Константин Симонов
Последно лято (4)

Четвърта глава

Същия ден, когато далече от фронта, в Архангелское, Серпилин и Батюк си спомниха за члена на Военния съвет на фронта генерал-лейтенант Лвов, Лвов също си спомни за Серпилин, свърза се по телефона с члена на Военния съвет на армията Захаров и го повика при себе си.

— Кога да дойда? — попита Захаров.

— Веднага! — С тона на отговора си Лвов подчерта, че въпросът е неуместен. — Колко време ви трябва за път?

— Два часа.

— Чакам ви.

Захаров нямаше защо да се чуди, че са го извикала толкова късно, без дори да го попитат може ли да тръгне веднага. Лвов си има собствено разпределение на времето — обича да работи нощем, а как постъпват другите и кога успяват да спят, не го интересува.

Захаров изруга, облече шинела си и преди да тръгне, се отби при началник-щаба Бойко.

— Ще вечеряме ли? — попита Бойко.

Според реда, установен още от Серпилин, след като свършваха работата си и подпишеха всички книжа, обикновено правеха планове за следващия ден и вечеряха заедно.

— Не мога — каза Захаров. — Притрябвал съм нещо на другаря Лвов.

— Сега ли?

— Лично, спешно! Дори попита за колко време ще стигна. Да си почувствувал днес нещо особено в щаба на фронта?

— Напротив. През целия ден само два пъти се обаждаха.

— Значи, посред нощ е открил нещо в днешния брой на нашия армейски вестник. Или уводната статия не я бива, или не са го вързали добре. Или пък му е дошла нова идея и няма сили да почака до утре… Сигурно е можел и по телефона, но е решил още веднъж да ме вдигне в тревога, да провери бойната ми готовност!… Довиждане.

— Тогава какво, ще идем ли в седемдесет и първи корпус? — попита Бойко.

— Ще тръгнем в седем, както се уговорихме. Щом станеш, позвъни по телефона да ме събудиш. А ако ме задържи повече, ще се срещнем право там, ще поспя по пътя.

Захаров въздъхна, уморено поглади кръглата си побеляла глава и излезе.

Шофьорът дремеше, облегнат на кормилото.

— Тръгваме, Николай — каза Захаров, като го побутна по рамото и седна до него. — Ако заспя, имай предвид: за час и петдесет минути трябва да сме там.

Но въпреки умората не можа да заспи.

— Другарю генерал — попита шофьорът, като забеляза, че Захаров не спи; той беше с него още от преди войната, когато Захаров служеше в Московското военно окръжие. — Не сте ли чували кога ще се върне командуващият армията?

— Кой знае. Писа, че оздравява, но последната дума ще има не той, а лекарите. Защо питаш? Просто така или войнишката партенка вече разнася някакви слухове?

— Просто така. Виждам, че скучаете без него…

Захаров наистина скучаеше без Серпилин, макар че нямаше време да скучае. Армията се попълваше с хора и техника, готвеше се за боеве и за форсиране на водни прегради. Всеки ден ту учения и тренировки, ту сборове на командния и политическия състав, ту проверки… Уж е затишие, а в действителност нито сън, нито отдих.

„Скучаете“ — това са думи! Това е най-лесното! А въпросът е и без Серпилин всичко да е наред.

„Бойко е млад, само до преди година беше полковник, а сега работи за двама: на плещите му е и това, което по-рано сам мъкнеше, и онова, което вършеше Серпилин. Разкъсва се, но се справя с работата и дори не може да се каже, че се разкъсва. Трудно му е, но не се оплаква.“ — Захаров не обичаше хората, които пъшкат при всяка трудност, за да ги видят всички, и с уважение си спомни за Бойко.

„Защо ме вика?“ — мислеше Захаров за Лвов.

Миналия път го бе извикал пак така посред нощ, заповяда да се направи в армейския вестник страница за опита на снайперското движение и цял час му обяснява как точно трябва да се направи тая страница. Обясняваше като познавач, но не можеше да се разбере: защо през нощта? И защо е извикал тебе?

Въпреки цялата важност на тая страница все пак нея нямаше да я връзва членът на Военния съвет, а оня, който отговаря за нея — редакторът. Ако човек се захваща с всичко изведнъж, може да изтърве тъкмо най-важното!

Наистина има и друга постановка на въпроса: как тъй, аз, членът на Военния съвет на фронта, се вра навсякъде, всичко сколасвам, а ти, членът на Военния съвет на армията, нямаш време?

На пръв поглед няма какво да възразиш. Но може да се възрази. Отгоре ти виждаш — или се смята, че виждаш — всичко, което съм пропуснал или не съм успял да свърша. И ако на тебе там, горе, ти хрумне да се заловиш сам с някаква дреболия, аз, разбира се, трябва да изпадна във възторг! Това е ясно! А дали самият ти там, горе, заради всички тия дреболии не си пропуснал нещо по-важно — не е моя работа да питам. Макар че напълно е възможно да е именно така. И дори само по два часа в денонощието да спиш, пак не можеш да свършиш сам всичко на тоя свят. А щом е тъй, значи, работата трябва да се дели: едно правиш сам, а друго — другите. Разбира се, ако са на мястото си. А да направиш така, че те да са на мястото си — тъкмо това е най-важното, без което, с каквито и дреболии да се захващаш, далече няма да стигнеш.

„Все пак интересно защо ме вика — още веднъж си помисли Захаров. — Може би след като се запозна с армията, е харесал някого и е решил да го вземе при себе си в Политуправлението на фронта?… Добре ще е, ако вземе Бастрюков. Изглежда, че му се хареса, една нощ два часа стоя при него да разговарят. И излезе толкова доволен, сякаш бе снесъл яйца. Ще го дам, без да ми мигне окото…“

Той дори се разсмя при мисълта какъв подарък, без сам да подозира, би му направил Лвов, ако най-после го отърве от Бастрюков.

— Защо се смеете, другарю генерал? — попита шофьорът.

— Спомних си един виц. Как фрицовете пленили началника на интендантското обслужване. Доложили на командуващия и питат: „Ще заповядате ли да го освободим?“ А командуващият казва: „Няма нужда, ние вече две години се мъчим с него, нека сега и те се помъчат…“ Сетих се за един работник. И си спомних тоя виц. Ти знаеш ли го?

— Да. Веднъж вече го разказвахте.

— А защо се смееш втори път? Значи, паметта ми вече не е същата, не трябва да се смееш, а да плачеш…

Пристигнаха в щаба на фронта и без закъснение, точно в един часа след полунощ, спряха край къщата, където се бе настанил Лвов.

Захаров свали шинела си и го хвърли върху седалката на вилиса.

— Ако спиш, покрий се.

С лявата си ръка той разтърка дясната, която бе премръзнала от вятъра, защото през целия път се бе държал за рамката на предното стъкло на вилиса, показа документите си на автоматчика, качи се по външната стълба и отвори вратата.

Зад масата, облегнат на стената и подложил дебелата си ръка под дебелата буза, спеше един дебел полковник, който отдавна служеше при Лвов едновременно за адютант и офицер за свръзка и като опашка го следваше от фронт на фронт.

„Как ли си е все така пълен при такъв неспокоен началник? Друг на негово място отдавна да е заприличал на вейка“ — помисли Захаров за спящия полковник и закачливо викна така, че полковникът подскочи на стола:

— Явявам се по заповед на генерал-лейтенанта! Моля да доложите…

Като подскочи на стола и се събуди, полковникът неохотно стана, запримига и каза с недоволен глас, че другарят Лвов е при командуващия и още не се е върнал. Каза го, наричайки своя началник не по звание или по длъжност, както е прието в армията, а именно „другарят Лвов“, като по навик влагаше в тия думи свой особен смисъл: това, че началникът му беше сега генерал-лейтенант, имаше по-малко значение от факта, че е бил и си остава „другарят Лвов“.

Полковникът постоя няколко секунди зад масата срещу Захаров и най-после, сякаш му правеше услуга, кимна към вратата:

— Влезте, почакайте там.

Захаров влезе в съседната стая, като остави вратата отворена. Да постъпи така, го накара някакво едва доловимо колебание в тона на полковника.

Той огледа стаята. Миналия път го бе приел не тук, а в съседното село, в Политуправлението на фронта: там, където изведнъж си бе спомнил за оная страница във вестника.

Стаята беше доста голяма, с гредоредни, чисти, може би дори специално измити стени. По стените нямаше нищо: нито старо, останало от стопаните, нито ново.

Единият ъгъл на стаята бе преграден от пода до тавана със завеса от съшити платнища, а в цялото останало пространство имаше само маса и стол, огнеупорна каса и още четири стола срещу масата покрай другата стена. Нищо повече.

На масата бяха сложени: голям чист бележник, дебел молив — от едната страна син, от другата червен, и калъф за очила. Нито книжа, нито карти — нищо.

Наистина масата беше канцеларска, с чекмеджета, и книжата и картите — всичко, без което не може — навярно беше там и в огнеупорната каса. Но сега когато стопанина го нямаше в стаята, не се виждаше нито едно от тия неща.

Захаров се поразходи из стаята, седна и изведнъж почувствува, че вече не е член на Военния съвет на армията, а седнал на стола край стената посетител. И сам се усмихна на това чувство.

Столът беше твърд, жълт, боядисан, канцеларски. Също както четирите други стола — останалите три край стената и ония там, от другата страна, зад масата. И масата беше съвсем същата — жълта, боядисана.

Захаров си помисли, че всичко това сигурно пътува със стопанина си — от фронт на фронт. Знаеше се, че досега Лвов никъде не се е задържал дълго.

И тая завеса на халки, съшита от шест платнища, сигурно също пътува с него. Какво има зад нея? Навярно само походно легло и един куфар.

Кой знае защо, при мисълта за Лвов му се струваше, че той е в състояние да мъкне след себе си тая канцеларска маса и столовете, но изобщо не допускаше, че може да има повече от един куфар. А и тоя куфар, и леглото бяха скрити със завеса от чуждите погледи — не дай боже да си помислят, че и той като всички хора спи на легло и държи чистото си бельо в куфар.

Стаята беше такава, че дори нямаше нужда от надпис: свършиш ли работата си — излизай. И без това не е за оставане!

Седнал на стола край стената, без дори да преметне по навик крак върху крак, Захаров си мислеше за Лвов и за това все още не съвсем ясно и за самия него впечатление, което му правеше тоя човек.

За него бе слушал предостатъчно и дори веднъж Лвов го бе извикал при себе си за петнадесет минути в Далечния Изток. Но оная среща не влиза в сметките, обстоятелствата бяха други. В същност запознанството им стана тук, на фронта, и най-вече през ония три дена, прекарани неотдавна от Лвов в тяхната армия.

Различни неща станаха през тия три дена: и понятни, и не съвсем понятни. Имаше повиквания и разговори нощем, когато току-що заспалите и неочакващи да ги повикат хора гледаха като изтървани поради безсънието и се чувствуваха виновни пред неспящото началство. Макар че навярно не работеха по-малко и не спяха повече от него през денонощието.

Само Бастрюков, който, изглежда, предварително бе разучил навиците на Лвов и благополучно си отспиваше денем — той умееше да прави това — беше свеж и бодър в среднощните часове.

Разбира се, строго казано, на фронта няма нощ. По всяко време на денонощието трябва да си нащрек. Ако действително е необходимо. Но както се стори на Захаров, Лвов обичаше да държи хората в напрежение — с нужда или без нужда. Сякаш и без него на фронта няма достатъчно напрежение!

На предната позиция Лвов много пълзеше по предния край и в различни случаи това будеше у Захаров различни чувства. В един полк Лвов не само мина по целия преден край, но допълзя и до траншеите на бойното охранение, до най-предния окоп при най-предния войник. И по-късно се оказа, че не го е направил просто така, а е имал сигнал, че по две денонощия тук не донасят топла храна, хората стоят дори без суха дажба. Сам допълзя там и в една рота се оказа, че наистина е било така. Старшината на ротата бе даден под съд. И заместникът по политическата част на полка си изпати, и заместникът по политическата част на дивизията, и самият Захаров трябваше да се черви…

Но на други места Лвов пълзеше по предния край непонятно защо. Пълзеше така, сякаш искаше да избере участък за пробив, да оцени предния край на противника. А в действителност не избираше, не оценяваше, не задаваше въпроси, които биха имали връзка с това. Просто пълзеше, мъкнейки след себе си без нужда цяла свита: от заместника по политическата част на корпуса до заместника по политическата част на полка, и ги караше да бледнеят от страх не толкова за своя, колкото за неговия живот. Пълзеше, сякаш искаше да ги уязви, че без него не са ходили там, а ето сега е дошъл той — и те трябва да отидат! А те и без него бяха ходили, когато имаше нужда.

Там, в окопите, приказваше с мнозина, понякога надълго и нашироко, особено когато германците забелязваха раздвижването и откриваха огън; сякаш с това изпитваше околните. Научи, че махорката се стрива на ситно в джобовете на войниците: няма в какво да я държат — и заповяда на тиловаците веднага да ушият кесии. А в същото време на никого не каза поне една топла човешка дума, никой не помнеше такова нещо.

Имаше и обидни за хората дреболии. И трите нощи прекара при тях, в армията, а веднъж преспа на предната позиция. Това добре. Но се оказа, че носи със себе си свит на руло дюшек, тъничък като черга, и заповядваше да слагат тоя дюшек, собствените му чаршафи и одеяло върху постланото. Това вече бе съвсем неуместно. Или се страхуваше от въшки, или мислеше, че в армията няма да намерят и да му постелят чисто бельо… И нито веднъж с никого не изпи дори глътка водка, сякаш слагаше преграда между себе си и хората. А най-важното, тоя негов Шлейов, полковникът, носеше за него не само термос, но и отделна чаша и загънати в пергамент някакви диетични кюфтета, и още нещо, пак негово, отделно. А в същото време беше способен денем по корем да допълзи до бойното охранение…

Захаров погледна часовника си — чакаше вече тридесет минути — и още веднъж огледа стаята на Лвов, която сякаш говореше, че в живота на нейния стопанин не е имало и няма да има нищо друго освен възложената му работа, и изведнъж си спомни разказа на своя съученик от Толмачевка, началника на Политуправлението на фронта Гаврилин, за жената на Лвов: оказа се, че тя, вече не съвсем млада, дори възрастна жена, работела като началник на аптеката в една от фронтовите болници и през това време няколко пъти идвала при мъжа си. От тая болница до щаба на фронта има около четиридесет километра и Гаврилин научил от други хора, че първия път жената на Лвов е дошла и си отишла със случайно срещнати по пътя автомобили. При удобен случай попитал Лвов: как е станало така? Ако неговата кола е била заета, можели са да намерят друга! А Лвов отвърнал: „Няма да създавам специални условия за жена си. Нека пътува като всички други.“ „Разбира се, намерихме изход от положението — каза Гаврилин, като се подсмиваше. — След тоя разговор — нали сърцето ми не е от камък! — започнах да й пращам собствената си кола.“ А като чу това, Захаров и тогава, и сега пак си помисли, че в тая прекалена добросъвестност на Лвов има нещо показно, обмислено, което му дава възможност от висотата на своята принципиалност безпощадно да се нахвърля върху другите хора за всяка дреболия…

— Здравейте, другарю Захаров — прозвуча гласът на Лвов зад гърба на Захаров.

Лвов влезе, затвори вратата след себе си, набързо подаде ръка на станалия от стола Захаров, мина зад масата и седна.

— Вземете стол. Ще поприказваме.

Захаров взе стол и седна до масата срещу Лвов.

— Днес си спомних, че сме се срещали с вас в Хабаровск — каза Лвов.

„Три дена беше в нашата армия и не си спомни, а сега изведнъж си е спомнил — помисли Захаров. — Няма що, преглеждал е досието ми.“

И той погледна под око към огнеупорната каса в ъгъла, сякаш досието му трябваше да е тъкмо там, в тая каса.

— Извикахте ме при вас в Хабаровск през май хиляда деветстотин тридесет и осма година — каза Захаров. — Тогава викахте мнозина от нас. Мислех, че сте забравили.

— Не, не съм забравил. Тогава въпросът за вашата съдба стоеше твърде остро.

Захаров не отговори нищо.

„Защо и за какво му е това начало на разговора? — помисли той. — Можеше и по друг начин да напомни, че се познаваме отдавна. Или иска да подчертае, че от него тогава е зависела съдбата ми? По някакво мълчаливо съгласие се стремим по-рядко да си спомняме онова, от което боли. А той, виждаш ли го, си е спомнил. Изглежда, него не го боли.“

— Искате ли чай? — попита Лвов.

— Благодаря, няма да е лошо след пътя.

— Шлейов! — силно извика Лвов с високия си, рязък глас.

И веднага в отворилата се врата се появи неговият дебел полковник с недоспалото, бяло лице.

— Трябва ни чай — каза Лвов.

Полковникът се скри, като затвори вратата след себе си.

Лвов притегли към себе си бележника, взе молива от масата, драсна в бележника синя цифра „едно“ и след нея скобка, но нищо друго не написа.

Лицето му беше слабо, триъгълно: тясна брадичка и широко чело, а над тях гъст калпак от черни, остри, къдрави коси.

Сега, когато седеше, загледан в бележника, отпуснал тежките си клепачи, и по тия клепачи, и по бръчките край очите му личеше, че е вече възрастен и уморен човек.

„Дванадесет години е по-стар от мене, но аз отдавна побелях, а той си е все чернокос. — Захаров погледна грижливо подстриганите навярно същия ден слепоочия на Лвов, които едва забележимо се бяха прошарили. — Да видим кое ще е първо.“

Лвов вдигна очи от бележника и погледна Захаров, сякаш сам още не бе решил кое ще е първо и кое — второ.

Сега, когато вдигна очи, отново изглеждаше по-млад от своите петдесет и осем години. Очите му гледаха не право в очите на Захаров, а малко по-високо, в челото. Сякаш се интересуваше не от настроението на седналия пред него човек, не от израза на лицето и очите му, а от мислите, които са скрити там, зад челото, и които трябва да се знаят.

— Черненко — каза Лвов с отсечения си глас. Без да добави нещо, той наведе очи към бележника, написа със синия молив „Черненко“ зад цифрата „едно“ и скобката и чак след това вдигна очи и попита: — Какво е мнението ви за него?

Бригаден комисар, а сега полковник, Черненко вече цели две години беше пред очите на Захаров — от деня на пристигането си в армията. През четиридесет и втора по време на отстъпление замести убития началник на политотдела, още на втория ден сам бе ранен — куршум прониза врата му — но остана в строя и по-късно още два пъти през тия две години пак оставаше в строя след нови две, наистина вече по-леки ранявания.

Захаров познаваше Черненко като петте си пръста, с всичките му качества и недостатъци — храбростта, грубостта, разпалеността, омразата му към канцеларщината, способността му с най-прости думи да подтикне хората към подвиг и неспособността му планомерно да набива в съзнанието им някоя непонятна директива.

Черненко беше неуморим в боевете, ленив в дни на затишие и имаше навик да се крие от началството на предната позиция.

Захаров смяташе, че Черненко е златен човек с големи недостатъци. Лесно е да отстраниш такъв човек, но е трудно да го замениш.

Ако пред Захаров стоеше не Лвов, а някой друг, който бе в състояние да разбере как в човека може да се съчетае всичко това — да бъде и толкова златен, и толкова труден — Захаров по свой начин би разказал всичко, което мислеше за Черненко. Но според Захаров Лвов не можеше да разбере тия неща. Затова застана нащрек и сухо отговори, че Черненко е подходящ за заеманата длъжност.

— Напълно ли? — попита Лвов.

И започна да изрежда прегрешенията на Черненко: не обръща внимание на това как се списва вестникът в армията им, не разбира неговото значение; твърде много неща прехвърля върху плещите на заместника си, дори не е ръководил сам последното съвещание на политическите работници по заповед 512 — възложил е тая работа на заместника, а самият той през това време е скитал някъде в тила на армията. С политическите донесения постъпва както му скимне — ту ги подписва, без да ги чете, ту изхвърля от тях отрицателните факти, които според него са несъществени, а в действителност са много показателни.

Докато слушаше всичко това, Захаров си помисли, че Бастрюков не си бе губил времето тогава, през нощта, когато бе прекарал два часа у Лвов: не само му е изброил прегрешенията на началника си, но е успял да го запознае и със своите чаршафи — черновите на политическите донесения, които по-късно Черненко бе съкращавал.

— За пропуските в работата е правилно, другарю генерал-лейтенант — каза Захаров, който добре знаеше, че Лвов обича да го наричат не генерал-лейтенант, а „другарю Лвов“, но не искаше да му доставя това удоволствие. — А за скитането в тила е неточно: не е скитал в тила, а със знание на Военния съвет присъствуваше на ученията, когато тренирахме хората с танкове. Сам стоеше с тях в окопите, показваше им, че не е толкова страшно… Оставам на същото мнение. За недостатъците в работата му ще поговоря с него, но, общо взето, смятам, че е подходящ за длъжността.

— Добре е, дето оставате на същото мнение — каза Лвов. — Не уважавам хората, които бързо променят мнението си. Но мнението трябва да почива не върху упоритостта, а върху факти. А от посочените факти засега оспорихме само един.

— Има и други факти, другарю генерал-лейтенант. Три ордена „Червено знаме“, три ранявания, без да напуска строя. Ако още не е станал герой на Съветския съюз, то е само защото това звание не се дава току-така на политическите работници, сам знаете. Иначе щеше да стане! Армията го е предлагала. В бойна обстановка винаги е в частите на най-опасните участъци. Фактите говорят в негова полза.

Каза всичко това, като смяташе, че Лвов, който цени личната храброст и не може да търпи страхливците, трудно ще възрази. Но Лвов възрази:

— Случва се и така, другарю Захаров, че на пръв поглед всички факти говорят в полза на човека, а той все пак не е подходящ за длъжността. И същите факти ще имат друга стойност, ако бъде преместен на друга длъжност. Помислете: не е ли по-правилно да преместим Черненко на длъжност заместник по политическата част на корпус? Хем ще е по-близо до предната линия, хем ще е по-далече от оная сфера на дейност, с която не се справя напълно. А на негово място ще издигнем друг. Или ние ще ви дадем, или ще потърсим при вас — ще намерим.

„Ще ви дадем“ — това са просто думи. А „ще потърсим при вас — ще намерим“ е друго нещо. Ясно беше и къде ще потърсим, и кого ще намерим. Ще потърсим и ще намерим Бастрюков.

Разбира се, Черненко няма да захленчи, ако бъде преместен за заместник по политическата част на корпус. И ще воюва добре, и на никого няма да се разсърди. Но, виж, Бастрюков вместо него в политотдела — за такова нещо не бива дори да се мисли!

„Тая в никакъв случай няма да я бъде! — реши Захаров. — Ще умра, но няма да позволя! Гледай го ти колко неща е успял да му наскърца!“ — спомни си той равния, скърцащ глас на Бастрюков и каза гласно:

— Другарю генерал-лейтенант, имаме двама заместник-командири на корпуси, и двамата са на мястото си. Смятам, че и началникът на политотдела на армията е на мястото си. Не виждам основания за преместване.

Като казваше това, добре разбираше, че изостря отношенията, разбираше, че ако Лвов можеше веднага да смени началника на политотдела на армията, без да се интересува за твоето мнение, ако Черненко имаше не просто недостатъци, а се бе разкрил някакъв факт, след който можеше — фрас! — и за гушата, тогава и разговорът щеше да е друг. Но засега няма такова нещо! Ако ти се бе съгласил, можеше и да бъде сменен. Но щом ти, членът на Военния съвет на армията, не само не си съгласен, а, напротив — възразяваш, горе могат да не разберат и да не подкрепят Лвов. А длъжността на Лвов не е предишната, не е такава, каквато беше някога, и той е принуден да се съобразява с това!

„Макар че, кой знае, може и на своя глава да направи всичко!“ — помисли Захаров, вперил поглед в очите на Лвов, който продължаваше да гледа над неговите очи, в челото.

— Добре, засега нека отложим тоя въпрос — каза Лвов с равен глас, сякаш не придаваше особено значение на целия разговор. — Но мисля, че после ще съжалявате.

И като повиши глас, отново викна през вратата:

— Шлейов!

На вратата се показа полковникът.

— Какво става с чая?

— Готов е. — Без да затваря вратата, Шлейов отново се скри.

Чуваше се как в съседната стая наливат чай и Захаров очакваше, че сега с тоя чай ще влезе ординарецът, но пак влезе Шлейов, като носеше две чаши с чинийки.

Влезе, остави ги на масата и излезе, затваряйки вратата след себе си.

„Лицето му е някак подпухнало, сигурно сърцето му е болно и затова е толкова пълен. А не го оставят да спи!“ — с внезапно съчувствие помисли за него Захаров.

— Пийте. — Лвов взе лъжичката от чинийката и започна да разбърква захарта в чашата.

И Захаров просто не разбра защо Лвов трябваше втори път да вика „Шлейов!“, след като веднъж вече му бе казал да донесе чай.

Може би тук редът бе такъв: без повикване да не влиза никой, дори с чая?

Вече минаваше два часа.

„Щом пием чай, значи, ще чуем още нещо“ — помисли Захаров.

Макар и на малки глътки, Лвов твърде бързо изпи своя чай, извади от джоба на брича си бяла носна кърпа, избърса с нея устните си толкова грижливо, сякаш не беше пил чай, а беше ял каша, и каза направо, без предговор:

— Вашата армия почти цял месец е без командуващ. Днес говорих по телефона с Москва и направих справка. Не се наемат да дадат точен отговор след колко дена ще се върне да заеме поста си. Зависи от медицинските показания. Това създава нетърпимо положение. Началник-щабът на армията няма достатъчно команден опит и в периода на предстоящата операция не може да бъде издигнат на длъжността командуващ армия. Събитията назряват, а не е известно кога ще се върне командуващият армията. Но дори и да успее да се върне — все така сурово продължаваше Лвов, — здравето му е разклатено още от преди войната, в началото на войната е бил тежко ранен, а сега, след злополуката, е имал мозъчно сътресение… Дори лекарите и да го върнат в строя, под въпрос е дали такъв човек с разклатено здраве ще може да командува пълноценно армията. Възниква въпросът: не е ли по-добре той да бъде използуван за друга работа?

Като каза всичко това, Лвов млъкна. Така, сякаш сам вече бе решил всичко и няма нужда да пита никого за нищо.

Ала след пауза все пак попита:

— Съгласен ли си с това?

— Не съм съгласен, другарю генерал-лейтенант — без да размисли нито секунда, отсече Захаров.

— Защо не сте съгласен и с какво по-точно? — бързо попита Лвов.

— Не съм съгласен, че е с разклатено здраве — каза Захаров и като погледна Лвов, си помисли: „Въпреки всичко, което сполетя Серпилин, за щастие той си остава толкова силен мъж, че ако стане нужда, ще направи на пихтия в ръцете си такъв като тебе. И няма да успееш да гъкнеш!“

Но, разбира се, не изрече на глас лудешката си мисъл, а добави, че неведнъж сам е бил свидетел как младите са изплезвали език от умора, а командуващият армията е продължавал да работи като машина и нищо му е нямало.

— Изглежда, сега лекарите са на друго мнение — сухо каза Лвов, — щом още не могат да съобщят кога ще го върнат в строя. А същевременно положението в армията става все по-нетърпимо.

— Не знам защо сте стигнали до такъв извод, другарю генерал-лейтенант. Като член на Военния съвет на армията ви докладвам, че през тоя период генерал Бойко се справяше нормално със задълженията си на командуващ армия. А що се отнася до мене, макар че направих някои пропуски, досега не съм чувал нито от вас, нито от някой друг, че в армията се е създало нетърпимо положение.

— Не се е „създало“, а се „създава“ — каза Лвов. — И става дума не за вашите пропуски: те са налице и трябва да ги поправите. Не прехвърляйте разговора върху себе си. Става дума за прекалено дългото отсъствие на командуващия армията. Сега това е най-важното.

— Решаването на тоя въпрос не е моя работа, другарю генерал-лейтенант. Но ако се наложи, ще кажа мнението си навсякъде, където е нужно — каза Захаров, като му даваше да разбере, че помни своите права и понеже не е съгласен с Лвов, ще направи всичко, каквото може, за да му попречи. Друг въпрос е до какъв край ще стигне тая работа, но че ще направи всичко — това е безспорно.

Каза го твърдо, но в същото време с тревога помисли, че Лвов се държи прекалено уверено. Характерът си е характер, но освен него за такава увереност трябва да имаш и основания! Може би вече е приказвал с командуващия фронта и го е придумал! Току-що се бе върнал оттам…

„А, от друга страна, защо все пак постави тоя въпрос пред мене? Значи, все пак има нужда от моето съдействие? За да катурнеш някоя скала от планината, понякога не достига само един тласък. Тласнеш я… и полита!“

Той погледна под око сложения пред Лвов бележник и видя, че там синият молив вече бе изписал цифрата „2“ със скобка след нея и думата „командуващият“ — без името, с въпросителен знак.

Лвов посегна към сложения на края на масата телефон така, сякаш искаше да се обади на някой, който веднага ще реши всичко и ще направи безсмислен по-нататъшния им разговор. Но не вдигна слушалката, промени намерението си, взе чашата и допи глътката изстинал чай.

„Сега ще ме освободи — помисли си Захаров. — Какво друго има да говорим?“

Но Лвов не го освободи.

— Като член на Военния съвет на армията изложете ми собственото си мнение за командуващия — спокойно каза Лвов, но наблегна върху думата „собственото“ така, сякаш не обещаваше да го вземе под внимание.

Захаров започна с това, че в тяхната армия Серпилин е командувал дивизия, а после е станал началник-щаб. Не забрави да спомене, че издигането му на длъжността командуващ армията е станало, след като е бил извикан в Москва, при другаря Сталин.

Лвов слушаше, без да го прекъсва, и записваше в бележника. Пишеше все със същия син молив, но сега дребно и Захаров вече не виждаше какво пише.

— Можете да не се задълбочавате в историята — за пръв и единствен път през цялото време го прекъсна Лвов, когато Захаров започна да изброява операциите, в които бе участвувала тяхната армия. — Интересува ме не ходът на действията, а вашите оценки.

Как по време на война да отделиш едното от другото — оценките от хода на действията? Но когато докладваш на началството, имаш време не колкото ти е нужно на тебе, а колкото ти дадат. И понеже знаеше, че когато се увлича, по навик излиза извън границите на военната краткост, Захаров спря и попита:

— Имам ли още пет минути?

И когато Лвов мълчаливо кимна, за тия пет минути разказа всичко хубаво, което знаеше за Серпилин; както му е редът, разправи за всичко, каквото трябваше да каже един политически работник, правейки характеристика на командира, с когото отдавна воюва рамо до рамо. Добави и онова, което не се искаше от него: че от тримата командуващи, с които е работил, Серпилин е най-силният и перспективният.

Така и завърши.

— Засега перспективата не е ясна, не знаем ще може ли и занапред да командува — каза Лвов, сякаш всичко останало не бе му направило никакво впечатление. — Това ли е всичко?

— Да.

— Няма ли какво да кажете за отрицателните му страни?

— Няма нищо, което заслужава внимание.

— Странна позиция за член на Военния съвет. Вместо да гледате командуващия армията с партийно око, остава впечатление, че напротив — гледате всичко с неговите очи и не излизате извън тия граници.

— Вярно, обикновено гледам оперативната обстановка с неговите очи — каза Захаров. — Уча се и много съм научил от него. Не отричам. А за останалото си имам собствени очи, с тях гледам.

Това беше предизвикателство, но той вече не можеше да се сдържи. Знаеше, добре знаеше, че на времето Лвов бе понижен в звание и от армейски стана корпусен комисар тъкмо защото бе потъпкал правата на командуващия, сам се бе нагърбил да решава оперативните въпроси и бе забъркал такава каша, че и до днес всички я помнят.

Ала противно на очакванията Лвов с нищо не показа, че е засегнат от думите му, само помълча около минута, стиснатият между пръстите му молив изпращя и със същия сух и спокоен тон, с който бе говорил дотогава, каза:

— Не става дума за това, че е лош, а за това, че не виждате в него нищо друго освен хубавото, а, значи, изобщо нищо не виждате. От раболепните ви думи трудно може да се направи извод в какво той действително е на висота и в какво не е. А изводът, че самият вие не сте на висотата на положението си като член на Военния съвет, вече се оформя. Във всеки случай от думите ви изобщо не дъха партийност.

— Не знам — Захаров стана — човек трудно вижда себе си! Партията ме е поставила на това място, партията ще ме свали, ако трябва.

— Ако трябва, ще ви свали — без да повиши глас, като ехо каза Лвов.

Захаров се обърна, взе стола, на който седеше дотогава, прекоси с него стаята, сложи го край стената, за да го подравни с другите, и след като с помощта на тия отмерени, спокойни движения успя да се овладее, обърна се, изпъна ръце покрай тялото си и каза:

— Разрешете да напусна!

— Вървете — рече Лвов, но преди Захаров да се обърне, добави: — Видях страницата за опита на снайперското движение. Заглавията са бледи, а иначе я оценявам като задоволителна. Планирайте войнишки отзиви.

— Планирали сме — каза Захаров, като продължаваше да стои в положение „мирно“.

— Вървете.

Слизайки по външната стълба, Захаров погледна часовника си. Вече е четири часът — най-разумно е да отиде направо в корпуса. Пътят е около два часа и половина. „Мога дори да поспя в колата, само че заспива ли се след такъв разговор?…“

Докато свикваше с тъмнината, Захаров потърси с очи колата. Но тя не беше нито пред къщата, нито вдясно, нито вляво от нея.

— Къде е колата ми? — попита Захаров автоматчика.

— Зад осмата къща вляво, другарю генерал, в уличката. Има заповед да се откарват там. Вашият шофьор вече идва тук, почака малко и пак се върна при колата.

Захаров тръгна наляво покрай дългата редица селски къщи, като ги броеше.

Всичко беше правилно. Колите трябваше да се откарват настрана. Но сега, след разговора с Лвов, дори това го ядоса.

„Небето е в облаци, в такава нощ може и тука да си стоят, никой няма да ги види отгоре…“

Нощта не беше чак толкова студена, а той бе свикнал да ходи разкопчан дори през зимата, но сега, като излезе от Лвов, почувствува, че зъбите му тракат от студ.

„Каква е тая работа? Толкова ли се изплаши, че чак треска те разтресе? — с насмешлива усмивка помисли Захаров, като се сърдеше на себе си. — Не, лъжеш! Накара те да излезеш от кожата си, но не те изплаши. С Черненко е ясно — благодарение информацията на другаря Бастрюков. А със Серпилин? Защо изведнъж се засили да сваля командуващия армията? При това почти не го е виждал! Откъде такова нетърпение? Ще трябва да пиша писмо на Фьодор Фьодорович в Архангелское. Да му дам да разбере, че не само той там, но и ние тук броим дните. И ще пратя писмото по някой от оперативния отдел. Ще се видим в корпуса, ще се посъветваме с Бойко…“

Зает с мислите си, Захаров сбърка броенето, отмина осмата къща, свърна погрешно, не намери колата, върна се назад и чу гласа на шофьора си:

— Аз съм тук, другарю генерал. Насам, надясно!

— Защо не спиш? Нали ти казах да спиш. Сега ще трябва да караш, без да си се наспал, и ще ме обърнеш някъде както Гудков обърна командуващия.

— Спах, другарю генерал. По стъпките ви разбрах, че отминахте, и се сепнах… Ще облечете ли шинела?

— Да.

Шофьорът се наведе във вътрешността на колата, извади оттам шинела и искаше да помогне на Захаров да се облече.

— Дай го. Колко пъти съм ти казвал, че не обичам това.

— Тъмно е, няма да уцелите ръкавите — усмихна се в тъмнината шофьорът.

— Наистина е тъмно — каза Захаров, като пъхаше ръцете си в ръкавите и усещаше приятна топлина. Както изглежда, Николай не бе излъгал, действително до последния момент е спал, покрит с шинела.

— Тръгваме — каза Захаров, като сядаше и замяташе полите на шинела върху колената си.

— Къде? У дома ли?

— Не, право в седемдесет и първи.

Те показаха документите си на излизане при бариерата и поеха по шосето.

Захаров седеше в колата и дълго, цял половин час мълча. После погледна под око шофьора и помисли: „Все пак нещичко трябва да е стигнало до войниците. Иначе нямаше да ме попита, като идвахме насам, скоро ли ще се върне Серпилин…“

— Разрешете да попитам, другарю генерал… — каза шофьорът, като усети погледа на Захаров.

— Какво, омръзна ли ти да мълчиш? — усмихна се Захаров. — Почакай, има да мълчиш, като се върне командуващият. При него не е, както при мене; докато си на кормилото, дума не можеш обели.

— Да, когато пътува в нашата кола, устата ми е като запечатана — каза шофьорът.

— Нищо, за тебе е полезно. И без това си твърде приказлив. Какво искаше да питаш?

— Защо днес настроението ви е лошо, другарю генерал?

— Не е лошо, а, може да се каже, отвратително — каза Захаров, — защото нощем трябва да се спи, а не ме оставят.

— Поспете сега. Има още много път.

— Ще опитам, ако не ми задаваш въпроси.

Шофьорът млъкна, а Захаров си помисли, че от една страна, не е хубаво, дето му позволява да се отпуска повече, отколкото трябва, понякога Николай се държи твърде свободно. А, от друга страна, вече колко години седи вляво от тебе на кормилото — и денем, и нощем, почти всеки ден по много часове — човек, какъвто трудно можеш да намериш, готов да направи всичко, каквото може, да жертвува всичко, на каквото е способен, дори живота си. И това не са думи, а самата истина, защото е проверено. И след току-що завършилия продължителен разговор там, в оная обърната на канцелария селска къща, сега беше много важно, че до тебе седи Николай, и двамата — всеки по свой начин — се обичате.

И сега, в тоя тежък миг, това на пръв поглед най-просто, обикновено чувство правеше Захаров някак по-силен от човека, който бе останал там в къщата и който не беше обичан не само от Захаров, но, както му се струваше, не можеше да бъде обичан и от всички други хора, защото самият той не можеше и не умееше да ги обича.

„Интересно какъв е бил през гражданската война, когато са го изпратили за комисар в оная четиринадесета Желязна бригада, която започна край Воронеж, а завърши в Полша? Нима и тогава е бил такъв, какъвто е сега? Трудно е да си го представи човек. И какво се е захванал със Серпилин? Излиза, лошо е, дето живеем в пълно съгласие с командуващия? Ами ако не мога и не искам другояче? Значи, според него вече не съм политически работник? Даде ми да разбера, че сме се «сдушили» с командуващия. Очевидно така гледа на това. А ние не сме се «сдушили» — сработили сме се. Но за него е безразлично. Сработили, сдушили — за него е едно и също. Трябва ли просто така да наклепам добрия човек, за да докажа партийното си око? Но и да имаше за какво, пак не бих го наклепал. Бих поставил въпроса открито и ребром. Ръката ми не би трепнала. И това ми се е случвало в живота…“

И като си спомни как точно му се е случвало в живота, Захаров с удоволствие помисли, че не е отстъпил днес. Стана нужда да се опъне — и се опъна! Нима Лвов наистина мисли, че ако се наложи, няма да се опънеш и на Серпилин? На него, члена на Военния съвет, се опъна, а на своя командуващ армия няма да се опънеш? Умен е Лвов, но не разбира добре хората! А Серпилин се лекува в санаториума и не знае какви облаци надвисват над главата му…

Захаров изведнъж си спомни оная, отдавнашната си среща с Лвов в Хабаровск и като свърза едното с другото, с неприятно чувство си помисли за тогавашната съдба на Серпилин.

„Защо ли се престараваш така? — помисли си той за Лвов. — Може би тъкмо това не ти харесва у Серпилин — биографията му?… Другарят Сталин я харесва, а ти — не?…“