В. С. Ендрюс
Лабиринт от тайни (35)

Изкуплението

Пожар. Имението пращеше в алени пламъци.

Възседнах Джон Амос въпреки усилията му да ме отхвърли от себе си.

— Няма да се измъкнеш тъй лесно, стари човече. Как ти даде сърце да изпълниш сърцето на брат ми с жлъч и злоба! Дано да изгниеш в затвора и бял ден да не видиш до края на живота си.

Татко се втурна да търси баба и мама, а Барт го гонеше по петите, за да го упъти как да стигне до избата.

— Остави ме на мира! — пищеше Джон Амос. — Брат ти е ненормален? Опасен за всички! Умори кучето си от глад, а накрая го намушка с вилата за сено. Това постъпка на разумен човек ли е?

— Защо не го възпря?

— Защо, защо… Че той щеше да се нахвърли като звяр върху мен. Метнал се е на баба си. Тя е същата ненормалница. Ама добре че го видя как разравя скелета на любимата й котка. Питай я нея защо не го е спряла.

Думите му започнаха да ми въздействат. Барт винаги е бил враг на рационалността. И все пак това не значеше, че е убиец.

— Брат ми говори на сън. Повтаря каквото е чул през деня. Думите, които произнася, са твърде сложни за него. Трябва да ги е научил от някой като тебе.

— Ех, че си глупаво, момчето ми! Та той самият не знае кой е! Не си ли го забелязал? Преструва се на великия си дядо Малкълм Фоксуърт… от там иде влечението му да изтреби всички представители на рода Фоксуърт.

В този миг татко влезе, олюлявайки се в гаража, с мама на ръце. Баба го следваше. Скочих веднага към тях.

— Мамо, мамичко!

Разплаках се от радост, че я виждам жива, но сърцето ми се сви, когато забелязах колко е отслабнала и пребледняла… Слава Богу, че все пак бе още между нас!

Мама попита с последни сили къде е Барт и изпадна в безсъзнание. Докато се оглеждах за брат си, усетих, че Джон Амос е изчезнал. Тъкмо бях отворил уста, за да предупредя татко, когато видях икономът да излиза изпод тъмните сенки на дърветата с тежка лопата в ръка. Стовари я с все сила върху главата на татко. Баща ми се свлече безмълвно заедно с мама. Старецът вдигна отново лопатата. Готвеше се да нанесе последния удар върху родителите ми. Спуснах се към него и го ритнах с все сила. Лопатата отхвръкна, Джон Амос се извърна към мен, а аз забих левия си крак право в стомаха му. Той изохка и се преви на две.

Но къде беше Барт?

— Джори, измъкни родителите си от гаража колкото можеш по-бързо — провикна се баба. — Изтегли ги надалеч, та да не ги засегне експлозията, когато пламъците стигнат до варелите с бензин ей там. Побързай! Няма време. Аз ще се погрижа за Барт. Ти трябва да спасиш сина ми и дъщеря ми.

С мама ми бе по-лесно, но татко се оказа доста тежък. Все пак успях да го изтегля за раменете и да го извлека. Пламъците бяха обхванали по-голямата част от къщата. Знаех, че и брат ми, и баба ми са все още вътре в нея.

Джон Амос се съвзе и също закуцука към имението. Видях го да се бори с баба ми в кухнята. Хукнах да й помогна, макар че погледът ми бе замъглен от гъстия пушек.

— Няма да ти се размине току-така, Джон! — изпищя баба, когато той се опита да я удуши. Спънах се в един от прекатурените столове, но скочих на крака точно в мига, когато тя го цапардоса с тежкия кристален пепелник. Икономът се строполи в несвяст.

В този миг забелязах Барт. Опитваше се да откачи тежкия портрет от стената.

— Мама, трябва да спася мама — изхлипа той отчаяно и го затътри по пода. — Не се бой, мамичко. Аз ще ти помогна, защото съм храбър като Джори. Няма да те оставя да изгориш. Джон Амос ме е лъгал през цялото време. Той не е знаел нищо за Божията воля…

— Барт — прошепна баба, — аз съм до тебе. Можеш да спасиш и мен, не само портрета. — Тя с трудност пристъпи напред. Очевидно бе изкълчила глезена си, защото всяко движение й причиняваше болка. — Хайде, миличък… Да се махаме от тук.

Брат ми поклати глава.

— Трябва да спася мама. Ти не си моята майка!

— Ето ме, Барт — показа се на вратата истинската ни майка. Беше се облегнала на рамката и едва се държеше на крака. — Остави картината. Трябва да напуснем къщата.

Барт гледаше ту към нея, ту към баба, вкопчен в тежката картина, която никога не би могъл да изнесе.

— Трябва да спася мама, дори и тя да ме мрази — промърмори той и направи още едно усилие да дръпне напред портрета. — Вече не ме интересува дали обича повече Джори и Синди. Трябва да свърша поне едно добро дело, та да си проличи, че не съм толкова лош.

Мама се спусна към него и покри омърляното му личице с целувки.

— Джори! Извикай пожарната! — инструктира ме баба. — Ти изведи Барт, а аз ще изляза заедно с майка ти.

Мама не искаше да напусне къщата. Бе напълно безразлична към опасността от развилнелия се пожар. Не забелязваше нито пушека, нито пламъците. Обадих се на пожарната команда. Мама не помръдваше. Бе коленичила, притиснала Барт до себе си.

— Миличкото ми момченце! Ако не можеш да приемеш Синди, ще се разделим с нея. Обещавам ти!

Брат ми поотпусна ръката си върху портрета и по лицето му се изписа изненада.

— Наистина ли?

— Наистина, Барт. Ти си мой син. Бе заченат в любов…

— Нима си обичала истински моя баща? — не можеше да повярва Барт. — Истински? Макар и да си го прелъстила и убила?

Не успях да се сдържа, хукнах към тях и сграбчих брат си за яката.

— Трябва да се махаме оттук, докато все още можем да го сторим.

— Ти вземи Барт, а аз ще изведа дъщеря ми — рече пак баба.

Повлякох брат си към вратата. Зад гърба ми баба се опитваше да изтегли мама, която бе толкова изнемощяла, че щеше всеки миг да изгуби съзнание.

Стигнах до дървото, при което бях оставил татко. Обърнах се и видях двете жени да се движат бавно из къщата. Мама припадна в ръцете на баба, а старицата загуби равновесие и се строполи на земята. В този миг гъстият пушек скри и двете от погледа ми.

— О, Господи, нима Кати е още в къщата? — дойде на себе си татко. Раната на главата му все още кървеше обилно.

— Мама ще умре! Знаех си аз! — изкрещя Барт и се втурна към имението. Трябваше да го последвам. Хвърлих се отгоре му и го съборих на земята. Той се бореше да се освободи със силата на обезумяло от болка животно.

— Мама! Трябва да спася мама! Моля те, Джори, пусни ме!

— Има кой да се погрижи за нея! Ще я спаси собствената й майка!

Изневиделица сред сенките се появиха фигурите на Ема и мадам Мариша. Те се втурнаха към нас и ни посочиха татко. Той се бе изправил и пипнешком се опитваше да налучка пътя към къщата.

— Кати, къде си, Кати? Излез от къщата! Идвам при теб, Кати!

В този миг някой избута мама през една от остъклените врати на терасата. Притичах, за да я вдигна и отнеса при татко.

— И двамата ще живеете — рекох аз през сълзи. — Майка ти успя да спаси поне едно от децата си.

Разнесоха се отчаяни писъци. Черната рокля на баба се бе подпалила! Видях я как се опитва да потуши пламъците по себе си. Имах чувството, че съм попаднал в кошмар.

— Легни на земята и се отъркаляй — изрева татко и хукна на помощ. Стигна до старицата, смъкна я и я завъртя в тревата. Баба се давеше, задушена от дима. Изведнъж ужасът, изписан на лицето й, се смени от изражение на облекчение и покой. Защо ли задържа това си изражение толкова дълго? Татко нададе вик и долепи глава до гърдите й.

— Мамо — разрида се той, — моля те, не си отивай, преди да съм ти казал най-важното… не умирай, мамо…

Бе твърде късно. Дори аз можах да разбера по неподвижния поглед, взрян в звездното зимно небе, че баба ни е напуснала.

— Сърцето… — промълви баща ми през сълзи. — Също като при баща й… Докато я търкалях, имах чувството, че сърцето й ще се пръсне. Не е издържало. Мама е мъртва. Намери смъртта си, спасявайки Кати, своята дъщеря.