Лин Патрик
Сърце до сърце (8)

Седма глава

— Наистина ли мислиш, че можеш да убедиш Кит да бъдеш с костюми, идентични с моите? — извика Анита от банята.

— Не виждам защо пък не. — Габи постави една от оригиналните рокли на майка си в торбата за дрехи. Беше установила, че най-лесният начин да убеди Кит за нещо е, като му го демонстрира. — Успяхме да се споразумеем, когато подбрахме трите номера, които ще използваме. После го накарах да изгледаме видеокасетите. В резултат хореографията не е съвсем същата като на Прис, но някои движения си приличат.

Не искаше да каже на майка си, че предпочита хореографията на сина пред тази на бащата. Танците на Прис бяха сложни, весели и очарователно романтични, ала тези на Кит имаха чувствена сила, която лично тя намираше за много по-завладяваща.

Анита продължаваше да се занимава с косата си.

— Значи, вече не се карате с Кит?

— Не бих казала такова нещо. Няколко пъти спорихме, но не е нещо сериозно — увери я Габи. — Мисля, че е невъзможно да се разбираш с партньора си идеално.

— Знам и го помня добре.

Габи стисна зъби, за да не каже за Прис нещо лошо, което би могло да разстрои Анита. Не бе преодоляла своята антипатия към бащата на Кит, още повече, след като разбра колко хладно се държи Прис със сина си. Как е възможно някой да бъде толкова студен? Нищо чудно, че този човек бе направил майка й нещастна.

— Ти също участваш в хореографията, нали? — попита Анита, като влизаше във всекидневната.

Дъщеря й продължи да събира нещата си за репетиция и се опита да отговори уклончиво.

— Правя някои предложения.

Но по изражението на възрастната жена разбра, че не е успяла да я заблуди.

— О-хо, това ми звучи познато. — Анита скръсти ръце и сви вежди.

— Какво искаш да кажеш?

— Прис ми позволяваше да давам предложения, после вършеше всичко така, както той искаше. Имам чувството, че Кит е същият.

Габи се размърда неспокойно, като се запита доколко бащата и синът наистина си приличат. Мразеше да сравнява Кит с Прис, особено след кратката им романтична интерлюдия на брега по-миналата нощ. Бяха спрели навреме, преди някой от двамата да се е увлякъл твърде много. Въпреки това подозираше, че отчасти майка й е права.

— Кит наистина е по-добър в хореографията от мен — каза тя, без да разбира защо го защитава. Налагаше се да бъде упорита докрай, за да успее да го убеди да промени дори най-дребното нещо. — Но аз също имам дял в изпълнението.

— Знам, че е така, скъпа. Обикновено даваш от себе си много повече отколкото би следвало. Просто съм обезпокоена, че и Кит като баща си ще използва същата тактика и ще се опита да те постави в подчинение на своята личност. — Като че ли за момент Анита се върна в миналото, после се отърси от очевидно неприятните мисли. — Не трябва ли вече да вървиш?

— Права си.

Целуна майка си по бузата, взе от дрешника чантата за репетиции и тръгна към вратата.

— Ще се видим довечера.

— О, не съм много сигурна.

Габи спря и се обърна.

— Отново ли ще излизаш? — Страхуваше се, че майка й се преуморява и това може да се отрази на здравето й. Беше се прибрала преди Анита и в сряда, и в четвъртък вечер. — Не мислиш ли, че трябва да си дадеш малко почивка между светските ангажименти?

Анита пресече стаята и взе дамската си чанта, чието съдържание бе изсипала върху един стол.

— Какъв е смисълът да седя тук? — попита тя, докато събираше дреболиите. — Има толкова много неща, които искам да наваксам, а разполагаме само с няколко седмици.

— Но не бива да прекаляваш!

Анита вдигна рязко глава и смръщи чело.

— Гейбриъл Брукс Лакроа! Аз съм майката, а ти — детето! Бих искала да не забравяш това!

— Но…

— Никакво „но“! И двете сме достатъчно големи! Мисля, че нямаше да ти хареса, ако аз започнех да ти казвам къде да ходиш, какво да правиш и кога да се прибираш вкъщи!

Искаше да й възрази, че не е съвсем същото, но се отказа. Все пак Анита беше в нещо като отпуск.

— Добре, мамо. Предполагам, че излишно се безпокоя, но това е така, защото те обичам. — Прати й въздушна целувка. — Желая ти приятно прекарване с Люсил.

Габи излезе и бавно тръгна надолу по стъпалата, като си мислеше за костюма и как точно да започне разговора с Кит за неговото точно пресъздаване, без той да остане с впечатлението, че иска да прекърши волята му. Някоя шивачка би трябвало да направи трите костюма за по-малко от три седмици — нещо напълно възможно за една професионалистка, тъй като бе взела кройките. Въпреки това времето им бе съвсем ограничено и Кит бе предложил да наемат или купят готови дрехи от някой местен магазин.

Като имаше предвид как майка й бе сравнила Кит с Прис, Габи реши твърдо да не отстъпва по този въпрос.

И като че ли това, че бе помислила за възрастния Гарфилд, го бе повикало и когато пое по последната група стъпала, тя видя Прис, който минаваше покрай Елси. Прислужницата го изгледа през очилата си с дебели стъкла и закуцука бавно към кухнята. Прис вдигна очи към нея и слабото му лице се озари от усмивка.

По средата на последните стъпала, Габи спря и попита предизвикателно:

— Какво правите тук?

— Поканиха ме да дойда.

Габи въздъхна вбесена. Защо е трябвало Люсил да върши такова нещо, щом знае колко много се бе разстроила Анита, когато срещна Прис за първи път след пристигането им в Калифорния?

— Най-добре ще е да не тревожите майка ми — предупреди го тя.

— Нямам никакво намерение да тревожа, когато и да било — отвърна той възможно най-миролюбиво.

Габи пристъпи заплашително надолу.

— Само ако посмеете, ще си имате работа с мен!

Прис продължи да се усмихва.

— Знаеш ли, напомняш ми за нея. Хубава, изпълнена с плам.

Изненадана от комплимента, тя остана безмълвна. Замислен, Прис започна да се разхожда напред-назад из стаята.

— Ако се бях оженил за майка ти, можех да имам дъщеря като теб…

Габи омекна от неговата топлота, но после си спомни отвратителното му държане с Кит.

— Ако бях ваша дъщеря, може би щеше да ви се наложи да ми обръщате повече внимание, отколкото отделяте на сина си.

По лицето му премина болезнено изражение.

— Понякога е трудно да протегнеш ръка, ако не си сигурен, че тя ще бъде поета — каза той. — Опасността от отказ може да уплаши всекиго.

Нима се е променил с годините, зачуди се Габи. Или хладината между бащата и синът бе двупосочна? Все пак Прис вероятно все още бе егоистичният налагащ се мъж, разбил сърцето на майка й.

— Габи, мислех, че си тръгнала! — Поразеният глас на Анита я накара да се обърне.

Видя майка си, която слизаше по стълбите с поглед, вперен в Прис.

— Май още не е станало време за тръгване, мамо.

Анита дори не я погледна.

— Кит ще те чака.

— Нека чака — отвърна Габи. — Мога да му се обадя и да му кажа, че се е наложило да остана.

— Глупости, няма никаква причина за това.

Габи премести поглед от Анита към Прис, който наблюдаваше майка й с непоколебими, блестящи и зелени като на сина му очи.

— Но, мамо…

— Стига с това „но“ и „мамо“! Заминавай! — настоя Анита раздразнено. — С мен всичко ще бъде наред.

Габи се предаде неохотно, ала не преди да погледне предупредително Прис Гарфилд с изпепеляващ поглед. За жалост ефектът бе развален от усмивката, появилата се отново на лицето му.

Габи мина разгневена покрай него и излезе от къщата в мрачно настроение.

 

 

— Просто не ми е ясно защо настояваш да носиш точни копия на костюмите на майка ти.

— Защото те са идеални във всяко едно отношение! — извика Габи от спалнята за гости, където се преобличаше. — Няма да намерим по-добри! Не мога да разбера защо продължаваш да възразяваш.

Въпреки че бе донесла остарялата рокля, с цел да я демонстрира, не можеше да сдържи докрай раздразнението си след срещата с Прис. И не можеше да не се пита дали майка й е права. Може би Кит е съвсем същия като баща си. Може би надеждата й бе измамна…

Заоблича внимателно украсената с пайети рокля, която бе видяла по-добри времена. Излинялата дреха бе много по-изящна и добре изпипана от всички други, които бе носила. Освен това й стоеше идеално.

Бледозлатистите пайети подчертаваха жълтеникавочервения цвят на косата й. И като изключим това, че й беше малко къса, иначе й бе съвсем по мярка. Дългите линии на кройката подчертаваха високите й гърди, тънката издължена талия и стройните бедра. Ръкавите, ушити по ръцете, пречеха на нормалните движения. Можа да вдигне ципа обаче само на четвърт от дължината му. Налагаше се Кит да й помогне.

Тръгна към вратата. Като минаваше покрай огледалото забеляза колко хубаво и плавно се спускат полите на роклята, леко полюшвайки се около краката й.

Габи излезе от спалнята и видя Кит, загледан към морето през огромния прозорец на всекидневната. Дали просто съзерцаваше вълните, или си спомняше тяхното лудуване сред морската пяна преди две вечери? „Връзката ни е с една стъпка напред в сравнение с повечето професионални партньори — помисли тя, — макар че вчера работихме без намек за тези пробни целувки.“ И все пак не можеше да ги забрави.

Споменът подобри настроението й щом приближи до Кит, който изглеждаше страхотно в изтърканите си джинси и блузата с къс ръкав. Тъмната му коса беше разрошена, а краката — боси. Сърцето й подскочи, когато се обърна към нея. Погледът му се плъзна критично по дрехата.

— Страхувам се, че имам нужда от помощ — каза тя. — Не мога да вдигна догоре ципа.

— Обърни се.

Усети топлите му ръце върху тялото си. Той събра с едната си ръка двата края на роклята на гърба й и вдигна ципа с другата. Онази нощ тези ръце я бяха галили…

Веднага след това Габи се отстрани и прикри смущението си, като започна да демонстрира дрехата. С грациозно протегнати напред ръце, тя бавно се завъртя пред него.

— Какво мислиш? — попита го.

— Красиво е.

Без да е сигурна дали Кит има предвид роклята, или нея, тя каза:

— Това е само началото. Трябва да видиш как се движат полите, когато танцувам. Направо е уникална. Защо не се обуеш? А аз ще пусна музика.

— Щом настояваш…

Още не бе напълно убеден, но поне вече не беше категорично против. Докато той надяваше чорапи и обувки, Габи отиде до стереоуредбата и постави касетката с „Танцувай с мен“ от „Смяна на партньорите“ — танцът, над който работеха миналия път.

Когато Кит се приготви, тя пусна музиката и изчака смутено соловото му изпълнение през първата половин минута. Неговият герой бе изпълнител — звезда от Бродуей, който молеше любимата си дама да сменят професионалното си партньорство с любов в живота. Сега героят беше в мрачно настроение, тъй като още не бе успял да я убеди, че именно той е мъжът, подходящ за нея.

Габи направи увод в ролята си и спря рязко пред него. Огледа се вбесена и направи една заплашителна стъпка. Кит я хвана за китката и я дръпна така, че тя бързо се завъртя в прегръдката му.

Полите, утежнени от подгъва, последваха движението й и изплющяха около тях, преди да се върнат грациозно на мястото си.

— Виждаш ли, какво имам предвид? — попита Габи, щом продължиха. — Полата на роклята е чудесна и точно от това се нуждае този танц, за да се подсили драматизмът на изпълнението.

Вместо да отговори, Кит продължи да танцува мълчаливо, но тя забеляза, че вниманието му бе насочено към полата. Всеки път, щом направеха рязко завъртане, тежестта на подгъва заставяше плата да следва движението и така го подсилваше.

— Хм! Почти като жива е — промърмори Кит.

Габи се усмихна. Знаеше, че е успяла.

— Нали? — подпита го с безизразно лице.

— Имаш право за полата на тази дреха… — Замисленият му поглед срещна нейния, изпълнен с надежда. Въздъхна примирено. — И предполагам, че след като можем да прекопираме тази, няма да ни навреди, ако възпроизведем и другите две, щом това ще те направи щастлива.

— О, разбира се! — увери го тя, като се запита доколко ли го вълнува нейното щастие.

— Тогава ще видя дали мога да помоля Елейн Карлайл за тази услуга. Тя правеше костюмите за изпълненията ми в кабаретата, а преди няколко години благодарение на моята препоръка получи първата си поръчка да изготви костюмите за едно представление.

Кит отиде веднага до телефона и позвъни. Габи остана доволна, когато разбра, че Елейн е съгласна да им помогне, без да се налага да бъде увещавана. Той уговори среща с нея по-късно следобед.

„Все пак Кит не е като баща си — реши Габи. — Прис никога не би направил пълен завой от първоначалното си становище, поне не толкова мило.“

— Въпреки това настоявам за едно нещо — каза Кит, след като остави слушалката. — Искам роклята за последния номер „Танго“ да бъде черна, а не бяла или в пастелен цвят. Черното подсилва драматизма на изпълнението.

Тя разбра, че сега е неин ред да отстъпи.

— Черното ще бъде идеално.

Наистина, тъмният цвят би бил по-подходящ за пламенния южноамерикански танц в „Максин“ — последният филм на Брукс-Гарфилд.

 

 

След дните, изпълнени с напрегната работа, Габи бе очарована от предложението на Кит да прекарат в неделя няколко часа в развлечения, преди да се захванат отново за работа. Уговориха се тя да се облече по-обикновено и да закуси леко, а той да мине да я вземе в десет часа.

Затова, когато се събуди в ясната слънчева утрин, Габи избра една тъмнооранжева рокля без ръкави, сплете косата си на плитка и отдели повече време от обикновено на грима си. Като отиваше към кухнята, мина край стълба, поставена в коридора до едната стена, на която близо до тавана зееше огромна дупка. Очевидно някой се готвеше да я замаже.

Влезе в кухнята и видя, че Елси бели ананас. Прислужницата вдигна глава и се взря през дебелите стъкла на очилата си.

— Искаш ли омлет? — попита тя. — Един от моите специалитети.

— Ммм, ще ми се, но ми е наредено да закуся по-леко.

— Кифличка и кафе?

— И може би малко от този чудесен плод.

Габи взе една чиния, за да си сервира, но Елси я дръпна от нея с негодувание.

— Тц, тц, тц, това все още е моята кухня. — Сложи на чинията свежия ананас, резенчета портокал, няколко ягоди и една кифличка. — Ето. Кафето е на бюфета.

— Благодаря, Елси.

Габи влезе в трапезарията, като си мислеше, че би трябвало да бъде по-отзивчива към чувствата на Елси по отношение на нейните задължения. Наля си кафе и вече сядаше, когато дочу някаква суматоха откъм коридора.

— Мога да се справя с това — каза Честър, докато трополеше нагоре по стълбата, която се намираше в полезрението на Габи. Той постави някакъв съд на прикачената към нея лавица. — Така че спри да ми дишаш във врата и да ми даваш загубените си съвети, за които не съм те молил.

Нийл бе съвсем близо до него и му говореше, докато Честър се качваше мъчително бавно по стълбата, която поскърцваше.

— Това, че умееш да се качваш по стълби, не означава, че имаш и най-малка представа от хубаво измазване!

— А ти дори не би се докоснал до стълбата — измърмори Честър на свой ред. — Да не би да си измачкаш луксозните парцали!

Нийл поправи широката си вратовръзка около отворената яка на ризата с къси ръкави и се усмихна подигравателно на джинсите и ризата от кариран плат на другия мъж.

— Би трябвало да последваш моя пример и също да посетиш магазин за дрехи.

— В допълнение към съвета ти за това как се измазва? — промърмори Честър. — Зяпач! Всезнайко! Ха!

Габи едва се сдържа да не се разсмее и почти се задави със залъка кифличка, който преглъщаше. Май не всички тук се разбираха много добре, противно на това, в което я бяха убеждавали.

— Знам как се измазва… Поне на теория. — Нийл размахваше пръст към дупката. — Ако не отстраниш всяка частица ронещ се хоросан, работата ти ще бъде на вятъра.

— Ако сваля и последната частица хоросан, тогава няма да има стена! — Избухването на Честър бе подсилено от шумно тракане. — Проклятие, виж какво направи! Заради теб изпуснах мистрията.

— Нищо не съм направил. Виновни са ръцете ти. Знаеш, че не би трябвало да се заемаш с нещо, което изисква физическо усилие.

— Може ръцете ми да са малко вдървени, но това не означава, че съм готов да умра. А сега престани да ми говориш толкова нахално и ми подай проклетата мистрия!

— Цялата е в хоросан. — Тонът на Нийл даваше да се разбере, че Честър си е загубил ума. — Дори дръжката е изцапана.

— Разбира се, че…

Габи вече се канеше да стане и да подаде инструмента на Честър, когато чу стъпки по коридора и острия глас на Люсил.

— Честър, какво, по дяволите, мислиш, че правиш на тази стълба?

Бившият каскадьор изръмжа раздразнено.

— Опитвам се да направя един от ремонтите, които се налагат в тази къща!

— Знаеш много добре, че не бива да се качваш по-високо дори от столче за крака! Слизай веднага!

— Чудесно! — Честър започна да трополи надолу. — Човек се старае да бъде полезен, а единственото, което получава в замяна, са съвети и заповеди, просто защото вече не е това, което е бил преди! — Стълбата скърцаше, като че ли да подсили гнева му. — Е, какво пък, има и по-приятни неща за правене. — Рамото му закачи стълбата, когато мина гневно край нея. — Нека Нийл довърши работата!

— Съжалявам, Люсил — каза другият мъж, вече отстъпващ от олюляващата се стълба, — но това са официалните ми дрехи. Може да ги изцапам. Намислил съм да отида до „Оушън Клъб“. Вероятно ще мога да намеря някоя богата жена, която да ме заведе някъде на обяд!

Закрачи бързо, като остави мърморещата Люсил.

— Единственото по-лошо от едно старо магаре е един стар пуяк! Гледай сега какво стана. По-лошо е и от преди!

— Остави на мен — каза Габи и допи кафето си, преди да отиде при Люсил. — Имам малко опит в измазването.

Тя огледа дупката, която сега бе по-голяма от преди, като се надяваше работата да не й отнеме много време.

— Душко, ти си голяма сладурана. Е, това оправя нещата, но има още толкова много проблеми, които трябва да решим — промърмори Люсил, докато излизаше. — По-точно — които някой трябва да реши. Не мога повече да бъда лично отговорна за всичко. Кабарето трябва да успее, за да можем да платим и осигурим помощта, от която се нуждаем.

Габи въздъхна и погледна към зеещата дупка — символ на бъркотията, в която живееха хората тук. Превръзка с лейкопласт не може да помогне на рана, която изисква сериозна хирургическа намеса, но като начало трябваше да се захване с дупката. Взе мистрията, остърга залепналия хоросан, който вече изсъхваше, и се опита да не мисли какво би станало с възрастните хора, живеещи в дома, ако работата с кабарето не потръгне…

Кит пристигна точно в десет и влезе, без да чука.

— Хей, има ли някой тук? — извика той.

— Насам, в коридора!

Тръгна по посока на гласа на Габи, напълно неподготвен за гледката, която го очакваше. Тя стоеше върху стълбата, облечена в роклята без ръкави, и довършваше майсторски направеното замазване на дупката.

— Май си решила да смениш професията си, а? — попита Кит, загледан в дългите й хубави крака. Изкушаваше се да прекара ръка по изящния й глезен, ала се въздържа.

— Само помагам на една приятелка — отвърна Габи. — Готово. Засега толкова. — Остави мистрията и слезе от стълбата. — Ще почистя по-късно. Трябва ми само една минута да измия ръцете си и ще съм готова.

— Май няма да е достатъчно да измиеш само ръцете си. — Усмихна се и махна парченце хоросан от бузата й, а после я огледа критично. — Оплескала си се цялата. — Махна още една втвърдяваща се бучица от голото й рамо. — Опръскала си и косата си.

Тя въздъхна.

— Е, добре. Дай ми пет минути. Ако се налага, ще отрежа кичурите с мазилка.

Пое бавно към стълбището, а Кит тръгна след нея.

— Не съсипвай хубавата си коса заради мен — каза той. — Мога да бъда търпелив, когато това, за което чакам, си струва.

Тя го озари с усмивка, за която Кит бе готов да чака часове. Габи се изкачи, като вземаше стъпалата по две наведнъж, а той остана загледан след нея. Представи си я в прегръдката си, спомни си покритите й с капки солена вода устни, вдигнати към него, и също се засмя. Макар че бяха успели да откраднат само броени часове от тежкия график на репетициите, имаше намерение да се наслади на всяка минута, прекарана с нея.

Тръгна да търси Люсил из стаите. Тя щеше да се засегне, ако не й се обадеше. Но в къщата я нямаше. Прекоси всекидневната и излезе във вътрешния двор — любимото място на кръстницата му. Но вместо нея откри Джейн, която четеше съсредоточено някакъв сценарий, отпуснала се в един шезлонг на сянка.

— Добро утро — извика Кит.

Джейн свали очилата с половин стъкла, като че ли смутена, че я е видял с тях.

— Всъщност, те не ми трябват — каза тя и потвърди подозрението му.

— Също и на майка ми, но тя все пак ги използва за четене. Не се притеснявай — намигна й той. — Тайната ти ще бъде опазена.

Джейн въздъхна.

— Опитвам се да запомня репликите за прослушването ми.

— Прослушване? Но когато ни съобщи за тази възможност, имах чувството, че единственото, което трябва да направиш, е да се появиш в офиса на продуцента и ролята е твоя.

— Не си единственият. За жалост понякога забравям, че агентът ми има склонност да проявява прекален оптимизъм и ентусиазъм.

— Е, изглежда се старае да те подкрепя морално.

Джейн кимна.

— И по-добре така, отколкото да имаш агент, който не знае, че съществуваш. Моя приятелка влачи на гърба си една жена, която дори не я поздравява на приемите, освен ако Роуз не отиде при нея и не й припомни, че й е клиентка.

— Май й е време да си намери нов агент.

— А-ха. Казвам й го от години. — Блондинката тръсна глава. — Но тя продължава по утъпкания коловоз.

— Някои хора обичат коловозите. Те са познати и следователно — безопасни.

— Дори, ако това е лошо за тях — съгласи се тя.

— Кое е лошо? — попита Габи, която се появи на входа. Изглеждаше свежа и бе успяла да почисти хоросана.

— Агентите — поясни той, приятно изненадан, че се е справила толкова бързо.

— Някои агенти — подчерта Джейн. — Още един ден, изпълнен с тежки репетиции, нали?

— След като Кит ме поразведе из истинския Холивуд — заяви Габи. — Награда за всеотдайната ми работа.

— Дано прекарате весело. — Махна им с ръка.

— Ще се постараем! — Кит обви талията на Габи и я поведе през къщата към входната врата.

Когато излизаха, погледът му попадна на стълбата, която още стоеше в коридора.

— Все пак защо, за бога, се занимаваше с това измазване? — попита я.

— Поех работата от Честър, след като той я заряза. Нийл му лазеше по нервите, Люсил му напомни за здравословното му състояние, а ръцете отказаха да го слушат — отвърна тя, докато й помагаше да седне в колата. — Честър иска да бъде полезен по възможно най-лошия за него начин и Люсил бе права, че той няма никаква работа на стълбата. Горкият човек! Едва успя да се качи и слезе по нея!

Замисли се над думите й, докато се отдалечаваха от имението.

— Чудя се дали наистина онова лечение, за което спомена Люсил, би могло да облекчи живота му.

— Ще е необходимо време, преди да разберем.

— Освен…

— Освен? — повтори Габи.

— Освен ако накарам Люсил да ми даде името на неговия лекар. Вероятно мога да уредя покупката на лекарството, което му е необходимо.

— И да измислиш как да накараш Честър да приеме…

— Може би като го накарам да се почувства виновен.

— Не е изключено да успееш.

Кит усети погледа на Габи върху себе си.

— Какво има?

— Просто си мислех, че ти си един прекрасен човек, Кристофър Гарфилд.

Той се почувства приятно поласкан от похвалата. Излязоха от Бевърли Хилс и поеха към булевард „Холивуд“. Искаше да й покаже местата, от които филмовата столица води началото си — все още цели и забележими сред заведенията за бързо хранене, салоните за татуировки и магазините за тениски.

— Толкова е хубаво да имаш няколко спокойни часа — каза Габи. — Кога ще бъде репетицията в „Сърце до сърце“?

— Утре — отвърна Кит. — Увериха ме, че сцената ще бъде на наше разположение целия следобед и вечерта.

— Мислиш ли, че четири дни ще ни стигнат, за да отработим всичко? — попита тя.

Той си спомни просторния дансинг и стълбището, което не можеше да пресъздаде в дома си.

— Трябва да ни стигнат. Само да стискаме палци да нямаме проблеми с осветлението и озвучителната система.

Вече се беше срещнал със съответните отговорници. Техническата репетиция щеше да се състои в сряда вечер, а изпълнението с костюми бе насрочено за четвъртък. Докато търсеше място за паркиране, Кит се запита дали не са луди, като си позволяват почивка дори за няколко часа. Това беше смешно. Май го обземаше предпремиерна треска. За какво се тревожеше? Ангажиментът бе краткосрочен. Няколко представления и щеше да се върне към работата си, както обикновено.

Без да разбира защо, мисълта не му се стори толкова привлекателна, колкото предполагаше.

След като паркира, двамата с Габи тръгнаха ръка за ръка по „Алеята на славата“, покрита с мозайка в розово и сиво. Край нея имаше медни звезди в памет на легенди от филмовата, радио, телевизионна и звукозаписна индустрия. В холивудския музей разгледаха експозициите на уникални костюми, бутафории и декори.

Неща, които Кит познаваше откакто се помнеше, сега сякаш блестяха по-ярко, като ги гледаше през очите на впечатлената Габи. Бе изпълнена с такова въодушевление, че му бе невъзможно да не се зарази от приповдигнатото й настроение. Така неизбежно се оказаха пред „Манс Чайниз Тиътър“.

— Винаги съм искала да го направя — каза тя и стъпи върху малките отпечатъци от стъпалата на Джуди Гарланд.

— Искаш ли да опиташ и други? Или да оставиш твоите собствени?

Габи стъпи в друг чифт и се засмя.

— Е, аз съвсем не съм филмова звезда, нали?

Долови тъжната нотка в гласа й.

— Обзалагам се, че не би се отказала от кариера в Холивуд.

— Ако ми бъде предложена? За мен няма значение дали ще работя в Холивуд, или Бродуей — стига да имам възможност да танцувам. Странен човек си. И двамата ти родители са били цял живот в шоубизнеса, а ти дори не показваш, че той те интересува.

— Може би е така, защото няма какво да показвам.

— И може би никога не си имал изпълнения в кабарета под псевдоним?

Напомнянето го жегна, но Кит не искаше да се ровят в несполучливата му младежка авантюра.

— Иска ми се да седнем някъде и да хапнем. Защо не потърсим някой ресторант?

— Искаш да кажеш — защо не сменим темата на разговора?

— Нима ще се заяждаш с мен само защото съм гладен?

— Заяждам се с теб, защото лъжеш. — Мушна го обвиняващо с пръст в гърдите. — Ти искаш нашето представление да успее не по-малко от мен, драги, и не само заради Люсил. Не мислиш ли, че е време да признаеш пред себе си колко много означава лично за теб тази възможност?

„Съвсем не е време за такова нещо“ — рече си Кит упорито. Изпълнението му доставяше радост, защото отново щеше да има публика и щеше да танцува с добра партньорка. Ала изпълняваше стари номера на Прис, и то под името Гарфилд. Ако постигнеха успех, публиката щеше да аплодира бащата, не сина. Как е възможно да не се направи паралел?

— И тъй като не ми отговаряш, предполагам, че съм улучила болното ти място, а? — предизвика го Габи. — Защо не искаш да признаеш, че шоубизнесът те привлича?

— Може би защото не е така.

— И може би лъжеш и по този начин се самооправдаваш, че не правиш това, което тайно желаеш?

Кит тръсна глава. Беше непоправима!

— Под името Гарфилд успехът ми може би ще трае една нощ.

— И може би се страхуваш тъкмо от това.

За негова изненада, тя изостави темата и започна да обикаля из вътрешния двор на театъра, като оглеждаше бетонните плочи една подир друга.

— И така, къде са стъпките на нашите родители?

— Тези на татко са ей там — посочи Кит.

Габи отиде до въпросната плоча и провери бетонните правоъгълници около отпечатъците на Прис Гарфилд.

— А къде са мамините?

— Стъпките на майка ти са тук?! — Дори да беше така, никога не ги беше забелязал.

Тя го погледна раздразнена.

— Разбира се. С баща ти са били партньори, не помниш ли? Направили са отпечатъците заедно след големия успех на „Потупай ме по рамото“.

Кит се размърда смутено, щом истината за това, което може би се е случило, проблесна в съзнанието му. Огледа се, като проверяваше стъпките, които Габи не бе успяла да види, и се надяваше на чудото да не се окаже прав. Но след няколко минути, когато се срещнаха в средата на двора, той въздъхна.

— Габи, страхувам се, че плочата на майка ти е била махната.

— Какво?

Тази едничка дума, изречена толкова меко, прониза сърцето му, но тя трябваше да знае истината.

— Съдбата е отредила по-неизвестните легенди да отстъпят място на новите — обясни й колкото можеше по-мило. — Пространството е ограничено. Чувал съм, че сутеренът на театъра е буквално задръстен с бетонни плочи на отдавна забравени звезди…

Тя погледна към стъпките на баща му, после към него. Лицето й остана безизразно, но Кит видя, че очите й са пълни със сълзи. Посегна да я докосне.

— Габи, съжалявам…

— Няма значение. — Мина бързо край него, за да не види разстроеното й лице. — Една стара плоча бетон не означава кой знае какво. Хайде да обядваме.