в когото почнали да складират новоизкопаваната пръст.

В четвъртък, 11 април 1902 г. стар стил — Велики Четвъртък — в Солун почнало силното земетресение, което за няколко дни преустановило подземната работа при Отоманската банка. Първият трус бил много силен и принудил изплашеното население на града да напусне жилищата си и да потърси сигурно убежище на открито, главно по Молос, край брега на морето. Орце, Коста Кирков, Владо Пингов и останалите „Гемиджии“, намиращи се по това време в Солун, както и двамата пловдивски „гърци“, през времето, докле траяло земетресението, нощували и почивали в лодка, вързана за брега. Все така силни като първия, трусовете продължили няколко дни. В тия няколко дни „Гемиджиите“ действително станали гемиджии.

* * *

Във втората половина на м. април 1902 г. — трябва да е било 7 или 8 април, стар стил — получих едно писмо от Борис Сарафов. Той ме викаше във Виена във връзка с доставката и контрабандирането на динамит. Заминах от Пловдив без абсолютно никакъв багаж, ако не се считат един нагръдник и една нова колосана яка, които бях завил в парче хартия и с които смятах да се пременя, когато пристигна във Виена, та да имам по-приличен вид. Когато наближих Виена, аз си свалих нагръдника и яката, турих си на гърдите новия нагръдник, закопчах новата яка и през прозореца хвърлих старата си премяна. Във Виена пристигнах късно вечерта. Пренощувах в хотел „Вайсен Вьолфен“, който се намираше на „Кертнер-щрасе“, близо до квартирата на Борис Сарафов, който — под името Агоп Вартанян — живееше също на „Кертнер-щрасе“ №10.

Следния ден — трябва да е било на 21 април 1902 г., понеделник — сутринта рано, отидох в квартирата на Б. Сарафов, изкачих стълбата и позвъних. Отвори ми едно младо, 17–18-годишно красиво момиче. Аз не знаех — и сега не зная — немски, поради което с въпросителен тон запитах:

— Агоп Вартанян?

— Хер Фартанян? Я! Комен зи, бите!^[19]

Предшестван от красивото момиче, аз влязох в апартамента. Заварих Сарафова, току-що се умил, да си връзва връзката. Двамата излязохме и отидохме да пием кафе в кафене „Европа“, на Стефенсплац, срещу черквата „Св. Стефан“.

— Така ли си изпълняваш думата? — запитах Сарафова, когато седнахме в един от ъглите на кафенето. — Остава и ние да направим като тебе същото, за да се получи едно хубаво нещо.

— Защо?

— Че какво може да се направи с 5000 франка?

— Какви 5000 франка?

— Тия, които си дал на Орце.

— На Орце аз дадох 10 000 франка.

— Колко?

— 10 000 и словом десет хиляди!

— И десет да са! Това е изпълнение на думата, но наполовина! А не нацяло!… Както и да е — додадох аз — но защо Орце ми каза, че е получил от тебе само 5000 франка?

— Не знам. Питай него!

Там, в кафене „Европа“, със Сарафова уговорихме — той да набави и изпрати чрез Марсилия и Деде-Агач за Солун 1000 кг динамит на прах като препарат против филоксера. След като установихме горното и след като получих от него 25 златни наполеона за връщане обратно в България, Сарафов предложи да излезем и се поразходим из Виена. Аз бях тръгнал от България без горна дреха, понеже по това време в Пловдив беше топло и не се чувстваше нужда от такава. Виена обаче не е Пловдив и в началото на м. април там е студено. Ние тръгнахме със Сарафова да се разхождаме, но моите плещи тръпнеха от студ и час по час аз си вадех носната кърпа да си бърша носа, защото имах хрема. Сарафов схвана това и веднага от кафенето ме заведе в съседния дрехарски магазин на Стефенсплац и ми предостави да си избера едно пардесю. Аз избрах най-евтиното, от тънък прост шаяк, тъмноорехов цвят, което струваше 18 крони, и решително отказах да взема нещо по-плътно и по-хубаво, както настояваше Сарафов; същественото беше да не треперя от студ, а не да удовлетворя естетическите си изисквания.

След като се поразходихме из улиците на Виена, които гъмжаха от народ, коли и фиакри, минахме край Райхсрата и край паметника, издигнат след чумената епидемия, ние се разделихме със Сарафова при началото на уличката „Виборг-гасе“, където в един магазин видях да се продават електрически носими лампички и батерии, каквито по онова време не се намираха в България и каквито можеха да ни потрябват в бъдеще. Ние се разделихме там със Сарафова — разделихме се навеки, защото не го видях вече.

Притежателят на магазина — някой си Дитмар — говореше български, при това без акцент; някога живял в Шумен; той почна да ми разказва за своите ловджийски спомени от времето, когато из Шуменско ходил на лов за вълци. От магазина на Дитмар, след като се наслушах на неговите разкази, купих три електрически носими фенерчета — една първобитна работа, защото сегашните такива не съществуваха по онова време. Аз се върнах да обядвам в ресторанта при хотел „Вайсен Вьолфен“.

Както бях седнал в ресторанта и си бях поръчал супа, при мене дойде келнерът-прислужник в хотела, който говореше турски и снощи се разправяше с мене на тоя език; той беше придружен от друг един господин, който му разправяше нещо на немски и посочваше към мене.

— Тоя господин ви е почистил обущата и вие, като сте излезли тая сутрин рано, не сте му платили за труда — ми обясни прислужника.

Аз бях минавал по-рано през Виена, но не бях спирал там на хотел. При това — навсякъде по земното кълбо, почистването обущата на пасажерите влиза в общата сметка за нощуване. Както и да е, аз платих за почистването на обущата и гласно изказах на български своето учудване.

След като тези двама служещи при хотела си отидоха и аз бях започнал да сърбам супата, един господин, който седеше на съседната маса, стана от там, дойде при мене и след като ме попита на български свободно ли е мястото, седна до мене. Той бил българин; казваше се Коларов, родом от Нова Загора, по занятие бил техник — машинист; сега бил без работа; попаднал във Виена без никакви средства. От два дни не е ял. Сега се чуди как да се откопчи оттука и да се върне в България.

Аз го помолих да вземе листата и да си избере ядене. След като уредих сметката за обеда, дадох му 5 наполеона, за да се завърне в България и да ми се обади в Пловдив на адреса (Чаушоолу-Сокак), който му дадох. Той си замина и след няколко месеца ми се обади от Чанакчийските бани (Казанлъшко).

Казанлъшкият градски съвет, който бил собственик на баните с цел да прибере всичката вода, развалил стария римски каптаж, който почнал да пропуща, и почнал да прави нов такъв. За направата на тоя нов каптаж, водата трябвало постоянно да се изчерпва с мотор. Коларов управлявал мотора и бил заплащан много добре.

Минаха две години. През м. април 1904 г. аз бях арестуван на улицата в Пловдив и интерниран в Стара Загора. В момента на арестуването в джоба си имах само 15 стотинки. В Стара Загора нямах познати. След като гладувах два дена, спомних си за Коларова: в Чанакчийските бани, на 15 километра от Стара Загора, работи Коларов, който на първо време ще ми помогне, за да не умра от гладна смърт. Може би той ще може да ме настани на някаква — каквато и да е — работа около каптажа на баните. Както бях гладен и изнемощял, аз едва се домъкнах пеш до Чанакчийските бани. Намерих Коларова при мотора. Вероятно моят вид ще да е бил толкова жалък, че той ще да беше разбрал в какво положение съм и затова — без да ме пита за нещо — ме изпъди най-позорно:

— Да ставаш и да се махнеш отпреде ми — разбра ли? Аз работя, ама не работя, за да хрантутя разни такива негодници и пройдохи като тебе!…

Има неща и хора, които — и да искаме — не можем ги забрави…

* * *

На следния ден си заминах от Виена. За по-евтино минах през Будапеща-Сегедин-Темешвар-Оршова-Лом и оттам с каруца до София. Още щом се върнах, от София телеграфирах на Орце в Солун да дойде да се срещнем в София.

Към 10 май 1902 г. Орце пристигна в София. Попитах го защо ми каза, че е получил 5000 франка, когато в действителност Сарафов му дал 10 000 франка. Орце ми отговори:

— Когато отидох в Женева при Сарафова, заварих при него Симона Радев, който и по-рано живеел в същата квартира при М-mе Chevallaz, на ул. Chemin des Minoteries №9. Симон Радев беше получил от Сарафова 20 000 франка за списването и издаването на един нов вестник на френски: Le Mouvement Macedonien. Когато излязохме заедно със Симона, той ми каза: „Не казвай, че си получил 10 000 франка, особено на Манджуков. Кажи му, че си получил 5000 франка, защото — като научи, че имате много пари — Манджуков ще вземе да прави куп нови проекти“. Виждам, че направих грешка, като го послушах и те моля да ми простиш!

— Ние с тебе, драги Орце, досега нямаше какво друго да делим освен смъртта. Като се беше повел по акъла на Симона Радев, кажи ми — каква е гаранцията, че утре няма да се поведеш по акъла на другиго някого? Откога и как познаваш ти Симона Радев? Колко пъти с тебе двамата сме подлагали на преценка неговото подозрително поведение след арестуването на комитета Сарафов, когато той, болен на легло от orchitis^[20] в хотел „Кобург“, внушаваше на делегатите на македонския конгрес, които идваха да го посетят в хотела, да изберат листата на Ст. Михайловски? Дворцовата листа?

Орце, който по природа беше много мълчалив, мълчеше и сега. Аз продължавах:

— Ти уверен ли си, че Симон не провежда плана на оногова, чието обществено положение и чиито лични династически интереси му диктуват да сее недоверие между нас, македонците-анархисти, за да ни разцепи и обезсили? Планът на оня, който преди три години беше насочил „анархиста“ Симон Радев към улица Chemin des Minoteries в Женева, за да ни намери и се сближи с нас, маскирайки своята мисия под благовидния предлог, че ще се запише в Женевския университет да следва право? И като не беше ни намерил там — защото ние с Мерджанова и Качева бяхме заминали за Солун и Скопие, — се беше върнал обратно в България, без да помирише вратата на университета? Колко пъти ние с тебе си зададохме въпросите: като беше дошъл да следва в Женева — защо веднага след като констатирал нашето заминаване за Македония, се беше върнал обратно? Кой го беше насочил да пристигне право в нашата квартира в Женева, като се има предвид, че ние нямахме абсолютно никакви отношения със средата, от която беше излязъл Симон Радев? Като разполагаше с достатъчно материални средства, за да живее охолно и даже в разточителство — поради какво беше се отказал да следва в Женева и се беше върнал в България? Откъде намираше той тия свои материални средства, кой му ги отпущаше и срещу какво? Какво беше дошъл той да търси при нас в Женева? Защо тогава той искаше да мине за анархист — един анархист много изискано облечен, по последната мода, със златни очила и златна верижка на очилата, заловена за ревера на палтото му?

Орце продължаваше да мълчи, а аз — да говоря:

— Какво доверие можем да имаме в бъдеще един в друг, щом сме толкова леснодостъпни за внушенията на хора с подозрително поведение като агент-провокатори на българския дворец? Казваш, че си направил грешка, като си послушал Симона и искаш да ти простя. Но ти признаваш тая своя грешка едва сега, след като случайно научих от Сарафова истината; ако случаят не ме беше срещнал със Сарафова и ако аз не бях го упрекнал, че не си е удържал думата, нямаше да узная истината и досега бих бил предмет на заблуждението, в което Симон и ти ме държахте до срещата ми със Сарафова. Искаш да ти простя, когато по-просто и по-достойно би било ако би нямало причина за искане прошка. И после — въпросът не е в това — да ти простя ли, или да не ти прощавам. Въпросът лежи другаде — ще можем ли ние двамата в бъдеще да вярваме един в друг така безгранично, както си вярвахме досега. Ти сам ще си отговориш на тоя въпрос. Ще си отговориш и ще си обясниш защо аз ще тръгна по свой собствен път да потърся материални средства и да намеря начин за борба срещу турския автократизъм в Македония.

Така стана раздялата ни с Орце и с Гемиджиите. Няколко време — докле обмисля какво да предприема — останах в София. С Орце през това време живеехме в квартирата на Матей Икономов, някъде към Александровската болница, даже спяхме на едно легло. Но аз престанах да се интересувам от Солунската работа. През това време Орце ангажира за Солун Павлета Шатев, който — след идването му в София — живееше заедно с нас в квартирата на Матей Икономов; и Димето Мечев, който напусна копането на въглища в мина Перник и дойде в София.

След разрива между Орце и мене, преживях едни от най-мъчителните дни от живота си. Не си спомням по какъв случай, идящ от Запад, при нас попадна един студент по музика, някой си Греков, родом от гр. Кукуш. Той имаше една флигорна, която — поради гръмливия й глас — бяхме кръстили „Йерихонска тръба“. Когато биваше в добро душевно разположение — а това се случваше често — Греков надуваше своята флигорна и свиреше разни музикални откъслеци по начин да събуди и мъртвите. Аз с благодарност си спомням за Греков и за неговата „Йерихонска тръба“, които внасяха една весела нотка на разнообразие в тия няколко дни на моето най-мрачно душевно разположение.

Както казах и по-горе, Орце, Шатев, Греков и аз живеехме в една от стаите, които Матей Икономов беше наел за квартира към югозападния край на София, западно от площад „Македония“.

Веднъж, към 10 часа вечерта, с Павел Шатев се връщахме в квартирата си. По пътя почнахме да спорим върху това: защо Орце се беше повел по ума на Симон Радев и беше ме излъгал, че получил от Сарафова една сума два пъти по-малка от оная, която получил в действителност. Шатев, който и тогава, и по-късно — дори до края на живота си — имаше слабостта да се присъединява към страна на болшинството — в случая към ония от нашата група, които държаха в ръцете си материалните средства, — ми каза:

— А ти как искаш? Да ти каже колко е получил, та да почнеш да ги пилееш?

— Как да ги пилея? Какво искаш да кажеш с това?

— Това: че ще ги пропилееш, ще ги злоупотребиш!

— Какво?

— Че ще ги злоупотребиш!

Ние бяхме стигнали до площад „Македония“, точно срещу зданието, където се помещава трети полицейски участък. Аз не оставих Шатева да продължи, вдигнах бастуна и го стоварих по неговата инатчийска кратовска кратуна. В отговор на това, Шатев вдигна своя бастун и ме удари по главата.

За да не бъдем забелязани от постовия стражар на полицейския участък, ние в тъмнината, като пазехме най-голяма тишина, продължихме да се налагаме с бастуните; и се налагахме все така мълчаливо, докле бастуните ни се счупиха. След това, пак така мълчаливо и безшумно, продължихме да вървим към квартирата на Матей Икономов, където спяхме на едно и също легло.

Според писаното от Шатева в книгата му „В Македония под робство“, стр. 162, спорът между нас се бе завел поради това, че аз не съм бил свършил нищо по железопътната линия Ксанти-Солун, а се разходвали пари. Трябва да забележа, че от нашето изгонване от Цариград, което стана на 10 ноември 1900 г., до вечерта, когато се сбихме с Шатева на площад „Македония“ в София, аз не бях минавал турската граница, не бях организирал и не бях взимал никакво участие в каквато и да било експедиция в Турция. Така че, онова, което Шатев пише от ред 16 до ред 22 на стр. 162 от тая своя книга, не отговаря на истината. По същата тая причина не отговаря на истината и онова, което пише в тая същата книга от ред 8 до ред 27 на стр. 163.

* * *

Няколко дни след разрива между Орце и мене, тримата: Орце, Диме Мечев и Павел Шатев заминаха за Солун. Аз останах сам, съвсем сам, в пълна безпътица и без материални средства, ако не се считат жалките остатъци от 25-те наполеона, които бях получил от Сарафова при моето заминаване от Виена.

Сега, след повече от 53 години, не мога лесно да се оправя с хаоса, който настана в моя душевен мир и да проследя ясно причинната връзка между разните обстоятелства в тоя период от моя живот — като се има предвид, че тогава не съм държал никакви бележки. От всичкото ми минало останаха неразрушени само две неща: моите идеи за безвластието и една цел — борба с автократизма в Турция, оня, който спъваше живота и душеше развитието на населението в моята родна земя.

Борба с автократизма в Турция… но за това трябваха материални средства. Откъде да ги добия — тия материални средства? Да подновя миналогодишния си терор върху Братя Симеонови в Русе или върху Фарина в Шумен? — Но, тогава аз имах като легално прикритие моя актьорски занаят в трупата „Скръб и утеха“ на Войдана Чернодрински и злоезичията на Саракинова, който при всеки удобен случай ме сочеше за автор на тия атентати, се плъзгаха по тая моя броня, без да ме уязвят и да ме поставят в положение да отговарям пред полицията и пред следователя за тяхното извършване. Сега моето отиване в тия два града и подновяването на атентатите и терора върху гореказаните лица, без каквато и да е видима извинителна причина, значеше — да бъда заловен и арестуван веднага, без да мога да добия необходимите материални средства и без да мога да продължа предначертаната борба.

Как да се сдобия с материални средства?

Както споменувам в третата част от тая книга, преди две години, в Цариград, беше ни се натрапил със своето познанство някой си Шопов, същият онзи Петър Шопов, който искаше да мине пред нас за някакъв „член на английска мисия“ и който — вместо шапка или фес — тогава носеше една бяла колониална каска с навит отгоре воал. Сега аз го срещнах в София; той беше в някакви много близки отношения с Иван Юруков, родом от гр. Панагюрище, мой съученик от Софийското военно училище от 1894/95 г. Между Юрукова и него ще да беше се случило нещо много неприятно, защото когато веднъж случайно стана дума за него, Юруков избухна пред мене със закани, че ще „убие този мръсник“. Тия закани на Юрукова ме наведоха на една мисъл: да убия Шопова и да използвам това убийство, за да се снабдя със средства по следния начин:

Шопов и аз имахме почти еднакъв ръст, еднакъв цвят на кожата, руса коса и сини очи. Под някакъв предлог ще го примамя в моята стая в хотела, където — след заминаването на Орце, Мечето и Шатев за Солун — се бях настанил да живея; ще му метна примка на врата, ще го удуша; ще му съблека дрехите, които ще облека аз и ще поставя убития по долни дрехи в леглото; ще оставя моите горни дрехи на стола, с някакви книжа в тях, които да установят моята самоличност; ще поставя в устата на убития от мене Шопов един динамитен патрон с капсула и фитил, който да изгори след 15–20 минути и — докле аз се измъкна незабелязано от хотела — да възпламени динамитния патрон. С други думи — ще симулирам самоубийство, понеже подир взрива и разкъсването черепа на Шопова за всички ще стане очевидно, че съм бил убит от случайно възпламенения динамит, когато съм манипулирал с него.

Обаче, преди да пристъпя към убийството на Шопова, ще осигуря живота си при някое солидно застрахователно дружество; според клаузите на полицата, които клаузи ще поставя, в случай на моята смърт — ако тя последва при изтичането на застраховката, — сумата да се брои на Александър Костов от гр. Пловдив.

Прочее, аз отидох в помещението на застрахователното дружество „Ню-Йорк“, което се помещаваше в собственото му здание на Дондуков булевард, при директора на дружеството Илия Георгов, родом от гр. Велес, за да проуча условията и да сключа застраховката. Георгов ме прие, изгледа ме от главата до краката и, след като ми даде таблиците за осигуряване, поиска да се осведоми за името, месторождението, възрастта и занятието ми. Когато разбра, че нямам определено занятие и че никъде не работя, Георгов отказа да ме застрахова.

— Защо? — го запитах аз.

— Защото има нещо загадъчно във вашето желание да се застраховате за „живот“. Преди всичко, вие нямате определено занятие, нямате работа, нямате имоти или доходи, с които редовно да поддържате застраховката.

— Това няма значение — отвърнах аз — ако днес съм без работа, утре ще постъпя на такава.

— Второ, вие се застраховате за 25 години — вероятно за да плащате малки годишни премии, а особено — малка първоначална вноска.

— Какво загадъчно има в това, че аз меря силите си с моите материални възможности?

— Трето, в случай, че се поминете преди изтичане на застрахования срок, осигурената сума трябва да се плати на един човек, който не е близък ваш роднина; осигурявате един свой приятел. Сигурен ли сте, че той няма да умре преди вас? Сигурен ли сте, че вашите сегашни приятелски връзки ще се запазят такива, каквито са сега, до края на вашия живот? Нима не ви е известно, че днешният приятел може да стане ваш утрешен неприятел?

Сухото мургаво лице на Георгова се издължаваше при всяко повдигане на веждите, което придружаваше всеки негов въпрос.

— После — продължи той, — аз си спомням вашето име, което преди 3–4 години беше замесено в едно убийство на улица „Пиротска“. Вие сте един несигурен човек. Ами ако ви хрумне след застраховката да се самоубиете? — За да получи вашият приятел застрахованата сума и да я употреби за цели, които само вие двамата знаете?

Тоя човек като да бъркаше с пръст в мозъка ми. Но аз не се отчаях: моят пръв братовчед Иван Златанов Бойкикев, който по това време беше съдебен пристав при Софийския окръжен съд, беше много близък с Илия Георгов. Чрез неговото посредничество, Георгов най-после се съгласи да сключим застраховката за 15 000 лева при срок 25 години. Накъсо — с парите, които ми бяха останали от Виена, аз платих първоначалната вноска и взех застрахователната полица.

Оставаше да извърша убийството. Аз си наех стая в хотел „Батенберг“, където знаех по кое време и как да докарам Шопова в стаята си, без да бъде забелязан от някого и където всички ме познаваха. С Шопова завързах по-тесни връзки, на няколко пъти идвахме в моята стая — изобщо направих предварително всичко, което се следва, за да не възбудя в него подозрение в решителния ден.

Един ден, обаче, както Иван Юруков, така и Петър Шопов изчезнаха от София, без да се обадят на някого къде са отишли. Всичките ми планове рухнаха в един миг. В мене остана само застрахователната полица, която беше вече безпредметна; и съжалението за парите, които платих като първа вноска по застраховката. Така се случи, че не само останах сам-самичък, но се намерих и без пукната пара в джеба. От братовчеда си Иван Зл. Бойкикев взех в заем няколко лева и с тях се върнах по железницата в Пловдив.

* * *

Както споменувам и на друго място, поради липса на средства, тунелът под основите на солунската Отоманска Банка е бил зазидан и — за да не гладуват в Солун — участниците в работата, с изключение на Владо Пингов, заминали за родните си места — Д. Кощанов за гр. Горна Джумая, а останалите за гр. Велес.

Омръзнало на Д. Кощанова да бездейства в родния си град, та минал границата при Факир-Тепе и дошъл да прави същото в гр. Пловдив, където го заварих към края на м. февруари 1902 г., когато изпратих Орце за Женева.

Докато съм бил при Б. Сарафова във Виена и по времето, когато се разправяхме с Орце в София, няколко души в Пловдив образували чета, въоръжили се и заминали за Ахъ-Челебийско с цел — чрез обир в турска територия да се сдобият с материални средства. Инициативата за образуването на тая чета била на Д. Кощанов и Иван Наумов (Алабака).

Четата, дейно подпомагана от дякон Иларион, родом от гр. Калофер, игумен на манастира Бяла черква; от Иван Талев, учител в родното си село Хвойна; от Златанов, родом от с. Хвойна, бивш чиновник, пенсионер; от Колю Григоров, родом от с. Широка лъка, медицински фелдшер в родното си село и от някой си Даскалов, учител в с. Габрово (Ксантийско), имала следния състав:

войвода: Димитър Кощанов, родом от гр. Горна Джумая;

четник: Иован Наумов (Алабака), родом от с. Раовец (Велешко);

четник: Асен х. Василев, родом от гр. Самоков;

четник: Георги Баиров, родом от гр. Панагюрище;

четник: Александър Лозаров, родом от с. Рила (Дупнишко);

четник: Стоян …… родом от с. Карлуково (Ахъ-Челебийско).

Водач на четата бил някой си Дели-Митре, родом от с. Широка лъка (Чепеларско).

В първите дни на м. юли 1902 г. тая чета минала турската граница при вр. Карлък и влязла в Турция. Поради причини, които на мене са неизвестни, четата не успяла да постигне своята цел и тръгнала да се връща в България. На Илинден (20 юли 1902 г. стар стил) вечерта тя почнала да изкачва стръмнината за към вр. Карлък: спряла да си почине край едно дере. По време на почивката, по пътеката минал един стар помак, който в тъмното не забелязал налягалите четници и мирно, с торбичката преметната на рамо идвал откъм границата за с. Мугла.

Той бил заловен, вързан и — според традицията, въведена от Коста Антонов Съчанката, — бил заклан. Понеже ножът, с който е бил клан, не е бил достатъчно остър, нещастникът е бил много измъчван.

— Изпълнихме си отечествения дълг! — със сарказъм и отвращение добави Георги Баиров, когато ми описваше тая зверщина.

* * *

След връщането си в Солун, Орце поставил другарите си в течение на станалия разрив между него и мене. Изпратените от мене „гърци“ в Солун (Александър Костов под името „Йорго Диамандопуло“ и Димитър Аргиров под името „Яни Закури“), когато узнали за станалия между нас разрив, се солидализирали с мене, напуснали Солун, върнали се в България и дошли в Пловдив.

Така че интригата на българския дворец, прокарвана още от 1898 г. чрез Симона Радев, когато той, по нареждане на двореца на българския княз Фердинанд, беше дошъл да разузнае и проучи по-отблизо какво представлява от себе си Женевския „Централен Македонски Революционен Комитет“, най-после се увенча с успех — да всее недоверие между нас, да ни разцепи и по тоя начин да ни отслаби и да ни направи безвредни. За направените на двореца услуги с държането си при избирането на Върховния Македонски Комитет Цончев-Михайловски и сполучливо прокараната между нас интрига, Симон Радев прекара своя дипломатически стаж и биде назначен за български дипломатически агент във Вашингтон, а по-късно за такъв в Букурещ — за да подготви прекъсването на дипломатическите връзки между България и Румъния, обявяването на война на тая последната, нахлуването на българите в нея, нейното разорение и опустошение…

Идеята да набавя средства не ме остави и в Пловдив. Трима души: аз и двама от постоянните обитатели на кафенето при хотел „Пловдив“, находящ се на Балък-Пазар, — един македонец от Костурско, на име Иван, около 35-годишен човек, висок, строен, с червендалесто широко лице и дебели червени мустаци; и Коста Децимиров, копривщенец, чиято специалност бяха кражбите чрез взлом — около 30-годишен, със среден ръст, тънък, с мургаво лице, черни очи и тънки, също такъв цвят мустаци; ние тримата образувахме една шайка и се нагласихме да нападнем къщата и да оберем Тоня, чорбаджията в с. Маноле, отстояща на 20 километра източно от гр. Пловдив.

Разказваха, че преди Руско-Турската война в 1877/78 г. тоя Тоню бил един обикновен, средно-състоятелен селянин от с. Маноле. По време на войната, при оттеглянето на турските войски към Одрин, един бей от околните турски чифлици дошъл в с. Маноле и пазарил Тоня да го прекара с лодката си на южния бряг на р. Марица, за да следва оттеглящата се турска войска. Беят носил със себе си цялото си състояние в звонкови златни турски лири. Не се знае точно какво е станало с бея, но оттогава насам Тоню станал богат човек, чорбаджия. Истина ли беше това? Или хорската мълва по такъв начин обясняваше произхождението на Тонювото богатство? Във всеки случай, ние вярвахме, че това е истина; защото в съзнанието и на най-закоравелия престъпник дреме идеята за справедливост и възмездие, по силата на които престъплението, което върши той сега, представлява възмездие на някакви прегрешения на жертвата в миналото. Това вярване е износно за престъпника, който има сметка да вярва, че със своето сегашно престъпление той възстановява нарушената справедливост.

Един следобед ние тръгнахме от Пловдив и по мръкнало пристигнахме пеш в с. Маноле. Накъсо — ние не сполучихме в нашата експедиция, защото не бяхме се екипирали добре за нея: висок каменен зид, здраво заключени врата от дебели талпи и няколко едри и зли кучета, които ожесточено ни лаеха иззад зида, когато оглеждахме къщата и двора, правеха невъзможен достъпът ни там. Ние се върнахме на другия ден обратно в Пловдив, преуморени от изминатите пеш 40 километра, от безсънната нощ и от несполуката.

* * *

Кощанов се върна от своята неуспешна експедиция. Той и неговите четници бяха много уморени и разочаровани. Мина ми през ума: защо аз да не си опитам щастието с една експедиция като неговата? Това — че той не е сполучил — не значи още, че няма да сполуча и аз.

Прочее, с Иована Наумов (Алабака) един ден тръгнахме през с. Марково-манастира Бяла черква-с. Хвойна-Кара Балкан за Широка лъка. Отидохме през Бяла Черква и Хвойна за Широка-Лъка, за да завържем познанство и връзки с игумена на манастира Бяла черква дякон Иларион, с учителя Иван Талев, с пенсионера Златанов в с. Хвойна и с Никола Григоров в с. Широка лъка, чието съдействие ще ни бъде необходимо; а също — да проуча маршрута на бъдещата ми чета от гр. Пловдив до границата над с. Гела.

При оная липса на парични средства, въоръжаването и екипирането на една чета, даже състояща се от 5 човека, каквато беше нашата, не беше лесна работа, още повече, когато това трябваше да бъде незабелязано; както и да е, през първите дни на м. август 1902 година тръгнахме от Пловдив, в една нощ ние стигнахме в с. Стойките (Чепеларско) и останахме да денуваме в полите на вр. Карлък, в една плевня на южния край на селото, собственост на нашия водач Стойчо, който — след като ни доведе в своята плевня — си отиде в село, като обеща да дойде довечера по тъмно, за да минем границата.

Ако и през целия този ден да пазихме най-голяма тишина и да не излизахме вън от плевнята, ние сме били усетени или пък Стойчо ще да ни беше издал, защото към 4 ½ часа след пладне забелязахме едно необикновено раздвижване към горния край на селото, където бяхме ние.

По едно време, трябва да е било 5–5 ½ часа след пладне, по горната пътека, на около 100 крачки от плевнята, където се спотайвахме, мина набързо една група селяни с пушки, които държаха по средата с едната ръка. Аз пълзешком излязох от плевнята да видя какво става. Ние бяхме окръжени отвсякъде, с изключение откъм северния склон, който се спуска стръмно към реката. Нямаше време за губене. Аз пропълзях набързо обратно към плевнята, взех си пушката и горната дреха.

— Обкръжени сме! — казах. — Бягайте надолу към реката — там е още свободно!

С тия думи аз изскочих навън и се спуснах към оградата, която ограничаваше стръмната ливада под плевнята. От всички страни почнаха да стрелят по нас. Стреляха с кримки, с каквито пушки беше въоръжена селската полиция в България. Куршумите произвеждаха един особен звук, свойствен на куршумите на това оръжие. Аз улових един от коловете на оградата, покачих се на нея, за да я прескоча. Ударен от един кримков куршум, колът, за който се бях хванал се пречупи. Аз паднах от плета в ливадата и се изтърколих по стръмнината. Пушката ми отхвръкна на една страна, каскетът — на друга. Аз се помъчих да стана, да си взема пушката и каскета и да избягам, но в тоя момент видях над плета отправено към мене дулото на една кримка и приведената глава върху приклада на оня, който се прицелваше в мене.

— Предай се, че ти изгорих душата! — извика той.

— Ти видиш, че пушката ми е отхвръкнала настрана. Няма да стрелям с голи ръце, я! — отговорих, като се стараех да запазя спокоен тон.

— Извикай на другите да се предадат! — каза същият онзи, който още ме държеше на прицел.

— Виж, нямаме такъв пазарлък! Извикай им ти, защо караш мене?

Аз бях пленен. Стрелбата продължи още няколко минути. Стреляха по някого, който беше изскочил от плевнята, прескочил плета и сега бягаше надолу към реката. Най-после стрелбата спря и всички се прибраха около плевнята. Освен мене, пленени бяха още двама четници, чиито имена не си спомням, но зная, че те бяха от Турска Тракия и живееха в с. Габарево (Казанлъшко); влезли в четата, за да си опитат щастието и да си подобрят материалното състояние. От цялата чета само Иован Наумов (Алабака) не биде пленен; той успял да избяга надолу към реката; по него бяха стреляли след моето пленяване.

Закараха ни в с. Широка лъка, където пренощувахме в мазето на общинското управление. На сутринта, конвоирани от полицейски стражари и селяни-милиционери, бяхме закарани в с. Чепеларе, където полицейският пристав Лещов се зае да снема от нас и от милиционерите дознание по нашето залавяне. На следния ден, когато книжата по нашето изпращане бидоха приготвени, конвоирани от трима конни полицейски стражари, ние тръгнахме пеш за с. Хвойна, където пренощувахме, и на следната сутрин, със същия салтанат, бяхме изпратени в Станимака, където пренощувахме в околийското управление. На следния ден, все така конвоирани, бяхме докарани в Пловдив и отведени край р. Марица, в стария турски конак. Тясната врата на „Таш-Капия“ се отвори и ние бяхме вкарани в затвора.

В турско време, преди Руско-турската война в 1877–78 г., „Таш-Капия“ е бил централният затвор в Пловдив. Оттам са били изкарвани затворените след Априлското въстание в 1876 г. и са били закарвани на бесилката в Орта-Мезар, за каквато са служили почти хоризонталните дебели клони на стария бряст, който съществуваше до 1925 година, върху тротоара на градската градина, срещу клиниката на д-р Орманян.

„Таш-Капия“ е служил за затвор преди войната в 1877–78 г., по време на тая последната война, в Румелийско време, по време на Съединението, на Сръбско-българската война, а също и от тогава до сега. След постройката на модерния централен затвор оттатък северния бряг на р. Марица, при казармите на 9-ти пехотен полк, „Таш-Капия“ загуби своето първенство, така че по времето, когато влязох там, той служеше — и сега служи — за временен затвор при полицейския участък.

Когато влязох там, аз добих впечатлението, че „Таш-Капия“ е много по-мръсен от „Старата Апсаана“ в Скопие и че далече — несравнимо-далече — превъзхожда по мръсотията си полицейските кауши на Цариград; а обноските на пловдивските полицейски стражари спрямо задържаните лица — много по-груби и оскърбителни от ония на турските гардияни.

Излишно е да описвам живота в „Таш-Капия“ — това значи да повтарям описанието на живота в Скопските затвори „Старата Апсаана“ и „Куршумли-Хан“ или на оня в „Галата-Сарай“ в Цариград. По две неща, обаче, си спомням още и много ясно за „Таш-Капия“ в Пловдив: при влизането ни в кауша „Таш-Капия“, мисля да дочух един слаб звук, нещо подобно на „пр-р-р!“ Това беше нещо като звук, произвеждан от милиардите бълхи, които веднага при нашето влизане бяха подскочили от пода на кауша и бяха се полепили по нашите навуща, които в един миг почерняха от тия насекоми. Вторият ми спомен е от 11 август 1902 г. вечерта, когато, при мъжделивата светлина на кандилото, жертви на милиардите бълхи, които ни принуждаваха да се въртим на одъра като шиш-кебап, чухме едно нестихващо „ура-а-а“ повтаряно много пъти от някаква многолюдна тълпа в двора на стария турски конак, където се намира „Таш-Капия“: от три дена насам в цяла България празнуваха 25-годишнината от защитата на Шипченския проход през време на Руско-турската война в 1877/78 г. По тоя случай, като гости от Русия бяха дошли много високопоставени личности, между които и граф Игнатиев, който беше дошъл в Пловдив да се види с моя вуйка, пловдивския митрополит Натанаил, с когото били много близко познати отдавна, още когато вуйка ми е бил студент в Киев. Сега, от двора на турския конак в Пловдив, се образуваше шествието, което тръгна из града да прави овации на графа.

Затекоха еднообразни затворнически дни, пълни с неизвестност за нашата участ. Според както научихме, нашата преписка щяла да бъде изпратена на следователя, за да ни подведе по закона за разбойниците.

Набавянето на средства сега остана на заден план. Най-важното беше да се измъкна от паяжината на правосъдието, в която се бях оплел и която от ден на ден все повече ме оплиташе. По едного от стражарите, който се носеше по-човечно спрямо затворниците и чието име сега не мога да си спомня, пратих едно писмо до вуйка си, с което го молех да се застъпи за нас — да не бъдем съдени по закона за разбойниците. От само себе си се разбира,че моят вуйка съвсем не бил възхитен от моето поведение, но — все таки — се заинтересувал и направил най-настоятелни постъпки — пред кого и как не знам; но нашата преписка не биде изпратена на следователя. Ние бидохме интернирани — моите компаньони в с. Габарево, Казанлъшко, а аз — в гр. Севлиево.

В началото на м. септември 1902 г., една вечер ме изведоха от кауша и — придружен от двама стражари — ме закараха на гарата, качиха ме на влака и на сутринта рано ме докараха в София; пренощувах в градоначалството. На следния ден вечерта, с двама души стражари и един официален пакет книжа, през Плевен-Ловеч ме изпратиха за Севлиево.

Моят пакет и аз пренощувахме в Плевен — моят пакет в канцеларията, а аз — в затвора на околийското управление. От 1898 г., когато напуснах Женева, до нощта, която прекарах в кауша при Плевенското околийско управление, аз бях променил много затвори, но никъде не бях срещал нещо по-мизерно от тоя Плевенски кауш; една мизерия, която не се подава на описание, подплатена с обноските на стражата спрямо затворниците — обноски, напоени с най-голямо презрение към човешката личност, лишени от каквато и да е сянка от човещина.

На следния ден, към 10 часа преди пладне, ме подкараха пеш за гр. Ловеч с един конен стражар отзад. Конят вървеше стъпка в стъпка след мене, така че през целия път усещах във врата си топлия дъх от дишането на животното. Стражарят върху коня носеше своята карабина върху коленете си, на изготовка — да стреля по мене, в случай, че се опитам да избягам.

В паметта ми не е останало много нещо като спомен от това мое пътуване между Плевен и Ловеч. Спомням си само, че беше тих, слънчев, не много горещ ден. Когато минахме през с. Сотево, спомних си моето детинство: лятно време, моят вуйка, заедно с мене, почти всяка вечер излизаше с файтона на разходка до с. Сотево и се връщаше обратно в Ловеч. През паметта ми мина една такава разходка, когато ни би една силна градушка; моят вуйка грабна поводите от ръцете на Ибрахима, помак от Месидрян, конярят, който беше загубил самообладание и безпричинно биеше с камшика конете, които — ако и удряни по главата от големите ледени късове и зашеметени от ударите — най-усърдно теглеха файтона, потънал във водата до височината на предните колела.

Наближавахме Ловеч. Пред нас са черните дъсчени вещови складове на 16-ти пехотен полк, квартируващ в гр. Ловеч. Пред всеки склад се разхожда часовой, с щик на пушката. Пред мене изпъква един спомен от моето детинство:

При един от тези складове е бил часовой един войник, родом от село Омаревци. Било пазарен ден в гр. Ловеч. Майката на войника тръгнала от село за града — хем на пазар, хем да споходи сина си, който бил войник. Както си вървяла по пътя, който минава край един от тия складове, майката видяла сина си, който — като часовой — се разхождал пред склада с пушка на рамо. Майката оставила на земята каквото държала в ръцете си, спуснала се към часовоя, като викала:

— А бре Иванчо! А бре чедо! Ела при мене да те види мама и да ти се порадва!

— Назад! — сурово извикал войникът.

— Какво ми се сопаш, бре чедо! Не ме ли познаваш? Не познаваш ли майка си?

— Назад! — още по-сурово извикал втори път войникът.

— Ами че — бива ли така, бе чедо? Откога те объркаха? Откога те подивиха такъв? Ела! Дай мама да те прегърне!

— Назад! — трети път извикал войникът. А понеже майка му с разперени ръце се затирила да го прегърне, той отстъпил крачка назад, свалил пушката от рамото си и забил щика в гърдите на майка си.

Целият град беше потресен от това убийство. За неговото примерно изпълнение на службата като часовой, войникът биде произведен в чин ефрейтор…

* * *

В Ловеч пренощувах в кауша при околийското управление. На сутринта много рано, конният стражар зад мене и аз пред него пеш, минахме по стария покрит мост над р. Осъм и по шосето за Севлиево, почнахме да изкачваме височината „Стратеж“. По онова време шосето за Севлиево възлизаше по тая височина на североизток и след това се спускаше надолу по същата посока до пътеката, водеща за лозята в местността Дършан; оттам то завиваше на изток по равнината за към Къкринските ханчета — Севлиево.

Не беше много отдавна — няма още две години оттогава — аз пак пътувах по тоя път… Но каква разлика между тогава и сега! Тогава аз бях свободен, имах близки, задушевни другари, с които ме свързваше миналото и с които се готвехме да делим бъдещето, на които можех да се облегна, с които делях своите скърби и надеждите си за бъдещата борба. Тогава имах крила и гледах смело съдбата в очите… А сега — топлия лъх от дишането на коня в моя врат ми напомняше на всяка стъпка, че съм съвсем сам в света, че съм роб, без своя собствена воля…

Къкринските ханчета. Ние се спряхме там, за да си почине конят на стражаря, който ме конвоираше. Тук е бил заловен Васил Левски, след като е бил предаден на турската власт от поп Кръстя. Оттогава досега са се минали едва 30 години. Плетът, на който са се закачили неговите потури, когато се опитал да го прескочи и избяга, още съществуваше.

В Севлиево пристигнахме рано. Чиновниците от околийското управление, където бях докаран, още работеха.

— Съжалявам, че Сибир не е български! — ми каза околийският началник още щом прекрачих прага на неговия кабинет. — За такива като тебе, не Севлиево, Осман Пазар или Курт Бунар — за такива като тебе и Сибир е малко! Но аз зная как да ви церя — и крачка няма да направиш без стражар зад гърба си. И — ако можеш — отърви се от окото на полицията!

— Ами, ако избягам?

— Да избягаш? Само се опитай! Ще видиш тогава дявол по пладне!

— Разбрах. На тая тема ще си поговорим по-късно. За сега ще ви моля да наредите някой стражар да ме придружи из града, за да си намеря квартира и да се видя с мои познати.

Околийският началник заповяда, щото всякога, когато излизам из града, зад мене да върви стражар. Когато си намерих квартира, пред пътната врата поставиха един стражар на пост. Тоя стражар вървеше навсякъде след мене като сянка всякога, когато излизах из града.

В Севлиево намерих няколко души мои близко познати: часовникарите Симидчиев и Иванчо Паланкалията, за които споменувам на друго място в настоящия том; Михаил Христов, родом от гр. Дупница; той беше допреди няколко месеца аптекар при държавната болница в гр. Пловдив; с него ме беше запознал в тоя град Д. Кощанов, който го познавал по-рано от гр. Дупница; Атанас Колев, родом от с. Павликени, Севлиевско; в 1898 г. той беше дошъл в гр. Скопие да държи в края на учебната година изпита на последния курс на Скопското педагогическо училище; там той живееше в една квартира с Петър Завоев и там се бях запознал с него и с неговия съквартирант; сега той отбиваше военната си повинност като войник в Севлиевския артилерийски полк; Бараков, капитан, батареен командир в същия полк, познат на мене отпреди две години, когато пласирах в Севлиево облигации от Македонския Патриотичен Заем. Намерих и други мои познати, чиито имена съм забравил.

Впрочем, в Севлиево ме познаваха мнозина — а аз познавах мнозина севлиевци — от времето, когато — преди две години — пласирах облигации от гореказания заем. Аз си намерих квартира някъде към западната окрайнина на града, там, където — от главната улица — се отделя улицата, от която започва шосето за село Сухиндол. Хазяите ми бяха две жени — майка и дъщеря; първата — 40–45-годишна, а втората — 18–20-годишно момиче, на име Гинка. Къщата им беше малка, едноетажна, стара, добре поддържана къщурка, с малка градинка, оградена — къщата и градинката — с дъсчен стобор, с малка дървена врата към улицата. Аз наех единствената свободна стая в къщата и предплатих наема за един месец.

Още щом я наех, пред входната врата, на улицата, поставиха един стражар на пост. Както казвам и по-горе, когато излизах от къщи, тоя стражар вървеше навсякъде след мене като сянка. През цялото време, което прекарах в Севлиево, аз бях най-зорко охраняван от полицейската власт — като да бях някой важен държавен мъж; за всичките ми действия, срещи и разговори с познатите ми севлиевци, вечерта се даваше подробен доклад на околийския началник.

Ако не ме лъже паметта, през 1897 г., в околността на гр. Севлиево, в един чифлик, беше извършено едно зверско убийство: двама братя, убедени толстоисти, наели чифлика и почнали да обработват земята, но не с наемни работници, а като влагали в това обработване своя личен труд. Преди да бъдат убити, те са били вързани, измъчвани и очите им изчовъркани. Това убийство биде отбелязано в пресата, където бях прочел за него, когато бях ученик в ломското Педагогическо училище. Убийците не бяха заловени. Кротки и разбрани хора, убитите не са имали врагове в Севлиево и никой не е бил в състояние да посочи някого като автор на това двойно зверско убийство.

Въпреки това, общественото мнение в Севлиево сочеше като техен интелектуален убиец някого си Хубан Т. Кючуков, голям богаташ, няколко пъти публично изобличаван от двамата братя за неговите нечестни и кожодерски действия спрямо бедните севлиевски граждани. При все това, властта не беше предприела нищо, за да провери доколко е основателно подозрението на севлиевци — и това чудовищно злодеяние беше останало ненаказано.

Веднъж, при един разговор с Атанас Колев, стана дума за това убийство. В края на краищата дойдохме до заключение, че това убийство трябва да се накаже. От аптекаря Михаил Христов аз си набавих бертолетова сол и сяра на прах, които смесих със захар и по тоя начин приготвих един заряд. С Атанаса Колев решихме да хвърлим заряда в къщата на Хубан Т. Кючуков, за да го тероризираме и с едно писмо да му явим защо вършим това. Зарядът ще бъде хвърлен и писмото — пратено по пощата от Атанас Колев след моето заминаване от Севлиево, няколко дни след като избягам от тоя град. Това — за да не може властта да насочи своите подозрения към мене или към някого от моите познати. Прочее, аз трябваше да избягам от Севлиево. Да избягам — но това не беше толкова лесна работа, понеже бях следен на всяка крачка при моето излизане от квартирата. А трябваше моето бягство да стане така, че властта да го забележи след като вече съм стигнал и съм се скрил в София или някъде на друго място в България, та да не бъда отново заловен и върнат обратно в Севлиево.

Беше изминало повече от месец и половина след моето пристигане като интерниран в Севлиево. През това време в моята квартира на няколко пъти идваха моите познати в тоя град, които си отиваха късно вечерта. Една вечер поканих у дома Михаила Христов, Симидчиева, капитан Баракова и други познати севлиевци. Бях купил една дамаджанка вино и мезета. Докъм полунощ минахме времето във весели разговори. Към полунощ гостите си отидоха. Аз ги изпратих до пътните врата, на влизане вкъщи пожелах „лека нощ“ на стражаря, който беше на пост пред вратата и се прибрах в стаята си. Хазяите си бяха легнали. Аз си взех шапката, загасих лампата, тихо излязох на двора и през комшулука минах в съседния двор. Оттам през комшулуците, чрез които се съобщаваха съседните здания, като минавах от един двор в друг, излязох на улицата, от която почва шосето за село Сухиндол. Аз поех това шосе и с най-голяма бързина се упътих пеш през село Сухиндол за гара Павликени, като оставих стражаря на пост пред пътните врата — да ме варди и да внимава да не би да избягам от зоркото око на полицията.

На гара Павликени пристигнах около половин час преди тръгването на влака за гара Горна Оряховица-София. С парите, които Михаил Христов ми беше заел преди няколко дни, си извадих билет и заминах за София; щом пристигнах там, от гарата изпратих на Севлиевския околийски началник една пощенска картичка, на която — доколкото си спомням — бях написал:

„Признайте, че спечелих баса! До невиждане!“

Докле мине полицейската треска по моето бягство от Севлиево, няколко дни прекарах в квартирата на моя пръв братовчед, Иван Златанов Бойкикев, чиновник — съдебен пристав — в София; а след това се върнах в Пловдив. Върнах се в Пловдив, за да гладувам и да прекарам в най-голяма мизерия. Тук, в Пловдив, имах квартира — къщата на Александър Костов на Чаушооглу-Сокак; а това представляваше големи преимущества, защото в София трябваше да нощувам на улицата, което — при настъпващата зима — не беше никак приятно.

Аз нямах никакви средства, нямах работа; търсих, но не можах да намеря такава, защото не вдъхвах доверие; аз нямах цел в живота; бях загубил своята самоувереност. Всеки нов ден почваше с пълна неизвестност и свършваше пак с такава неизвестност.

По онова време Матей Икономов обикаляше България със своята театрална трупа, която даваше — с небивал успех — пиесата „На дне“ от Максим Горки. Той мина през Пловдив, където целият град се изпровървя да гледа представената пиеса. Матей Икономов беше се простил със сиромашията; неговото самочувствие порасна. Веднъж го срещнах на площада „Джумаята“. Аз не бях турнал в устата си нищо от два дена. Помолих Матея да ми даде някаква работа в трупата си като прислужник — да върша най-черната работа: да лепя обявленията, да пренасям багажа на трупата, да премитам и чистя сцената — само да имам каквато и да било работа, за да си изкарвам хляба. Матей Икономов ме гледаше извисоко, изслуша ме, нищо не каза, обърна ми гръб и отмина…

От тоя период на моя живот, в продължение на три месеца, протекъл в най-черна мизерия и постоянен глад, в паметта ми е останал споменът от следната случка:

Мръкваше се. Вървях по главната улица от „Аладжа-Джами“ (където е сега ъгълът срещу кино „Балкан“) към „Изложението“ (както се наричаше сегашната градска градина югозападно от „Червения площад“). Беше студено. Улицата — особено при „Изложението“ — беше пуста, нарядко минаваха хора, свити от студа.

Вървях замислен, с наведена глава. От два дни не бях турял троха хляб в устата си. Какво да правя? Това положение на постоянен глад не може да продължава. Трябва на всяка цена да му се тури край. И аз реших: с извадена кама ще спра първия срещнат минувач и ще му взема кесията. Па да става каквото ще! Ако ме заловят, добре — в затвора ще ме хранят; ако не ме заловят, още по-добре — ще се нахраня и ще бъда свободен.

И аз решително тръгнах напред да настигна силуета на човека, който ми се мяркаше към сегашния главен вход на „Изложението“, срещу сегашното здание на пловдивската Централна поща. Когато стъпих на тротоара при северния ъгъл на „Изложението“, нещо блесна на земята пред краката ми. Наведох се да видя какво е. Това беше една монета от 5 лева, една сребърна монета, голяма като магарешко петало.

Пет лева! В ония времена, когато чистият бял пшеничен хляб се купуваше за 20 стотинки единия килограм, а ракията — 10 стотинки шишенцето от 25 драма стара ока! Та това беше цяло богатство! За няколко дни хлябът и ракията бяха осигурени. Явно е, че Провидението не искаше да стана ян-кесиджия.

м. март, 1959 г.

Бележки

[1] Служба. ↑

[2] Войната. ↑

[3] Златен. ↑

[4] Господа, вечерята е сервирана! ↑

[5] Искате ли да имате сговорно семейство?

Разделете съпрузите:

на крайния Север закарайте единия,

отведете другия на самия краен Юг. ↑

[6] В галоп. ↑

[7] Безполезно. ↑

[8] Ще рече. ↑

[9] „Табана кувет“ — буквален превод: „На краката сила“. Превод по смисъл: „Плюл си на петите“. ↑

[10] На няколко пъти правиха обиск. ↑

[11] Всички жители на моето с. Мирковци имат прякор. Баща ми, който беше много висок, при ходенето се клатеше встрани и със своя ход напомняше движението на земеделския уред за посаждане на лозови пръчки. Оттам и прякора му „Садилото“. ↑

[12] Преведено буквално: „С административно изкуство“. Преведено по смисъл: „Под стража“. ↑

[13] Прости обувки, папуци. ↑

[14] С лихвата. ↑

[15] Очите ми отидоха по дрехите на тоя глупак! Кой да го убеди да иде да се жертва, та да му вземем дрехите! Та и ние да се сподобим чрез наследство с нови дрехи… ↑

[16] Умиращ малко по малко (исп.). ↑

[17] Букв. „на гръцките календи“, в смисъл „на куково лято“. ↑

[18] О, Атина — първо измежду селата, —

какви магарета охранваш ти днес! ↑

[19] Господин Вартанян? Да! Заповядайте! ↑

[20] Възпаление на тестисите. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Петър Манджуков Предвестници на бурята (4) (Спомени)

Метаданни

Данни

Предвестници на бурята

Информация

История

Сваляне / Връзки

Част четвъртаЗатишие пред буря

Петър Манджуков
Предвестници на бурята (4) (Спомени)

Част четвърта
Затишие пред буря