Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Love to Last, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,1 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране
helyg (2010)
Разпознаване и корекция
Zaples (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
in82qh (2014)

Издание:

Саманта Дей. Завинаги заедно

ИК „Арлекин-България“, София, 1994

Американска. Първо издание

Редактор: Ани Димитрова

ISBN: 954-11-0179-8

История

  1. — Добавяне

Първа глава

— Изглеждаш ужасно! — каза Гейбриъл, като оглеждаше бледото лице на Кейтлин и тъмните кръгове под очите й.

— Много ти благодаря — отзова се Кейтлин Кар не толкова иронично, колкото уморено. После уви краката си с вълнен шал и отпусна глава върху облегалката на дивана.

— Иначе добре ли се чувстваш? — попита Гейбриъл с разтревожен глас.

— Съвсем обикновена операция от апандисит без усложнения. Нищо особено — кимна Кейтлин, — само съм изтощена.

— Нали още през пролетта ти казах да не се товариш с разни допълнителни курсове, а да си вземеш отпуска?

Приятелката и колежката й си знаеше своето и Кейтлин се усмихна. Обикновено се дразнеше, ако някой й кажеше, че е слабичка, прилича на момиченце и има нужда от грижи и закрила. Но когато го правеше Геби, не се засягаше, защото тя по принцип закриляше и защитаваше всички.

— Нямах друг изход — меко напомни Кейтлин. — Трябваше да се подготвя за защитата през тази година.

— Каква ще ти е ползата от кандидатска степен, ако се съсипеш? Работата с тези твои „трудни“ дечица изцежда всичките ти сили.

— Но те го заслужават — въздъхна Кейтлин. — Между другото, добре ли са те?

— Общо взето, да. Е, имаше два-три инцидента, но Нийл като че ли се е справил с положението, макар и да няма голям опит. Той има свой подход към малките и те го слушат. О, преди да съм забравила! — Отвори чантата си и извади няколко листа. — Даде ми рисунките, които децата са направили за теб с пожелание за скорошно оздравяване.

Кейтлин се усмихна и пое нетърпеливо листовете. Рисунките се оказаха толкова различни, колкото различни бяха и децата в класа за особено трудни ученици, който тя водеше — от акуратните и точни линии и букви на Питър до небрежните скици на Райли. Самият факт, че Нийл бе успял да накара Райли да свърши нещо полезно, само по себе си бе голямо постижение.

Тя се почувства по-добре. Рисунките потвърждаваха, че Нийл може да работи с децата. Тя се страхуваше, че един нов педагог, заместил я по спешност поради операцията, само ще ги наглежда, докато тя се оправи. Нейният клас не бе от леките и промяната можеше да обърка всичко. А децата вече бяха доста изостанали в ученето, както и в социалните си контакти; всяко забавяне само би затруднило евентуалното им преминаване към редовно обучение.

Вдигна поглед от рисунките и се усмихна.

— Предай моята благодарност на Нийл, Геби.

— Ще му кажа. Да разбирам ли, че сега ще се успокоиш и ще се радваш на остатъка от отпуската си?

Кейтлин направи гримаса.

— Не зная. Пет седмици са страшно много време. А и нямам какво друго да върша, освен да преговарям това, което вече съм минала. Последното упражнение написах преди месец.

— Тогава си почини истински! Отиди да поживееш при майка си или някъде другаде.

— Тя има нов приятел — поклати глава Кейтлин. — Само ще й преча.

Със замислено изражение Гейбриъл взе чашата си и отпи глътка кафе.

— Но ти вече можеш да оставаш сама, така ли? — внезапно попита тя. — Искам да кажа, че не е нужно някой постоянно да те наглежда.

Кейтлин я погледна с недоумение.

— Нали ти казах, че съм съвсем добре. Защо?

— Разказвала ли съм ти за доведения ми брат Рейн?

— С големи подробности — усмихна се Кейтлин.

Познаваше Гейбриъл едва от няколко месеца, ала вече знаеше всичко за семейство Пикар. Ненапразно колегите й бяха лепнали прякора „Геби“, което означаваше — „Бърборана“.

Геби също се усмихна и на бузите й се появиха трапчинки.

— Да, струва ми се, че ти споменах за него, но както и да е. До къщата му има бунгало. Поканих те да дойдеш през лятото, обаче беше заета. Защо не отидеш там да смениш обстановката?

— Благодаря ти — поклати глава Кейтлин, — но не виждам как ще стане.

— Рейн няма да възразява. Бунгалото е за мен и сестра ми. И макар че не е нещо особено, има баня с тоалетна, а прозорците гледат към океана. Там е много красиво, Кейт. Кога си излизала от Ванкувър за последен път? Само си представи, ще се разхождаш по брега и ще събираш дърва, изхвърлени от вълните, а после ще седиш пред камината… — Забелязала замечтания израз на лицето на Кейтлин, тя се засмя. — Ще ти хареса, ще видиш.

— Идеята ти е доста съблазнителна. Но къщата принадлежи на брат ти и не се знае как ще погледне на това.

— Нали ти обясних, че бунгалото е наше. То дори не се вижда от къщата, тъй че няма да му пречиш. За всеки случай обаче ще му се обадя. Ако решиш да отидеш, разбира се.

— Ще помисля. Говори с Рейн и ако той не възразява, може и да отида.

— Чудесно! — Геби широко се усмихна и погледна часовника си. — Трябва да тръгвам. Обещах на Айвън да се срещнем в седем. — Облече якето си и закопча ципа. — Още тази вечер ще звънна на Рейн и утре ще ти се обадя. — Геби махна с ръка и излезе.

Кейтлин се намести по-удобно на дивана и се замисли. Хубаво би било да излезе извън града. Отдавна не се бе разхождала по безлюден бряг, не беше дишала чист въздух без бензинови пари. Дали братът на Геби ще се съгласи да търпи нейното присъствие? Рейн Пикар бе известен художник — анималист и едва ли обичаше да му досаждат. Той можеше и да откаже на сестра си. Тогава щеше да се наложи Кейтлин да наеме стая в хотел. Но това щеше да струва скъпо дори сега, извън курортния сезон, а тя не можеше да плаща едновременно наема за апартамента си тук, хотела, както и сумата, която всеки месец редовно изпращаше на майка си. Освен ако не изтеглеше пари от спестяванията си, което не би искала да прави.

Ако Рейн откажеше, щеше да прекара отпуската си вкъщи.

Тя огледа хола. Малкият двустаен апартамент й служеше за дом вече пет години, откакто беше започнала да преподава. Улиците наоколо бяха изпълнени с шума и суетата на големия град, но квартирата беше доста удобна и евтина.

Бледожълтият цвят на стените стопляше стаята и приятно контрастираше с дъбовата дограма на прозорците. Шарен килим бе постлан върху блестящия паркет пред мекия диван, по който имаше разхвърляни възглавници. Стайните зелени растения придаваха на стаята свежест, а японският параван скриваше обедната маса и кухненския бокс. Внимателно избирани индиански рисунки украсяваха стените. За някои може би това не беше кой знае какво. Но всичко тук си бе нейно. Беше нейният дом.

Кейтлин стана да занесе чашите от кафето в кухнята. Сложи ги в мивката и започна да разтрива оперираното място. Конците вече бяха извадени и раната, според лекаря, зарастваше добре, макар че още я наболяваше. Това я подсети, че не е готова да се върне в класната стая.

Геби бе права — Кейтлин не изглеждаше никак добре. Имаше тъмни сенки, а кристалносините й очи бяха изгубили блясъка си и гледаха тъжно. Тъмнокестенявата й коса отдавна плачеше за подстригване. Млечнобялата иначе кожа сега сивееше. Кейтлин беше отслабнала много и изглеждаше крехка и уязвима като изоставено дете.

Знаеше, че всичко това не се дължи само на операцията. Колко вечери и недели, колко ваканции и отпуски бе посветила на четенето? А и работата й изискваше доста усилия, като не само я изтощаваше физически, но винаги я изцеждаше и емоционално. Обаче не забравяше, че при всичките й грижи и старания, не всяко от онези деца можеше да се оправи — някои бяха обречени да живеят непоносимо трудно, неспособни да превъзмогнат последиците от хаотичното си възпитание. Тъкмо затова тя залягаше над специализираната литература, като се надяваше, че новите знания ще й дадат възможност да помогне на още от децата…

Обаче на никого нямаше да помогне, ако изчерпеше силите си докрай и не се върнеше в класната стая. Вместо да се притеснява, по-добре бе да погледне на тази принудителна отпуска като на шанс да си почине и да се поглези. За първи път през живота си.

Щеше да започне да се глези веднага, и то с вкусна храна — трябваше да възстанови изгубените килограми. Отвори хладилника и огледа съдържанието му, но нищо не я примами. Накрая си стопли някаква консервирана супа и започна бавно да я пие, ала скоро отмести купичката настрани с явно отвращение.

Отиде в спалнята, легна в кревата, зави се и се отпусна. Единственото нещо, което напоследък не изискваше усилия от нея, беше сънят…

 

 

— Нямаш никакви проблеми — за сетен път повтаряше Геби, като товареше в старичката кола на Кейтлин куфар с дрехи и кашон с хранителни продукти. Като затръшна капака на багажника, тя извади от джоба на джинсите си ключ и го подаде на Кейтлин. — Ето, заповядай. Приятно прекарване. Гледай да си починеш и да наддадеш някой и друг килограм, че си заприличала на дванадесетгодишно момиче.

— Благодаря за комплимента — намръщи се Кейтлин и прибра ключа в чантата. — Значи брат ти няма нищо против?

— Колко пъти трябва да ти го повторя? Всичко е уредено. А сега тръгвай, за да не изпуснеш ферибота. — Геби я прегърна и добави: — Почини си и гледай да си добре.

— Благодаря, Геби. — Стана й приятно, че някой мисли за нея. Качи се в колата и запали мотора. — Не забравяй да поливаш цветята!

— Няма. И карай внимателно!

Колата потегли. Геби махна за довиждане, Кейтлин също й махна в отговор и съсредоточи цялото си внимание върху натовареното движение. Ръмеше дъжд. Кейтлин се насочи към залива. Дано времето се оправи, помисли тя, тогава и настроението й щеше да се подобри; сега то бе мрачно и сиво като деня.

Плаването с ферибот до остров Нейнемо мина нормално. Тя си топлеше ръцете с чаша чай, гледаше през замъглените прозорци и виждаше само сиви облаци, които се сливаха с високите вълни. Потрепери, отмести поглед и отпи глътка чай. Дали не направи грешка? Чакаха я още час и половина зад волана и още едно плаване с ферибот. А толкова й се искаше да се сгуши в топлото легло вкъщи и да поспи.

Когато най-сетне пристигнаха на малкото островче, разположено в океана на изток от Ванкувърския остров, вече бе напълно изтощена. Отгоре на всичко й се наложи още половин час да търси къде живее Рейн Пикар. Тя изкара колата на пътеката до бунгалото, изгаси мотора и се огледа.

Мястото беше красиво. Дори проливният дъжд не бе в състояние да развали впечатлението. Поляната бе обрасла с високи канадски ели и кедрови дървета, големите им зелени клони приятно контрастираха с потъмнелите от дъжда стволове.

Бунгалото обаче правеше съвсем друго впечатление.

То беше тъмно и неприветливо. Студено. Прогизнало. Кейтлин потрепери и излезе от колата. Колкото по-бързо напалеше огън, толкова по-бързо щеше да се стопли.

Стъпалата, водещи към входната врата, се оказаха хлъзгави и обрасли със зелен мъх, както и верандата. От дъсчения покрив се стичаха водни струи. Кейтлин отключи вратата и я отвори. Вътре беше тъмно и миришеше на влага. Тя напипа електрическия ключ и го натисна. За нейно облекчение ток имаше.

Огледа голямата стая с дървени легла покрай стените. По средата имаше изтърбушено канапе с кресла и печка за дърва. В единия ъгъл бе сложен стар котлон, в другия — не по-малко стар хладилник, а помежду им — шкафче, покрито с изтъркано парче мушама.

Кейтлин потрепери. Мястото се оказа много по-лошо, отколкото очакваше, дори нямаше свестен под; вместо него бяха настлани листове шперплат, покрити със стари черги. Единственото хубаво нещо бе камината, разположена срещу канапето.

През лятото, когато Геби идваше на почивка с компания роднини и приятели, тук сигурно не бе чак толкова неприятно, пък и целия ден прекарваха на плажа. Но през ноември в тази барака бе мрачно и студено. На Кейтлин й се прииска да си тръгне незабавно, ала вече се стъмняваше, а и беше уморена.

Така или иначе, налагаше се да прекара тук поне една нощ. Трябваше да напали огън в камината, да извади от куфара най-необходимото и тогава може би щеше да се почувства по-уютно.

В бунгалото имаше малко дърва, които не биха й стигнали да поддържа огъня през нощта. Поради липса на друг източник на топлина Кейтлин няколко пъти се разходи до купчината нарязани дърва зад бунгалото, като се надяваше, че до вечерта ще изсъхнат. После внесе куфара и продуктите и уморена седна пред камината.

В стаята беше все така влажно, а тя бе премръзнала до кости. Като поседя известно време неподвижно, тя се надигна, намери стара алуминиева тенджера и си стопли супа върху котлона. Храната малко я загря, но настроението й не се подобри. На всичко отгоре беше настинала — имаше хрема и очите й сълзяха.

Само това й липсваше! Кейтлин извади спалния си чувал и го сложи върху канапето — беше решила да спи пред камината. Сложи още дърва, загаси лампата и се вмъкна в чувала.

Влажните цепеници пращяха и се пукаха и освен тези звуци беше тихо, страшно тихо. Кейтлин бе свикнала с неспирния шум на уличното движение, с далечния вой на сирени, с шумовете в кооперацията и тази тишина й лазеше по нервите.

Тя внимателно се ослуша за някакъв звук отвън, но долови само воя на вятъра и потропването на клоните на дърветата по покрива.

По страните й се затъркаляха сълзи. Колко й се искаше да има истински дом, в който би могла да се завърне от болницата — топъл дом с грижовни родители, които да я глезят и да й угаждат, докато оздравее!

Но това бяха напразни мечти. Кейтлин се ядоса на себе си и избърса сълзите си. Всичко щеше да бъде наред. Щеше да се оправи сама. Както винаги…

Обърна се на една страна и се сви на кълбо, от което й стана малко по-топло. Ако беше уцелила междуцарствието, когато майка й вече се бе разделила с предишния си приятел и още не си беше намерила нов, можеше да отиде при нея за няколко дни. Но от опит знаеше, че когато в живота на майка й се появяваше нов мъж, всичко друго отиваше на заден план. Дори дъщеря й…

Загледа се в огъня и въздъхна. Нейните родители се оженили по на седемнадесет години и тя се родила пет месеца след сватбата им. Като не получавало помощ или съчувствие от своите родители, младото семейство не издържало на новите тежки отговорности. Когато Кейтлин навършила три години, родителите й се развели. Всеки отнесъл със себе си горчиви спомени за несполучливия брак. Детето останало при майката, а бащата дори сега не си даваше труд да поддържа връзка с тях.

Майката и дъщерята се местеха от едно малко градче в друго и когато Джанет Кар не си намираше работа, живееха от застраховката по безработица или ползваха социални помощи. Ако намираше какво да работи, то обикновено бе като сервитьорка в местен бар. Парите все не стигаха, ала мъже имаше в изобилие. Джанет беше дребна, хубава и лесно ги привличаше. С някои само излизаше, а други се нанасяха при тях. Тогава майката сякаш забравяше за съществуването на детето си.

Когато в живота на Джанет Кар се появяваше нов мъж, отначало тя изглеждаше влюбена и щастлива, весела и засмяна. Но реалността бързо убиваше романтичните й чувства; изправена пред сивото ежедневие, Джанет ставаше свадлива и кисела, вкъщи започваха кавги и много скоро се оказваше отново сама с дъщеря си.

Тогава за Кейтлин настъпваше кратък период на мир и спокойствие… Докато се появеше следващият.

Разбрала, че няма да заспи, тя разкопча спалния чувал и изпълзя да сложи още дърва в камината. Седна пред огъня и започна да разбутва цепениците, докато най-сетне не се разгоряха, а след това, потривайки ръце от студ, отиде до котлона да си свари какао.

Сгуши се на канапето с гореща чаша в ръка. През последните години бе завършила не един курс по психология и бе разбрала, че майка й още изживява младежките си мечти и се мъчи да компенсира изгубеното в нежеланата бременност и ранния брак време. Обикновено с възрастта повечето жени придобиват житейски опит и узряват. Но с Джанет не стана така…

Кейтлин допи какаото и сложи чашата на пода, после отново се мушна в чувала и се зави до брадичката. Започна да наблюдава огнените езици, които със съскане поглъщаха дървата и ги превръщаха във въглени. Постепенно очите й се затвориха и тя потъна в сън…

 

 

На сутринта с мъка отвори очи и видя, че навън вали още по-силно и в бунгалото е станало доста влажно. Огънят в камината беше изгаснал и само въглените тлееха. Тя се сгуши в топлите завивки. Болеше я гърлото, главата, втрисаше я. Единственото й желание бе да се прибере у дома.

Най-сетне стана и побърза да се облече. Трябваше да донесе още дърва. Като потискаше силното желание да си легне отново и да не мърда от канапето, тя отвори вратата и излезе навън.

Времето се бе развалило окончателно. Към неспирния дъжд се бе прибавил и силен рязък вятър.

Кейтлин бързо се отправи към купчината дърва. Трябваше да направи няколко курса, за да не се претоварва — лекарят беше подчертал колко опасно е за нея да вдига тежки неща. Тя започна да отмества горния ред с надежда да достигне по-сухи дърва. Мускулите на цялото й тяло я наболяваха, а вятърът безмилостно шибаше с дъждовни струи пламналото й лице. Тя подбра няколко цепеници и се обърна.

Пред нея, преграждайки пътя й към бунгалото, бе седнало куче. Голямо като вълк, с гъста тъмна козина и бяла муцуна, наострило уши, то я гледаше с необичайните си сини очи.

От уплаха Кейтлин изпусна дървата и отстъпи назад. Страхуваше се от кучета, а този звяр беше направо ужасен! Той направи крачка напред и тя се притисна към купчината дърва.

— Не се страхувайте, той нищо няма да ви направи.

Кейтлин рязко се обърна. От гората излизаше висок мъж с тъмни очи и остър поглед. Той щракна с пръсти.

— Ела тук, Рекс. Недей да плашиш дамата!

Кучето се затича към него, като въртеше опашка, облиза ръката му, седна и отново се вторачи в Кейтлин. Тя се изправи и отпусна ръката си, в която стискаше цепеница.

— Вие сигурно сте колежката на Геби, макар че приличате повече на ученичка, отколкото на учителка. Тази сутрин се прибрах вкъщи и на телефонния ми секретар бе оставено някакво не дотам ясно съобщение. Колко време смятате да прекарате в бунгалото?

— Ден-два — сухо отвърна Кейтлин, подразнена от тона му. — Разбира се, ако не възразявате. Гейбриъл ме увери, че вие нямате нищо против присъствието ми тук, но ако ви преча, ще си отида.

— Това е ваша работа, все ми е едно.

Кейтлин решително вдигна глава.

— Тогава ще остана.

С удоволствие би му казала какво да направи с това бунгало, но беше твърде уморена от вчерашното пътуване, а днес се чувстваше още по-зле. Трябваше да събере поне малко сили.

Той кимна.

— Ще ви помогна да се запасите с дърва.

— Ще се оправя сама, господин Пикар — твърдо заяви Кейтлин.

— Като ви гледам, едва ли сте в състояние да се дотътрите до бунгалото, да не говорим да отнесете до там и наръч дърва. А те ще ви трябват. Постройката не е предвидена за ползване през зимата и трудно се отоплява.

Раздразнението й нарастваше, а най-лошото бе, че наистина се чувстваше много слаба.

— Казах ви, че ще се оправя. Спокойно можете да се приберете.

— И Геби ще научи, че не съм помогнал на малката й приятелка. Това няма да стане — каза той и започна да трупа дърва върху ръката си. След това се обърна към нея: — Как се казвате?

— Кейтлин Кар.

Тя също взе няколко цепеници — сама щеше да ги отнесе в бунгалото и нямаше да му покаже колко е отпаднала и изморена!

Той рязко кимна, взе още едно дърво, изправи се и недоволно погледна Кейтлин, която предпазливо заобикаляше кучето. Без да мърда от място, то обърна глава след нея.

— Нали ви казах, той нищо няма да ви направи.

— Не обичам кучета — прониза го с поглед Кейтлин.

— Искате да кажете, че ви е страх от тях.

— Искам да кажа, че не обичам кучетата! — парира тя.

Той мина покрай нея и Кейтлин съзря в очите му недоверие. Бавно го последва, без да сваля от него погледа си. Рейн изкачи стъпалата към верандата с лекота.

Общо взето, братът на Геби отговаряше на описанията й — бе доста висок и по-скоро жилав, отколкото набит. От дъжда косата му се бе накъдрила леко и даже арогантният начин на държане не можеше да скрие кадифената топлина на очите му.

Ако беше проявил поне малко съчувствие и гостоприемство, сигурно щеше да й се стори симпатичен. А сега неговото присъствие само я дразнеше. Искаше да остане сама колкото е възможно по-скоро. Тя стисна зъби и влезе вътре.

Без да пророни дума, Рейн мина покрай нея и пак излезе. Кейтлин се изплези зад гърба му и подреди дървата в сандъка до камината. Защо ли въобще се бе появил?

Тя огледа отново унилата барака и изпъшка, защото усети как студът я пронизва до кости, потри силно ръце и ги протегна към тлеещите в камината въглени. Като поседя така, с мъка се изправи и излезе навън, притиснала ръце към гърдите си. Цялото й тяло пламтеше от висока температура и я втрисаше.

Рейн внимателно я изгледа. Очите й, очертани от дълги мокри мигли, изглеждаха необичайно големи върху бледото лице. Тъмната прогизнала коса бе полепнала по главата и лицето й.

— Имате вид на пътник за онзи свят — изрече той рязко. — Влезте вътре и се изсушете. Аз ще се погрижа за дървата.

— Казах, че съм добре — отвърна Кейтлин, засегната от грубия му тон. Бързо събра наръч дърва и влезе вътре, без да му обръща повече внимание, макар че добре забеляза как я изгледа с яд.

Все пак в бунгалото беше много по-добре, отколкото навън под дъжда. Тя взе пешкир и започна да бърше лицето и косата си, като безмълвно наблюдаваше Рейн. Той хвърли дърва в сандъка, огледа я и отново излезе.

Много й се искаше да му покаже, че може да се справи и без неговата помощ, но този път разумът надделя. Раната от операцията я болеше, тя трепереше и беше смазана от умора. Би било лудост да му доказва сега какво и колко може.

Чудеше се какво ли съобщение е оставила Геби на брат си. Дали не му е наредила да я наглежда? Трябваше да се досети! Та нали знаеше каква си е Геби?

Ако бе готова да изтърпи нейното покровителство, това съвсем не означаваше, че ще го търпи и от Рейн. Никак не й се искаше той да се чувства задължен да се грижи за нея само заради сестра си.

Сега той щеше да донесе още дърва и да си отиде. А след ден или два тя щеше да се почувства по-добре и да се върне във Ванкувър.

Рейн хвърли последния наръч в сандъка, застана по средата на стаята и изчисти ръцете си.

— Това ще ви стигне за няколко дни — каза той.

— Благодаря — отговори Кейтлин и се усмихна насила.

Той отново плъзна по нея топлия поглед на меките си кафяви очи и тя се почувства неудобно.

— Добре ли сте? — внезапно попита Рейн. — Изглеждате доста отпаднала.

— Чувствам се отлично, благодаря — отвърна тя и като видя, че не й вярва, добави бързо: — Само съм малко изморена. Миналата нощ не спах добре.

— Не се учудвам. — Огледа стаята с неприязън. — Надявам се, че няма да останете тук за дълго. Просто няма да издържите.

— Казах ви — изгледа го тя начумерено, — че нищо ми няма.

— Добре тогава. — Рейн повдигна ръкава и погледна часовника си. — По дяволите, трябва да тръгвам. — На вратата той се обърна. — Вижте какво, ако имате нужда от нещо…

„… в никакъв случай няма да се обърна към теб“, довърши наум изречението Кейтлин. Не искаше от него помощ, както и той едва ли изгаряше от желание да й помага.

— Не, нямам нужда от нищо — решително каза тя и видя, че този отговор напълно го устройва, защото кимна и излезе, като затръшна вратата след себе си.

Кейтлин въздъхна с облекчение, доволна, че той най-после се махна. Повече не би могла да се преструва, че е добре.

В действителност се чувстваше отвратително — разбита от умора и болна, премръзнала до мозъка на костите. Като сложи повече дърва в камината, тя притисна ръце към гърдите си и се сгуши до нея. След това реши, че един горещ душ ще я стопли, включи бойлера, смъкна мокрите дрехи и влезе в малката баня.

Вместо очакваната гореща вода обаче от душа се изля възхладна струя, която съвсем я изстуди. „Ами да, не изчаках водата в бойлера да се сгрее, разбира се“, каза си тя с горчива усмивка, набързо се избърса и навлече дебел анцуг. Откакто бе пристигнала тук нищо не вървеше както трябва.

Кейтлин се разкиха и излезе от банята. Като провери още веднъж огъня, тя се вмъкна в спалния чувал. Постепенно студените тръпки преминаха и тя потъна в неспокоен сън.

 

 

Събуди я рязко почукване на вратата. Все още замаяна от съня, тя лежеше и мигаше в тъмнината. Повторното почукване я събуди напълно. Вратата се отвори. На прага стоеше Рейн.

— Да не съм ви събудил?

— Няма нищо — отвърна му с дрезгав глас Кейтлин и опря глава върху ъгъла на канапето. Защо ли бе дошъл? И как да го убеди, че е добре?

Той застана посред стаята и загрижено се вгледа в лицето й.

— Съвсем сте болна.

— Малко съм настинала. — Чакаше да я остави на мира.

Ала той се настани в изтърбушеното кресло до нея.

— Говорих с Геби — каза той. — Не е трябвало да ви изпраща тук. Мястото не е подходящо за възстановяване след операция, особено по това време на годината.

— Вече се убедих — кимна уморено Кейтлин. — И не смятам да оставам. Утре си тръгвам…

„Дори ако се наложи да се влача по корем“, добави наум тя.

— Добре. Но дотогава ще се преместите при мен.

Кейтлин широко отвори очи и бързо тръсна глава.

— О, не! Мога да изкарам тук още една нощ без проблеми.

— Аз обаче държа да се преместите. — Гласът му бе твърд. — Няма да ви оставя тук. Вие не сте добре. Пък и обещах на Геби.

„Грижовната квачка пак се намесва!“, ядосано помисли Кейтлин.

— Това не ме интересува. Мога да се погрижа за себе си и сама.

Нима той не виждаше, че макар Кейтлин да изглежда крехка и слаба, не е безпомощно момиче, а зряла жена?

— Така ли? Вие дори не се сетихте да си тръгнете оттук, след като видяхте какво представлява тази барака.

— Имах твърдото намерение да си тръгна днес. Не бях планирала да се събудя с температура. Довиждане, господин Пикар. Утре ще ви напусна.

Тъмните му вежди се повдигнаха рязко.

— Съмнявам се, госпожице Кар. Лицето ви пламти, явно имате висока температура и гърдите ви хриптят. Сигурна ли сте, че утре ще имате сили да шофирате?

— Да.

— Хайде да говорим честно.

Главата й се отпусна върху възглавницата — нямаше сили дори да му противоречи и съзнаваше, че дори на следващия ден да се почувства по-добре, едва ли ще може да пътува.

Рейн опря ръце върху колената си и се наведе напред.

— Бихте ли останали тук и една минута, ако не ви се налагаше?

Кейтлин огледа влажната тъмна стая и се обърна към него.

— Не. — Гласът й прозвуча като жабешко крякане. Тя се изкашля, преглътна с болка и продължи: — Не, наистина не искам да остана, нито пък да ви се натрапвам, господин Пикар. Благодаря, обаче ще се оправя сама.

— Държите се като дете и няма да ви оставя сама. Геби никога няма да ми го прости. Така че или ще се преместите в къщата, или аз ще се преместя тук, за да ви наглеждам. Това може да не се харесва и на двамата ни, но няма как. Изберете.

Кейтлин придърпа одеялото над спалния чувал по-високо, закри лицето си с ръце и извърна глава. Може би, ако не го гледаше, той някак си щеше да изчезне.

— Говоря сериозно, Кейтлин. Не мога да се върна вкъщи и да съобщя на Геби, че сте останали тук сама. Тя ще ми се обажда през пет минути и ще ме тормози, докато не разбере, че сте настанена добре. Не мога да си губя времето с нея.

Тя неохотно се обърна. Лицето му беше непреклонно. Излизаше, че благодарение на Геби, се бе сдобила с наставник, без някой да я пита дали иска, или не.

— Е? Какво решихте? — Той явно губеше търпение.

Тя седна с дълбока въздишка.

— Добре.

— При мен ли ще дойдете?

Кейтлин кимна. Щом трябваше да търпи неговото присъствие, поне да бъде на топло. А и нямаше да е за дълго — ден или два…

 

 

Рейн натовари багажа й в нейната кола, сложи я на седалката до себе си и седна зад кормилото. Кейтлин го остави да прави каквото иска. При все, че този човек я командваше, й бе приятно да знае, че няма да остане сама с болестта си във влажното тъмно бунгало.

До къщата имаше около половин километър. Тя погледна Рейн, който караше по каменист тесен, виещ се през гъстата гора път.

Въпреки че не бе срещала досега Рейн, той не й бе съвсем непознат. Благодарение на Геби, Кейтлин бе научила доста неща за него. Тази мисъл я успокои, сякаш й даваше някакво предимство. Тя го погледна пак и усмивката й се изпари. Явно предимството щеше да й потрябва. Макар да имаше привлекателна външност, характерът му очевидно бе от най-трудните.

— Почти пристигнахме — каза Рейн и направи завой.

Колата излезе на открито и Кейтлин видя къщата му, която сякаш израсна от скалата. Тя бе изградена от стари кедрови дървета, имаше висок стръмен покрив и се сливаше с околната гора. Високите прозорци бяха обърнати на изток и гледаха към далечния материк, забулен в дъждовна пелена. На около стотина метра зад къщата теренът внезапно пропадаше надолу — нататък беше океанът. Това бе идеално място за един художник, посветил таланта си на природата.

— Вие влизайте — каза й Рейн като паркира до своята кола, — а аз ще донеса куфара.

Кейтлин се измъкна от колата. Прониза я остър студен вятър, а ледените дъждовни струи я шибнаха в лицето. Тя се разтрепери и побърза да изкачи стълбището към терасата. Зад плъзгаща се стъклена врата в антрето стоеше кучето и я гледаше с недоверчив поглед. То пристъпи към нея и тя бързо се върна и затръшна вратата. Скоро се появи Рейн с куфара и като я видя на терасата, се намръщи.

— Струва ми се, че ви казах да влезете вътре.

— Да, но… Там е кучето. — Ненавиждаше се заради този си страх, но не можеше да го надвие.

Рейн й хвърли бърз поглед.

— Казах ви, че нищо няма да ви направи. — Той отвори вратата и побутна Кейтлин навътре.

Кучето размаха опашка и се хвърли към стопанина си. Кейтлин се отдръпна.

— Здравей, Рекс — каза му Рейн и го погали зад ушите, обърна се към нея и забеляза страха в погледа й. — Ама вие наистина се страхувате от кучета! Защо? Да нямате лоши спомени от детските си години?

Тя кимна. Когато бе седем-осемгодишна, един от приятелите на майка й се бе настанил за няколко месеца в техния дом. Чичо Алек, както й бе заповядано да го нарича, беше довел и кучето си — голяма немска овчарка, обучена за пазач. Когато майката я нямаше вкъщи, чичо Алек се забавляваше, като караше кучето да пази Кейтлин. По негова заповед то заставаше до нея с вдигнати уши и напрегнати очи, като заплашително ръмжеше при най-лекото й движение. Ужасът пред този мъж и кучето му и досега бе останал в душата й.

— Съжалявам — каза тя, ядосана на себе си, — зная, че е глупаво, обаче…

— Дайте си ръката — нареди й Рейн. — Нека Рекс я подуши. Повярвайте, той се страхува не по-малко от вас, защото също има лоши спомени.

Не й се искаше да го прави, но тя видя как устните на Рейн се свиха в подигравателна усмивка и бързо му протегна ръката си. Студените му твърди пръсти поеха нейната длан и тя изтръпна. Рейн погали кучето с нейната ръка. Докосването на мъжа я смути толкова, че тя забрави за кучето и почти не се изплаши, когато то плахо близна пръстите й.

— Е — каза Рейн и в очите му пламнаха весели искрици, — вече се запознахте. — Потърка с палец китката й. Странна тръпка премина през цялото й тяло и тя потрепери. — Имате висока температура — намръщи се той и като отметна косата от челото й, сложи длан върху него.

Притеснена от изучаващия поглед на кафявите му очи и от хладния допир на ръката му, Кейтлин се отдръпна и поклати глава. Тя не разбираше защо я обзема някакво смътно чувство за обреченост и защо губи самообладание, когато той е до нея.

— Недейте, моля ви — каза Кейтлин.

Рейн се намръщи.

— Тревожа се за вашето здраве, Кейтлин. Друго не ме интересува. Нямам навик да прелъстявам тийнейджъри.

Тя въздъхна и се направи, че не е чула обидната му забележка, защото нямаше сили да реагира. Безпокойството й нарастваше.

— Само ми е ужасно неудобно, че всичко стана така. Та аз дори не ви познавам! Не би трябвало да съм тук — изговори тя и му обърна гръб.

— Чакайте! — възкликна Рейн. — Вие сте приятелка на Геби и щом имате нужда от помощ, длъжен съм да ви помогна поне малко. — Хвана я за раменете и я обърна с лице към себе си. — Не се безпокойте. Ще се държа с вас точно така, както се държа с Геби. — Внезапно се усмихна и добави: — Е, може би малко по-свястно. Разбрахме ли се?

Усмивката смекчи израза на лицето му. Изведнъж й се прииска да се отпусне в сигурната му прегръдка… Стресната от тази мисъл, тя се отдръпна.

— Разбрахме се…

Той й показа банята и нареди да вземе гореща вана. Кейтлин не възрази. Да легне в гореща вода щеше да е истинско блаженство. Само при мисълта за това тя потрепери от удоволствие — най-сетне ще се стопли!

— Ако нещо ви потрябва, повикайте ме — каза Рейн и излезе.

„Как ли пък не“, помисли тя и предпазливо дръпна резето.

Дали бе постъпила правилно, като дойде при него? Та той бе съвсем непознат, при това хубав и силен мъж. Да имаше сега сили да хукне и да тича, докато стигне най-сигурното място — уютния си самотен апартамент! Не желаеше да стои при Рейн като хваната в капан. Надяваше се, че след като се стопли и наспи добре, на следващия ден ще може да пътува.

Едва се довлече до ваната и отвъртя крановете. Съблече се и потопи премръзналото си тяло в горещата вода. Усещането беше възхитително.

„Страхотна баня“, помисли си тя и огледа помещението. Стените бяха в светлосиви тонове, контрастиращи с тъмносиньо и червено. Покрай нестандартно голямата вана имаше полица от керамични плочки.

Дали Рейн често взимаше вана, или предпочита душ? „Сигурно второто, че какъвто е припрян…“, рече си тя. Прекара пръсти по повърхността на водата и изведнъж си представи как той лежи във ваната и над силното му тяло се издига гореща пара…

Картината я накара да се намръщи и да тръсне глава с раздразнение. Не стига, че му бе задължена, а сега и мечтаеше за него! Излезе от водата и отново усети студа, а като се избърса, внезапно си спомни, че не бе взела сухи дрехи, а мокрият й анцуг лежеше на пода.

Намръщи се и се огледа. На закачалката съзря син хавлиен халат и го облече, като нави високо ръкавите и здраво препаса колана около кръста си. Халатът беше топъл, мек и ухаеше приятно. Дрехата явно бе на Рейн и не биваше да я облича, но вече й беше все едно.

С мокър анцуг в ръце предпазливо надникна в коридора — Рейн не се виждаше. Тя влезе в хола, където също нямаше никой и бързо го прекоси. Седна на високия праг пред камината, протегна ръце към огъня и се огледа.

Три стъпала водеха нагоре към столовата. Самият хол беше много просторен. Удобен диван с кресла бе обърнат към камината; пространството пред прозорците явно служеше на Рейн за ателие. Цялата стена беше в рафтове, до тях имаше чертожна дъска, а по средата стоеше триножник.

Върху коркова плоскост бяха забодени рисунки и снимки, но те бяха твърде далеч и Кейтлин не можеше да ги разгледа. Силна лампа, прикрепена към една греда на тавана, осветяваше ателието.

Библиотеките от двете страни на камината бяха препълнени с книги — някои нови, други четени и препрочитани. Помещението беше удобно и уютно.

Кейтлин се приведе към огъня. Къде ли се бе дянал Рейн? Гърлото й бе сухо и я болеше, пиеше й се нещо топло. А и някоя таблетка аспирин също не би й навредила.

Рейн се появи в коридора, следван от кучето. Кейтлин оправи халата и нервно му се усмихна.

— Облякох вашия халат. Моите дрехи бяха мокри, а аз забравих да взема с мен в банята нещо за преобличане. Надявам се, че нямате нищо против.

— Не се притеснявайте. Куфарът ви е в другата спалня, ще се преоблечете по-късно. Първо трябва да пийнете нещо горещо. И да хапнете, ако сте гладна.

— Не ми се яде, но с удоволствие ще пийна нещо топло.

— Добре, ей сега. — Той изчезна в кухнята.

Кейтлин погледна кучето. Легнало отстрани, то бе сложило муцуна върху лапите си. Тя му обърна гръб, за да не вижда странните сини очи. Рейн се върна с голяма чаша и две хапчета.

— Това е срещу настинка — подаде й ги той. — Ще свалят температурата и ще можете да спите.

Тя го погледна с уморена и благодарна усмивка. В чашата имаше мляко, поръсено с индийско орехче. Отпи глътка и усети вкуса на коняк. Гърлото й се поотпусна. Глътна таблетките, примигна от болка и бързо изпи млякото. Рейн, седнал на един стол, я наблюдаваше.

— Съвсем сте зле, нали?

Нямаше смисъл да отрича очевидното. Кейтлин кимна, забила поглед в празната чаша. Дългите й мигли трепнаха.

— До утре ще ми мине — прошепна тя.

— Да повикам ли лекар? Тук, на острова, има една жена и макар да е в пенсия, когато се налага…

— Няма нужда, това е обикновена настинка.

— Сигурна ли сте, че не е усложнение от операцията?

— Сигурна съм. Честна дума, само съм изстинала. Като се наспя, ще ми мине.

— Тогава елате да ви покажа стаята.

Кейтлин кимна и се изправи. С удоволствие щеше да се махне, за да не му пречи. Той я изгледа отвисоко.

— Толкова сте дребна и крехка — забеляза той. Усмивката му беше неочаквано топла. Прегърна я приятелски през раменете и я поведе към коридора. — Хайде, моето момиче, да те сложим да спиш. — Кейтлин беше твърде уморена и отпаднала да се противи. — Ето тук. — Отвори вратата към спалнята. — Чаршафите са чисти, на тоалетката има кърпи. Ако имаш нужда от нещо, само ми кажи.

— Съжалявам, че ви създавам толкова главоболия.

— Виж, ти си сама и имаш нужда от помощ. Нали не бих могъл да те оставя в подобно положение?

Думите му никак не я успокоиха. Знаеше, че му пречи, ала засега не можеше да направи нищо.

— Лягай и заспивай — изкомандва той. — Термостатът е отстрани. Ако ти стане студено, пусни го по-силно.

— Термостатът ли?

— Това е водно легло — обясни той.

— О! — уморено примигна тя. — Никога не съм спала във водно легло. Да не хвана на всичкото отгоре и морска болест?

— Само да си посмяла! — с престорен ужас възкликна той и се засмя.

Рейн излезе и затвори вратата след себе си. Кейтлин безшумно мина по килима, допря ухо до вратата и се ослуша. Като не чу нищо, превъртя ключа, без да знае защо го прави. Нали Рейн съвсем ясно й беше показал, че за него тя е само неканена гостенка? И затова колкото по-скоро си тръгне, толкоз по-добре. Не желаеше да бъде длъжница на Рейн Пикар.

Таблетките, взети в комбинация с топлото мляко и коняка, започнаха да действат. Клепачите й натежаха и леглото я примамваше неудържимо. Тя порови в куфара, намери топла бархетна пижама, бързо я облече и си легна.

Топлият матрак, пълен с вода, беше невероятно удобен. Положи глава върху възглавницата и моментално потъна в дълбок сън…