Мален Маленов
За „терапевтичните консултации“ на Уиникът

Уиникът въвежда термина „терапевтични консултации“, за да опише начина, по който самият той се възползва от мисленето и опита си на психоаналитик в своята клинична практика на детски психиатър. Причините за избора на тази форма изглеждат съвсем актуални и днес. Ежедневните среши с деца, страдащи от психични и поведенчески проблеми, често изправят практикуващия пред случаи, в които дългосрочната терапевтична работа не е възможна, наложителна или дори желателна. Така е било и с Уиникът — в такива случаи той е разполагал само с една до няколко сесии да се докосне до несъзнавания свят на своите пациенти, да разбере повече за техния конфликт и, ако е възможно, да се намеси по начин, който би облекчил тяхното страдание. Ала — в действителност — тъкмо опитът и познанието на психоанализата, казва той, е това, което му е позволявало да го направи.

Техниката, която Уиникът използва в повечето си консултации, е прословутата „игра на драскулки“ (Squiggle Game), в която терапевт и пациент обменят импровизирани рисунки, които единият започва, а другият завършва. Той показва как, по особено любопитен начин, сериите от рисунки, получени в първото интервю, разговорът и особено „нишката“, която води от един образ към друг, могат да разкрият безценна информация за личността на детето, за неговото семейство и за сътресенията, които то преживява на този етап от своето развитие. Все пак — Уиникът предупреждава — играта на драскулки не е „техника“ в истинския смисъл на думата, тя не може да се прилага наготово без фундамента на психоанализата. За него тя е просто един начин да се влезе в контакт с детето. А какво ще се случи оттук нататък зависи само от това как терапевтът използва този контакт в интерес на своя пациент.

Тук идва и голямата разлика между психоаналитичната терапия в буквалния смисъл на думата и практиката на терапевтичните консултации. Тя е преди всичко разлика в рамката. Уиникът се опитва да използва своето разбиране на психоаналитик за една понякога мощна интервенция „в реалността“, в живота на пациента извън болничната среда, която би помогнала на детето, с помощта на неговите близки, да премине успешно през кризата. Диагнозата, която той поставя, касае не само детето и неговото развитие, но и средата, в която то живее. Той се среща с родителите и по един съвършено семпъл, но и недвусмислен начин им говори за трудностите на техните деца, прави препоръки, търси съвместно разбиране и решение, така че да бъде възможна промяна. Семейството за него си остава най-важната форма на психотерапия — стига да е в състояние да осигури онази стабилност и любов („осигуреност на средата“), от които детето се нуждае. Неговата собствена роля е единствено да „преведе“ несъзнаваното послание на детето и да остави лечението в ръцете на неговото семейство. И, макар да признава, че подобна намеса не би могла да замести дългосрочната терапевтична работа, тя все пак му е позволила да съдейства за положителния изход от болестта при немалко от неговите пациенти.

Статията, който Ви предлагаме, показва именно възможността на подобна намеса при работата с 13-годишно момче с противообществени прояви. В по-голямата си част, този случай е воден от дистанция — в кореспонденцията на Уиникът с двамата родители. Донякъде нарочно избрахме случай, в който Уиникът не разчита на рисунките — за да подчертаем още веднъж, че „магията“ на несъзнаваното се чете не с очите, а с нашето собствено несъзнавано — тогава, когато сме в състояние да комуникираме с него.