Даниел Стийл
Най-скъпият подарък (5)

5

През следващите дни Джак й се обади само веднъж или два пъти. Усещаше какво става с нея и знаеше колко ще й е трудно през празниците. Дори бе умряла през ноември и тогава той бе прекарал цялата седмица между Коледа и Нова година пиян.

Мъдро остави Аманда да се справя сама с интимните си чувства, но сутринта на Бъдни вечер й изпрати коледен подарък. Беше малка, много красива скица на ангел от осемнайсети век, която тя беше харесала в магазина. Написа към нея кратка бележка — надяваше се, че ангелът ще бди над нея, тази Коледа и винаги. Подписа я „Джак“, тя остана дълбоко трогната, като я видя, и малко по-късно му се обади, за да му благодари. Стори му се по-отдалечена отпреди, но много по-спокойна. Очевидно установяваше примирие с чувствата си, каквито и да бяха те. И въпреки че се усети щастлив от обаждането й, внимаваше да не я подплаши с прекалено интимничене. Но точно в този момент и бездруго беше изцяло погълнат от магазина. Предишния ден бяха имали разни проблеми — една дребна кражба, една почти фатална сърдечна криза и малка армия от изгубени деца. Обичайното коледно напрежение. Освен това бяха загубили златистата рокля с пайети на прочута звезда и после като по чудо я бяха намерили, а на щанда за козметика две известни жени се бяха бъхтили с юмруци заради един мъж. Празниците не минаха без вълнения.

— Надявам се да прекараш добре с децата довечера, макар да знам, че ще ти е трудно без Мат.

— Той винаги разрязваше пуйката — каза Аманда тъжно. Изведнъж му се стори толкова мъничка и от всичко най-много му се прииска да я прегърне.

— Нека сега Пол го направи — внимателно каза Джак. — Научил съм го на всичко, което знам. За пуйките, не за жените. — Тя се усмихна на думите му и го попита има ли някакви новини във връзка с Пол. Джак й каза, че Пол си е уговорил посещението при специалиста между Коледа и Нова година. — Надявам се всичко да приключи добре — завърши Джак с надежда.

— Също и аз — съгласи се тя и изведнъж й се прииска да го беше поканила на вечеря, но децата щяха да се чудят защо е там, а той и бездруго не би могъл да остави магазина, та какъв беше смисълът да го кани? Тя нямаше да се стреми към връзка с него. Вече бе взела това решение, а докато седеше на бюрото си и я слушаше по телефона, Джак можеше да чуе взетото решение в тона й. Вече беше застанала на определено разстояние от него. Той си помисли да се обади на някоя жена да излезе с него на Нова година, но за пръв път в живота си дори нямаше желанието да го направи. Вече беше направил резервации за пътуването до Таху на втория ден след Коледа и щеше да замине сам.

— Весела Коледа, Аманда — пожела й той нежно, преди да приключат разговора, и дълго време седя в кабинета си замислен за нея. Никога не беше познавал друга такава жена.

И тази вечер, докато обикаляше из магазина и помагаше винаги, когато имаше нужда, той си представи как ядат пуйката в нейния дом, представи си децата, елхата, собствения си син и нейните две дъщери и изведнъж си даде сметка каква пустиня представлява животът му. Беше прекарал последните десет години в преследване на цици и сладки малки задничета в стегнати сини джинси, а какво му беше дало това? Абсолютно нищо.

— Не изглежда като да прекарвате много весела Коледа — отбеляза Глади на тръгване от магазина тази нощ. Той й беше подарил елегантно кашмирено манто и огромна премия. — Нещо не е наред ли? Децата добре ли са? — Тя се тревожеше майчински и знаеше, че в момента няма кой да се погрижи за него. Знаеше също, че се е обаждал на тъщата на Пол няколко пъти и се страхуваше да не би да е болен, или нещо да не е наред със семейството му, но Джак съвсем съзнателно не беше казал нищо по въпроса.

— Не, добре съм — излъга той. „Само дето пропилях живота си. Единствената жена, която някога, съм обичал, умря преди тринайсет години, а пък най-свястната жена, която съм срещал оттогава, иска да се погребе със съпруга си. Нищо особено, Глади, весела Коледа.“ — Просто съм уморен, предполагам. В този бизнес Коледата е убийствена.

— Всяка година си казвам, че няма да издържим, обаче успяваме — усмихна се тя.

От финансова гледна точка това беше най-добрата им година.

— Е, и какво ще правиш довечера? — Усмихваше й се, докато си обличаше новото манто. Беше в пастелен лилав цвят и на нея много й харесваше.

— Ще спя с мъжа си. Буквално. Горкият човек не ме е виждал будна в продължение на шест седмици и сигурно още една няма да му се случи.

— Би трябвало да си вземеш няколко почивни дни. Заслужаваш го.

— Може би докато вие сте на Таху. — Но той знаеше, че Глади няма да го направи. Никога не си вземаше почивни дни. Тя беше единственото познато му човешко същество, което се бъхтеше повече и от него.

Както всяка година той работи до полунощ и заедно с нощния пазач най-сетне заключиха в един през нощта.

— Весела Коледа, господин Уотсън.

— Благодаря, Хари. На теб също. — Той помаха с ръка и бавно се плъзна в червеното си ферари. Но когато се прибра у дома, беше твърде изморен, за да заспи. Погледа малко телевизия и си помисли да се обади някому, но беше станало вече три часа през нощта. И кой знае защо, почувства се тъй, сякаш дните му са свършили. Просто вече нищо не го интересуваше. Нямаше достатъчно дълги крака, достатъчно големи гърди, достатъчно мека кожа, които да го очароват.

— Господи, може би умирам — каза той високо, а после, докато си лягаше, се присмя на себе си. Може би причината беше в това, че навършва шейсет, а не просто Аманда. Няма тъй голям глупак като стария глупак, а без съмнение той бе такъв.

На следващия ден спа до обед и си помисли да й се обади, но когато го направи, вече беше излязла. Отишла у Луиз да изяде със семейството й още една пуйка. Тогава той се качи на колата и подкара към северната част на Лос Анжелос да си купи китайска храна, а после седна на крайчеца на неоправеното си легло и я изяде, загледан във футболен мач. След това се обади на едно-две момичета с намерението да ги покани на вечеря същия ден, но всички бяха излезли и той всъщност изпита облекчение, като не ги намери.

Знаеше, че Аманда тази вечер си е у дома, но не й се обади. Какво можеше да й каже? Мина ли ти вече съпругът ти? Изведнъж се почувства глупак, задето я преследва, но цяла нощ се мята, въртя и мисли за нея. Накрая, на следващата сутрин, не можа да издържи повече. Следобеда заминаваше за Таху, но когато тя вдигна телефона, попита я дали може да мине за чаша кафе. Тя му се стори изненадана и малко разтревожена, но, във всеки случай, го покани. Винаги съществуваше възможността той да иска да говори с нея за Пол или за Джан, но тя не беше уверена, че е така. И щом видя лицето му, когато му отвори вратата в един часа, тя разбра, че проблемът няма нищо общо с младите.

— Изглеждаш уморен — каза, очевидно загрижена за него.

— Уморен съм. Вече не мога да спя. Да ставаш на шейсет е по-трудно, отколкото си представях — рече с крива усмивка. — Струва ми се, че в края на краищата губя непоклатимостта си.

— Как така? — Той я последва вътре, настаниха се в удобната й кухня. Правеше се кафе, тя му предложи една чаша, а след това седнаха край кухненската й маса.

Той я погледна над кафето и попита направо:

— Станах ти наистина досаден, нали? Май донжуаните не се котират чак толкова добре. Малко съм превъзбуден. Съжалявам, ако те карам да се чувстваш неловко — не е било това намерението ми.

Изглеждаше отчайващо нещастен, докато говореше това, и доста по-млад от шейсетте. Той изглеждаше и се чувстваше като момче, отишло на гости на единственото момиче в класа, което не желае да му стане постоянна приятелка.

— Знам колко е тежък този период за теб. Съжалявам, ако аз го направих още по-тежък.

— Не си, Джак — рече тя мило, очите й задълбаха в неговите и изглеждаше толкова нещастна, колкото се чувстваше той, сякаш преживяваше тъй разкъсващо раздвоение, че не знае какво да направи. — Знам, че не бива да ти го казвам, но ти ми липсваше. — Докато се правеше на спокоен, сърцето му прескочи от думите й.

— Така ли? Кога?

— През последните няколко дни. Изпитвах нужда да говоря с теб, да те виждам. Господ ми е свидетел, че не знам какво върша.

— Нито пък аз. Чувствах се като пълен глупак и най-големия досадник, който някога е живял. Опитвах се да те оставя намира, защото предполагах, че ти това искаш.

— Исках го. — Но като го каза, в гласа й се почувствува някаква уловка.

— А сега? — Докато чакаше, той затаи дъх.

— Не знам. — Тя вдигна към него очите си с цвят на камея и на него страхотно му се прииска да я целуне, ала знаеше, че не бива.

— Просто изчакай. Не е необходимо да вземаш никакви решения. Забави топката. Аз съм тук. Никъде няма да ходя… — И тогава той си спомни и се ухили. — Освен на езерото Таху.

— Сега ли? — Тя му се усмихна, наистина й харесваше да бъде с него.

— По-късно. Преди това трябва да си ида вкъщи и да си, приготвя дрехите за ски. Мислех вчера да си стегна багажа, но бях твърде уморен.

Тогава тя кимна разбиращо, после поговориха и малко по-късно всичко беше наред помежду им и Аманда се смееше. Той й описваше случая в магазина, когато двете жени се бяха впуснали в юмручен бой заради общия си приятел.

— Можеш ли да си представиш какво биха направили журналистите от това? И, разбира се, ако го бяха надушили, и двете жени щяха да ни обвинят, че доносничим. Всъщност, заслужаваха го. — Той все още не й беше съобщил кои са те и отказа да го направи. Беше изненадващо дискретен относно бизнеса си. — И така, какво ще правиш тази седмица?

— Нищо особено. Може би ще видя децата, ако не са много заети. — Но той не повтори поканата ся за езерото Таху. Знаеше, че тя просто не е готова. — Може би ще ида на кино. А ти? Ще водиш ли някого със себе си? Тя все още се стараеше да се самоубеди, че са само приятели и че най-малко не би й подействал, ако заведе на езерото жена. Но би я разтревожило и тя го знаеше.

— Не, отивам сам. Така по-добре се пързалям. — И тогава, уморен от игрички с нея, той хвана ръката й и я задържа. — Ще ми липсваш. — Аманда кимна и не продума, а после го погледна. Погледът й можеше да го стопи.

— Какво ще правиш на Нова година? — попита я небрежно, а тя се засмя.

— Същото както всяка година. Матю мразеше Нова година. Всеки път си лягахме в десет и на следващата сутрин си я честитяхме.

— Вълнуващо — усмихна се той.

— Ами тя? — заинтригувано попита тя.

— Тази година ще прекарам като теб. Бих могъл да остана на Таху. — А после я погледна и изведнъж се почувства като глупак. — От друга страна, Аманда… бихме могли да направим нещо различно. Например да се помотаем тук. Просто като приятели, да идем на кино и да гледаме заедно телевизия. Не трябва да ходя на работа и никъде не е писано, че не можем да бъдем приятели, нали?

— Ами скиорското ти пътуване?

— И тъй и тъй не ми е в ред коляното — той се ухили. — Моят ортопед ще ти благодари.

— А после, какво? Имам предвид след това… То е нещото, което ме тревожи. — Колкото и да бе странно, лесно й беше да е откровена с него.

— Рано е още да се тревожим за това. За никъде не бързаме. Имаме право да не сме сами на празниците. Какво на кого доказваме? На теб? На мен? На децата ни? На Мат? Мина една година. Ти си направила необходимото. Ако не друго, имаме право на малко утеха и приятелство. Какво толкова ще стане, ако идем на кино? — Той звучеше убедително.

— Заедно ли? Ще стане може би повече, отколкото смея да си помисля.

— Ще седя сам на последния ред. Няма дори да се приближавам до теб.

— Тя си луд. — Тя клатеше глава, гледаше го и се опитваше да си наложи да му каже не, да го отпрати, знаеше, че трябва да го направи, но всичко около него беше толкова идиотски привлекателно.

— И аз стигнах до същото заключение вчера, че съм луд. Всъщност това малко ме обезпокои.

— И мен. — Тя отново се засмя. Ако бях разумна, бих ти казала, че до кръщенето на първото дете на Пол и Джан не искам да те виждам повече.

— Може и доста време да мине. В най-добрия случай говорим си за девет месеца. Това е дълъг срок за въздържане от кино. Така че какво предлагаш?

— Предлагам да отидеш на езерото Таху и да прекараш чудесно, Джак. Обади ми се някой път, като се върнеш.

— Добре — каза.

Беше достатъчно стар и мъдър, за да знае кога няма да спечели. Беше убийствено да си тръгне, но стана — с желанието да можеше да я убеди.

— Весела Нова година — рече, целуна я по темето и излезе от кухнята й. Вече беше стигнал на входната врата и я беше отворил, когато я чу да казва нещо. Обърна се и видя Аманда, застанала на прага на кухнята. — Какво каза току-що? — Изразът в очите й го закова на място. Изглеждаше уплашена, но силна, и погледът й не се отлепяше от него.

— Казах, че има един филм, който искам да видя в Бевърли Сентър. Започва в четири, ако искаш да идем заедно.

— Сериозно ли говориш? — Гласът му звучеше като шепот в студеното антре.

— Мисля, че да… Искам да… но все още не знам.

— Ще те взема в три и половина. Сложи си дънки. Ще идем да вечеряме в тайландския ресторант. Става ли?

Тя кимна и в очите му бавно изгря усмивка. И без повече думи, преди тя да може отново да си промени намерението, той потегли към дома, за да отмени резервацията за Таху.