Уилям Форсчън
Гамбитът на убийците (8)

6

— Не е въоръжен, но не му вярвам — каза Оиши. — Вече видях странни оръжия тук и може да е скрил нещо под дрехите си.

— Прав е — обади се и Зердж. — Гаф като онзи… — той посочи пратеника в ъгъла на залата, — …може да смаже човек с един-единствен удар. Спомни си защо Сигма избра тези басаки — убедени са, че чрез смъртта в бой се постига най-голямото величие.

— И не иска да предаде съобщението на тебе, така ли? — попита Алдин.

Самураят поклати глава.

— Настоява да говори с вас.

— Можем да му го изтръгнем насила — проточи Зердж.

Вазбата се огледа към приятеля си, който понякога много го изненадваше. Притиснат в ъгъла, той се държеше смразяващо.

— Добре, ще го вържем. А ти със собствените си ръце ли ще го изтезаваш? Помни, че вече не обсъждаме интересна игра на чаша вино. За нас това е действителност.

— Ако се наложи, ще го направя — заинати се Зердж, но вазбата с облекчение чу неуверената нотка в гласа му.

— Всъщност Зердж намери отговора — изрече Оиши, поклони се и отиде при пратеника.

След няколко минути Алдин седна до масата в ъгъла. Насреща беше един от легендарните басаки, може би най-добрите бойци в Цялата история на гаварнската раса. От люлката ги отглеждаха с внушението, че съществува само мигът на смъртта и трябва да отнесат със себе си слуги в отвъдното, за да изпълняват всяко тяхно желание. Ако някой загинеше особено геройски, съратниците му принасяха в жертва още слуги на погребалната клада.

Вазбата знаеше как да се държи с този бесен гаф. Зяпна го в очите и се озъби.

— Ще пълзиш в краката ми, когато се присъединя към прадедите си.

Басакът се изплю на пода и отдръпналите се в другия край на залата самураи посегнаха към дръжките на сабите си, готови да отмъстят незабавно за обидата. Алдин им махна да не се намесват.

— В отвъдното ще ядеш онова, що изхвърля коремът ми, и ще благодариш за високата чест.

Вазбата се засмя. Ръцете и краката на пратеника бяха вързани. Отначало гафът бе готов да откаже. Ръмжеше, че и така няма никакъв шанс срещу толкова врагове. Алдин накрая убеди басака, като обеща да бъде вечен негов слуга в другия свят, ако животът му бъде отнет с измама.

— Ти направи голяма отстъпка, като се съгласи да те вържем.

— Заклех се на тауг Сигма, че ще предам съобщението. Не изпълня ли волята му, имам само един достоен изход.

— Жалко ще е да прахосаш живота си със самоубийство. Няма да отведеш със себе си никакви слуги, а твоите братя ще се срамуват от тебе. — Гафът премълча. — Е, какво трябва да ми предадеш?

— Тауг Сигма ме натовари със задачата да уредя среща между вас двамата.

Да, както винаги, Сигма не си губеше времето. Но защо нищо не каза, преди да слязат? Или пък не се е престрашил, защото Габлона щеше да чуе всичко?

— А той срещна ли се вече с другия тауг — Габлона? — Басакът само му се усмихна зъбато. — Да, глупаво е до очаквам отговор от някого, който се е заклел да умре за своя тауг.

— И без това виждам, че си глупак. Избрал си такива дребосъци за телохранители. Скоро всички те ще ни служат в отвъдното.

— Ще видим — сдържано отвърна вазбата. — Кажи на Сигма, че винаги е добре дошъл тук.

Гафът прихна презрително.

— По-уместно е ти да отидеш при него.

— Не съм чак толкова глупав! — отсече вазбата. — И на Сигма му е ясно това.

— Моят тауг е готов да предложи няколко възможни места за среща.

— Неприемливо. Щом той ще избира, лесно ще подготви клопка.

— Значи имаме нужда от посредник.

Алдин се замисли. Беше по-склонен да се довери на стария кох, ако трябваше да избира между двамата си противници. Подозираше, че и Сигма се отнася така към него. Съюзят ли се още в началото, могат много да облекчат положението си. Само че за да се договорят, трябва да се срещнат. Не биваше да изпуска този шанс. Пък и Сигма вече имаше тактическо преимущество — знаеше къде се е скрил той, а Алдин дори не предполагаше къде е убежището му.

— Добре, ще се срещнем. Нека някой друг избере мястото.

— А кой да бъде?

Вазбата се досети мигновено, че старият кох е предвидил решението му и е заповядал на басака да се съгласи. Капан в капана? Поколеба се, защото съзнаваше, че за него това вече не е игра. Не рискуваше пари, а трябваше да преценява опасността на всяка крачка, преди да заложи живота си. Озърна се през рамо.

— Зердж, я доведи Мари от кухнята.

Взе две от оставените на масата чаши и ги напълни с вино. Гафът се взря подозрително в каната.

— Посочи ми коя да изпия — вежливо предложи Алдин.

Щом басакът направи избора си, вазбата надигна чашата и я изля в гърлото си. Чак тогава гаварнецът протегна вързаните си ръце и непохватно пресуши своята чаша.

— Сигма обясни ли ти за какво е всичко това?

— Що за въпрос?!

— Ами каза ли ви защо сме се вкопчили един в друг?

— А, да, спомена нещо за бога, който го поставил на изпитание срещу тебе и другия зъл демон.

Алдин се подсмихна неволно.

— Нещо искате ли от мен?

Мари стоеше наблизо, в очите й личеше лека насмешка.

— Вече си пълномощна и извънредна посланичка — обяви вазбата тържествено.

— Май си прекалил с пиенето.

— Ах, и в това ли трябва да приличаш на моята бивша… Нужен ни е безпристрастен посредник, който да избере място за среща.

— Жена? — изпръхтя басакът, а Мари го изгледа свирепо.

— Добре, ще помолим тогава и съдружника й да се включи. Двамата ще решат насаме къде да бъде срещата. Тя ще дойде с тебе и ще съобщи на Сигма. После тя, Сигма и шестима телохранители ще тръгнат натам, а Малади, онзи там — Алдин посочи грамадния кръчмар, който ги наблюдаваше с любопитство иззад тезгяха, — ще заведе нас. Двама от вашите и двама от моите хора първо ще влязат да проверят дали всичко е наред. След това жената ще влезе с вас, а съдружникът й с нас.

— Ха, че защо аз да предам съобщението, а не Малади? — сопна се Мари. — Пък и не съм казвала, че съм съгласна да се забърквам.

— Защото ти вярвам повече, отколкото на него. Би могъл да отиде при Сигма с този пратеник и да уреди клопка за мен, ако му се стори, че ще спечели достатъчно от това.

Басакът го изгледа внимателно.

— Моят тауг каза и че понякога ставаш голям хитрец. Добре, споразумяхме се.

Алдин мислено потри ръце, защото чрез Мари щеше да научи къде се крие старият кох.

— Вие може да сте се разбрали, ама аз не участвам, проклети да сте! — отсече жената. — Сините душат навсякъде, за да ти вземат главата. Навън е опасно.

— Ще ти се отплатя — обеща вазбата.

Тя изсумтя и се отдалечи решително, но Малади успя да я спре, преди да влезе в кухнята. Поприказваха, после съдържателят доведе обратно съдружницата си, обгърнал с ръка раменете й. Алдин настръхна, макар да не разбираше защо държанието на гафа го дразни.

— Благородни ми приятелю — подхвана Малади, — значи отново имаш нужда от моите скромни услуги. Аз и Мари се радваме, че можем да сторим нещо за тебе.

— И делим по равно! — натърти жената.

— Разбира се — небрежно потвърди кръчмарят. — И се налага да ти поискаме доста пари за толкова опасна задача. Какво ще кажеш за петстотин катара?

Вазбата изохка и след няколко минути разгорещен пазарлък смъкна цената до двеста и петдесет.

— Разбира се, двамата с противника ми ще си поделим разходите — не пропусна да отбележи той. — Ще дам на Малади моята част, а Сигма ще плати на Мари, преди да започне срещата.

Стрелна с поглед басака. Знаеше, че препирните за пари са неприятни за тези воини, но гафът само изръмжа съгласието си, защото беше длъжен да изпълни задачата.

— Добре. Ще се срещнем след час. Сега хората ми ще те развържат, двамата посредници ще решат кое място е най-добро и можеш да се върнеш при своя тауг.

— В отвъдното ще ближеш земята пред мен, за да не изцапам ботушите си!

— Ти и твоите братя ще ме носите на раменете си и ще ликувате, че съм ви оказал тази милост — незабавно отвърна вазбата.

— Всички сте побъркани — промърмори Мари, когато двамата взаимно се изплюха в краката си.

 

 

— Знаеш, че сините дебнат из целия квартал, за да те намерят — весело каза Сигма.

Алдин се намести по-удобно в креслото и огледа стаичката, осветена от свещи. Нервите му се бяха изопнали докрай, докато стигне до този склад за зелен кехлибар, собственост на един редовен клиент на Малади. Само двама самураи останаха да пазят кръчмата, другите чакаха в изоставена сграда на следващата пресечка. Шестима дойдоха с господаря си до постройката, посочена от Малади.

За съжаление Мари не бе успяла да научи къде се крие Сигма. Басаките я спрели на улицата, след малко кохът дошъл да преговаря с нея и бързо се съгласил с условията. Все пак Алдин предполагаше, че тя ще може да го улесни много в издирването.

— Не се съмнявам, че си обмислял дали да не ме продадеш на убийците от сектата Исма, за да си осигуриш благосклонността им — отвърна на противника си.

Кохът се вторачи в безупречния си маникюр. Дори когато бе арестуван в очакване играта да започне, бе уредил някак да му изпратят неговите масажисти, фризьори и маникюристи. Вазбата се забавляваше с предположения как ли ще изглежда Сигма след четиридесет стандартни дни, прекарани в Дупката.

— Ако изчезнеш от сцената още първия ден, Габлона ще насочи усилията си само към мен. Предпочитам да те имам като буфер.

— Аз също съм доволен ти да си между мен и него — озъби се Алдин.

— О, я стига! Та ти си най-обикновен вазба, при това си позволявам да изтъкна, че успя да вбесиш мнозина изтъкнати граждани през последната година. Аз и Габлона разполагаме с връзки и богатство, които ни дават несъмнени предимства пред тебе. Като стар любител на облозите бих преценил твърде ниско твоите шансове.

— На планетата на алшигите сме — невъзмутимо напомни Алдин. — Затова не мога да се съглася с тебе.

— Обещаем ли достатьчно пари, двамата с Корбин ще си осигурим могъща подкрепа.

Вазбата се изсмя.

— Сигма, самият ти току-що спомена, че аз, а не вие, съм специалист по военните игри. Работата ми е да уреждам сражения, затова много по-добре от вас познавам военната история. Последователите на Ал-Шига ме плашат, би трябвало и ти да се опасяваш от тях. Те са най-силното политическо движение в целия Облак. Доберат ли се някога до възможност да излязат от затвора си, ще ни разкъсат.

— Нелепи измислици! Системите за сигурност на Небесния асансьор никога няма да допуснат това. Нали затова всички търговци, идващи в Дупката, плащат толкова тежки такси?

— Не подценявай тези безумци.

— Тъпи кръвожадни зверове — пренебрежително изрече Сигма. — Не знам какво си заварил, когато слезе, но аз и моите басаки трябваше да преминем през истинска лудница. Каква гадост — да си подхвърлят отрязани глави! Не проумявам как още не са се изтребили взаимно.

— Днес видях достатъчно, за да разбера, че убийствата са част от сложен ритуал. Иначе наистина ще пощуреят и ще се избият за ден-два. Това е най-любопитната особеност в култа на Ал-Шига. През цялото време са на ръба на оцеляването, но техните водачи някак успяват да им стягат юздите. Предполагам, че днес са загинали само стотина-двеста алшиги. Значи за година стават може би пет или шест хиляди. Ако добавим още десет-петнадесет хиляди отделни убийства, за да си поддържат формата, имаме най-нормален социален дарвинизъм, приложен в живота на Дупката.

Алдин се взря в Сигма. Жалко, че тази игра ги направи смъртни врагове. Уважаваше най-много него сред коховете човеци. Колко ли вечери бяха прекарали в обсъждане на интересни военни сблъсъци от миналото? Сигма не беше от най-осведомените ценители, защото за разлика от повечето други членове на своето съсловие сам се занимаваше с управлението на делата си, а не прехвърляше това задължение върху плещите на своите служители. Нямаше време да вниква в тънкостите на военното изкуство, както правеха Зола или Вол. За него игрите си оставаха занимателно хоби.

— Опитвам се да ти обясня — продължи вазбата, — защо според мен алшигите са ужасяваща сила. Всъщност не знаем особено много за тях. Никой човек от външните светове не е успявал да проникне в техните секти. По дяволите, дори аз не подозирах за тези празници, докато не стъпих на планетата им. Но съм чел в някои проучвания, че за тях убийствата са част от всекидневието. Всяка постъпка, всяка мисъл е посветена или на преследване на жертва, или на защита от нападател. Знаеш ли, че когато посвещават някого, казват му само името на непознат от друг клан? Нито снимка, нито описание — абсолютно нищо! Длъжен е сам да открие жертвата си и да я проследи.

— За да убие ли?

— Не. Точно това е любопитното. Ако премахне жертвата, остава си ученик. Иначе от алшигите скоро щяха да останат само жалки групички. Не забравяй, че правилата се отнасят еднакво и за мъжете, и за жените. Логиката на оцеляването не допуска система, която изтребва жените, преди да са родили следващото поколение. И тъй, новопосветеният получава на церемония своя нож и чува името на жертвата. Мнозина прекарват дълги години в издирване и проследяване. Често изобщо не постигат успех, защото всеки се старае да не се издава. Но намирането на целта е само началото. Ученикът трябва и да се добере до жертвата. Позволено му е само да я одраска с неотровно острие, после трябва да избяга невредим. Едва тогава става пълноправен член на своя клан.

— Нали ти казах — до един са идиоти! — изръмжа Сигма.

— Не, гениални са — възрази вазбата. — Така никой няма да пострада, но пък уменията се усъвършенстват. А одрасканите завинаги губят правото да се издигнат в клана. Ако вече заемат високо положение — губят го. Следователно ритуалът има много сериозни последици за престижа и ранга на преследваните. Но тази игра е смъртно опасна. Жертвата има право да се брани с всички средства, а има ли свидетел — направо да убие нападателя. И последната подробност. Одрасканият може да си върне честта и положението, ако убие новака, който го е опозорил. Затова убийствата на чужденци са само допълнителна забава за алшигите. — Алдин сниши глас, за да не го чуят неговите самураи. — Точно както японците са пробвали остриетата на сабите си върху осъдените на смърт. Ние сме под достойнството на алшигите, но не се колебаят, ако искат да се поупражняват. Затова мястото е толкова опасно. Пречукаме ли един от тях при самоотбрана, целият му клан се обръща срещу нас, както се убедих толкова злополучно.

Сигма се загледа в Оиши и съратниците му, опрели гърбове в отсрещната стена. Сабите им проблясваха зловещо. Побърза да се озърне към собствените си телохранители, готови да размахат тежките брадви, ако Алдин е подготвил хитра клопка.

— Всичко е свързано и с преклонението им пред Седа — каза вазбата в този момент.

— Да, стори ми се необяснимо. Обожествяват това чудо, а само ние можем да го използваме.

— Точно това е причината. За тях Седа е светиня на светините. Според техните предания ние — демоните, сме им отнели небесата и сме си присвоили онова, което им принадлежи по право. Вярват, че падението им се дължи на собствената им греховност. И смятат, че ние идваме при тях да ги тормозим, като напомняме с присъствието си за падението им.

— Тогава защо изобщо допускат чужденци на планетата? — учуди се кохът.

— Ами защото вярват, че още не са готови да се върнат сред звездите. Имат нужда от своя Ема, скрития наставник. Той ще им се яви, когато един от клановете се пречисти достатъчно.

— Но как?

— Чрез подходящото жертвоприношение. Само че не знаем каква трябва да е жертвата. Пазят в строга тайна и тази част от вярата си.

— А какви са онези с червените превръзки на главите? Толкова стръвно участваха в заколението…

Сигма продължаваше разговора не само от любопитство. Смяташе, че Алдин неволно изпуска ценни сведения, които ще му помогнат да оцелее.

— Това е висша чест и за убиеца, и за жертвата. Празниците са нещо като предпазен клапан, отдушник за напрежението. Който носи червена превръзка, убива безнаказано. Слагат си ги техните религиозни водачи — наричат ги „ула“, както и майсторите на ножа от клана. На празниците идват всички, за да видят колко глави ще бъдат отрязани. За особено постижение се смята някой мукба с превръзка да те рани, но да се отървеш. Също като при ритуалите на мъжеството на планетата Лентра. Тамошните ксарни скачат в ямите при отровните влечуги, за да докажат храбростта си. Така постъпват и глупавите деки, на които толкова им харесва да тичат пред дракони. — Алдин помълча. — Тези хора и гафове може да ти изглеждат смахнати, но виж само какво са създали — огромен тренировъчен лагер за война чрез убийства. Очакват да се възнесат направо в рая, ако умрат с нож в ръка. За нас е привидна безсмислица, защото се избиват помежду си, но представи си какво би станало, ако някой им даде съвременни оръжия и им посочи външен враг… Преди да се опомним, ще съсипят цялото общество в Облака.

— Алдин Ларайс, страдаш от мании за преследване.

— Имам пълното право да стана маниак, щом съм сред алшигите. Позволяваме си да поддържаме контакти с тях, защото владеят единственото находище на зелен кехлибар в галактиката. А те съзнават, че войната може да се води с всякакви средства и че един човек е достатъчен да порази целта, стига да е опитен и решителен. Ако някой реши да ги използва срещу нас, ще ни унищожат.

— Глупости! — възрази Сигма. — Дори да ги нямаше Надзорниците, ние — коховете, сме се споразумели отдавна, че излишните конфликти само пречат на бизнеса. Вярно, пак се стараем да си навредим взаимно, но това е икономическа война и в крайна сметка всички печелим от нея. Никой от нас не е толкова слабоумен, че да си послужи с алшигите, защото ще докопат и него.

— Надзорниците… — промълви Алдин. — Виж, за тях не съм много сигурен. — Той почти зашепна. — Защо изобщо ни позволиха да използваме това място за нашата игричка на гоненица? Не бива да се заблуждаваме. Едно е да уредиш игра в забутано кътче на Облака, каквото е Колбард. Но Дупката е почти насред галактиката, през тази звездна система минават пет-шест основни транспортни маршрута. Планетата на банкерите, където коховете се опитват да решат проблемите си, също е тук. Едва ли и ти се съмняваш, че Надзорниците знаят всичко това. Естествено е да се чудя защо кротуват. И не мога да не се питам дали не са намислили нещо с участието на алшигите.

— Типично за тебе — изсумтя Сигма. — Трябва да се тревожиш за мен, Габлона и всички побъркани убийци на тази планета, а си блъскаш главата над нещо, което не те засяга. На твое място бих се замислил как да оцелея до утре, а Надзорниците да вървят по дяволите! Дори се моля те да се намесят и да прекратят тази игра, за да се махнем оттук. — Той почака, но Алдин не каза нищо. — Добре, стига празни приказки. Моите гафове сигурно са огладнели… — той също заговори тихо, — …а техният командир вече ми подшушна, че стават много вироглави, ако не хапнат до насита четири пъти на ден. Да си свършим работата по-бързо, че трябва и да си починем през нощта.

— Е, споразумение ли предлагаш? — предпазливо попита вазбата.

— Ако нямах това на ум, не бих поискал срещата.

— А какви са условията ти?

— Взаимно ненападение през цялата игра.

— Договори ли се вече за същото и с Габлона?

Алдин напрегна вниманието си докрай, но погледът на Сигма не се промени дори за част от секундата. Старият кох беше прекалено добър комарджия, за да се издаде лесно.

— С онзи луд ли? Нали чу как ме заплашваше, преди да слезем.

Вазбата нямаше как да научи истината, но за да се опази от рискове, трябваше да допусне не само че е имало договорка с Габлона, но и че Сигма се е опитал да го примами в капан.

— Значи само ненападение? Аз пък си мислех, че можем да си разменяме сведения и избрани воини от групите ни да се срещат всеки ден, за да знаем какво се опитва да предприеме Габлона.

— Да, защо не — отвърна кохът.

Алдин се облегна в креслото и изгледа противника си неприветливо.

— Вече тридесет години се отнасям почтително към тебе, защото си кох. Но тук няма титли, няма високопоставени и простолюдие. Ще бъда откровен до грубост. Първо, няма да посягам на живота ти, докато и ти не станеш заплаха за мен. Познаваш ме добре и едва ли се съмняваш, че говоря искрено. Но опиташ ли се да ме отстраниш, няма да се успокоя, докато не те затрия.

Сигма настръхна от предупреждението. Предпочете да не отговори.

— Второ — продължи Алдин, — ако кроиш нещо заедно с Корбин, обзалагам се, че ти ще умреш пръв. И той ще е виновен за гибелта ти. Мрази те почти толкова, колкото и мен. Не му вярвай.

— Предполагам, че ако се бях срещнал с него, щях да чуя от устата му същите думи за тебе.

— Непременно. Има обаче една разлика — ясно ти е кой от нас двамата заслужава доверие.

Миг на колебание, после същата безизразна усмивка. Но вазбата вече знаеше, че единствената цел на тази среща е да го изкарат на открито, за да го довършат.

— Време е да си тръгвам — изрече рязко и стана. — Освен Габлона не подценявай и алшигите. Боя се, че тяхната роля в нашата игра не се ограничава с обичайните им щуротии.

Той повика с жест самураите си, които веднага го наобиколиха. Малади и Мари също тръгнаха с тях. Оиши излезе пръв, огледа улицата и едва тогава махна на другите да дойдат при него.

На вонящата, покрита с гниещи отпадъци уличка беше съвсем тихо. Един от японците се притаи до вратата, за да не допусне подли изненади, а другите продължиха към къщата, където бяха останалите.

Мари дръпна ръкава на Алдин, притисна устата му с длан, за да мълчи, и посочи напред. Оиши забеляза движението й и обзет от най-черни подозрения, понечи да скочи към нея, но видя жеста, обърна се и замръзна на мястото си.

Уличката, показана от жената, беше непрогледно тъмна като всички наоколо, но незнайно защо ги лъхна предчувствие за опасност.

— Тревога!

Викът отекна от къщите и в същия миг нещо блесна мъждиво. Самурай скочи отчаяно и закри с тялото си Алдин, който се бе притиснал в стената. Чу се тъп удар, после тих болезнен стон.

Откъм другата улица изскочиха черни фигури. За миг вазбата изпадна в дива паника, но видя развяващите се кимона на самураите, слабите отражения по вдигнатите саби. Оиши изтича насреща им, отсечено заповяда нещо и половината се втурнаха към мрачната пресечка. След секунди се върнаха и застанаха в кръг около Алдин.

Но той не ги забелязваше. Коленичил над тялото, само гледаше стъписан. От гърдите на самурая стърчеше дръжката на нож и се надигаше с последните конвулсии на агонията. Скоро замря.

Зердж разблъска сборището и застана над приятеля си.

— Благодаря ви, небеса! — ахна тихичко. — Мислех, че уцелиха тебе.

— Не — отвърна Оиши, — просто си отиде още един от моите хора.

Алдин гледаше като омагьосан разкривеното от горчивина и ярост лице.

— Не биваше да го прави! — изпъшка след малко. — Та той сам се изпречи пред ножа.

— Направи каквото му повеляваше честта. Пожертва се за господаря си… или за човека, когото бе приел за господар — с леден глас отвърна предводителят.

Вазбата стана и се взря отблизо в японеца, но скоро се извърна, измъчен от срама.

— Не са били нашите приятели сините — делово отбеляза Зердж, без да им обръща внимание.

— Как позна? — попита Оиши и приклекна до него над мъртвеца.

— Имаш ли нещо против? — поколеба се гаварнецът, стиснал дръжката на ножа.

Измъкна оръжието и го подаде на Алдин.

— От Земята е — прошепна вазбата. — Средновековна Персия.

— Габлона — спокойно добави приятелят му.

Взе ножа и го пъхна под пояса си.

— Позволявам си да ви прекъсна — напрегнато се обади Малади. — Нека се върнем в кръчмата, пък тогава се разберете колко стар и ценен е тоя железен боклук. Ако щете, ще ви свържа и с колекционер, за да изкарате малко пари, но да се махаме по-бързо! Току-що загубихте един от своите, убиецът е някъде наоколо, а бойците на оня Сигма също са наблизо. Да не забравяме другия ви враг. Държа си на здравето, та затуй да тръгваме най-после!

Оиши изръмжа с одобрение, нареди на неколцина самураи да носят тялото и поведе групата напред. Само след няколко минути вече бяха в кръчмата, без повече произшествия.

— Кой извика „Тревога“? — попита Оиши, щом вратата бе залостена. — Съвсем навреме беше.

Никой не му отговори. Алдин се обърна към Зердж, който седеше в един ъгъл и разглеждаше ножа. Гаварнецът сви рамене.

— Значи не е бил някой от нас? — пожела да се увери предводителят на самураите.

— Чухме крясъка и тогава изскочихме от къщата — обясни Сейджи. — Мислехме, че ти ни викаш.

— Кой е бил тогава?

За Алдин нямаше съмнение, че са ги нападнали убийците на Габлона. Местните не биха се намесили, нито пък Сигма би пожелал да спасява съперника си. Наглед нямаше други възможности, но след като Мари го възпря да не налети сляпо към ножа, още някой ги предупреди. Незнайният спасител искаше Алдин да оцелее, но какви бяха подбудите му?