Павел Бажов
Планинският майстор

Катя — годеницата на Данило — останала неомъжена. Минали две-три години, откак изчезнал Данило. Тя съвсем прехвърлила възрастта за годеница. У нас, в завода, момите над двадесет години ги смятат престарели. За такива моми ергените рядко пращат сватове — повече вдовци. Но Катя, изглежда, била хубава. Мнозина я искали, а тя сама едно знаела:

— На Данило съм се врекла.

Увещавали я:

— Какво да се прави! Врекла си се, но не си се омъжила. Сега за това не трябва дори да се споменава. Отдавна е умрял човекът.

Катя държала на своето:

— На Данило съм се врекла. Може би той пак ще дойде.

Говорили й:

— Не е жив. Това е сигурно.

Но тя си знаела своето:

— Никой не го е видял мъртъв, а за мене той си е жив.

Видели, че не е на себе си момата, и я оставили на мира.

Някои почнали да я вземат на подбив: нарекли я Мъртвешката годеница. Този прякор й останал. Катя Мъртвешката годеница, та Катя Мъртвешката годеница, като че нямала друго име.

Тогава се случил някакъв мор по хората и родителите на Катя умрели. Тя имала много роднини. Трима женени братя и няколко омъжени сестри. Те се скарали кой да остане на бащиното им място. Катя видяла, че почнали разпри, и казала:

— Ще отида да живея в Даниловата къща. Прокопич много остаря. Поне за него ще се грижа.

Братята и сестрите й, то се знае, я придумвали.

— Не е прилично, сестро. Наистина Прокопич е стар човек, но кой знае какво могат да кажат за тебе.

— Че какво от това! — отговаряла тя. — Не аз ще стана клюкарка. Та Прокопич не ми е чужд. Той е осиновил моя Данило. Татко ще му викам.

И отишла. Пък да ви кажа, и роднините й не се опъвали много. Помислили си: един да се махне от семейството, по-тихо ще бъде. А Прокопич много се зарадвал.

— Благодаря ти, Катенко — казал, — че си си спомнила за мене.

Добре си заживели. Прокопич работел, а Катя стопанисвала дома — че зеленчуковата градина, че готвене, пране и прочее. Домакинството не било голямо, разбира се, нали били само двама. Катя била сръчна девойка — не й трябвало много време. Ошета и седне с някакво ръкоделие: да ушие или да оплете нещо. Отначало всичко вървяло по мед и масло, но Прокопич отивал все по-зле. Ден седи, два лежи. Изтощил се, състарил се. Катя взела да се замисля как ще живеят по-нататък. „С женско ръкоделие човек не може да се изхрани, а друг занаят не зная.“

И казала на Прокопич:

— Татенце! Научи ме на нещо по-просто.

Прокопич дори го досмешало:

— Какво ти е дошло на ума! Къде се е видяло жена да работи с малахит! Откакто съм се родил, такова нещо не съм чувал.

Но все пак тя почнала да се вглежда в работата на Прокопич. Помагала му, където можела. Да разреже нещо, да полира. Прокопич почнал да й показва това-онова. Така, на шега. Да прави брошки, дръжки на вилици и ножове и разни други неща, каквито той изработвал. Дребна работа, то се знае, за грош, но все пак помощ при нужда.

Прокопич не живял много. Тогава братята и сестрите на Катя почнали вече да я насилват:

— Сега вече, щеш не щеш, трябва да се омъжиш. Как ще живееш сама?

Катя ги срязала:

— Това не е ваша работа! Никакъв мъж не ми трябва. Данилушко ще се върне. Ще се изучи в града и ще се върне.

Братята и сестрите й взели да й се карат:

— Ти с ума си ли си, Катерино! Такова нещо е грехота и да се говори! Отдавна умрял човекът, а тя го чака! Виж, че и насън почнал да ти се явява.

— Не ме е страх от това — отговорила тя.

Тогава близките запитали:

— А от какво ще живееш?

— И за това не берете грижа! — отговаряла. — Сама ще преживея.

Братята и сестрите й помислили, че Прокопич й е оставил парички, и пак почнали:

— Ей, че си глупава! Ако имаш пари, непременно трябва да има мъж в къщи. Всичко става — някой може да се полакоми за парите ти. Ще ти откъснат главата като на кокошка. Млада си още да мреш.

— Колкото ми е писано, толкова ще живея — отговаряла тя.

Братята и сестрите й дълго гълчали. Един вика, друг увещава, трети плаче, но Катя все повтаря:

— Ще преживея сама. Никакъв мъж не ми трябва. Имам си отдавна.

Роднините, то се знае, се разсърдили:

— Ако ти се случи нещо, да не си дошла при нас!

— Благодаря ви, мили братчета и любезни сестрици — отговорила тя. — Ще помня. Но и вие не забравяйте — когато минавате насам, заобикаляйте ме.

С други думи, присмяла им се. Роднините затръшнали вратата.

Останала Катя сама-саменичка. Отначало си поплакала, разбира се, а после казала:

— Лъжете се! Няма да отстъпя!

Изтрила си сълзите и се заловила с домакинството. Измила и изчистила. Ошетала и веднага се заловила за работа. Тук също свой ред въвела. Което не й било необходимо, поставяла по-далеч, а което й трябвало постоянно, държала под ръка. Сложила ред и поискала да седне да работи. „Ще опитам поне една брошка сама да направя.“ Заела се, а нямало подходящ камък. Парчетата от Даниловата чаша стояли, но Катя ги пазела. В кърпа ги била вързала. Прокопич, разбира се, имал много камъни. Ала преди смъртта си той работел големи работи и камъните били все големи. Отломките и парчетата се били свършили — употребени били за дребни украшения. И Катя си рекла: „Ще трябва, изглежда, да отида да потърся край рудника. Може да намеря подходящ камък.“

От Данило и от Прокопич била чувала, че те вземали камъни от Змийския хълм. Затам се и запътила. На Гумьошки, разбира се, винаги било пълно с народ: едни разпределяли рудата, други я возели. Гледат Катя — къде е тръгнала с тая кошничка. На Катя й било неприятно, дето се взират така в нея. Затова не взела да търси тука, а обиколила хълма. От другата страна имало гора. Минала Катя през тази гора, изкачила се на самия Змийски хълм и седнала, тъжно й станало. За Данилушко си спомнила. Седи на камъка, а сълзите й текат ли, текат. Хора нямало, наоколо гора — тя не се криела. Така си капели сълзите й на земята. Поплакала си, гледа — точно до крака й се очертал малахитов камък, но целият вътре в земята. Как да го извади, като нямала ни кирка, ни лост? Все пак Катя го помръднала с ръка. Сторило й се, че камъкът не е наместен много здраво. Че като взела тя с една пръчка да изправя камъка от земята. Изровила, колкото можала, и взела да го клати. Камъкът поддал. Изведнъж долу нещо изпращяло, сякаш клон се счупил. Камъкът бил малък, във форма на плочка, дебела три пръста, широка колкото длан и дълга не повече от два лакътя. Катя дори се учудила:

— Точно какъвто ми трябва. Като го нарежа, доста бройки ще излязат. И съвсем малко отпадък ще даде.

Занесла камъка в къщи и веднага се заловила да го нареже. Това не става много бързо, а Катя трябвало и с домакинството да се разправя. Цял ден работела, не й оставало време за тъжни мисли. Но щом седнела да работи, за Данилушко си спомняла:

— Да може да види той какъв нов майстор се е появил тук. На неговото и на Прокопичевото място седи.

Намерили се, разбира се, лоши хора. Как може без такива. Една нощ срещу някакъв празник Катя се заседяла над работата, а трима души се промъкнали в градината й. Дали искали да я поизплашат или що — тяхна работа, но всички били пийнали. Катя режела с триона и не ги усетила, като влезли в пруста. Чула ги чак когато взели да блъскат вратата.

— Отваряй, Мъртвешка годенице! Посрещай живи гости!

Катя отначало ги придумвала:

— Вървете си, момчета!

Но те не искали да чуят. Насилвали вратата — току-виж ще я счупят. Тогава Катя махнала резето, отворила вратата и извикала:

— Влизайте, щом е тъй. Да видим кого ще цапна най-напред по главата!

Момчетата видели брадва в ръцете й.

— Не се шегувай — рекли.

— Не се шегувам — отговорила тя. — Който прекрачи през прага, ще го цапна по главата!

Макар и пияни, момчетата разбрали, че работата не е шега. Девойката била в години, силна, гледала решително и личало, че не за пръв път хваща брадва в ръцете си. Не посмели да влязат. Повикали, повикали и си отишли, а на всичко отгоре сами разказали за тая случка. Почнали да ги подиграват, че те — трима души — избягали от една девойка. Това не им харесало и те измислили, че уж Катя не била сама и че мъртвец й помагал:

— И толкова страшен, че щеш не щеш, ще избягаш.

На момчетата повярвали — не повярвали, но оттогава хората взели да говорят:

— Нещо нередно има в тая къща. Не току-тъй тя живее сам-сама.

Това стигнало до ушите на Катя, но тя не се наскърбила. Дори помислила: „Нека дрънкат. За мен ще е по-добре, ако се страхуват. Няма да посмеят друг път да дойдат“.

Съседите й се чудели също, че Катя работи с малахит. Взели да я подиграват:

— За мъжки занаят се заловила! Какво ли може да направи.

Тук Катя наистина се затруднила. И тя самата често си мислела: „Дали ще мога да направя нещо?“ Но все пак се успокоявала: „Пазарска стока! Не е много трудно! Стига да бъде гладко… Поне в това ще успея…“

Катя разрязала камъка. Шарките му се случили рядко хубави и сякаш било отбелязано къде трябва да се среже напреки. Тя се учудила колко добре прилегнало всичко. Нарязала камъка и почнала да го изглажда. Това не е кой знае каква работа, но все пак трябва да си привикнал. Отначало й било трудно, но после се научила. Брошките станали много хубави и нищо от камъка не изхабила. Изхвърлила само стърготините.

Катя направила брошките, учудила се още веднъж колко спорен излязъл камъкът и се замислила къде да ги продаде. Прокопич понякога носел такива дреболии в града и ги продавал там все в един и същ дюкян. Катя често слушала за тоя дюкян и решила да отиде в града. „Ще опитам там дали ще приемат занапред моята стока.“

Затворила къщичката и тръгнала пеш. В Полевая дори не забелязали, че заминала за града. Катя научила къде се намирал търговецът, който вземал стоката на Прокопич, и отишла право в дюкяна му. В него имало най-различни камъни и цял стъклен шкаф с малахитови брошки. В дюкяна имало много хора. Едни купували, други продавали разни дреболии. Търговецът бил строг и важен. Отначало Катя се побояла да се приближи, но после се престрашила и попитала:

— Не ви ли трябват малахитови брошки?

Търговецът посочил с пръст шкафа:

— Не виждаш ли колко имам?

Майсторите, които продавали своите работи, взели да му пригласят:

— Сега се завъдиха много майстори, които правят такива украшения. Само камъка хабят. Не разбират, че за брошки е необходим камък с хубави шарки.

Един от тези майстори бил от Полевая. Той пошушнал на търговеца:

— Тая девойка е малоумна. Съседите й са я видели да работи. Ето, че наистина е работила.

Тогава търговецът рекъл:

— Я да видим какво носиш!

Катя му подала една брошка. Търговецът я погледнал, след това загледал Катя и казал:

— От кого си я откраднала?

Разбира се, Катя много се засегнала. Другояче заговорила:

— С какво право говориш така за един човек, без да го познаваш? Гледай тук, ако не си сляп! От кого мога да открадна толкова много брошки с едни и същи шарки. Хайде, кажи? — и изсипала на тезгяха всичката си стока.

Търговецът и майсторите видели, че наистина шарките били еднакви. И рядко хубави. В средата се виждало едно дърво, на едно клонче имало птица, а под дървото друга птица. Ясно личало и хубаво било направено. Купувачите, които били свидетели на тоя разговор, надникнали също да видят, но търговецът закрил веднага всички брошки. Намерил предлог:

— Не се вижда така накуп. Сега ще ги наредя в шкафа. Тогава всеки може да си избере, каквото му харесва.

А на Катя казал:

— Иди в съседната стая. Веднага ще си получиш парите.

Катя тръгнала, търговецът след нея. Затворил вратата и попитал:

— Как ги даваш?

Катя знаела цената от Прокопич. Казала я, а търговецът взел да се смее:

— Що думаш! Такава цена съм плащал на полевския майстор Прокопич и на сина му Данило. Но те бяха майстори!

— Та аз от тях я знам! Аз съм от тяхното семейство.

— Така ли! — учудил се търговецът. — Това трябва да е тогава Данилова работа?

— Не! — отговорила тя. — Моя.

— Може би камъкът е останал от него?

— И камъка сама намерих.

Търговецът, изглежда, не повярвал, но се пазарил. Броил честно парите и казал:

— Ако ти се случи пак да направиш такова нещо, донасяй. Ще го приемем направо и добра цена ще ти давам.

Катя си тръгнала радостна, че получила толкова много пари. А търговецът наредил нейните брошки под стъклото. Купувачите се нахвърлили:

— Колко искаш?

Той, разбира се, не се излъгал — поискал десет пъти повече, отколкото платил за тях, и взел да ги хвали:

— Такива шарки още не е имало. Това е работа на полевския майстор Данило. Няма по-голям майстор от него.

Катя се върнала в къщи и продължавала да се чуди: „Виж ти каква работа! Моите брошки излязоха най-хубави от всички! Хубав камък се случи. Щастие съм имала изглежда. — После се сетила: — Да не би това да е знак от Данилушко?“

Помислила така, облякла се и хукнала към Змийския хълм.

А майсторът, който искал да посрами Катя пред градския търговец, също се върнал в къщи. Той завидял на Катя, че нейните брошки имали такива хубави шарки, и помислил: „Трябва да видя откъде тя взема камъните си. Може би Прокопич или Данило са й показали някое ново място“.

Забелязал, че Катя забързала занякъде, и тръгнал след нея. Гледа, заобиколила Гумьошки и се запътила към Змийския хълм. И майсторът след нея и си мислел: „Там има гора. През гората до самата яма ще се промъкна“.

Навлезли в гората. Катя била съвсем наблизо и никак не се вардела, нито се озъртала, нито се ослушвала. Майсторът се радвал, че толкова лесно ще узнае новото място. Изведнъж край него нещо зашумяло, но така, че той дори се изплашил. Спрял се. Какво ли е това? Докато се оправи, Катя изчезнала. Тичал, тичал из гората, едва се измъкнал при Северското езеро — на около две версти от Гумьошки.

Катя никак не подозирала, че я следят. Изкачила се на хълма, на същото място, където намерила първия камък. Дупката сякаш била станала по-голяма, а до нея се виждал пак такъв камък. Катя го разклатила, той се отместил. Пак изпращяло нещо като счупен клон. Катя взела камъка и заплакала, занареждала, както девойките и жените оплакват покойник с най-различни думи:

— На кого ме остави, мой мили друже — и прочее…

Наплакала се и сякаш й олекнало. Седяла замислена, загледана към рудника. Била на някаква поляна. Наоколо й имало и висока гора, а към рудника била по-ниска. Слънцето залязвало нататък. Това място просто горяло и всички камъчета блестели.

Катя полюбопитствувала. Искала да се приближи. Прекрачила, а под краката й нещо изпращяло. Отместила крака си и какво да види — земя под нея нямало. Стояла на някакво високо дърво на самия връх. Наоколо й имало също такива дървета. Долу между дърветата се виждали треви и цветя, но никак не приличали на тукашните.

Друга на Катино място щяла да се уплаши и запищи, но тя съвсем за друго помислила: „Ето, че планината се разтвори! Ех, да мога да видя Данилушко!“

Едва помислила и видяла през пролуките, че иде някой, който приличал на Данилушко и протягал ръце нагоре, сякаш искал да каже нещо. На Катя й причерняло пред очите, втурнала се към него от дървото, но изведнъж се озовала на същата полянка, на която стояла. Съвзела се и си рекла: „Наистина започна да ми се привижда. Трябва по-скоро да си вървя в къщи“.

Трябвало, но тя седяла ли, седяла, все чакала няма ли да се разтвори пак планината, няма ли да се покаже пак Данилушко. Седяла така, докато взело да се мръква. Едва тогава си тръгнала към къщи и си помислила: „Все пак видях Данилушко“.

Майсторът, който следил Катя, се върнал в къщи. Видял, че Катината колиба е затворена, и се скрил наблизо: „Ще видя — помислил си той — какво ще донесе“. Гледа, иде Катя и й препречил пътя.

— Къде си ходила?

— На Змийския хълм — отговорила тя.

— Какво правиш там през нощта?

— Отидох с Данило да се видя…

Майсторът избягал като попарен, а на другия ден из завода зашушукали:

— Съвсем се е побъркала Мъртвешката годеница. Ходи нощем на Змийския хълм да чака покойника. Да не вземе да запали завода с това си малоумие.

Братята и сестрите на Катя дочули тия приказки, довтасали пак при нея и почнали да й се карат и да я предумват. Но тя не искала и да чуе. Показала им парите и казала:

— Откъде, мислите, че имам това? От добрите майстори не вземат, а на мене за първите ми работи вижте колко наброиха. Защо?

Братята знаели за нейната сполука и казали:

— Така се е случило. Няма какво да говорим за това.

— Не се е случило — отговорила тя, — а сам Данило ми даде камъка и ми помогна в работата.

Братята взели да се смеят, а сестрите й замахали с ръце:

— Наистина се е побъркала! Трябва да кажем на управителя. Да не би наистина да запали завода.

Не казали, разбира се. Досрамяло ги да издадат сестра си. Но щом излезли, се сговорили:

— Трябва да наглеждаме Катерина. Тръгне ли някъде — веднага след нея.

А Катя изпратила роднините си, залостила вратата и се заловила да реже новия камък. Реже и гадае:

— Ако излезе като първия, значи не ми се е сторило, а наистина съм видяла Данилушко.

И бързала да го разреже. Искала по-скоро да види какви ще бъдат шарките на камъка. Отдавна било вече нощ, а Катя продължавала да работи. В това време една от сестрите й се събудила, видяла, че в къщата свети, изтичала до прозореца, гледа през процепа на капака и се чуди: „И сън не я хваща! Жива мъка е с това момиче!“.

Катя разрязала плочката и шарките се показали. Още по-хубави от първите. Птицата от дървото полетяла с разперени крила надолу, а отдолу насреща друга лети. Тия шарки се повтарят пет пъти върху плочката. Съвсем точно било отбелязано как трябва да се разреже напреки.

Сега Катя никак не се замислила. Скокнала и хукнала нанякъде. Сестра й — след нея. Почукала пътьом на братята си: тичайте, казва, по-бързо.

Братята изскочили, извикали още хора. А вече взело да се съмва. Гледат, Катя тича покрай Гумьошки и се втурнали натам, а тя, изглежда, не разбрала, че след нея има хора. Отминала рудника и взела да обикаля по-бавно Змийския хълм. Хората също се поспрели: да видим, рекли, какво ще прави.

Катя се изкачила като друг път на хълма. Погледнала, а гората около нея била някак небивала. Попипала с ръка едно дърво, то било студено и гладко като полиран камък. Тревата също била каменна и било още тъмно. Катя помислила: „Изглежда, че съм попаднала в планината“.

В това време роднините й и хората се изплашили:

— Къде изчезна? Преди малко беше тук, а сега я няма!

Тичали, суетели се. Едни на хълма, други около хълма. Обаждали се един на друг:

— Там няма ли я?

А Катя вървяла из каменната гора и мислела как да намери Данило. Вървяла, вървяла и завикала:

— Данило, обади се!

Гората зашумяла. Клоните затракали:

— Няма го! Няма го! Няма го!

Но Катя не се отчаяла:

— Данило, обади се!

Из гората пак се разнесло:

— Няма го! Няма го! Няма го!

Катя отново извикала:

— Данило, обади се!

Тогава Господарката на планината се появила пред Катя.

— Защо си дошла в моята гора? — попитала. — Какво искаш? Хубави камъни ли? Вземи, който искаш, и се махай по-скоро!

Катя й отговорила:

— Не ми трябва твоя мъртъв камък! Върни ми живия Данило! Къде си го скрила? С какво право примамваш чуждите годеници?

Смела девойка. Да говори така, и то на Господарката на планината! А тя стояла най-спокойно.

— Друго какво ще кажеш?

— Само това — върни ми Данило. Знам, че е при тебе…

Господарката се разсмяла и казала:

— Ти знаеш ли, глупава девойко, с кого говориш?

— Не съм сляпа — викнала тя, — виждам. Но не се боя от тебе, разлъчнице! Никак не се боя! Колкото и хубаво да е при тебе, Данило иска да се върне при мене. Сама видях. Разбра ли?

Тогава Господарката казала:

— Нека да чуем какво ще каже той самият.

Дотогава в гората било тъмно, но сега сякаш тя изведнъж оживяла. Станало светло. Тревата заблестяла с разни цветове, дърветата станали едно от друго по-хубави. Между тях се открила полянка, покрита с каменни цветя. Златни пчелички прехвръквали като искрички на цветята. Толкова красиво било, че цял живот да се ненагледаш.

Изведнъж Катя видяла Данило да тича през гората право към нея. Втурнала се насреща му:

— Данилушко!

— Почакай — казала Господарката и се обърнала към него: — Е, майстор Данило, избирай: тръгнеш ли с нея, ще забравиш всичко, което си научил тука, останеш ли при мене — трябва да забравиш за нея и за хората.

— Не мога да забравя хората — отговорил той, — а за нея всяка минута си спомням.

Светла усмивка се появила по лицето на Господарката.

— Ти, спечели, Катерина! — рекла тя. — Вземи своя майстор. За твоята смелост и упоритост ето ти подарък. Нека Данило запомни всичко, което е научил тука. Но това нека напълно да забрави!

И полянката с чудните цветя изведнъж изчезнала.

— Сега вървете в тази посока — посочила им Господарката и пак ги предупредила: — Данило, ти не разправяй на хората за планината. Казвай, че си ходил да се учиш при далечен майстор. А ти, Катерино, да не си помислила дори, че съм примамвала някога годеника ти. Той сам дойде за това, което сега забрави.

Катя й сторила поклон:

— Прости ми за тежките думи.

— Хайде — отговорила, — на планината нищо няма да й стане. За тебе думам, да няма хър-мър между вас.

Катя и Данило тръгнали през гората, а тя ставала все по-тъмна и по-тъмна. Земята под краката им била неравна — само могилки и дупки. Огледали се — били излезли на рудника, на Гумьошки. Било още рано и хора не се виждали. Те се прибрали в къщи, без да ги види някой.

А ония, които проследили Катя, все още се лутали из гората и се обаждали един на друг:

— Там няма ли я?

Търсили, търсили, не я намерили. Върнали се в къщи, а Данило седи до прозореца.

Уплашили се, разбира се. Взели да баят, да шепнат разни заклинания. След това видели, че Данило почнал да си пълни лулата. Успокоили се. „Няма да вземе — рекли — мъртвец да пуши лула“.

Почнали да се приближават един по един. Видели, че и Катя си била в къщи и шетала весело край печката. Отдавна не я били виждали такава. Сега вече съвсем се престрашили, влезли в къщи и почнали да разпитват:

— Къде се беше загубил, Данило? Отдавна не се виждаш?

— В Коливан бях — отговорил той. — Чух, че нямало по-добър каменоделец от тамошния майстор. Дощя ми се да се поуча при него. Покойният ми баща ме раздумваше, но аз на своя глава тайно отидох и едва сега идвам при Катя.

— Защо — питали — строши чашата си?

— Е… може да съм пийнал повечко… Не ми хареса, строших я. На всеки майстор се е случвало такова нещо. Какво ще говорим.

Тогава братята и сестрите на Катя почнали да я укоряват защо не им казала за Коливан. Но и от Катя нищо не изкопчили. Тя веднага ги отрязала:

— Чиято крава и да мучи, моята трябва да мълчи. Колко пъти ви казвах, че Данило е жив, а вие искахте да ме жените, от пътя ми ме отклонявахте. Я по-добре сядайте на масата. Яйцата вече се изпържиха.

Така се свършила работата. Роднините поседели, поговорили за това, за онова и си отишли.

Вечерта Данило отишъл да се обади на управителя. Той, разбира се, пошумял, но все пак се разбрали.

Данило и Катя заживели в своята къщичка. Добре, казват, си живеели, сговорно. Поради необикновената му работа всички викали на Данило планинския майстор. Никой не можел да се мери с него. И заможни станали.

Ала от време на време Данило се замислял за нещо. Разбира се, Катя знаела за какво, но си премълчавала.