Максим Горки
Моите университети (3)

Една сутрин, в празник, когато готвачката подкладе дървата в пещта и излезе на двора, а аз бях в дюкяна, в кухнята нещо силно изфуча, дюкянът се раздруса, от полиците изпопадаха тенекиените кутии с карамелите, иззвънтяха счупени стъкла, забарабаниха по пода. Аз се спуснах към кухнята, от нейната врата нахлуваха в стаята черни облаци дим, зад тях нещо шипеше и трещеше — Хохолът ме хвана за рамото:

— Стойте…

В пруста започна да вие готвачката.

— Е, глупачка…

Ромас потъна в дима, затропа с нещо, изруга здраво и завика:

— Престани! Вода!

На пода на кухнята димяха главни, гореше борина, лежаха тухли, черната паст на пещта беше празна, като изметена. Аз напипах в дима ведро вода, залях огъня на пода и започнах да хвърлям главните обратно в пещта.

— По-предпазливо! — каза Хохолът, който водеше за ръка готвачката и като я тласна в стаята, изкомандува:

— Залости дюкяна! По-предпазливо, Максимич, може пак да избухне… — Той клекна и започна да разглежда кръглите, елови главни, след това започна да измъква от пещта онези, които бях хвърлил там.

— Какво правите?

— А — ето!

Той ми подаде странно разкъсано кръгло дърво, и аз видях, че вътрешността му беше издълбана със свредел и странно опушена.

— Разбирате ли? Те, дяволите, са напълнили дървото с барут. Глупаци! Какво може да се направи с фунт барут?

Той остави дървото настрана и започна да си мие ръцете, като говореше:

— Добре, че Аксиния е била излязла, иначе щяло да я нарани…

Кисловатият дим се разнесе, можеше да се види, че на полицата съдовете са изпотрошени, всички стъкла са избити из рамката на прозореца, а в отвора на пещта са съборени тухли.

В този момент спокойствието на Хохола не ми се хареса — той се държеше така, като че ли глупавият замисъл не го възмущава ни най-малко. А по улицата тичаха момчета, кънтяха гласове:

— У Хохола има пожар! Горим!

Някаква жена виеше и нареждаше, от стаята Аксиния викаше тревожно:

— Искат да разбият дюкяна, Михайло Антонич!

— Е, е, тихо! — отговаряше той, като изтриваше с пешкира мократа си брада.

През отворените прозорци на стаята гледаха изкривени от страх и гняв космати муцуни, с присвити от лютия дим очи, и някой възбудено, пискливо крещеше:

— Да ги изгонят от селото! Скандалите им нямат край! Какво е това, господи?

Дребничък червенокос селянин, кръстейки се и мърдайки устни, се мъчеше да се вмъкне през прозореца — и не можеше; в дясната си ръка държеше брадва, а лявата, която треперливо се хващаше за прозореца, се отплъзваше.

С дърво в ръката Ромас го попита:

— Ти къде?

— Да гася, батинка…

— Че никъде не гори…

Мужикът изчезна, отворил изплашено уста, а Ромас излезе на вратата на дюкяна и като показваше дървото, каза на тълпата:

— Някой от вас е напълнил това дърво с барут и го е пъхнал между нашите дърва. Но барутът се оказа малко и не причини никаква пакост…

Аз стоях зад Хохола, гледах тълпата и слушах как селянинът с брадвата страхливо разказва:

— Като замахна срещу мен с дървото…

А войникът Костин, пийнал вече, крещеше:

— Да се изгони еретикът! Под съд…

Но повечето от хората мълчаха, гледаха Ромас вторачено и недоверчиво слушаха неговите думи:

— За да се вдигне във въздуха къщата, трябва много барут — може би един пуд! Хайде, отивайте си…

Някой питаше:

— Къде е кметът?

— Трябва да се повика полицейският!

Хората се разотидоха, без да бързат, неохотно, като че ли съжалявайки за нещо.

Ние седнахме да пием чай, Аксиния наливаше, мила и добра като никога, и като поглеждаше съчувствено Ромас, говореше:

— Като не вземете да се оплачете от тях, ето на, правят поразии.

— Не ви ли сърди това? — попитах аз.

— Няма време да се сърди човек от всяка глупост.

Аз си помислих: «Ако всички хора вършеха така спокойно своята работа!»

А той вече говореше, че скоро ще замине за Казан и питаше какви книги да донесе.

Понякога ми се струваше, че у този човек на мястото на душата действува — като в часовник — някакъв механизъм, навит веднаж за цял живот. Аз обичах Хохола, уважавах го много, но искаше ми се поне веднаж да се разсърди на мен или на някого другиго, да викне и да тропне с крак. Обаче той не можеше или не искаше да се сърди. Когато го дразнеха с глупост или подлост, той само насмешливо присвиваше сивите си очи и казваше с кратки, студени думи нещо, винаги много просто, безжалостно.

Така той попита Суслов:

— Вие, стар човек, защо си кривите душата?

Жълтите страни и чело на стареца бавно се покриха с червенина и като че ли и бялата му брада също порозовя в корените на космите.

— Нали, никаква полза нямате от това, а ще загубите уважението.

Суслов, навел глава, се съгласи:

— Вярно, няма полза!

И после казваше на Изот:

— Това е душеводител! Ей такива трябва да подбират за началство…

…Кратко, разбрано Ромас ми внушава какво и как трябва да правя в негово отсъствие и струва ми се, че той Вече е забравил за опита да го изплашат с взрива, както се забравя за ухапване от муха.

Дойде Панков, огледа пещта и намръщено попита“

— Не се ли изплашихте?

— Че от какво?

— Война!

— Седни да пиеш чай.

— Жената ме чака.

— Къде си бил?

— За риба. С Изот.

Той си отиде и в кухнята още веднаж повтори замислено:

— Война.

Той говореше с Хохола винаги кратко, като че ли отдавна вече са завършили разговорите си за всичко важно и сложно. Помня, като изслуша историята на царуването на Иван Грозни, разказана от Ромас, Изот каза:

— Дотеглив цар!

— Касапин — добави Кукушкин, а Панков решително заяви:

— Не е бил кой знае колко умен. Е, изтрепал князете, а на тяхно място развъдил дребни дворянчета. Па надокарал и чужди, другоземци. Няма много ум в тая работа. Дребният помешчик е по-лош от едрия. Мухата не е вълк, не можеш да я убиеш с пушка, а дотяга повече от вълка.

Появява се Кукушкин с ведро глинена каша и измазвайки тухлите в пещта, говори:

— Измислили го, дяволите! Въшките си да изчистят — не могат, а човека да очистят — дадено! Ти, Антонич, не докарвай наведнаж много стока, по-добре по-малко, па по-често, че, току-виж, те запалили. Сега, като уредиш тази работа, чакай беда!

„Тази работа“, много неприятна за селските богаташи, е кооперация на овощарите. Хохолът почти я е организирал с помощта на Панков, Суслов и още двама-трима разумни селяни. Повечето от стопаните почнаха да се отнасят към Ромас по-благосклонно, броят на купувачите в дюкяна забележимо се увеличаваше, и дори „непрокопсаниците“ — Баринов, Мигун — всячески се стараеха да помогнат с всичко, с каквото можеха, на делото на Хохола.

На мен много ми се харесваше Мигун, аз обичах неговите красиви, печални песни. Когато пееше, той затваряше очи и конвулсиите по неговото страдалческо лице преставаха. Той живееше в тъмните нощи, когато няма луна или небето е забулено от плътната тъкан на облаците. Случваше се — от вечерта още да ме покани тихичко:

— Ела на Волга.

Там, след като нагласи забранените риболовни уреди за чига, яхнал задната част на своята лодка, спуснал кривите си, тъмни крака в тъмната вода, той говори полугласно:

— Господар да ме взима на подбив — хайде, нищо, мога да търпя, кучета го яли, той е нещо, той знае повече от мен. А когато ме настъпва някой от моята черга, селяк — как мога да приема това? Къде е разликата между нас? Той си смята парите в рубли, а аз в копейки, това е всичко!

Лицето на Мигун болезнено се изпъва, веждите му подскачат, пръстите на ръцете бързо се движат, като оправят и придръпват връвчиците на въдиците, тихо звучи сърдечният му глас:

— Смятат ме за крадец, вярно — имам тоя грях! Само че всички живеят от грабеж, всички един друг се смучат и ядат. Да. Бог не ни обича, а дяволът ни глези!

Черната река пълзи край нас, черни облаци се движат над нея, ниският бряг не се вижда в тъмнината. Леко шумят вълните по пясъка на брега и мият краката ми, като че ли ме увличат след себе си в безбрежната, плуваща нанякъде тъма.

— Нали трябва да се живее? — пита Мигун с въздишка.

Горе, на баира, унило вие куче. Като през сън, аз си мисля:

„А защо ли трябва да живее такъв като теб и така?“

Много тихо е на реката, много тъмно и страшно. И няма край тази топла тъма.

— Ще убият Хохола. Па виж, че и теб убили — мърмори Мигун, след това неочаквано и тихо запява песен:

— Мене мама обичаше,

говореше:

Сине Яша, мила душо,

живей кротко…

Той притваря очи, гласът му звучи по-силно и по-скръбно, пръстите му, които оправят връвта на въдиците, се движат по-бавно.

Яша майка не послуша,

не послуша…

Имам странно усещане: като че ли земята, подмита от тежкото движение на тъмната, течна маса, се проваля в нея, а аз — падам, свличам се заедно със земята в мрака, където завинаги вече е потънало слънцето!

Прекъснал пеенето така неочаквано, както го е започнал, Мигун мълчаливо завлича лодката във водата, сяда в нея и почти безшумно изчезва в тъмното. Гледам след него и си мисля:

„Защо живеят такива хора?“

Аз съм приятел и с Баринов, нехаен човек, самохвалко, лентяй, сплетник и несвъртлив скитник. Той е живял в Москва и като говори за нея, плюе:

— Град като пъкъл! Неразбория. Църкви — четиринадесет хиляди и шест, а народът — до един мошеници! И всички крастави като коне, бога ми! Търговци, военни, еснафи — всички, до един, вървят и се чешат. Вярно, там има цар-топ, грамадна работа! Петър Велики сам го е отливал, за да стреля по бунтарите; една жена, дворянка, дигнала бунт срехпу него, от любов към него. Живял с нея цели седем години, ден след ден, после я зарязал с три деца. Тя се разгневила и — бунт! Че като избухтял, братлета, с тоя топ по бунтовниците — изтрепал наведнаж девет хиляди триста и осем души! Даже сам се изплашил: „Не — казал на митрополит Филарет, — тоя гад трябва да се запои, да не буди съблазън!“ И го запоили…

Аз му казвам, че всичко това е вятър, а той се сърди:

— Го-осподи боже мой! Какъв мръсен характер имаш! Тази история ми я разказа подробно един учен човек, а ти…

Той е ходил и в Киев „при светците“ и разказва:

— Тоя град е нещо като нашето село, също стои на баир и река има, само че забравих коя беше. В сравнение с Волга — вадичка! Объркан град, да си кажем направо. Всички улици криви и вървят нагоре. Народът — хохолски, не от такава кръв като Михайло Антонов, а полуполски, полутатарски. Не говори, ами мотляви. Чорлав народ, мръсен. Яде жаби — жабите у тях са по десетина фунта. В колите си запряга волове, дори оре с тях. Воловете им са за чудо и приказ, най-малкият е четири пъти по голям от нашия. Тежат осемдесет и три пуда. Монаси там има петдесет и седем хиляди и двеста и седемдесет и три архиерея… Гледай го, чуден човек! Как можеш да спориш? Аз сам съм видял всичко, със собствените си очи, а ти бил ли си там? Не си бил. Е, мълчи тогава! Аз, брат, от всичко най-много обичам точността…

Той обичаше цифрите, научи се от мен да ги събира и умножава, но не можеше да търпи делението. Умножаваше с увлечение многозначни числа, храбро грешеше при това, и като напише с пръчка на пясъка дълга линия от цифри, гледа ги поразен, изпулил детските си очи, и възклицава:

— Такова нещо никой не може и да го изговори!

Той е неуреден човек, раздърпан, дрипав, а лицето му е почти красиво, с къдрава, весела брадица, сините му очи се усмихват с детска усмивка. В него и Кукушкин има нещо общо и може би затова те странят един от друг.

Баринов два пъти е ходил на Каспийско море да лови риба и дърдори:

— Морето, братле, не можеш го сравни с нищо друго.

Пред него си като мушица! Гледаш го и — изчезваш! И животът там е сладък. Там се стича всякакъв народ, имаше даже един архимандрит: работи като нищо! Имаше и една готвачка, живееше у прокурора, любовница му беше — да речеш, какво й трябва повече? Но не я свъртя: „Много си ми мил, прокуроре, ама все пак — сбогом!“ Защото — който е видял веднаж морето, пак го влече нататък. Простор има там. Като в небето — никаква блъсканица! И аз ще замина там завинаги. Не обичам аз много народ, това е то! За мен е да живея като отшелник, в пустините, само че не знам къде има свестни пустини…

Той се мотаеше из селото като бездомно куче, презираха го, но слушаха разказите му с такова удоволствие, както песните на Мигун.

„Майсторски лъже! Занимателно!“

Неговите фантазии понякога смущаваха ума дори на такива положителни хора като Панков — веднаж този недоверчив селяк каза на Хохола:

— Баринов разправя, че за Грозни в книгите не е написано всичко, много неща са скрити. Той бил вампир, Грозни, превръщал се на орел — от негово време отпечатват орел върху парите — в негова чест.

Аз съм забелязал — колко пъти! — че всичко необикновено, фантастично, явно, а понякога и лошо измислено, се харесва на хората много повече от сериозните разкази за истинското в живота.

Но когато говорех на Хохола за това, той казваше усмихнат:

— Това ще мине! Стига да се научат хората да мислят, ще достигнат с ума си до истината. А тези чудаци — Баринов, Кукушкин — вие трябва да ги разберете. Това са, знаете, художници, съчинители. Навярно такъв чудак е бил Христос. А съгласете се, че някои неща той не ги е измислил лошо…

Учудваше ме, че всички тези хора малко и неохотно говорят за бога — само старецът Суслов често и с убеждение забелязваше:

— Всичко е от бога!

И винаги в тези думи аз долавях нещо безнадеждно. Много добре се живееше с тези хора и много нещо научих аз от тях в нощите, прекарани в разговори. Струваше ми се, че всеки поставен от Ромас въпрос е пуснал, като мощно дърво, корените си в плътта на живота и там, в нейните недра, тези корени са се сплели с корените на друго, също такова вековно дърво, и на всяка тяхна клонка ярко цъфтят мисли, разтварят се пищно листата на звучните думи. Аз чувствувах как раста, всмукал възбуждащия мед на книгите, говорех по-уверено и вече неведнаж Хохолът, усмихвайки се, ме хвалеше:

— Добре действувате, Максимич!

Колко му бях благодарен за тези думи!

Панков понякога довеждаше жена си, дребничка, с кротко лице и умен поглед на сините си очи, облечена „градски“. Тя тихичко сядаше в ъгъла, скромно свила устни, но след известно време устата й учудено се отваряше и очите й се разширяваха страхливо. А понякога, като чуеше остра думичка, смутено се смееше, закривайки лицето си с ръце, а Панков намигваше на Ромас и казваше:

— Разбира!

При Хохола идваха предпазливи хора, той отиваше с тях в моята стаичка на тавана и цели часове стоеше там. Там им занасяше Аксиния да ядат и пият, там спяха, без да ги види никой освен мен и готвачката, която беше предана на Ромас като куче и почти го тачеше като светец. През нощта Изот и Панков откарваха тези гости с лодка на минаващия покрай селото параход или на пристанището в Лобишки. Аз гледах от баира как по черната — или посребрена от луната — река се мярка лодката като лещено зърно, над нея се носи светлинката на фенера, привличайки вниманието на капитана на парахода — гледах и се чувствувах участник във велико, тайнствено дело.

Идваше от града Мария Деренкова, но аз вече не намерих в погледа й това, което ме смущаваше — очите й ми се видяха като очи на момиче, което е щастливо със съзнанието за своята миловидност и се радва, че я ухажва големият, брадат човек. Той говореше с нея също така спокойно и малко насмешливо, както и с всички, само че си поглаждаше по-често брадата, а и очите му сияеха по-топло. А нейният тънък гласец звучеше весело, тя беше облечена в светлосиня рокля, със светлосиня панделка на светлите коси. Нейните детски ръце бяха странно неспокойни — като че ли търсеха за какво да се хванат. Тя почти непрестанно си тананикаше нещо, без да отваря уста, и вееше с кърпичка розовото си, разтапящо се от умиление лице. Имаше в нея нещо, което ме вълнуваше по новому, неприязнено и сърдито. Аз се стараех колкото може по-малко да я виждам.

В средата на юли изчезна Изот. Започнаха да говорят, че се е удавил и след два дни това се потвърди: на около седем километра под селото на ниския бряг бе изхвърлена неговата лодка с пробито дъно и изпочупен борт. Нещастието обясниха с това, че Изот вероятно е заспал в реката и лодката му се е ударила върху предната част на трите гемии, които стояха на котва на около пет километра по-долу от селото.

Ромас беше в Казан, когато се случи това. Вечерта дойде при мен в дюкяна Кукушкин, седна омърлушен на чувалите, помълча, като си гладеше краката, след това, запушвайки, попита:

— Кога ще се върне Хохолът?

— Не зная.

Той започна силно да разтрива с длан очуканото си лице, като псуваше тихичко на майка и ръмжеше, сякаш се е задавил с кост.

— Ти какво?

Той ме погледна, хапейки устните си. Очите му се бяха зачервили, челюстта трепереше. Виждах, че не може да говори и тревожно очаквах нещо печално. Най-после, като погледна на улицата, той изговори с труд и запъване:

— Ходих с Мигун. Гледахме изотовата лодка. Дъното й с брадва пробито — разбираш ли? Значи, убили са Изотушка! Не ще да е иначе…

Тръскайки глава, той започна да реди една след друга псувни на майка, като изхлипваше със сух, парлив звук, а после млъкна и започна да се кръсти. Непоносимо беше да се гледа как този селяк иска да заплаче и не може, не умее, тресе се цял, задъхва се от злоба и скръб. Той скочи и си отиде, като тръскаше глава.

На другия ден, привечер, момчета, които се къпели, видели Изот под разбития, разсъхнал се на брега шлеп, малко по-горе от селото. Половината от дъното на шлепа лежеше върху камъните на брега, половината — във водата, и под нея, при задната част, закачило се за изпочупените части на кормилото, се бе проснало, надолу с лицето, дългото тяло на Изот с разбит, празен череп — водата бе измила мозъка от него. Рибарят е бил ударен изотзад, тилът му беше като че ли отсечен с брадва. Течението люлееше Изот, подхвърляше краката към брега, движеше ръцете на рибаря, изглеждаше, като че ли той напряга всичките си сили, да се изкатери на брега.

Мрачни, съсредоточени стояха на брега двадесетина богати селяни, бедняците още не бяха се върнали от полето. Крадливият, страхлив кмет се суетеше, размахваше тояжката си, смъркаше и триеше носа си с ръкава на розовата си риза. Дебелият бакалин Кузмин стоеше широко разкрачил крака и изпъчил корем, и гледаше — поред — мен и Кукушкин. Той беше смръщил грозно вежди, но неговите безцветни очи сълзяха и грапавото му лице ми се стори жалко.

— Ох, пакост! — нареждаше кметът и ситнеше наоколо с кривите си крака. — Ох, селяни, лошо!

Едра невяста, негова снаха, седеше на един камък, тъпо гледаше във водата и се кръстеше с трепереща ръка; устните й мърдаха и долната, дебела, червена, беше увиснала някак неприятно, като на куче, откривайки жълтите й овчи зъби. От баира се спущаха на цветни валма девойки, дечурлига, крачеха бързо прашни мъже. Тълпата шумеше предпазливо и сдържано:

— Заядлив селяк беше.

— С кого се е заяждал?

— Виж, да кажеш за Кукушкин, че е заядлив…

— За нищо са пребили човека…

— Изот си живееше мирно…

— Мирно-о? — зави Кукушкин, като се хвърли към селяните. — Тогава защо го убихте, а? Гадове! А?

Изведнаж се закикоти истерически някаква жена и кикотът на истеричката шибна като камшик тълпата — селяните зареваха, като налитаха един на друг с псувни, ръмжене, а Кукушкин подскочи към бакалина, замахна и го цапна с длан по грапавата буза:

— На ти, тулум!

Размахвайки юмруци, той в същия миг изскочи от купчината биещи се и почти весело ми викна:

— Бягай, ще има бой!

Бяха го вече ударили, той плюеше кръв от разбитата си устна, но лицето му сияеше от удоволствие…

— Видя ли как цапардосах Кузмин?

Към нас притича Баринов, като поглеждаше страхливо тълпата при шлепа, тя се беше струпала на сбита купчина, от нея се изтръгваше тънкият глас на кмета:

— Не, ти докажи — на кого гледам хатър? Ти докажи!

— Трябва да се махам аз оттук — мърмореше Баринов, като се качваше по баира. Вечерта беше гореща, тежката задуха пречеше на дишането. Кървавочервеното слънце се спускаше в плътни, синкави облаци, червените отблясъци горяха по листата на храстите; някъде тътнеше гръмотевица.

Пред мен се люлееше тялото на Изот и косите на разбития му череп, изправени от течението, като че ли бяха настръхнали. Аз си спомних неговия малко глух глас, хубавите му думи:

— Във всеки човек има нещо детско — на него и трябва да се опираме, на това, детското! Вземи Хохола: той като че ли е железен, а душата му — детска!

Кукушкин крачеше до мен и говореше сърдито:

— Всички нас ей така… Господи, каква глупост! Хохолът пристигна след два дни, късно през нощта, видимо много доволен от нещо, необикновено ласкав. Когато му отворих да влезе в къщи, той ме тупна по рамото:

— Малко спите, Максимич!

— Убиха Изот.

— Какво-о?

На челюстите му се издуха възли и брадата му затрепера, като че ли се стичаше на струи по гърдите. Без да свали фуражката си, той се спря сред стаята, присвил очи и клатейки глава.

— Така. Не се знае кой? Е, да…

Бавно отиде до прозореца и седна там, като протегна краката си.

— Аз му казвах… Началството дойде ли?

— Вчера Околийският.

— Е, и какво? — попи той и сам си отговори: — Разбира се — нищо!

Аз му казах, че околийският, както винаги, се е спрял на квартира у Кузмин и е заповядал да поставят в ареста Кукушкин за това, че е ударил плесница на бакалина.

— Така Какво да приказваме — ясно е.

Аз отидох в кухнята да запаля самовара.

През време на чая Ромас каза:

— Жалко, този народ убива най-добрите си хора! Можеш да помислиш, че се бои от тях. „Не са за неговия двор“, както казват тук. Когато ме караха по етапен ред в Сибир, един каторжник ми разказа: занимавал се с обири, били цяла шайка, петима души. И единият от тях започнал да говори: да зарежем, братя, кражбите, все едно — няма смисъл, живеем зле! И заради това те го удушили, когато спял пиян. Разказвачът много ми хвалеше убития: трима души, казва, след това пречуках — не ми беше жал, а за другаря си и до днес жалея, добър другар беше, умен, весел, чиста душа. „Защо тогава го убихте — питам, — бояхте се да не ви издаде?“ Той даже се обиди. „Не — казва, — той не би издал за никакви пари, за нищо на света! А — така, някак си, започна да не върви дружбата ни с него, всички ние — грешни, а той, видите ли го, праведник. Не е хубаво.“

Хохолът стана и започна да крачи из стаята, с ръце отзад и лула в зъбите, целият бял, с дълга татарска рубашка до петите. Шляпайки здраво с босите си стъпала, той говореше тихо и замислено:

— Много пъти съм се сблъсквал с този страх от праведника, с изгонване на добрия човек от живота. Има две отношения към такива хора: или ги унищожават съвсем, като най-напред хубавичко ги измъчват, или — като кучета — гледат ги в очите, пълзят по корем пред тях. Това е по-рядко. А да се учат да живеят от тях, да им подражават — не могат, не умеят. Може би, не искат?

Той взе чашата с изстиналия чай и каза:

— Може и да не искат! Помислете си — хората с грамаден труд си уредили някакъв живот, свикнали с него, а някой си сам — бунтува: не живеете както трябва! Не живеем ли? Та ние сме вложили най-добрите си сили в този живот, дявол те взел! И — бух по него, учителя, праведника. Не пречи! И все пак живата истина е с тези, които казват: не живеете както трябва! С тях е истината. И те са, които движат живота към по-добро.

Той махна ръка към полицата с книгите и добави:

— Особено тези! Ех, да можех да напиша книга! Но не ме бива за това — мислите ми са тромави, нескопосни.

Той седна на масата, облакъти се и като стисна главата си с ръце, каза:

— Жалко за Изот…

И дълго мълча:

— Е, хайде да си лягаме…

Аз си отидох на тавана, седнах до прозореца. Над полята пламваха светкавици и обхващаха половината небе; луната като че ли изтръпваше изплашено, когато по небето се разлееше прозрачната, червеникава светлина. Бясно лаеха и виеха кучетата и ако не беше този лай, би могъл да си въобрази човек, че живее на необитаем остров. Тътнеше далечен гръм, през прозореца нахлуваше тежък поток душна топлина.

Пред мен лежеше тялото на Изот — на брега, под върбалака. Синьото му лице беше обърнато към небето, а изцъклените очи гледаха строго вътре в себе си. Златистата му брада се бе слепнала в остри кичури, в нея се криеше изумено отворената уста.

— Главното, Максимич, е добротата, ласката! Аз обичам Великден затова, че е най-милият празник!

Към сините му крака, чисто измити от Волга, са прилепнали сините му гащи, изсъхнали на знойното слънце. Мухи бръмчат над лицето на рибаря, тялото му издава замайваща, отвратителна миризма.

Тежки стъпки по стълбата: влезе Ромас, като се приведе на вратата, и седна на леглото ми, събрал в шепа брадата си.

— А знаете ли, аз се женя! Да.

— Трудно ще й бъде тук на жената…

Той ме погледна внимателно, като че ли очакваше: какво ще кажа още? Но аз не намерих какво да кажа. Отблясъците на светкавиците нахлуваха в стаята, като я заливаха с призрачна светлина.

— Женя се за Маша Деренкова…

Аз неволно се усмихнах: до този миг не ми идваше на ум, че това момиче може да се нарече Маша. Забавно. Не помня баща й или братята й да са я наричали така — Маша.

— Защо се смеете?

— Така.

— Мислите, че съм стар за нея?

— О, не!

— Тя ми каза, че вие сте били влюбен в нея.

— Струва ми се — да.

— А сега? Минало ли е?

— Да, мисля.

Той освободи брадата от пръстите си и каза тихо:

— На вашите години това често се сторва на човека, а на моите то вече не се сторва, но просто те обхваща целият и за нищо повече не можеш да мислиш, нямаш сили!

И като оголи здравите си зъби в усмивка, той продължи:

— Антоний изгубил срещу цезаря Октавиан битката при Акциум, защото зарязал своята флота и командуването и избягал със своя кораб след Клеопатра, когато тя се изплашила и отплувала от боя — ето какви работи стават!

Ромас стана, изправи се и повтори като човек, който постъпва против своята воля:

— Та така, значи — женя се!

— Скоро ли?

— Наесен. Когато свършим с ябълките.

Той си отиде, като наклони при вратата главата си по-ниско, отколкото беше необходимо, а аз легнах да спя, като си мислех, че може би ще бъде по-добре, ако наесен си отида оттук. Защо каза той това за Антоний? Това не ми се хареса.

Настъпваше вече времето за бране на ранните сортове ябълки. Реколтата беше изобилна, клоните на ябълките се свеждаха до земята под тежестта на плодовете. Остър аромат обгръщаше градините, там гъмжеше от деца, които събираха нападалите червиви и съборени от вятъра жълти и розови ябълки.

В първите дни на август Ромас пристигна от Казан с платноходка със стока и друга, натоварена с кошници. Беше сутрин, осем часът, делничен ден. Хохолът току-що се бе преоблякъл, измил и се канеше да пие чай, като говореше весело:

— Ама хубаво е да плуваш нощем по реката…

И изведнаж, като подуши с нос, попита загрижено:

— Като че ли мирише на изгоряло?

В същия миг на двора се чу викът на Аксиния:

— Горим!

Ние се спуснахме навън — гореше стената на плевника откъм градината, в плевнята ние държахме газ, катран, масло. Няколко секунди ние гледахме слисани как жълтите огнени езици, обезцветени от яркото слънце, лижат деловито стената и се извиват към покрива. Аксиния домъкна ведро с вода, Хохолът го плисна върху разцъфналата стена, хвърли ведрото и каза:

— По дяволите! Изтърколете бъчвите, Максимич! Аксиния — в дюкяна!

Аз бързо изтърколих на двора и на улицата бъчвата с катран и се залових с варела с газ, но когато го повалих, оказа се, че капачето на варела е отворено и газта потече по земята. Докато търсех капачето, огънят не чакаше, острите му клинове се промъкнаха през дъсчената стряха на плевнята, покривът пращеше и нещо насмешливо пееше. Като изтърколих непълния варел, аз видях, че по улицата от всички страни тичат с вой и писък жени, деца. Хохолът и Аксиния изнасят от дюкяна стоката и я спускат в дола, а сред улицата стои черна, побеляла баба и заплашвайки с юмрук, крещи пронизително:

— А-а-а, дяволи!…

Когато отново изтичах в плевнята, намерих я пълна с гъст дим, в дима нещо бучеше, трещеше, от покрива се спущаха и се виеха червени ленти, а стената вече се бе превърнала в нажежена решетка. Димът ме задушаваше и ослепяваше, едва намерих сили да изтърколя варела до вратата на плевнята, във вратата той се залости и не искаше да върви нататък, а от покрива върху мен се сипеха искри и горяха кожата ми. Викнах за помощ, притича Хохолът, хвана ме за ръката и ме изтегли на двора.

— Бягайте! Ей сега ще избухне…

Той се спусна в пруста, а аз след него и — на тавана, там имах много книги. След като ги изхвърлих през прозореца, исках да изпратя след тях един сандък с шапки, прозорецът беше тесен за него, тогава започнах да избивам рамката с една осемкилограмова гира, но — нещо глухо избухтя, плесна силно по покрива, аз разбрах, че е избухнал варелът с газ, покривът над мен пламна, затрещя, покрай прозореца се лееше и надничаше в него червеникава огнена струя и на мен ми стана непоносимо горещо. Хвърлих се към стълбата — гъсти облаци дим се изкачваха срещу мен, по стъпалата пълзяха червени змии, а долу, в пруста, така трещеше, като че ли нечии железни зъби гризяха дървото. Аз се обърках. Ослепен от дима, задъхан, стоях неподвижно няколко безкрайни секунди. В прозорчето над стълбата надникна червенобрада, жълта муцуна, изкриви се конвулсивно, изчезна, и в същия миг кървавите копия на пламъка пронизаха покрива.

Помня, струваше ми се, че космите на главата ми пращят и освен това не чувах никакви други звукове. Разбирах, че съм загинал, краката ми натежаха и очите ме боляха, макар да ги бях закрил с ръце.

Мъдрият жизнен инстинкт ми подсказа единствения път за спасение — аз сграбих с две ръце дюшека си, възглавницата, връзка лико, увих главата си с овчия кожух на Ромас и скочих от прозореца.

Дойдох на себе си на края на дола, пред мене беше клекнал Ромас и викаше:

— Какво стана?

Аз се изправих на крака и гледах като обезумял как се стопява нашата къща, цяла в червени стърготини, алени кучешки езици лижеха черната земя пред нея. Прозорците бълваха черен дим, на покрива растяха и се люлееха жълти цветя.

— Е, какво? — викаше Хохолът. Неговото лице, обляно от пот, изцапано от сажди, плачеше с мръсни сълзи, очите му изплашено мигаха, в мократа му брада се беше заплело лико. Обля ме освежаваща вълна от радост — такова огромно, мощно чувство! — след това ме рязна болка в левия крак, аз легнах и казах на Хохола:

— Навехнал съм си крака!

Той опипа крака и изведнаж го дръпна — шибна ме остра болка и след няколко минути, пиян от радост, накуцвайки, аз пренасях в нашата баня спасените вещи, а Ромас, с лула в зъбите, весело говореше:

— Бях уверен, че ще изгорите, когато се пръсна варелът и газта плисна върху покрива. Огънят се издигна като стълб, много високо, а после в небето израсна ей такава гъба и цялата къща изведнаж се обви в огън. Мисля си, отиде Максимич!

Той беше вече спокоен, както винаги, грижливо нареждаше вещите на купчина и говореше на изчернената, раздърпана Аксиния:

— Седнете тук, пазете да не крадат, а аз ще отида да гася…

В дима надолу по дола летяха бели парчета хартия.

— Ех — каза Ромас, — жалко за книгите! Скъпи за нас книжки бяха…

Горяха вече четири къщи. Денят беше тих, огънят не бързаше, като се разпълзяваше наляво и надясно, гъвкавите му куки се залавяха за плетищата и покривите сякаш неохотно. Нажежен гребен чешеше сламата по покривите, криви, огнени пръсти шареха по плетищата, сякаш свиреха по тях на гусла, в задимения въздух се носеше злорадо стенещото жарко пеене на пламъка и тихото, почти нежно звучащо пращене на чезнещото дърво. От облака дим падаха на улицата и дворищата златни „клъбца“, мъже и жени се суетяха безсмислено, като всеки се грижеше за своето, и непрекъснато звучеше виещ вик:

— Вода-а!

Водата беше далече, долу, във Волга. Ромас бързо събра мъжете накуп, като ги хващаше за раменете, блъскаше, след това ги раздели на две групи и им изкомандува да събарят плетовете и дворните постройки от двете страни на пожарището. Слушаха го покорно и започна по-разумна борба с уверения стремеж на огъня да погълне цялата редица, цялата улица. Но работеха все пак боязливо и някак безнадеждно, като че ли вършеха чужда работа.

Аз бях настроен радостно, чувствувах се силен като никога. В края на улицата забелязах групичка селски богаташи начело с кмета и Кузмин, те стояха, без да вършат нищо, като зрители, крещяха махаха с ръце и тояги. От полето препускаха насам селяни с коне, като размахваха лакти до уши, насреща им пищяха жени, тичаха дечурлига.

Подпалваха се постройките на още един двор, нужно беше колкото може по-бързо да се събори стената на обора, тя беше изплетена от дебели клони и вече украсена от алените ленти на пламъка. Селяните започнаха да секат отдолу коловете на плета, по тях се посипаха искри, въглени, и те отскочиха назад, като отърсваха с длани тлеещите си ризи.

— Не се плаши! — викаше Хохолът.

Това не помогна. Тогава той свали шапката от главата на някого, нахлупи я на моята глава:

— Сечете от оня край, а аз — тук!

Аз подсякох един, два кола — стената се заклати, тогава се покачих на нея, хванах я за горния край, а Хохолът ме потегли за краката към себе си и целият плет падна, като ме покри почти до главата. Селяните дружно извлякоха плета на улицата.

— Изгорихте ли се? — попита Ромас.

Неговата грижа увеличаваше моите сили и ловкост. Искаше ми се да се отлича пред този скъп за мен човек и аз беснеех, само да заслужа неговата похвала. А в облака дим все още летяха, прилични на гълъби, страниците на нашите книги.

От дясната страна успяхме да прекъснем разпространяването на пожара, а отляво той се разпространяваше все по-широко, като обхващаше вече десетия двор. Като остави част от селяните да следят за хитростите на червените змии, Ромас подгони повечето от работниците в лявата страна; когато изтичах покрай селските чорбаджии, аз чух злото възклицание на някого:

— Подпалил го е!

А бакалинът каза:

— Трябва да се прегледа в банята му!

Тези думи заседнаха неприятно в паметта ми.

Известно е, че възбуждението, особено радостното, увеличава силите: аз бях възбуден, работех в самозабрава и накрая „капнах“. Помня, че седях на земята, прислонен с гръб към нещо горещо. Ромас ме поливаше с вода от ведро, а заобиколилите ни селяни почтително мърмореха.

— Силно момче, ей!

— На тоя гърбината му носи…

Аз притиснах глава към крака на Ромас и най-позорно заплаках, а той ме гладеше по мократа глава и говореше:

— Починете си! Стига толкова.

Кукушкин и Баринов, и двамата почернели от дим като дяволи, ме поведоха към дола, като ме утешаваха:

— Нищо, брат! Свърши се.

— Изплаши ли се?

Аз не бях успял да си почина и да дойда на себе си, когато видях, че в дола, към нашата баня, се спускат десетина души селски чорбаджии, пред тях — кметът, а зад него двама пристави водят под ръка Ромас. Той — без шапка, ръкавът на мократа му риза откъснат, в зъбите му стисната лулата, лицето му сурово намръщено и страшно. Войникът Костин, размахвайки пръчка, реве като бесен:

— В огъня, еретичната душа!

— Отваряй банята…

— Строшете катанеца — ключът е загубен — високо каза Ромас.

Аз скочих на крака, грабнах от земята един кол и застанах до него. Приставите се отдръпнаха, а кметът пискливо, изплашено каза:

— Православни — не е позволено да се трошат катанците!

Кузмин, като ме сочеше, крещеше:

— Ей и този… Какъв е той?

— Спокойно, Максимич — каза Ромас. — Те мислят, че съм скрил стоката в банята и сам съм подпалил дюкяна.

— И двамата!

— Троши!

— Православни…

— Отговаряме…

— Ние отговаряме…

Ромас пошепна:

— Застанете с гръб към моя гръб! Да не ни ударят отзад…

Строшиха катанеца на банята, няколко души наведнаж нахлуха през вратата и почти в същия миг изскочиха оттам, а аз в това време пъхнах кола в ръката на Ромас и вдигнах от земята друг.

— Нищо няма…

— Нищо?

— Ах, дяволи!

Някой боязливо каза:

— Напразно, хора…

И в отговор няколко гласа буйно, като пияни:

— Какво напразно?

— В огъня!

— Смутители…

— Сдружения намислили да правят!

— Разбойници! И компанията им — разбойници!

— Млък! — силно викна Ромас. — Е, видяхте, че нямам скрита стока в банята — какво искате още? Всичко изгоря, остана — ето: не виждате ли? Каква полза ще съм имал да подпалвам своя имот?

— Застраховано е!

И отново десет гърла яростно зареваха:

— Какво ги гледаме?

— Стига! Натърпяхме се…

На мен ми трепереха краката и ми притъмня пред очите. През червеникавата мъгла виждах свирепи муцуни, на тях косматите отвори на устите и едва сдържах злото си желание да бия тези хора. А те ревяха и скачаха около нас.

— Аха-а, колове взели!

— С колове?!

— Ще ми изскубят те брадата — каза Хохолът и аз чувствувах, че той се усмихна. — И вие ще си изпатите, Максимич — ех! Но — спокойно, спокойно…

— Гледайте, младият е с брадва!

На пояса на панталоните ми действително стърчеше дърводелска брадвичка, аз бях забравил за нея.

— Като че ли се страхуват — съобразяваше Ромас. — Обаче вие не действувате с брадвата, ако нещо…

Непознат, дребничък и куц селянин, подскачайки смешно, крещеше като бесен:

— С тухли отдалече! Бий в главата!

Той наистина взе парче тухла, замахна и я изпрати в корема ми, но преди да успея да му отговоря, отгоре му, като ястреб, връхлетя Кукушкин, те се вчепкаха и се търколиха в дола. След Кукушкин изтича Панков, Баринов, ковачът, още десетина души и Кузмин веднага заговори солидно:

— Ти, Михайло Антонов, си умен човек, знаеш: пожарът взема ума на селяка…

— Да вървим, Максимич, на брега, в кръчмата — каза Ромас и, като извади лулата от устата си, с рязко движение я пъхна в джоба на панталоните си. Подпирайки се на кола, той уморено се заизкачва от дола и когато Кузмин, вървейки до него, му каза нещо, той, без да го погледне, отговори:

— Махай се, глупак!

На мястото на нашата къща тлееше златна купчина въглени, в средата стърчеше пещта, от оцелелия комин се издигаше в нагорещения въздух синкав дим. Стърчаха нажежените до червено пръти на кревата, също като краката на паяк. Овъглените стълбове на вратата стояха при огъня като черни стражи, единият стълб с червена шапка от въглени с пламъчета, прилични на петльови пера.

— Изгоряха книгите — каза Хохолът с въздишка. — За това ме е яд!

Децата търкаляха с пръчки в уличната кал големи главни, като прасенца, те свистяха и угасваха, изпълвайки въздуха с лютив, белезникав дим. Човек на пет години, светлокос, със сини очи, седеше в топлата, черна локва и биеше с пръчка по смачканата кофа, като се наслаждаваше съсредоточено от звуците на ударите по желязото. Мрачно ходеха нагоре-надолу пострадалите от пожара и събираха накуп оцелялата покъщнина. Жените плачеха и псуваха карайки се за обгорели парчета дърво. В градината зад пожарището стояха неподвижно дърветата, листата на много от тях бяха пожълтели от горещината и изобилието на румени ябълки се виждаше по-добре.

Ние слязохме към реката, изкъпахме се и след това мълчаливо пихме чай в кръчмата на брега.

— А с ябълките тия паразити не успяха — каза Ромас.

Дойде Панков, замислен и по-мек от друг път.

— Какво, брат? — попита Хохолът.

Панков сви рамене:

— Къщата ми беше застрахована.

Помълчаха, гледайки се един друг странно, като непознати, с изпитателни очи.

— Какво ще правиш сега, Михайло Антонич?

— Ще помисля.

— Трябва да заминеш оттук.

— Ще видим.

— Аз имам план — каза Панков, — ела навън да поговорим.

Излязоха. На вратата Панков се обърна и ми каза:

— А пък ти не си страхлив! Ти можеш да живееш тук, ще имат страх от теб…

Аз също излязох на брега, легнах под храстите, загледан в реката.

Беше горещо, макар слънцето вече да се спускаше на запад. Пред мен се разгърна като широк свитък всичко преживяно в това село — като че ли нарисувано с бои върху лентата на реката. Тъжно ми беше. Но скоро умората ме надви и аз заспах здраво.

— Ей! — чувах аз през сън и чувствувах, че ме разтърсват и ме теглят нанякъде. — Умрял ли си бе? Събуди се!

Зад реката над ливадите светеше червената луна, голяма като колело. Над мен се бе надвесил Баринов и ме разклащаше.

— Ела, Хохолът те търси, безпокои се!

Вървейки зад мен, той мърмореше:

— Ти не бива да спиш където ти падне! Ще мине някой по баира, ще се спъне, ще търколи върху теб камък. Па и нарочно ще го търколи. Нашите хора не се шегуват. Народът, братко мой, злото помни. Освен зло няма друго и да помни.

В храстите край брега някой тихичко шумолеше — мърдаха клони.

— Намери ли го? — попита звучният глас на Мигун.

— Водя го — отговори Баринов.

И като отмина десетина крачки, каза с въздишка:

— Кани се да лови риба контрабанда. Не му е лек животът и на тоя Мигун.

Ромас ме посрещна със сърдит упрек:

— Вие къде скитате? Или искате да ви видят сметката?

А когато останахме сами, той каза мрачно и тихо:

— Панков ви предлага да останете у него. Той иска да отвори бакалница. Не ви съветвам. А пък аз му продадох всичко, което остана, ще замина за Вятка и след известно време ще ви пиша да дойдете при мен. Става ли?

— Ще помисля.

— Мислете.

Той легна на пода, пошава малко и се смълча. Седнал до прозореца, аз гледах Волга. Отраженията на луната ми напомняха огньовете на пожара. Край ливадния бряг тежко биеше по водата, с перките си буксирен параход, три мачтови светлини плуваха в тъмнината, докосваха звездите и от време на време ги закриваха.

— Сърдите ли се на селяните? — сънно попита Ромас. — Не трябва. Те са само глупави. Злобата — това е глупост.

Думите му не ме утешаваха, не можеха да смекчат моето ожесточение и остротата на моята обида. Аз виждах пред себе си зверските, космати зинали уста, изригващи зъл крясък:

— С тухли отдалеч!

По това време още не умеех да забравя онова, което не ми е нужно. Да, аз виждах, че във всеки от тези хора, взет отделно, няма много злоба, а често няма и никак. Това са всъщност добри зверове — не е трудно да накарате всекиго от тях да се усмихне с детска усмивка, всеки ще слуша с детинско доверие разкази за това, как някой е търсил разум и щастие, за великодушни подвизи. За странната душа на тези хора е скъпо всичко, което възбужда мечтата за лек живот по законите на личната воля.

Но когато на селските сборища или в кръчмата на брега тези хора се съберат в безлична купчина, те крият някъде всичко свое хубаво и се преобличат, като попове, в одеждите на лъжата и лицемерието; в тях започва да играе кучешка угодливост пред силните и тогава е омразно да ги гледаш. Или — неочаквано ги обхваща вълча злоба, настръхнали, озъбени, те диво вият един срещу друг, готови са да се бият — и се бият — за някаква дреболия. В тези минути те са страшни и могат да разрушат църквата, където още вчера вечерта са отивали кротко и покорно като овце в кошара. Между тях има поети и разказвачи — необичани от никого, те живеят за присмех на селото, без помощ, презирани.

Не умея, не мога да живея сред тези хора. И аз изложих всички мои горчиви мисли на Ромас в онзи ден, когато се разделяхме с него.

— Преждевременен извод — забеляза той с упрек.

— Но — какво да правя, ако той се е оформил в мен?

— Неверен извод! Неоснователен.

Той дълго ме убеждаваше с хубави думи, че не съм прав, че греша.

— Не бързайте да осъждате! Да осъдиш — това е най-лесно, не се увличайте в това. Гледайте на всичко спокойно, като помните едно: всичко минава, всичко се изменя към по-добро. Бавно? Затова пък — сигурно! Вглеждайте се навсякъде, опипвайте всичко, бъдете безстрашен, но — не бързайте да осъждате. Довиждане, сърдечни приятелю!

Това виждане стана след петнадесет години в Седлец, след като Ромас прекара по делото на „народоправците“ още едно десетгодишно заточение в Якутска област.

Като олово ме обля тъга, когато той замина от Красновидово, аз започнах да се лутам по селото като кученце, изгубило господаря си. Ходех с Баринов по селата, работехме у богати селяни, вършеехме, вадехме картофи, чистехме градини. Живеех в неговата баня.

— Лексей Максимич, войвода без народ — какво ще кажеш, а? — попита ме той в една дъждовна нощ. — Да тръгнем ли към морето утре? Ей богу! Какво ще му мислим? Не обичат тук ей такива като наша милост. Пък и, току-виж, някак си, в пиянство ще ни светят маслото…

Не за пръв път говореше това Баринов. И той, кой знае защо, затъгува, неговите маймунски ръце безсилно увиснаха, той унило се оглеждаше, като човек, който се е заблудил в гора.

По прозореца на банята шибаше дъждът, ъгълът й се подмиваше от поток вода, бурно стичаща се към дъното на дола. Немощно проблясваха бледните мълнии на последната буря. Баринов тихо питаше:

— Да вървим, а? Утре?

Поехме.

… Необяснимо хубаво е да плуваш по Волга в есенна нощ, седнал на кърмата на шлепа, при кормилото, управлявано от мъхнато чудовище с огромна глава — то управлява, стъпвайки по палубата с тежки нозе, и гъсто въздиша:

— О-уп!… О-ро-у…

Зад кърмата копринено струи, тихо плиска водата, смолисто гъста, безбрежна. Над реката се кълбят черни есенни облаци. Всичко наоколо е само бавно движение на тъмнината, тя е заличила бреговете, струва ти се, че цялата земя се е разтворила в нея, превърната в нещо димно и течно, непрекъснато, безкрайно, течащо с цялата си маса някъде надолу, в пустинното, нямо пространство, където няма ни слънце, ни луна, ни звезди.

Пред нас, във влажния мрак, тежко се движи и диша невидимият буксирен параход, като че ли съпротивявайки се на пъргавата сила, която го влачи. Три светлинки — две над водата и една високо над тях — го съпровождат; по-близо до мен под облаците плуват, подобни на златни караси, още четири, една от тях е светлината от фенера върху мачтата на нашия шлеп.

Чувствувам се затворен в студен, мазен мехур, той тихо се плъзга по наклонена плоскост, а аз съм уловен в него като мушица. Струва ми се, че движението постепенно замира и близък е моментът, когато то съвсем ще спре — параходът ще престане да боботи и да бие с перките на колелата си по гъстата вода, всички звуци ще се отронят като листа от дърво, ще се заличат като тебеширен надпис и властно ще ме обхване неподвижност, тишина.

И големият човек с окъсан овчи кожух, с космат овчи калпак, който тъпче при кормилото, ще се спре неподвижно, омагьосан навеки, не ще ръмжи:

— Орр-оп! О-урр…

Аз го попитах:

— Как те викат?

— А защо ти е да знаеш? — глухо отвърна той.

При залез слънце, когато отплувахме от Казан, аз забелязах, че този човек, недодялан като мечка, има космато, безоко лице. Като застана при кормилото, той изля в дървено канче бутилка водка, изпи я на два дъха и хапна за мезе ябълка. А когато буксирът потегли шлепа, човекът, хванал здраво кормилото, погледна червения кръг на слънцето и като тръсна глава, каза строго:

— Благослови, господи!

Параходът тегли от Нижни, от панаира, за Астрахан четири шлепа, натоварени с железария, бъчви захар и някакви тежки сандъци — всичко това за Персия.

Баринов почука по сандъците с крак, помириса, помисли и каза:

— Пушки — не ще да е друго, от Ижевския завод…

Но човекът на кормилото го мушна с пестник в корема и попита:

— Тебе какво ти влиза в работа?

— В мислите си…

— А в муцуната — не искаш ли?

За пътуване на пътнически параход ние нямаме с какво да платим, взети сме на шлепа „по милост“ и макар да „стоим на вахта“, като матроси, всички на шлепа гледат на нас като на просяци.

— А ти приказваш — народ — упреква ме Баринов. — Тук — просто: един яхнал другия…

Тъмнината е така плътна, че шлеповете не се виждат, виждаш само осветените от фенерните светлини остриета на мачтите върху фона на димните облаци. Облаците миришат на нефт.

Дразни ме мрачното мълчание на човека зад кормилото. Аз съм назначен от боцмана да стоя на „вахта“ при кормилото в помощ на този звяр. Следейки движението на светлините, на завоите той тихо ми каза:

— Ей, хващай се!

Скачам прав и въртя кормилото.

— Добре — боботи той.

Аз отново сядам на палубата. Не можеш да разговориш този човек, на въпросите той отговаря:

— А тебе какво ти влиза в работа?

За какво мисли той? Когато преминавахме мястото, където жълтите води на Кама се вливат в стоманената лента на Волга, той погледна на север и промърмори:

— Мръсник.

— Кой?

Не отговори.

Някъде далеч, в бездните на тъмнината, вият и лаят кучета. Това напомня за някакви остатъци от живота, още несмазани от тъмнината. Това изглежда недосегаемо далечно и ненужно.

— Лоши са тук кучетата — неочаквано казва човекът при кормилото.

— Къде — тук?

— Навсякъде. У нас кучето е истински звяр…

— Ти откъде си?

— Вологодски.

И като картофи от скъсан чувал, се изсипаха сиви, тежки думи:

— Тоя — дето е с тебе — чичо ли ти е? Глупак е той според мене. Аз пък имам умен чичо. Пешкин човек. Богаташ. В Симбирско пристанището държи. Кръчма. На брега.

Като изговори всичко това бавно и като че ли с усилие, човекът впери невидими очи в мачтовия фенер на парахода, следейки как той пълзи в мрежите на тъмнината като златен паяк.

— Хайде, хващай се… Грамотен ли си? Дали не знаеш — кой пише законите?

Без да дочака отговор, той продължава:

— Различно говорят: едни — царят, други — митрополитът, сенатът. Да знаех сигурно кой, щях да отида при него. Шях да му кажа: ти пиши законите така, че да не мога да замахна, а камо ли да ударя! Законът трябва да бъде железен. Като ключ. Заключат ми сърцето и толкова! Тогава аз — отговарям! А така — не оттоварям! Не.

Той боботеше на себе си, все по-тихо и несвързано, като почукваше с юмрук по дървото на кормилото.

От парахода викаха през рупор и глухият глас на човека беше също така излишен, както лаят и воят на кучетата, вече погълнат от тлъстата нощ. Край бордовете на парахода по черната вода плуват като жълти маслени петна отблясъците на светлините и чезнат, безсилни да осветят каквото и да било. А над нас като че ли тиня тече, така лепкави и гъсти са тъмните, сочни облаци. Ние все по-надълбоко се плъзгаме в безмълвните недра на тъмнината.

Човекът мрачно се оплаква:

— До какво ме докараха? Сърцето се задушава…

Овладя ме безразличие, безразличие и хладна тъга. Доспа ми се.

Предпазливо, с мъка прониквайки през облаците, се промъква разсъмването без слънце, немощно и сиво. Оцвети водата с оловен цвят, показа по бреговете жълтите храсти, железните, покрити с ръжда борове, тъмните лапи на техните клони, върволицата селски къщурки, фигурата на селянин, като че ли изсечена от камък. Над шлепа прелетя чайка, свистейки с кривите си крила.

Смениха мен и кормчията от дежурството, аз се пъхнах под един брезент и заспах, но скоро — така ми се стори — ме събуди тропот на крака и викове. Подадох глава изпод брезента и видях, че трима моряци, притиснали кормчията към стената на „канторката“, разногласно крещят:

— Недей, Петруха!

— Добър е господ — всичко ще мине!

— Ти — остави това!

Скръстил ръце, вкопчил пръсти в раменете си, той стоеше спокойно, притискайки с крак към палубата някакъв възел, гледаше всички поред и хрипкаво ги придумваше:

— Пуснете ме да се отърва от греха!

Той беше бос, без калпак, само по риза и гащи, тъмната купчина на невчесаните коси стърчеше на главата му, те падаха на упоритото, изпъкнало чело, под него се виждаха мънички като на къртица очи, налени с кръв, те гледаха умолително, тревожно.

— Ще се удавиш! — му казваха те.

— Аз? В никой случай. Пуснете ме, братя! Не ме ли пуснете — ще го убия! Щом доплуваме до Симбирск, веднага…

— Престани де!

— Ех, братя…

Той бавно, широко разтвори ръце, падна на колене и докосвайки с ръце „канторката“ като разпънат, повтори:

— Пуснете ме да се отърва от греха!

В неговия глас, странно дълбок, имаше нещо потърсващо, разтворените му ръце, дълги като весла, трепереха, обърнати с длани към хората. Трепереше и неговото мечешко лице с космата брада — къртичините, слепи очи като тъмни клъбца бяха излезли из орбитите. Като че ли невидима ръка се беше вкопчила в гърлото му и го душеше.

Мужиците мълчаливо се разстъпиха пред него, той тежко стана прав, вдигна възела, каза:

— Ето за това — благодаря ви!

Приближи се към борта и с неочаквана ловкост скочи в реката. Аз също се спуснах към борта и видях как Петруха, въртейки глава, надяна на нея — като шапка — своя възел и заплува, напряко на течението, към пясъчния бряг, където, насреща му, се огъваха под напора на вятъра храстите, ронейки във водата жълти листа.

Селяните говореха:

— Надви себе си все пак!

Аз попитах:

— Побъркал ли се е?

— Защо? Не, той — за да си спаси душата…

Петруха вече изплува на плитко място, изправи се до гърди във водата и замахна с възела над главата си.

Моряците завикаха:

— Сбого-ом!

Някой попита:

— А как така той без пашпорт?

Червенокос, кривокрак моряк ми разказваше с удоволствие:

— В Симбирск живее негов чичо, зло му е направил и го е разорил, та той беше намислил да убие чичо си, да, ама пожали себе си, отскочи от греха. Звяр мужик, а — добряк! Той е добър…

А добрият мужик вече крачеше по тясната лента на пясъка срещу течението на реката и ето че изчезна в храсталака.

Матросите се оказаха добри момчета, всички те ми бяха земляци, стари волжани; до вечерта аз се почувствувах сред тях като свой човек. Но на другия ден забелязах, че те гледат на мене мрачно, недоверчиво. Веднага се досетих, че дяволът е дръпнал Баринов за езика и този фантазьор е разказал нещо на моряците.

— Разказа ли им?

Усмихвайки се с женските си очи, почесвайки се смутено зад ухото, той си призна:

— Разказах им мъничко!

— Нали те молих да мълчиш?

— Че аз и мълчах, само че много е интересна историята. Искаха да играят на карти, а кормчията им взе картите — скучно! И аз такова…

От моите разпити се оказа, че Баринов, от нямане какво да прави, скроил твърде забавна история, в края на която Хохолът и аз, като древни викинги, сме се сражавали с брадви срещу тълпа селяни.

Безполезно беше да му се сърдя — той виждаше истината само извън действителността. Веднаж, когато аз с него, пътувайки да търсим работа, седях на края на един дол в полето, той убедено и ласкаво ми внушаваше:

— Истината трябва да се избира по душа! Ей на, оттатък дола пасе стадо, куче тича, овчар ходи. Е, и какво от това? Каква полза ще имаме ние с тебе от това за душата? Мили, ти погледни просто: зъл е човекът — това е истината, а добрият — къде е? Добрия още не са го измислили, да-а!

В Симбирск моряците много нелюбезно ни предложиха да слезем от шлепа на брега.

— Вие не сте хора за нас — казаха те.

Свалиха ни с лодка до пристанищните скели на Симбирск и ние изсъхнахме на брега. В джобовете си имахме тридесет и седем копейки.

Отидохме в кръчмата да пием чай.

— Какво ще правим?

Баринов уверено каза:

— Как — какво? Ще вървим по-нататък.

До Самара стигнахме като „безбилетни“ на пътнически, в Самара постъпихме на работа в един шлеп, след седем дни почти благополучно доплувахме до бреговете на Каспия и там се присъединихме към неголяма задруга рибари в мръсното калмикско рибарско селище Кабанкул-бай.