Следователката Галина Сергеевна се въоръжи с очила, отвори бележника си и се приготви да записва. Аз я погледнах с недоумение — не разбирах какво значение може да има този факт при разследването на убийството. Въпреки това честно напрегнах паметта си и се постарах да възпроизведа тогавашния ни разговор с Нана.

— Нищо особено — свих рамене. — Тя каза, че ще помисли, ще събере някаква информация за тези хора.

— Но дали поне някои от имената й се видяха познати?

— Да, разбира се. Дори аз ги познавах, камо ли пък тя… За някого каза, че в миналото бил криминален бос, който с всички сили се стараел да изчисти репутацията си и да пробие в светското общество като пълноправен негов член.

— Ама точно така ли каза? — Галина Сергеевна повдигна очилата си и ме погледна с любопитство. — Точно с тези думи ли?

— С тези — потвърдих аз. — Добре си ги спомням.

— И за кого се изказа така?

— Е, това не помня. Галина Сергеевна, мина толкова време, разберете…

— И никакви други имена ли не си спомняш? Имам предвид от онези, които ти е изредила Юля?

— Не, не си спомням. Тогава всичко си записах и предадох листа на Нана, а след половин час ги забравих. Нима е толкова важно?

— Знае ли човек, Павлуша, знае ли. — Следователката Парфенюк въздъхна. — Ще трябва все пак да поговоря с госпожа Ким. Надявам се нейната памет да е по-добра.

Досега приемах този случай като чисто семеен, защото само членовете на семейството и домакинството са имали възможност да извършат отравянето. Но сега обмислям и друг вариант. Защото заинтересовани партньори или съперници в бизнеса като нищо може да са влезли във връзка с някого от семейството, да са му платили или обещали нещо… Всичко е възможно. Един човек е убит, цялото семейство е под подозрение, сметките се замразяват, репутацията на фирмата е разклатена. Какво по-добро за съсипването на един бизнес?

— Павлуша — строго ме погледна тя, — май ти се струва, че говоря глупости? Че това не може да бъде? Уверявам те, ако разполагаш с опитни и ловки юристи, можеш да погубиш всеки бизнес и да унищожиш всяка фирма, като имаш налице само неопределени слухове, че собственикът в миналото е имал търкания със закона. Нашето официално правосъдие демонстрира подобни трикове постоянно, вече цялата страна му се подиграва. А пък в този случай! Едно убийство не е просто някакви си търкания, хем става дума не за миналото, а за настоящето. Добре де, вече разбрах, че ти не можеш да ми помогнеш в това отношение. Ще гледам сама да се оправя. А ти продължи да ми говориш за членовете на семейството. Кое как е било, кой кого е мразел и защо. Ето, тук съм си записала, чуй: Валентина Олеговна не обичала Лариса Анатолиевна. Анна Алексеевна също не я обича. Нали така?

— Така беше.

— Владимир Олегович не е обичал Юля. Нали?

— Юля пък не е обичала Богдана.

— Ами тя изобщо никого не обичаше — ядно отсякох аз. — Освен може би Владимир. Така го гледаше, че чак мен ме досрамяваше. Все пак й е вуйчо, а тя флиртуваше с него сякаш е чужд мъж. Но обичаше и Михаил Олегович, лепеше се за него, подмазваше му се, наричаше го вуйчо Мишенка.

— Но…

— Да.

— Е, точно това е ясно — за нея богатият вуйчо е бил източник на финансиране. А какво ще кажеш за Муза Станиславовна? От думите ти излиза, че тя е същество абсолютно безобидно и беззлобно, освен това почти не е контактувала с членовете на семейството. Как се отнасяха към нея? Какво говореха в нейно отсъствие? И после, от твоя разказ напълно изпадна Елена Тарасова. Ти само спомена, че никой не й обръщал внимание, а самата тя се е стараела да бъде колкото може по-незабележима.

— Ами… — извърнах поглед аз, — нали се стараеше да бъде незабележима. Така че и аз почти не съм я забелязвал.

— Павел, не усуквай. — В гласа на следователката прозвучаха неприятни нотки. — Първо, „почти“ все пак е повече от „нищо“. И второ, за две години сигурно си видял и разбрал много неща.

Естествено, Галина Сергеевна беше права. Но толкова не ми се искаше да говоря за Лена! Старателно отбягвах дори да я споменавам и глупаво се надявах, че ще се размине. Не, не се размина. Значи Муза Станиславовна и Елена. Добре де, тогава ще карам поред. Тоест ще разказвам на следователката избирателно, не е нужно да я натоварвам с дреболии и подробности, но как да изкомандваш спомените — те текат свободно и не искат твоето разрешение…

* * *

Както вече казах, мина седмица, през която шефът обмисля моето (всъщност на Володя) предложение да водя Дана в стрелковия клуб. През тази седмица аз разбрах, че нямам търпение да чуя това решение, и то страшно искам то да е положително. Все пак щеше да е някакво разнообразие, вече съвсем се бях сдухал. Защото работата се оказа монотонна и скучна, всеки ден едно и също, никакви промени, а времето не стигаше за развлечения и личен живот. Тоест време имаше — вечерта и цялата нощ, но нали трябваше да ставам рано! Жал ми беше за себе си.

Ето защо безкрайно се зарадвах, когато Михаил Олегович заяви:

— Ще ходите. Три пъти седмично. Промених графика на занятията на Дана с Артьом. Сега и той няма да има почивни дни.

Гледай ти! Не бях очаквал това. Защо трябваше да страда Артьом? Дявол да го вземе, излиза, че съм подложил динена кора на момчето. Получи се неудобно.

— Говорих с ръководството на клуба — продължи татенцето, — треньорът, за когото спомена, ще бъде прикрепен към Дана постоянно. Ще ходите всеки вторник, четвъртък и неделя, рано сутрин.

— Но те работят от десет — възразих плахо аз.

— Разбрах се с тях да работят с Дана от осем и половина. Ще тръгвате в седем, тъкмо в началото на работното ти време.

Мда, от това нищо не спечелих. Хем толкова се надявах преразглеждането на графика да ми позволи поне от време на време да ставам по-късно! За три седмици вече ми беше писнало да ставам в шест, все пак това не е моят режим, свикнал съм на друг живот и този войнишки ритъм здравата ми беше омръзнал. Обаче шефът, а! Поприказвал си с ръководството на клуба, лично научил всичко, проверил думите ми, спазарил специални условия за дъщеря си.

— Ето. — Той ми подаде пластмасовия правоъгълник на кредитната карта. — Тази карта е твоя. Не забравяй да се подпишеш на обратната страна. Превел съм пари по нея, за да плащаш в клуба. Но само в клуба, разбра ли? Лично за себе си — нито копейка. Надявам се, разбираш, че това се проверява за пет секунди, банката ми дава извлечение и аз ясно виждам откъде идва сметката. Ако дори една сметка дойде не от клуба, ще те уволня. Не понасям крадци.

— А по едно кафе след стрелбата? — попитах нахално.

— Аз ще се оправя, не съм дете, но Дана е на петкратно хранене, в клуба ще трябва да й купя нещо за ядене.

— Естествено — кимна Михаил Олегович. — И на Данка ще купуваш, и ти ще ядеш. За какъв ме имаш? Какви са тези странни въпроси?

— Имам ви за шеф.

Май в този момент попрекалих, но толкова се зарадвах на разрешението да ходим в стрелковия клуб, че временно изгубих чувството си за мярка и дистанция. Просто свят ми се зави от възторг и мозъкът ми се размъти. Но татенцето реагира съвсем адекватно, явно беше в добро настроение.

— Добре, правилно. По-добре да зададеш излишен въпрос, отколкото да действаш на своя глава и после да си скубеш косите. Имаш ли други въпроси?

Е, щом се захвана такова пиянство… Добре, ще рискувам.

— Имам. С какви пари ще плащам за бензина? Разстоянието е голямо.

— Какво общо има тук бензинът? — учуди се татенцето. — Нима мислиш, че ще ти позволя ти да караш Дана? Ще ви дам кола с опитен шофьор. Не се обиждай, Павел, но не мога да поверя дъщеря си на човек, който е претърпял сериозна катастрофа.

— Но аз не бях виновен! Мога да ви покажа всички документи от милицията, за катастрофата беше признат за виновен оня идиот! Аз нищо не съм нарушавал.

— Това няма значение. Има хора, които привличат неприятностите, а има и такива, които привличат травми и опасни за живота и здравето ситуации. От тях нищо не зависи. Такива са си по рождение, по природа. Може и да не си виновен, но привличаш… А аз не мога да рискувам с Дана. Край, това не подлежи на обсъждане.

Браво бе, зарадва ме. Вярно, чутото не беше приятно, но на фона на предстоящото пътуване ядът ми бързо се разсея.

Не бях взел предвид обаче най-важното — моята питомка Богдана Руденко. Нейната реакция се оказа напълно предсказуема, просто — нали съм си глупак! — не бях помислил за това.

— Никъде не отивам — тросна се тя, още щом й съобщих за заниманията със спортинг.

— Защо?

— Не отивам — и толкоз.

— Ами кажи го на баща си — коварно я посъветвах аз.

— Казах му. Казвам го и на вас.

Казвала му е значи… А татенцето въпреки това е решил. Добре де, ще напредваме с бавни стъпки.

— Дана — подзех кротко, — разбери, това е необходимо. Необходимо е, ако с тебе искаме да постигнем резултат. В условията на твоята тренажорна не можем да осигурим целия комплекс от мерки, които са ни нужни. Трябва не само да правиш упражнения, но и просто да ходиш. Непременно трябва да ходиш.

— Но аз ходя! Нали два пъти на ден по половин час съм на пътеката! Не е ли достатъчно?

— Ходиш, но в помещение. Вярно, отваряме прозорците, но то не е същото. Трябва да ходиш и да се движиш на чист въздух, извън града, та организмът ти да получава поне малко кислород, тогава обменните ти процеси ще се задействат. Без кислород няма да успеем. В центъра на Москва просто го няма, тук всичко е замърсено.

— Няма да ходя — отсече Дана и се извърна.

Мда, малко бавно схващам. Но пак добре, че изобщо схващам. Отидох при нея, с едната ръка я хванах за рамото, с другата обърнах главата на Дана така, че да ме погледне в очите.

— Обещавам ти — казах тихо, — че ако някой посмее да издума каквото и да било, ще го разкъсам. Веднага, на парчета. Но ако съм до тебе, никой няма и да посмее.

С тези думи доближих до очите й бицепса си и й демонстрирах раздвижените под тениската мускули, като при това направих страховита физиономия. Опитът беше сполучлив: Дана се поусмихна. Още половин час от определеното за занимания време отиде за уговаряне, но в края на краищата убедих хлапачката.

И ето, че настъпи дългоочакваният вторник. Когато в седем без пет паркирах колата си пред дома на Руденко, забелязах непознат бял рейндж роувър. Уж бях изучил наизуст всички автомобили, които стояха тук сутрин, но този всъдеход виждах за пръв път. Дали не беше колата с опитния шофьор, която бе се заканил да изпрати татенцето? Леле-мале! Такова нещичко струва, кажи-речи, сто хиляди долара.

Така се и оказа. От роувъра слезе лично татенцето и тръгна право към мен.

— Дана е вече в колата — съобщи ми мрачно той. — Тръгвайте.

Нещо в гласа му не ми хареса, но щом се качих в разкошното купе, веднага схванах каква е работата. На задната седалка, свряна в ъгъла, се беше сгърчила ридаещата Богдана. Ясно. Остави ме да я убедя, но щом се стигна до тръгването, се уплаши. При това не й предстоеше нищо страшно, отивахме не към гимназията, където я бяха оскърбявали. Тя се плашеше просто защото отдавна не беше ходила никъде. Бе отвикнала да вижда чужди хора, кола, път. Беше изгубила навика за съществуване извън жилището и затова я обземаше обикновена паника. Ох, колко прав се оказа чичо й Володя! Щом сега пътуването с кола, заедно с добре познат човек, буди у нея такъв ужас, какво ли щеше да стане, ако беше останала вкъщи още известно време? Дори е страшно да си го представи човек.

Добре, паниката е естествена, но как да се справя с нея? Да не съм психиатър? Какво да правя?

— Тръгваме ли? — обърна се към мен шофьорът.

— Да, да, тръгваме — побързах да отговоря с опасението, че Дана може да изскочи от колата и да се върне вкъщи. Какво щях да правя тогава? Щях да я влача ли? Или щях да я нося на ръце? Страхотна картинка ще бъдем! Трябваше да тръгваме, докато тя ридаеше и не виждаше нищо. И още един въпрос: дали трябваше да я успокоявам, или да седя мълчаливо и да чакам тя да се наплаче и да спре? Нямам много опит с такива неща.

Притеглих момичето към себе си и започнах да го галя по главата, като говорех:

— Няма нищо, че те е страх. Това е нормално, всеки би се страхувал в такава ситуация, дори аз. Знаеш ли, много добре си спомням колко зле се чувствах, когато излязох от болницата. Лежах там половин година и когато ме изписаха, вървях из града и нищо не разбирах. Виеше ми се свят, краката не ме държаха, не можех дори да мисля. За половин година съвсем бях отвикнал от света. И ти си отвикнала. Но не се бой, аз непрекъснато ще бъда до теб и ти обещавам, че нищо лошо няма да ти се случи. Никой няма да те обиди, просто няма да го допусна.

— Аз съм непохватна — хлипаше в отговор Дана, — тромава съм и дебела, нищо няма да направя. Всички ще ми се смеят. Защо ме карате там? За да се опозоря ли?

Вътрешно се усмихвах. Тя още няма представа как протичат тренировките в спортинга. Стоиш на площадката с инструктора и наоколо няма никого, нито един страничен човек и никой не вижда как стреляш. Никой не вижда дори лицето ти, само гърба, защото лицето ти е обърнато към летящите мишени, тоест към зоната на стрелбата, а там, както е напълно ясно, хората не ходят. Да, но аз знаех всичко това. И после, проявих нужното благоразумие (все пак не съм пълен идиот!) предната вечер да се обадя в клуба, да се свържа с Анатолий Викторович Николаев и да му обрисувам проблема. Треньорът ме увери, че всичко е разбрал и не бива да се тревожа за нищо.

Около половината път изминахме с риданията, но втората половина беше по-спокойна. Поредното мъчение започна, когато стигнахме на територията на клуба и шофьорът Василий паркира на площадката пред него. Дана отказа да слезе от колата.

— Дана, трябва да слезеш — взех да я уговарям търпеливо.

— Знам — съгласяваше се тя през зъби.

— Слизай тогава.

— Не мога.

— Защо?

— Страх ме е.

— Но нали съм с тебе. От какво те е страх? Тук никой не те познава, никой не се интересува от теб. И изобщо, официално клубът работи от десет часа, сега е само осем и двайсет, няма никого, освен служителите. Слизай.

— Не мога. Няма да сляза. Да се прибираме.

Не знам как щеше да свърши всичко, ако не беше ми провървяло. На паркинга спря кола, от която слезе треньорът Николаев. Разбира се, не ме помнеше, което не беше чудно — такива като мен, дето идват да се позабавляват и да пострелят, са много. Но аз го помнех прекрасно и веднага го познах. Едър и як човек, над петдесетте, широкоплещест, с необикновено добри очи и ласкава усмивка. Помахах му за поздрав. Николаев очевидно веднага разбра, че именно ние сме гостите, заради които са му наредили да започва работа в осем и трийсет вместо в десет. Дойде, стисна ми ръка и надникна в купето.

— Е, как е, красавице, готова ли си?

Не знам кое надделя у Дана — паниката или доброто възпитание. Вероятно второто, защото тя не пожела да се излага пред чуждия човек и тромаво заслиза от колата. Беше невъзможно да я гледаш, без да те заболи сърцето: бледа до синьо, тресе се, очите й — подпухнали от сълзи. Хванах я здраво под ръка, притиснах лакътя й и я поведох подир треньора към клубното здание, където трябваше да се запишем в специалния журнал и да вземем пушка и патрони.

— Дана, това е твоят треньор, казва се Анатолий Викторович.

— Много ми е приятно — измънка тя.

Господи, краката й се преплитаха от страх и тя постоянно се спъваше. Трябва да отдам дължимото на Николаев — той всичко видя, всичко разбра и заговори. Бавно, спокойно, с шеги и смешки разказваше как е уредено всичко в клуба, показваше площадките, покрай които минавахме, припомняше си някакви ловджийски лакърдии. Стори ми се, че ръката на Дана, притисната до хълбока ми, леко се отпусна, при това тя се спъваше вече по-рядко, с времето в този октомврийски ден бяхме извадили късмет, въздухът беше пронизващо свеж и прохладен, небето — безоблачно, а слънцето, което Дана не беше виждала толкова време — гарантирано. За активизирането на обменните процеси най-важното условие са слънцето и изобщо, ярката дневна светлина — това ми беше обяснила моята всезнаеща приятелка Света.

В клубното здание заведох Дана до бюрото, зад което седеше симпатично чернокосо момиче, и побутнах към нея разтворения журнал за регистрация на стрелците.

— Напиши си трите имена, а тук се подпиши.

Дана послушно взе химикалката и по това, че на два пъти я изпусна, разбрах, че все още не се е успокоила окончателно. А написаното беше учудващо разкривено, макар че момичето имаше прекрасен почерк, аз го бях виждал. Николаев избра пушка за нея, получи патроните, аз взех два чифта наушници за себе си и за Дана и всички тръгнахме към учебната площадка.

— Никога ли не си стреляла в стрелбище? — попита я треньорът. — И не си се занимавала със стрелба?

— Не съм.

— Това е добре. Винаги е по-лесно да обучаваш, отколкото да променяш придобити навици. Е, красавице, застани ето тук, на трети номер.

Дана се обърна към мен и аз весело й намигнах, след като с удовлетворение забелязах по личицето й учудване: ти да не си помисли, че те лъжа, като ти казах, че е по-лесно да се учиш, отколкото да преодоляваш придобити навици? Ето, и този вещ човек го потвърждава.

Дори с някакво вълнение очаквах чудото, защото не бях забравил как Николаев ме беше учил и вярвах, че той и сега няма да излъже очакванията ми. И чудото стана. Буквално пред очите ми. Той стоеше до Дана, държеше ръката си на цевта и говореше:

— Не бързай, погледни мишенката, полюбувай се как лети, сега я нацели на мушката, погали я, разбери каква е траекторията й, а сега се отмести малко по тази траектория — и изстрел!

И чинийката стана на парчета.

— Ето, че я няма мишенката — ромолеше ласкавият глас на треньора, — ти я уцели. Браво на момичето! Имаш страхотна пластика. Отличен изстрел. Класика.

След всеки втори изстрел аз скачах и помагах на Дана да презареди пушката — още не й достигаха силиците, за да пречупи цевта. След двайсет и четвъртия изстрел, когато вече отварях втората кутия патрони, тя изведнъж каза:

— Ще опитам сама.

И опита. Далеч не от първия опит, но Дана успя самостоятелно да презареди пушката и ме погледна с такава гордост, а в очите й се четеше такова щастие, че аз разбрах: успяхме. Тя ще идва в клуба. И ще стреля.

Но се оказа, че рано съм се зарадвал. Не всички изпитания бяха свършили.

Дана приключи със стрелбата и ние се върнахме в клубното здание. Трябваше да платя, след което (според графика) трябваше да нахраня Дана. А и аз, да си призная честно, бях ужасно гладен — както винаги, не бях успял да закуся. Тоест бях гаврътнал чаша кафе вкъщи, практически в движение, между бръсненето и обуването на дънките, но нали съм млад здрав мъж, винаги ми е нужна солидна и калорична закуска. Дана обаче не беше очаквала перспективата да се озове в клубния ресторант и когато вместо към изхода я поведох в съвсем друга посока, отново изпадна в паника. В ресторанта имаше хора. Посетители. Не много, само трима, но имаше и това хвърли момичето в поредния пристъп на страх.

— Защо отиваме там? — ужасена прошепна тя, като ме дръпна за ръкава.

— Втората закуска — поясних кратко.

— Хайде да ядем вкъщи — примоли се Дана. — Моля ви се. Да си вървим.

Но аз бях непреклонен. И въпросът не беше само в моята задача строго да спазвам режима й. Просто си спомних вкуса на миналия живот, когато ходех по скъпи клубове и се чувствах богаташ. Тук ми харесваше всичко, миришеше на пари, на солидност, на престиж, така че ми се искаше да постоя повече време. Да седна на мекото диванче, да протегна крака, да пийна хубаво кафе, да хапна красиво сервирана закуска. После да платя с кредитна карта (всичко като при богатите!) и чак след това красиво да си тръгна със скъпа кола с шофьор. И нищо, че този живот не е съвсем мой, че е платен от татенцето. Ще дойде време, когато ще се върна в него. Непременно ще се върна.

— Вкъщи ще обядваш. А сега трябва да хапнеш нещо съвсем леко. Избери място.

Дана избра диванче в ъгъла (можеше ли да се предположи друго!) и седна с вид на обречена на смърт жертва. Тримата посетители не ни обръщаха ни най-малко внимание, никой не се обръщаше, не я сочеше с пръст, не клатеше укорително или смаяно глава. С една дума, небето засега не рухваше. За себе си поръчах омлет и еспресо, за Дана — зелен чай и пресни боровинки.

— Няма ли да желаете десерт? — предложи усмихнатата сервитьорка. — Имаме много вкусни десерти, както и сладки палачинки с плънка от ванилов крем.

Е, Богдана Руденко, яви се на изпита. Аз ще мълча като партизанин. Ти ще трябва да отговориш. Сигурно е жестоко от моя страна, но искам да ми покажеш какво си постигнала през трите седмици работа с мен и тази сутрин. Искам да започнеш да разговаряш с непознат човек, и то не с такъв определено добър и ласкав като Анатолий Николаев, а с когото и да било, с първия срещнат. Е, и естествено да намериш у себе си сили да се откажеш от сладкия десерт.

Дана ме гледаше и чакаше. А аз на свой ред гледах нея и чаках. Тя разбра, че няма място за отстъпление, и промълви:

— Не, благодаря, само боровинки.

Виж, на мен ужасно ми се ядяха сладки палачинки, каквито винаги бях хапвал тук и които много ми харесваха. Но да ги ям пред очите на Дана щеше да бъде нечовешко. Може би по-късно, след два-три месеца, когато тя окончателно забрави вкуса на десертите и няма и да й се ядат, аз отново ще започна да си поръчвам. Още е рано.

Донесоха ни закуската и аз лакомо се нахвърлих на огромния омлет. В ресторанта влезе Анатолий Викторович, приближи се до тримата посетители, здрависа се с тях, и гостите станаха и се приготвиха да си тръгват. Разбрах, че са дошли на тренировка при Николаев. Когато ни видя, той пристъпи към нас.

— Е, как е моето умно момиче? Умори ли се? Почиваш ли си? Днес стреля просто великолепно, красавице моя! Чакам те в четвъртък.

Гостите — опаковани в маркови дрехи млади мъже, със скъпи мобилни телефони в ръцете — започнаха да се извръщат и с интерес да разглеждат Дана. Момичето пламна и ниско наведе глава. Аз замрях. По дяволите, как да й подскажа, че я разглеждат не защото е прекалено дебела, а защото треньорът я похвали? Трябваше спешно да предприема нещо.

Очите на Николаев внезапно станаха строги и дори сякаш потъмняха — той забеляза реакцията на Дана и сигурно разбра, че нещо не е наред.

— Вижте, господа — обърна се той към троицата, — гледайте и запомнете това младо момиче, скоро то ще ви сложи в джоба си. Има направо страхотни данни. Бъдеща шампионка.

Слава богу, размина се! Не, наистина браво на мен, колко умно постъпих, как уцелих точния треньор! Направо съм гений! Знаех със сигурност, че именно Анатолий Викторович е човекът, който е нужен на Дана. И не сбърках.

— Те добре ли стрелят? — попита Дана, докато наблюдаваше през прозореца как тримата мъже начело с треньора отиват към площадката.

— Не знам. Но щом Анатолий ги поведе не към учебната площадка, а към червената-три, сигурно добре. На червената-три мишените летят много бързо, и то не на фона на небето, където се виждат добре, а на фона на склона. Там много трудно се различават.

— Ама той наистина ли смята, че ще стрелям по-добре от тях?

— Разбира се — усмихнах се аз. — Нали каза, че имаш страхотна пластика и невероятни данни. Ако тренираш упорито, ще станеш шампионка.

— А Анатолий Викторович добър треньор ли е?

— Много добър. Добър треньор и прекрасен стрелец. Бил е европейски шампион и е спечелил четвърто място на Олимпийските игри. А негов ученик е станал олимпийски шампион.

— Сериозно-о? — възхитено проточи Дана. — Ама наистина ли?

— Защо ще те лъжа? Сама го попитай, той ще ти каже. Или потърси в Интернет, там ще намериш тази информация.

Наистина не лъжех. И ако бъда съвсем откровен, именно от Интернет бях научил всичко това за треньора Николаев.

— Просто да не повярваш. Татко ми каза, че ще имам най-добрия треньор, но не предполагах, че ще е толкова прочут. А наглед не прилича на такъв.

— На какъв не прилича? — не разбрах аз.

— Ами на такъв… на шампион и така нататък. Толкова е добър, спокоен.

Разсмях се.

— Е, ти да не смяташ, че шампионите трябва да бъдат лоши и нервни?

— Но нали са постоянно в напрежение, борба, конкуренция и така нататък. Състезанията…

— За състезанията, Дана, са нужни преди всичко спокойствие и въздържаност. Нервните и лошите винаги губят, запомни това.

Вече щях да започна поредната си лекция на тема спортна психология, когато точно над ухото си чух:

— Пашка! Фролов! Ти?! Жив?!

Обърнах се и видях Стас, постоянен посетител на платените боеве, който постоянно залагаше на мен.

— На мен пък ми казаха, че си катастрофирал с кола — продължаваше да се вихри Стас. — Излъгали ли са ме?

— Катастрофирах — потвърдих аз. — Но както виждаш, не окончателно.

Станах и със Стас излязохме в коридора, който свързваше ресторанта с помещението на рецепцията.

— Слушай, ти да не си превключил на малолетни? Стас открай време не беше образец на тактичност, както впрочем и всички, в чиято компания бях свикнал да прекарвам времето си. Не ми се разказваше какво и как, а за лъжи не бях се подготвил, защото не очаквах толкова рано да срещна в клуба познати, затова премълчах, а приятелят ми продължи:

— Не, аз винаги съм знаел, че си падаш по пухкави мацета, но до такава степен! Ами че тя тежи тон и половина! Поне има ли осемнайсет?

— Слушай, защо не млъкнеш, а? — предложих миролюбиво. — Стига си ме разпитвал.

В онзи момент не намерих по-свестен отговор. Но се оказа, че Стас е напълно доволен от него.

— И къде си сега? Участваш ли в боеве някъде?

— Не — посочих с жест крака си, — още се лекувам.

— А, ами добре — интересът му към мен моментално се изпари.

Естествено, какво ми е интересното, щом не може да залага на мен. След като чу, че никъде не участвам, Стас някак бързо приключи разговора и се сбогува, а после, макар че се върнахме заедно в ресторанта, седна на маса по-далечко от нас с Дана. В момента, когато ми донесоха сметката, улових погледа му и със злорадство подадох на сервитьорката кредитната си карта. Да види. Да знае, че всичко ми е наред. Раничко са ме погребали.

Вероятно това, което бях почувствал, се бе изписало на лицето ми, защото Дана попита:

— Той разстрои ли ви?

— Кой? — навъсих се аз.

— Вашият познат, с когото излязохте. Нещо неприятно ли ви каза?

И аз реших да не лъжа. Нека момичето знае, че не само то изпитва тягостни чувства.

— Да, той много ме обиди. Първо, смяташе, че отдавна съм умрял, а не е много приятно да чуеш такова нещо. Второ, показа ми, че не съм му интересен, защото не може да прави пари чрез мен. И това не е много приятно. Е, ще тръгваме ли? Време е, защото инак ще нарушим графика ти и баща ти ще ми се кара.

Дана послушно стана и аз й помогнах да си облече якето. Не, ей богу, не съм имал предвид нищо такова, просто родителите ми все пак бяха насадили у мен някакви трохи от прилични обноски. Какво по-естествено от това, да помогнеш на дама при обличането на връхна дреха? Направих го, без да мисля, абсолютно автоматично. Но на Дана очевидно никога не й се беше случвало и тя се смути. Стоях, хванал в ръце якето й, а тя стоеше пред мен и не знаеше какво да прави. Стас пък, който седеше няколко маси по-нататък, ни наблюдаваше със злорада усмивка. Съвършено идиотска ситуация.

— Обърни се с гръб към мен — прошепнах, едва отлепяйки устни, — ще ти помогна да си облечеш якето. Така трябва. Намираме се в прилично общество. Дамата не бива да се облича сама, когато с нея има мъж.

Криво-ляво се справихме с якето, макар че Дана не успя от първия опит да пъхне ръцете си в ръкавите. Още щом излязохме от сградата, тя пак се затресе: сега имаше повече хора и й предстоеше да измине около триста метра до паркинга далеч не по пусти алеи, както беше рано сутринта. Нямах нито време, нито възможност да се препирам с нея, защото разбирах, че Стас със сигурност гледа през прозореца, преценявайки моя избор и дали дамата ми има осемнайсет, или все пак не, и колко тежи в края на краищата. Дана пък стоеше като залепена за вратата и не искаше да направи дори една крачка. С дясната ръка стиснах бастуна си по-здраво, за устойчивост, а с лявата хванах момичето, като притиснах отново лакътя му до себе си, буквално го смъкнах по стълбите.

— Тръгваме да походим десетина минути — казах със заповеднически тон.

— Защо?

Слабичък гласец, почти не се чува. Господи, колко се страхува, горката! Има си хас, отдавна не е ходила посред бял ден по улиците, сред чужди хора.

— Ще подишаме. Сега ще трябва да прекараме в колата най-малко час и половина, та дори два, ако има задръствания. И изобщо, когато човек е разстроен от нещо, за него е много полезно да се разходи на чист въздух. Още повече, че времето е прекрасно. Сигурно от сто години не си виждала слънце.

Говорех и упорито влачех Дана подире си. След като изминахме двайсетина метра, тя се убеди, че никой не се обръща след нас, не се смее и хората по никакъв начин изобщо не реагират на пълнотата й, така че закрачи малко по-уверено. Но аз я водех не къде да е, а при конете. В клуба, освен разнообразните стрелкови глезотии имаше конюшня и инструктори за любителите на ездата. Ако разбирам нещо от момичешка психология, това трябваше да подейства безотказно.

— Виж. — Показах й момиченце на около осем години, яздещо кон, воден от треньор. — Не искаш ли да опиташ?

— Ама какво говорите! Веднага ще падна. И изобщо конят няма да ме издържи.

— Ха, глупости! — разсмях се искрено аз. — Да не мислиш, че средновековният рицар с металните си доспехи и оръжието е тежал по-малко от теб? И дума да не става. Защо трябва да падаш? Виж колко малко момиченце язди — и нищо, не пада. Спомняш ли си, Юля ни показваше снимки как язди? Още тогава си помислих, че ти би могла да яздиш прекрасно.

— И ще го правя като Юля? — плахо попита Дана и забави крачка, за да наблюдава по-внимателно малката ездачка.

— Ти ще бъдеш много по-добра! Сто пъти, хиляда пъти по-добра от твоята Юля! Защо трябва да бъдеш като Юля? Защо трябва да се сравняваш с нея? Тя далеч не е най-красивото момиче на света, можеш да ми повярваш. Ти не си Юля, ти си Богдана и ще бъдеш самата ти, каквато си. Забележителна. Умна. Добра. Красива. Шампионка по стрелба и езда.

— Ама и вие ги говорите едни. — Тя се усмихна, май за пръв път тази сутрин. — Да не ми се подигравате? Каква шампионка по езда може да излезе от мене?

— Обикновена. Ще отслабнеш малко, ще потренираш и ще бъдеш такава, каквато пожелаеш да бъдеш. Ако не искаш да бъдеш шампионка, няма да бъдеш. Каква искаш да станеш впрочем?

— Изкуствовед, като леля Муза.

— Значи ще станеш изкуствовед.

— А защо казахте, че ще отслабна малко? — изведнъж угрижено попита Дана. — Нали обещахте, че… ами… много.

— Ще отслабнеш толкова, колкото ти поискаш — всичко е в твоите ръце. Просто, за да яхнеш кон, трябва да отслабнеш съвсем мъничко и работата тук не е в коня, а в теб самата. Конят е висок, нали виждаш, така че, за да го яхнеш, трябва да направиш определено движение, което засега няма да ти се удаде. Ако си готова да се занимаваш с езда, вкъщи ще правим специални упражнения, за да укрепим нужните мускули.

Струваше ми се, че почти съм я убедил, а и самата идея ми се стори просто блестяща, но в този момент се разбра, че не само ние гледаме момичето и коня. До входа на конюшнята стоеше двойка — очевидно родителите, а най-малко петима други хора бяха спрели на алеята и с умиление разглеждаха младата амазонка.

— Не — решително каза Дана, — няма да яздя.

Бях наясно защо, но за всеки случай я попитах.

— Ще ме гледат. И ще ми се подиграват. Да си вървим, моля ви се.

Когато се качвахме в колата, с периферното си зрение забелязах Стас, който вадеше от своя форд пушка в кожен калъф. Ха така, нека види с каква кола съм дошъл. Да знае, че всичко ми е наред.

През целия път към къщи Дана спа с глава на рамото ми. Има си хас — толкова чист въздух за пръв път от дълго време! Кислородът е превъзходно приспивателно, всички го знаят. А и тези притеснения, нерви, плач — с една дума, пълният комплект, необходим за здрав сън. Виж, аз не спях и тъжно размишлявах за собствената си репутация в очите на познатите. Разбира се, Стас още днес ще съобщи на всеки срещнат не само че съм жив, но и че ходя с малолетна, и то не с някоя Лолита (което би било, ако не простимо, поне разбираемо), а с ужасно дебела грозница. Е, какво сега, на всички наред ли да обяснявам в какво бедствено положение се бях озовал заради катастрофата и коварството на любимата си? И че именно поради това съм се захванал с абсолютно непрестижната работа на домашен треньор, и то не на надарено за спорт дете, а на дебело момиче, което трябва да отслабне? Ще ме вдигнат на балон. Няма да ми съчувстват, а ще ме съжаляват като бездомен инвалид, на когото никому и през ум няма да мине да помогне реално с нещо и когото всеки ще гледа по-бързо да подмине, та страдалческият му вид да не се превърне в ням укор за собствения му сит и безгрижен живот. По повод на моята привидна връзка с малолетно момиче ще започнат да пускат цинизми. С една дума, нищо добро. Как пък можа да се случи така, да се сблъскам със Стас? Хем знаех, че моите познати ходят в този клуб, нали и аз ходех с тях — защо, защо изобщо не се сетих за възможността да се сблъскам с някого от тях? Защо предварително не се подготвих с красива легенда?

* * *

Започнахме да живеем по новия график и настроението ми се подобри. Все пак не беше толкова скучно, а и напредъкът проличаваше ясно. Към края на първия месец си отидоха три килограма и половина и макар че все така затваряше очи, когато стъпваше на теглилката, Дана проявяваше най-жив интерес към числата на ежедневния минус, които й съобщавах. Освен това тя наистина се оказа способна ученичка и бързо напредваше в спортинга. Пътуванията ни до клуба винаги преминаваха в условия, близки до бойните: Дана седеше в колата напрегната и мълчалива, чупеше пръсти и накъсваше буквално на парчета носните си кърпички, в клуба слизаше от колата след дълги увещания, а след края на тренировката и храненето гледаше по-бързо да си тръгнем. Но с всеки изминал ден необходимостта от продължително убеждаване намаляваше, а разходката, която я карах да прави преди тръгване обратно, ставаше — макар и с минутка — по-продължителна. С една дума, успехите бяха налице. Дори тъжното погребение на собствената ми репутация някак се позабрави. Отначало реших, че ако срещна друг познат, ще кажа, че Дана е по-малката сестра на настоящето ми гадже. Или че е моя собствена братовчедка, например втора братовчедка. Или че работя в службата за безопасност при голяма фирма и Дана е дъщеря на шефа ми, или дори на самия собственик, която са ми поверили да придружавам за тренировките. С една дума, имаше варианти, но всички те се препъваха в един и същ камък: какво би станало, ако за това ме попитат пред Дана? Лъжата веднага ще се разкрие. Но не това би било най-страшното. Страшно би било друго: Дана да разбере, че лъжа, защото ме е срам да кажа истината, и нейното изкривено съзнание да интерпретира нещата сякаш аз се срамувам не от своето положение, а конкретно от нея, Дана Руденко, защото тя е отвратително дебела и тромава. Тогава всички мои старания ще отидат на вятъра.

Продължавахме да ходим в клуба и тъй като вече не срещах никакви познати, усилията ми за измисляне на легенда бързо секнаха. Но се отпуснах твърде рано. Сред хората, които ме познаваха, се намериха такива, които незнайно защо бяха станали рано и бяха дошли да стрелят в десет сутринта.

За втория сблъсък аз се оказах готов, ако не материално (в смисъл, че не бях се спрял на легенда), поне морално, като бях решил да извлека от ситуацията максимална полза поне за Дана. И когато по време на закуската ни в ресторанта при нас спряха двама от бившата ми компания, аз не се отделих с тях, за да говорим насаме. Напротив, казах:

— Запознайте се, това е Богдана.

Е, да, садист съм. Знам това. Но знам и друго: без болка и без травми няма резултат. Ако искаш да постигнеш нещо — бъди готов да те боли, да се страхуваш и да ти е тежко. Сладки са само курабийките, от които се дебелее, а безплатно е сиренето в мишия капан. За всичко се плаща. И щом задачата ми е да върна Дана към пълноценен живот, ще трябва да плащаме сметката заедно, а не аз сам.

Дана съвсем се притесни — не беше очаквала такъв обрат и не знаеше как да се държи. Момчетата се подхилваха гнусно (или на мен ми се стори така?) и гледаха от упор момичето — явно бяха се виждали със Стас и от гадните им очички буквално струеше цинично любопитство. Странно, улових се в мисълта, че по-рано те ми бяха харесвали, бяха ми изглеждали доста умни и весели момчета и с удоволствие прекарвах времето си в тяхната компания, а сега мислех за тях с ей такива лоши думи.

Най-сетне тя смотолеви:

— Здравейте.

Аз се ободрих и реших да продължа:

— А това са Алексей и Фьодор. Алексей, мисля, нищо не прави, живее от парите на татко си. Фьодор пък е картоиграч мошеник. Знаеш ли какво е това, Дана? Човек, който умее да мами на карти и печели пари от доверчиви хора. Разбираш ли, Дана, човекът вярва в неговата почтеност и сяда да играе с него, а той го мами. Ей така, ловко, красиво. Големи кинти печели!

С една дума, развилнях се. Може и да не съм бил прав, и в главите на Льошка и Фьодор да не е имало никакви гадни мисли за мен и Дана, а аз да съм ги обидил незаслужено. Впрочем, защо да съм ги обидил? Нали нищо не си измислих, казвах самата истина. Льошка беше момче-джуниър, никъде не работеше и красиво пръскаше родителските пари, а Фьодор мамеше на карти професионално. Просто преди половин година, ама каква ти половин година — само преди месец това ми се струваше нормално и бях готов да общувам с тях. А днес, след като забелязах как гледат Дана и си спомних мръсните шегички на Стас, не можах да надвия отвращението си. Сигурно съм зле възпитан и не умея да крия емоциите си и да правя любезна физиономия. С една дума, като дипломат никой не би ме търпял.

Колко приятно беше обаче да гледам как се източват муцуните им!

— Е, де, ама ти… — само това успя да изрече Льошка. — Да не си откачил след катастрофата?

— Аха — потвърдих радостно. — Ето, и Богдана ще потвърди. Хайде, кажи, Дана, приличам ли ти на откачалка?

— Ама какво говорите? — От изумление тя май забрави да се срамува. — Абсолютно нормален сте.

— Ето, видяхте ли — усмихнах се победоносно. — Имате ли други въпроси?

Въпроси нямаше. Момчетата побързаха да се отдалечат, като за довиждане ме посъветваха да си лекувам мозъка, а аз, както си пиех еспресото, броях зайците, които бях успял да убия с един изстрел. Първо, бях накарал Дана да вземе участие в разговор с непознати мъже. Макар и с няколко думи, но все пак. Второ, избегнах въпроси каква е Дана и защо съм се заплел с малолетна. Трето, избегнах необходимостта да лъжа. Четвърто, изплъзнах се от риска да бъда разобличен и така да нанеса на Дана травма, която после щеше да бъде практически невъзможно да излекувам. И пето, май завинаги убих желанието на част от моите познати да ме заприказват тук, в клуба, и да ме принуждават отново да убивам първите четири заека. Така че този изстрел беше невероятно успешен и ми донесе чувството, както казваха във времената на моето детство, на дълбоко удовлетворение.

От анализирането на резултатите от лова ме откъсна плахият глас на Дана:

— Ваши приятели ли бяха?

— Какво говориш! Нима бих разговарял така с приятели?

— Значи са ви врагове?

— Е, какви врагове мога да имам аз, Дана?

— Какви са ви тогава?

Наистина, какви са ми — тези Льошка и Фьодор? За какво са ми? Защо така стръвно искам да се върна там, където е пълно с такива льошки и полукриминални фьодоровци?

— Ами никакви. Просто познати.

— Нещо лошо ли са ви направили?

Ами да, трябва някак да обясня на Дана грубиянщината си. Но как да я обясня, защо се изтървах така? Какви думи да намеря?

— Разбираш ли, Дана, има хора, които смятат, че парите трябва да се печелят, а има и такива, които смятат, че човек просто трябва да има пари. Без значение откъде се вземат — важното е да ги имаш и да можеш да ги харчиш. И тези, вторите хора, никак не обичат първите, презират ги, смятат ги за глупаци и слабаци. Те изобщо презират всички, които работят, и уважават само онези, които харчат. А първите хора съответно не обичат вторите. Такова едно неразрешимо противоречие. Аз работя, те — не, затова не ме обичат, а аз не обичам тях.

— Щом не ви обичат, защо се спряха да си говорите?

Ето на, моля, на ти сега едни обяснения. Та нали аз и по-рано печелех пари със собствените си пот и кръв, боевете никога не са безкръвни, но винаги съм имал бол неработещи приятели. Ако кажа, че не са ме обичали твърде, ще излъжа. Просто има различни работи и клубните компании много отчетливо поставят граници помежду им. Борсов посредник е едно, а домашен треньор — съвсем друго. Но няма да обяснявам това на Дана.

— Просто така — свих рамене, — да кажат „здрасти“.

* * *

Минаха няколко дни и когато за пореден път заведох Дана при чичо й, Владимир ме помоли да вляза. Жена му Муза я нямаше и той ме заведе в кухнята и ми предложи чай.

— Направи описание на „Покритата каруца на тясната пътека“ на Колинз, леля ти Муза ти остави албума — каза той на Дана.

Момичето кимна и се скри в стаята.

— Не разбрах — какво трябва да направи? — попитах аз.

— Да опише една картина. Дана иска да стане изкуствовед и Муза малко по малко я приобщава към професията.

Володя ми наля чай, както и миналия път, в красива чаша, а той сърбаше отдавна изстиналата си напитка от огромно керамично канче. Странни навици има все пак.

— Как вървят нещата с Дана? Бележите ли успехи?

Успехи безспорно имахме и аз с удоволствие ги споделих с чичо й. Володя внимателно слушаше, кимаше и току подхвърляше:

— Ами да, да, Дана ми каза.

Не разбирах защо ме пита, щом Дана и без това му разказва всичко. В един момент не издържах и ядосано попитах:

— Защо ме питаш, щом знаеш всичко?

— Дана има свой поглед, а ти — твой. Тя не може да бъде обективна.

— А аз значи мога да бъда?

— И ти не можеш. И аз не мога. Всички ние разглеждаме ситуацията от различни ъгли. Но ако съединим нашите три погледа, ще се получи що-годе близка до истината картина.

— А колко погледа са нужни, за да можем напълно да се доближим до въпросната истина? — пошегувах се аз.

Той ме погледна учудено.

— Николко. Истината е непостижима по принцип, ако говорим за истината в пълния й обем. До нея човек може само да се доближи. Какво, не сте ли учили това в училище?

— По-скоро в училище това е минало покрай ушите ми. Е, и какво разбра ти, след като съедини нашите три погледа?

— Че Дана има голям късмет с тебе — усмихна се Володя. — Само не разбрах: три килограма и половина за един месец — това много ли е, или малко?

— Общо взето е малко, можеше да бъде и повече.

— Защо тогава не е повече? Дана нарушава ли нещо? Или на тебе нещо ти пречи?

— Ако губи тегло твърде бързо, това е опасно за здравето. Например може да падне бъбрек, сърцето да пострада от натоварванията и изобщо, да се заредят разни неприятности. По принцип аз лесно бих могъл да направя минус шест килограма, но ако здравето на Дана пострада, ще ме уволнят. Изобщо, засега не смея да рискувам. Ще видим как ще върви по-нататък. За да се изгарят мазнините, трябва да се извършват определен обем натоварвания, а Дана няма никакъв тренинг, страх ме е да я натоварвам, ние навлизаме в режима постепенно, бавно. Например двайсет минути тя ходи, после десет минути почива, после пак ходи. И на велоергометъра е така, на почивки. Изобщо, ако се занимаваме два часа, това не значи, че през целите два часа тя работи като товарен кон. През половината от времето почива, за да се нормализират пулсът и кръвното й налягане, иначе е рисковано.

— Не, не — размаха ръце той, — в никакъв случай не бива да рискувате, здравето е по-ценно. Кажи ми колко време по твои сметки ще трябва да се занимаваш с нея? Година? Две?

— Не знам, зависи. Зависи от това, какво иска да постигне тя. Лично аз смятам, че й е напълно достатъчно да свали около двайсет и пет килограма, за това ще ни стигне и година. Но тя си е втълпила, че иска да бъде като Юля! А това може изобщо никога да не стане. Двете имат различна структура, различни типове са. Юля е висока, с тънки кости, тесни бедра, сигурно тежи около петдесет килограма. За да стане като нея, Дана трябва да свали четирийсет и пет килограма, тоест фактически двойно да намали теглото си. Това е много трудно. А на нейната възраст — дори опасно, ако се мъчи да го направи в съкратени срокове.

— Разбрах — кимна Владимир. — Знаеш ли, исках да ти благодаря за разговора ти с Дана.

— Кой разговор? — учудих се аз.

— Когато сте гледали как онова момиче язди. Не се учудвай толкова — усмихна се лъчезарно той, — Дана всичко ми разказва, така че винаги съм в течение. Напълно си прав, трябва да се тушира стремежът й да бъде като еди-кой си, в случая като Юля или някоя друга стройна красавица. Да бъдеш като някого, означава да пожертваш своята индивидуалност, неповторимост. Това е глупаво и неправилно, това е пълно неуважение към себе си, пренебрежение към собствената личност, а ние с теб сме се разбрали, че на Дана — напротив — трябва да се внушава чувство на любов и уважение към самата нея, такава, каквато е. Защото тя всъщност е чудесна. Нали?

— Ами да — съгласих се неуверено аз.

Володя пак се отнесе из дебрите на засуканите научни приказки и аз не разбирах напълно какво иска и за какво говори. Явно израз на тъпа скука се е изписал на лицето, защото той изведнъж се запъна и ме погледна внимателно.

— Не разбираш ли за какво говоря?

— Честно казано, не — признах аз.

— Но ти правиш всичко точно както го казвам аз. Действаш правилно, умно. Бях сигурен, че всичко разбираш.

— А, не — разсмях се аз, — сигурно се получава чисто интуитивно. Ами… просто така го чувствам.

— Ясно-о — замислено проточи той. — Да не би да си гладен? Защо не хапнем нещо? Муза доста ще се забави, хайде да си приготвим някаква вечеря. Какво ще кажеш?

За хапване аз винаги съм готов, не се оплаквам от апетита си. Двамата заедно на бърза ръка приготвихме простичка вечеря, състояща се от запържени в тиган варени картофи, залети с яйца. Моментът ми се стори подходящ и макар че по онова време Нана Ким почти окончателно ме беше оставила на мира, след като бе разбрала, че тъй и тъй няма никаква полза от моите детективски напъни, все пак реших да подхвана разговор на интересуващата ме тема.

— Володя, а защо брат ти живее в града? Хора с толкова пари обикновено строят или купуват къщи в Подмосковието.

— Защото животът извън града води до неправилно възпитание на децата — спокойно отговори Володя.

Ха, ама че го каза! За пръв път чувах такова шантаво твърдение.

— Но защо?

— Ами защото в Подмосковието инфраструктурата още не е развита и целият живот пак протича в града. Гимназията, в която учеше Тарас, е в Москва, гимназията на Дана — също, работата на Михаил, институтът на Юлка, салоните, в които вечно кисне Лариса — разните там козметични и фитнес зали, мамините театри и концерти — всичко е в Москва. Това означава, че всички трябва да разполагат с коли и шофьори. Хайде, мама и Лариса — както и да е, не може без това, но децата? И Тарас, преди да замине за Англия, и Дануска, когато още излизаше от къщи — и двамата ходеха на училище с метрото. И Юлка ходи на лекции с метрото. И това е правилно. Те още не са направили в живота си нещо, с което да заслужат коли и шофьори. Не са ги спечелили. Човек от ранна възраст трябва точно да разбира мястото си в социалната йерархия и принципите на изграждане на тази йерархия, защото неточното и неправилно разбиране за тези неща впоследствие ще попречи на адекватната му адаптация в социума.

Ето на, всичко започна толкова хубаво, разбирах всички думи, а сега той пак се отнесе. Но аз все пак схванах общия смисъл и доста се учудих, че татенцето се оказа човек с правилни педагогически разбирания. А не му личи… Най-вероятно това са идеи на бабата, нали е ръководила училища. Виж ти, такъв стабилен бизнесмен — а изцяло под чехъла на майка си. Да си умреш от смях! Сигурно затова Лариса толкова не обича свекърва си. Не съм кой знае какъв човековед, но дори аз го забелязвам.

— Стори ми се, че Лариса Анатолиевна не е много доволна от това — споделих предпазливо наблюденията си.

— Естествено — позасмя се Володя. — „Не много“ е меко казано. Та тя прекрасно знае колко пари има мъжът й и иска да живее като всички богати дами. Голяма къща с басейн, безброй слуги и така нататък. А тя има градски апартамент и само една домашна прислужница. Пфу!

Той смешно сбърчи нос и се изкиска.

— Лариса вечно мърмори на брат ми за това — продължи той, — а мама го защитава, тя напълно споделя неговата позиция.

— Сигурно затова Лариса Анатолиевна не обича майка ви?

— Не може да я понася — весело се съгласи той. — И Мишка прекрасно го знае. И се лута между майка си и жена си. Но все пак постъпи както искаше мама, а не както искаше Лариса. Знаеш ли кое е смешното? Повечето наши проблеми идват от съветското ни минало! Схващаш ли?

— Не. Какво общо има тук съветското ни минало? И изобщо, кога е било това? Преди сто години.

— И дори повече — кимна Володя. — Още Булгаков през трийсетте години е писал, че нас ни е повредил жилищният проблем. В нито една прилична страна не съществува проблемът за избор между родителите и съпрузите. Тоест този проблем може да се появява в единични случаи, а у нас е бил масов. И си остана такъв. На Запад човек завършва училище, заминава да учи надалече или да работи — и толкоз, той никога повече не живее с родителите си, живее сам или споделя жилище с приятели, после създава собствено семейство и когато си избира съпруг или съпруга, никога не мисли как неговият избраник или избраница ще се разбира с родителите му, ползвайки обща кухня. Те просто никога няма да се озоват в една кухня като равноправни домакини. Или неравноправни. Ще си ходят на гости, но никога няма да живеят заедно. А при нас какво ставаше? За да се отдели от родителите си, човек трябваше да има огромни връзки и възможности, младото семейство биваше принудено да живее с някои от родителите и крайно рядко се случваше зетят и тъщата или снахата и свекървата да бъдат истински приятели. Само по изключение. Най-често се започваха търкания, взаимно недоволство — и ето ти я необходимостта да избираш. Мъжът трябва постоянно да мисли на чия страна да застане, кого да защитава — съпругата си или майка си. И жените постоянно избираха между майка си и съпруга си. И от всички страни ги притискаха: „Или аз — или той! Или аз — или тя!“ Така нареченият съветски живот вече отдавна го няма, а проблемът остана. И моят брат страда тотално от този проблем. На никого и през ум не минава, че тази ситуация е абсурдна, никой не се опитва да се бори с нея. Всички са свикнали с наличието на този проблем, смятат го за напълно естествен и се примиряват. В него обаче няма нищо естествено, той е в разрез с природата, ненормален е.

— Но как трябва да се борим с него? — попитах любопитно. — Ти имаш ли рецепта?

В този момент си спомних как моето майче прие една моя приятелка. Хем аз съвсем сериозно се канех да се оженя за това момиче. О, животът щеше да ми се види черен!

— Безполезно е да се борим с него. За да не се проявява проблемът, родителите и децата трябва да имат друг манталитет, не като сегашния. Родителите трябва да престанат да се вкопчват в децата си и да се страхуват да ги отделят от себе си, а за да е така, те трябва да престанат да гледат на децата като на своя собственост.

Така си е. Мама и до днес иска да се върна, макар че аз вече осем години живея в Москва. Така и не се примири с мисълта, че вече няма да съм хванат за полата й.

— Цялата трагедия започва от мисълта: „Я да си родя детенце“. Усещаш ли нюанса? Да СИ, на СЕБЕ СИ. Е, тогава щом е на себе си, значи то е мое и никой да не е посмял да ми го отнема. По-нататък — както вече казахме.

— Добре, ами децата? Ти каза, че и децата трябва да имат друг манталитет.

Тази страна на нещата ме интересуваше много повече.

— Децата пък трябва да разберат, че не са длъжни да угаждат на родителите си и да оправдават техните очаквания. Човек не може и не бива да руши собствения си живот в угода на родителите си. Съпругът е твоето бъдеще, защото в семейството се появяват деца, а децата са движение напред. Когато избираме между родители и съпрузи, трябва да избираме бъдещето. Ами че това е елементарно! Но кой знае защо малко хора го разбират.

Това звучеше прекрасно, но как да се приложи на практика? Все пак човек не бива да си има работа с учени — ще те залеят с умни приказки, та в чудо ще се видиш, а полза — никаква.

Доядох омлета с картофи, внимателно обрах остатъците от жълтъка със залък и отново си налях чай. Володя продължаваше да сърба своето абсолютно студено нещо. Не разбирам, как може да го пие? Студен сладък чай. Бр-р!

— Паша, а ти какво ще правиш после?

Въпросът ме свари неподготвен и изобщо аз някак не го разбрах напълно. Кога после? След като си допия чая ли?

— Имам предвид, когато приключиш работата си с Дануска — какво ще правиш? Няма да се върнеш в професионалния спорт, предполагам?

— Защо пък? — възмутих се аз. — Откъде ти хрумна? Ще се върна, и още как. Само да се възстановя напълно и ще се върна. Кракът вече почти не ме боли, буквално още месец и ще започна да тренирам по малко, да си възвръщам формата.

Володя ме погледна учудено и малко тъжно.

— Паша, не се надявай. След такива травми хората не се връщат в професионалния спорт. Ако лекарите са ти обещали друго, излъгали са те. Разбирам, че ти е неприятно да чуеш това, но ще трябва да го признаеш. Ще трябва да се занимаваш с нещо, да си вадиш хляба. С какво? Мислил ли си за това?

Хайде де, лекарите ме били излъгали! Какво ли разбира той. Да не е медик случайно? Социолог жалък. Но няма да влизам в спор по този повод, я. По-добре да се престоря, че това не ме вълнува много. И изобщо, всичко ми е наред.

— А — безгрижно махнах с ръка, — все някак ще се оправя. Ще тренирам групи в школи за охранители или нещо подобно.

Надявах се да ме остави на мира, но не, впи се в мен като пиявица.

— Или ще подготвяш бойци за закритите клубове, какъвто си бил и ти?

В гласа му долових известно недоверие. Какво, да не е решил да ми дава акъл? Да дава акъл на братчето си, педагог такъв. То е лесно да разсъждаваш в кухнята си, да се правиш на всезнайко, а на практика какво се получава? Брат му има проблеми, племенницата му има проблеми и нещо не забелязвам тоя умник и всезнайко някак да ги решава.

— Защо пък не — погледнах го предизвикателно. — Какво лошо има в това? Добре, Володя, благодаря за вечерята, ще тръгвам.

Решително се надигнах, но той ме спря с жест:

— Почакай, Паша. Не се обиждай, не ми се сърди. Вярно, бъркам се в чужди работи, но… Ето какво исках да ти кажа. Момчетата, с които си се сдърпал в клуба…

Охо-о, Дана му е докладвала и за това! Ама тя наистина ли му разказва ВСИЧКО? Може би му казва и колко пъти е ходила до тоалетната?

— Те са просто глупаци — троснах се аз. — И си получиха, каквото заслужаваха.

— Не се съмнявам. Но това е предишната ти компания. Средата, в която си живял. В нея ли искаш да се върнеш? Искаш да общуваш с глупаци ли? С богати безделници и картоиграчи мошеници?

— Е, там не всички са такива. Има и свестни момчета — отговорих, впрочем не твърде уверено.

Честно казано, след онази среща в стрелковия клуб бяха ме спохождали известни съмнения по този въпрос.

— Не споря. Но като гледам, нещо приятелството ти с тях не върви. Или не ти харесват много, или — прощавай — ти не си им особено нужен.

— Това пък откъде ти хрумна?

— Никой никога не те търси по телефона. Или те търсят, но рядко. Не е ли така? Не те търсят, не си уговарят срещи с теб. Това нищо ли не ти говори?

Прав беше, дума няма. Обаче Дана, Дана! Докладвала е на чичо си дори, че мобилният ми телефон мълчи като полумъртва змия. То змиите и живи не са особено шумни, а пък полумъртви… Излиза обаче, че момичето било наблюдателно. Браво!

Но никак не ми беше приятно да слушам всичко това.

— Не разбирам накъде биеш. За какво са всичките тия приказки? Какво те засягат моите приятели? — С усилие възпирах яда си аз.

— Ами там е работата, че нямаш никакви приятели — спокойно отговори той. — Паша, разбери: това не е твоята среда. Не е твоят живот. Това не са твоите хора. Затова никой не те търси, затова нямаш приятели.

Толкова се слисах, че машинално си налях още чай. Е, добре де, щом го налях, трябваше да го изпия. Неразбираемите му думи напълно ме бяха вцепенили.

— А каква е връзката? — беше единственото, което можах да попитам. — Какво отношение има едното към другото?

— Най-пряко. Ето виж, ще ти обясня. За всяка професия се искат определен ум и характер. Хирургът е един тип личност, театралният актьор — съвършено друг. Същото се отнася и за начина на живот. Живот на отшелници водят хора от един тип, активен и светски живот — съвсем други хора. Това го разбираш, нали?

— Е, да.

— Но съществува и понятието предназначение. Ако един човек е разбрал предназначението си и го следва, тоест с удоволствие се занимава с това, което му е писано, край него винаги ще има хора, занимаващи се със същото и подобни на него по манталитет, с подобен характер, със същите жизнени ценности и цели. С такива хора му е леко и комфортно да общува, с тях бързо намира общ език и завързва отношения, които няма да секнат само защото той е легнал в болница за половин година и временно е изпаднал от професията. Щом твоето заболяване е довело до скъсване и загубване на връзките, значи това не са връзките, които са ти нужни, и значи си общувал с неправилните хора и си живял неправилния за теб живот. Сега разбираш ли?

Охо? Вече стигнахме и до предназначението. Замириса на мистика. Е, и после? Ами че той е просто ненормален!

Господи, аз пък, глупакът, за малко щях да му се обидя, а той бил обикновена откачалка, вманиачен по предсказания, предназначения и тем подобни глупости. Какво семейство, а! Тъкмо се бях зарадвал, че в него има поне един нормален човек, а сега излиза, че съм сбъркал.

— Слушай — казах съвсем кротко, — не ми мъти главата, става ли? Аз не вярвам в предназначения и изобщо съм твърд атеист. И животът, който водех преди катастрофата, ми харесва. Харесва ми да ходя по шумни места, да прекарвам времето си с богати младежи, да карам скъпа кола и да свалям красиви мацки. Харесва ми, разбра ли? Вярно, за всичко това трябва да представляваш нещо и да имаш достатъчно пари. Докато работя за твоето братле, аз нищо не представлявам, но ще дойде време и ще се върна в този живот, каквото и да ми струва това. Ще се върна в него, чуваш ли? И недей да ми пееш за предназначения, аз и без тебе знам всичко за себе си.

Володя мълча известно време, а пръстът му се движеше нагоре-надолу по дръжката на сребърната чаена лъжичка. После той вдигна към мен много сериозен поглед.

— Няма да успееш.

— И защо?

— Защото… От колко години си в Москва?

— От осем. И какво?

— Нищо. За осем години не си успял. Защо си решил, че после всичко ще се нареди? Всичко ще си остане, както е било. За осем години не си могъл да си купиш жилище, нямаш съпруга, работата ти при Михаил е временна, ще изпълниш задачата си и ще напуснеш, нямаш постоянен източник на доходи. Нямаш приятели. Какво имаш? Какво си постигнал за осем години? Паша, осем години са много време, а ти си буквално на нулата. Ако продължиш по пътя, по който за осем години не си стигнал доникъде, значи това не е твоят път. Виждаш ли колко е просто.

Да бе, много просто! Всичко, което говореше Володя, беше истина от първата до последната дума, но ужасно не ми се искаше да го призная дори пред себе си. И аз започнах отчаяно да се съпротивлявам.

— Нищо не става бързо. Има една поговорка, че бързата кучка слепи ги ражда. А има и друга: че с търпение и труд всичко се постига. Както и че бог обича търпеливите. Освен това…

Смятах да си припомня всички уместни в случая пословици и поговорки, като мислех, че той няма да има какво да възрази срещу народната мъдрост.

— Освен това, Паша, огледай се наоколо — прекъсна ме Володя. — Погледни колко търпеливи и трудолюбиви хора се трепят всеки божи ден, година след година, мъчат се да постигнат нещо, но нищо не се получава. Не си ли се замислял защо е така? Защо на някои хора им е достатъчно едно нищо и никакво усилие, за да успеят, и то не просто да успеят, а да постигнат много повече от това, на което са разчитали, а други влагат всичките си сили, напрягат се, пухтят, но така и не се доближават до желания резултат. Защо, а?

— Ами — свих рамене аз, — не знам. Може би едните имат талант, а другите — не. Въпрос на природна дарба.

— Не, драги, талантът не се дава от природата. Природата дава съвсем други неща. Тази глупост, че има едно такова готино нещо, наречено „талант“, и че когото природата е надарила щедро с него, ще има всичко, а за когото й се е досвидяло — остават жалки трохи, са я измислили хората. Природата, Пашенка, не е нито щедра, нито свидлива, тя се отнася към всички еднакво и дава еднакво на всички. Въпросът е какво правим ние с това, което ни е дала. А тя дава на всички именно това, което е нужно на конкретния човек, за да изпълни той предназначението си. Всекиму — неговото. Затова, ако ти си разбрал своето предназначение и го следваш, значи имаш всичко, за да получиш резултат. И го получаваш. А ние гледаме отстрани и ахкаме: талантлив актьор, талантлив финансист, талантлив инженер! Ако обаче не си разбрал предназначението си и не вървиш по своя път, прощавай, но нищичко няма да получиш, колкото и да се трепеш. Някой иска да стане крупен ръководител, но не може и не може да се издигне повече от младши помощник на старшия мениджър. Мисли си, че работата е в началството, което се заяжда с него, или в колегите, които действат подло, сменя си работата, а резултатът е същият. Друг пък, от съседния апартамент, без да има нито пълноценно образование, нито добре развити мозъчни гънки, не щеш ли, става голям известен политик, за когото пишат всички вестници и който се вози в служебен автомобил, има собствен разкошен кабинет и цяла сюрия помощници и секретарки. Трябват ли ти примери, или това си го знаеш?

Да, май не ми трябваха примери, в главата ми веднага започнаха да изплуват имена и лица. Ама наистина, защо става така?

Сигурно се бях замислил и неволно бях произнесъл въпроса си на глас. Дойдох на себе си, когато Владимир отново заговори:

— Ами защото звездите са били подредени така в момента на раждането им. На един е било отредено да стане лидер, на друг — лекар. Или хореограф. Но този другият си е втълпил, че и той иска да бъде лидер, защото е яко, защото имаш власт, пари, възможности и всички ти се подмазват. Щом първият без никакво образование и мозък е могъл, защо аз, с моето образование и мозък, да не мога? Ще мога! И още как. И тръгва този другият не по своя път, и се ядосва, и нищо не разбира: ама как така, тоя пръч успя, а аз, толкова умен и образован, не мога. Няма и да може. Ако беше разбрал своето предназначение и се беше съгласил с него, щеше да стане великолепен лекар, щеше да спаси хиляди животи и тези хиляди спасени хора всеки ден щяха да се молят за здравето му и да му благодарят, и да бъдат готови да направят всичко за него. Не е ли това власт? Не са ли това възможности? И парите си щеше да спечели без проблеми. Можеше да стане велик хореограф, да го канят да поставя балети във всички водещи световни театри. Какво, нима е лошо? Това е просто прекрасно! А може пък неговото предназначение да е било да бъде добър глава на семейство, баща и съпруг, и ако се беше вслушал в него, щеше да има любима съпруга и много деца, които щяха да го обожават цял живот и да създават около него такава атмосфера на спокойствие и щастие, че нямаше да му трябват никаква власт и никакви пари.

Не, всъщност тук май въобще не мирише на мистика. В думите му имаше определена логика. Вярно, за това, че звездите се били подредили еди-как си — това ме съмняваше, но всичко останало звучеше напълно правдоподобно и изцяло се потвърждаваше от моите собствени житейски наблюдения.

— И какво е според теб моето предназначение? Доколкото разбирам, биеш именно нататък — казах аз, нескрито ехидно.

— Правилно разбираш. — Той отново отпи от своето странно питие. Интересно, когато то се свърши, той пак ли ще напълни бездънната си каца с горещ чай и ще го чака да изстине, или ще сръбне поне няколко глътки, както е топличък? И колко ли такива каци изпива през деня?

— Твоето предназначение, Павел, е да подкрепяш слабите, да бъдеш до тях и да им помагаш. Природата ти е дала всичко необходимо за това. Осем години си вървял по един път и не си стигнал доникъде. Но пък по другия само за месец и половина измина разстояние, за което на други хора щяха да са нужни години. Именно в такива случаи ние, гледайки отстрани, ахкаме, възхищаваме се и говорим за талант. Аз виждам как общуваш с Дана. Ти дори невинаги разбираш това, което се опитвам да ти обясня, и същевременно интуитивно правиш всичко абсолютно гениално. Най-добрият психолог или психотерапевт не би могъл да постъпва по-правилно. Мина малко повече от месец, а момичето се променя буквално пред очите ми, и то при положение, че отслабна незначително. Ето, това е твоето предназначение. Именно затова успяваш с Дана, и то го правиш талантливо. Ти не изпитваш пренебрежение към слабия, ти умееш да го жалиш, да съчувстваш на тази слабост и притежаваш дарба, която ти позволява да помогнеш реално. А пък си решил да пропилееш живота си, като тичаш подир красивото. Не ти ли е жал? Та нали по никой начин няма да го настигнеш.

Само това ми липсваше! Аз, спортистът, боецът, трябвало да се превърна в рамо, на което да плачат истерични госпожички? Тоя Владимир Олегович определено не е в ред.

— Ще видим — казах и станах. — Но ти си прав, Володя, това не е твоя работа. И не ми натрапвай мнението си по този въпрос.

— Няма вече. — Той се усмихваше и изобщо не изглеждаше обиден. — Водихме този разговор за пръв и последен път, обещавам. Просто трябваше да ти кажа всичко това, та после да не се коря, че не съм ти го казал.

— Добре, ти ми го каза, а аз го забравих. Дотук беше.

Сбогувах се с Дана, която седеше пред компютъра и пишеше нещо, като поглеждаше в отворения албум, и си тръгнах. Разговорът остави у мен неприятно чувство, дори не чувство, а нещо като остатъчен вкус, когато храната отдавна се е смляла, а споменът за нея не може и не може да се отмие от езика с вода или да се премахне с бонбони. Наистина, в тежката ситуация аз останах сам… И след осемте години в столицата се озовах на същата точка, от която бях започнал: без работа, без пари, без жилище, тоест през тези години не бях направил никакво движение напред. Няма как да споря с това. Нима Владимир е прав? Ала тутакси моето живо въображение ми нарисува карикатурна картинка, на която аз, в ролята на помощник на слабите, с огромни чанти, от които стърчаха краставици и кефир, покорно се мъкнех след облечена в скъпо кожено палто и окичена с украшения ридаеща лелка. И категорично не исках да се съглася с това.

Още на другия ден, ядосан и преизпълнен с намерения незабавно да докажа колко не е прав Владимир Олегович, аз се заех с усилени тренировки. Всъщност и по-рано се стараех да поддържам формата си, вкъщи правех специална гимнастика, а в дома на Руденко не пропусках възможност да използвам тренажорите и докато Дана се тътреше по пътеката, помпах мускули, но сега реших, че е дошло време да се заема със себе си сериозно и постепенно да си върна бойната кондиция. Кракът ме болеше все по-малко и ми се стори, че времето е дошло.

След седмица стана ясно, че непростимо съм избързал. Удари ме такава болка в гърба, че се принудих да отида на лекар. При цялото ми негативно отношение към казаното от Володя, неговите думи все пак бяха посели в глупавата ми глава някои съмнения, затова избрах друг лекар, не онзи, който ме лекуваше в болницата.

— Какви ги говориш, момче — каза той, след като разгледа снимките ми и прочете документите, които ми бяха издали в болницата, — какви ти натоварвания? Да не си полудял? Забрави! Ти никога няма да се върнеш в големия спорт. Избий си го от главата.

Аз се опитах да споря и да доказвам нещо, лекарят се усмихваше, сочеше ми с писалка някои участъци от снимките и търпеливо, като на малоумен, обясняваше, че „ей това“ и „ей това“ говорят абсолютно еднозначно: само едно несполучливо падане или силен удар по гърба — и аз ще се превърна в безпомощен инвалид за целия си останал живот. Повтаря ми това, докато не повярвах…

Този ден здравата се натрясках в клуба с някакви почти непознати мъже, вкъщи се опомних, като открих до себе си в леглото ужасно грозна мадама, и отидох на работа в състояние, в каквото не си спомнях да съм бил през последните години.

— Така-а — проточи шефът, който ми отвори и подуши наоколо, — ясно. Вечерта е преминала бурно. Е, хайде, имаш пет минути, за да пиеш кафе.

Исках не кафе, а да умра, след като разстрелям с гранатомет шофьора, който ме беше блъснал, и всички лекари, взети заедно. Но покорно се потътрих след шефа към трапезарията, разбирайки, че щом не можеш да направиш това, което искаш, трябва да правиш поне това, което можеш.

От кафето не ми олекна, към главоболието се прибави и сърцебиене и аз окончателно се скапах. Дана вече надничаше в стаята като намек, че е готова да започне заниманията, но татенцето някак не обърна внимание на това.

— Е, какво се е случило? — попита той, като ме оглеждаше, сякаш ме виждаше за пръв път. — Какво си празнувал?

— Погребението си — изломотих, едва управлявайки езика си.

— Защо така?

— Измамили са ме.

— Кой?

— Лекарите. Казаха, че след година и половина — две ще се възстановя напълно и ще мога да се състезавам. Оказа се, че са ме лъгали. Вече никога нищо няма да мога да правя.

— Странен човек си — позасмя се Михаил Олегович. — И без лекари е ясно, че не можеш да си изкарваш хляба с това чак до смъртта си. Е, още пет години — максимум. А после какво? Животът е дълъг и човек иска да яде до края му, а не само на младини. Представи си, че сега не си на двайсет и девет, а на трийсет и четири, че времето ти в спорта е изтекло — какво по-нататък? Какво значение има кога е настъпил този момент — сега или след пет години? Той е настъпил и ти си стигнал до деня, в който трябва да решаваш нещо. Така че — решавай.

Да слушаш такива приказки, и то махмурлия, никак не е приятно, така че опашката чакащи смъртта си от моя гранатомет се увеличи с още един човек. За да не избухна и направя някоя глупост, станах от масата.

— Време е за работа, Дана чака.

— Ами добре. — Татенцето ме погледна някак странно, насмешливо или пък неодобрително. — Върви, работи тогава.

Следобед, между сутрешните и вечерните занимания, се излежавах в бърлогата си, нямах сили дори да гледам филм или да се отдам на любимата си игра. Май бях изпаднал в дълбока депресия. Лежах на дивана и със злобно недоумение си мислех, че нормалният човек трябва да има приятел, с когото би могъл да предъвче всичко това, да пийнат заедно и онзи да му подаде рамото си. Аз какво, да не съм ненормален? Защо лежа абсолютно сам и човъркам проблема си, а до мен няма никого? Нито приятел, нито жена. Като си спомних сутрешното „сладурче“, открито в леглото ми, потреперих. Бих могъл да си поговоря с Артьом, но след като му промениха графика така, че сега нямаше почивни дни, той започна да се отнася към мен с някаква хладна предпазливост. Знае ли човек, може да измисля някакво друго занимание за Дана, отново да променят графика и него окончателно да го впрегнат така, че да не може дъх да си поеме. С една дума, приятелските отношения, на които бях разчитал в самото начало и които уж бяха започнали да се създават, не се получиха.

Към четири часа вратата на стаичката ми се отвори и на прага застана Юля с поднос в ръце.

— Да не спиш? Вуйчо Миша каза, че днес нещо не си добре. Ето, донесох ти чай.

— Трябва да чукаш, преди да влезеш. — Бях ядосан и съответно груб.

— О, представете си! Да не би да имаш някакви тайни?

Тя остави подноса на масата и седна до мен на крайчеца на дивана. Е, само това липсваше!

— Спя. Ами ако не бях облечен?

— И какво? Няма да видя нищо ново. На всички им са еднакви. Я по-добре да ти налея чайче, вземи си и бисквитка. Какво те боли?

Лежах с изпружени крака, а нейното дупе плътно се бе притиснало до бедрото ми. Не, сладурче, няма да успееш, аз държа на работата си и нямам намерение да престъпвам нареждането на шефа. Заплатата ми е по-скъпа, още повече сега, когато за нищо не ме бива.

Събрах всичките си налични физически сили, измъкнах краката си изпод гърба на Юля и слязох от дивана.

— Не съм господар, та да ми носят чая в стаята. Благодаря за грижите, но няма нужда.

Струваше ми се, че казах напълно достатъчно и Юля сега ще си тръгне. Но тя май нямаше никакво намерение да го направи. Напротив, подви изопнатите си в тесните дънчици колена и се сви на кълбо на моя диван.

— Хубаво е при тебе, уютно, и диванът ти е толкова удобен — проточи тя, като ме гледаше кокетно. — Не се сърди. Вече и без това донесох чая, хайде да го изпием. И бисквитите са много вкусни — Нина ги изпече. Сядай де, какво стоиш?

Тя потупа с ръка мястото до себе си. Съблазнително, дявол да го вземе. Но… не. Каквото ще да става — не. Дори да я нямаше забраната на татенцето, дори Артьом да не беше ме предупредил за ревността, която Дана изпитва към учителите си, дори формите на Юля да бяха по-пухкави и да отговаряха на моите представи за женска красота — не. В момента не съм в необходимото състояние и настроение. Нищо не би излязло.

А тя ме гледаше все така — лукаво и подканящо… Абе, какво иска? Вярно, аз се харесвам и никога не съм имал проблеми с момичетата, но все пак, макар и в малко количество, имам мозък и разбирам, че едва ли момиче като Юля може да е изпитала неземна страст към мен. Съдейки по възторга, който тя не можа добре да прикрие, когато разказваше за Николское, интересуват я съвсем други мъже със съвсем други перспективи. Е, какво иска тогава от мен?

Но нямах време да разсъждавам по този въпрос. Колко души в тази къща знаят, че е понесла чай към моята стая? Домашната помощница Нина — определено, а може би и още някой. Ето защо или аз, или Юля трябва колкото може по-бързо да застанем пред нечии очи, та никой после да не може да докладва на татенцето как Юля е отишла при Павел и двамата са прекарали насаме еди-колко си време. А и татенцето, между другото, си е вкъщи днес, нали е събота. Но по всичко личи, че Юля не смята да излезе оттук, настани се за дълго, обхвана колената си с ръце. Следователно трябваше аз да се махна.

Ето, така се получи, аз се озовах в трапезарията в необичаен час — малко след четири. Отдавна работех при Руденко, но по това време не бях влизал в голямата стая с овална маса.

А в трапезарията Лена даваше на малкия Костик следобедната му закуска.

— Здрасти!

Малчуганът радостно ми подаде ръчичка. Лена вдигна очи и плахо се усмихна.

— Здрасти — смотолевих, превъзмогвайки главоболието, което още не ме беше отпуснало.

И изведнъж я видях.

Нещо се случи. Не разбирах какво именно. Толкова пъти бях виждал тази млада жена — и не бях я виждал. Тя се стараеше да не се набива в очи, никого не заговаряше първа, постоянно укротяваше синчето си, ако то вдигаше твърде много шум или тичаше, и изобщо, изглеждаше като същество, което се опитва да заема колкото може по-малко място в този свят. Като имах предвид положението й на бедна роднина, храненица в семейство Руденко, подобно поведение ми изглеждаше напълно естествено, ето защо не се замислях за това и не обръщах никакво внимание на Елена: сред най-красивите жени на планетата самотните майки биха ме заинтересували на последно място.

А този ден я забелязах. Видях я. И хлътнах.

Нина веднага довтаса и ме погледна въпросително — сиреч, какво ще обичате. Помолих за един по-силен чай и нещо за хапване. След три минути пред мен стоеше парещо горещ порцеланов чайник, чаша с чинийка, панерче с пресен хляб и голям поднос със студени закуски.

Опитвах се да подхвана разговор. Шегувах се. Усмихвах се. Забравих за главоболието си. Ръсех комплименти. Закачах се с хлапето. Майчице, какво ли само не правех, за да оживя съвместното ни седене до масата. Нищо не помагаше. Елена уж ме слушаше, но почти не реагираше на опитите ми да вляза в контакт с нея, не се усмихваше, а на въпросите ми отговаряше едносрично и гледаше предимно към сина си. Е, ако главното в живота й е Костик, тогава…

— Искаш ли да бъдеш силен и да побеждаваш всички? — попитах момчето.

— Искам! — звънливо отговори той.

— Мога да те науча — хвърлих коварната примамка. — Ако майка ти разреши. Как мислиш, майка ти ще разреши ли да спортуваш?

— Ще разреши! Ще разреши! Нали, мамо? Нали ще разрешиш?

— Трябва да попитаме Михаил Олегович — отговори Елена, все така, без да ме поглежда.

Че как иначе. Кой е господар в къщата? И ако на мен ми е разрешено в паузите между сутрешните и вечерните сеанси да правя каквото искам, такава свобода очевидно не е дадена на живеещите тук. За всичко е нужно височайше разрешение. Доколкото си спомням, навремето Анна Алексеевна не беше одобрила тази идея, но нейните аргументи ми се видяха съмнителни. Защо пък да не опитам още веднъж? Струва ми се, че татенцето все пак разсъждава нормално и в решенията си се ръководи предимно от съображения за целесъобразност, а не от някакви овехтели сметки: кой от какви пари живее и кой на кого какво дължи.

— Искате ли аз да поговоря с Михаил Олегович? — предложих. — Не мисля, че ще има нещо против. Какво лошо има, ако през свободното си време поработвам с момчето? Та това е безплатно, не са нужни допълнителни разходи, а аз имам време.

— Добре. — Тя кимна и изведнъж вдигна глава и ме погледна с такава нежност и благодарност, че сърцето ми подскочи. — Попитайте го. Ако той разреши, аз нямам нищо против.

— Ура! — закрещя Костик и Елена веднага уплашено сложи пръст на устните си: — По-тихо, сине. Защо викаш? Бива ли така?

Стори ми се, че вече съм по средата на пътя към победата, но в трапезарията влезе мадам Лариса Анатолиевна. Елена бързо грабна Костик, като остави на масата недояденото кисело мляко, и излезе. Не исках да отлагам, затова веднага споделих с господарката готовността си да работя в свободното си време с момчето. Това не ентусиазира Лариса, макар че — ей богу! — не разбрах защо. Какво лошо може да има в това, детето от малко да се приобщава към спорта?

— Ще поговоря с Михаил Олегович — сухо каза тя. — Сигурна съм, че той няма да одобри тази идея, но ще му предам.

Разочарован и недоумяващ, аз останах да седя в трапезарията, защото не знаех дали Юля си е тръгнала от стаята ми, или още чака там да се върна. Моята бърлога е доста далече от трапезарията и ако вратата й се беше отваряла, тук нямаше да се чуе. Дявол да го вземе, това апартаментище с размери на цял етаж! Хайде, представете си: на етажа има четири апартамента — един вдясно, друг вляво и два по средата. Е, трапезарията се намираше в левия апартамент, а моята стая — в десния. Докато стигнеш от единия край до другия, направо остаряваш.

Лариса Анатолиевна бързо изпи чашата кафе, изпуши една цигара и си тръгна, като ме остави сам. Аз тъгувах над своята чаша, главата отново ме болеше и разбирах, че всеки момент ще дойде време за заниманието с Дана, така че при всяко положение трябва да се върна в стаята си, за да се преоблека. За да не мисля за неприятни неща, започнах да си припомням Елена, нейните очи, косите и, плахата й усмивка и неочаквания й поглед, изпълнен с нежност и благодарност.

По принцип за мен в тази ситуация нямаше нищо свръхестествено — аз винаги се заплесвах по жени отведнъж, мигновено, от пръв поглед, но нито веднъж не беше ми се случвало толкова дълго да не съм могъл да я забележа. Може би катастрофата и дългото ми лежане в болницата ми бяха подействали така? Но не, едва ли, та нали не съм монах и всички момичета, които бяха идвали в дома ми през последните месеци, бяха избрани именно така: отведнъж, моментално, без много мислене и разглеждане.

В пет без три минути, както изискваше промененият график, тръгнах да се преобличам и в коридора срещнах татенцето.

— Е, как е? Посъвзе ли се?

— Горе-долу — свих рамене аз. — Засега не напълно. Извинете, че се получи така. Утре ще бъда във форма.

— Надявам се. Относно момчето. Това е напълно излишно.

Погледнах шефа учудено. Защо да е излишно? Защо той е против? Може би просто днес не е в настроение и аз с моята инициатива банално съм се набил между шамарите?

Но Михаил Олегович не изглеждаше ядосан или раздразнен. Напротив, беше някак… разстроен може би. Или дори виновен. Може би Лариса не беше разбрала, че аз не искам пари, за да тренирам момчето? Може би татенцето мисли, че се опитват да му измъкнат още пари?

— Имах предвид, че бих могъл да работя с Костя безплатно — започнах разпалено да обяснявам. — И само в моето свободно време, без това да засяга занятията ни с Дана. Михаил Олегович, аз…

— Все ми е тая какво си имал предвид — прекъсна той излиянията ми. — Казах: не. И това не подлежи на обсъждане.

Той се обърна и закрачи по дългия коридор. По принцип бяхме в една посока, но аз толкова се слисах от изненада, че се сковах за няколко секунди. Къде сбърках пак? С какво се провиних? Или не съм се провинил аз, а Лена? Или малкият Костик, когото за наказание са решили да лишат от спортуване? Един дявол може да ги разбере тези Руденко. Впрочем Лариса Анатолиевна веднага ми заяви, че предложението ми не й харесва. Сигурно тя е настроила мъжа си. По принцип това не би трябвало да му повлияе, но в този случай татенцето се бе съгласил с жена си, а пред мен се престори, че сам е взел такова решение. Че как иначе, нали е господарят, главата на семейството. Е, ясно тогава, Лариса не обича Лена, защото трудно се намира човек, който искрено да обича далечен беден роднина, увиснал на шията му, и то с детето си. Пък и татенцето няма за какво да обича Лена, достатъчно е и това, че я издържа. Друг би я накарал да работи, а той — не, Лена си седи вкъщи, гледа сина си и всичко й е осигурено. Добре, да правят каквото щат.

А за Лена аз ще измисля нещо.

* * *

Доста дълго време се измъквах от депресията си. И колкото по-черно и гадно ми се виждаше всичко наоколо, включително животът ми, толкова по-упорито търсех среща с Елена. Бях сигурен, че ако поне веднъж ме погледне така нежно, както тогава в трапезарията, веднага ще ми олекне. Но така и не можех да схвана разписанието, по което тя съществуваше в семейство Руденко. Тя закусваше по времето, когато аз вече работех с Дана или я водех на тренировки по стрелба, а изобщо не ми беше ясно кога обядва и вечеря. Нали не можех да кисна с часове в трапезарията и да я причаквам! По-точно, бих могъл, разбира се, но това щеше да предизвика безброй въпроси от страна на господарите. И после, като седя в общата стая щях да бъда достъпен за Юля, а аз чувствах, че ситуацията се е нажежила, хлапачката е озлобена и вече е готова да насъска кучетата срещу мен, с други думи — да ме оплюе здравата пред шефа. Белята ли да си търся? Онзи път, когато се прибрах в стаята си, за да се преоблека, Юля вече я нямаше там, но и досега не знам как е възприела случилото се: като проява на лошото ми настроение или като груб и демонстративен отказ. Ако е първото, все още мога да се измъкна някак, но ако е второто — лоша работа. Спечелих си враг. Глупав човек.

Опитвах се да сваря Елена сама към четири следобед, отивах в трапезарията да пийна чаец, но безуспешно. Вслушвах се в гласовете и стъпките, постоянно мислех за нея… С една дума, разбрах, че съм се влюбил. И като загубих търпение, реших да задам няколко въпроса на Дана. Момичето прие интереса ми като обикновено любопитство и спокойно ми обясни, че на Костик дават следобедна закуска в четири часа само в почивните дни, защото през седмицата го водят на детска градина. Виж ти, а аз дори не бях забелязал, че момчето не си е вкъщи през седмицата. Не съм много наблюдателен. Спомних си, че ми бяха казвали за детската градина, но това ми беше излетяло от ума, защото Лена тогава още не ме интересуваше като сега.

Думите на Дана обаче ме насочиха към идеята да се опитам да хвана Елена, когато тя взема сина си от градината. Сутрин определено нищо няма да стане — тя успява да заведе момчето и да се върне до девет часа, но вечер… Но и тук ме сполетя лош късмет: Лена вземаше Костик в шест часа, тоест тъкмо в разгара на нашите вечерни занимания с Дана. Три дни поред редовно посещавах трапезарията уж за вечеря, но Лена така и не се появи. Сигурно хранеше детето по-рано, веднага щом се приберяха от детската градина. Или значително по-късно, когато аз вече бях си тръгнал. С една дума, ужасно лош късмет.

Нищо чудно, че толкова дълго не бях я забелязвал: щом дори при усилено старание не успявах да се засека с нея, колко ли пъти я бях виждал преди това? Два? Три? Едва ли повече. Та аз дори не знаех коя от безбройните стаи в този апартамент е нейната.

Издебвах Лена в събота и неделя следобед, но всеки път в трапезарията имаше и други хора, така че никога не останахме сами с нея.

Сигурно бяха минали около две седмици, тоест отдавна бях счупил собствения си рекорд по продължителност на несподелена любов (вече споменах, че не мога повече от седмица да изпитвам интерес към една жена, ако не усещам взаимност), когато най-сетне ми провървя. И то много. В девет и половина, след като приключих със сутрешните занимания, реших да прескоча до едно специално местенце, където можех да си купя обновената версия на любимата ми компютърна игра, и срещнах Елена на улицата. Сама, без Костя. Щеше да бъде ужасна глупост да изтърва такъв случай, така че реших да хвана бика за рогата.

— Искаш ли да се поразходим? — започнах атаката, и то направо на „ти“. — Или да идем някъде с колата?

Времето беше крайно неподходящо за разходка: краят на ноември, студено, кишаво, с пронизващ вятър, а на всичко отгоре валеше дъжд, примесен с мокър сняг.

— Къде да идем? — Тя ме погледна уплашено изпод яркия си небесносин чадър.

— Ами където искаш. До някой магазин, в парка, на изложба. Където искаш.

Боже мой, какво приказвах? Бях готов да се помъкна дори на изложба на козметика, ако тя пожелаеше. Или да вляза в картинна галерия. Или в някой музей. Последният музей, който бях посещавал в живота си, беше етнографският, където ни заведоха май в шести клас. Но ако Лена беше казала, че иска да отидем в музей — щях да тръгна с нея. Хем не просто да тръгна, а с радост. Щях да бъда щастлив.

Но тя кой знае защо не пожела да отидем в музей. И в магазин не пожела, както и да влезем в близката сладкарница.

— Ти нали беше тръгнал за някъде? — попита. — Ако искаш, ще дойда с тебе.

Дали искам! И още пита!

Пътуването трая час и половина и през цялото това време в колата до мен седеше съвсем различна жена от онази, която бях виждал в апартамента на Руденко. Весела, лека, усмихната, сияеща, с удоволствие откликваща на шегите и много красива. Просто ужасно красива.

И тогава аз направих една глупост, макар че дълго време така и не можах да разбера в какво се състоеше тя. Заговорих за роднинството й с Лариса Анатолиевна. Не, ей богу, просто исках да бъда любезен и да си поговоря с жената за самата нея и за нейното семейство. А то какво излезе? Пълен крах. Елена моментално помръкна и се умълча.

— По каква линия сте роднини с Лариса Анатолиевна? — попитах.

— По майчина. — Тя отмести поглед и започна усилено да разглежда сградите, покрай които минавахме.

Аз не я оставих на мира. Наистина ми беше интересно. Бях влюбен и ми беше интересно всичко, свързано с обекта на моята любов.

— А по-конкретно?

— Ами… моята майка и съпругата на един братовчед на Анатолий Богданович са втори братовчедки — изрече тя не без усилие.

Повъртях глава, за да изтръскам от мозъка си тази безсмислена камара думи.

— А може ли по-просто? Кой е Анатолий Богданович?

— Бащата на Лариса Анатолиевна.

Ами да, разбира се. Можех и сам да се сетя. Господарката е Анатолиевна, а Богдана е кръстена на дядо й.

— Така. Значи Анатолий Богданович има братовчед, така ли?

— Да. Тоест имаше. Анатолий Богданович е починал. Отдавна.

— Добре. Сега по-нататък. Той е имал братовчед. Този братовчед има съпруга.

— Имал е.

— И тя ли е починала?

— Не, разделили са се. Отдавна.

Всичко в минало време. И всичко е било отдавна. Ха, бива си го това роднинство.

— Добре. И тази бивша съпруга има втора братовчедка.

— Да.

— Твоята майка — за всеки случай уточних аз, все още не вярвайки, че съм успял да размотая това объркано кълбо.

— Да.

Разговорът толкова явно беше досаден за Елена, че аз реших да превключа на някоя по-приятна тема, но всички мои опити да върна усмивката на лицето и блясъка в очите й не се увенчаха с успех. Къде сбърках? Какво я разстрои толкова?

— Ужасно съжалявам, че Михаил Олегович не разреши да тренирам Костик — казах. — Ти не знаеш ли защо?

Тя мълчаливо сви рамене и през целия останал път не продума, колкото и да се мъчех да я заговоря. Да не би да се обиди? Щеше ми се да разбера от какво.

Спрях колата пред входа и с учудване разбрах, че Елена не смята да влезе с мен.

— Ще се поразходя още малко — каза тихо.

— Е, и аз тогава ще се разходя с тебе — предложих радостно аз.

Дъждът, примесен със сняг, се беше засилил, косата ми се намокри и аз вече си представях как ще се разхождаме двамата под един чадър, притиснати един до друг. Та нали Лена има чадър и не може да не го сподели с мен…

— Не, ти се прибирай. — Тя ме погледна строго. — Върви, Павел. Не бива да се разхождаш с мен.

— Е, добре, щом не искаш, няма. Кога ще се върнеш?

— Не знам… Скоро.

— Прибери се по-скоро.

— Защо?

— Ще ми липсваш. Ти си толкова… чудесна си. И много красива. Ще се разходиш, ще се върнеш и с теб ще седим в трапезарията, ще пием чай и ще си говорим. Нали?

— Добре — тя се усмихна едва-едва.

По стълбищата излетях нагоре като с крила. Шефът си е в офиса, господарката е излязла (чух как казваше на Нина, че ще обядва към три часа, няма да успее да се прибере по-рано, а сега едва минаваше единайсет), Юля е на лекции, Дана учи с Артьом. Остават старата и дъщеря й Олеговна, но по това време те нямат никаква работа в трапезарията — вече бях научил разписанието им, докато безуспешно дебнех Лена. Изобщо не ме притесни нейният отказ да се разходим заедно, знам ги тези номера. Може би трябва да прескочи до аптеката за нещо чисто женско, а се стеснява от мен. Значи, сега е единайсет и петнайсет, да речем, че Елена се върне след петнайсет-двайсет минути, ще дойде в трапезарията, още около пет минути — е, максимум десет — ще я уговарям и след това ще имаме цели два часа. Два часа! После ще започне масовото раздвижване на обитателите из апартамента, обедната почивка на Дана и Артьом, после ще се върне Лариса, Юлка ще си дойде от лекции и по това време, естествено, на Лена никак няма да й е удобно да излезе от моята стая. Или на мен — от нейната, вече зависи. Но при всяко положение ще имаме два часа! „Какъв късмет! Какъв късмет!“ — пееше всичко у мен.

Чаках я цял час, като гълтах горещия чай и нетърпеливо поглеждах циферблата, със съжаление отбелязвайки, че пресметнатите от мен два часа се топят буквално пред очите ми, превръщат се в час и половина, после в час и четвърт. Къде се изгуби тази жена? Докога може да се разхожда човек в такова време? Ако тя имаше мобилен телефон, щях да й се обадя. Може и да имаше, но аз не знаех номера. Къде беше обаче?

Най-сетне Елена се върна. Моите напрегнати уши доловиха звука на отключващата се брава на външната врата, после бавните, но някак неуверени стъпки по коридора. Тя ли е? Или не е тя? Все пак е тя, Лена.

— Колко дълго се разхожда — казах, като се постарах думите ми да не прозвучат като упрек.

Разбира се, на друг, по-напреднал етап в отношенията щях да избухна, но сега трябваше да бъда кротък и смирен, защото оставаше съвсем малко време и аз трябваше бързо да кажа всички нужни думи, след които вече бих могъл да поканя момичето да се уединим. Сега би било ужасно глупаво да се държа остро.

Тя мълчаливо седна до масата срещу мен и тутакси на вратата цъфна Нина и впери очи в нея. Да, добре е школувал татенцето своята домашна помощница. Или това е заслуга на Лариса Анатолиевна?

— Нина, може ли едно кафе? — тихо попита Елена.

Нина кимна и без да продума, излезе. Времето хвърчеше с безжалостна скорост и аз се хвърлих в атака, погазвайки всички приличия.

— Хайде да вземем кафето ти и да отидем в моята стая. Защо да стоим тук като малки деца?

— Нима тук е лошо?

— Че какво му е хубавото? Всеки момент някой ще влезе и ще седне, дори няма да можем да си поговорим нормално с тебе. Ако не искаш в моята — да отидем да си изпием кафето в твоята стая. Само не тук.

Нина донесе кафето, Елена бавно, сякаш нарочно протакаше, сипа лъжичка захар, разбърка я, отпи малка глътка, отново посегна към захарта. Изглежда, не бързаше да приеме моето абсолютно недвусмислено предложение. Не бързаше или не искаше? Може би действам прекалено грубо? Моят алгоритъм е съставен като за активни московски мацки и може би не действа, когато става дума за самотни майки от провинцията.

— Лена — протегнах ръка през масата и похлупих с длан пръстите й, — днес в колата ти беше съвсем друга. Смееше се, радваше се, очите ти грееха. Какво трябва да направя, за да се усмихваш отново? Ако съм те обидил с нещо, кажи. Ще се извиня, ще го взема предвид, това няма да се повтори. Струва ми се, че цялата тази обстановка — със свободната си ръка посочих стените на трапезарията — ти действа някак потискащо. Тук си притеснена, затворена. Това е причината, нали? Искаш ли да се махнем оттук? Да отидем у нас. Аз имам време до пет. Да вървим, а?

По лицето й се изписаха нежността и благодарността, които толкова бях искал да видя, и устните й трепнаха, сякаш тя понечи да каже нещо…

Вратата, която благоразумно и предвидливо бях затворил, се отвори и аз видях масивната фигура на татенцето. Лена уплашено издърпа пръстите си от ръката ми и пребледня. Татенцето пък напротив, стана целият морав.

— Това… какво е? — Той посочи с пръст мястото, където току-що на масата бяха лежали двете длани, а сега бе останала само една — моята, защото за разлика от Елена аз не отдръпнах своята. Защо беше нужно? Какво лошо правех? Забранено ми е да закачам Юля — изпълнявам го. А за Елена не сме си приказвали. Ако не е позволено, трябваше да ме предупредят. Но с ръка на сърцето трябва да призная, че дори да ме бяха предупредили, това нищо нямаше да промени. Аз наистина се влюбих и в това състояние щеше да е трудно да ме спрат.

Не сметнах за нужно да отговоря каквото и да било, тъй като въпросът на татенцето ми се стори чисто риторичен. Нали всичко беше видял, защо трябва да пита „какво е това“? Каквото си видял, това е. Мъж държи ръката на жена и гали пръстите й. Нищо повече.

— Миша… Михаил Олегович… — замънка Лена. — Ние просто… нищо такова…

Тя скочи и избяга от трапезарията, като едва не събори татенцето. Михаил Олегович стоеше и ме гледаше втренчено. Аз седях, но всичко останало беше същото: и аз го гледах втренчено. Ама наистина, не разбирах с какво съм се провинил и дали изобщо съм се провинил.

Най-сетне устните му помръднаха:

— Престани с това.

— Защо? — нахално попитах аз.

Не, аз съм разумен човек и съм готов да спазвам всички правила, стига ясно да ми се обясни защо това бива, а онова — не бива. Например, изпълнявам инструкции, както и правила за техника на безопасността, тъй като са ми обяснили защо е важно да го правя. И не пъхам фиби в контакти, защото знам, че това не бива да се прави. Дори съм готов да разбера защо аз, безпаричното и безимотно момче без образование и делови перспективи, не бива да въртя любов с хубавички млади племенници на богати хора. Но защо не бива с Лена? Исках яснота.

— И през ум да не ти минава. — Татенцето повтори формулировката, която вече бях чул, когато стана дума за Юля. — Да не си посмял.

— Но защо?

Ако бях толкова упорит в овладяването на знания, сигурно вече щях да съм професор или дори академик.

— Без коментар. Защото аз казвам.

Той крачеше по дългия коридор, а аз стоях на прага на трапезарията и гледах след него. Михаил Олегович отвори вратата на своя кабинет (миналия месец там ми наброи заплатата), след минута излезе оттам с папка в ръка и аз схванах, че се е върнал за някакви забравени сутринта документи. Той подмина антрето и входната врата и влезе в друга стая, откъдето не излезе доста дълго. Сигурно пет минути. Нима това е стаята на Лена? И той не пожали време и сили, за да я накастри хубаво? Да можех да чуя какво й говори, сигурно щях най-сетне да разбера смисъла на забраната му и причината да е недоволен.

Да кажа, че се вбесих, би било все едно нищо да не кажа. Заедно с яда у мен кипеше цяла тенджера, пълна с недоумение, раздразнение и разочарование. Вече си бях представил този ден, моето възбудено и въодушевено от сутрешната среща въображение ми бе обрисувало пъстра, изпълнена с радост картина на развитието на отношенията ни с Елена — и този провал!

Толкова зле се почувствах, че се съвзех чак на другия ден. Докато работех сутринта с Дана, твърдо реших да намеря възможност да поговоря с Елена на спокойствие. В апартамента това е практически невъзможно, значи трябваше да се опитам да я засека навън. Да я кача в колата, да я закарам някъде, в някоя сладкарница например или ако успея, вкъщи и всичко да си изясня. Речено — сторено. Зарязах опитите да си върна физическата форма, престанах да играя на компютъра и да гледам екшъни на видеото. Щом приключех занятие с Дана или се върнехме от стрелковия клуб, излизах, сядах в колата и чаках. Разбира се, предвиждах възможността за неприятна ситуация — например, някой да ме види как седя в колата, и то неведнъж. Е, за първия случай ще мога да кажа, че ми предстоят няколко задачи и още мисля от коя да започна и съответно в коя посока да потегля. Или че чакам да ми се обадят по телефона, след което ще мога да реша накъде да тръгна. Но това ще е за първия случай. А за втория? За третия? Като известна предпазна мярка паркирах малко встрани, на място, от което много добре се виждаше входът на сградата, но където би било трудно да видят мен в колата.

Чаках около седмица. И дочаках.

Елена излезе от входа. Но не от входа на сградата, в която живееха семейство Руденко. Излезе от сградата, където живееше Владимир Олегович с невзрачната си съпруга Муза.

Изпратиха ме в нокаут. Значи там ходи тя, когато казва, че просто се разхожда! Ето защо не пожела да се разходя с нея! И ето защо разходката й вместо петнайсет минути трая толкова дълго! И това е причината за поведението на татенцето. Той знае, че роднината на жена му спи с брат му и блокира неговия съперник. Че как иначе, все пак са братя, родна кръв.

Мислите ми сновяха из главата ми в безредие, като завихрен от порив на вятъра пясък, и аз не можех и не можех да оформя питка от този пясък. Потеглих толкова рязко, че едва не съборих една лелка, която разхождаше кучето си, и поех към къщи. До вечерните занятия имаше още много време и трябваше някак да се съвзема. Мятах се из апартамента, блъсках с юмруци всички що-годе безвредни предмети като възглавницата или матрака, правих лицеви опори въпреки болката в гърба и глухо ръмжах.

След известно време ми поолекна. Много ми се пиеше, но разбирах, че трябва да търпя до вечерта. Вярно, аз съм човек без задръжки по определени въпроси, но никога и при никакви обстоятелства не бих шофирал нетрезвен. Все едно да не пъхаш фиби в контакт, защото ти се живее още малко. Не мислете, че в клубовете, където си прекарвам весело времето, пия изключително минерална вода. Пия всичко и понякога се натрясквам, а после плащам на шофьори, които ме закарват вкъщи с моята кола. Във всички уважаващи себе си клубове има такава услуга.

Е, щом не може алкохол, ще се ограничим с кафе. Пясъкът в главата ми се укроти, мислите потекоха по-подредено. По дяволите, по-добре да не беше ставало така. Защото още щом се поуспокоих, си спомних всичко, което ми бяха говорили за Лена. Включително и това, как дошла в жилището на Руденко вече бременна. И веднага към тази информация започнаха да се прибавят моите собствени наблюдения. През всичките месеци, откакто работех в тази къща, Муза Станиславовна не беше идвала при семейството нито веднъж. Във всеки случай аз не бях я виждал, а виж, съпругът й ги посещаваше редовно. Муза е скромна и грозничка жена, която изглежда по-възрастна от годините си, не се грижи за себе си и се облича безвкусно; Лена е млада и много красива. Владимир и Муза нямат деца, защото „леля Муза е болнава и едва се крепи“, а Лена има дете. По-нататък: на Лена явно не й харесаха въпросите ми за нейните роднини, които задавах докато пътувахме, не искаше да поддържа този разговор и се постара по-бързо да го прекрати. И настроението у се развали. Лариса Анатолиевна се отнася към нея… абе един дявол знае как се отнася всъщност, но определено не и като към роднина. Двете изобщо не си говорят, а нали биха могли да си разменят по някоя дума за общи близки, за Костик. И финалният акорд на тази симфония беше забраната на шефа да свалям Елена и да влизам в лични отношения с нея. Това не е ли достатъчно, за да си направя абсолютно еднозначен извод? Според мен е напълно достатъчно.

И тъй, Владимир Олегович изневерява на жена си Муза, което на мен ми изглежда напълно естествено. Мъжете изневеряват дори на своите много красиви и млади жени, а пък на такива като Муза — като две и две четири. Любовницата му е бременна, очаква дете от Владимир, но по някакви причини не може или не иска да се разведе с Муза и да се ожени за Елена и се договаря с родния си брат Михаил и жена му да настани Лена в жилището на семейството, като я представи като роднина на Лариса. Това не може да се провери — Лариса не е московчанка, роднините й не са тук и очевидно не идват. Че какво? Разкошна идея. Любовницата му е на две крачки, има покрив над главата, храна също, детенцето се ражда и расте в охолство и щастливото татенце има пълната възможност да го вижда и според възможностите си да взема участие във възпитанието му. Михаил е човек богат и благороден, парите за Лена и Костик не му се свидят, все пак Володя му е роден брат, а Костя — роден племенник. И то се знае, Елена не може да си позволява никакви любовни забежки, тя си има мъж и отглежда сина му.

Така излиза значи, братя Руденко. И какво да правя аз сега с моето влюбване? Да го пратя по дяволите ли? Или да се изправя като млад воин и да вляза в битка с Владимир Олегович за хубавата Елена? В онзи момент някак не се замислях дали имам шансове да победя в този двубой, или не — мислех само дали ми е нужен такъв двубой. Тогава, седнал в моя апартамент под наем, преценявайки чувствата и мислите си, искрено бях сигурен, че ми е нужен.

Но моят глупашки подреден мозък упорито се вкопчваше във възможността да се разберем с мир и да не стигаме до ръкопашни разправии. Той търсеше доводи нещата да не стоят по този начин. Всичко е различно, сгрешил съм и моите потискащи умозаключения са само резултат от случайни съвпадения и неправилно интерпретирани факти.

Ето защо вечерта, докато мачках масивния, обрасъл с тлъстини гръб на Дана, аз я попитах:

— Ти вчера май пак си описвала някаква картина у чичо си и леля си?

— Аха — продума тя, без да вдига глава.

— И каква беше тази картина?

— Портрет на мъж.

— Какъв мъж?

— Не знам. Така е озаглавена картината — „Портрет на мъж“.

— А кой я е нарисувал?

— Масейс.

Никога не бях го чувал. Какво има да му се описва на един портрет? Е, лице като лице, още повече, че не се знае чие е.

— И ти какво написа? — полюбопитствах, постепенно напредвайки към най-важното.

Дана повдигна главата си и подложи длани под брадичката.

— Опитвах се да разбера защо човекът на портрета държи в едната ръка перо, разпятие и напъпила роза. От сюжета на картината това не може да се разбере пряко, но можем да предполагаме, като се опираме на детайлите. Там всичко е много интересно. — В гласа на момичето зазвуча възбудата на изследовател. — Представяте ли си, в едната ръка той държи перо, разпятие и роза, в другата — сгънат няколко пъти лист хартия, който прилича на документ, на масата има мастилница, а над главата на човека има нимба. Общо взето, странно, нали? Кой е той? Какъв документ държи? Защо е тая нимба? Какво общо има розата? Леля Муза ми заръча да опиша платното от гледна точка на живописта — за техниката, за перспективата и така нататък, а чичо Володя предложи да поразмишлявам върху съдържанието и да измисля историята на този човек.

— Нима я измисли? — искрено се учудих аз.

Аз за нищо на света не бих могъл. Перо, роза и разпятие. Шантава работа, честна дума. Наслагат разни работи, а потомците после да гадаят.

— Ами… донякъде успях. Не напълно, разбира се — призна Дана.

— На леля ти Муза хареса ли й?

— Тя още не е видяла какво съм написала. Ще се върне чак след четири дена.

— Така ли? — С всички сили се мъчех да не се издам, макар че ръцете ми предателски потрепериха. — Няма ли я в града?

— Аха, в Петербург е, на конференция по атрибуция на картини.

— Атрибуция ли? Това пък какво е?

Не че ми беше интересно що е атрибуция, но ми трябваше време да се съвзема. Дана да си обяснява… аз обаче не я слушах, а обмислях получената информация. Значи Муза Станиславовна не е в Москва, а през това време Елена посещава мъжа й. Какво пък, всичко е ясно. Така и трябва да бъде. Жалко само, че се налага да се разделя с надеждата за съвпадения и други разни оправдаващи ситуацията обстоятелства.

Доизслушах обяснението, след което продължих своето разследване.

— Забелязах, че леля ти изобщо не идва тук. Защо не идва у вас?

— Не знам. Тя е много заета. И изобщо, винаги аз ходя у тях.

Много логично. Като те слуша човек, драга моя, излиза, че от цялото семейство Руденко има смисъл да се общува само с теб, а тъй като Муза и без това има възможност да общува с теб, за какво й е потрябвало да идва тук? Няма ли да се пръснеш от това самочувствие? Впрочем, защо трябва да се нахвърлям на момичето? То е само на петнайсет години и всъщност е още дете.

По-важно е друго: не съществува официална и ясна за всички причина Муза да не идва тук. Излиза, че все пак съм прав и причината за това е Лена.

Но аз съм боец, поне бях навремето, така че нямах намерение да се предам толкова лесно. Елена ме харесваше със сигурност, не бих могъл да сгреша, в противен случай нямаше да предложи да се разходим заедно с колата и да се смее на моите не твърде остроумни шеги. Харесваше ме може би не толкова, колкото аз нея, но не й бях неприятен или скучен. Ами онзи нежен и благодарен поглед? И досега не мога да го забравя.

Тъй като на два пъти бях виждал Лена навън, сега знаех какво яке носи и надничайки в дългия вграден гардероб в антрето, можех да разбера дали тя си е вкъщи, или не е. На другия ден, когато докарах Дана от тренировка и се убедих, че якето си е на мястото, отидох до стаята, където бе влязъл татенцето и тихо почуках.

Вратата се отвори, но вътре в стаята не ме пуснаха.

— Случило ли се е нещо? — разтревожено попита Лена.

Тя стоеше пред мен, страшно красива, с панталон и свободен дълъг пуловер, а слънчевите лъчи, които падаха от прозореца зад гърба й, сякаш минаваха пред русите й коси и ги правеха златни и някак прозрачни. Нито преди, нито след това съм я обичал толкова силно, колкото в този момент.

— Хайде да поговорим спокойно.

Направих опит да вляза, но тя опря ръка на вратата и не помръдна.

— Павел, недей. Остави всичко, както си е.

— Но защо? Какво ни пречи? Поне ми обясни защо Михаил Олегович реагира така болезнено.

— Нищо няма да ти обяснявам.

— Може ли все пак да вляза?

— Не. — И добави вече по-меко — Върви си, Павел, моля те, върви си.

Тя не ме пускаше. Сигурно там, в стаята й, на видно място стои снимката на любовника й и тя не иска да я забележа. Не, не може да бъде, нали в същата стая живее Костик, на когото трябва някак да се обясни защо мама пази снимката на брата на чичо Миша. А и Нина чисти тук и изобщо може да влезе кой ли не. Татенцето и жена му са в течение, но нали всички останали сериозно смятат, че Лена е роднина на Лариса и няма никакво отношение към Владимир. Значи работата не е в снимката. Къде е тогава? Нима тя толкова се страхува от татенцето? Страхува се някой да не види как си говорим на прага на стаята й, а пък ако ме пусне, ще е пълен ужас.

— Добре, щом не искаш да разговаряме тук, хайде да се видим навън. Кажи кога. Ще те чакам в колата.

— Не бива — тя сведе очи. — Не бива да вършим такива неща, Павел. Ти си много свестен, чудесен си… Не ми се сърди. Не мога.

Всичко е ясно. Всичко е казано. Но аз вече се бях развилнял.

— Любовница на Владимир ли си? — зададох въпроса от упор. — И Костик е негов син, така ли?

— Мисли каквото искаш — рязко отговори тя и без да вдигне очи, затръшна вратата под носа ми.

Първия рунд загубих, когато чух, че Муза не е в Москва, а втория — току-що. Може би нямаше да успея да изпратя противника в нокдаун, но имаше надежда да спечеля по точки.

Вярно, третият рунд едва не се провали. Вечерта, когато вече се канех да си тръгвам, ме придърпа татенцето.

— Ела при мен — поиска той.

Отидохме в кабинета му.

— Днес ми се обади нашият участъков. Отбой. Най-сетне са заловили онзи тип. Можеш вече да не изпращаш Дана.

Значи със залавянето на маниака са се справили без теб, Фролов. Колкото и ядосан и разстроен да бях, пак не можах да възпра усмивката си, като си спомних как съвсем неотдавна си бях представял героичното си участие в тази работа и произтичащите от него романтични последствия. Дали пък да не стана писател? Че какво? Въображението ми е развинтено, вярно, с образованието съм зле — нещо не съм чувал хора само с гимназия зад гърба си да са ставали известни писатели, но нали някой трябва да бъде пръв. Защо да не съм аз? Ще имам колкото си искам време, защото ако лекарят не е сгрешил, няма да мога да си изкарвам хляба със спорт.

— Защо се усмихваш? Смешно ли ти е? — мнително попита татенцето.

— Просто се радвам, че той вече няма да убива.

Стори ми се, че се измъкнах доста ловко. Но относно изпращането на Дана татенцето избърза. Тези изпращания ми бяха крайно нужни. Във всеки случай, докато не получа възможност да поговоря с Владимир.

— Все пак ще изпращам Дана, ако нямате нищо против — казах. — Разбирате ли, така съм по-спокоен. Това не ме затруднява. И после, аз я карам да се качва до шестия етаж пеша, което е полезно за нея. А без мен тя пак ще ползва асансьора.

— Е, както искаш. — Татенцето сви рамене и направи изразителен жест, който на всички световни езици означава едно и също: „Свободен си, можеш да си вървиш“.

След два дни се състоя третият рунд. Дана реши да посети чичо си и ние тръгнахме към съседния блок. Бях разполагал с достатъчно време, за да обмисля тактиката на битката, и се чувствах напълно подготвен.

— Здрасти — усмихнах се приветливо на Володя, който ни отвори, и му подадох ръката си, а той я стисна, — ето, доведох любимката ти. Ще ме почерпиш ли с чай?

— Влизай. — Той ни направи път да влезем.

Още от сутринта валеше силен сняг и ние с Дана дълго си изтривахме краката пред прага и отръсквахме мокрите си якета.

— Дануска, видях работата ти за Масейс, браво, чудесна е — каза Володя. — Днес задачата ти е да преведеш текста си на английски.

— На какъв?

Интонацията на зададения от Дана въпрос ми се стори странна. С такава интонация обикновено човек пита какъв чай да налее — черен или зелен. Виж, за чужд език… Нещо не разбрах съвсем.

— На английски.

— Е-е, защо не на америкън? — захленчи Дана.

— Не, кукло, на америкън си преведе текста за Тициан, а сега, хайде, упражни си класическия английски.

Чак сега схванах, че става дума за английски и американски варианти, за които е известно, че се различават един от друг по разните междуметия и идиоми, както и по произношение. Лично аз не разбирам от тези неща и почти не знам английски, но съм чувал за тях от хора, които знаят.

— Дана в два варианта ли изучава английския? — попитах, когато отидохме в кухнята.

— Да, Муза й преподава. Ще й свърши работа.

Нещо не е много приказлив днес, сякаш е разстроен…

Дали Елена не му е казала за моите мераци към нея? О, почакай, какво още има да видиш. Сега аз ще ти разкажа всичко и ще видя реакцията ти. Че защо да хитрувам? Понякога преките удари са много по-ефективни от разните там финтове.

— Володя, исках да се посъветвам с тебе. Разбираш ли… — изиграх едно хубаво смущение. — Лена много ми харесва.

— Красива жена е — кратко констатира той и аз не разбрах дали просто се отнесе с разбиране към това, че тя ми харесва, или има предвид нещо съвсем друго.

— Започнах да я свалям и уж всичко вървеше добре, когато братчето ти ни хвана и вдигна скандал. Да знаеш случайно защо?

— Не. Мога само да се досещам.

— Е, защо?

— Вероятно Миша смята, че тъй като живее изцяло на негови разноски, Лена трябва да се държи прилично. Ако смята да си урежда собствен личен живот, нека я издържа някой друг. Не мога да дам никакво друго обяснение.

Какъв майстор, а? Не, погледнете го само! Лъже като дърт циганин и при това не излъга с нито една дума. Много има да се уча от него.

— Но какво неприлично има в това да се среща с мен? Тя не е омъжена, свободна жена е, защо да не можем да бъдем заедно?

— Ами моля, предложи й да се премести при теб, поеми грижите за нея и за сина й, включително материалните, намери възможност да я регистрираш в Москва. Но ти не искаш, нали? Или не можеш. Ти искаш да спиш с жената, а честта да храни и облича нея и сина й благородно предоставяш другиму. Правилно ли е това според теб?

По дяволите! Не бях готов за подобен обрат. И нямах какво да възразя. Това, което каза Владимир, звучеше абсолютно идиотски, но беше толкова правилно, че не можех да намеря аргументи срещу него. Вбесих се до такава степен, че моментално избухнах. В този взрив се сля всичко: и присъдата на лекарите, и липсата на спортна перспектива за мен, и това, което предполагах за Лена, и моята стъпкана любов, и ядът ми към Володя заради приказките му за предназначението и че в нищо не съм успял, и усещането за пълна безпомощност от неговите последни думи. Получи се коктейл „Молотов“, който естествено незабавно гръмна.

— Но щом ти можеш, защо да не мога и аз? Нали ти си постъпил точно така — направил си на Лена дете и си я подхвърлил на брат си — хайде, братче, издържай любовницата и сина ми, храни ги, обличай ги и ги обувай, а аз, когато поискам, ще спя с нея. Какво, не е ли така? Не е ли така?

— Не викай — спокойно каза Володя, — ще те чуе Дана. Същото, само че с три тона по-тихо. Откъде ти хрумна всичко това?

— Видях как Лена тича при тебе, когато жена ти я няма вкъщи — намалих тона и започнах яростно да съскам аз.

— И какво от това? Ето, сега жена ми я няма, в командировка е, а тук сте и Дана, и ти. Какво, и с двама ви ли спя? Или поред?

— Правиш се, че не разбираш, а? Защото си много умен, нали? Мислиш, че не схващам защо жена ти никога не идва там? Тя знае всичко за Лена и й е неприятно да я вижда. Е, може да не е сигурна, но се досеща. И се примирява с това, защото разбира, че е стара и грозна, а Ленка е млада и хубава, така че по-добре ти да чукаш нея, отколкото кой знае коя. Поне е някаква гаранция, че няма да докараш СПИН вкъщи.

Ако той беше мъж на място, трябваше да ме пребие начаса. Вярно, едва ли би успял — все пак дори с моите травми аз съм много по-силен и опитен, но трябваше да опита. Но явно Владимир Олегович Руденко не беше мъж на място, защото мълчаливо изслуша целия поток на моята облечена в думи кипяща ярост, а после, когато потокът секна, ми доля чай.

— Заради това, което посмя да кажеш за жена ми, би трябвало веднага да те изгоня и никога повече да не ти подам ръка. — Той говореше тихо и някак замислено. — Но те извинява фактът, че си влюбен и си откачил от любов. Нямам намерение да ти обяснявам каквото и да било. Просто ми повярвай: нещата не стоят така. Не стоят така, както си мислиш.

— А как?

Аз все още кипях, но вече недотам, та да не разбирам, че май прекалих с приказките си.

— Вече ти казах: нищо няма да ти обяснявам. Ако не ти е достатъчна моята дума — какво пък, нищо не може да се направи.

— Не ми е достатъчна.

Той мълчаливо сви рамене, също като Дана, когато я притиснат страх и смущение. Да, гените не са шега работа!

— Ако не ме лъжеш и всичко наистина не е така, тогава ми кажи какво да правя — троснах се аз. — Защо брат ти е против? Защо ми забранява да свалям Лена?

— Вече ти обясних. Нямам какво да добавя.

Но аз не мирясвах.

— Защо тя идва при тебе, щом не сте любовници?

— За същото, за което идваш и ти. Ето, ти дойде, седиш, пиеш чай, разговаряш с мен, задаваш ми въпроси.

— И тя ли пи чай с тебе?

— Не — позасмя се той, — тя пи кафе.

— И често ли идва да пие кафе при тебе? — осведомих се ехидно.

— Зависи. Понякога често, понякога рядко.

Той се извърна, няколко секунди се взира в тъмния прозорец, после премести поглед към мен.

— Остави я, Паша. — Гласът му звучеше уморено и равнодушно. — Не я закачай. Нищо няма да излезе. Само ще я измъчиш и ще измъчиш и себе си.

— Откъде знаеш дали ще излезе, или няма да излезе? — озъбих се злобно. — Мислиш, че си толкова по-добър от мен, че няма смисъл да ти съпернича ли?

Володя отново помълча известно време.

— Кажи, Паша, ти винаги ли се контролираш толкова зле, или само днес?

— Абе, я си гледай работата!

Блъснах стола, изскочих в антрето, пъхнах нозе в обулата, грабнах си якето и изхвърчах на стълбището. Ха иди сега, че разбери дали спечелих, или загубих своя трети рунд.

Вече наближавайки към къщи, се поуспокоих, трезво осмислих ситуацията и с огорчение бях принуден да призная, че все пак съм го загубил. И защо се разярих толкова? Просто не бях свикнал да търпя неуспехи с момичета — никога не ми се беше случвало. И още не съм свикнал с такива усложнения. Какво става обикновено? Момичето или те харесва и тогава идва с тебе, или не те харесва, или пък те харесва, но е заета и веднага някак деликатно ти го показва, или приятели навреме ти го намекват така, че до пряк отказ не се стига. Поне в моите среди всичко винаги е ставало така. А тук… Някакви странни работи. Тя ми харесва, аз й харесвам, но кой знае защо — не може. Или не й харесвам, но тя неясно защо се прави, че не е така — усмихва ми се, сама ми предлага да се повозим с колата и ми разрешава да галя ръката й. Ако Лена е заета, ако е любовница на Володя, защо ми даваше тези аванси? А ако греша и тя не е заета, защо Володя е толкова сигурен, че нищо няма да излезе?

Отражение 1

Муза

Какво смешно момче, боже мой, колко смешно и трогателно! Като си помислиш само — Леночка да е любовница на мъжа ми… Впрочем, трудно е да обвиняваме Павел, той не би могъл да си представи нищо друго. Но колко се смях само, когато късно вечерта Володенка ми се обади по телефона и ми разказа за разговора си с Павел! Каза, че не можел да ме дочака и решил да сподели веднага, макар че аз се прибирам утре. Извини се, че ме търси толкова късно, но първо изчакал Дануска да завърши превода, после я завел вкъщи и поостанал още там.

Докато съм жива на този свят, ще благодаря на бога, задето ми изпрати Володя. Изобщо не го обичах, когато реших да се омъжа за него, и ми беше все едно кой ще е съпругът ми — просто така трябваше, така е прието, жената трябва да е омъжена, а родителите ми денонощно ми повтаряха какво прекрасно момче е пораснало в семейството на Олег Семьонович Руденко, колко е красиво, умно, как учи с повишена стипендия, тоест пълен отличник е, колко ме обичал и колко мечтаел да се ожени за мен. Е, и аз се съгласих. Щом непременно трябва да имам съпруг, по-добре той да е красив, умен и любящ. Знаех, че нашият брак няма да трае дълго, но да си разведена далеч не е същото, като да си стара мома. Олег Семьонович беше заместник на баща ми и двамата бяха партийни функционери и можех да не се тревожа, че бъдещият ми съпруг ще се окаже престъпник или някакъв алкохолик. „Наше“ семейство, проверено, с всички гаранции.

Когато бях на шестнайсет години, ме изнасилиха. Не обичам да си спомням за това и не го разказвам на никого. Прибирах се късно вечерта от подготвителни курсове, те бяха четирима и цялата ми съпротива сигурно им е изглеждала смешна и глупава. Какво можех да направя? Дращех, хапех, опитвах се дори да викам, но те здраво ми притиснаха устата и също тъй здраво ме държаха за краката и ръцете.

Разбира се, разказах всичко на родителите си, те дълго се съвещаваха в стаята си, после извикаха някакъв „наш“ лекар, който ме прегледа и каза да лежа и да се лекувам. Синини, хематоми, буца под окото. Никой не отиде в милицията — срам ни беше. И аз се срамувах, и родителите ми не искаха да се разчува. Хем аз изобщо не бях виновна, но самият факт, че ме бяха обладали четири мръсни пияни отрепки, сякаш омърсяваше и мен.

След месец и половина се разбра, че съм бременна. И възникна нов въпрос: къде да отида, при кой лекар? На шестнайсет съм, ще ме почистват „под маска“, тоест практически без упойка, а това е непоносима болка, ще съобщят в училището и в службите на родителите ми, ще ме позорят пред всички, а ако кажа истината, че са ме изнасилили, веднага ще попитат: „Защо не сте подали оплакване?“ То така всяка малолетна проститутка ще иска да й се направи аборт с обезболяване, защото, видите ли, била изнасилена. Трябва да има документ от прокуратурата или от милицията.

С една дума, отново намерихме „нашия“ лекар, родителите ми му платиха и той направи всичко, дори с инжекция — аз заспах и нищо не почувствах. Но нещо не е станало както трябва, той нещо е сбъркал и макар че си премълча и не каза на мама и татко, медицинската сестра, която му помагаше, ме предупреди: няма да имам деца. Никога. И ме накара да обещая, че няма да изложа доктора и няма да кажа на родителите си.

И аз удържах на думата си. Те и досега не знаят със сигурност защо с Володя нямаме деца, само понякога въздишат и горестно предполагат, че сигурно причината е в онзи ранен аборт. А Володя знае. От него не крия нищо.

Когато на шестнайсет години ти кажат, че няма да имаш деца, това изобщо не изглежда страшно. На тази възраст човек въобще не мисли за деца. Той мисли за любов — прекрасна, страстна и за цял живот. Аз бях обикновено момиче и също мечтаех за такава. Вярно, никога не съм била красавица, но благодарение на татковите връзки бях много модерно облечена и все пак привличах вниманието на момчетата. В първи курс ме ухажваше едно много хубаво момче, третокурсник, и дори ми се струваше, че съм влюбена до уши в него, но когато се стигна до сериозното… Аз изобщо не го исках това „сериозно“ нещо, но разбирах, че така трябва, ако искам да задържа любимия си и изобщо да бъда на ниво.

Беше ужасно. Болеше. Страхувах се. Пред очите ми непрекъснато бяха онези четиримата и ми се струваше, че отново ме изнасилват в тъмната пуста градинка, и плачех, дърпах се и молех: „Недей, недей, престани!“. Моят приятел остана толкова разочарован, че никога повече не ме заговори.

Бях на двайсет, когато абсолютно същото се случи за втори път, вече не със студент, а с млад неженен научен сътрудник в един московски музей, където ходехме на практика. Струваше ми се, че с него имаме много общи интереси и той е много образован, фин и изобщо, прекрасен. Но аз пак виках, плачех, дърпах се и пак ме болеше, и се страхувах. Моят фин и образован любим ме нарече глупачка и психопатка и престана да се обажда.

Аз внимателно слушах разговорите на приятелките ми, четях книги и гледах филми, опитвах се да разбера какво не ми е наред — защо всички толкова се стремят към секса, а аз изобщо не го искам? Какво трябва да се случи, че и аз да го пожелая? Някак не е прието да разговаряш за това с родителите си, а с връстниците ми не ми се искаше, за да не ме сметнат за непълноценна и да започнат да ми се подиграват. Днес професията на сексопатолога е много популярна, а тогава, в средата на осемдесетте, да потърсиш помощта на такъв специалист беше едва ли не по-срамно, отколкото да се лекуваш при психиатър или венеролог, така че бях принудена сама да се ровя в наличната информация.

Фригидност, провокирана от психотравмираща ситуация — това беше отговорът, който успях да формулирам криво-ляво. Не знаех какво да правя. И реших да оставя нещата на самотек: каквото ще става, да става. Явно такава ми е била съдбата…

Познавах Володя Руденко практически от детството ни, нашите родители бяха приятели, а ние с него бяхме връстници. И когато мама и татко започнаха усилено да ми го предлагат за съпруг, аз се съгласих. Беше ми все едно. Не го исках, но не исках и никого другиго. Давах си сметка, че няма да бъда за него нито пълноценна съпруга, нито майка на децата му, така че той най-вероятно скоро ще се разведе с мен.

Започнахме да излизаме, аз с всички сили се преструвах, че съм влюбена, че той много ми харесва, а когато се озовахме в леглото, си казах: „Търпи, Муза, мълчи и търпи“. Много се стараех да не се разплача, да не запищя и да не го отблъсна, макар че пак ме болеше. Успях. Изтърпях всичко и бях сигурна, че Володя нищо не е забелязал и е останал напълно доволен.

Но се оказа, че моите старания са отишли на вятъра.

— Ти се чувстваше зле. — Володя не питаше, той беше сигурен и за миг аз се обърках. — Не се опитвай да ме лъжеш, ти се чувстваше зле и май дори те болеше. Винаги ли е така с тебе, или аз направих нещо не както трябва?

— Винаги — изтървах се аз, преди да успея да обмисля ситуацията.

— И знаеш ли защо? Знаеш ли причината?

Аз мълчаливо кимнах и изведнъж се разплаках. Той дълго ме утешава, успокоява ме и ме гали по главата и по голите рамене, докато сълзите ми пресъхнаха. А когато пресъхнаха, изведнъж му разказах всичко. Той беше толкова прекрасен, толкова добър и аз толкова отдавна го познавах, че реших да не го лъжа и да му кажа истината, докато не е станало късно, докато още не сме женени и можем да се откажем от намеренията си.

— Това е ужасно — тихо каза той, докато все още ме държеше в прегръдките си. — Горкото ми момиче. Какво си понесла…

— Кой ще каже на родителите? Ти или аз? — Сметнах, че е време да прехвърля разговора в практическо русло. Освен това, след като облекчих съвестта си, аз веднага започнах да се разкайвам за собствената си откровеност.

Той се отдръпна и ме погледна с недоумение.

— Какво да каже?

— Че няма да има сватба. Ти ли ще им кажеш? Или аз?

— Не искаш ли да се омъжиш за мен?

— Не, вероятно сега ти няма да искаш да се ожениш за мен. Извинявай, Володенка, ти толкова ме обичаш, а аз… виждаш каква се оказах… Непълноценна.

— Не говори глупости. — Той се усмихна и ме прегърна. — Та нали ме обичаш?

— Много. Много те обичам.

Не беше вярно, но аз не посмях да му кажа истината. Все пак това щеше да бъде чудовищно жестоко, защото преди това постоянно му бях повтаряла, че го обичам.

— И аз те обичам. Значи ще бъдем заедно.

— Но ти ще се чувстваш зле с мен!

— От къде на къде? Заедно ще се чувстваме много добре.

— Аз не мога да ти бъда съпруга в пълния смисъл на думата.

— Ще можеш. Макар и не веднага, но ще можеш. А ние за никъде не бързаме, нали така? Животът е дълъг, имаме време за всичко.

— Но аз не мога да имам деца.

— Е, какво да се прави… По принцип не е толкова сигурно — лекарите често грешат, и то не само за лошото, но и за хубавото. Ако съдбата пожелае, ще имаме деца, ако не — значи не. Не мисли за това, Муза, мисли, че ние се обичаме и скоро ще се оженим.

Не разбирах защо той се решава на това. Единственият отговор, който ми хрумваше, беше кратък и всеобхватен: ЛЮБОВ. Той толкова ме обичаше, че беше готов да се ожени за мен независимо от всичко.

Въпреки признанието постоянно ме преследваше усещането, че мамя Володя — та нали му разказах всичко, но скрих най-важното: че не го обичам. А може пък това да не беше най-важното?

Малко преди сватбата, когато аз за пореден път заговорих, че още не е късно да се откажем и нека той си намери по-подходяща съпруга, годна за телесни радости и майчинство, Володя каза:

— В една книга прочетох невероятно великолепни думи: бракът е договор между двама души за съвместно противостоене на жизнените трудности. Разбираш ли, Муза? Не се говори за легло, за секс, за продължаване на рода, а за съвместно противостоене. Рамо до рамо, гръб до гръб, лакът до лакът и пълно взаимно доверие. Да, на теб не ти харесва сексът. Но означава ли това, че с теб не можем или не бива заедно да се противопоставяме на трудностите на живота?

Бяхме по на двайсет и две години, аз завършвах института, Володя — университета, уж всичко ни беше еднакво, но аз имах чувството, че той е много по-възрастен, по-умен и по-мъдър от мен. И му повярвах.

Оженихме се. Родителите ни бяха щастливи. През първата година Володя много се стара да ме излекува и както сам се изразяваше — да ме разбуди. Беше нежен, търпелив, но нищо не излизаше. И макар че аз с всички сили се преструвах, за да не го разочаровам, у мен така и не се появи и най-малък интерес към секса. Скучно, неприятно и уморително. Вярно, вече не ме болеше. Но въпреки това…

Бях сигурна, че на него рано или късно ще му омръзне да се бори с болестта ми и той ще ме зареже. И в някакъв момент, когато за пореден път обмислях перспективата за неминуемия, както ми се струваше, развод, аз изведнъж разбрах, че на този свят нямам по-близък, по-скъп човек от Володя и ако той ме зареже, няма да го преживея. При мисълта, че мога да остана без него, истински ме заболя. Определено знаех, че това не е любов, защото не изпитвах страст, нито физическо привличане, но така и не разбрах какво ме привързва към него.

Мина цяла година, докато той стигна до извода, че опитите му да пробуди сексуалността у мен ми носят само мъчения. Преди това по настояване на родителите ми, които жадуваха за внуци, отидох на лекар, направих си изследвания и когато Володя ми каза резултатите, изпитах облекчение. Деца не бих могла да имам, така че мога да не се насилвам, като имитирам физическа любов. Всичко останало нямаше значение. Володя говореше за някакво лечение и за някакви хормони, но аз почти не го слушах, защото дори да имах достатъчно хормони, пак не бих искала никаква близост. Отново бих изпитвала отвращение и страх. Това не би могло да се оправи по никакъв начин. Няма да се лекувам, няма да има полза, а вредата може да се окаже огромна.

Продължавахме да спим в едно легло, но Володя престана да ме докосва. Не, той продължаваше да ме прегръща и ме целуваше ту по бузата, ту по челото, ту по затворените очи и аз усещах в неговите целувки истинска нежност, но всичко беше така… по приятелски ли да го кажа, по роднински. Той повече не настояваше за близост.

Но аз бях нормална жена, имам предвид — разумна, и разбирах, че един млад, здрав мъж не може да живее без секс, а ако може, това е вредно за здравето. И във всеки един момент бях готова да открия, че той си има друга жена.

Тя се появи. Много скоро. Дори по-скоро, отколкото бях предполагала. Володя правеше всичко, за да не науча, беше все така нежен и добър и ние все така можехме да разговаряме с часове и никога не ни беше скучно заедно. Но тя съществуваше, знаех го определено. Усещах го по промяната в поведението му. И всеки ден примирах в очакване той да не се прибере, да остане при нея завинаги. Или да дойде, да ми каже и… да си събере багажа. В живота ми няма да има по-страшен час. Ако той ме изостави, ще умра.

Но времето минаваше и нищо не се случваше. Ние прекарвахме заедно много време, ходехме на почивка, на театър и на гости, обсъждахме неговата и моята работа, общи познати и прочетени книги и с времето аз се успокоих. Да, друга жена има, може би същата, а може би вече друга, той спи с нея, но това няма никакво значение за мен. Бяхме сключили с него договор за съвместно противостоене на житейските несгоди и никога нямаше да извършим предателство един спрямо друг.

Понякога ми ставаше интересно коя ли е тази жена, каква е, как изглежда, как се облича? Как се казва? На колко е години? Какъв характер има? Но този изблик на любопитство бързо минаваше и отново ми ставаше безразлично. Нека я има, щом Володя се чувства добре с нея, стига само да не ме изостави.

Не знам коя е тази жена. Но знам с абсолютна сигурност, че не е Лена. Леночка… Господи, колко е смешно! Как, как е могло да хрумне това на Павел? Смешно и трогателно момче. Влюбено момче.

Отражение 2

Владимир

На света аз нямам човек по-близък от моята Муза и то се знае не можах да се стърпя и й се обадих веднага щом се прибрах. Женени сме вече шестнайсет години и през това време у мен се беше вкоренил навикът веднага да й казвам всичко случило се и после дълго да го обсъждаме заедно. Е, почти всичко. Благодаря на съдбата, че ми изпрати такъв приятел — умен, деликатен, предан и любящ. Просто се чудя как при всичките си особености тя не ме разлюби през тези години. А би могла. За какво съм й аз? Какво я задържа до мен? Не ни свързва нито леглото, нито деца. Друга отдавна би си отишла.

Сигурно животът ми би могъл да се подреди по съвсем друг начин и аз да се оженя не за Муза, а за съвсем друго момиче. Как щях да живея тогава? Не се знае. Най-вероятно по-зле. Впрочем… кой знае.

Боже, колко обичах Надежда! Бях луд по нея, мислех за нея непрекъснато, започвах да се вълнувам два часа, преди да се видим. Бях на осемнайсет години, във втори курс, тя — на трийсет и девет, омъжена, с две деца. Тя беше първата ми жена. Тоест аз, естествено, вече имах сексуален опит, но с момичета, мои връстнички, които още не бяха вещи в науката за любовта и правеха секс не толкова заради голямото си желание, колкото за да изглеждат по-големи както в чуждите, така и в собствените си очи.

Надежда беше съвсем друга. Истинска Жена, с главна буква. Зряла, опитна, мъдра. Тя ме научи на всичко.

Срещахме се отдавна и всеки път изникваше острият проблем за мястото, където да се уединим. Понякога го правехме в жилища на нейни приятелки, понякога ми оставяха ключове мои приятели, понякога дори се осмелявах да ходя в нейния дом, когато съпругът й заминаваше в командировка, а децата бяха при баба си. И ето че настъпи момент, когато не можахме да намерим място. Просто нищо не се получаваше нито с нейни познати, нито с мои. И съпругът й дълго не заминаваше. А аз изгарях от страст и не можех да чакам повече. В края на краищата, не съм бездомен, в случая най-важното беше да намеря точния момент, когато родителите, брат ми и сестра ми няма да са вкъщи.

Щастието ми се усмихна — баща ми се прибра и радостно съобщи на мама, че е намерил два билета за театър „Съвременник“ за утре, за новия спектакъл, в който играеха прочути и любими на цялата страна актьори. Мама радостно заахка — тя просто обожаваше тези актьори и започна възбудено да обсъжда с Валентина каква рокля да облече за театъра. Аз веднага привиках Михаил:

— Миша, ти кога ще се прибереш утре?

— Не знам, защо?

— Е, имаш ли някакви планове за утре вечер?

— Засега нямам. Утре може да планирам нещо. Всичко зависи от Ларка, нали аз свършвам работа в шест, а нейният работен ден е ненормиран. Ако се освободи рано, ще отидем някъде с нея. Кажи, какво искаш?

По онова време Михаил вече излизаше с Лариса и сериозно се готвеше за сватба.

— Миша, не можеш ли утре да отидеш някъде? — попитах направо. — И да вземеш и Валя.

— Охо! — Той хитро примижа и щракна с пръсти. — Да не би да имаш среща, хлапе? Наканил си се да доведеш жена, така ли?

Думите му бяха груби, но всъщност верни, затова не се захванах да уточнявам и просто кимнах.

— И коя е тя? Познавам ли я?

— Не.

— Хубава ли е? Къде се запознахте? — с жадно любопитство ме заразпитва Миша.

— Е, и ти сега, Мишка! Говоря с тебе като с човек. Е? Ще ми помогнеш ли, или не?

— Абе, аз за родния си брат!… Разбира се, ще ти помогна. Не се безпокой, всичко ще се уреди прекрасно. Старите са на театър, а Валка ще я питам — може да излиза утре вечер, ако ли не — аз ще я изведа. В краен случай ще отидем на кино двамата. Или тримата с Ларка. Не се тревожи, хлапе, всичко ще бъде тип-топ. Глей го ти обаче хлапака, братчето ми пораснало, а аз да не забележа.

След известно време той отново дойде в общата ни стая. Имаше заговорнически вид.

— Всичко уредих. Валка утре се прибира в пет, а в шест и половина двамата ще се срещнем пред „Ударник“, там дават някакъв нов френски филм с Белмондо. Двусериен. Така че прави сметка: прожекцията започва в седем, свършва в девет и половина, плюс половин час за път. До десет времето ти е гарантирано. А ако и Ларка дойде с нас, първо ще я закараме вкъщи. Вярно, със старите е по-сложно, спектакълът завършва в девет и петнайсет, обадих се в театъра и попитах. Но и на тях ще им трябва половин час за връщане, най-малко. С една дума, хлапе, крайният срок е девет и трийсет, гарантирано.

Бях щастлив. Още утре… Не можех да чакам повече.

И това утре дойде. Точно в шест вечерта посрещнах Надежда от работа. Наблизо чакаше таксито, което бях наел предварително. В онези времена имаше много по-малко задръствания и с кола можехме да се придвижим доста бързо. Освен това ми се виждаше чудовищно просташко да заведа любимата си на интимна среща с метро и автобус.

Наистина стигнахме доста бързо и още с влизането вкъщи забравихме всичко на света.

Оказа се обаче, че светът не ни е забравил. Лампите светнаха в най-неочаквания момент. Вратата на стаята се оказа широко отворена и на прага страховито се бе строило цялото ни семейство: родителите ми, Миша и Валентина.

— Виж, тате, само погледни — язвително каза Михаил. — Погледни само коя е докарал в дома ни. Не можа ли да намериш някоя по-стара? Сигурно има внуци или вече се е сдобила и с правнуци?

— Стига — прекъсна го мама. — Владимир, кажи на дамата си веднага да се облече и да напусне тази къща. А вие, драга, трябва да се засрамите, задето развращавате деца. Бъдете благодарна, че не извиках милиция. И имайте предвид: ако не оставите сина ми на мира, ще съобщя на съпруга ви колко интересно прекарвате свободното си време, вместо да си гледате децата. Имате две деца, нали? Записала съм си и адреса ви.

Мама демонстративно хвърли на Надежда паспорта й.

— И не си разхвърляйте нещата, където ви падне.

Разбрах, че Надя е оставила в антрето чантата си, която мама безпардонно е пребъркала.

Нито татко, нито Валентина не продумаха по време на тази грозна сцена. Татко стоеше мрачен и настръхнал, а Валка безсрамно се блещеше в Надежда, без да крие любопитството си.

Искаше ми се да умра от срам и болка. Срамувах се не от родителите си, от брат си и сестра си, а от Надежда — та тя ми се бе доверила, бе дошла в дома ми, разчитайки на моите уверения за пълна и гарантирана безопасност, а сега излиза, че съм я излъгал. Бях се оказал прекалено доверчив и лекомислен, посвещавайки Михаил в проблемите си. Открай време знаех, че се отнася към мен като към малолетен глупак, но не предполагах, че е способен на такова нещо.

Пред очите ми се спусна някаква пелена, тресеше ме и изобщо не си спомням как сме се обличали пред очите на всички — никой от семейството ми дори не помисли да излезе от стаята и да ни остави на мира. Не си спомням как Надя си е тръгнала, не си спомням какво съм й казал и изобщо казал ли съм й нещо. Съвзех се едва когато започна обсъждането. Цялото семейство се беше събрало в хола, който изпълняваше и функцията на стая на родителите ни. Основен докладчик беше баща ми.

— Ти се държиш абсолютно безотговорно — започна той с леден глас. — Как можеш да си позволяваш да влизаш в интимни отношения с омъжена жена, майка на две деца? Освен това тя е много по-възрастна от теб. С двайсет и една години! Умът ми не го побира! Поне разбираш ли последствията от постъпките си?

Не разбирах последствията. Какви последствия може да има, когато двама души се обичат? Деца ли? Ами ние се пазехме, за това имах достатъчно разум. Виж, последствията от случилото се разбирах много добре. Вече няма да видя Надя, тя няма да иска да си има работа с човек, който я е подложил на такъв позор и унижение. Какво по-лошо може да има от това?

Мълчах. Баща ми интерпретира мълчанието ми по свой начин.

— Виждам, че ти нищо не разбираш. Е, обяснявам, щом си такъв идиот. С жена можеш да лягаш само ако имаш намерение да свържеш живота си с нея и тя ти отвръща с взаимност. Всичко останало е разврат и проституция. Това е недостойно за приличния и разумен човек. Смяташ ли да се жениш за нея? Тя смята ли да се развежда? Отговаряй!

— Защо не. — Струваше ми се, че говоря дръзко и уверено, но вероятно думите ми са прозвучали объркано и виновно. — Не знам.

— Прекрасно! Ти си на осемнайсет години, студент си, фактически те издържаме ние с майка ти, защото стипендията ти стига само за джобни. И ето че се сдобиваш със съпруга и с нейните две деца, на десет и тринайсет години.

Дори това знаят! Впрочем нищо чудно, нали внимателно са разучили паспорта на Надя, а в него са записани децата й с имената и рождените си дати. Добре са се подготвили.

— Как смяташ да ги издържаш? — продължаваше баща ми. — От какво ще живеете? И къде смятате да живеете? Тук, в нашия тристаен апартамент, където едва се побираме петима? Или може би разчиташ съпругът на твоята дама да й остави жилището им, в което вие благополучно да се настаните, както и да плаща издръжка, с която заедно с нейната заплата ще живеете четиримата? Ако разсъждаваш по този начин, аз се срамувам, че съм отгледал такъв син. Винаги съм знаел, че от тебе няма да излезе истински човек, достоен мъж. Ти си изрод, който не разбира елементарната човешка почтеност. Ако твоята Надежда Петровна е измамила собствения си съпруг и го е предала, тя няма никакво право да претендира нито за жилище, нито за издръжка. Трябва да си тръгне, като му остави всичко, без да иска делба нито на имущество, нито на квадратни метри. Аз съм готов да се съобразявам с чувствата ви, допускам, че между вас съществува истинска любов, но не желая да се примиря, ако моят син или неговата избраница постъпят долно и гадно, като оберат абсолютно невинен човек. И накрая последното. Как смяташ да отглеждаш децата й? Голямото е само пет години по-малко от теб. По възраст можеш да бъдеш син на Надежда Петровна — ако тя беше родила на двайсет години, детето й щеше да бъде твой връстник. Смяташ ли, че можеш да замениш бащата на тези деца? Нима те ще те уважават и слушат? Какъв авторитет ще имаш пред тях? Самият ти си още дете и нямаш никакво право да поемаш отговорност за чужди съдби.

Нямах какво да отговоря. Ако баща ми говореше само за възрастта на Надя и че е по-добре да си намеря подходящо добро момиче, щях да намеря какво да му кажа. Във всеки случай, в тогавашното си състояние не намерих никакви аргументи. С Надя не бяхме говорили за бъдещето и дори не бяхме мислили за него, просто ни беше много хубаво заедно и не ставаше дума нито за развод, нито за женитба след него. Тя имаше здраво, стабилно семейство, никой не смяташе да го разрушава, но нима можех да изрека това на глас? Та нали баща ми се изрази съвсем определено: секс без намерение да създадеш семейство не е нищо друго, освен разврат и проституция. И макар че аз, разбира се, не бях съгласен с това, както и повечето хора на този свят, не можех да допусна родителите ми да говорят по този начин за моята Наденка. Те не само говорят и мислят за нея ТАКА, но и наистина са способни да съобщят на съпруга й или в нейния партиен комитет.

Татко и мама ме разнищваха дълго по този начин и от техните думи аз стигнах до твърдото убеждение, че ако още веднъж си позволя това, те незабавно ще вземат мерки. Не ми пукаше какво ще стане с мен, но за Надя тези мерки можеха да имат катастрофални последствия. Вярно, бях много млад, но все пак разбирах, че длъжностите на моите родители и техните възможности ще осигурят цялата жестокост на подобни мерки.

Накрая ме оставиха на мира и едва тогава се замислих: а как изобщо можа да се случи това? Разбирах, че цялата работа е в Михаил — нали само той знаеше, че смятам да доведа вкъщи жена, но не разбирах защо е съобщил на родителите ни. Какво го е накарало? Как е научил, че Надя е по-възрастна от мен? Бях сигурен, че ако ставаше дума за подходящо момиче, нямаше да се случи нищо подобно. Мишка е тъпа и коварна гадина, никога не е изпускал повод да ме потормози, можеше да довтаса вкъщи и да нахълта в стаята, за да ме притесни и постави в неловко положение, но сам. Без родителите ни. Без нашите идеологически подковани родители, които не биха измъчвали и унижавали непознато момиче, защото откъде можеха да знаят коя съм довел — ами ако е дъщеря на голям началник? Такива дъщери в нашия факултет имаше безброй. Не, щом дойдоха заедно с Мишка, значи са били сигурни, че съм довел абсолютно неподходяща дама.

И колкото и да ми беше отвратително да гледам брат си и да разговарям с него, аз все пак го попитах:

— Защо, Миша? Защо го направи?

Михаил избухна в смях.

— Ами защото си идиот! Глупак! Че каква можеше да си намериш ти, бе? Само такава дъртофелница! Трябвате да те спася от самия тебе, докато не си направил някоя глупост. Когато разбереш, ще ми благодариш. Макар че си такъв глупак, че може и никога да не разбереш.

— Да не си посмял! — избухнах аз.

— Я стига! Беше ми интересно каква мадама ще доведеш, разбрахме се с Валка, защото аз по никакъв начин не можех да изляза от работа преди шест, тя те е следила още от института, заради идеята е избягала от последните си лекции, мъкнала се е подире ти през целия град, докато си посрещнал ненагледната си бабичка. И веднага ми се обади, каза ми, аз пък нарочно не си тръгнах от работа, докато тя не ми се обади. Така че хукнах към театъра, улових старите на входа — така и така, трябва да спасяваме нашия хлапак, омотала го е някаква възрастна лелка, вече я е завел вкъщи, току-виж станало нещо лошо.

— Не смей да я наричаш лелка!

— А как да я наричам? Мацка ли? Отвори си очите бе, глупако! Какво хубаво има в нея? Стара, ниска, цялата сбръчкана, шкембето й виси, лицето й — пфу! Няма какво да погледне човек. Може би си мислиш, че ти пуска някак необикновено? Хич не си въобразявай, всички пускат еднакво, на всички им е по дължина, а не наопаки. Впрочем ти откъде можеш да го знаеш? Малък си още, нищо не си видял от живота. Но ми повярвай, аз знам какво говоря.

Защо не го убих в онзи момент? Хем ми се искаше, и още как ми се искаше! Но се стърпях. Разбирах, че нищо не мога да променя. Дали ще убия Мишка, или просто ще го ударя, или ще престана да му говоря — няма да върна Надя. В сравнение с това нещастие всичко останало бледнееше и изглеждаше несъществено и незначително.

Успях да се удържа и да не се обадя на Надя същата вечер, дочаках сутринта и й звъннах в службата. Гласът й беше печален и безцветен.

— Недей, слънчице — тихо каза тя в слушалката, като прекъсна опитите ми да измоля прошката й. — Не се измъчвай. Ти нямаш никаква вина. Не ми се обаждай повече.

Аз не настоях. Заканите на баща ми изглеждаха повече от реални и аз не исках да подлагам Надежда на такъв неоправдан риск.

Беше ми нужна повече от година, за да се съвзема. Но не им простих. На никого. И продължавах да обичам своята Надя и да мисля за нея, макар да разбирах, че това до нищо няма да доведе.

Мина време и родителите ми започнаха да мислят за моята женитба. На Мишка и Лариса им се бе родил Тарас, Валентина също се беше омъжила и бе родила Юля, оставах аз, петокурсник, скоро абсолвент, млад специалист.

— Като се ожениш — вече ще можем да умрем спокойно — току повтаряше мама. — Всички деца да имат семейства, никой да не остане сам.

Беше ми все едно. Не ми трябваше никой, освен Надя и би ме задоволила която и да е жена. Щях да живея с нея, както е редно, и да правя всичко необходимо. Щом нямаше да е Надя, какво значение имаше коя ще е?

— Ето, Станислав Сергеевич има такова чудесно момиче — казваха родителите ми. — Тя е влюбена в тебе от малка, между другото. Не си ли забелязвал?

Дъщерята на Станислав Сергеевич, Муза, познавах от много години, но не й обръщах внимание. Семействата ни бяха приятелски, те винаги си ходеха на гости или на пикник заедно с нас, децата. Муза беше невзрачно, грозничко момиче, бледо, та чак прозрачно и мършаво, макар и умничко. Много четеше, интересуваше се от живопис и смяташе, ако не ме лъже паметта, да стане изкуствовед. Не бях забелязвал никакви признаци на особено отношение от нейна страна. Впрочем, честно казано, не бях ги и търсил. Което откровено признах на родителите си.

— Ама как, Володя — убедено повтаряше мама, — ами че то просто бие на очи! Как те гледа, как се усмихва, когато разговаря с тебе! Луда е по тебе, а ти не забелязваш. Между другото, по-добра съпруга от нея не можеш да намериш. И е умна, и е почтена, чиста девойка и професията й ще бъде достойна, и семейството й е прекрасно.

Всичко това беше съшито с бели конци, аз не се съмнявах, че баща ми и неговият началник Станислав Сергеевич просто са решили да укрепят деловите си отношения по най-добрия начин и да се сродят. Вътрешнокланов брак. Преустройството беше в разгара си и ръководителите на промишлените отдели при районните и градските комитети на партията бяха усетили, че могат да присвоят много неща, ако проявят съответната ловкост и имат здрава хватка.

Аз бях глупав и слаб, бях приучен към послушание и не умеех да се боря. Какво пък, щом не мога да живея според собствените си правила, ще живея според вашите. Щом ще е Муза, Муза да е.

— Ето ти билети — подаваше ми плик баща ми, — обади се на Муза и я покани на театър. Тя ще бъде щастлива.

Обаждах се, канех я и за мое учудване тя се съгласяваше. Започнахме да се срещаме, родителите и на двама ни усилено ни поощряваха и след известно време работата стигна до подаване на заявление в гражданското. Изобщо нямах желание да си лягам с Муза и тайно се радвах, че момичето не подава никакви сигнали и не прави прозрачни намеци, но вече нямаше накъде да отстъпвам. В края на двайсети век е просто смешно да чакаш първата брачна нощ. Пък и в края на краищата после щеше да се наложи, така че нямаше смисъл да протакам. И макар че Муза изобщо не ме привличаше физически, бях сигурен, че ще се справя.

За справяне аз се справих, обаче тя… Но въпреки това аз се ожених за нея, защото фригидността й само ми беше от полза: нямаше да се наложи да се напрягам прекалено често. А ако имах късмет — нямаше да се наложи изобщо.

Все някак щях да уредя личния си живот. Във всичко останало Муза беше просто прекрасна и ние станахме истински приятели.

Изпълнявах съпружеския си дълг, макар и не често, но честно, не ми се искаше Муза да разбере, че никак не ми харесва като жена. Та тя толкова ме обичаше! Не можех и не исках да я наскърбявам. И после, все пак трябваше да опитаме да си направим дете. Онази медицинска сестра може да й е казала, но всички грешат, дори най-умните и най-опитните. Бременност обаче не се получаваше. Родителите ни — и едните, и другите — ни притискаха да отидем на лекар и да направим изследвания, а ако трябва — да се лекуваме.

С лекаря ни провървя, по-точно провървя най-вече на мен, защото той се оказа млад мъж, весел и открит — между нас веднага се получи неформален контакт. Муза си направи безброй изследвания, а след известно време този лекар ми се обади по телефона и поиска да отида, но без жена си.

— Слушай — каза той без заобикалки, — ти май имаш проблеми. Как сте изобщо с половия живот?

— Защо? — За всеки случай бях предпазлив.

— Ами анализите показват, че жена ти не би трябвало да обича тази работа. Така е, нали?

— Така е — признах аз.

— При нея почти напълно липсва хормонът, който отговаря за либидото. Това е вродено. И после, тя страда от малокръвие. Нали виждаш колко е бледа. Просто няма сили за нищо. Нека отиде при хематолог, да й предпише лекарства. И трябва да проведе хормонално лечение.

Представих си Муза, която настойчиво жадува за близост, и потреперих. А, не, нека нещата си останат така. Но дете…

— По-добре не се надявай — посъветва ме веселият доктор. — Дори жена ти да успее някак да забременее, тя не може да износи плода. При никакви обстоятелства. Матката й е в много лошо състояние.

Прибирах се вкъщи и мислех как да се държа с Муза, какво да й кажа. И дали изобщо да й казвам. Би било нечестно да скрия истината и аз реших да й разкажа всичко, както си е. Деца няма да имаме. Радостите на секса са под въпрос — или ще ги има, или не, хормоналната недостатъчност е вродена, лечението може да има силно изявени странични ефекти, в нашата страна все още няма добри препарати от най-ново поколение и не се знае кога ще има, трябва да се доставят от чужбина, а нямаме нито пари, нито възможности. Малокръвието трябва да се лекува.

Вървях и мислено си повтарях това, което смятах да кажа, и се опитвах да си представя какво ще изпита жената, която ме обича, щом чуе истината. И в този момент разбрах, че на света нямам нищо по-скъпо от моята Муза и никога не ще мога да й причиня болка. Никога няма да я напусна, каквото и да се случи. До мен никога няма да има друг такъв умен, деликатен и предан приятел, каквато е тя. Аз не я и обичах в смисъла, който е прието да се влага в тази дума. Обичах я по различен начин. И досега я обичам. И ще я обичам чак до смъртта си.

Няколко месеца по-късно случайно срещнах на улицата Надежда. Неотдавна се развела, съпругът й отишъл при друга жена, по-млада. Когато научи, че сега съм женен, тя топло се усмихна:

— Е, браво, слънчице, много хубаво.

Разказваше ми за децата си, аз на нея — за научната си кариера, за аспирантурата и дисертацията, но очите ни водеха свой разговор, в който всичко беше пределно ясно.

Започнахме да се срещаме. Не много често, горе-долу веднъж на две седмици. Аз вече не закачах Муза. Правех всичко, та тя да не се досети за нищо, пазех я и успях. Сега Надя е вече на петдесет и девет, има внуци, но друга жена не ми трябва. Срещаме се и досега и през всичките тези години Муза не се досещаше за нищо. Тя няма да го преживее.

С времето престанах да бъда млад, глупав и послушен. Много се промених, но паметта ми ревниво пазеше всички минали обиди. На никого не простих. Щом искате да живея според вашите правила, тогава и вие живейте според тях, а аз ще погледам как ще се справяте.

Баща ми почина, но успя да вкара Михаил в своя бизнес. Браво на Мишка — той се оказа добър в правенето на пари, бързо се разгърна, разшири бизнеса, заработи със замах. В един момент се заговори за построяване на извънградска къща. „Е, да започваме“ — реших аз. Ами мама? Та тя е съвсем сама и вече доста стара. Щом си толкова богат, че можеш да си позволиш просторно жилище, трябва да вземеш мама при себе си. Но тя няма да може да живее извън града…

Никога не разговарях насаме с Михаил, бях коварен и пресметлив — отначало подготвях мама, а втория етап провеждах в нейно присъствие, та Мишка да не може да ми каже да си гледам работата и да нарече нещата с истинските им имена. Че как? Майката трябва да се пази, уважава, трябва да правим само това, което е удобно на нея, а не на тебе, дори това да не ти харесва. Нека се опита да възрази. Особено в присъствието на мама.

Много ми се искаше Мишка да заживее близо до мен, та да мога лично да наблюдавам как живеят там „според своите правила“. И успях да го направя, пак чрез мама, която не преставаше да се учудва колко грижовен и любящ син съм станал, когато пораснах и поумнях.

Характера на Мишка познавах прекрасно и не се съмнявах, че той редовно изневерява на жена си Лариса. Беше ми нужно съвсем малко усилие, за да събера информация и да изясня всичко. Наблюдавах и чаках. Тогавашната любовница на Мишка се оказа момиче от провинцията, хубавичко и надяващо се с помощта на външността си да си намери богато татенце, което да я издържа. Момичето нещо обърка, а може би като видя непостоянството на Мишка, съзнателно опита да го обвърже с дете, но така или иначе — забременя. И тогава на сцената излязох аз. Целият в бяло. Ама как така, Михаиле? Момичето е съвсем само в Москва, без пари, без професия, без собствено жилище, то носи твое дете, то те обича. Ами почтеността? Ами чувството за отговорност? Аборт ли? Как ти се обърна езикът да кажеш нещо такова! Да убиеш живо същество! Майчинството е нещо свято и в отглеждането на детето непременно трябва да участва и бащата… Че ти какво си мислеше, драги? Готов си да спиш с нея, а когато трябва да помагаш, след като се появи детето — бягаш, така ли? Припомних му всичко, което бе говорил навремето баща ни, повтарях неговите думи практически буквално, нагло втренчил поглед в очите на брат си. Някога аз не бях намерил аргументи срещу тези думи. Не намери аргументи и Михаил. Той също не беше забравил сцената, когато те изгониха Надя от нашето жилище, но и през ум не му минаваше, че я повтарям умишлено. Разбираше, че всичко помня и ако сега започне да спори и да опровергава доводите ми, ще изглежда двуличен и лицемерен в очите на по-малкия си брат. И после, аз отново се погрижих за свидетели, подбрах момент, когато той беше при Елена, и цъфнах направо при тях. Какво можеше да ми възрази в нейно присъствие? Ами нищо. Тормозих го, докато той се съгласи. Вярно, опита се да клинчи и да се пазари, но аз бях непреклонен: детето трябва да расте край баща си, макар и да не знае, че той му е баща. Всеки нормален баща трябва да се стреми да вижда детето си колкото може по-често. Елена трябва да живее заедно с Михаил — само в този случай баща и син ще могат да общуват ежедневно и бащата ще има възможност да разбира и незабавно да удовлетворява всички потребности на майката и детето, от какъвто и характер да са те: свързани със здравето, храненето или общуването. Боже мой, какъв велик демагог е изгубил светът в мое лице! На трийсет и три години бях станал истински майстор на аргумента, на който е невъзможно да се възрази.

Оставаше най-трудният момент: Лариса. Елена можеше да бъде настанена в апартамента на Мишка само под формата на роднина, но Мишка не можеше да я представи за своя роднина — това щеше да предизвика недоумението и безбройните въпроси на мама, а тези въпроси нямаше да имат отговор. Значи любовницата можеше да бъде представена само като роднина на Лариса, но за целта трябваше Лара да е в течение.

— Това е невъзможно — повтаряше Мишка. — Как си го представяш?

— А да изневеряваш на жена си е възможно, така ли? — задавах аз ответния въпрос. — А да спиш с жена, без да имаш намерение да свържеш живота си с нея, възможно ли е? А да свалиш от себе си отговорността за детето възможно ли е?

Мишка нищо не беше забравил, затова не смееше да възразява. Трябва да му се признае — по някои въпроси е много силен. Стисна зъби и каза всичко на Лариса. Знаех, че ще й каже. Не се съмнявах. Нашият баща беше деспотичен и стабилно стоеше на позицията на главнокомандващ, така че Мишка — най-големият от нас — най-дълго от всички бе страдал от домашната тирания. И сега, когато татко го нямаше, най-важното за моя брат бе да отстоява своето положение на Главен. Каквото каже той — това ще става. И никой да не е посмял да гъкне. Подозирам, че докато се е разправял с Лариса, дори е изпитал известно удоволствие: виждаш ли какъв съм, настанявам бременната си любовница в своя дом, редом със собствената си съпруга — и никой не може да ми попречи. Вярно, аз му помогнах — също си поговорих с Лариса, обясних й, че може да се гордее с мъжа си, който в момент на слабост е извършил глупост, но е готов да носи отговорността за това и всички съответни последствия. Мъжът й не е страхливец и отрепка и това трябва да я радва. Тя самата е майка, има две деца — нима ще допусне една бременна жена да бъде изоставена на произвола на съдбата?

Е, не знам колко се е радвала тя, но бременната Елена влезе в дома на Мишка като далечна роднина на Лариса.

Това беше невъзможно да се провери. Мама не биваше да знае нищо — та тя беше толкова сигурна в почтеността на Мишка, както и че той е достоен съпруг и баща. Вестта, че изневерява на жена си и има извънбрачно дете, щеше да я убие, и без това тя има болно сърце. И изобщо никой не бива да знае, освен Миша, Лариса, Муза и аз. Аз нямам тайни от Муза. Почти нямам.

Следващата поред беше Валентина. В случая не беше нужно да чакам дълго — сестра ми отдавна нагло мамеше мъжа си, трябваше само за това да научи мама. Тя имаше ключове от жилището на Валка, защото периодично ходеше там да поживее с внучката си Юля, когато Валя и съпругът й отиваха на курорт. Не ми беше трудно да разузная кога Валентина ще изпрати мъжа си в командировка, а Юлка — на вила с приятелки, и ще си доведе вкъщи поредния любовник, а мама с удоволствие се съгласи да посети дъщеря си изненадващо: в навечерието на Нова година я разходих из Москва с колата, погледахме празничните илюминации, след което неочаквано отидохме на гости на Валюшка, за да й поднесем новогодишния си подарък. Бях го купил аз — красива масивна ваза от венецианско стъкло, а мама си беше взела ключовете — да не би случайно дъщеря й да не си е вкъщи.

Но тя си беше вкъщи, на което лично аз изобщо не се учудих. Напълно разсъблечена, в компанията на красавец с разкошни бицепси и в абсолютно недвусмислена поза. Мама остана като гръмната, лицето й се изкриви от негодувание, вече се канеше да изрече всичко, което трябва за „разврата и проституцията“, но аз се хвърлих да защитавам сестра си и започнах разпалено да убеждавам мама, че това е Голямата Любов, на която човек не може да се противопоставя и която се случва само веднъж в живота, че мъжът, който се намира в леглото с Валя, е свободен и смята да се ожени за Валечка, но тя все не може да събере смелост да поговори с мъжа си, ала непременно ще го направи в най-скоро време.

— Аз не мога да допусна мисълта, че дъщеря ми е уличница — изрече с достойнство нашата идеологически праволинейна майка. — Ако наистина обичаш този човек, ти нямаш право да продължаваш да живееш със съпруга си, в неговото жилище и с неговите пари. Веднага си събирай багажа, двете с Юлечка ще живеете с нас.

Валентина никога не е блестяла с особен интелект, затова се предаде, дори по-бързо от Михаил. Нито брат ми, нито сестра ми посмяха да игнорират майка ни и нейното мнение — другояче бяхме възпитани. Единственото, което тогава успя да направи Валя, беше да помоли за отсрочка, поне докато дъщеря й се върне от вилата. Мама се съгласи. Сестра ми разчиташе до ден-два нещата да улегнат и мама да престане да настоява за незабавна раздяла със съпруга й, но нашата майка — о, тя не е такъв човек! Обаждаше се на Валя на всеки час и с взискателен тон я питаше събрала ли си е багажа и не е ли взела по невнимание някоя от ценностите на мъжа си.

— Ти нямаш морално право на нищо, освен на своите и Юлините дрехи — повтаряше мама по телефона. — И когато разговаряш с мъжа си, не забравяй: никаква издръжка, никаква подялба на имуществото.

Мама също не беше забравила нищо. Ето защо нямаше „морално право“ да говори нещо друго, макар че може би разсъждаваше по съвсем друг начин. Но нали е толкова важно да не се изложиш пред собствените си деца! А може да е била и напълно искрена. Кой знае…

На Мишка буквално щеше да му призлее, когато научи, че Валя и дъщеря й ще живеят при него. Какво обаче можеше да възрази? Жилището беше огромно — четири бивши комунални, всичко шестнайсет стаи. Имаше и много пари. Нима можеше при това положение да откаже на сестра си и да я остави на улицата? Роднините трябва да се обичат и да им се помага. Така ни беше учила мама.

Сега те живеят всички заедно, „според своите правила“. Според същите онези правила, които съсипаха живота ми. А аз ги гледам отстрани и се забавлявам. Лена, тая глупачка, едва сега разбра в каква клопка се е хванала. Искала е да я издържат, нали? Да живее, без да работи, и при това да е напълно задоволена? И бащата на детето й да не я изостави? Моля, ето ти сега твоето изпълнено желание, поднесоха ти го на тепсия. Е, и как се чувства тя днес? Като в менгеме, страх я е да вдигне очи. Ларка я мрази, всички останали не я обичат твърде. Хем сама се съгласи. Можеше и да откаже. На какво разчиташе, питам? Михаил да поживее с двете жени и в края на краищата да избере по-младата? Или да й намери богат съпруг и да му я пробута, за да се отърве по-бързо? Хайде де. Мишка никога не изпуска своето, каквото е негово — то е само негово. Може хич да не му трябва, но не си го дава. Нима не го е разбрала досега? Стара истина е: никога не желай нещо прекалено силно, защото желанието ти може да се изпълни по най-неочакван начин. Ето че се изпълни…

Дотърча при мен като малко дете да търси съвет. Павел бил толкова симпатичен, харесвал й, а Миша се ядосал, вдигнал скандал. Разбирам я — за нея сега дали ще е Павел, дали ще е нашият метач чичо Льоша — все е тая, стига да се ожени за нея и да я отърве от тази ясла, където поднасят храната в позлатени чинии. Павел е личност нестандартна, самороден талант, само че не го разбира и се раздава за всякакви глупости. А Лена просто си гледа интереса, иска да се изтръгне по какъвто и да е начин от мишеловката, дори като измами и предаде влюбен мъж. Наложи се да й изнеса цяла лекция: че трябва да мисли само за интересите на детето си, а не за своите собствени, и щом живее с парите на Михаил, трябва да се съобразява с това и да не си вее полата. С една дума, за пореден път използвах „идейно здравата“ демагогия. А за Павел ми е жал, той наистина е свястно момче и не разбира какво представлява Лена и какъв интерес я води към него. Но не можех да му кажа истината. Много ми се искаше, но не можех. Бях дал дума.

Мишка обаче е голям егоист. Горкият Паша! Как можа да се влюби в Лена? То се знае, Миша е освирепял. Това е мое! Не пипай! И не е твоя работа, че самият аз не го използвам, пак си е мое. С моите пари е платено. И не само с пари, но и с пропукани отношения с жена ми и с постоянно семейно напрежение.

Аз пък се забавлявам тайничко, като използвам мама с всички сили. Децата не бива да ходят на училище с кола с шофьор, това не е педагогично. Вкъщи не бива да има много прислуга, достатъчна е една домашна помощница, тя спокойно се справя с работата на прислужница и готвачка. Лариса не бива да пътува с бодигард, достатъчен е само шофьорът. Още един диамант като допълнение към трите — излишният разкош е вреден. И така нататък. За мама доводите ми са разбираеми, тя е абсолютно съгласна с тях и смело ги озвучава пред Мишка и жена му, а те нищо не могат да възразят. Лариса не смее да заяви на майка ми, че всички нейни приятелки имат поне по петима прислужници и ходят навсякъде с широкоплещести бодигардове, а и тя иска да се представя на същото ниво. Пред нашата майка такива не минават. Само ще стане по-лошо. Ох, колко ме мрази Ларка! Тя си мисли, че ако не бях аз, Миша щеше да играе по нейната свирка. Много си въобразява, горката. Ако не бяхме аз и мама, Мишка съвсем щеше да го удари през просото — отдавна щеше да я зареже с двете деца и да се ожени за млада дългокрака сладурана. Само маминото присъствие на този свят го държи под юзда, а с устата на мама всъщност говоря аз, неговият по-малък брат. Общо взето, Ларка не ме интересува, макар че не е лоша жена. Но аз много обичам Дануска и каквото правя, го правя заради нея, иначе… Ако ще, да се развежда и да се жени за която иска.

В един момент ми доскуча, нищо не се случваше и тогава измислих благотворителната помощ за младите поети. Боже, колко се смя моята Муза! Тя знае всичко за мен и за отношенията ми с моите близки, изцяло е в течение на моите забавления, тя е първият ми и основен съветник, моята подкрепа и опора. Всичко това я развеселява не по-малко, отколкото мен самия. Заедно — спомням си, като да беше вчера — се търкаляхме по дивана и се превивахме от смях, докато разработвахме стратегията: какво да кажа на мама, как да й подам идеята, какви аргументи да използвам. Много молих Муза да дойде с мен при мама — все пак тя е изкуствовед и думата й щеше много да тежи, но както обикновено отказа. Гледа да не ходи у Миша, без да е крайно необходимо. Е, ако е за рожден ден или друг семеен празник — идва, но иначе — не. Не се чувства уютно там, все й се струва, че я гледат с присмехулно съчувствие, защото е грозна и дрехите й стоят зле. Всъщност не си го въобразява — и господарката Лариса, и тъпата Валентина, и мерзавката Юлка я гледат именно така, те наистина смятат, че Муза е грозна и неугледна и дрехите наистина стоят лошо на мършавата й фигурка, лицето й не е поддържано, косата й не е подстригана в скъп салон и маникюр няма. Аз не карам жена си да ходи на гости у брат ми, щом тя не иска. Така че се наложи сам да проведа разговора с мама. Богатите хора трябва да се занимават с благотворителност, те трябва да бъдат добри и милосърдни… Поезията е златното зърно на руската култура, нито една страна не е дала на света толкова велики поети, колкото Русия, а днес, в епохата на користта и парите… Но благотворителността трябва да бъде скромна и да не се пъчи. Не бива чрез нея да си намаляваш базата за облагане с данъци, това е неприлично. Ако си добър и милосърден, не можеш да мислиш за изгода. И така нататък.

Направих го изключително успешно. Сега с парите на Мишка се издава поредица стихосбирки. На мен той щеше да се изсмее, но на мама — не. Ние не сме възпитани така.

После измислих посещенията на гробищата. Сигурно Мишка се досеща откъде му дойде това, но мълчи. Какво да каже? Че не е нужно да се ходи на гробищата? Само да се опита. Това мен не ме засяга, всички знаят, че аз работя в неделните дни, обаче нека Миша и Валентина да се поразмърдат. За тях е полезно.

Отражение 3

Михаил

Какво нахалство, а? Седнали гълъбчетата, хванали си ръчичките, гледат се в очите. Само това липсваше! В моята къща, с моите пари. Такива неща аз не търпя.

И пак ми хрумва мисълта, че всички думи, производни на „търпя“, стабилно навлязоха в моя вътрешен лексикон. Принуден съм да търпя алкохоличката Валентина и да се преструвам, че нищо не забелязвам, защото освен мен никой не вижда и не знае, че тя пие. Принуден съм да търпя тъпата й дъщеря, тая луда на тема секс кретенка, която гледа похотливо дори Володка, родния си чичо, и която ме е срам да показвам пред хора. Принуден съм да търпя постоянното раздразнение на Ларка заради присъствието на Лена и Костик и нейните безкрайни претенции за красив живот, какъвто аз не й осигурявам, и нейното недоволство от мама, която също съм принуден да търпя и която се опитва да ръководи идейно живота ни и пресича всякакви опити на Ларка да живее „красивичко“ като приятелките си и дамите от нашия кръг. Принуден съм да търпя, да търпя, да търпя… И колкото и да се мъча, не мога да разбера защо. Защо животът ми се подреди така, че съм принуден да търпя всичко това? Къде сгреших? Какво не направих както трябва? Не разбирам. Всички хора живеят нормално, само аз не успявам.

А сега и това… Любов ще ми въртят тука, под носа ми! Ако Володка тогава не се беше намесил, всичко щеше да бъде различно. И кой да предположи, че ще стане такъв? Втори тате и толкоз. Дори от тате е по-лош. Какво нещо бе, как си проличават гените! Хем до трийсетгодишната си възраст Володка беше нормално момче, никой не беше чувал от него такива приказки. А после сякаш стана друг човек. Нима науката толкова му изкриви мозъка? На двайсет и пет години стана кандидат на науките, на двайсет и девет — доктор, от тези работи на всеки може да му се разхлопа дъската. Какво ти до трийсет, преди двайсетата си година той изобщо си беше пълен глупак, в нашето семейство и за човек не го смятахме. Тоест отначало, като съвсем малък, беше като нас, а когато умря Ваня, всички разбрахме, че нашият Вовка изобщо не е човек, а малко изчадие. Такова изчадие беше, докато не се ожени за Муза. Тя го направи човек. А виж, науката явно го повреди.

Ваня се роди, когато аз бях на единайсет години, Валка — на осем, а Вовка съответно на пет. Когато мама и татко го донесоха от родилния дом, ние с Валка и Володя отначало се уплашихме — толкова беше страшен. Главата му мъничка и някак несъразмерна, очите му дръпнати, носът плосък, езикът му стърчи между устните, шията му къса, пръстите като отсечени — и целият някак дебел. С една дума, тих ужас. Общо взето, ние и тримата нямахме представа как трябва да изглеждат новородените и сметнахме, че сигурно е нормално да изглеждат така. Просто житейската правда се оказа доста различна от онова, което виждахме в мултипликационните и детските филми.

Родителите ни бяха някак потиснати, постоянно си шушукаха, съвещаваха се за нещо тайно от нас, но ние не обръщахме внимание и все се вряхме да гледаме хлапето: беше ни интересно. Когато докараха Валка от родилния дом, аз бях на три години и изобщо не помня този момент. А когато се роди Вовка, бях на шест и много добре си спомням първите си впечатления от новороденото ни братче. Вовка не беше такъв. Но не можех да сравня впечатленията си с тези на Валка, между нея и Вовка също има три години разлика, като между мен и нея, така че и тя не си спомня какъв беше той. Ставаше нещо неразбираемо и загадъчно. Но на нас не ни казваха нищо.

А ние и не се интересувахме много-много. Но с времето започна да ми прави впечатление, че нещата някак не са в ред. Например, спомнях си, че когато тръгнах в първи клас, Вовка беше на годинка и той веднъж влезе в стаята ми и накъса падналата на пода тетрадка по аритметика, а някъде през май, точно преди ваканцията, когато учебната година вече свършваше, той вече тичаше толкова бързо, че с всичка сила се блъсна в мен, както седях до бюрото и си пишех домашното, поради което направих огромно мастилено петно и страшно се ядосах: наложи се спешно да тичам до книжарницата, да купувам нова тетрадка и да преписвам цялото домашно. А малкият Ваня на година и половина, когато Вовка вече тичаше като механична метла, едва започваше да се учи да ходи. Освен това си спомнях, че Вовка ме познаваше, когато беше само на два месеца, добре съм го запомнил, защото идваха гости и всички говореха за това. А Ваня не разпознаваше никого и не се усмихваше на никого нито на два, нито на три, нито на четири месеца. Вовка на пет месеца стискаше дрънкалката толкова силно, че не можех да му я взема, а Ваня и на годинка още не правеше това. И най-важното, което ни смая с Валка: мама никога не разхождаше Ваня заедно с другите майки. Колко пъти на връщане от училище ние виждахме в нашата градинка три-четири майки с колички, които се движеха в стройна редица и нещо разпалено обсъждаха. Спомнях си и как мама разхождаше Вовка точно така, в компания. А сега го разхождаше сама. И се усмихваше съвсем рядко. Почти не се усмихваше.

Най-сетне, след доста дълго време, родителите ни сметнаха, че е време да ни кажат истината. Ваня страдал от болестта на Даун. Никога нямало да бъде като другите деца. И целият ни живот вече щял да бъде различен. Нямало да дадат Ваня на ясли и на детска градина, защото не умее да ходи до тоалетна и да се храни самостоятелно. Но мама и татко трябвало да работят, затова денем за Ванечка щяла да се грижи баба, майката на мама, а всички ние, децата, трябвало да й помагаме и да я слушаме.

Отначало дори не разбрахме в какъв кошмар се превръща животът ни. Всички деца цапат пелените, всички не умеят да се хранят самостоятелно — е, голяма работа, ще мине известно време и ще се научи. Нали Валя се научи, Вовка също и аз имах чувството, че периодите, когато цялото ни жилище беше окичено със съхнещи пелени, бяха продължили съвсем кратко време. Но грешах. Времето минаваше, а нищо не се променяше. Ние все така трябваше да храним Ваня с лъжичка и всичко се изливаше и падаше от устата му — повдигаше ми се, като го гледах как яде. И все така не казваше за гърне и не умееше да го използва, можеше всеки момент да се наака и с изцапаните ританки да седне на килима — тогава онзи, който го видеше пръв, трябваше да го мие, да пере дрехите му и да бърше всички останали следи. От устата му непрекъснато се точеха лиги, а от носа — сополи. Нито аз, нито Валя можехме да поканим приятели вкъщи. От една страна, ни го забраняваха родителите: Ванечка бил много податлив на всякакви инфекции, вкъщи трябвало да има колкото може по-малко външни хора и изобщо не било нужно чужди хора да научават за нашето нещастие. От друга страна, ние разбирахме, че от вида на Ваня, от неговите лиги, сополи и наакани миризливи гащи всеки може да повърне — дори и най-стабилният човек.

Не можехме много да излизаме или да ходим на кино: мама ни правеше строги забележки, че се забавляваме, вместо да помагаме на баба в отглеждането на Ваня. Ваня ни е роден брат, за съжаление много болен, но това не е негова вина и ние трябва да го обичаме и да се грижим за него. И ние усърдно се преструвахме, че го обичаме и се грижим.

Ваня наистина беше много болен, постоянно настиваше и мама ни обясни, че децата с болестта на Даун имат много слаб имунитет и организмът им не може да се съпротивлява на вируси и разни инфекции. Освен това той имаше вроден порок на сърцето — така че трябваше да внимаваме много с Ванечка — в никакъв случай да не му викаме и да не го наказваме. И изобщо да не го разстройваме.

След време баба окончателно се премести у нас, защото й стана трудно да идва толкова рано всеки ден — нали в осем часа вече всички бяхме излезли, кой на работа, кой на училище. Жилището ни се превърна в ад. В едната стая родителите ни, в другата — баба и Ваня, в третата — ние, трите деца. Аз на петнайсет — юначага, който обича да куфее с рок музика, дванайсетгодишната Валка, която си въобразява само женски глупости, и деветгодишният Вовка, когото ние със сестра ми тогава още, нали бяхме малки, не смятахме и за човек. Ние с Валка бяхме страшно ядосани на родителите си и на Ваня (сякаш някой беше виновен за болестта му!) и макар да се преструвахме на грижовни и любящи, насаме изобщо не си подбирахме приказките и наричахме нещата с истинските им имена. Бяхме сигурни, че Вовка нищо не разбира, бяхме свикнали, че като е най-малък, ще си остане малък завинаги.

После аз навърших шестнайсет, после седемнайсет, осемнайсет… Растеше и Валка. Притеснявахме се и се дразнехме един от друг, ужасно ни бяха нужни отделни стаи и поне минимална възможност да се уединим, каквато ние нямахме. Баба продължаваше да живее у нас и Ваня все така се хранеше — макар и самостоятелно, но неспретнато и гадно, от носа му постоянно течаха сополи, той така и не се беше научил да използва тоалетната въпреки всички наши усилия да го научим. Все така често боледуваше и целият апартамент сякаш навеки се бе просмукал с миризмата на лекарства и изпражнения.

Той умря внезапно. Сърцето му не издържало. Беше на девет години. Ние с Валка усилено изцеждахме от очите си сълзи, като се преструвахме, че оплакваме загубата. И тогава Вовка направо ни уби.

— Ама защо плачете? — учудено попита той. — Та вие толкова мразехте Ваня, той ви пречеше. Постоянно говорехте, че ви е писнало и няма живот от него. Трябва да се радвате, че вече го няма. Сега баба ще си отиде, аз ще мога да живея с татко и мама и вие ще имате свои стаи. И ще можете да си каните гости.

Озърнах се ужасен. Слава богу, родителите ни не бяха наблизо. Нямаше никого и никой не бе чул това. Но Валка пак реагира по-бързо, тя винаги схващаше за секунди такива неща. Аз още се чудех как ли ще се отнесат татко и мама към думите на Вовка, ако той реши да ги повтори, а Валка вече взе мерки. Аз плеснах четиринайсетгодишния Вовка по тила, нарекох го глупак и излязох след сестра ми.

— … представяш ли си? — звънтеше възбуденото гласче на Валя. — Защо, вика, плачете, трябва да се радвате, че Ваня най-сетне умря. Сега баба ще си отиде, Ваня вече го няма и всеки ще си има отделна стая и ще можем да каним приятели на гости.

Спомням си колко се възхитих тогава на коварството на сестра ми. Как обърна нещата! Хем уж всичко беше истина. Но виновен излизаше вече Вовка, а не ние с нея. Просто изтръпвах от мисълта какво ще стане, ако Вовка преразкаже на родителите ни всички думи, които си бяхме казвали с Валентина в негово присъствие през всичките девет години от живота на Ваня. Та нали ние бяхме сигурни, че той или нищо не разбира, или изобщо не ни чува, а сега излезе, че прекрасно е чувал и разбирал всичко. И което е по-лошо — запомнил го е.

Леле, какво се започна! Татко ревна и нахълта в нашата „детска“ стая да се кара на Вовка, мама се разплака още по-силно и започна да си приготвя капките за сърце, баба се разврещя, че в семейството е израснал изверг на рода човешки…

Направиха Вовка на бъзе и коприва. Родителите ни не му говориха три месеца и естествено, нищо не му се разрешаваше, освен да ходи на училище и на тренировки.

Никакви разходки, никакви кина — нищо. Аз не проумявах защо той си премълча и дори не опита да се защити, да се оправдае, да обясни, че нещата стоят по съвсем друг начин, при това се страхувах, че той все пак ще заговори и не е сигурно, че родителите ни ще повярват на Валка, а не на него. И ние със сестра ми започнахме упорито да повтаряме на Вовка, че е мерзавец и безсърдечен гад, щом можа да каже такива думи за Ванечка. Неслучайно казват: „Повтори сто пъти на някого, че е свиня, и на сто и първия път той ще изгрухти“. Притискахме го със силата на авторитета си на по-големи брат и сестра.

Той така и не каза на родителите ни каква беше истината. Сигурно нашите профилактични мерки бяха подействали.

Веднъж спомена за това:

— Все пак не разбирам защо ме наказаха. Нали казах истината!

— Каква истина? Кажи де, каква истина си казал?

— Че докато Ваня беше жив, всички се чувстваха зле. На всички ни беше тежко. И на мама, и на татко, и на баба, и на нас. Веднъж чух как мама каза на баба, че й иде да се обеси, че не издържа повече, че не разбира защо съдбата я е наказала така и че вече няма сили да търпи това мъчение. На всички им олекна, когато Ваня умря. Защо не бива да се казва такава истина? Защо ме наказаха заради нея?

Трябваше да обясня на тоя малоумник, че не всяка истина трябва да се изрича на глас, защото съществуват определени правила, според които живеят хората, и тези правила не бива да се нарушават. Можеш да мислиш каквото искаш, но на глас трябва да говориш само каквото е правилно. А правилното е да се отнасяш към смъртта като към голяма мъка, дори тази смърт да има добри последствия за теб.

— Но това е лицемерие! Това е двуличие! Не може така! — възмути се Вовка.

— Не е двуличие, а спазване на правила.

Никога повече не се върнахме на този въпрос. Повтарям, не мога да кажа със сигурност какво въздействие бяха оказали на Вовка нашите профилактични мерки, но на нас с Валка те определено повлияха: ние толкова старателно го убеждавахме, че е глупак и гад, за да отклоним удара от себе си, че сами повярвахме в това. И още дълги години наричахме по-малкия си брат безнравствен малоумник, безсърдечен егоист, мерзавец, от когото няма да излезе нищо свястно.

Родителите ни също се отнасяха така към него. Те дълго не можаха да простят на Вовка думите, които той изрече в деня на смъртта на Ваня (които той всъщност не беше изричал), и му припомняха този епизод при всеки удобен и неудобен случай. А на нас с Валка ни се размина.

Сега Володя е любимецът на мама, тя не може да му се нарадва и го смята за идеалния син, от когото всички ние трябва да вземаме пример. Ето как се преобръща животът… Или гените си играят така?

Към следващата част или към съдържанието

Александра Маринина Всичко наопаки (4)

Метаданни

Данни

Всичко наопаки

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава 4

Отражение 1

Муза

Отражение 2

Владимир

Отражение 3

Михаил

Александра Маринина
Всичко наопаки (4)