Уилям Форсчън
Гамбитът на убийците (2)

Пролог

Едо, Япония, 1702 г.

— Излез, страхливецо! Застани лице в лице с Оиши Кураносуке от клана Асано!

— Нямаш право, убиецо! — писна неразличимата сянка от дъното на бараката. — Ти си само един опозорен ронин! А твоят господар заслужаваше смъртното наказание!

— Право ли? Нима ти знаеш кое е право? — кресна Оиши. — Нима ти е известен смисълът на думата „чест“? Мърсиш я, като я изричаш. Излез, Кира. Ти си служител на императора. Дръж се достойно!

— Махай се! Ти наруши императорските закони, като ме нападна!

Оиши изтегли със замах сабята си от ножницата и светкавично я обърна с дръжката към притиснатия в ъгъла благородник.

— Вземи я. Нямаш оръжие. Ще се бия срещу тебе само с късия си меч.

— Ами другите? — нададе вой Кира. — Вие сте Съюзът на верните, всеизвестните четиридесет и седем ронина. И те са наблизо.

— Но аз съм техният водач — спокойно отвърна Оиши. — Излез срещу мен в единоборство. Ако ме победиш, никой няма да ти посегне.

— Не бих си цапал ръцете с тебе. Аз съм придворен на императора! — викна Кира и се опита да застане по-далече от предложената му сабя.

С въздишка на раздразнение Оиши я прехвърли в лявата си ръка и извади късия меч.

— Вземи това, щом не желаеш да се биеш с мен. Още в мига, когато се прободеш — преди първата капка кръв да попие в пръстта, — аз ще изпълня задълженията на твой секундант и ще сложа край на мъките ти.

Очите на Кира се изцъклиха от ужас.

— Не исках да причиня смъртта на твоя господар! — изскимтя той.

Оиши едва сдържаше яростта си, но се чувстваше длъжен да съхрани достойнството дори на омразния си враг, както подобаваше за един благородник.

— А умори ли се дори за миг да тормозиш с хапливите си слова моя господар Асано? Вместо да го научиш на обноските, уместни в императорския двор, ти го унижаваше всеки ден. Накрая той не издържа и наруши закона, забраняващ да се вади оръжие в двореца. И защо — за да посече тебе! Но вместо да се държиш както трябва, ти избяга. Принудиха господаря ми да умре, а ти се свираше в убежищата си, цели две години бягаше от мъстта на клана Асано.

Оиши пристъпи в бараката. Прибра късия меч и вдигна сабята високо над главата си. Отблизо надушваше вонята на страха, разнасяща се около придворния служител.

— Време е — прошепна самураят.

С неудържим вик на ужас Кира се хвърли срещу него. Оиши ловко пристъпи встрани. Ударът беше толкова бърз и точен, че тялото на врага му направи още няколко крачки, преди да се свлече на земята и да я ороси с ален фонтан.

Самураят се наведе, вдигна отсечената глава и излезе от бараката за въглища.

— Всичко свърши — изрече сдържано.

Неговите четиридесет и шест съратника не се развикаха от радост. Защото още от мига на клетвата да погубят Кира като отплата за смъртта на техния господар, те знаеха докъде ще ги отведе избраният път. Спазиха самурайския кодекс на честта, който в очите им стоеше дори над императорските укази. Достойният самурай не би могъл да крачи под едно и също небе с онзи, заради който господарят му се е пренесъл в отвъдното. Но сега трябваше да спазят и законите на страната. Не се съмняваха какво ще разпореди императорът, щом научи за смъртта на своя любим придворен — всички до един ще трябва да си направят сепуку.

— Изпълнихме задачата, отредена ни от съдбата, и не погазихме честта си — промълви Оиши. — Сега нека се приготвим за срещата с нашите предци.

Кирдук, Армения, 1256 г.

— Учителю, вече няма надежда. Те превзеха и последната порта преди цитаделата. Вече качват тарана насам.

— Значи е време да срещнем участта си — изрече Хасан, а мургавото му лице се разкриви от гняв. — Кажи на оцелелите да се оттеглят към библиотеката. Там ще запалим погребалната си клада.

Без да каже нито дума повече, рефикът се изниза от залата за аудиенции.

Хасан се отърси от унеса и стана от трона си. Огледа огромното празно помещение. Някога тук се събираха стотици, готови да му служат. Рефиките и даисите, по-високопоставените в ордена, а под тях бяха инструментите, ръцете на исмаилитското братство — хашишините.

Чрез мощта на своите убийци, исмаилитите два века властваха над своето сенчесто царство в самото сърце на исляма. Но сега могъществото се изплъзваше от ръцете им.

Хасан чуваше далечния екот от ударите на тарана, който скоро щеше да разбие и укрепената порта на цитаделата.

„Значи тук свършва всичко“, каза си печално.

Бяха дръзнали да се опълчат срещу монголските орди, нахлуващи от изток. И силите им стигаха за това. Светият орден се крепеше на стотина планински твърдини, разпръснати от високите хълмове на Ливан до върховете, издигащи се над Каспийско море. Но върховният им наставник, Стареца от планината, бе забравил всички завети, оставени от създателите на ордена. В безумието си той реши да преговаря с хан Мангу.

Разкри тайните на исмаилитите и предаде на монголците средището, крепостта Аламут. Заедно с нея и списъците — къде се крият хилядите посветени, безмилостните убийци, наглед изчезнали в човешкия океан по градове и селца. Орденът се лиши от силата си, от предимството на внезапния удар. Монголците изтребваха разкритите врагове и започнаха да нападат крепостите. Това не бяха се осмелили да сторят и най-всесилните сред ислямските владетели.

Скоро и последната твърдина щеше да падне под напора им и той, Хасан, последният учител след смъртта на Стареца, щеше също да загине.

Рефикът отново се показа на вратата, сякаш го подканяше да побърза. Прошепна:

— Останахме само четиридесет и петима.

— Готови ли са?

— Да, готови са да загинат гордо, с името на Пророка и вашето на уста.

Хасан се изкикоти тихичко.

— Гордо, значи?

Рефикът го гледаше смутено.

Естествено, каза си предводителят, главата на този мъж е пълна с мечти за славна смърт, за мъченичество в битката за делото на исмаилитите. И заблуденият никога нямаше да научи, че е бил лъган, не оставаше време да му бъде разкрита последната тайна.

Защото мечтите за мъченичество, за свещена чест, бяха наркотик за глупци. Само наставниците и великите учители виждаха истината, сякаш е разпорен труп, проснат върху мръсна маса.

Думата „чест“ звучеше кухо в техните уши, а с обещанията за райско блаженство подмамваха младите, които искаха да умрат за исмаилитите и мъченика Хюсеин. Упояваха наивниците и ги оставяха да се порадват на живота в скритите градини на Аламут. После им помагаха да се отърсят от трескавия унес и им казваха, че за миг са зърнали рая. И пътят натам е толкова прост… С тези думи слагаха дръжката на ножа в дланите им и посочваха жертвата. Младите нещастници се втурваха презглава към гибелта си и чрез нея изпълняваха истинското си предназначение — да крепят на власт повелителите на исмаилитите.

Вътрешният кръг от посветени наставници и велики учители не се утешаваше с илюзии. За тях значение имаха само властта и ужасът, който тя вдъхваше на простосмъртните. Ако някой вярваше в друго, беше глупак.

— Ела, нека умрем с чест — студено изрече Хасан. — Скоро ще се радваме на райските хубости.

Пламъкът на вярата освети очите на рефика, които сякаш поглъщаха лицето на учителя, но не съзираха стаения в душата му тежък гняв.

„Планетата Ливола, Големия Магеланов облак, 3-15-3145

От: Първи Ксарн

До: Тауг Букха

Относно: Потенциални възможности за игра

Получих съобщението ти от 3–14. Одобрявам предложението ти за «някакво развлечение, докато счетоводителите се опитват да разнищят хаоса, причинен от играта с Александър».

Според тебе кои исторически периоди е подходящо да включим? Щом споменаваш, че е била «засегната честта на кохското съсловие», сещам се за възможни участници, които да придадат смисъл на играта.

Каня те на обяд днес, за да обсъдим подготовката.“