Максим Горки
Моите университети (1)

И тъй — аз отивам да следвам в Казанския университет, не по-малко.

Мисълта за университета ми внуши гимназистът Н. Евреинов, мил юноша, красавец с ласкави очи на жена. Той живееше в таванското помещение на къщата, в която живеех и аз, често ме виждаше с книга в ръка, това го заинтересува, запознахме се и скоро Евреинов почна да ме убеждава, че имам „изключителни способности за наука“.

— Самата природа ви е създала да служите на науката — казваше той и красиво разтърсваше гривата на дългите си коси.

Тогава аз още не знаех, че в ролята на питомен заек също може да се служи на науката, пък Евреинов така хубаво ми доказваше: университетите се нуждаят тъкмо от такива момчета като мен. Разбира се, не бе оставена в покой сянката на Михаил Ломоносов. Евреинов казваше, че в Казан ще живеем заедно, през есента и зимата ще премина гимназиалния курс, ще държа „някои и други“ изпити — той така и казваше: „някои и други“, — в университета ще ми ошуснат държавна стипендия и след пет години ще бъда „учен“. Всичко изглеждаше много просто, защото Евреинов бе деветнадесетгодишен и имаше добро сърце.

След като издържа изпитите си, той замина, а след около две седмици го последвах и аз.

На изпращане баба ме съветваше:

— Ти — недей се сърди на хората, все им се сърдиш, строг и горделив си станал. Това в теб иде от дядо ти, а — какво е той, дядото? Живя, живя — и глупак излезе накрая, горкият старец. Ти помни едно: не бог хората съди, това — дяволът го върши! Е, прощавай…

И като бършеше от потъмнелите си сбръчкани бузи оскъдните сълзици, добави:

— Вече няма да се видим, несвъртнико, ти кой те знае къде ще отидеш далеч, а аз — ще умра…

В последно време аз се бях отдалечил от милата старица и дори рядко я виждах, а в този миг изведнаж с болка почувствувах, че никога вече няма да срещна човек така силно, така сърдечно близък.

Стоях на кърмата на парахода и гледах как там, на кея, тя се кръсти с едната ръка, а с другата — с края на вехтичката си забрадка — отрива лицето си, тъмните си очи, пълни със сиянието на неизтощима любов към хората.

И ето аз съм в полутатарския град, в тясна квартирка на едноетажна къща. Къщата стърчи самотна на хълма, в края на малка, бедна улица, една от стените й граничи с пущинака на пожарище, пущинакът е обрасъл с бурени; сред пелина, репея и дивия киселец между бъзовите храсти се подават развалините на тухлено здание, под развалините има просторен зимник; в него живееха и умираха бездомни кучета. Твърде добре съм запомнил тоя зимник, един от моите университети.

Евреинови — майка и двама сина — живееха с мизерна пенсия. Още първите дни забелязах с каква трагична печал дребничката сива вдовица, след като се върне от пазар и разположи покупките на масата в кухнята, решаваше трудната задача: как да приготви от малките късчета лошо месо достатъчно количество добра храна за трите здрави момчета, без да смята себе си.

Тя беше мълчалива; в сивите й очи бе застинало безнадеждно, кротко упорство на кон, който е дал в работа всичките си сили; влачи кончето колата по нанагорнището и знае — не ще изтегля — и все пак тегли!

Три дни след моето пристигане, една сутрин, когато децата още спяха, а аз й помагах в кухнята да чисти зеленчук, тя тихичко и предпазливо ме попита:

— Вие за какво сте дошли?

— За да се уча в университета.

Нейните вежди пропълзяха нагоре заедно с жълтата кожа на челото, тя си поряза пръста с ножа и изстисквайки кръвта, се отпусна на стола, но веднага скочи и каза:

— О, дявол…

Като обви с носната си кърпа порязания пръст, тя ме похвали:

— Вие умеете добре да чистите картофи.

Че как да не умея! И аз й разказах за моята служба на парахода.

Тя попита:

— Мислите ли, че това е достатъчно, за да се постъпи в университета?

По онова време слабо разбирах от хумор. Отнесох се към нейния въпрос сериозно и обясних редицата действия, в края на които пред мен следва да се разтворят вратите в храма на науката.

Тя въздъхна:

— Ах, Николай, Николай…

А той в този момент влезе в кухнята да се мие, сънен, разчорлен и както винаги, весел.

— Мамо, добре би било да сготвиш пелмени.

— Да, добре би било — съгласи се майката.

В желанието си да блесна със знанието си в кулинарното изкуство аз казах, че за пелмени месото е лошо, пък и малко е.

Тук Варвара Ивановна се ядоса и произнесе по мой адрес няколко толкова силни думи, че ушите ми пламнаха и започнаха да растат нагоре. Тя излезе от кухнята, като захвърли на масата връзката моркови, а Николай ми намигна и ми обясни нейното поведение с думите:

— Лошо настроение…

Той седна на скамейката и ми съобщи, че жените изобщо са по-нервни от мъжете, такава им е природата, това е доказано неоспоримо от един солиден учен, доколкото си спомня — швейцарец. Англичанинът Джон Стюарт Мил също е казал нещо по този въпрос.

Николай много обичаше да ме учи и използуваше всеки удобен случай, за да ми втълпи нещо необходимо, без което е невъзможно да се живее. Аз го слушах жадно, сетне Фуко, Ларошфуко и Ларошжаклен се сливаха за мен в едно лице и аз не можех да си спомня кой кому е отсякъл главата: Лавоазие на Дюмурие или обратно? Славният момък искрено желаеше „да ме направи човек“, той уверено ми обещаваше това, но — нямаше време и всички останали условия, за да се заеме сериозно с мен. Егоизмът и лекомислието на младостта не му позволяваха да види с какво напрежение на силите, с каква изобретателност поддържаше майката домакинството, още по-малко чувствуваше това неговият брат, тежък, мълчалив гимназист. А на мен вече отдавна и изтънко бяха известни сложните фокуси на химията и икономията на кухнята, аз виждах добре находчивостта на жената, принудена всекидневно да залъгва стомасите на своите деца и да хрантути чуждото момче с неприятна външност и лоши обноски. Естествено бе, че всяко парче хляб, което ми се падаше, лягаше като камък на душата ми.

Започнах да търся някаква работа. Излизах из къщи от сутринта, за да не обядвам, а в лошо време се настанявах в изоставения зимник. Там, дишайки вонята от труповете на котки и кучета, под шума на пороя и въздишките на вятъра, аз скоро се досетих, че университетът е фантазия, че бих постъпил по-умно, ако заминех за Персия. И аз вече виждах себе си като белобрад вълшебник, който е намерил начин за отглеждане на житни зърна колкото ябълка, картофи, тежки по един пуд, и изобщо е успял да измисли немалко благодеяния за земята, по която не само аз крача толкова дяволски трудно.

Вече се бях научил да мечтая за необикновени приключения и велики подвизи. Това много ми помагаше в трудните дни на живота, а тъй като такива дни имаше много — аз все повече се усъвършенствувах в мечтателството. Не очаквах помощ отвън и не се надявах на щастлив случай, но в мен постепенно се развиваше волево упорство и колкото по-трудни ставаха условията на живота ми — толкова по-устойчив и дори по-умен се чувствувах. Аз твърде рано разбрах, че съпротивата срещу околната среда създава човека.

За да не гладувам, ходех на Волга, на пристанището, където лесно можеха да се изкарат петнадесет-двадесет копейки. Там, между хамалите, босяците, мошениците, аз се чувствувах като къс желязо, пъхнато в разжарени въглища — всеки ден ме насищаше с множество остри, парливи впечатления. Там пред мене се въртяха във вихър хора оголено-жадни, хора с груби инстинкти — харесваше ми тяхното озлобление към живота, харесваше ми насмешливо-враждебното им отношение към целия свят и нехайното — към самите себе си. Всичко, което бях преживял непосредствено, ме влечеше към тези хора, пораждаше в мен желание да се потопя в тяхната наситена с остри преживявания среда. Брет-Гарт и огромното количество „булевардни“ романи, които бях прочел, още повече събуждаха в мен симпатии към тази среда.

Професионалният крадец Башкин, бивш ученик от учителския институт, жестоко бит, охтичав човек, красноречиво ми внушаваше:

— Ти какво се свиваш такъв като момиче! Или те е страх да не изгубиш честта си? Честта за момичето е цялото й богатство, а за теб е само хомот. Честен е волът, но само сено яде!

Червенокос, обръснат като актьор, с ловки, меки движения на малкото си тяло, Башкин напомняше котенце. Той се отнасяше към мене наставнически, покровителствено и аз виждах, че той от сърце ми желае успех, щастие. Много умен, той беше прочел немалко хубави книги и най-много му се харесваше „Граф Моите Кристо“.

— В тази книга има и цел, и сърце — казваше той.

Обичаше жените и говореше за тях с апетит, с възторг, с някаква тръпка в разбитото си тяло; в тази тръпка имаше нещо болезнено, тя възбуждаше в мен чувство на отвращение, но думите му слушах внимателно, чувствувах тяхната красота.

— Жена, жена! — пееше той и по жълтата кожа на лицето му пламваше руменец, тъмните му очи сияеха от възхищение. — За жената съм готов на всичко. За нея като за дявола — няма грях! Живей и люби, нищо по-хубаво от това не е измислено!

Той беше талантлив разказвач и лесно съчиняваше за проститутките трогателни песнички, за тъгите на нещастната любов, неговите песни се пееха във всички градове по Волга и — между другите — негова е широко разпространената песен:

Ех, не съм красива аз,

бедна, унижена,

затова не ще за мен

никой да се жени…

Добре се отнасяше с мен тъмната личност Трусов, човек благообразен, контешки облечен, с тънки пръсти на музикант. Той имаше в Адмиралтейския квартал дюкянче с табела „Часовникар“, но се занимаваше с продажба на крадени вещи.

— Ти, Пешков, не се учи на джебчийските дяволуци! — ми казваше той, като поглаждаше солидно прошарената си брада, присвил хитрите си, дръзки очи. — Виждам: ти имаш друг път, ти си човек духовен.

— Какво значи — духовен?

— А че — в когото няма завист към нищо, само любопитство…

Това не беше вярно по отношение на мен, завиждах аз на много неща и на мнозина; между другото у мен пораждаше завист способността на Башкин да говори на някакъв особен, стихоподобен стил, с неочаквани сравнения и думи. Спомнях си началото на неговия разказ за едно любовно приключение:

„В една мътноока нощ седя аз — като кукумявка в хралупа — в хотела, в мизерния град Свияжск, а навън — есен, октомври, дъждът ръми лениво, вятърът въздиша, също като че ли наскърбен татарин проточва песен — безкрайна песен: о-о-о-у-у-у…

…Идва тя, лека, розова, като облак при изгрев слънце, а в очите й — измамна душевна чистота. «Мили — казва с честен глас, — нямам вина пред теб.» Зная — лъже, а вярвам — истина е! С ума си — твърдо зная, със сърцето си — не вярвам никак!“

Той разказва, като се поклаща ритмично, притваря очи и често докосва с мек жест гърдите си, при сърцето.

Гласът му беше глух, неясен, а думите — ярки и нещо славеево пееше в тях.

Завиждах и на Трусов — този човек поразително интересно разказваше за Сибир, за Хива, Бухара, смешно и много злъчно — за живота на архиереите, а веднаж тайнствено каза за цар Александър III:

— Този цар си знае работата!

Трусов ми се струваше един от онези „злодейци“, които в края на романа — неочаквано за читателя — стават великодушни герои.

Понякога, в задушните нощи, тези хора се прехвърляха оттатък рекичката Казанка, в ливадите, в храсталака, и там пиеха, ядяха, разговаряйки за своите работи, но най-често — за сложността на живота, за странната заплетеност на човешките отношения, особено много за жените. За тях говореха с озлобление, с копнеж, понякога — трогателно и почти винаги с такова чувство, като че се вглеждат в тъмнина, пълна със страшни изненади. Аз прекарах с тях две-три нощи под тъмното небе с блещукащи звезди, в душната топлина на долчинка, гъсто обрасла с ракитови храсти. В тъмнината, влажна от близостта на Волга, пълзяха на всички страни златните паяци на светлините от мачтовите фенери, черната маса на високия бряг е изпъстрена с огнени буци и жили — това са светещите прозорци на кръчмите и къщите в богатото село Услон. Глухо бият по водата перките на параходните колела, влудяващо, като вълци вият матроси на кервана от шлепове, някъде чук удря върху желязо, тъжно се проточва песен — нечия душа тихичко тлее, — от песента скръб като пепел ляга върху сърцето.

И още по-тъжно е да слушаш тихо леещите се думи на хората — хората са се замислили върху живота и говорят всеки за своето, почти без да се слушат едни други. Те седят или лежат под храстите, пушат цигари, от време на време — не жадно — пият водка, пиво и се връщат някъде назад, по пътя на спомените.

— А с мен знаете ли какво се случи? — говори някой, притиснат към земята от нощната тъмнина.

Изслушали разказа, хората се съгласяват: — Стават и такива работи — всичко се случва…

„Беше“, „случвало се е“, „било е някога“ — слушам и ми се струва, че тази нощ хората са достигнали до последния час на своя живот — всичко вече е било, нищо повече не ще има!

Това ме отдалечаваше от Башкин и Трусов, но все пак — те ми харесваха и според цялата логика на изпитаното от мен би било напълно естествено да тръгна с тях. Оскърбената надежда да се издигна, да започна да се уча, също ме тласкаше към тях. В моменти на глад, озлобление и тъга аз се чувствувах напълно способен да извърша престъпление не само против „свещения институт на собствеността“. Обаче романтизмът на младостта ми попречи да се отклоня от пътя, по който бях обречен да вървя. Освен хуманния Брет-Гарт и булевардни романи аз вече бях чел не малко сериозни книги — те събудиха у мен стремеж към нещо неясно, но по-значително от всичко, което бях видял.

И в същото време аз завързах нови познанства, у мен се зародиха нови впечатления. На празното място, до къщата на Евреинов, се събираха гимназисти да играят на кегли и аз бях очарован от един от тях — Гурий Плетньов. Мургав, със синьочерна коса като японец, с лице, покрито с малки черни точки, като че ли натрито с барут, неугасимо весел, ловък в игрите, остроумен в разговора, той беше пълен със зародиши на разнообразни таланти. И както почти всички талантливи руски хора, живееше със средствата, дадени му от природата, без да се стреми да ги засили и развие. Той имаше тънък слух и великолепен усет към музиката, обичаше я и свиреше артистично на сантури, балалайка, хармоника, без да се опитва да изучи по-благороден и труден инструмент. Той беше беден, обличаше се лошо, но неговата измачкана, скъсана риза, панталони в кръпки и пробити, смачкани ботуши отговаряха много на неговия смел нрав, на буйните движения на жилестото му тяло, на широките му жестове.

Той приличаше на човек, който току-що се е изправил на крака след продължителна и тежка болест, или на затворник, който вчера е бил пуснат от затвора — всичко в живота беше за него ново, приятно, всичко възбуждаше у него шумна веселост — той скачаше по земята като фойерверк.

Като узна колко труден и опасен е животът ми, той ми предложи да живеем заедно и да се подготвяме за селски учители. И ето аз живея в странно, весело бедняшко свърталище — „Марусовка“, вероятно познато на не едно поколение казански студенти. Това е голяма, полуразрушена къща на улица Рибен пазар, като че ли взета с бой от нейните обитатели: гладни студенти, проститутки и някакви призраци на хора, изживели живота си. Плетньов се помещаваше в коридора под стълбата за тавана, там бе неговото легло, а в края на коридора, до прозореца: маса, стол и — това беше всичко. В коридора извеждаха три врати, зад двете от тях живееха проститутки, зад третата — охтичав математик, семинарист, дълъг, мършав, почти страшен човек, обрасъл с твърди, червеникави косми, едва покрит с мръсни дрипи; през дупките на дрипите страшно прозираше синкавата му кожа и ребрата на скелета му.

Той се хранеше като че ли само със собствените си нокти, които изгризваше до кръв, ден и нощ нещо чертаеше, изчисляваше и непрекъснато кашляше глухо, с бухащи звукове. Проститутките го смятаха за безумен и се страхуваха от него, но, от жалост, подхвърляха към неговата врата хляб, чай и захар, той вдигаше пакетите от пода и ги примъкваше в стаята си, хриптейки като заморен кон. Ако пък те забравяха или не можеха по някаква причина да му принесат своите дарове, той отваряше вратата и хриптеше в коридора:

— Хляб!

В неговите очи, хлътнали в тъмни ями, светеше гордостта на маниак, щастлив със съзнанието за своето величие. От време на време при него идваше малко гърбато недоносче, с изкривен крак, със силни очила на подпухналия нос, белокосо, с хитра усмивчица на жълтото си лице на скопец. Те затваряха плътно вратата и седяха часове мълчаливо, в странна тишина. Само веднаж, късно през нощта, ме разбуди хрипкавият яростен крясък на математика:

— А аз казвам — затвор! Геометрията — това е клетка, да! Мишеловка, да! Затвор!

Гърбатото изродче пискливо хихикаше, повтаряше многократно някаква странна дума, а математикът изведнаж зарева:

— Върви по дяволите! Вън!

Когато неговият гост се измъкна в коридора, като съскаше, скимтеше и се загръщаше в широкото си наметало — математикът, изправен на прага, дълъг, страшен, заврял пръстите на ръката в степаните си коси, хриптеше:

— Евклид е глупак! Глуп-пак… Аз ще докажа, че бог е по-умен от гърка!

И хлопна вратата така силно, че в неговата стая нещо падна с трясък.

Скоро научих, че този човек иска — изхождайки от математиката — да докаже съществуването на бога, но той умря, преди да успее да стори това.

Плетньов работеше в една печатница като нощен коректор на вестник, изкарваше единадесет копейки на нощ и когато аз не успеех да припечеля нищо, ние живеехме, като консумирахме в денонощието четири фунта хляб, за две копейки чай и за три — захар. На мен не ми достигаше време за работа — трябваше да се уча. Аз превъзмогвах науките с грамаден труд, особено ме угнетяваше граматиката с нейните безобразно тесни, закостенели форми, аз съвсем не умеех да натикам в тях живия и труден, капризно гъвкав руски език. Но скоро за мое удоволствие се оказа, че съм започнал да се уча „много рано“ и че дори и да издържа изпитите за селски учител, не ще получа място — поради възрастта си.

Плетньов и аз спяхме на едно и също легло — аз през нощта, той — през деня. Изнурен от безсънната нощ, с лице още повече потъмняло и с възпалени очи, той се връщаше рано сутрин и аз веднага изтичвах в кръчмата за вряла вода за чай — самовар ние, разбира се, нямахме. След това седнали до прозореца, пиехме чай с хляба. Гурий ми разказваше вестникарските новини, четеше ми забавните стихове на алкохолика-фейлетонист Червеното домино и ме учудваше с шеговитото си отношение към живота — струваше ми се, че той се отнася към него така, както и към муцунестата буля Галкина, търговка на стари дамски премени и сводница.

От тази жена той беше наел ъгъла под стълбата, но нямаше с какво да й плаща „квартирата“ и той й плащаше с весели шеги, със свирене на хармоника и с трогателни песни. Когато ги пееше с тенорчето си, в очите му сияеше усмивка. Буля Галкина на младини е била хористка в операта, разбираше от песни и често от нейните нахални очи по подпухналите й, синкави бузи на пияница и чревоугодничка обилно се търкаляха дребни сълзици, тя ги отмахваше от бузите си с дебели пръсти и след това грижливо изтриваше пръстите с мръсна кърпичка.

— Ах, Гурочка — казваше тя с въздишка, — вие сте артист! И да бяхте мъничко по-красив — щях да ви уредя аз на вас живота! Колко млади момчета съм наредила вече при женички, на които сърцето се топи в самотен живот!

Едно от тези „момчета“ живееше в същата къща, над нас. Той беше студент, син на работник кожухар, момък със среден ръст, широкогръд, с грозно тесни бедра, приличен на триъгълник с острия ъгъл надолу и този ъгъл малко отчупен — стъпалата на студента бяха мънички, също като на жена. И неговата глава, дълбоко впита в раменете, също беше малка, украсена с четината на червеникавите му коси, а на бялото му, безкръвно лице навъсено се блещеха изпъкнали, зеленикави очи.

С грамаден труд, гладувайки като бездомно куче, той се бе изхитрил против волята на баща си да завърши гимназия и да постъпи в университета, но се открило, че има дълбок, мек бас, и у него се породило желание да учи пеене.

Галкина използувала това и го нагласила при богата търговка на около четиридесет години — нейният син бе вече студент в трети курс, а дъщеря й завършваше гимназия. Търговката беше мършава, плоска жена, права като войник, със сухо лице на монахиня-аскетка, с големи сиви очи, скрити в тъмни ями, облечена с черна рокля, с копринена старомодна забрадка, в ушите й трептяха обици с отровнозелени камъни.

От време на време, вечер или рано сутрин, тя идваше при своя студент и аз неведнаж съм наблюдавал как тази жена, като че ли скочила във вратата, вървеше по двора с решителни крачки. Лицето й изглеждаше страшно, устните й са така плътно стиснати, че почти не се виждат, очите й са широко отворени и гледат напред с израз на обреченост, мъка, но струва ти се, че е сляпа. Не можеше да се каже, че бе много грозна, но в нея ясно се чувствуваше напрежение, което я обезобразяваше, което като че ли разтягаше нейното тяло и свиваше до болка лицето й.

— Гледай — казваше Плетньов, — като безумна е!

Студентът мразеше търговката, криеше се от нея, а тя го преследваше като безжалостен кредитор илишпионин.

— Объркан човек съм аз — окайваше се той, попийнал малко. — И за какво ми е пеенето? С такава мутра и фигура няма да ме пуснат на сцената, няма да ме пуснат!

— Прекрати тази история! — съветваше го Плетньов.

— Да. Но жал ми е за нея! Не мога да я понасям, а — жал ми е! Ако знаехте как тя — ех…

Ние знаехме, защото слушахме как тази жена, застанала на стълбата нощем, молеше с глух, треперещ глас:

— За господа бога… гълъбче, хайде, за господа бога! Тя беше собственица на голям завод, имаше къщи, коне, даваше хиляди за акушерски курсове и като просякиня измолваше милостинята на ласките.

След чая Плетньов лягаше да спи, а аз излизах да търся работа и се връщах късно вечерта, когато Гурий трябваше да тръгва за печатницата. Ако донесях хляб, колбаси или варена „карания“, ние деляхме плячката наполовина и той вземаше със себе си своята част.

Останал сам, бродех из коридорите и кьошетата на „Марусовка“, вглеждайки се как живеят новите за мен хора. Къщата беше претъпкана с тях и приличаше на мравуняк. Тя беше изпълнена с някакви вкиснати, разяждащи миризми и навсякъде по ъглите се тулеха гъсти, враждебни на хората сенки. От сутрин до късна вечер къщата бръмчеше, непрекъснато тракаха шевни машини, хористки от оперетния театър си пробваха гласовете, студентът басово гукаше гами, гръмко декламираше пропилият се полубезумен артист, истерично ревяха пияните проститутки и у мен се зараждаше естественият, но неразрешим въпрос:

„За какво е всичко това?“

Между гладната младеж безсмислено се мотаеше червенокос, плешив, скулест човек с голям корем на тънки крака, с огромна уста и зъби на кон — за тези зъби го бяха нарекли Рижия кон. Той вече трета година се съдеше с някакви роднини, симбирски търговци, и заявяваше на всекиго:

— Ще пукна, но ще ги съсипя! Просяци ще тръгнат, три години ще живеят от милостиня — после ще им върна всичко, каквото им взема със съд, всичко ще им дам и ще ги попитам: „Как е, дяволи? За урок да ви е!“

— Това ли е целта на живота ти, Кончо? — го питаха.

— Всичко в мен, цялата ми душа за това жадува и нищо друго не мога да правя!

Той по цели дни киснеше в окръжния съд, в палатата, при своя адвокат, често, вечер, докарваше с файтон множество кесийки, пакетчета, бутилки и устройваше в своята мръсна стая с крив под и провиснал таван шумни пирове, като повикваше студентите, шивачките, всекиго, който желаеше хубаво да си похапне и пийне. Самият той пиеше само ром, питие, от което по покривката, дрехите и дори на пода оставаха неизмиваеми тъмноръждиви петна — и като си посръбнеше, започваше да вие:

— Милички мои птици! Обичам ви аз вас — честен народ сте вие! А аз съм зъл подлец и кр-рокодил — искам да погубя роднините си — и ще ги погубя! Бога ми! Ще пукна, ама…

Очите на Коня жално мигаха и неговото недодялано, скулесто лице се мокреше от пиянски сълзи, той ги изтриваше с длан и ги размазваше по коленете си — широките му панталони винаги бяха покрити с маслени петна.

— Как живеете вие? — викаше той. — Глад, студ, зле облечени — законно ли е това? Какво може да научи човек при такъв живот? Ех, да знаеше царят как живеете…

И като измъкваше от джоба си пачка разноцветни банкноти, предлагаше:

— Кому са нужни пари? Вземайте, братлета! Хористките и шивачките жадно измъкваха парите от косматата му ръка, той се кикотеше и казваше:

— Ама не на вас! На студентите…

Но студентите не вземаха пари.

— По дяволите парите! — сърдито викаше синът на кожухаря.

Самият той веднаж, пиян, донесе на Плетньов пачка десетрублеви банкноти, смачкани на твърда топка, и каза, като ги хвърли на масата:

— Ето — трябват ли ти? На мен не ми трябват…

Просна се на нашия креват и зарева, зарида така, че трябваше да го отрезвяваме и да го заливаме с вода. Когато заспа, Плетньов се опита да оправи банкнотите, но това се оказа невъзможно — те бяха така плътно сбити, че трябваше да се накиснат във вода, за да се отделят една от друга.

В мръсната, задимена стая с прозорци към каменната стена на съседната сграда е тясно и задушно, шумно и кошмарно. Конят реве най-силно от всички. Аз го питам:

— Защо живеете тук, а не в хотел?

— Мили мой — за душата! Топло е на душата ми с вас…

Синът на кожухаря потвърждава:

— Вярно, Коньо. И аз така. На друго място бих пропаднал…

Коня моли Плетньов:

— Изсвири нещо! Изпей…

Сложил сантурите на коленете си, Гурий пее:

Ти изгрей ми, изгрей, слънце ясно…

Гласът му е мек, прониква в душата.

В стаята става тихо, всички замислено слушат тъжните думи и лекия звън на струните.

— Хубаво е, дявол да го вземе! — ръмжи нещастният утешител на търговката.

Всред странните обитатели на стария дом Гурий Плетньов, притежавайки мъдростта, чието име е веселост, играеше ролята на добрия дух от вълшебните приказки. Неговата душа, обагрена с ярките краски на младостта, осветяваше живота с фойерверките на славни шеги, хубави песни, остри присмехи над обичаите и привичките на хората, със смели думи за грубата неправда на живота. Той току-що бе навършил двадесет години, по външен вид изглеждаше юноша, но всички в дома гледаха на него като на човек, който в трудни дни може да даде умен съвет и всякога е способен да помогне с нещо. По-добрите хора го обичаха, по-лошите се страхуваха от него и дори старият стражар Никифорич винаги поздравяваше Гурий с лисича усмивка.

Дворът на „Марусовка“ беше „проходен“, той се издигаше полегато нагоре и съединяваше две улици: Рибния пазар и Старогрънчарска; на последната, недалеч от вратата на нашето жилище, се е свряла уютно в едно ъгълче будката на Никифорич.

Той е полицейски надзорник в нашия квартал, висок, сух старик, накичен с медали, с умно лице, любезна усмивка и хитри очи.

Той се отнасяше с голямо внимание към шумната колония от бивши и бъдещи хора; няколко пъти на ден неговата грижливо издялана фигура се появяваше на двора, той вървеше, без да бърза, и поглеждаше в прозорците на квартирите с погледа на надзирател в зоологическа градина, който наглежда клетките със зверовете. През зимата в една от квартирите бяха арестувани едноръкият офицер Смирнов и войникът Муратов, кавалери на георгиевски ордени, участници в Ахалтекинската експедиция на Скобелев. Арестуваха тях — а също и Зобнин, Овсянкин, Григориев, Крилов и още някои — за опит да уредят тайна печатница, за която цел Муратов и Смирнов денем, в неделя, отишли да крадат букви от печатницата на Ключников, на една от оживените улици на града. По време на тази работа ги и хванаха. А веднаж през нощта в „Марусовка“ бе арестуван от жандармите един дълъг, мрачен неин обитател, когото аз нарекох „Блуждаеща камбанария“. На сутринта, като узна това, Гурий разроши възбудено черните си коси и ми каза:

— Слушай, Максимич, трийсет и седем дяволи, тичай, брат, бързо…

Като ми обясни къде-трябва да тичам, той добави: — И гледай — по-предпазливо! Там може да има агенти…

Тайнственото поръчение страшно ме зарадва и аз полетях към Адмиралтейския квартал с бързината на лястовица. Там, в една тъмна бакърджийница, видях един млад къдрав човек с необикновено сини очи; той калайдисваше тенджера, но не приличаше на работник. А в ъгъла, при менгемето, работеше дребен старчок с ремъче на белите коси, пилеше кран.

Попитах медникаря:

— Няма ли у вас работа?

Старчокът ми отговори сърдито:

— За нас — има, за тебе — няма!

Младият хвърли бърз поглед върху мен и отново сведе глава над тенджерата. Аз лекичко побутнах с крака си неговия крак — той учудено и гневно спря върху мен погледа на сините си очи, като държеше тенджерата за дръжката и сякаш се готвеше да я запрати върху мен. Но като видя, че му смигам, каза спокойно:

— Върви си, върви си…

Като му смигнах още веднаж, аз излязох навън и се спрях на улицата; къдравият, протягайки се, също излезе и мълчаливо спря погледа си върху мен, запали цигара.

— Вие ли сте Тихон?

— Е, аз съм!

— Арестуваха Петър.

Той се намръщи сърдито, като ме опипваше с поглед.

— Какъв Петър?

— Един дълъг, прилича на дякон.

— Е?

— Това е всичко.

— А какво общо имам аз с Петър, дякона и всичко друго? — попита медникарят и характерът на неговия въпрос ме убеди напълно; той не е работник. Аз изтичах у дома, горд, че успях да изпълня задачата. Това беше първото ми участие в „конспиративните“ работи.

Гурий Плетньов беше близък с тях, но в отговор на моите молби да ме въведе в кръга на тези работи казваше:

— Рано е за тебе, братко. Ти се учи сега…

Евреинов ме запозна с един тайнствен човек. Това запознаване беше усложнено с предпазни мерки, които ми внушиха предчувствие за нещо много сериозно. Евреинов ме поведе извън града, на Арското поле, като ме предупреждаваше по пътя, че това запознаване изисква от мен най-голяма предпазливост и трябва да се запази в тайна. След това, като ми показа далеч от нас дребна, сива фигурка, която крачеше бавно по безлюдното поле, Евреинов се огледа, като ми говореше тихо:

— Ето го! Вървете след него и когато той се спре, приближете се към него и му кажете: аз съм новодошлият…

Тайнственото винаги е приятно, но тук то ми се стори смешно: зноен, ярък ден, в полето като сиво стръкче се поклаща самотно човече — и това е всичко. Като го настигнах при вратата на гробищата, видях пред себе си юноша с дребно, сухо личице и строг поглед на кръглите като на птица очи. Той беше облечен в сив ученически шинел, но светлите копчета бяха откъснати и заменени с черни, кокалени, на вехтата му фуражка се забелязваше следа от герб и изобщо в него имаше нещо преждевременно проскубано — като че ли е бързал да се покаже на самия себе си като човек напълно зрял.

Ние седяхме сред гробовете, в сянката на гъстите храсти. Човекът говореше сухо, деловито и целият, във всичко, никак не ми се хареса. Като ме разпита строго какво съм чел, той ми предложи да се занимавам в кръжока, организиран от него, аз се съгласих, и ние се разделихме — той си отиде пръв, като оглеждаше предпазливо пустинното поле.

В кръжока, в който влизаха още трима или четирима юноши, аз бях най-младият от всички и съвсем неподготвен за изучаване книгата на Джон Стюарт Мил със забележки от Чернишевски. Ние се събирахме в квартирата на ученика от учителския институт Миловски — впоследствие той пишеше разкази под псевдоним Елеонски и като написа пет тома, завърши със самоубийство — колко много хора, срещнати от мен, напускаха самоволно живота!

Беше мълчалив човек, плах в мислите, предпазлив в думите. Живееше в сутерена на една мръсна сграда и се занимаваше с дърводелска работа за „равновесие на тялото и душата“. С него беше скучно. Четенето на книгата на Мил не ме увличаше, скоро основните положения на икономиката ми се сториха твърде познати, аз ги бях усвоил непосредствено, те бяха написани на кожата ми, и мене ми се стори, че не си е струвало труда да се пише дебела книга с трудни думи за това, което е съвършено ясно за всекиго, който изразходва силите си за благополучието и удобствата на „чуждия чичо“. С грамадно усилие проседявах аз два, три часа в тази дупка, наситена с миризма на туткал, гледайки как по мръсната стена пълзят мокрици.

Веднаж вероучителят ни закъсня, не дойде в определеното време и ние мислейки, че изобщо няма да дойде, си устроихме малък пир, като купихме бутилка водка, хляб и краставици. Изведнаж край прозореца бързо се мярнаха сивите крака на нашия учител; едва бяхме успели да скрием водката под масата, и той беше вече между нас и се започна тълкуването на мъдрите изводи на Чернишевски. Всички седяхме неподвижно, като истукани, очаквайки със страх, че някой от нас ще катурне бутилката с крак. Катурна я нашият наставник, катурна я и като погледна под масата, не каза нито дума. Ох, по-добре да беше изругал здравата!

Неговото мълчание, суровото му лице и оскърбено присвитите му очи страшно ме смутиха. Поглеждайки изпод вежди червените от срам лица на своите другари, аз се чувствувах престъпник спрямо вероучителя и искрено ми беше жал за него, макар водката да беше купена не по моя инициатива.

На четенията ми беше скучно, искаше ми се да отида в Татарския квартал, където живеят някакъв особен, чистоплътен живот добродушни, приветливи хора; те говорят на смешно изкълчен руски език. Вечер от високите минарета ги призовават в джамиите странните гласове на муезините — на мене ми се струваше, че целият живот на татарите е устроен иначе, по непознат за мен начин, неприличащ на онова, което зная и което не ме радва.

Влечеше ме към Волга, към музиката на трудовия живот; тази музика и до днес приятно опиянява моето сърце; аз помня добре деня, когато за пръв път почувствувах героичната поезия на труда.

Под Казан се беше натъкнала на камък и бе пробила дъното си голяма гемия, натоварена с персийски стоки. Една задруга хамали ме взе за претоварване на гемията. Беше през септември, духаше студен вятър, по сивата река подскачаха сърдито вълни, вятърът късаше яростно техните гребени и ръсеше по реката студен дъжд. Групата, около петдесет човека, мрачни, завити с рогозки и брезенти, се бе разположила на палубата на празната гемия. Малък буксирен параход, който се задъхваше и пръскаше в дъжда червени снопове искри, теглеше гемията.

Свечеряваше се. Оловното, мокро небе тъмнееше и се спускаше над реката. Хамалите ръмжаха и псуваха, проклинаха дъжда, вятъра, живота, пълзяха лениво по палубата, като се мъчеха да се приютят от дъжда и влагата. Струваше ми се, че тези полусънни хора не са годни за работа; не ще спасят погиващия товар.

Към полунощ доплувахме до плитчината, прикачиха празната гемия борд до борд със заседналата на камъните; старшият на задругата, злъчно старче, сипаничав хитрец и сквернодумец, с очи и нос на ястреб, смъкна от плешивия си череп мократа фуражка и кресна с висок, женски глас:

— Моли се, момчета!

В тъмнината хамалите се събраха в черна купчина на палубата на гемията и заръмжаха като мечки; а старшият, свършил молитвата най-рано от всички, запищя:

— Фенерите! Хайде, юнаци, покажете какво можете! Честно, момчетата ми! С бога напред — захващай!

И тежките, лениви, мокри хора започнаха „да показват какво могат“. Те се нахвърлиха, като в бой, на палубата и в трюмовете на затъналата гемия — с боен вик, с рев, с подмятане на шеги. Около мене като леки пухени възглавници, летяха чували с ориз, денкове със стафиди, кожи, астраган, тичаха набити фигури, ободрявайки се един друг с вой, подсвиркване, яки псувни. Трудно беше да се повярва, че така весело, леко и спорно работят същите тези тежки, навъсени хора, които току-що унило се оплакваха от живота, от дъжда и студа. Дъждът ставаше по-гъст, по-студен, вятърът се засили, измъкваше ризите, мяташе полите им върху главите и заголваше коремите. В мократа тъмнина при слабата светлина на шест фенера се мятаха черни хора, глухо тропаха с крака по палубите на гемиите. Работеха като изгладнели за труд, като отдавна очаквали удоволствието да подмятат от ръка на ръка четирипудовите чували, да се носят бегом с денкове на гръб. Работеха, играейки, с веселото увлечение на деца, с онази опияняваща радост на труда, по-сладка от която са само женските обятия.

Едър, брадат човек с кожух без ръкави, мокър, плъзгав — трябва да беше собственикът на стоката или негов пълномощник, — изведнаж зарева възбудено:

— Юначаги — ведро от мен! Разбойници — две давам! Карай!

Няколко гласа ревнаха изведнаж басово от всички страни из тъмнината:

— Три ведра!

— Три станаха! Карай, дръж се!

И вихърът на работата се усили още повече.

Аз също хващах чували, мъкнех, хвърлях, отново тичах и хващах и ми се струваше, че и самият аз, и всичко около мен се е завъртяло в бурен танц, че тези хора могат да работят все така страшно и весело, без умора, без да жалят себе си, месеци, години, че могат, ако хванат града за камбанариите и минаретата, да го отмъкнат от мястото му, накъдето си поискат.

Тази нощ живях с радост, каквато не бях изпитвал, душата ми се озаряваше от желанието да преживея целия си живот в този полубезумен възторг на работата. Зад бордовете играеха вълните, по палубата плющеше дъждът, вятърът свиреше над реката, в сивата мъгла на утрото стремително и неуморно тичаха полуголи, мокри хора и крещяха, смееха се, любувайки се на своята сила, на своя труд. На всичко отгоре вятърът разкъса тежката маса от облаци и в синьото, ярко петно на небето блесна розовият лъч на слънцето — веселите зверове го посрещнаха с дружен рев, разтърсвайки мократа козина на милите си муцуни. Искаше ми се да прегръщам и целувам тези двуноги зверове, толкова умни и ловки в работата, така силно, до самозабрава увлечени в нея.

Струваше ми се, че нищо не може да противостои на това напрежение на радостно развихрената сила, че тя е способна да сътвори чудеса на земята, че може за една нощ да покрие цялата земя с прекрасни дворци и градове, като във вълшебните приказки. Като погледа минута–две труда на хората, слънчевият лъч не можа да надвие тежките облаци и потъна всред тях като дете в море, а дъждът се превърна в порой.

— Стига! — викна някой, но му отговориха свирепо:

— Аз ще ти дам едно стига!

И до два часа на обед, докато не прехвърлиха целия товар, полуголите хора работиха без почивка, под проливния дъжд и острия вятър, като ме накараха да разбера благоговейно с какви могъщи сили е богата човешката земя.

След това се прехвърлиха на парахода и там всички заспаха като пияни, а като пристигнахме в Казан, изсипаха се на крайбрежния пясък като поток сива кал и тръгнаха към кръчмата да изпият трите ведра водка.

Там към мен се приближи крадецът Башкин, огледа ме и попита:

— Какво са направили с теб?

Разказах му с възторг за работата, той ме изслуша, въздъхна и каза презрително:

— Глупак. По-лошо — идиот!

Подсвирквайки си и извивайки тяло като риба, той ошлува между тясно сближените маси — на тях пируваха шумно хамалите, в ъгъла някой запя с тенор неприлична песен:

В градината излязла

млада дама в късна нощ…

Десетина гласа ревнаха оглушително, като потропваха в такт с длани по масите:

Стар пазач там обикалял,

гледа, дамата лежи…

Смях, свирене, и гърмят думи, които по отчаян цинизъм вероятно нямат равни на земята.