Веселин Ханчев
Когато влакът идеше

Вървях в горещите треви на хълма.

 

Покрай мен,

насапунисани,

черешите се миеха в небето.

 

Свиреха пчели и ветрове,

а облакът над хълма бавно се люлееше.

Не беше облак,

а перо от птица може би.

 

Задъхан,

влакът идеше отдолу.

Преминаваше,

невидим зад черешите,

и само веселия му сигнал достигаше до мен.

 

Сега стрелочникът излиза пред кантона

с флагче в ръка.

 

Детето маха от прозореца

между латинките.

Една жена дои козата

и замислено се вглежда след вагоните.

 

Но аз вагоните не виждах.

Те отминаха.

След тях остана дим.

И нищо повече.

 

Поникна бавно между белите дървета

черна гъба

с голяма старомодна шапка.

Смешна гъба.

 

Тя има

някъде

отровен двойник.

Някъде

в земята никне

нейният отровен двойник.

 

Покрай мен

черешите побягнаха нагоре.

Виждах черните им скелети

върху небето.

В тях листата тупаха

и гаснеха като сърца.

Последни влакове гърмяха,

натоварени с мълчание.

Прелитаха

покрай увехнали латинки и деца,

покрай кози

със смъртоносни вимета,

покрай ръце и флагчета,

които дават път

към гара Смърт.

Летяха сенките им,

а тревите се изправяха

да ме ухапят.

По лицето ми се блъскаха

и падаха

пчели.

 

Отровен мед

течеше

по устата ми,

отворена

за вик.

Но вик не идеше.

Бях струйка дим,

роса,

умряла клетка,

връщаща се милион столетия

назад.

Издигах се

и пак се сливах с облака,

от който бях дошъл.

Пак чувах

рев на динозаври.

 

Ах, пазете се!

 

Не беше свирката на влака.

Бе сърцето ми.

То викаше от хълма.

Викаше над цялата земя.

 

Пазете се!

 

Един прозрачен облак се люлееше

като перо от птица

в чистото небе над мен.