Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The King of Torts, 2003 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Боян Дамянов, 2003 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 20 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Джон Гришам. Кралят на исковете
ИК „Обсидиан“, София, 2003
ISBN: 954-769-047-7
История
- — Добавяне
9
Краката му го носеха без цел и посока покрай оградата на Белия дом. За момент се смеси с тълпа холандски туристи, които стояха с извадени фотоапарати и чакаха да се появи президентът и да им махне с ръка; после се обърна и пое през Лафайет Парк, където бездомниците се криеха денем; седна на пейка на Фарагът Скуеър и изяде един студен сандвич, без да усети вкуса му. Всичките му сетива бяха притъпени, мислите му течаха мудно и объркано. Беше едва май, но въздухът вече беше тежък. От влагата и задуха мозъкът му блокираше още повече.
Представи си дванайсетте мрачни лица в ложата на съдебните заседатели — дванайсет разгневени граждани, които в продължение на цяла седмица са слушали потресаващи истории за препарата „Тарван“. Представи си как се обръща към тях в заключителната си пледоария: „На тях са им били нужни лабораторни плъхове, дами и господа, по възможност американци, понеже в Америка са големите пари. Ето защо са донесли своя чудодеен тарван в нашия град.“ Дванайсетте лица попиват всяка негова дума и кимат разбиращо, нетърпеливи да се оттеглят в стаята си и да въздадат правосъдие.
На колко ли е възлизало най-голямото обезщетение, присъдено от съдебна инстанция в човешката история? Дали в Книгата на рекордите „Гинес“ разполагаха с такива неща? Колкото и голямо да е било, той можеше да поиска още по-голямо: „Попълнете празното място на реда, дами и господа!“
Не, това дело никога нямаше да влезе в съдебна зала, нито пък състав от съдебни заседатели щеше някога да го изслуша. Който и да бе произвел тарвана, беше готов да похарчи неизмеримо повече от трийсет и четири милиона долара, за да потули завинаги истината. Нещо повече: готов беше да наеме всевъзможни изпълнители на специални поръчки, които да трошат кости, да крадат документи, да подслушват телефони и да опожаряват офиси — каквото бе нужно, за да не достигнат тайните му до тези дванайсет разгневени лица.
Помисли си за Ребека. Колко ли различна щеше да бъде тя, обгърната от лукса на всичките тези пари! Колко ли малко време щеше да й е нужно, за да напусне главоболията на Капитолийския хълм и да се посвети на блажените грижи на майчинството. Та тя би се омъжила за него до три месеца или колкото там време бе нужно на Барб, за да организира сватбата!
Сети се и за семейство Ван Хорн, но — странно — не като за хора, с които все още се познаваше. Те вече бяха извън живота му и той се опитваше да ги забрави. Най-после се бе отървал от тях, след четири години робство. Вече никога нямаше да позволи да издевателстват над него.
Скоро щеше да се освободи и от много други неща.
Мина час. Огледа се и видя, че се е озовал на Дюпон Съркъл и зяпа във витрините на магазинчетата срещу Масачузетс Авеню — редки книги, редки порцеланови съдове, редки костюми… редки хора. В една витрина имаше голямо огледало; той срещна собствения си поглед и се запита дали Макс Пожарникаря наистина съществува, или е някакъв измамник, или може би призрак. Повървя още малко, отвратен от мисълта, че една уважавана корпорация може да експлоатира най-безпомощните членове на обществото; секунди по-късно тази мисъл отстъпи място на екзалтацията от представата за приказното богатство, което го очакваше — богатство, надхвърлящо и най-необузданите му фантазии. Точно сега му бе нужен баща му. Джарет Картър най-точно щеше да го посъветва как да постъпи.
Мина още час. Трябваше да се връща в службата, след малко започваше седмичното им съвещание. „Уволнете ме!“ — промърмори той усмихнат на себе си.
Влезе в любимата си книжарница „Креймърбукс“ и разсеяно запрелиства книгите по лавиците. Може би твърде скоро щеше да престане да си купува книги с меки корици и да се ориентира към луксозно подвързаните издания. Щеше да напълни новите стени на новия си дом с книги.
Според уговорката точно в три той влезе в кафенето зад „Креймърбукс“, където на една маса го очакваше Макс Пейс, сам пред чаша лимонада, видимо доволен да го види отново.
— Да не си ме следил? — запита Клей, като седна срещу него и мушна ръце в джобовете на панталона си.
— Разбира се. Ще пиеш ли нещо?
— Не. Какво ще стане, ако утре подам съдебен иск от името на семейството на Рамон Тико? Само от това дело мога да издоя повече пари, отколкото предлагате за всичките шест случая заедно.
Макс явно бе очаквал въпроса и имаше готов отговор.
— Тогава изведнъж ще се натъкнеш на множество проблеми. Нека да ти кажа само трите най-важни. Първо, няма кого да съдиш. Не знаеш кой произвежда тарвана и нямаш никаква възможност да научиш. Второ, не разполагаш с нужните пари, за да се пребориш с моя клиент. За да подготвиш що-годе стройна атака срещу него, ще са ти нужни поне десет милиона долара. Трето, ще се лишиш от възможността да представляваш всички известни ищци. Така че, ако не приемеш, и то веднага, аз съм готов да се обърна към следващия адвокат в списъка и да му направя същото предложение. Моята цел е да приключа с този въпрос до един месец.
— Бих могъл да се обърна към голяма фирма, специализирана в граждански искове.
— Да, но само ще си навлечеш още проблеми. Първо, те ще ти вземат най-малко половината хонорар. Второ, делото ще се влачи поне пет години, вероятно много повече. Трето, дори и най-голямата адвокатска фирма в страната може като нищо да загуби едно такова дело. Истината, Клей, никога няма да излезе наяве.
— А трябва да излезе.
— Може би е така, но това мен не ме интересува. Моята задача е тихомълком да предложа подходящо обезщетение на жертвите, след което да я потуля завинаги. Така че не ставай глупак, приятелю.
— Не съм ти приятел.
— Засега не, но натам вървим.
— Имаш списък на адвокати, така ли?
— Да, още две имена. Много подобни на теб.
— С други думи, закъсали.
— Да, ти си доста закъсал. Но си способен.
— И други са ми го казвали. Казвали са ми също, че имам яки плещи. Другите двама също ли са във Вашингтон?
— Да, но ти не мисли сега за тях. Днес е четвъртък. Очаквам от теб отговор до понеделник на обяд. Иначе отивам при следващия.
— Тарванът използван ли е в друг американски град?
— Не. Само във Вашингтон.
— И колко души са лекувани с него?
— Сто, плюс-минус един-двама.
Клей отпи глътка от чашата вода с лед, която му бе донесъл келнерът.
— Значи има още потенциални убийци на свобода?
— Много е възможно. Едва ли е нужно да ти казвам, че изчакваме и ги наблюдаваме с голямо безпокойство.
— А няма ли как да ги спрете?
— Да спрем уличните убийства във Вашингтон? Та кой можеше да предвиди, че два часа след излизането си от лагер „Спасение“ Текила Уотсън ще застреля човек? Или пък Уашад Портър? Няма как да се изчисли на кого точно тарванът ще подейства така, нито кога ще се случи. По непотвърдени данни, ако препаратът не се приема десетина дни, пациентът отново става безопасен. Но това са само предположения.
— Тоест до няколко дни убийствата ще престанат от само себе си.
— На това разчитаме. Надявам се да преживеем мирно уикенда.
— Твоят клиент е за затвора.
— Моят клиент е корпорация.
— Корпорациите също могат да носят наказателна отговорност.
— Нека да не спорим сега. Така доникъде няма да стигнем. Да минем на въпроса, а въпросът е дали ти можеш да се справиш с предизвикателството.
— Сигурен съм, че имаш готов план.
— Да, и то много подробен.
— Напускам сегашната си работа и после?
Пейс отмести лимонадата и се наведе напред, сякаш най-хубавото тепърва предстоеше.
— После основаваш своя собствена юридическа фирма. Наемаш помещения, обзавеждаш ги с вкус и така нататък. Ти трябва да продадеш убедително услугите си, Клей, а за да го направиш, трябва да придобиеш вид на преуспял адвокат, спечелил безброй дела. Твоите потенциални клиенти ще бъдат доведени в офиса ти и трябва да бъдат подобаващо впечатлени. Ще ти са нужни други адвокати, които да работят за теб. Първоначалните впечатления са всичко. Имай ми доверие. Аз самият съм бил адвокат. Клиентът очаква да види хубав офис. С всички атрибути на успеха. Та ти ще убеждаваш тези хора, че можеш да им уредиш обезщетения за милиони долари!
— Четири милиона са малко.
— И до това ще стигнем, почакай малко! Ти трябва да изглеждаш преуспял, това се опитвам да ти кажа.
— Разбирам какво искаш да ми кажеш. Аз самият съм израсъл в преуспяваща адвокатска фирма.
— Известно ми е. Затова се спряхме на теб.
— Намират ли се лесно помещения тези дни?
— Наели сме нещичко на Кънетикът Авеню. Не би ли желал да му хвърлиш един поглед?
Излязоха от кафенето през задния вход и поеха безгрижно по тротоара, сякаш бяха стари приятели, тръгнали да се поразходят.
— Още ли ме следят? — запита Клей.
— Защо питаш?
— Знам ли? От любопитство. Не ми се случва всеки ден. Просто искам да знам, ако се уплаша и побягна, дали ще бъда застрелян.
Пейс се изсмя.
— Доста е абсурдно, не смяташ ли?
— Направо тъпо.
— Моят клиент е изнервен, Клей.
— И с основание.
— В момента няколко десетки души обикалят града, слухтят, наблюдават и се молят да няма повече убийства. Същевременно се надяват, че ти си човекът, който ще сключи сделката.
— Ами етичните проблеми?
— Какви например?
— Сещам се за два: конфликт на интереси и подтикване към водене на дела.
— Последното е направо смешно. Какво са всичките тези реклами на юридически фирми, ако не подтикване към водене на дела?
Двамата спряха на светофара.
— В момента аз представлявам обвиняем по дело за убийство — каза Клей, докато чакаха. — Как мога изведнъж да мина на другата страна и да представлявам убития?
— Просто така. Ние внимателно проучихме етичния кодекс на адвоката. Доста е заплетено, но формално няма нарушение. След като подадеш оставка от СОЗ, ти си напълно свободен да си направиш собствена фирма и да защитаваш когото си искаш.
— Дотук е лесно. Ами Текила Уотсън? Та аз знам защо е убил. Как мога да скрия това от самия него или от следващия му адвокат?
— Това, че е бил пиян или под въздействие на наркотици, не е извинение за убийство. Той си е виновен. Рамон Тико е мъртъв. Забрави за Текила.
Светофарът се смени и те отново закрачиха.
— Този отговор не ми харесва.
— По-добър няма да получиш. Ако ми откажеш и продължиш да защитаваш довереника си, за теб ще бъде абсолютно невъзможно да докажеш, че е взел медикамент на име „Тарван“. Самият ти ще го знаеш, но няма да имаш доказателства. И ще изглеждаш като пълен идиот, ако се опиташ да използваш това при защитата.
— Може да не е оправдание, но във всеки случай е смекчаващо вината обстоятелство.
— Само ако го докажеш. Ето тук. — Намираха се на Кънетикът Авеню, пред продълговата модерна сграда с вход от стъкло и бронз, висок цели три етажа.
Клей погледна нагоре и каза:
— Това е най-скъпият квартал.
— Да влизаме. Ти си на четвъртия етаж, имаш ъглов кабинет с фантастична гледка.
В огромното мраморно фоайе имаше етажен указател, истински поменик на най-влиятелните юридически фирми във Вашингтон.
— Това не е моя територия — каза Клей, като се зачете в имената.
— А би могло да бъде — отвърна Макс.
— Ами ако аз не искам?
— Твоя работа. Ние случайно разполагаме с помещения в тази сграда. Ще сключим с теб договор за пренаемане на много разумна цена.
— Кога сте ги наели?
— Не задавай излишни въпроси, Клей. Все пак сме в един екип.
— Още не сме.
В помещенията на Клей на четвъртия етаж се боядисваха стени и се полагаха мокети. Скъпи мокети. Те застанаха до прозореца на големия празен ъглов кабинет и се загледаха в движещите се по Кънетикът Авеню коли. Създаването на нова фирма е свързано с хиляди формалности, от които на Клей в момента му идваха наум поне стотина. Ала вътрешното чувство му подсказваше, че Макс знае всички отговори.
— Какво мислиш? — запита Макс.
— Засега ми е трудно да мисля. Всичко ми е като размазано пред очите.
— Не проваляй шанса си, Клей. Втори път няма да ти се удаде. А времето тече.
— Всичко е направо сюрреалистично.
— Документите за основаване на фирмата можеш да свалиш от интернет, ще ти отнеме около час. Избери си банка, открий си сметки. Фирмени бланки, визитки и така нататък можеш да отпечаташ за един ден. Офисът ще бъде напълно мебелиран до няколко дни. Следващата сряда можеш вече да седнеш зад модерното бюро и да се захванеш с бизнес.
— Как да привлека онези хора за клиенти?
— Чрез твоите приятели Родни и Полет. Те познават града и жителите му. Наеми ги, утрои заплатите им, дай им самостоятелни кабинети на същия етаж. Изпрати ги да говорят със семействата. Ние също ще помогнем.
— За всичко си помислил.
— Да. Абсолютно за всичко. Аз управлявам една добре смазана машина, нищо, че в момента лагерите й прегряват. Ние работим по двайсет и четири часа в денонощието, Клей. Ти си ни нужен само като фигурант.
Докато слизаха, асансьорът спря на третия етаж. В кабината влязоха трима мъже и една жена, със скъпи дрехи и скъпи парфюми, понесли в ръце куфарчета от скъпа кожа, излъчващи онова чувство за собствена важност, което се полага на адвокати от голяма фирма. Макс беше дотолкова погълнат от мислите си, че не ги забеляза, докато Клей попиваше всичко — маниерите, отмерените изречения, тяхната сериозност и самонадеяност. Бяха важни хора, издигнати вашингтонски адвокати, които дори не забелязаха присъствието му. Разбира се, с овехтелите си памучни панталони и изтъркани обувки той с нищо не приличаше на член на адвокатската колегия.
Но всичко това можеше да се промени за един ден, нали така?
Той се сбогува с Макс и реши да направи още една дълга разходка, този път в посока към службата. Когато най-после пристигна, на бюрото му нямаше никакви бележки. Съвещанието, на което не се бе явил, явно бе пропуснато и от други. Никой не го запита къде е бил. Никой не бе забелязал, че цял следобед го нямаше.
Изведнъж собственият му кабинет му се стори още по-малък и по-потискащ, а мебелировката неописуемо мизерна. Върху бюрото му имаше купчина папки — все дела, за които в този момент не му се и мислеше. Пък и всичките му клиенти бяха престъпници.
Правилникът на СОЗ изискваше преди напускане да се връчи трийсетдневно предизвестие. Разбира се, това не се спазваше, просто нямаше как хората да бъдат принудени да го спазват. Повечето служители напускаха с предупреждение от днес за утре, ако изобщо си дадяха труда. Гленда им пишеше по някое заплашително писмо, те й отговаряха любезно-извинително и въпросът приключваше.
Най-добрата секретарка в цялата служба беше мис Глик — обветрен в битки ветеран. Тя само чакаше някой да й предложи двойна заплата, за да напусне сегашното си безрадостно вегетиране в СОЗ. В новия му офис щеше да бъде приятно да се работи, той вече го бе решил. Добри заплати, големи премии, дълги отпуски, може би дори и процент от печалбата.
Последния час от работния ден Клей прекара зад затворената врата на кабинета си, чертаейки схеми, крадейки служители от държавата, разсъждавайки кои адвокати и стажанти ще му вършат работа.
За трети път през този ден Клей се срещна с Макс Пейс за вечеря в ресторанта „Олд Ебит Грил“ на Петнайсета улица, на две преки зад „Уилард“. За негова изненада Макс започна с едно мартини и това до голяма степен му помогна да се отпусне. Под въздействието на джина обстановката видимо се поразведри и дори Макс заприлича на обикновен човек. Разказа на Клей, че някога пледирал успешно в съдебните зали на Калифорния, но трагична случка го принудила да изостави професията. С връзки и познанства успял да си намери сегашната ниша в съдебната система като специалист по аварийни ситуации. Един вид пожарникар. Високоплатен посредник, който идва незабелязано, отстранява аварията и се измъква без следа. По време на основното ястие и първата бутилка бордо Макс каза на Клей, че след тарвана са му приготвили и друга задача.
— Нещо още по-голямо — прошепна той и инстинктивно се огледа, сякаш се боеше да не ги подслушват.
— Какво е то? — попита Клей след дълга пауза.
Още един бърз поглед наоколо и Макс продължи:
— Конкурентът на моя клиент е пуснал на пазара лошо лекарство. Все още никой не знае това. Тяхното лекарство действа по-ефикасно от нашето, но моят клиент вече има неопровержими доказателства, че причинява тумори. Така че сега той изчаква идеалния момент да атакува.
— Да атакува ли?
— Точно така, посредством групов иск, заведен от агресивен млад адвокат, който разполага с нужните доказателства.
— Ти ми предлагаш нов случай?
— Първо приеми сделката с „Тарван“, приключи я успешно за трийсет дни, после ще ти пуснем още нещо, от което ще изкараш милиони.
— Повече, отколкото от тарвана?
— Много повече.
До този момент Клей бе успял някак да натъпче в устата си половината филе миньон, без да усети вкуса му. Втората половина обаче щеше да остане недокосната в чинията му. Умираше от глад, но с апетита му бе свършено.
— Защо точно аз? — запита той по-скоро себе си, отколкото своя нов приятел.
— Същият въпрос си задават спечелилите от лотарията. Ти спечели джакпота, Клей. Голямата адвокатска печалба. Беше достатъчно съобразителен да надушиш нещо гнило и да тръгнеш сам по следите на тарвана, а пък ние отчаяно търсехме млад адвокат, на когото да се доверим. Просто се открихме взаимно, Клей, и сега съдбата ти е предоставила един кратък миг, за да вземеш решението, което ще промени изцяло твоя живот. Приеми, и от теб ще излезе голям адвокат, много голям. Откажи, и губиш джакпота.
— Разбрах какво ми казваш. Нужно ми е да помисля, да проясня съзнанието си.
— Имаш цял уикенд.
— Благодаря ти. Виж какво, смятам да предприема кратко пътуване, тръгвам утре сутринта и се връщам в неделя вечер. Наистина не е нужно да ме следите.
— Може ли да попитам къде отиваш?
— На Абако, един от Бахамските острови.
— При баща си, а?
Отначало Клей се изненада, после си каза, че не е трябвало.
— Да — отвърна той.
— С каква цел?
— Не е твоя работа. Отивам на риболов.
— Извинявай, но ние сме твърде изнервени. Надявам се, че го разбираш.
— Не напълно. Ще ти дам номерата на полетите ми, но не ме следете, става ли?
— Имаш честната ми дума.