Робърт Ранкин
Антипапата (14)

13

Линейката потегли с рев от „Летящия лебед“, звънецът й весело подрънкваше. Повечето от пушека бе прогонен през прозорците и вратите на „Лебеда“, но упоритата миризма на горяла електрическа инсталация все още бе наситила силно въздуха. След като вълненията постихнаха и линейката отпътува, каубоите останаха прави, мушнали палци в коланите с пистолети, чудеха се дали вечерта бе свършила и дали трябваше от уважение към Норман да оседлават конете и да поемат към залеза.

Младия господар Робърт обаче бе на друго мнение. Той се покачи на един стол и се обърна към публиката. Тъй като точно в този момент на никого не му се говореше, можеха да го чуят.

— Другари — започна той, — другари, случи се тъжен инцидент, но нека бъдем благодарни, че пострадалият не е тежко ранен. Санитарят от линейката ме увери, че ще бъде на крака след два-три дена. — Чуха се неуверени опити за акламации. — За да покаже пивоварната колко високо цени смелия му опит, ние присъждаме — за съжаление в него отсъствие — наградата за най-добре облечен каубой, която включва вечеря с една от нашите възхитителни млади дами тук в един от ресторантите на пивоварната, бутилка шампанско и двайсет малки пури на нашия добър приятел Норман, Духа на Стария Запад!

В този миг последваха малко по-ентусиазирани възгласи, които достигнаха ревящо кресчендо, след като Младия господар Робърт продължи:

— Следващите три питиета са за сметка на заведението!

Нещастният случай с Норман бе забравен мигом, Стария Пийт седна отново зад старинното пиано и „Лебедът“ възкръсна като феникс от пепелищата на Стария Запад. Младия господар Робърт се обърна към Невил зад бара.

— Сега ще отида да засиля огъня на барбекюто. Ще заредя наденичките и ще ти дам знак да започнеш да ги водиш.

— Имай ми доверие — рече Невил, — и аз ще гледам безплатните напитки да са малки.

Омали, който се бе възстановил с помощта на изкуствено дишане уста в уста, изпълнено от момичетата от трета страница, дочу тази забележка и бързо поръча на Манди три двойни, преди нещатният барман да успее да издаде нарежданията си.

— Същото и за мен — провикна се Джим Пули.

Въодушевени от безплатните си напитки, посетителите каубои ставаха все по-свадливи. „Олд шейкбели“ очевидно съчетаваше качествата на ирландското контрабандно уиски, на ментетата и денатурирания спирт. Стария Пийт вече се бе опитал да духне клечка кибрит, само за да установи, че бълва огън и пушек. Почти целият полиран барплот сега бе нашарен от малките мокри колелца от дъната на чашките.

Омали се наведе напред над плота и се обърна към Невил:

— Направихте хубаво шоу, няма грешка. Имах известни опасения за тази вечер, но… — тук той отпи огромна глътка „Олд шейкбели“ и опразни чашката си, — но тя обещава да бъде запомнящо се събитие.

Нещатният барман се усмихна криво и започна да полира пайнтова халба.

— Вечерта далеч не е свършила — рече злокобно той, — а ти как си, добре ли си вече, Джон?

— Никога не съм бил по-добре — отвърна славата на Дъблин. — Никога.

— Хей — рече неочаквано Манди, — онзи Самотен рейнджър, дето вони на риба, продължава да ме щипе по дупето. — Невил отиде да размени няколко думи с необуздания нарушител. — Омали — рече момичето от трета страница, след като Невил се отдалечи достатъчно, за да не ги чува.

— Същият — отвърна той.

— Слушай — Манди му даде с жест да разбере, че става дума за тайна работа и мъжът от Смарагдовия остров се наведе още над бара — достатъчно, за да може да надникне по-добре в пазвата на младата дама. — Искаш ли да купиш евтино две дузини бутилки от този „Олд шейк“, как му беше името?

Омали се ухили. Беше оценил правилно Манди още като видя как и къде прибира пенитата му.

— Какво точно ще рече евтино?

— Ами, как ти звучи една десетачка?

— Звучи ми много разумно, но къде са тези бутилки в този момент?

— В багажника на бялото ем джи^[1] навън.

Омали бръкна в колана, където криеше парите си, след което една десетпаундова банкнота и връзка с ключове смениха притежателите си.

В това време в бара започна да прониква някаква странна миризма, която човек обикновено свързва с комините на крематориумите. Някои си помислиха, че това бяха последните останки от пушеците на Духа на Стария Запад, други усетиха едва доловимата разлика и започнаха да си правят вятър над питиетата и да кашлят в стетсъните си. Изведнъж се чу силен трясък. Невил бе стоварил боздугана си върху барплота.

— Барбекюто е готово — обяви той.

Като знаеше какво стълпотворение щеше да настане при обявяването на безплатна храна и тъй като още се стремеше да скрие чехлите си от критичните погледи, Невил остана зад бара, за да наблюдава с известен интерес как около стотина каубоя могат да се набутат във вътрешния двор с площ от шест квадратни фута. Младият господар Робърт, облечен с невъобразима найлонова престилка, нахлупил висока готварска шапка, се бе развихрил зад барбекюто. Планини от цвъртящи наденички и стекчета, бълбукащи котли с боб къкреха на скарата, Сандра бе под ръка и предлагаше хартиени чинии и салфетки с надпис „Спомен от каубойската вечер“.

Първата половин дузина късметлии мераклии да хапнат се промушиха през задната врата на „Лебеда“ и се озоваха притиснати към пламтящото барбекю.

— Един по един, бе — изкрещя един опърлен Рейнджър, който потупваше панталоните си около коленете.

— Не се бутай — изпищя друг, чийто лакът се топна в казан с врящ боб.

Редът бе възстановен най-накрая посредством сръчното владеене на загрятата до червено огромна вилица в ръцете на младия господар. Образувана бе човешка верига, която предаваше от човек на човек хартиените чинии с купчинка боб, стекче, наденичка и резен от франзела към опашката от пияни каубои.

— Още дървени въглища — извика младият господар и услужлив както винаги Пули започна да трупа купчинка след купчинка върху пламъците на огненото барбекю. — Още наденички, още боб.

Джим покорно отвори капака на петгалоново буре със зъба на градинарска вила.

Притиснати в ъгъла на вътрешния двор и наблюдаващи барбекюто с ужасно подозрение бяха двама Рейнджъри, които човек лесно можеше да разпознае по обилното им черепно окосмяване като Косматия Дейв и Джон Джунглата, добре известни, макар и ползващи се с недоверие (напълно заслужено) представители на местния строителен бранш.

Джим забеляза двамата намусени индивида с ъгълчето на окото си, озадачен от съмнителните им изражения и честичкото им сбутване с лакти. Внезапният пукот в основата на тухленото барбекю, който с малко изпревари прибързаното им напускане на вътрешния двор, накара Пули да прекрати дейността си по отварянето на консерви и да се заеме с оценка на ситуацията.

Барбекюто ревеше като пещ, скарата бе нажежена до червено и леко бе увиснала по средата. Младият господар Робърт, плувнал в пот, викаше за още въглища. Джим забеляза, че найлоновата му престилка започваше да се топи и че боята на задната врата на „Лебеда“ се надигаше обезпокоително на мехури. Жегата бе достигнала до такава степен, че останалите в двора каубои се бяха притиснали към стената и предпазваха лицата и интимните си части с хартиени чинии.

— Още въглища — ревеше младият господар Робърт.

Погледът на Пули изведнъж се спря върху наполовина пълна торба цимент, която лежеше сред купчина червени тухли в ъгъла на вътрешния двор. Спомни си как едно време се бе заел с неколкодневна работа, за да умилостиви един особено садистичен служител на Бюрото по труда — тогава бе монтирал камина в дома на една дама в имението „Бътс.“ След като не знаеше почти нищо за това какво става, когато тухлите и хоросанът се нагорещят, а и не беше чувал за огнеупорни тухли и топлоустойчив цимент, той бе използвал точно такива червени тухли и торба от същия цимент като онзи в ъгъла. Звънците на пожарната още кънтяха ясно в паметта на Джим.

Последва нов силен пукот от основата на барбекюто и Пули посегна да улови за рамото младия господар Робърт.

— Хайде, хайде — извика той, опитвайки се да надвика рева на огъня. — Влизай вътре.

— Я ме пусни! — изкрещя в отговор младият господар. — Отвори онзи боб.

Джим бе човек, който би направил почти всичко, за да защити себеподобните си, но в никакъв случай не би се подиграл на чувството си за самосъхранение.

— Всеки да се спасява сам! — изрева Джим и си запроправя път сред изведнъж побягналото стадо каубои, които по онова време вече също бяха осъзнали, че не всичко беше наред с барбекюто и че това „не всичко“ бе от онзи вид, който заплашва със смърт или осакатяване.

Обезумялата тълпа нахлу през задната врата на „Лебеда“, отнесе я с пантите и я стовари върху кръстосалия крака „Винадалуу Вик“, управителя на къри ресторанта, който тъкмо се бе заел да опакова в станиолови торби купчини наденички и стекчета за препродажба в заведението си като „Бомбайска патица“. Той изчезна под наетите подметки на четирийсет и осем газещи каубойски ботуши.

На веселящите се в салона на бара не им потрябва много време, за да разберат, че във вътрешния двор ставаше нещо много нередно. Скочиха като един и си плюха на петите. Невил изведнъж се озова сам-самичък в салона.

„Какво ли пък може да означава това?“ — запита се той. — „Барът изведнъж се опразва, питиета си стоят недокоснати по масите, цигарите димят в пепелниците, да не би «Летящият лебед» да се бе превърнал в някаква земна форма на «Мария Селесте»^[2]? Да не се дължи на стекчетата? Или този «Олд шейкбели» ги накара да хукнат към Темза досущ като леминги?“ Вниманието на Невил бе привлечено от звука, долитащ откъм вътрешния двор, който се засилваше с всяка секунда. Нещо се надигаше в оглушително кресчендо там отзад и Невил имаше много добра представа какво можеше да бъде то. Това бе Старият Молох — лошо построеното барбекю, което всеки миг щеше да се взриви на малки парченца.

Преди Невил инстинктивно да изпълни старата команда „Залегни“ и да се скрие под бара на „Лебеда“, той доби странното впечатление, че от задната врата в салона бе влязло създание от друга планета. Това видение, макар и отлитащо и видяно само през единственото здраво око на нещатния барман, бе сякаш облечено във вдигащ пара найлонов скафандър и носеше останките от готварска шапка.

Първата експлозия общо взето не беше голяма; в никакъв случай не бе от мащаба на изригването на вулкана Кракатау и е съмнително дали изобщо бе регистрирана от сеизмографите в Гринуич. Втората обаче бе определено най-запомняща се. Навярно учен, специализирал в тази област, би могъл да изчисли мегатонажа на трийсет каси „Олд шейкбели“. Трябва обаче да приемем, съгласно нетехническия жаргон на Джон Омали, който тъкмо се връщаше от парцела си, където бе заровил двайсет и четири бутилки от летливата течност, че „беше бая силен взрив.“

Взривната вълна разкъса „Лебеда“, преобърна пианото, изтръгна полираните дръжки на бирените помпи и ги изстреля през витрината като торпеда със сребърни върхове. Издупченият като швейцарско сирене покрив на мъжката тоалетна бе изтръгнат от проядените си от дървояди греди и прелетя свободно над половин дузина задни дворове. Тълпата каубои, които бяха заели укрития зад паркираните коли на „Ийлинг роуд“, залегна и запуши уши, докато върху нея се изсипваше дъжд от почернели парчета стъкло.

Невил бе относително невредим. Когато почувства, че вече е безопасно, той надигна благородната си глава над тезгяха, за да надникне през треперещите си пръсти към опустошението, което някога беше негова гордост и радост.

„Лебедът“ бе обгърнат от дим, но доколкото Невил можеше да види, основната му конструкция изглеждаше цяла. Що се отнася до каубойските декорации и мебелировката на кръчмата, твърде малко неща биха могли да влязат в работа и при най-необуздано въображение. Масите и столовете бяха последвали посетителите в бързото им бягство към изхода, но за разлика от късметлиите пияници, отчаяният им опит да избягат бе осуетен от предната стена, където лежаха струпани като барикадите на революционен Париж. Талашът изпълваше салона, досущ като талашена снежна буря, а на пода, по средата на салона, лишен от повечето си дрехи, но все още с овъглените останки на готварската шапка на глава лежеше Младият господар Робърт. Невил отупа талаша от раменете си и за свое удивление откри една оцеляла самотна бутилка уиски. Това наистина бе нощ, която дълго щеше да се помни.

Поокуражилите се вече каубои се бяха надигнали от укритията си и се втурнаха към вратата на „Лебеда.“ На останалите без стъкла витрини се появиха лица и в изпълнения с пушек въздух се разнесоха глуповати викове от типа „Добре ли сте?“ и „Има ли някой вътре?“

Невил обърна уискито си и се прехвърли през бара, за да огледа падналата фигура на Младия господар, който даваше някакви признаци на живот. Посетителите най-накрая нахлуха в бара и се струпаха мълчаливо около проснатата фигура.

— Той е добре, нали? — рече Манди. — Искам да кажа, че още диша, нали? — Невил кимна. — Сандра се обади за линейка и на пожарната.

Над „Летящия лебед“ се издигаше голям, гъбовиден облак. Първата пожарна команда, която пристигна за рекордно кратко време, след като бе станало ясно, че гори кръчма, се задоволи да изпръска нерешително един пожарогасител върху почернелия вътрешен двор и да спаси за незабавна консумация оцелелите бутилки с пиене. Шофьорът на линейката попита саркастично дали Невил не би искал да си запише домашния му телефонен номер, в случай, че тази вечер се случат още бедствия.

Когато машините най-сетне си тръгнаха, драматично подрънквайки със звънците си с надеждата да събудят онези местни жители, които бяха проспали експлозията, връз „Летящия лебед“ се спусна мрачна и съчувствена тишина. Каубоите се разпръснаха като уестърн призраци, а зяпачите, които бяха събудени от суматохата, угасиха лампите и се върнаха в леглата си.

Останаха само Невил, Пули и Джон Омали. Невил бе извадил две бутилки скоч от личните си запаси в гардероба. Тримата седяха където намерят в разрушения бар, посръбваха от питиетата си и обсъждаха разрухата.

— За тази работа ще хвърчат глави — въздъхна Невил. — И моята в частност.

Омали кимна замислено и рече:

— Е, поне сега ще се сдобием с нов покрив.

— Благодаря много — отвърна Невил.

— И все пак, беше много забавно, нали така? — рече Джим. — Мисля си дали пивоварната няма да развие успеха с нови варианти — например „Хавайска нощ“ или фестивал „Веселата Англия“, или пък нещо подобно.

Невил се усмихна болезнено.

— Нещо не ми се вярва.

— Трябва да съдиш онзи Косматия Дейв — предложи Джон. — Той и онзи негов космат брат са истинска опасност за живота.

Невил отвори втората бутилка скоч.

— Като се замислям сега — рече той — не си спомням планът, който дойде от пивоварната, да бе съпроводен от спецификация на материалите.

— Аха! — възкликна Джон. — Значи не всичко е загубено.

— Горкият стар „Лебед“ — рече Пули. — Каква трагедия.

— Колко хубаво сме си прекарвали тук — каза Омали.

— Сигурно ще го разрушат — рече Невил. — Пивоварната навярно ще го превърне в дискотека или в ресторант, или в нещо друго. Много ги бива да посегнат на част от английското наследство и да го съсипят. И ще почнат да сервират газирана бира и пилета в кошници, само почакайте и ще видите.

— Ще направим петиция — каза Джим. — Брентфордци няма да понесат подобно нещо.

— Няма ли? — Невил кимна към строшените витрини. — Погледнете натам. И какво виждате?

— Нищо, само светлините на жилищните блокове.

— Да, жилищните блокове. Преди петнайсет години там живееше цяла общност, малки кръчми, ъглови магазини, грънчарници, улици, пълни със семейства, които се познаваха до едно.

Джим кимна тъжно.

— И всичко това вече го няма.

Тримата посръбнаха мълчаливо от питиетата си, а атмосферата сякаш натежа от носталгични спомени.

Винаги реалист, Омали рече:

— Няма смисъл да подсмърчаме за добрите стари времена. Когато моето семейство дойде от старата родина, се нанесохме в една от онези малки бърлоги, дето бяха на мястото, където сега са блоковете. Спомням си много добре. Няма топла вода, няма баня, тоалетната навън замръзва през зимата, плъхове, дървеници, децата кашлят от дифтерит — няма що, страхотни бяха добрите стари времена. И ще ви кажа нещо: виках ура, когато булдозерът бутна старата ни къща. Истинско шибано избавление, ето какво си рекох.

Джим се усмихна леко.

— И доколкото си спомням съдебните пристави ви преследваха цели шест месеца след това за неплатен наем за пет години.

Омали се разсмя от все сърце.

— Вярно — рече той. — Тате обаче се върна тогава в родината. „Назад към земята, Джон“ — каза ми той. — „От земята може да се спечели истинско богатство“. Луд като шапкар, такъв беше тате.

— Жив ли е още татко ти? — попита Невил.

— О, да, жив е. Неотдавна четох в дъблинската преса за един старец на осемдесет и шест години, който бил даден под съд за бащинство от шестнайсетгодишна послушница в манастир. Сто на сто е бил баща ми.

— Тези Омали са забележителни женкари, това е вярно — намеси се Джим. — Наоколо има твърде много доволни вдовици, които ще го потвърдят.

Омали цъфна с победната си усмивка.

— Бих бил благодарен, ако запазиш недискретните си забележки за себе си, Джим Пули — рече той. — Аз съм човек с най-висши принципи.

— Ха! — възкликна Джим, като си спомни спектакъла с облените от лунна светлина бутове, които извършваха своите хидравлични движения в брачното ложе на Арчрой. — Ти си безпринципен простак, но аз съм горд да те нарека свой приятел.

— И двамата сте добри мъже — каза Невил и в здравото му око най-неочаквано се появи сълза. — Приятелството е чудесно нещо. Каквото и да отреди бъдещето на „Лебеда“, искам да знаете, че за мен винаги ще бъде удоволствие да ви обслужвам.

— Хайде, хайде сега — каза Джим и потупа нещатния барман по рамото. — Очакват ни велики дни, в това съм сигурен.

— Простете ме за тази емоционалност — каза Невил. — Напих се.

— Аз — също — каза Джон.

— А аз мога да се изправя сам и трябва да споделя, че съм трезвен — заяви Джим и наля в чашата си остатъка от уискито.

 

 

Малко по-късно можеха да се видят двама мъртво пияни Самотни рейнджъри, вече малко поокъсани, без шапки и маски, запътили се към парцелите „Дева Мария.“

— Имам една малка реколта под пасищата си, която ще ти се види много вкусна — рече ирландският рейнджър на своя компадре^[3].

Джим се молеше само да не намекваше за някаква наркотична издънка от откраднатото бобено зърно.

Двамата пристигнаха пред желязната порта и застанаха пред ръждясалата постройка, подпирайки се един друг.

— Направих една сделчица — ухили се Омали и дръпна долния си клепач по неприличен начин, след което се заклатушка към потъналия в тишина парцел.

Пак беше хубава лунна нощ и старият селенов диск плуваше в безоблачното небе. Дълги нащърбени сенки, хвърляни от колчетата на боба, от изоставени ръчни колички и заключени с тежки катинари бараки сякаш гравираха рязко открояващи се върху необичайно белезникавата земя форми.

Внимателно придвижващият се силует на Омали изведнъж залитна напред и изчезна в падинката пред парцела му. Джим, който бе паднал преди неочакваното изчезване на спътника си, се изправи трудно на крака, пристегна шала си заради свежия нощен въздух и се запрепъва подире му.

Когато наближи Омали, го завари на четири крака да се рови в пръста. За щастие бе далеч от мястото, където първоначално бе посято вълшебното зърно.

— Аха — рече неочаквано Омали и вдигна прашната бутилка „Олд шейкбели“ към лунната светлина. — Свежа като трипаундова банкнота.

— Добро представление — рече Джим и се строполи по задник.

Бутилката бе бързо отворена и двамата си седяха и отпиваха един подир друг, в мир с целия свят, поделили последната цигарка на Джим.

— Животът обаче си го бива, нали? — рече Джим, докато обърсваше гърлото на бутилката с наетия си ръкав.

— Дума няма.

Пули се излегна, подпрян на лакти, и се вгледа с копнеж в луната.

— Понякога се питам…

— Знам — прекъсна го Омали, — понякога се питаш дали там горе има хора като нас, които се чудят дали има хора като тях тук, долу при нас.

— Точно така — каза Джим.

Изведнъж далеч в мрака, идващ очевидно откъм задната стена на градината на мисията, се разнесе тежко, макар и приглушено, издумкване.

— Какво мислиш, че беше това, а? — попита Джон.

— Нямам никаква представа, наистина, дай да си дръпна веднъж от цигарката.

Омали подаде на Джим цигарата, взе бутилката и като я вдигна, опразни голяма част от съдържанието й.

— Навярно е било котка — рече той.

— Арчрой ми каза веднъж, че видял гигантски подивял котарак, който бродел из парцелите. Бил едър като тигър, така каза той.

— Както добре ти е известно, Арчрой е често подвластен на полетите на фантазията.

— Онзи път бе много сериозен, защото се втурна в „Лебеда“ и поръча голямо бренди.

Пули се размърда неудобно върху пръстената си седалка.

— Не бих искал да свърша дните си като вечеря на някой котарак — рече той. И изведнъж се чу второ и малко по-силно думкане, което бе последвано почти веднага от звука на влачещи се крака.

— Това е дяволското чудовище! — рече Джим.

Омали се хвърли на земята като командос и пропълзя до ръба на падинката. Пули сграбчи паднала на земята вила и, след като пресуши бутилката, го последва крадешком. Сега към тях се носеха звуците на пъшкане и сумтене, последвани от едно далечно „скръц-скръц.“

— Това може би е гигантска мишка — прошепна дрезгаво Джим.

— Не ставай такъв проклет глупак — отвърна Омали. — Само едно нещо наоколо издава такъв звук и това е моята шибана ръчна количка.

— Ш-ш-ш-т! — прошепна Джим. — Наближава.

Двамата се спотаиха и се вторачиха косо в мрака.

От сенките се появиха неясните очертания на мъжки силует. Като наближи още малко, Пули и Омали разпознаха в тъмната фигура посивялата брадичка на мореплавателя капитан Карсън. Беше облечен в униформа на Кралските ВМС и буташе с известно затруднение количката на Омали, която бе тежко натоварена с два големи и необичайно издути картофени чувала.

Вече се намираше само на десетина метра и двамата скрити рейнджъри можеха да видят лицето на Капитана. То бе в състояние да предизвика ужас у всекиго — със смъртно бяла и сякаш флуоресцираща на отвратителната лунна светлина кожа, с изкривени надолу устни, изразяващи силна омраза, с изцъклени и безжизнени очи.

Пули потрепери и дръпна ирландското си приятелче надолу, докато количката на ирландеца и зомбираният й водач минаваха съвсем наблизо.

— Тук нещо не е наред — каза Джон и коленните му стави изпукаха. — Да го проследим.

Джим се поколеба.

— Време ми е да си ходя — рече той.

Омали плесна страхливия си спътник.

— Това е моята шибана количка — рече той.

Ниско приведени и притичвайки от едно скришно място към друго, двамата абсолютно обезумели рейнджъри последваха сред парцелите внушаващия ужасен страх силует със скърцащата количка.

— Насочва се към реката — каза останалият без дъх Джим, все още стиснал здраво вилата.

Малко по-напред се чуха още звуци на напрягане и пъшкания, последвани от две силни изплясквания.

— Мисля, че вече е стигнал до нея — каза Джон.

Чуха се още едно-две изскърцвания и ново силно изпляскване.

— Онзи изхвърли и количката ми, копелето! — изстена Омали.

Джим рече:

— Извини ме, Джон, но имам малко работа.

След което се обърна и тръгна слепешката из гората от колчета за градински боб.

— Наведи се, глупак такъв — прошепна Джон, препъвайки се в борещия се Пули, — онзи се връща.

Капитана се появи изведнъж от сенките на крайбрежните дъбове. Сигурно бе забелязал двамата паднали рейнджъри, ала нищо в погледа му не подсказваше, че ги бе познал. Приближаваше с вдървена походка, досущ като сомнамбул, мина покрай рейнджърите и се насочи към мисията.

— В десния ми крачол се е забило колче — изстена Джим. — Помощ, помощ, тук има паднал човек!

— Млъкни, проклет глупако — рече Джон, размахал ръце в опит да се изправи. — Погледни натам.

Пули се поизправи доколкото можа и се взря натам, накъдето сочеше показалеца на Джон.

Отвъд градинските парцели — откъм мисията — грееше ярка светлина. Досущ като фар, който метеше пространството над главите им. В един бързо отлитащ миг те го видяха — силуета на огромен мъж, изправен върху оградата на мисията, със скръстени ръце и разкрачени крака. Макар и двамата да го зърнаха само за частица от секундата, усещането за неоспоримо величие и за най-страшно зло бе абсолютно смазващо.

Омали се прекръсти с трепереща ръка.

Пули рече:

— Аз май ще повърна.