Максим Горки
Сред хората (3)

3

Неусетно, като мъничка звезда в зори, угасна брат ми Коля. Баба, той и аз спяхме в малка барачка върху дърва, покрити с разни вехтории; в съседство, зад осеяната с пролуки стена от дебели дъски, се намираше курникът на хазаите; вечер чувахме как се отърсваха и кудкудякаха, заспивайки, охранените кокошки; сутрин ни будеше златният гласовит петел.

— О, да пукнеш дано! — мърмореше баба, събуждайки се.

Аз вече не спях и наблюдавах как през цепнатините на дърварника се провират към мене в леглото слънчевите лъчи, а в тях танцува някакъв сребърен прах — тези прашинки бяха като думи в приказка. В дървата шумолят мишки, сноват червени буболечки с черни точки по крилата.

Понякога, избягал от задушните изпарения на кокошия тор, аз се измъквах от дърварника, покатервах се на покрива му и гледах как в къщата се събуждаха безоки хора, огромни, подпухнали от спането.

Ето че се подаде през прозореца косматата кратуна на лодкаря Ферманов, начумерен пияница; той гледа слънцето с малките цепки на отеклите си очи и грухти като шопар. На двора изскочи дядо, като приглаждаше с две ръце червеникавата си косица — бърза към банята да се облее със студена вода. Бъбривата готвачка на хазаина, остроноса, обилно поръсена с лунички, прилича на кукувица, самият хазаин — на стар, затлъстял гълъб, и всички хора наподобяват птици, животни, зверове.

Утрото е така хубаво, ясно, но ми е малко тъжно и ми се ще да ида в полето, където няма никой — вече зная, че хората, както винаги, ще омърсят светлия ден.

Веднъж, когато лежах на покрива, баба ме повика и каза тихо, като кимна към леглото си:

— Виж, Коля умря.

Момченцето се бе смъкнало от аленото платно на възглавничката и лежеше върху кечето, синкаво, голичко, ризата му се бе събрала към врата, разкрила подутия корем и кривите крачета в рани, ръцете му бяха странно подложени под кръста, като че ли е искало да се приповдигне. Главата му бе леко наведена встрани.

— Слава богу, помина се — рече баба, като разресваше косата си. — Защо ли би живял такъв, недъгав?

Дойде дядо, потропвайки, сякаш танцува, и внимателно попипа с пръст затворените очи на детето; баба каза сърдито:

— Защо го буташ с немити ръце?

Той замърмори:

— Ето — родиха го… живя, яде… нищо и никакво…

— Събуди се — прекъсна го баба.

Той я погледна, без да я вижда, и тръгна да излезе, като каза:

— Аз няма с какво да го погреба, както щеш сама…

— Тю, нещастнико!

Излязох и не се прибрах чак до вечерта.

Погребахме Коля на другия ден сутринта; аз не отидох в църквата и през цялото време, докато служеха литургия, седях край разкопания гроб на майка ми заедно с кучето и с бащата на Яз. Той изкопа гроба евтино и непрекъснато се хвалеше с това пред мен.

— Правя го само защото сте ми познати, а инак щеше да струва една рубла…

Когато надниквах в жълтата дупка, откъдето излизаше тежка миризма, виждах отстрани в нея черни, влажни дъски. При най-малкото ми помръдване пясъчните насипи около гроба се свличаха, тънки струйки течаха на дъното и оставяха браздулици по стените. Нарочно се движех, за да скрие пясъкът тези дъски.

— Не си играй — каза бащата на Яз, подръпвайки от лулата си.

Баба донесе на ръце бялото ковчеже, мръсният селяк скочи в дупката, пое ковчега, постави го до черните дъски, изскочи от гроба и взе да бута там пясъка и с крака, и с лопата. Лулата му пушеше като кадилница. Дядо и баба му помагаха също мълчаливо. Нямаше нито попове, нито просяци, само ние четиримата сред гъстата тълпа от кръстове.

Като даваше парите на пазача, баба каза с укор:

— И все пак разбута Вариния ковчег…

— Как иначе! И тъй взех чужда земя. Това нищо не е!

Баба се поклони до земята на гроба, изхлипа, зави на глас и си тръгна, а след нея — дядо, скрил очи под козирката на фуражката си, оправяйки излинелия си редингот.

— Сяха семе в неорана земя — каза той ненадейно и изтича напред като гарван в угари.

Попитах баба:

— Какво разправя?

— Остави го! Има си свои мисли — отвърна тя.

Беше горещо, баба вървеше тежко, краката й затъваха в топлия пясък, тя често се спираше и бършеше с кърпа потното си лице.

Попитах я с усилие.

— Черното в гроба маминият ковчег ли е?

— Да — каза тя ядно. — Глупав пес… Още няма година, а виж, Варя изгнила! Всичко това е от пясъка — той пропуска водата. Да беше глина, щеше да е по-добре…

— Всички ли гният?

— Всички. Само светците избягват това…

— Ти няма да изгниеш!

Тя се спря, оправи каскета на главата ми и ме посъветва сериозно:

— Я не мисли за това, не трябва. Чуваш ли?

Но аз мислех. „Колко обидно и противно нещо е смъртта. Ама че мръсотия!“

Чувствувах се много зле.

Когато се прибрахме, дядо вече бе приготвил самовара и сложил масата.

— Чаец да пием, жегата да надвием — каза той. — Ще запаря от моя. За всички.

Отиде при баба и я потупа по рамото.

— Как е, майко, а?

Баба махна с ръка.

— Как ще е!

— Това е то! Разгневил се е господ на нас, къса къс подир къс… Да бяхме здраво семейство като пръстите на ръката…

Отдавна не бе говорил така кротко и миролюбиво. Слушах го и очаквах, че старецът ще заглуши обидата ми, ще ми помогне да забравя жълтата яма и черните, влажни отломки отстрани в нея.

Но баба сурово го прекъсна:

— Я стига, татко! Цял живот говориш тез думи, а на кого е по-леко от тях? Цял живот разяждаше всички, както ръжда желязо…

Дядо се изкашля, погледна я и млъкна.

Вечерта пред портата тъжно разказах на Людмила какво бях видял сутринта, ала това не й направи особено впечатление.

— По-добре е да бъдеш сирак. Да бяха умрели майка ми и баща ми, щях да оставя сестра си на брат ни, пък аз щях да ида в манастир за цял живот. Какво друго да правя? За женене не ставам, куца съм — не ме бива за работа. А още и хроми деца ще народиш…

Тя приказваше разумно, както всички жени от нашата улица, и вероятно от тази вечер загубих интерес към нея, а и животът ми потече така, че все по-рядко виждах приятелката си.

Няколко дни след смъртта на брат ми дядо каза:

— Легни си днес по-рано, на разсъмване ще те събудя, че ще идем в гората за дърва…

— Пък аз ще понабера билки — заяви баба.

Гората — от смърчове и брези — се намираше в блато, на около три версти от предградието. Богата с изсъхнали и повалени от бури дървета, тя се разстилаше от едната страна до Ока, от другата стигаше до шосето за Москва и по-далеч, оттатък шосето. Над нейната мека четина като черна шатра се възправяше високо боров гъсталак — Савьолово бърдо.

Цялото това богатство принадлежеше на граф Шувалов и почти не се пазеше; кунавинските занаятчии и дребни служащи гледаха на него като на свое, събираха съчки и сечаха изсъхналите дървета, без да отбягват и живите, когато им падне. През есента, набавяйки си дърва за зимата, към гората се запътваха десетки хора с брадви и въжета на пояса.

Ето че и ние тримата вървим призори през сребристозеленото, росно поле; вляво от нас, отвъд Ока, над червеникавите склонове на Кълвачови баири, над белия Нижни Новгород с хълмовете на зелените градини, със златните кубета на църквите, бавно изгрява руско лениво слънчице. Тих вятър сънливо вее от тихата, мътна Ока, поклащат се златни лютичета, натежали от роса морави камбанки безмълвно са полегнали към земята, пъстри имортели сухо стърчат над безплодната почва, разтваря алени звезди „нощната хубавица“ карамфилът…

Като тъмна рат приижда гората насреща ни. Крилатите смърчове — като големи птици; брезите — като моми. Кисел дъх на блато се лее в полето. До мене върви кучето ми, изплезило розов език, спира се, надушва миризмата и слисано клати лисичата си глава.

В бабината салтамарка, с вехт каскет без козирка, дядо примижава, усмихва се на нещо и крачи с тънките си крака внимателно, сякаш дебнешком. Баба, със синя блуза, с черна пола и бяла забрадка, чевръсто ситни по земята — мъчно можеш да я стигнеш.

Колкото наближаваме гората, толкова по-оживен става дядо; като поема въздуха през нос и покашля, той говори отначало сопнато, неясно, после, сякаш опивайки се, весело и красиво:

— Горите са господни градини. Никой не ги е засявал, само вятърът божи, святото дихание на устата му… Често пъти на младини, в Жигули, когато бях бурлак… Ех, Лексей, няма да ти се падне да видиш и да изпиташ, каквото аз съм изпитал! По Ока горите се ширят от Касимов до Муром, или гората отвъд Волга — до Урал стига, така си е! Всичко това е безмерно и прекрасно…

Баба го гледа под око и ми намига, а той се препъва в буците твърда земя и ситно реди сухички думи, засявайки с тях паметта ми.

— Теглехме от Саратов голяма платноходка с масло за панаира в Макарий и разпоредник ни беше Кирило от Пурех, а водата изгребваше един касимовски татарин, Асаф ли, как ли беше… Стигнахме Жигули, ама забрули в очите ни горянинът — капнахме, заковахме се на място, свят ни се зави — излязохме на брега да варим каша. А на земята — май, пък Волга се разстлала като море и по нея се реят вълни на ята, сякаш хиляди лебеди плават към Каспий. Пък планините Жигули, зелени, каквито са пролети, изхвръкнали в небето, в небенцето облаци бели пасат, слънцето се топи на земята като злато. Почиваме, любуваме се, всички станахме по-добри един към друг; по реката шета севернякът, студено, а на брега — топло, дъхаво! Надвечер нашият Кирило — строг мъж беше и човек на възраст — стана, свали си калпака, па току дума. „Е, момчета, не съм ви вече нито началник, нито слуга, вървете сами, а аз ще се оттегля в гората!“ Ний всички се сепнахме — как и защо? Зер не можем без отговорен пред господаря човек — хората не работят без главатар! Нищо, че е Волга — може и прав път да объркаш. Народът е звяр безразсъден, за какво да му е жал? Уплашихме се. А той — своето: „Не ща вече да живея тъй; като ваш пастир, ще ида в горите!“ Наканили се бяхме — някои — да го бием и да го вържем, ала други се размислиха за него и викат: „Чакайте!“ А изгребвачът-татарин също вика: „И аз отивам!“ Съвсем я втасахме. На татарина господарят не беше плащал за две пътувания и от третото беше изминал половината път — луди пари за онова време! Викахме, викахме до късна вечер, а като взе да пада нощ, седмина избягаха от нас, останахме я шестнайсет, я четиринайсет. Това ти е гората!

— Разбойници ли станаха?

— Може — разбойници, а може и отшелници, по онова време много не отличаваха тези работи…

Баба се кръсти.

— Пресвета майко божия! Помислиш ли за хората, за всички ти дожалее.

— На всички е даден един и същ разум — да знаеш накъде тегли дяволът…

Влизаме в гората по мокра пътека, между блатни купчинки твърда земя и хилави смърчове. Струва ми се, че е много хубаво завинаги да избягаш в гората, както е избягал Кирило от Пурех. В гората няма бъбриви хора, бой, пиянство, там ще забравя отвратителната алчност на дядо, пясъчния гроб на мама, всичко, което оскърбява и потиска сърцето с тежка печал.

На едно сухо място баба казва:

— Трябва да закусим, я да седнем!

В кошничката си тя носи ръжен хляб, зелен лук, краставици, сол и извара в кърпица; дядо гледа всичко това засрамено и премигва.

— А аз не съм взел нищо за ядене, ох, майко мила…

— Ще стигне за всички…

Седим, облегнати в бакърения дънер на висок бор; въздухът е наситен с дъх на смола, от полето вее тих вятър, поклащат се хвощовете; с тъмната си ръка баба бере треви и ми разказва за лечебните свойства на жълтия кантарион, на рошовината и на живовляка, за тайнствената сила на папрата, на лепливата върбовка, на прашната трева-плавун!

Дядо сече повалени дървета, аз трябва да нося насеченото на едно място, но неусетно изчезвам в гъстака след баба — тя плава полека между могъщите стволове и сякаш се гмурка, непрекъснато се привежда към земята, обсипана с иглици. Ходи и си говори сама:

— Рано излезли пънчушките — малко гъби ще има! Слабо се грижиш ти, господи, за бедните — за бедняка и гъбата е лакомство!

Вървя след нея мълком, предпазливо, като внимавам да не ме забележи: не искам да преча на разговора й с бога, с тревите, с жабите…

Но тя ме забелязва.

— Избяга от дядо си, а?

И като се покланя на черната земя, разкошно облечена в изпъстрената с цветя одежда на злаковете, тя разправя как веднъж, разгневен на хората, бог залял с вода земята и удавил всичко живо.

— Но премилата му майка събрала отнапред всички семена в една кошничка и ги скрила, а после моли слънчицето: изсуши земята от край до край, за това хората ще те възславят! Слънчицето изсушило земята, а тя я засяла със скритото зърно. Гледа господ: пак се покрива земята с живини — и треви, и добитък, и хора!… Кой, дума, е сторил това против моята воля? Тогава тя се покаяла пред него, ама и на самия господ му било жал да гледа пуста земята, та й рекъл: добре си направила!

Разказът ми харесва, но съм учуден и казвам много сериозно:

— Дали е било така? Та божията майка се е родила дълго след потопа.

Сега баба е слисана.

— Кой ти каза това?

— В училище, в книжките пише…

Това я успокоява и тя ме съветва:

— Абе я зарежи, забрави туй, всичките книжки; лъжат те, книжките!

И се смее тихо, весело.

— Измъдрили го, глупчовците! Бог имало, а той майка нямал, ама де! Че кой го е родил?

— Не зная!

— Много хубаво! До „не зная“ си научил!

— Попът разправяше, че божията майка се е родила от Йоаким и Ана.

Баба вече се сърди — стои срещу мене и строго ме гледа право в очите.

— Мария Якимовна, значи? Ако мислиш така, здравата ще те натупам!

Но след малко ми обяснява:

— Богородица всякога е била, най-преди от всички! От нея се е родил бог, а после…

— Ами Христос — как тъй!

Баба мълчи, смутено затворила очи.

— Ами Христос… да, да, да?

Виждам, че съм победил, объркал съм я в тайните божи, и това ми е неприятно.

Навлизаме все по-навътре в гората, в синкавата омара, прорязана от златни слънчеви лъчи. В топлината и приветливостта на гората тихо диша някакъв особен шум, мечтателен и будещ мечти. Цвъртят кръсточовки, чуруликат синигери, смее се кукувица, авлига подсвирва, безспирно звучи усърдната песен на чинката, унесено пее странна птица — борова чинка. Изумрудени жабчета подскачат в краката; между корените, изправила златната си главица, лежи водна змия и ги пази. Църка катеричка, сред клоните на боровете се мярка пухкавата й опашка; виждаш невероятно много, иска ти се да виждаш все повече, да вървиш все по-далече.

Между стъблата на боровете се явяват прозрачни, ефирни фигури на огромни хора и изчезват в зеления гъсталак; през него прозира синьо, посребрено небе. Под краката като разкошен килим се разстила мъхът, извезан с червени боровинки и със сухите нишки на клюквата, къпините блестят в тревата като капки кръв, гъбите дразнят със силната си миризма.

— Пресвета Богородице, ясен зрак земен — въздиша и се моли баба.

В гората тя е като стопанка и сродна с всичко наоколо — върви като мечка, всичко вижда, всичко хвали и му благодари. От нея сякаш се лее топлина из гората и когато мъхът, стъпкан от крака й, се разгръща и изправя, на мене ми е особено приятно да виждам това.

Вървиш и си мислиш: хубаво е да си разбойник, да ограбваш алчните, богатите и да раздаваш ограбеното на бедните — нека всички да са сити, весели, да не бъдат завистливи и да не се джафкат помежду си като зли псета. Хубаво е също да стигнеш при бабиния бог, при нейната Богородица и да им кажеш цялата истина за това, колко зле живеят хората, колко лошо, обидно се погребват едни други в мръсния пясък. И изобщо колко обидни неща има на земята, които съвсем не са нужни. Ако Богородица ми повярва, нека ми даде такъв ум, че да мога всичко да наредя по-инак, някак по-добре. Нека хората ме слушат с доверие — пък аз ще се постарая да измисля как да живеят по-добре! Нищо, че съм малък — Христос е бил само с една година по-голям от мене, а по това време вече мъдреците го слушали…

Веднъж, ослепял от мисли, паднах в дълбока дупка, разпрах си хълбока в един клон и си раздрах кожата на тила. Седях на дъното, в студената кал, лепкава като смола, и с безмерен срам чувствувах, че сам не ще мога да изляза, а ми бе стеснително да плаша с викове баба. И все пак я повиках.

Тя ме измъкна бързо и каза, като се кръстеше:

— Слава тебе, господи! То добре, че бърлогата е празна, ами ако си беше там стопанинът й?

И заплака през смях. После ме заведе при потока, изми и превърза с ризата си раните ми, като сложи някакви листа, които отслабиха болката, и ме съпроводи до железопътния кантон — не можех да стигна до къщи, понеже бях много отпаднал.

Започнах почти всеки ден да моля баба:

— Да идем в гората!

Тя се съгласяваше на драго сърце и така прекарахме цялото лято, до късна есен, като събирахме билки, горски плодове, гъби и лешници. Баба продаваше събраното и с това се изхранвахме.

— Търтеи! — викаше пискливо дядо, макар че ние никак не ядяхме хляба му.

Гората будеше у мене чувство на душевен покой и уютност; в това чувство изчезваха всичките ми огорчения, забравях неприятното и същевременно у мене растеше особена напрегнатост на усещанията: слухът и зрението ми се изостряха, паметта ми ставаше по-изострена, хранилището на впечатленията — по-дълбоко.

И все повече ме учудваше баба — бях свикнал да я смятам за най-възвишено същество сред хората, най-добро и най-мъдро на земята, а тя непрестанно затвърдяваше това ми убеждение. Една вечер, след като набрахме маматарки, на път за къщи ние излязохме в окрайнините на гората; баба поседна да си почине, а аз изобиколих зад дърветата — дали няма още гъби?

Изведнъж чувам гласа й и гледам: седнала на пътеката, тя спокойно орязва корените на гъбите, а до нея, изплезило език, стои сиво, жилаво куче.

— Я си върви, махай се! — казва баба. — Върви си по живо по здраво!

Малко преди това Вальок беше отровил кучето ми; много ми се прииска да си примамя това — ново. Изскочих на пътеката, кучето странно се изви, без да обърне врата си, погледна ме със зеления взор на гладните си очи и рипна в гората, подвило опашка. Осанката му не бе кучешка и когато свирнах, то диво се хвърли в шубрака.

— Видя ли? — попита баба и се усмихна. — Пък отначало се припознах, мислех че е куче, гледам — абе зъбите вълчи, па и вратът също! Дори се уплаших: е, думам, ако си вълк, махай се! Добре, че през лятото вълците са кротки…

Тя никога не се луташе из гората, като откриваше безпогрешно пътя за къщи. По дъха на тревите знаеше какви гъби трябва да има на това място, какви — на друго и често ме изпитваше.

— А червената млечница кое дърво обича? Ами как ще отличиш ядливата кладница от отровната? А коя гъба обича папрата?

По едва забележими драскотини върху кората на дървото тя ми посочваше катеричите хралупи, аз се покатервах на дървото и опустошавах скривалището на животинчето, като изваждах от него запасите от лешници за зимата; понякога в скривалището се намираха по десетина фунта от тях…

Веднъж, когато се занимавах с тази работа, някакъв ловец наби в дясната страна на тялото ми двадесет и седем сачми за бекаси; единадесет баба изчопли с игла, а останалите седяха в кожата ми дълги години, като излизаха постепенно.

На баба й харесваше, че се отнасям търпеливо към болката.

— Браво — хвалеше ме тя, — има ли търпение, ще дойде и умение!

Всеки път, когато събереше малко пари от продажбата на гъби и лешници, тя ги слагаше по прозорците като „негласна милостиня“, а сама дори в празник ходеше в дрипи и с кръпки.

— По-лошо от просякиня се носиш, срамиш ме — гълчеше дядо.

— Нищо, ни съм ти дъщеря, ни съм ти мома за женене…

Техните разпри ставаха все по-чести.

— Не съм по-грешен от другите — обидено викаше дядо, — ала съм повече наказан!

Баба го задяваше:

— Дяволите знаят кой колко струва.

И ми казваше насаме:

— Абе страх го е моя старец от дяволчетата! Я как бързо старее, само от страх… Ех, горкият човек…

Аз много заякнах през лятото и подивях в гората, като загубих интерес към живота на връстниците си, към Людмила — тя ми се струваше отегчително разсъдлива…

Веднъж дядо си дойде от града, целият мокър — бе есен и валеше, — отърси се на прага като врабец и каза тържествено:

— Е, хайто, стягай се утре за работа!

— Къде пак? — сърдито попита баба.

— У сестра ти Матрьона, при сина й…

— Ох, татко, лошо си го намислил!

— Млък, глупачко! Може чертожник да го направят.

Баба мълчаливо наведе глава.

Вечерта казах на Людмила, че заминавам в града, там ще живея.

— И мен скоро ще ме закарат там — съобщи ми тя замислено. — Татко иска изобщо да ми отрежат крака, без крак ще бъда здрава.

През лятото тя бе отслабнала, кожата на лицето й бе станала синкава, а очите й се бяха уголемили.

— Страх ли те е? — попитах.

— Страх ме е — каза тя и беззвучно заплака.

Нямаше с какво да я утеша — самият аз се страхувах от живота в града. Дълго седяхме в унило мълчание, притиснати един до друг.

Да беше лято, бих придумал баба да тръгнем по просия, както е ходила тя като момиче. Би могло да вземем и Людмила — щях да я возя в количка…

Но бе есен, навън препускаше влажен вятър, небето бе забулено с неизчерпаеми облаци, земята се бе съсухрила, кална и злочеста.