Робърт Хайнлайн
Да се завърнеш у дома

— Побързай, Алън! Връщаме се отново у дома — на Земята! — сърцето й радостно тупкаше.

— Един момент!

Алън оглеждаше празния апартамент, а Джоу не я свърташе на едно място. Такситата за багаж по трасето Земя — Луна правеха нецелесъобразен превоза на покъщнина. Бяха продали всичко с изключение на сака, който Алън носеше. Удовлетворен, той я настигна при асансьора. Те се изкачиха на нивото на администрацията и спряха пред вратата с надпис „Дружество Луна-Сити“ и отдолу „Ана Стоун — управител“.

С мрачно изражение на лицето мис Стоун прие ключовете от техния апартамент.

— Мистър и мисис МакРей, значи наистина ни напускате?

— Да не мислите, че сме си променили намерението? — попита Джоузефин ядосано.

— Не. Още преди три години от вашите оплаквания знаех, че ще се върнете на Земята.

— От моите оплак…, мис Стоун, та аз бях така търпелива към невероятните неудобства в тези „заешки дупки“, еднакви за всички!

— Приемай леко нещата, Джоу — успокои я съпругът й.

— Извинете ме, мис Стоун! — изчерви се Джоузефин.

— Няма нищо. Просто виждаме различно нещата. Аз съм тук от времето, когато Луна-Сити се състоеше от три херметически затворени постройки, свързани помежду си с толкова ниски тунели, че през тях можеше да се премине само пълзешком — тя им подаде ръка за сбогом. — Надявам се, че ще ви е приятно да сте отново „земни плъхове“. Всичко хубаво и щастливо приземяване.

— „Земни плъхове“, наистина! Само защото предпочитаме нашата родна планета, където човек може да поеме глътка свеж въздух — промърмори Джоузефин на връщане в асансьора.

— Ти също употребяваш този израз — прекъсна я Алън.

— Но аз го употребявам само за хора, които никога не са напускали Земята.

— Ние неведнъж сме си казвали, че бихме желали да сме имали достатъчно разум никога да не я напускаме. По душа ние също сме „земни плъхове“, Джоу.

— Да, но… О, Алън, колко си противен. Това е най-щастливият ден в живота ми. Не се ли радваш, че си отиваме у дома?

— Разбира се, че се радвам. Да се завърнеш отново у дома — това е чудесно! Езда, ски!

— И опера! Истинска, жива опера! Алън, ние просто ще трябва да останем седмица или две в Манхатън, преди да отидем на село.

— Мислех, че искаш да почувствуваш дъжда върху лицето си.

— Това искам също. Искам веднага всичко и не мога да чакам. О, мили, това е също като да излезеш от затвора — тя се притисна до него. Асансьорът спря и той се освободи от прегръдката й.

— Недей плака.

— Алън, ти си звяр — промълви тя като насън. — Аз съм толкова щастлива!

Те спряха отново на реда на банковите гишета. Чиновникът от Националната Сити-Банка беше вече превел сметката им.

— Отивате си у дома, а? Само се подпишете тук и поставете вашия печат. Завиждам ви. Лов. Риболов.

— Къпането в пенещите се вълни край брега и пътуването с платноходка са повече в моя стил.

— Аз — каза Джоу — просто искам да видя зеленина и синьо небе.

— Зная какво имате предвид — кимна чиновникът. — Това беше много отдавна, а сега е твърде далече. И така, приятно прекарване. За три месеца ли заминавате, или за шест?

— Няма да се връщаме — заяви категорично Алън.

— Така ли? — чиновникът бутна документите към него и добави безизразно: — Тогава, щастливо завръщане.

— Благодарим.

Те се изкачиха на най-близкото до повърхността ниво и стъпиха на подвижната плъзгаща се пътека в тунела, която минаваше през целия град и щеше да ги отведе на космодрума. В една точка тунелът пресичаше повърхността и се превръщаше в херметически затворен хангар. Западните прозорци гледаха към повърхността на Луната, а зад хълмовете — към Земята.

Тази гледка, величествена и красива на фона на черното лунно небе и ярките немигащи звезди, предизвика сълзи в очите на Джоу. Домът й, тази красива планета, беше неин! Алън гледаше по-безцеремонно на тези неща. Отбеляза само местоположението на Гринуич. Линията на изгрева току-що бе докоснала Южна Америка. Трябва да беше около осем и двадесет. По-добре да побързат.

Те слязоха от плъзгащата се пътека и попаднаха в прегръдките на приятелите, дошли да ги изпратят.

— Хей, пред кого си придавате важност? „Грейлин“ отлита след седем минути.

— Но ние няма да пътуваме с него — отвърна МакРей. — Не, господа!

— Какво? Няма ли да пътувате? Променихте ли си намерението?

— Не му обръщай внимание, Джек — засмя се Джоузефин. — Вместо това, ще заминем с експреса. Вече имаме резервации. Така че ни остават още двадесет минути.

— И така, двойка богати туристи, а?

— Допълнителното заплащане не е толкова голямо, а аз не желая да правя две смени и да загубя една седмица в Космоса, когато мога да съм си у дома за два дни.

— Тя не понася свободния полет, Джек — обясни съпругът й.

— Също и аз. Бях неразположен по време на цялото пътуване насам. Все пак мисля, че би понесла добре едно такова пътуване, Джоу. Вече си привикнала към лунното притегляне.

— Може би — съгласи се тя, — но има голяма разлика между една шеста от земното притегляне и безтегловност.

— Джоузефин МакРей, ти имаш намерение да рискуваш живота си и да пътуваш в кораб, задвижван с атомна енергия? — намеси се жената на Джек Крейл.

— Защо не, мила? Нали и ти работиш в атомна лаборатория?

— Хм. В лабораторията вземаме предпазни мерки. Комисията по обществено осигуряване никога не би разрешила експресите. Може да съм старомодна, но ще се върна по начина, по който съм дошла — през крайната гара и оттам Супра — Ню Йорк, в добрите стари и сигурни ракети с течно гориво.

— Не се опитвай да я плашиш, Ема — възрази Крейл. Те са спечелили достатъчно, за да се возят на тези кораби.

— Не за мое удоволствие. Аз…

— Няма нищо — прекъсна я Алън. — Нещата са наред и ние все още можем да заемем местата си в експреса. Сбогом на всички и благодарим за изпращането. Беше чудесно, че се опознахме. Ако се връщате в родния край, обадете се.

— Сбогом, деца! Сбогом, Джоу! Сбогом, Алън! Предайте моите поздрави на Бродуей. Сбогом и непременно да пишете. Сбогом!

Те показаха билетите си, влязоха във въздушния шлюз и се изкачиха в совалката.

— Дръжте се здраво — извика през рамо операторът.

Алън и Джоу бързо седнаха на възглавниците. Шлюзът се отвори. В тунела пред тях нямаше въздух. Пет минути по-късно те вече бяха на двадесет мили от хълмовете, защищаващи похлупака на Луна-Сити от радиоактивните излъчвания на кораба-експрес.

В кораба те разделиха купето с едно мисионерско семейство. Преподобният д-р Симънс се чувствуваше задължен да обясни защо си беше позволил такъв лукс.

— Заради детето — им каза той, а в същото време жена му им показа момиченцето в малката ускорителна кушетка, прикрепена като носилка към кушетките на нейните родители. — Тъй като никога не е била в Космоса, не посмяхме да рискуваме да се разболее от дългото пътуване.

Звукът на сирената накара всички да затегнат предпазните колани. Джоу почувствува, че сърцето й ще изхвръкне от вълнение. „Най-после… най-после настъпи дългоочакваният миг!“

Ракетните двигатели заработиха на пълна мощност и ускорението ги притисна към възглавниците. Джоу не предполагаше, че може да се чувствува толкова тежка. Това беше много по-лошо, отколкото на отиване. Докато трая ускорението, бебето плака от ужас. След известно време, което им се стори безкрайно дълго, те изведнъж се озоваха в състояние на безтегловност. Корабът беше преминал в свободен полет. Ужасната тежест се махна от гърдите на Джоу и на сърцето й стана така леко, както и на тялото й. Алън откопча горния колан и седна.

— Как се чувствуваш, дете?

— О, чувствувам се чудесно! — Джоу откопча коланите и се обърна към него. — Така мисля.

Пет минути по-късно тя не се съмняваше, а просто искаше да умре. Алън изплува от купето и намери корабния лекар, който й постави инжекция. Алън почака, докато подействува лекарството и отиде в салона да потърси лек и за себе си срещу космическата болест — лекарството срещу морска болест, измито с чаша шампанско. След малко забеляза, че тези две независими едно от друго лекарства не му бяха подействували или може би не биваше да ги смесва. Космическата болест бе пощадила малката Глория Симънс. Тя мислеше, че да си в състояние на безтегловност е забавно и отскачаше като балон от пода до тавана и стените. Джоу изпитваше слабо желание да улови детето, щом попаднеше в обсега й, но за това беше необходимо твърде голямо усилие.

 

 

За всички, с изключение на малката Глория, отрицателното ускорение беше добре дошло облекчение след гаденето. Тя отново заплака от страх и болка. Майката се опитваше да я успокои. Баща й се молеше.

След един дълъг период от време почувствуваха леко разтърсване и прозвуча сирената. Джоу с мъка повдигна глава.

— Какво става? Повреда ли има? — попита тя.

— Не мисля. По-скоро сме се приземили.

— Не може да бъде. Ние още спираме. Главата ми тежи.

— Моята също — усмихна се слабо Алън. — Земното притегляне, забрави ли го?

Детето продължаваше да плаче.

Те се сбогуваха със семейството на мисионера и слязоха от кораба, като се подкрепяха един друг.

— Не може да бъде само от гравитацията — запротестира Джоу, чувствувайки краката си като уловени от невидими подвижни пясъци. — Аз понесох добре нормалното земно ускорение в центрофугата у дома — имам предвид в Луна-Сити. Ние сме болни от космическата болест.

— Точно така — сепна се Алън. — Та ние не сме яли нищо от два дни.

— Алън, ти също ли не си ял нищо?

— Не. Не без прекъсване, така да се каже. Гладна ли си?

— Умирам от глад.

— Какво ще кажеш за една вечеря в Киинс Шоп-хауз?

— Великолепно! О, Алън, най-после се върнахме у дома — въздъхна тя и сълзи потекоха от очите й.

Те мярнаха семейство Симънс още веднъж, след като се спуснаха по Хъдсън Вали в Централната гара. Докато чакаха багажа си на платформата на метрото, Джоу видя мистър Симънс да излиза тежко от капсулата на метрото с дъщеря си на ръце, следван от жена си. Той постави внимателно детето на пода. Глория застана за момент на треперещите си къси дебели крачета и падна. Тя лежеше на платформата и плачеше пронизително.

Един космонавт в пилотска униформа се спря и погледна детето със съжаление.

— Родено в Луната?^[1] — попита той.

— Да, сър, там е родено — отвърна Симънс и любезно изложи опасенията си.

— Вдигнете я и я отнесете. Ще трябва отново да се учи да ходи — посъветва го космонавтът, поклати тъжно глава и се отдалечи.

Симънс изглеждаше още по-обезпокоен. Той седна на земята до детето, без да го е грижа, че ще се изцапа.

Джоу се чувствуваше твърде слаба, за да се притече на помощ. Тя се огледа за Алън, но той беше зает — багажът им беше пристигнал. Той се опита да го повдигне, но багажът сякаш бе закован за платформата. Алън знаеше какво има вътре: касетки от микрофилми и цветни филми, няколко сувенира, тоалетни принадлежности и други дреболии — общо около петдесет паунда. Всичко това не можеше да бъде толкова тежко, но в действителност беше. Беше забравил колко тежат петдесет паунда на Земята.

— Носач, моля?

Говорещият беше слаб мъж с прошарена коса, но вдигна и понесе багажа с лекота.

— Върви след мен, Джоу — извика Алън и последва носача. Чувствуваше се неловко. Носачът забави хода си, за да го съгласува с трудно движещия се Алън.

— Направо от Луната? — попита той.

— Ами да.

— Имате ли резервация?

— Не.

— Елате с мен, имам един приятел в „Комодоре“.

Той ги доведе до подвижния път „Конкурс“ и оттам до хотела.

Те бяха твърде уморени, за да вечерят в ресторанта. Алън поръча да им донесат вечерята в стаята. Джоу заспа във ваната с гореща вода и той с голям труд я измъкна оттам. Харесваше й олекотяването, което даваше водата, но Алън успя да я убеди, че гуменият дюшек не е по-малко удобен. Легнаха си много рано.

Тя спа неспокойно и се събуди около четири часа сутринта.

— Алън! Алън! — извика тя.

— Ъ? Какво има? — попита сънено той и ръката му потърси пипнешком ключа на лампата.

— А… струва ми се, нищо. Сънувах, че съм отново на кораба. Ракетните двигатели се бяха откъснали от него. Алън, какво прави въздуха в стаята така задушен? Главата ми се цепи от болка.

— Ъ? Не би трябвало да е задушно. Тези тръби са от климатичната инсталация — отвърна той и подуши въздуха. — Мене също ме заболя главата.

— Добре де, тогава направи нещо. Отвори прозореца!

Той стана, препъвайки се от леглото и отвори прозореца, но потрепери от докосването на външния въздух и побърза да се мушне под завивките. Тъкмо се чудеше дали ще може да спи на градския шум и жена му заговори отново.

— Алън?

— Да. Какво има?

— Мили, студено ми е. Може ли да се мушна при тебе?

— Разбира се.

 

 

Слънцето огря през прозореца, топло и приятно. Той се събуди от докосването на слънчевите лъчи и видя, че жена му лежи будна до него.

— О, мили, погледни! Синьо небе — ние сме си у дома. Бях забравила колко е хубаво всичко това.

— Да си бъдеш отново у дома — това е чудесно, но как се чувствуваш ти?

— Много по-добре, а ти?

— Струва ми се о’кей — той отхвърли завивките.

Джоу изписка и ги дръпна отново.

— Не прави това — каза тя.

— Ъ?

— Послушното голямо момче на мама ще изпълзи изпод завивките и ще затвори прозореца, а мама през това време ще остане под тях.

— Е, така да бъде.

Сега той вървеше по-леко от предишната вечер, но беше по-добре да се върне веднага след това обратно в леглото. Изведнъж пред погледа му попадна телефонът.

— Прислуга! — извика той в слушалката.

— Какво обичате? — в отговор запита един нежен контраалт.

— Оранжада и кафе за двама, шест пържени в масло яйца и няколко препечени филии пшеничен хляб. Изпратете също по един „Таймс“ и „Сатърди Ивнинг Пост“.

— Ще ги имате след десет минути.

— Благодаря.

Когато поръчката пристигна, Алън отвори и сервира закуската на Джоу в леглото. След като закусиха, той бутна настрана вестника и каза:

— Няма ли да оставиш най-после това списание?

— С удоволствие. Проклетото е твърде голямо и тежко. Но какво си наумил?

— Имаш ли нещо против, ако те измъкна от застоялия въздух в това малко гнездо, за да дойдеш с мен в града да купим дрехи?

— Ох, не. Не прекрачвам прага облечена само в този лунен костюм.

— Страхуваш се да не се зазяпват по тебе ли? Да не си решила да се превземаш на тези години?

— Не, господи. Просто отказвам да излагам тялото си на влажния въздух в шест унции найлон и чифт сандали. Първо искам някакви топли дрехи — заяви тя и се сгуши под завивките.

— Съвършена жена-изследовател. Да не искаш да ни изпратят шивач да ушие дрехите тук?

— Мисля, че не бихме могли да искаме това. Виж какво, ти и без друго ще излезеш, купи ми само някаква стара дрипа, достатъчно дълга, за да топли.

— И друг път съм се опитвал да ти угодя на вкуса — заинати се Алън.

— Само този път, моля те! Изтичай до „Сакс“ и ми купи една синя вълнена рокля десети номер и чифт найлонови чорапи.

— Добре.

— Аз също няма да бездействувам. Имам километричен списък от хора, на които съм обещала да се обадя, погледни!

Алън купи дрехи първо за себе си. Късите панталонки и тънката фланелка топлеха колкото сламена шапка в снежна буря. Наистина времето не беше студено, а на слънце — дори приятно, но изглеждаше такова за човек, привикнал на температура не по-ниска от седемдесет и два градуса^[2]. Той се стараеше да върви под земята или покритата част на Пето авеню. Подозираше, че му бяха продали неподходящи дрехи, в които изглеждаше груб и недодялан. Бяха тежки, но за сметка на това — топли. Тежестта им се добавяше към болката в гърдите и го принуждаваха да се движи още по-несигурно. Питаше се колко ли време ще му трябва да се адаптира към земното притегляне.

Една майчински настроена продавачка се погрижи за поръчките на Джоу и му продаде в добавка една топла шапка. Той се отправи обратно към хотела, като се препъваше под тежестта на пакетите и напразно се оглеждаше за такси. Всички така бързаха! Като се прибра, цялото тяло го болеше. Как мечтаеше сега за една гореща баня! Но мечтата му не се осъществи. Джоу имаше гостенка.

— Мисис Епълбай, това е съпругът ми. Алън, това е майката на Ема Крейл.

— О, здравейте, докторе, или може би бяхте професор?

— Мистър.

— Когато чух, че сте в града, не се стърпях да дойда веднага и науча всичко за моята мила бедна дъщеря. Как е тя? Отслабнала ли е? Изглежда ли добре? Тези модерни момичета. Непрекъснато й повтарях, че трябва да излиза. Аз се разхождам в парка всеки ден и вижте ме! Тя ми изпрати снимка, тук е някъде в чантата ми. Всъщност мисля, че е там. Никак не изглеждаше добре, като недохранена. Тази изкуствена храна…

— Тя не яде изкуствена храна, мисис Епълбай.

— … трябва да е невъзможна, сигурна съм. А да не говорим за вкуса й. Какво казахте?

— Дъщеря ви не се храни с изкуствена храна — повтори Алън.

— Пресни плодове и зеленчуци имаме в изобилие в Луна-Сити. Отглеждат се в атмосфера, създавана от климатична инсталация.

— Точно каквото казвам и аз. Признавам, че не мога да разбера как точно получавате храна с помощта на атмосфера, създавана на Луната от машини…

— В Луната, мисис Епълбай.

— … но това не може да бъде здравословно. Климатичната ни вентилация непрекъснато се поврежда и бълва най-ужасни миризми. Просто не се издържа, мили мой. Вие мислите, че едно такова малко, просто съоръжение, каквото е климатичният шкаф, може да се направи така, че да произвежда също и изкуствена храна…

— Мисис Епълбай — възкликна МакРей отчаяно, — полето с изкуствена атмосфера в Луна-Сити представлява хидропонна ферма, резервоари със зелени растения. Те поглъщат въглеродния двуокис от въздуха, а му връщат кислород.

— Но съвсем ли сте сигурен, докторе? Убедена съм, че Ема беше казала…

— Съвсем сигурен.

— Добре… Нямам претенции да разбирам тези неща. Артистичен тип съм. Бедният Хърбърт, бащата на Ема, беше просто погълнат от инженерната работа. Страхувам се, че Ема е тръгнала по неговите стъпки. Той често казваше: „Бих желал тя да се откаже от глупавата работа, с която се е захванала, почти неподходяща за жена.“ — Не мислите ли така, мистър МакРей? За всички тези атоми, хвърчащи във въздуха около нас, прочетох в колоната „Наука се прави лесно“.

— Тя се чувствува добре и изглежда, че тази работа й харесва.

— Е, да, предполагам. Важно нещо е да бъдеш доволен от работата си, независимо колко е глупава. Но аз се безпокоя за детето, погребано далеч от цивилизацията. Никой подходящ за нея, с когото да си побъбри, без театри, без културен живот, без общество.

— Луна-Сити има стереовидеомагнетофони със записи от всяко добро представление в Бродуей — в гласа на Джоу се почувствува леко раздразнение.

— О, наистина ли? Но това не е като да отидеш на театър, мила моя. Това е общество от благородници. Когато бях момиче, моите родители…

— Часът е един — намеси се Алън с висок глас. — Няма ли да обядваме, мила?

Мисис Епълбай трепна и скочи.

— О, небеса, аз просто трябва да хвърча. Моята модистка е цял тиранин, но гений. Трябва да ти дам адреса й. Беше великолепно, мили мои, и просто не мога да ви се отблагодаря за всичко, което ми разказахте за моята мила бедна дъщеря. Бих желала да е разумна като вас двамата. Тя знае, че съм готова винаги да ги приема със съпруга й у дома, ако постъпи като вас. Идвайте ми често на гости. Обичам да разговарям с хора, живели на Луната.

— В Луната.

— Това ме кара да се чувствувам близо до моята мила. Засега довиждане.

— Алън, нуждая се от нещо за пиене — каза Джоу, докато заключваше вратата.

— Ще се присъединя към тебе.

Джоу съкрати пазаруването си. Беше твърде уморително. Около четири часа те вече се разхождаха из Централния парк и се наслаждаваха на ленивото клоп-клоп на конските копита. Въртолетите, гълъбите и резките, оставяни в небето от ракетите, със своята красота и спокойствие представляваха великолепна гледка. Джоу преглътна бучката, заседнала в гърлото й и прошепна:

— Алън, не е ли прекрасно всичко това?

— Да, разбира се. Да се завърнеш отново у дома — това е чудесно! Кажи, забеляза ли, че пак са разкопали Четиридесет и втора улица?

Като се върнаха в стаята си, Джоу се строполи на леглото, а Алън седна, събу обувките си и започна да си разтрива ходилата.

— Имам намерение цялата вечер да ходя бос — отбеляза той. — Боже, колко ме болят ходилата!

— Моите също. Но нали ще ходим при баща ти, мили?

— Ъ? О, по дяволите, бях забравил. Джоу, най-добре ще е да му се обадиш и отложиш посещението ни за друг ден. Та ние сме още полумъртви от умора.

— Но, Алън, той е поканил много твои приятели.

— Гръм и мълния! Та аз нямам никакви истински приятели в Ню Йорк. Отложи го за следващата седмица.

— Следващата седмица… хм… Виж какво, Алън, нека още утре отидем на село.

— Мислех, че първите няколко седмици ще искаш да се отдадеш на музика и танци. Защо е тази внезапна промяна?

— Ще ти покажа — каза тя и отиде до прозореца, отворен още от обяд. — Погледни подпрозоречната дъска — продължи тя и написа инициалите си в прахта. — Алън, този град е мръсен.

— Не можеш да очакваш десет милиона души да не вдигат прах.

— Но този боклук отива в дробовете ни. Какво е станало със законите, контролиращи смога?

— Това не е смог, а нормален градски прах.

— В Луна-Сити никога не е имало такова нещо. Там можех да нося белия си екип, докато ми омръзне, а тук не би издържал и един ден.

— Манхатън няма покрив и филтри във всеки отвор за въздух.

— Да, но би трябвало да има. Аз или ще замръзна, или ще се задуша.

— Мислех, че искаше да почувствуваш дъжда на лицето си.

— Не бъди отегчителен. Искам това навън, на чистите зелени ливади на село.

— О’кей, и без друго искам да започна моята книга. Ще се обадя на твоя агент по имота.

— Обадих му се тази сутрин. Можем да тръгнем по всяко време. До нашето пристигане всичко ще бъде подредено.

 

 

В дома на баща му бе организиран студен бюфет на крак, но Джоу веднага седна и остави да й донесат храната. Алън също искаше да седне, но положението му на гост, в чиято чест е вечерята, го принуждаваше да стои прав на болящите го ходила. Баща му го дръпна към бюфета.

— Ето, синко, опитай този гъши дроб. Ще ти подействува добре след диетата на зелено сирене.

Алън се съгласи, че е вкусен.

— Виж какво, синко, ти наистина трябва да разкажеш на тези хора за твоето пътешествие.

— Няма какво да им кажа, татко.

— Глупости! — отвърна баща му и се обърна към гостите. — Всички да пазят тишина. Алън ще ни разкаже как живеят лунатиците.

Алън прехапа устни. Разбира се, гражданите на Луна-Сити се обръщаха по този начин един към друг, но тук, на Земята, това обръщение не звучеше по същия начин.

— Добре, но всъщност няма какво да ви кажа. Продължавайте да ядете.

— Ти разказвай, а ние ще ядем. Разкажи ни за Луна-Сити. Видя ли Лунния човек? Хайде, Алън, разкажи ни как изглежда животът на Луната?

— Не на Луната — в Луната.

— Каква е разликата?

— Е, няма разлика, предполагам — той се колебаеше. Наистина нямаше начин, по който да обясни защо лунните колонисти подчертаваха, че живеят под повърхността, но този въпрос го ядоса по начина, по който „Фриско“^[3] ядосваше жителите на Сан Франциско — „В Луната“, така казваме. С изключение на персонала на обсерваторията „Ричардсън“ и изследователите ние не прекарваме много време на повърхността. Жилищните помещения са естествено под повърхността.

— Защо „естествено“? От метеори ли се страхувате?

— Не повече, отколкото вие от мълниите. Под повърхността се изолираме от горещината и студа и поддържаме по-лесно налягането. Така е и по-евтино. Почвата се обработва леко, а порите действуват като вакуум в термос.

— Но, мистър МакРей — заинтересува се сериозно една лейди, — не ви ли се повреждат ушите, като живеете под налягане?

— Налягането е същото като тук — петнадесет паунда.

Тя изглеждаше слисана. След малко каза.

— Така и предполагах, само ми беше малко трудно да си го представя. Мисля, че за мен би било ужасно да бъда запечатана в една пещера. Предполагам, че сте имали и аварии?

— Да се издържи налягане от петнадесет паунда не е проблем. Инженерите работят при налягане хиляди паунда на квадратен инч. Във всеки случай Луна-Сити е разделен на отделения — като кораб. Това е достатъчно безопасно. Холандците живеят зад диги. Надолу по Мисисипи също издигат диги. Подземните пътища, океанските лайнери, самолетите — всички те представляват изкуствени начини на живот. Луна-Сити изглежда странен само защото е много далеч.

— Това ме плаши — каза тя и потрепери.

Един наперен дребен мъж си проби път напред.

— Мистър МакРей, да допуснем, че всичко това е добро за науката, но защо парите на данъкоплатците да бъдат прахосвани за колония на Луната? Как вие оправдавате тези разходи?

— Не е необходимо да се оправдават, защото Лунната колония надплаща неколкократно разходите за нея. Всички лунни корпорации са доходни предприятия: „Артемис Майнс“, „Спейсуейс“, „Дайана Рекришънс“, „Електроник Ризърч Къмпани“, „Лунар Байолоджикъл Лабс“. Да не споменавам всичките ни Ръдърфорд — погледнете ги! Признавам, че „Космик Ризърч Проджъкт“ завлече малко данъкоплатците, откакто е в съдружие с „Хариман Фондейшън“…

— Значи по принцип вие признавате. Това е главното.

Ходилата наистина го боляха твърде много.

— Какъв принцип? Историята показва, че научните изследвания винаги са се изплащали — възрази Алън и се обърна да си вземе от гъшия дроб.

Един мъж го докосна по рамото. Алън го позна. Това беше негов стар другар от ученическата скамейка.

— Алън, старче, поздравявам те за начина, по който нахока стария Битъл. Той се нуждаеше от това. Мисля, че си пада малко радикал.

— Не трябваше да губя самообладание — усмихна се Алън.

— О, ти много добре го направи. Алън, имам намерение заедно с няколко мои приятели да организирам едно парти утре вечер. Ела с нас.

— Много ти благодаря, но утре отиваме на село.

— О, ти не можеш да си позволиш да пропуснеш това парти, след като си бил погребан така дълго там, на Луната. Нуждаеш се от развлечения след това убийствено еднообразие.

Алън почувствува как бузите му започнаха да горят.

— Още веднъж ти благодаря, но… виждал ли си някога Залата с изглед към Земята в хотел „Лунното небе“?

— Не. Планирал съм това пътешествие, но когато събера пари, разбира се.

— Там има и нощен клуб за тебе. Виждал ли си някога танцьор да скочи във въздуха на тридесет фута височина и след това, падайки надолу, да се премята бавно? Опитвал ли си някога лунен коктейл? Виждал ли си как работи един фокусник при слаба гравитация?

Джоу улови погледа му от другия край на помещението.

— Е, извини ме, старче, жена ми ме вика — каза той и се обърна, като подхвърли през рамо: — Между другото, Лунното небе е само за гмуркане на космонавти, то се препоръчва и от асоциацията „Дънкан Хайнс“.

Джоу беше силно побледняла.

— Мили, трябва да ме изведеш оттук. Задушавам се. Наистина ми е лошо.

— С удоволствие.

Те се извиниха и излязоха.

 

 

Джоу се събуди вкочанена от студ, така че те наеха такси директно до мястото й на село. Под тях се разстилаха ниски облаци, но над главите им времето беше хубаво. Слънцето и ленивият шум от моторите им възвърнаха отново радостта от завръщането.

— Изпаднах в смешно положение, Джоу — наруши мълчанието Алън. — Не би могла да ме убедиш да се върна отново на Луната, а миналата вечер установих, че с всяко отваряне на устата съм защитавал лунните хора.

— Зная — кимна тя. — Честна дума, Алън, някои хора постъпват, като че ли Земята е плоска. Част от тях на практика не вярват в нищо, а другите до такава степен се придържат към реалното, че наистина не те разбират. Просто не зная кой от двата вида ме отегчава повече.

Когато са приземиха, времето беше мъгливо, но къщата бе почистена. Агентът бе оставил огъня да гори и бе включил хладилника. Десет минути след приземяването на вертолета те пиеха горещ пунш и почиваха.

— Наистина — каза Алън, протягайки се, — хубаво е да си бъдеш у дома.

— Ох, да, всичко освен пътя.

Шосето за товарни превози минаваше само на петдесет ярда от къщата и те можаха да чуват грохота на големите дизели, които се движеха по него.

— Забрави шосето. Обърни се и погледът ти ще падне право на гората.

Краката им попривикнаха към земното притегляне и те можеха да се наслаждават на къси разходки в гората. Бяха облагодетелствувани от дългото топло циганско лято. Прислужницата чистеше добре и говореше малко. Алън работеше върху резултатите от тригодишните изследвания и се подготвяше да започне работа върху книгата си. Джоу му помагаше в статистическата работа, запознаваше се отново с удоволствието да готви, мечтаеше и почиваше.

В деня на първия студ тоалетната отказа да работи. Селският водопроводчик склони да дойде да я види на другия ден. До идването му те ползуваха една обикновена малка постройка от миналия век, която все още се крепеше зад купа дърва.

Водопроводчикът не ги обнадежди.

— Нов септичен резервоар, нова тръба. Платете, за да получите в същото време и нова арматура. Ще струва около хиляда и петстотин-шестстотин долара.

— Отлично — отвърна Алън. — Можете ли да започнете още днес?

— Добре разбирам, мистър, че вие нямате представа как се намират материали и работници в днешно време — засмя се човекът. — Следващата пролет, веднага щом размръзне почвата.

— Това е невъзможно, човече. Цената няма значение. Започнете веднага.

— Съжалявам, че не мога да ви услужа — сви рамене той. — Лек ден.

Когато си отиде, Джоу избухна:

— Алън, той не искаше да ни помогне.

— Да, може би. Ще се опитам да намеря някой от Норуолк или дори от града. Ти не можеш да бъхтиш през снега до тази „Желязна лейди“ цяла зима.

— Надявам се, че няма.

— И не трябва. Ти вече измръзна веднъж — каза той и погледна мрачно към огъня. — Да предположим, че го доведа с помощта на моето неуместно чувство за хумор.

— Как така?

— Знаеш как ни предлагаха настойчиво да напуснем, щом наоколо се вдигнеше шум, че сме колонисти. Аз нямах такива намерения, но някои от тях ме измъчиха. Ти си спомняш, че последната събота отидох сам в селото, нали?

— Да. И какво се случи?

— Те ме започнаха в бръснарницата. Отначало ги оставих да ме дразнят, но накрая чашата преля. Тогава започнах да говоря за Луната истински небивалици, като например за вакуумни червеи и въздух, който се превръща в камък. Мина известно време, преди да разберат, че ги подигравам и когато разбраха, никой вече не се смееше. Нашият приятел, недодяланият инженер-хигиенист беше в тази група. Съжалявам.

— Не съжалявай — тя го целуна. — Дори да трябва да газя дълбокия сняг, съм доволна, че си им върнал малко за тяхното нахалство.

 

 

Водопроводчикът от Норуолк беше по-надежден, но дъждът и кишата забавяха работата. Те и двамата настинаха. На деветия нещастен ден Алън работеше в кабинета си, когато Джоу влезе през задната врата. Той се обърна отново и продължи да работи, но изведнъж осъзна, че тя не се отби да му каже „Здравей“. Отиде да провери какво се е случило. Намери я тихо да хълца, свита на креслото в кухнята.

— Мила — каза загрижено той, — мило дете, какво се е случило?

— Нямах намерение да ти го казвам — отвърна тя и го погледна.

— Избърши си носа. След това си изтрий очите. Какво „нямаше намерение да ми кажеш“, какво се е случило?

— Първо, бакалинът ми каза — заразказва тя, като попиваше сълзите с кърпичката си, — че няма кърпи за почистване. Когато му ги показах, заяви, че са продадени. Накрая спомена, че идващите в града отвън работници вземат залъка от устата на честните хора.

Джоу избухнала в плач и преразказала инцидента между Алън и остроумните от бръснарницата, но бакалинът станал само по-рязък.

„Лейди, ми каза той, не зная дали вие и вашият съпруг сте били на Луната и не ме е грижа. Не се интересувам много от такива работи. Във всеки случай вашата професия не ми е нужна.“ О, Алън, така съм нещастна!

— Не толкова, колкото ще бъде той. Къде ми е шапката?

— Алън! Ти няма да напуснеш тази къща! Не желая да се биеш!

— Няма да го оставя да се отнася лошо с теб.

— Той няма повече да се отнася така с мене. О, мили, толкова се старах, но не мога да остана повече тук. Не само селяните са причина, а още студът, хлебарките и вечната хрема. Преуморена съм и ходилата непрекъснато ме болят — тя отново заплака.

— Хайде, хайде не плачи. Ще си отидем оттук, мила. Ще заминем за Флорида. Ще завърша книгата си, докато се печеш на плажа.

— О! Не искам да отивам във Флорида. Искам да си ида у дома!

— Ъ? Имаш предвид — обратно в Луна-Сити?

— Да. О, мили, зная че не искаш, но повече не мога да остана тук. Причината не е мръсотията и студът, нито водопроводната инсталация, а това, че не ни разбират. Няма да бъдем по-добре дори в Ню Йорк. Тези земни плъхове нищо не знаят.

— Не се тревожи, мила. Настроен съм на същата вълна.

— Алън!

Той кимна.

— Съвсем наскоро открих, че в сърцето си принадлежа на лунните хора, но се страхувах да ти кажа. Мене също ме болят ходилата и ми е дошло до гуша да бъда третиран като необикновен. Уморих се да бъда търпелив, но не можах да стана земен плъх. Липсват ми хората от милата стара Луна.

— Предполагам, че е предразсъдък — кимна тя, — но се чувствувам по същия начин.

— Това не е предразсъдък. Какво трябва да направим, за да се върнем в Луна-Сити?

— Да си купим билети.

— Хубава работа! Нямам предвид като туристи. Мисля да работим там. Знаеш, че струва скъпо да се изпрати човек на Луната и още по-скъпо да остане там, а за това трябва да бъде много ценен. Висок К.И.^[4], добър индекс на съгласуване, висше образование — всичко, което прави един човек приятен, непринуден и интересен да го имаш около себе си. Ние направихме грешка. Обикновеният човешки инат, който земните плъхове притежават, сега намираме, че е нетърпим, защото лунните хора са различни. Фактът, че Луна-Сити е най-комфортното обкръжение, което човек някога е създал за себе си, не подлежи на съмнение. Това са хора, на които можеш да разчиташ. Нека се върнем у дома.

Той отиде към телефона — старомоден, само с говор — и повика офиса на фондацията в Ню Йорк. Докато чакаше с приличната на палка слушалка до ухото си, тя го попита:

— Ами в случай, че не ни искат?

— Това ме безпокои и мене — отвърна Алън.

Те знаеха, че лунните компании само в редки случаи наемаха отново лица, които веднъж са напускали. Известно бе, че в такива случаи физическите изпитания биваха много по-сурови.

— Ало… ало, Фондацията ли е? Мога ли да говоря с офиса за набиране на кадри?… Ало, не мога да включа моя екран. Този апарат е остатък от далечното минало. Тук е МакРей, физикохимик, договор №1340729 и моята съпруга Джоузефин МакРей, №1340730. Искаме да си възобновим договорите… О’кей, ще почакам.

— Моли се, мили, моли се!

— Моля се… Как? Моето място е още вакантно? Отлично, отлично! А на съпругата ми? — той се вслушваше с безпокойство, а Джоу беше затаила дъх. След малко той закри слушалката с ръка и се обърна към съпругата си: — Хей, Джоу, твоето място е заето. Те искат да знаят дали би се съгласила на първо време да започнеш работа като младши счетоводител?

— Отговори им с „да“, мили.

— Тя е съгласна. Кога бихме могли да са явим на изпит? Чудесно, благодаря. Довиждане.

Той окачи слушалката и се обърна отново към съпругата си.

— Физическите и психическите изпити — толкова скоро, колкото искаме, а професионалните — след известно време.

— Какво чакаме още?

— Нищо — отвърна той и набра въртолетната служба в Норуолк.

— Ало, можете ли да ни закарате в Манхатън? Съжалявам, нямате ли радар? Добре, добре. Довиждане — изсумтя той, — такситата са се приземили заради времето. Ще се свържа с Ню Йорк и ще се опитам да взема модерно такси.

Двадесет минути по-късно те се приземиха на върха на кулата Хариман…

Психологът беше много сърдечен.

— Седнете — каза той — и ми разкажете за себе си.

Той ги предразположи към откровен разговор, като само кимаше от време на време.

— Поправихте ли водопроводната инсталация?

— Да, беше оправена.

— Съчувствувам ви за оплакванията от болка в ходилата, мисис МакРей. Моите също непрекъснато ме безпокоят тук. Това е истинската причина, нали?

— О, не! Наистина не е, уверявам ви. Искам да разговарям с хора, които ме разбират. Цялата ми грешка е, че тъгувам по мой собствен начин за дома си. Искам да се върна у дома. Това е причината, поради която търся работа там. Ще издържа. Зная какво искам.

Докторът изглеждаше замислен.

— А какъв е вашият случай, мистър МакРей?

— Приблизително същата история. Опитах се да напиша книга, но не мога да работя. Тъгувам по дома си и искам да се върна отново там.

— Няма да бъде трудно — изведнъж се усмихна Фелдмън.

— Искате да кажете, че сме одобрени, ако минем успешно изпита по физическа подготовка?

— Нямам предвид този изпит. Проверката на вашите физически данни е правена достатъчно скоро. Разбира се, ще трябва да отидете в Аризона за аклиматизация и карантина. Вероятно се питате защо това изглежда толкова лесно, когато не би трябвало да е така. Много просто. Ние не искаме хора, примамени обратно от високото заплащане. Искаме хора, които ще бъдат щастливи и ще се задържат там възможно най-дълго. С две думи — необходими са ни хора, които мислят за Луна-Сити като за роден дом. Сега, когато разбираме, че тъгувате за Луната, ние ви искаме обратно.

Той стана и им стисна ръцете.

Когато се върнаха същата вечер в „Комодоре“, Джоу я осени мисълта:

— Алън, мислиш ли, че пак ще можем да наемем нашия апартамент?

— Е, не зная. Ще трябва да изпратим радиограма на мис Стоун.

— Позвъни й по видеофона, Алън. Можем да си позволим това.

— Добре. Ще позвъня.

Трябваха им десетина минути, за да влязат във връзка. Строгото лице на мис Стоун се смекчи, когато ги разпозна.

— Мис Стоун, ние се завръщане у дома!

Измина обичайната трисекундна пауза и след това:

— Да, зная. Съобщението пристигна преди двадесетина минути.

— О, кажете, мис Стоун, свободен ли е нашият стар апартамент?

— Не съм го дала. Знаех, че не след дълго ще се върнете. Добре дошли у дома, лунни хора.

Когато образът й изчезна от екрана, Джоу попита:

— Какво искаше да каже тя, Алън?

— Имате късмет, деца. Ще живеете в старата си квартира.

— Така си и мислех. О, Алън, погледни — тя се беше приближила до прозореца.

Леките, движещи се облаци току-що се бяха отдръпнали от Луната. Тя беше само на три дни и „Морето на плодородието“, този кичур от косата на лейди Луна, беше осветен от линията на изгрева. В непосредствена близост от дясната страна на това тъмно „море“ се намираше малката точка, видима само от тяхното въображение — Луна-Сити.

Лунният сърп, ясен и сребрист, висеше над високите здания.

— Мили, не е ли красиво?

— Красиво е наистина. Чудесно ще е да си бъдем отново у дома.

Бележки

[1] Авторът има предвид под повърхността на Луната. ↑

[2] По Фаренхайт 0,555 (72–32)°F = 27,75°С ~ 28°С. ↑

[3] Популярно название на град Сан Франциско. ↑

[4] К.И. — Коефициент на интелигентност. ↑