Веселин Ханчев
Спомен

Аз помня онзи град опустошен

и онзи парк, разровен от снаряди.

Край черна яма, върху бор свален

прегърнати седяха двама млади.

 

Той гледаше я. Гледаше го тя.

Щастливо се усмихваше. Без думи.

И нямаше наоколо цветя,

и вместо птици пееха куршуми.

 

И вместо птици тътнеха ята,

пръстта димеше покрай тях зловеща,

но те стояха, чужди на смъртта,

щастливи, че отново са на среща.

 

За вярност ли говоря, спомням тях

и мисля си за двама ни, любима.

Дали онази вярност, що видях,

в минути трудни и у нас ще има?

 

Дали и ние ще седим така,

срещу смъртта, в дима, в пръстта гореща,

с усмихнати очи, ръка в ръка,

като в часа на първата ни среща?