Крис Бонингтън
Еверест — трудният път (5)

От Кхумде до базовия лагер
(17 — 25 август)

Спокойната прелюдия на подстъпа свърши. Полето беше изпълнено със сандъци и съоръжения, някои складирани в големите квадратни палатки за лагер 2, а други струпани на високи камари, покрити с брезент. С дебел тефтер под мишница и непрекъснато загрижено лице Дейв като фокусник разпределяше спални чували, обувки, джобни ножчета, подплатени с пух облекла и около тридесетина още други вещи за лична употреба между осемдесетте шерпи и двадесет и петимата европейци. С някаква неочаквана алчност всеки гледаше екипировката на другия.

Работехме втори ден, когато другата група пристигна. Междувременно бяхме свикнали един с друг и се чувствувахме малък сплотен колектив, лесен за ръководене. Дейв пое изцяло отговорността за разпределянето и опаковането на инвентара. Той се разпореждаше, а всички ние, включително и аз, правехме това, което той искаше. Но когато алпинистите от втората група, пийнали и развеселени от редица срещи в Намче Базар, започнаха да пристигат по двама-трима, аз изведнъж разбрах колко голяма беше групата ни. Не можехме дори да се поберем в една палатка за хранене — нужни ни бяха две. Лагерът се превърна в гъмжащо от народ село. Трудно се осъществяваше ефективна връзка. Наложи се да свиквам събрания, за да съм сигурен, че всеки бе на ясно със задачите. Струва ми се, че всички се поуплашиха от многочислеността на състава и това се изрази в начина, по който всяка група се стремеше да запази своята самостоятелност — обособихме се в отделните палатки за хранене, защото бяхме свикнали да почиваме по различен начин. Вечер любителите на комара сядаха да играят покер, а алпинистите от втората група си приказваха или излизаха да търсят чанг.

Въпреки страхотното бързане и почти неизбежната липса на някои вещи от екипировката за тези няколко дни направихме много. По традиция експедициите се движат до базовия лагер без бързане. През тази допълнителна седмица те спират по-продължително, за да се аклиматизират алпинистите на височина и да се организират. Никога не съм бил привърженик на такъв подход и предпочитам от самото начало в отбора да се създаде чувство за необходимост от бързи действия. През 1975 г. това се налагаше и от постоянния характер на времето. Въпреки че всеки следобед валеше, сутрините бяха ясни и спокойни — идеално време за преминаване на Ледопада. Затова реших да изпратя на 17 август Ник Есткорт и Дъгъл Хейстън напред със задача да определят мястото за базовия лагер и да направят първото разузнаване на Ледопада. При това положение първата група щеше да тръгне на 18 август направо за базовия лагер, а втората щеше да ги последва на 19. Въпреки че предложих да издигнем в Горак Шеп лагер за аклиматизация (на по-малко от един ден ход от базовия лагер), аз исках да използувам този лагер само за алпинистите, които чувствуваха нужда от още няколко допълнителни дни за аклиматизация. По такъв начин се надявах да установя базовия лагер във възможно най-кратък срок. Удаде ми се случай да говоря с Хемиш и Дъг Скот за ролите им в експедицията. Описал съм разговора в дневника си:

„Говорих надълго с Хемиш и му изложих идеите и плановете си, обсъдихме и състава на водещите свръзки по стената. Определено искам Хемиш да построи палатките на лагер 4. Според мен това е един от най-важните ходове на експедицията, защото, ако този лагер не е сигурен, няма да можем да пренасяме редовно припаси и съоръжения по стената. С малко късмет, Хемиш също ще определи и мястото за лагер 5, за да се увери лично, че то е подходящо. Наистина мога да се осланям на неговите съвети и подкрепа — той е винаги тъй великолепно спокоен и същевременно много съобразителен.

Разговарях и с Дъг. Той прояви голямо разбиране. Мисля, че му се харесва идеята да опита силите си на Скалния пояс и дори би поел някоя наистина себеотрицателна роля, например да форсира пътя през горните ледени полета, да стигне колкото е възможно по-близо до Южния връх и по този начин да го поднесе на табла на следващата атакуваща свръзка. Той каза простичко: «Няма смисъл човек да се навива. Нищо не се знае — може времето ни да се скъси или да се случи друго нещо и да промени изпълнението, което човек смята, че ще му се възложи». Убеден съм, че е искрен, а това означава, че няма да е напрегнат. Трябва да заявя, че той е един от най-славните, най-неегоистичните мъже, които имам от щурмоваците.“

Числеността на състава ни продължаваше да ме тревожи. Това, че бяхме много, осигуряваше резервите, които вероятно щяха да са ни необходими, но то също означаваше, че ще има периоди, през които мнозина ще бездействуват, а безделието често поражда недоволство. Разбрах, че трябва много да внимавам.

Въпреки че отборът беше толкова голям, в Кхумде имаше работа за всички. Хемиш проверяваше кислородните бутилки и всеки ден измисляше нови изобретения: направи специална раница за кислородните апарати на щурмовите свръзки, подобри платформите, помагаше на алпинистите да нагласят кислородните си маски. Майк Томпсън сортираше и разпределяше пакетите с дажбите, Ейдриън Гордън помагаше на Майк Чини, а хората от екипа на Би Би Си снимаха и същевременно се опитваха да измъкнат за себе си някое алпийско съоръжение.

Какво облекчение изпитах, когато най-сетне поехме към базовия лагер. Това беше финалният етап на подстъпа и аз отново разделих голямата експедиция, като сформирах двете компактни групи. Тръгнахме заедно с Чарли Кларк, проправяйки си път из тесните пътечки, които се вият край малките, оградени със зидове от натрупани камъни нивички на селата Кхумджунг и Кхумде. Нашите шерпи се различаваха отдалеч, защото повечето носеха червени тениски с надпис „Британска експедиция Еверест“. Те също се стягаха за път и се сбогуваха с домашните си. Чарли описва една церемония, на която бяхме очевидци, минавайки през Кхумджунг:

„Видяхме трогателна, тържествена сцена — шерпът се разделяше със семейството си. Жертвен огън от хвойна, край него застанали жена му и трите му деца в мълчалива молитва за неговото завръщане при тях. Войник, тръгнал на война, безцелна война, война, в която той ще се бие за някой друг. Колко щастлив ще се чувствам, ако всичко свърши благополучно и върнем толкова от тях, колкото тръгват сега.“

И тъй слязохме бавно покрай последната стена с будистки надписи, минахме по тясната пътека, опасваща стръмните склонове над Дуд коси, покрай изоставено село, чиито терасирани ниви лежаха пустеещи и забравени сред закърнели борове с големи, сочни, синьо-черни шишарки, от които се изцеждаше смола. Един орел кръжеше над нас върху големите си разперени криле. Над Ама Даблам се надигаха кълбести облаци и постепенно погълнаха стройния конус на върха, подготвяйки се за следобедната буря.

Бързо забравих многобройната експедиция, дори непрекъснато глождещия ме проблем за придвижването и снабдяването, за хората, уязвимото им „аз“, мечтите и очакванията им. Чарли и аз прекосихме Дуд коси, трополейки по износените дъски на моста, сблъскахме се с малко стадо якове, което стопаните му водеха нагоре до Фериче, откъдето щяха да ги превърнат в товарни животни. Областният панчаят беше забранил да използуваме якове преди Фериче от страх, че животните могат да нанесат щети на готовата за коситба трева на всяко достъпно по-равно място в селата и около тях.

Спряхме да пием чанг в малка чайна в подножието на дълъг хълм, по който се стига горе до „Тянгбоче“, а после нарамихме раниците и се понесохме в някаква алкохолна мъглявина към манастира. Тази нощ спряхме в Макионг, от другата страна на хълма, точно под манастира „Тянгбоче“. Носачите ни, повечето жени на възраст от тринадесет до седемдесет години, спаха на открито в гората край нас. През нощта те се сгушиха около малките лагерни огньове, загърнати с няколко мръсни стари одеяла. Изглежда, смятаха тази своя работа за нещо като ваканция, защото до късно флиртуваха с момчетата, бърбориха и пяха.

На следващата сутрин се изкачихме обратно до манастира по пътеката под рододендроните, от които се изцеждаше роса, за да получим благословията на Главния лама и да му поднесем дарението на експедицията за поддръжка на манастира. Въведоха ни в неговата приемна, където той седеше, облечен в тъмнооранжеви одежди, спокоен и невъзмутим. Шерпите направиха трите ритуални поклона — докосвайки всеки път с чело пода като гимнастици. В плавното им движение имаше необикновена грация. После наведоха глави, за да получат шарфа на ламата. Ние поздравихме по непалски, насядахме околовръст и поведохме надут разговор с помощта на Майк Чини, който превеждаше.

Ламата ни даде същия съвет, който получихме от него през 1972 г.: „Ако работите задружно и не се карате помежду си, имате шанс да изкачите върха“.

Навън, в двора на манастира, повторихме церемонията заради Би Би Си. Търпеливо Главният лама направи каквото го замолихме. Неговата свита от лами застана от двете му страни на върха на стълбата, водеща към големите двойни двери на храма, а аз се изкачих, за да произнеса кратката си реч. Въпреки че церемонията беше специално нагласена за насочените камери, аз намирах, че е вълнуваща. Чарли не беше толкова убеден, записвайки тази вечер:

„Церемониално връчване на 2000 рупии на Главния лама (второ прераждане). Снимки, светкавици, парадност. Аскетичният мистицизъм на тези затънтени манастири е тънко покривало върху един празен свят. Възможно ли е наистина да има такова учение, мъдрост и религиозна мисъл, каквито проповядват онези монаси, които се боричкаха и кикотеха в двора? Предполагам, че за мен е трудно да приема всичко това, защото не съм вярващ. После отново поехме към Фериче. Колко приказна е тази ледникова долина с виещи се мъгли и подрънкващи хлопки на якове. Сиво-кафяви, закачулени сенки събират дърва за огрев в мъглата, якът е застанал нащрек отдалеч. Сякаш сме в Централна Азия.“

Фериче е лятно селище, където отглеждат и малко земеделски култури, а сега с увеличаването на трекерите е станало и нещо като тяхна база с четири-пет хотела, собственост на шерпите. Те не са нищо повече от едноетажни хижи, в които са складирани изкупени от експедициите хранителни припаси и които предлагат малко място на пода на желаещите да пренощуват. Най-модерният от тези „хотели“ беше на Нима, един от най-младите сердари на „Маунтин Травъл“. Той беше с нас по южната стена на Анапурна, но после решил, че животът на височинния носач, общо взето, е свързан с твърде много рискове. Сега работеше като трекинг сердар, но същевременно беше и частен собственик — притежател на малко стадо якове и на хотела, за който през трекинг сезона се грижеше жена му. Той дори предлагаше бутилирана бира и леко пиво в кутии.

Седнал на грубо скованата пейка в единствената стая на хотела, аз с интерес наблюдавах събраните шерпи. С нас бяха двама от предишните мои сердари — Пасанг Ками от Анапурна и Пемба Тарке, сердар от Еверест 1972 г. Двамата ни дадоха якове и помагаха в организирането на носачите за транспорта до базовия лагер. Нямаше негодувание срещу Пертемба, сегашният ни сердар, макар че той беше толкова по-млад от тях. Той беше самоуверен и деен, те бяха приятелски настроени и помагаха. Обединяваше ги и общата борба с местния панчаят, който току-що беше забранил използуването на якове за пренос чак до базовия лагер. Решението беше насочено против собствениците на якове, някои от които бяха и експедиционни шерпи, и по такъв начин печелеха много пари, защото с яковете си пренасяха двойно по-големи товари. Мотивите на решението бяха, че вместо да отиват в ръцете на няколкото по-заможни шерпи — собственици на якове, парите, които експедицията плаща за преноса, следва да се разпределят между повече обикновени шерпи. На пръв поглед това беше много справедлив принцип. Пертемба обаче възразяваше, че не можеха да се съберат достатъчно местни носачи и затова ни трябваха всичките налични якове.

Проблемът се усложняваше допълнително и от обстоятелството, че Анг Фу по това време се опитваше да получи от панчаята развод с жена си и се тревожеше, че един конфликт между експедицията и местния съвет би отложил решаването на неговия личен въпрос. Имахме късмет, че Майк Чини беше с нас, защото той ни посъветва да оставим шерпите да се разберат помежду си и да не се намесваме. Тази нощ Пертемба слезе тичешком до Пангбоче, за да се разправя с панчаята, и на сутринта се върна с новината, че бе получил съгласие да използуваме якове при условие всеки собственик да ни даде най-много по четири животни. Предполагам, че тази уговорка е коствала на шерпите нещо повече от думи.

И така поехме към нашата планина. За три сутрини с лек, почти ленив ход изкачихме обсипаните с цветя склонове под устието на ледника Кхумбу до Лобуче, нататък до Горак Шеп, през безредно натъркаляните балвани в подножието на ледника Чангри Нуп и на 22 се изкатерихме по самия ледник Кхумбу до мястото на базовия лагер.

Шерпите изсякоха в леда пътека за яковете. Базовият лагер беше неприветлив както винаги. Отпадъците от японската женска експедиция лежаха разпилени по скалите точно под мястото, избрано от Ник и Дъгъл. Нямаше вече трева, никакви цветя, дори мъх. Сиво-кафяви гранитни блокове закриваха леда и сегиз-тогиз някое стържещо изръмжаване ни напомняше, че се намираме върху движещ се ледник. Заваля мокър сняг и се заизсипва на пристъпи, когато носачите започнаха да пристигат и да хвърлят товарите си, където им попадне. Младите шерпани се кикотеха и закачаха, докато се опитвахме да ги снимаме. Двойка якове се подплашиха и започнаха да тъпчат върху сандъците с личните ни вещи. Сортирахме сандъците на подредени купчини. Пертемба и няколко от шерпите издигнаха навес от брезент и започнахме да се разплащаме с крещящата тълпа от шерпи и шерпани. Пурна построи кухненския навес, други шерпи и алпинисти започнаха да изравняват терен за палатките си.

Този ден Дъгъл Хейстън и Ник Есткорт бяха вече горе в Ледопада, извършвайки първото разузнаване. Беше 22 август — три дена по-рано от заплануваната от мен дата за установяване на базовия лагер. Започвахме добре състезанието с есенните ветрове и студ. Имахме общо триста товара в базовия лагер, а втората група беше на Горак Шеп, готова да потегли. На следния ден пристигнаха още няколко души, между които и Пийт Бордмън. Първото му впечатление от базовия лагер беше, че това е мрачно, тъжно място с неприятен вид на действуваща кариера.

Пийт е записал първите си впечатления от Алън Файф и Мик Бърк:

По пътя Алън и Мик спяха в една палатка и според мен те се разбират много добре. Понякога Алън изглежда затворен и намусен, отчасти защото е много срамежлив, но той има тънко чувство за хумор, което тук в базовия лагер блести, когато е в компанията на Мик. Мисля, че взаимната им симпатия се дължи и на това, че двамата са дребни. Палатката им е до тази на Кийт Ричардсън, който има от онези електронни часовници с бутонче, което при натискане святка и показва с червени цифри часа и датата. Една вечер Алън и Мик си легнали и Алън казал: „Е, смятам да поспя. Тази нощ няма да наблюдавам как датата на часовника ми ще се смени“. Мик отвърнал: „Знаеш ли какво ще ти кажа, я да идем у съседите — ще можем да я гледаме на цветно“.

В следващите три дни пристигнаха останалите членове на отбора и огромно количество припаси и съоръжения беше изнесено до базата. Вече не мислехме, че сме тъй тежкоподвижна експедиция. Имаше твърде много работа и хората не достигаха за всички спешни задачи. Всеки ден една група се изкачваше на Ледопада, за да обработва маршрута към върха му. В базовия лагер котките трябваше да се нагодят към обувките, всички специални за стената палатки да се построяват, после демонтират и опаковат в преносими товари, екипировката на шерпите да се попълни с карабинери и необходимите дължини найлонови въженца за прикачване към фиксираните въжета по пътя нагоре. На някои от хората обувките не ставаха и трябваше да се разменят. Дейв Кларк работеше по 12 часа на ден и имаше много грижи. Алпинистите работеха сутрин на Ледопада, а после се връщаха в базовия лагер, за да помагат през останалата част от деня в стотиците различни административни дреболии. Всеки ден кервани якове и шерпани изнасяха товари от Горак Шеп.

Утрото на 24 септември се зазори топло и облачно. Дъгъл Хейстън и Ник Есткорт възнамеряваха да отидат на Ледопада, но се отказаха. Това бе един от рисковете при изкачването на планината през мусона. Повечето следобеди валеше, но обикновено нощем се изясняваше, застудяваше се силно и снегът се втвърдяваше. Винаги тръгвахме в ранните часове на утрото, преди зазоряване, за да можем да слезем обратно от Ледопада преди пладне, когато яростният пек на слънцето размекваше снега и събаряше огромни лавини. Ако през нощта снегът не замръзнеше, принуждавахме се да останем в лагера целия ден и да се надяваме, че снегът ще замръзне през следващата нощ.

И тъй на 24 се примирихме с един ден, посветен на административни дреболии. Настаних се в една от големите четвъртити палатки заедно с Дъгъл, Хемиш и Рони Ричардс и започнахме да оправяме котките на шерпите. Размерът, който бяхме поръчали, се оказа твърде голям за повече от обувките им и трябваше да скъсяваме болта, свързващ задната част за петата с предната част, където се намират повечето зъбци. Хемиш беше специалист в това примитивно железарство, а ние пък занитвахме каишките и сменяхме винтовете. Към 10:30 часа Пертемба влезе и ми каза, че ме викат за церемонията по освещаването на олтара в базовия лагер. За първи път чувахме за такова нещо. Леко озадачен, аз го последвах и намерих всички шерпи събрани около купчина камъни, подредени във вид на примитивен олтар. Пурна, самозваният церемониалмайстор, тикна в ръцете ми поднос, върху който се крепеше бутилка местен ром, заобиколена от купчина ориз и цампа^[1], поръсени с маргарин. Завързаха ритуален шал на шията ми и друг около бутилката с ром. Пуркипа запя молитва от една парцалива книга с тибетско писмо, а останалите шерпи започнаха да викат и да се смеят. Церемонията беше типична за шерпския темперамент — лекомислена и същевременно сериозна. Шерпите хвърляха шепи ориз и цампа върху Пертемба, върху мен и един върху друг. Смях и промърморени молитви се смесваха, а аз стисках моя отрупан поднос, изплашен да не би бутилката да се катурне. Предполагам, че това щеше да се приеме като много страшна поличба.

Запалиха хвойнови храсти върху олтара и ароматният дим се изви нагоре към посивелия и закрит от снежинки небосвод. Останалите членове от експедицията се струпаха около олтара, за да наблюдават зрелището, но шерпите с викове ги накараха да се отдръпнат встрани — никой нямаше право да застава между олтара и Сагарматха (непалското име на Еверест), на чиито богове покровители се поднасяха даровете.

Тълпата се отдръпна, за да стори път на един пилон за знаме, украсен с молитвени флагчета, с флага на експедицията и някакво рекламно байраче за телевизионния спектакъл на Би Би Си „Синия Петър“. Поставиха го над олтара и Пертемба положи своите дарове. Последвах примера му и по негово указание направих „намасте“ пред олтара на Сагарматха със събрани ръце за молитва. Песента на Пуркипа се извиси до връхната точка, а шерпите избухнаха във викове, смехове и крясъци, и се засипаха с облаци цампа. Усетих, че очите ми се пълнят със сълзи. Отидох при другите алпинисти и в душата си се молех експедицията да завърши благополучно за нашите шерпи.

От този ден нататък сутрин, преди да потеглим за Ледопада, хвойновият огън се подклаждаше и всеки шерпа поднасяше на олтара дар от малко цампа или ориз. Докато се изкачваха по Ледопада, мнозина от тях мълвяха молитви, особено по критичните лавиноопасни места.

След приключването на церемонията трябваше да решим какво да предприемем по един случай, който ставаше все по-тревожен. Предишната вечер ми докладваха, че един от носачите тръгнал през деня от Горак Шеп, но не се завърнал вечерта. Ставаше дума за глухонямото момче Мингма, когото Дъг Скот покровителствуваше. Снощи шерпите не се бяха разтревожили, защото предполагаха, че вероятно на връщане момчето беше изгубило пътеката и беше останало да нощува на открито. Тази сутрин обаче Мингма също не се беше появил, което говореше, че вероятно нещо не бе в ред. Понеже беше глухонямо, дори да се беше отклонило малко от пътеката и да си беше навехнало крака, момчето нямаше начин да извика за помощ. Може би защото се чувствуваше тъй уязвим, Мингма винаги се държеше доста особено с хората от експедицията. Бях го забелязал още в Кхумде — под старо изпокъсано найлоново яке, каквото носят мотоциклетистите, се показваха голите му гърди, а на интелигентното му лице често се появяваше неспокойна усмивка. Той работеше за нас и ние носехме отговорност за безопасността му, но понеже беше интелигентен, а не можеше да се изразява, трудно го разбирахме. Шерпите, изглежда, изпитваха същото неудобство и с удоволствие го оставяха сам да прави каквото иска.

Дъг Скот обаче се чувствуваше по-свързан с момчето, защото се беше сприятелил с него през 1972 г., когато той, Дон Уилънс и Хемиш Макинес живели няколко дни в семейството на Мингма във Фериче. Сега по пътя насам той често вървеше с момчето, дори веднъж му помогна в носенето на товара. От Горак Шеп Дъг и Тат Брейтуейт се изкачили до Кала патар — 5500-метровото рамо на Пумори, откъдето се откриват приказни гледки към ледника Кхумбу и масива на Еверест. Те взели със себе си и Мингма, за да им помага в носенето на някои тежки снимачни съоръжения, което означавало за момчето допълнително възнаграждение.

Когато слезли от Кала патар, повече от носачите вече били тръгнали към базовия лагер. Дъг помолил Анг Фу да намери някакъв товар на Мингма, та да изкара една надница. Анг Фу се съгласил и тъй Мингма потеглил подир няколко якове. По пътеката през ледника непрекъснато отиваха и се връщаха якове и шерпани. Там бяха видели Мингма за последен път.

Огледах скалната пустиня на ледника Кхумбу и се уплаших от размера на терена, който трябваше да претърсим. Разделих състава на шест групи от алпинисти и шерпи, всяка с радиотелефон. Случайно погледът ми попадна на някаква фигура — малка точица в огромното пространство, и тя само подчерта необятността на задачата ни. Дъгъл Хейстън обхождаше по-ниската част на Ледопада, Тат Брейтуейт търсеше сред ледените блокове точно под него, Чарли Кларк тършуваше из скалните отломъци под базовия лагер. Дъг поради това, че последен беше наел момчето, страдаше от неоснователното чувство за вина. Ето как е записал той последвалите събития:

„Всеки от нас взе определен сектор и се разгънахме във верига надолу по долината, като държахме радиовръзка с базовия лагер. Чувствувах се много самотен с моите трима шерпи и ми беше мъчно, че момчето, което не можеше да вика, може би лежеше под някоя морена или срутил се серак. Виках като луд, докато Ейдриън Гордън не доложи, че вижда дреха, а после и човешко тяло в един поток.

Слязох при него, извадих Мингма от ледения поток и го положих на брега. Лицето му беше съвсем същото, каквото го виждахме из лагера — строго, затворено в своя безмълвен свят. Заридах неудържимо.

Крис пристигна, беше изминал тичешком двете мили от базовия лагер, прегърна ме и заплака. Заговори за Конрад, първото му дете, което се беше удавило, когато си играело само на брега на някакъв поток в Шотландия. Той постави нещата в друга светлина — злополука, а не грешка — и все пак бих ли могъл аз да се освободя от своята отговорност? Не мисля, че ще мога някога да си простя. Ейдриън също прояви съчувствие. Той изтъкваше, че през този кратък период аз съм ощастливил живота на момчето и обясняваше колко мрачни бяха перспективите за бъдещето му. На връщане към лагера винаги практичният Мик Бърк ми обърна внимание, че шерпите не се тревожат излишно, защото за тях въпросът се приключва от вярата, че времето на момчето е дошло и то е заминало за един по-добър свят. Надявам се някога и аз да мога да приемам нещата по този начин.“

На следващия ден нашата работа продължи. И все пак не можех да не си задавам въпроса, дали тези изкачвания си струват загубата на човешки живот, която често ги съпровожда. Не намерих отговор. Хора загиваха и при изкачвания във Великобритания, а спортовете, които се упражняват на открито, почти винаги крият известен риск. Алпинистът обаче може да прецени рисковете и да ги поеме или отхвърли. Мингма не бе алпинист и не бе мислил за опасностите. Смъртта му беше злополука, каквато можеше да се случи кога да е, но той беше нает от нас и ние отговаряме за него.

И все пак всичко продължаваше. Желанието да изкачим върха не беше намаляло и в тази експедиция ни очакваха хубави мигове, щастливи мигове, прекрасни мигове, а вероятно и някои тъжни моменти. Не ни оставаше друго, освен да се молим да няма повече нещастни случаи.