Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dance for a Stranger, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,1 (× 34 гласа)

Информация

Сканиране
amcocker (2011)
Разпознаване и корекция
МаяК (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Сюзън Макарти, Танц с непознат

Американска. Първо издание

ИК „Арлекин-България“, София, 1993

Редактор: Саша Попова

ISBN: 954-110-133-Х

История

  1. — Добавяне

Първа глава

— Но, приятелю, настоявам! Не можеш да си тръгнеш от Кахианган, без да посетиш „Парадайз“. Най-доброто уиски, най-красивите момичета… Раят на Южнокитайско море!

Високият чернокос англичанин огледа с известно отвращение занемарения нощен локал. Не бе място, което би избрал за забавление, но след дългия и уморителен ден, прекаран в обследване на откритата мина за боксит в знойната тропическа горещина, имаше нужда да пийне нещо.

Заведението тънеше в полумрак, което беше добре дошло, а въздухът бе изпълнен с мирис на алкохол и цигарен дим. Едно от „най-красивите момичета“, които бе обещал Лий Чуан, танцуваше в нещо като клетка над бара, облечено в костюм от пера, който не оставаше почти нищо за въображението. Скованите й движения издаваха отегчение.

Лий го побутна фамилиарно и тесните му черни очи проблеснаха като скъпоценни камъни.

— Най-красивото, нали? — поглъщаше той с очи момичето, сякаш никога преди това не бе виждал голи женски крака.

Даниъл огледа подозрително заведението. Беше малко по-голямо от изба, но бе известно сред местните бизнесмени, които обичаха да пръскат тук парите си за напитки с надути цени в компанията на евтини компаньонки.

— Какво да бъде, приятелю? — запита весело Лий Чуан. — Уиски?

Даниъл кимна. Питието вероятно щеше да е с вкус на терпентин, но в момента бе готов да изпие всичко, което щяха да му поднесат. Поне свърши чудесна работа. Утре взимаше самолета за Сингапур, а оттам отлиташе за вкъщи.

Той се облакъти на бара и вниманието му неочаквано бе привлечено от сподавен спор. Едно от момичетата се караше с шефа си, размахвайки гневно ръце. Беше смела. Ни най-малко не се страхуваше от него, макар да бе почти два метра висок и да приличаше на горила.

Даниъл наблюдаваше сцената с интерес. Горилата обясняваше нещо и сочеше към бара. За голямо разочарование на Даниъл, той изглежда спечели спора. Все още войнствено настроено, момичето сви рамене и се обърна, а шефът се ухили доволно, оправи омазнената си папийонка и тръгна бавно през дансинга.

Момичето се облегна на бара и Даниъл успя да види лицето му.

Беше много красива — огромни сиви очи с дълги извити мигли, гладка като кадифе кожа и гъста червеникава коса, стелеща се разкошно по раменете й. Устата й обаче излъчваше някакво гибелно очарование — сочна и чувствена, създадена само за целувки, с малка кафява бенка над едното ъгълче.

Тя сякаш почувства, че я наблюдават и хвърли поглед към бара. Даниъл й кимна, показвайки й възхищението си. Това обаче не й направи особено впечатление. Враждебността й малко го учуди. Шефът й вероятно точно затова я бе смъмрил. Не биваше да се отнася така към клиентите, които си плащаха.

В това време седналият до него Лий Чуан се засмя.

— Тази ли ти харесва? — подхвърли развеселено той. — Ще кажа да ги изпратят на нашата маса. За мен е онази сочна блондинка до нея.

Даниъл се подвоуми. По принцип не си позволяваше връзки с подобни момичета, но този път бе леко заинтригуван. Тя някак си не приличаше на онези порочни същества, които човек можеше да срещне в заведения със съмнителна репутация. Лий Чуан бе вече извикал бармана и сочеше към момичетата. Даниъл се огледа за свободна маса.

— Чудесни са, нали? — запита Лий Чуан, седна и се огледа, за да се увери, че барманът им праща точно тези. — Казах ти, тук можеш да намериш най-добрите момичета в целия Кахианган. — Той потри ръце в очакване. — Чудесно ще си прекараме тази вечер!

Непознатата се отправи към тях. Даниъл се загледа в начина, по който се движеше. Висока и стройна, точно каквито харесваше, тя пристъпваше с непринудената грациозност на танцьорка. Евтината рокля от яркосин атлас, украсен с пайети, бе прилепнала по тялото й. Смелото деколте, караше дъха да секне, а късата пола разпалваше неудържимо въображението. Всички мъже извръщаха глави след нея.

Той изпитваше презрение към мъжете, склонни да си плащат за жени. А и нямаше намерение тази вечер да престъпва принципите си, макар да бе принуден да признае, че си заслужава да разбере, дали тази чувствена уста и съблазнително тяло могат да дадат всичко онова, което обещаваха.

— Е, хайде, Рей! Само ще поседим малко с тях и ще ги оставим да ни поръчат по нещо за пиене. Какво лошо има в това?

Рей изгледа накриво своята приятелка.

— Чудесно — ехидно подхвърли тя. — Наистина ли си убедена, че само с това ще се отървем?

Мел се изкиска.

— Разбира се — увери я тя. — Имали ли сме някога проблеми, когато е ставало въпрос за мъже?

— Така е. Но в Лондон — напомни й студено Рей. — Сега сме на хиляди километри от цивилизацията. Ужасно място!

— Е, не ставай глупава. Вярно, малко е занемарено, но с леко освежаване и с няколко цветни прожектора ще стане поносимо. Освен това, докато не се свържем с господин Ниен и не оправим цялата работа с нашите договори, се налага да поработим. Изглеждат чудесни, особено високият. Смяташ ли, че говорят английски?

Рей се подвоуми за миг, после с нежелание отстъпи. Поне за тази вечер нямаше голям избор. Горилата, която ръководеше заведението, им даде ясно да разберат, че ако му създават проблеми и той ще постарае да им вгорчи живота.

Вече си имаха достатъчно неприятности.

Господин Ниен, който бе наел в Лондон петте момичета да танцуват шест месеца по договор в първокласно нощно кабаре в Сингапур, не бе уредил както трябва разрешителните им за работа, в резултат на което отказаха да ги назначат. След доста кавги, господин Ниен успя да им осигури временна работа в Кахианган, един от стотината тропически острови, пръснати из топлото Южнокитайско море.

Рей усети, че нещо не е наред, но всички бяха много уморени от петнадесетчасовия полет от Лондон и от часовата разлика. Освен това, никоя от тях не разполагаше с пари, за да си плати билета обратно. И така, въпреки нежеланието си, тя се остави да я убедят да долети тук заедно с останалите.

Пристигнаха по тъмно, затова не успяха да огледат мястото.

Умираха за сън. Таванското помещение, в което ги настаниха, не бе от най-луксозните, но те и не очакваха кой знае какво. На кабаретните танцьорки рядко им предоставяха свестни жилища. Леглата поне бяха с чисто бельо.

На следната сутрин обаче разбраха, че господин Ниен си е заминал. Очевидно за Сингапур, за да уреди въпроса с тамошния нощен клуб. Беше предал паспортите им на горилата, съдържателя на заведението „за регистрация“. Когато настояха за репетиционно време, горилата просто се изсмя.

Скоро се изясни що за клуб е това. Достатъчно бе само човек да погледне дрехите, които им раздадоха да носят. Когато се опитаха да протестират, горилата се вбеси. Бил заплатил вече много пари, за да ги доведе от Сингапур, заяви им разгневено той, и до завръщането на Ниен нямало да получат храна, ако не се заловят за работа.

Тя вдигна поглед към Анджи, натикана в клетката над бара, и облечена в този ужасно пестелив костюм. Горилата се бе опитал да я накара самата тя да влезе вътре, но Рей отказа. На бедната Анджи не й достигна смелост да спори с него. Тя стоеше повече от час там и танцуваше като автомат, забила поглед в тавана, за да не вижда устремените в нея лъстиви погледи на мъжете. А Лиз се поклащаше вече на дансинга с някакъв мазен стар козел, вонящ на ужасен одеколон. Тя изпращаше сигнали за помощ с очи, докато той я опипваше с гадните си лапи. Е, сега щеше да дойде и нейният ред. Двамата бизнесмени, които заплатиха за тяхната компания, вече ги чакаха. В душата й се надигна вълна на погнуса. Какви мъже! Не бяха достойни дори и за презрение. Каквото и да станеше, тя щеше да намери начин да се измъкне от това проклето място и да стигне до Британското посолство. Но първо трябваше да преживее тази нощ. Вдигнала високомерно глава, Рей последва Мел. Един от мъжете веднага стана при появата им и им предложи да седнат с толкова фалшива галантност, че Рей присви презрително устни и не му обърна никакво внимание.

— Добър вечер, госпожици — поздрави той, като ги поглъщаше с блесналите си от похот очи. — Благодаря ви, че приехте нашата покана. Какво желаете да пиете?

Мел седна и веднага започна да флиртува с него.

— Благодаря. Ще пием шампанско — отвърна тя така, както ги бяха инструктирали.

Той превзето се засмя.

— Разбира се, разбира се! — Вдигна ръка и щракна силно с пръсти към един от келнерите.

Рей седна на другото място и хвърли студен поглед към втория господин. Приятелката й се бе оказала права. Наистина беше изискан. И твърде красив, за да посещава подобни места и да се среща с евтини жени, помисли си язвително тя. Имаше черна, леко чуплива коса, а неясното осветление в клуба подчертаваше с полусенки твърдите орлови черти на лицето му. Носеше лек бежов, очевидно много скъп костюм, чиято кройка подчертаваше внушително широките му рамене. Надменният му и самоуверен вид подсказваше, че е силен мъж, свикнал винаги да получава това, което иска. А онова, което желаеше в момента, ако се съдеше по наглия начин, по който оглеждаше тялото й, бе нещо, което не се предлагаше на никаква цена. Той прие ледения й поглед с леко язвителна усмивка и каза нещо на приятеля си на език, който тя не разбираше. Допусна, че е някакъв индокитайски диалект, който се говореше на тукашния остров. Мъжът изглежда си служеше с него като с роден, макар чертите му да издаваха, че е европеец. Другият се засмя.

— Приятелят ми иска да знае името ти — обърна се той към нея.

— Рей — отвърна лаконично и не пожела да го погледне.

— А ти? — обърна се той към Мел и се настани още по-близо до нея.

Мел се изкиска.

— Мелиса, но можеш да ми казваш Мел. Всички ме наричат така — разреши му тя с очарователна усмивка.

Рей стрелна приятелката си предупредително с очи. Много лесно бе да играят игрички в лондонските заведения, където можеха винаги да излязат, да вземат такси и да се приберат у дома. Тук обаче това беше невъзможно. Мъжът вече бе поставил ръка на облегалката на стола и нахално надничаше в деколтето на Мел.

— Мелиса — промълви той с нежен съблазнителен глас. — Прекрасно име на прекрасна млада дама! Аз се казвам Лий, а моят приятел е…

Високият го прекъсна на непознатия език и протегна ръка на Рей.

— Желаете ли да танцуваме?

Значи е англичанин. Това донякъде усложняваше положението. Щом неин съотечественик нямаше никакви скрупули да плати за компанията на лека жена, за каквато положително я смяташе, то от него можеше да се очаква всичко.

— В момента нямам желание, благодаря ви — отсече Рей и отдръпна рязко ръка с леден поглед.

За нейна изненада, той прие неочакваният й отказ, но тя изпита неприятното чувство, че с това непознатият само печели време. Келнерът бе донесъл две бутилки от евтиното искрящо вино, което се предлагаше за скъпо шампанско. Той отвори едната със замах и наля пенливото питие в чашите им.

Този, който се бе представил като Лий, взе две чаши и поднесе едната на Мел.

— За твое здраве — вдигна тост той и я подкани да пие.

Мел побърза да вдигне чашата и я изпи наполовина. Рей въздъхна. Приятелката й винаги смяташе, че издържа на алкохол, но това рядко й се отдаваше.

Рей не докосна чашата си. Другият мъж взе своята и отпи малко, като не преставаше да я наблюдава. Тя извърна леко рамо към него, но продължи да усеща впития му поглед. Това я караше да се чувства неудобно, сякаш бе полугола. Защо тази рокля не бе малко по-прилична!

Лий вече бе прегърнал Мел, смееше се с нея и се държеше така, сякаш никога не бе имал по-прекрасна вечер в живота си. Той долови презрителния блясък в очите на Рей и подхвърли:

— Хей, малка госпожичке, какво има? Няма ли да се усмихнеш? — Рей седеше като истукана. Изгаряше от гняв и унижение. Лий се приведе над масата и я ощипа по бузата. — Не харесваш ли приятеля ми? — присмя й се той. — Истински мъж, а? Може би е твърде солиден за теб?

Това преля чашата. Онази глупава горила можеше да я заплашва колкото си иска, но тя нямаше и минута повече да понася това. Дръпна рязко ръка, отмести стола си и се изправи. Високият мъж също стана.

— Оставете ме на мира! — изсъска тя така свирепо, че той отстъпи назад и повдигна учудено вежди.

Мел зяпна и остана с отворена уста, а Рей се завъртя на токове и тръгна с високо вдигната глава през заведението.

На входа висеше евтина завеса от мъниста, а зад нея се виждаше нещо като холче. От едната му страна имаше стълби, водещи няколко етажа по-горе до общата спалня на тавана, където ги настаниха след пристигането. От другата страна, навън към изхода, водеше тъмен тесен коридор.

Походката й за секунда стана несигурна. На вратата се изправиха двама от помощниците на горилата. Дори и да успееше да мине покрай тях, навън бе вече тъмно, а тя нямаше представа къде може да се намира британското посолство.

Докато се двоумеше дали не е по-добре да се качи горе, горилата разтвори завесата и й препречи пътя.

— Къде се каниш да ходиш? — подигравателно процеди той. — Връщай се на работа!

— На работа ли? Не съм дошла за такава работа! — нахвърли се тя яростно върху него. — Аз съм танцьорка, а не…

— Разбира се. — Той се надвеси над нея и страховито изръмжа: — Точно това ти е работата! Да танцуваш с клиентите. Да се държиш любезно с тях.

Страх скова сърцето й.

— Колко любезно? — запита тя предпазливо.

Той похотливо се изхили и измърмори злорадо:

— Колкото на тях им е приятно. А ако пожелаят малко… — Той повдигна кичур от дългата й коса и я погали с дебелите си пръсти. — Горе имаме стаи на разположение и ако искате да се уедините… Много добре. Ще спечелиш малко повечко парички.

— Не, не! — Поклати глава тя ужасено. — Не! Още сега напускам. Отивам право в британското посолство.

Той неприлично се изсмя и тя внезапно осъзна, че другите двама пристъпиха зад нея.

— Никъде няма да ходиш! — изръмжа горилата. — Нито в британското посолство, нито в полицията. Няма да ти помогнат. Само ще те хвърлят в затвора за парични задължения и за нарушаване на договора. Ама че глупаво момиче!

Преди да разбере какво става, нечии силни ръце я сграбчиха отзад, стиснаха я за кръста и тя нямаше никаква възможност да се съпротивлява. Огромна длан закри устата й и заглуши писъците й. Рей вдигна ръка да се защити, но горилата я сграбчи с грубата си лапа и започна да я стиска. От болката сълзи рукнаха от очите й. Ако продължеше да я стиска така, щеше да й счупи костите.

Тя вдигна поглед към безмилостното му лице и разбра, че мръсният му бизнес стои на първо място. Не се страхуваше от никакви закони и нямаше никакви скрупули. Гаден тип! Те бяха се оказали затворнички в неговия вертеп.

Той рязко я пусна и тя се свлече по стената, като размахваше натъртената си ръка, за да разсее болката.

— Разбра ли? А сега се връщай вътре и си спечели парите за престоя — нареди горилата и я блъсна към вратата на клуба. — Последно предупреждение! Следващия път наистина ще ти се случи нещо лошо.

— Добре — отвърна тя с горчива примиреност. — Отивам.

Човекът с надменния поглед я чакаше. Тя го стрелна предизвикателно, решена да не показва страха и ужаса, които изпитваше. Той бе платил за нейната компания. Какво ли очакваше за парите си?

Господинът протегна ръка и учтиво я покани:

— Желаете ли да танцуваме?

Без да каже и дума, тя кимна и му разреши да я отведе на претъпкания дансинг.

— Я ми кажете сега — запита спокойно той, — какво прави едно толкова хубаво момиче като вас на подобно място?

Тя го погледна. Не й хареса леко презрителната нотка в гласа му.

— Работя тук — отвърна рязко тя.

— Откога?

— Какво ви засяга?

Той сви широките си рамене с някакво елегантно безразличие.

— Просто се мъча да вляза в приятен разговор — провлече той и прокара ръка по атлазената рокля, сякаш да подчертае, че разговорът е последното нещо, което го интересува.

Тя почувства как се стяга от гняв. Но нямаше какво да му отвърне. Беше я купил за тази вечер и това му даваше право да й говори каквото си пожелае.

А може би… Дали не се държеше неразумно? Може би страхът от горилата и неговите заплахи й пречеха да прецени правилно. Може би този мъж е напълно добронамерен. Дали да му разкаже какво се бе случило и да го помоли да отнесе съобщение до британското посолство?

Всъщност, нямаше основание да му се доверява чак толкова. В края на краищата, не знаеше нищо за него, за пръв път го виждаше. А любезността му едва ли можеше да послужи като доказателство за добронамереността му. Можеше и да е редовен клиент на заведението, дори приятел на горилата. Ами ако го предупреди за онова, което се канеше да прави и…

Един поглед й бе достатъчен, за да се увери, че горилата я наблюдава. Тя се насили и се усмихна. Нека да си мисли, че проявената от него грубост се е оказала ефикасна. Трябваше да намери начин да го убеди, за да престане да я наблюдава толкова зорко…

— Винаги ли сте така враждебно настроена към вашите клиенти или аз съм ви антипатичен? — запита я най-естествено нейният партньор.

Рей бързо се окопити и влезе в ролята, която трябваше да играе.

— Съжалявам — отвърна тихо тя и го погледна плахо. — Нямах желание да се държа лошо. Просто… тук е ужасно топло.

Помръкналият блясък в очите му я предупреди, че поведението й постигна желания ефект.

— Наистина — прошепна той. Тихият му дрезгав глас придаде друго значение на думите му.

Тя се засмя, а той я притисна към себе си. Рей сложи ръка на врата му и го погали с палец зад ухото. През тялото му премина познат трепет и тя победоносно се усмихна.

„Хей, я не се увличай — напомни си тя рязко. — Не се разсейвай! Трябва да се помъчиш да осъществиш плана за бягство.“

Как да постъпи? Да го чака да предложи да се качат горе? Но не бе сигурна, че той възнамерява да постъпи така. Може би ще се задоволи да потанцува с нея. Дали да не му подхвърли идеята? Тя се повдигна на пръсти и прошепна на ухото му:

— Не смятате ли, че тук има много хора? Така не можем… не можем да се опознаем добре.

Почувства как тялото му се стегна. Дали не прояви нетактичност?

— Така е, но… — В гласа му отново прозвуча язвителна нотка. — Какво имате предвид?

— Просто… бихме могли да намерим някое малко по-… малко по-интимно място?

Тя погледна към горилата. Дали щеше да се хване на въдицата? Отправи още един съблазнителен поглед към своя компаньон и по лицето й се разля сладка усмивка. Поканата й бе красноречива. Той се засмя дрезгаво.

— Добре. Колко е таксата?

Плътна червенина покри страните й. Трябваше да очаква подобно унижение. Налагаше се да го изтърпи.

— Аз… — Каква ли сума да спомене?

— Дали да не обсъдя въпроса с шефа ви?

— О, да… разбира се — съгласи се бързо тя. Вероятно така работеха. Положително не разрешаваха на момичетата сами да взимат парите.

— Тогава какво чакаме?

Той я хвана здраво под ръка и я поведе към завесата с мънистата. На минаване край тяхната маса, сега празна, тъй като Мел танцуваше с другия мъж, той взе втората бутилка шампанско. Рей мрачно се усмихна. Надяваше се да постъпи точно така. Трябва да разполага с нещо, с което да го удари по главата.

Няколко мъже на бара я огледаха похотливо. Тя вървеше с високо вдигната глава и се стараеше да не поглежда нито наляво, нито надясно. Ако другите момичета я видеха какво прави, може би щяха да се досетят, че крои нещо.

Горилата стоеше до вратата. Той я погледна подигравателно и тя сведе очи, уж сразена. Чу как набързо се споразумяха, видя как господинът получи ключ срещу известна сума. Горилата се отмести и ги пропусна да минат.

— Приятно забавление! — изхили се той с такова злорадство, че Рей усети как свива гневно юмруци. Ако й се усмихнеше щастието, не след дълго той щеше да се смее по друг начин.

Стълбите водеха нагоре до дълъг тъмен коридор с тесни хотелски врати от двете страни. Непознатият спря пред една от тях и пъхна ключа в ключалката.

Рей чакаше. Устата й бе пресъхнала, а сърцето й така лудо биеше, че се страхуваше да не би той да усети вълнението й. Може би идеята в края на краищата нямаше да се окаже добра, но беше вече твърде късно за нов план.

Той отвори вратата и я изчака да влезе. Тя прекрачи в полутъмната спалня, пищно украсена с червени драперии. Навсякъде имаше огледала в натруфени позлатени рамки. Дори и на тавана. Той леко се засмя зад нея.

— Този публичен дом е много шик — подхвърли язвително, явно изненадан. Постави ръка на кръста й и я побутна в стаята. Тя чу как вратата зад нея се затвори и ключът щракна в ключалката. — Без съмнение, очакваш да предложа нещичко и за теб, като… бакшиш? — рече той, без да прикрива презрението си. Тя се обърна и го изгледа, но не посмя да каже нищо. Той извади портфейла си. — Петдесет рупала достатъчни ли са? — Изброи няколко банкноти. — Това е за цялата нощ.

Тя прехапа устни, докато го гледаше как слага парите на нощното шкафче и пъха отново портфейла в джоба си. Постави и бутилката шампанско до тях.

Непознатият пристъпи към нея. Не биваше да се отдръпва. Тези черни хипнотизиращи очи сякаш я държаха в плен. Той съвсем се приближи и така безсрамно огледа тялото й, че по гърба й полазиха тръпки. Как трябваше да реагира? Мъжът вдигна бавно ръка и я погали по косата. Тя го гледаше втренчено и едва си поемаше дъх. Той сведе глава над нея и Рей почувства горещия му дъх по лицето си.

— Петдесет рупала са много пари — промълви той. Ниският му дрезгав глас й подейства като милувка. — Имам обаче чувството, че ще заслужиш всеки цент.

Топлият връх на езика му докосна чувствено устните й и леко ги отвори. После зъбите му захапаха меката й долна устна и започнаха да я хапят нежно и сладострастно. Издайнически трепет на отзивчивост премина през тялото й. Никой не бе я целувал така досега. Той я притегни към себе си, прегърна я и тя усети как съпротивата й се стопява и няма сили да преодолее обзелата я слабост. Докато устните му търсеха нейните, тя напълно се предаде. Всички причини, заради които бяха попаднали в тази пищна спалня, бяха забравени, поне за известно време.

Тялото му се притисна силно към нейното и ласките му изгаряха меката й кожа през евтината хлъзгава материя на роклята. Интимният начин, по който я държеше, и всепоглъщащият копнеж на целувката му я предупреждаваха за пламенното му мъжко желание, което очакваше да бъде задоволено.

Все още обаче й бе останал малко здрав разум. Сега беше моментът. Само да можеше да се добере до бутилката шампанско… Той изохка от удоволствие, когато тя се притисна към него, без да подозира, че протяга ръка зад гърба му, докато… докато пръстите й стиснаха гърлото на бутилката.

Той вдигна глава. Черните му очи блестяха с насмешливо одобрение.

— Ммм, повече, отколкото ми струва — изсмя се леко той. — Но не мисля…

Бутилката го улучи точно в тила и той се свлече в ръцете й.