Веселин Ханчев
Младост

Има младост, която минава

покрай теб с бързината на влак.

Блясък, шум. А след малко оставаш

на перона, потънал във мрак.

 

Два-три стръка цветя във хербария,

„вечен спомен“ в албум избелял

и пакетче със пликове стари,

над които си нявга мечтал…

 

Туй е всичко. А после тъй страшно

почват дни и нощи да текат!

В тях вървиш като в улица прашна,

Съществуваш, но лъхаш на смърт.

 

Нима може човек да живее

сред музей, пълен с вехти неща,

дето в шкаф с етикет върху нея

дреме мумията на младостта?

 

Нима биха ни майките раждали,

ако младост това се зове?

Друга, друга е нашата младост

и тя трае не с дни — с векове!

 

Тя бе в смелите думи на Зоя,

на Лиляна в прекрасната смърт,

тя накара да сложи героя

пред куршумите своята гръд.

 

Тази младост посрещаше с песни

по стрелбищата вражия залп,

тя цъфтя сред килиите тесни,

закалява се тя в железа.

 

А сега атакува стремително

във великия бой на труда,

разломява безстрашно скалите,

покорява земя и вода.

 

Ръководи тя вещо ръката,

тази бяла моминска ръка,

във завода текстилен която

най-доброто платно изтъка.

 

Ето нашата младост огромна,

на живота стрелочника твърд!

Не заспива тя в прашния спомен,

не умира с човешката смърт!

 

Погледнете я — с опнати жили

как строи, прекроява, дълбай!

Ти, живот, напразно се силиш

да я спреш! Път, път й дай!