Веселин Ханчев
Балада за седемте

На комунистите, разстреляни край

Искър през септември 1923 година

Песен да пееш за смърт —

не прилича.

Следва безсмъртните тя.

Искам безсмъртните аз да обкича

с песен

наместо с цветя.

 

Двайсет и трета…

Отрядът погинал.

Свили седмина в лесът.

С кървави стъпки вървели седмина

в жълтата шума,

без път.

 

После предателство.

Клопка фашистка.

После присъда:

— Разстрел. —

Там, над червения, гневния Искър,

взвода пиян ги повел.

 

Стигнали.

Стъпили те на скалата,

в росните още треви,

с билки облъхнал им раните вятъра

с хладни мъгли ги повил.

И се изправили те.

И запяли

с черни от боя уста.

 

Пяли.

Последния дъх си отдали,

за да живей песента.

Всеки под изстрела

с нея политал,

пеел я

мъртъв дори,

в мрака отеквала тя,

неубита,

от канари в канари.

 

Ставала знаме.

Парола.

        Засада.

Ставала ласка

и смърт.

И септемврийските

нови отряди

викала тя под лесът.

 

И към водите червени на Искър

слизали,

слизали те…

Слизали с тях

към победата близка,

както преди, седемте.