Марк Твен
Автобиография (1)

Родно място

Роден съм на 30 ноември 1835 г. в почти незабележимото селце Флорида, област Мънро, щат Мисури. Родителите ми са се преселили в Мисури в началото на тридесетте години; не помня точната дата, защото тогава още не съм бил роден и никак не съм се интересувал от подобни неща. В онези дни едно такова преселване е представлявало безкрайно пътешествие, което трябва да е било много трудно и изморително. Селото имаше сто души жители и аз увеличих населението му с един процент. Малцина са бележитите исторически личности, които са направили толкова много за родното си място. Може би е нескромно от моя страна да говоря за това, но то си е истина. Всъщност дори няма нито една личност, която да е дала такъв принос — даже ако вземем Шекспир. Но аз успях да сторя това за Флорида, което показва, че бих могъл да го сторя за всяко друго село или град — дори за Лондон, струва ми се.

Неотдавна един от Мисури ми изпрати снимка на къщата, в която съм се родил. Досега винаги съм твърдял, че тя е палат, но занапред ще внимавам повече в приказките си.

Селото имаше две улици, дълги по двеста-триста ярда; останалите улици бяха просто сокаци с огради и царевични ниви от двете страни. Настилката и на улиците, и на сокаците беше от един и същ материал — лепкава черна кал в дъждовно време и прах до колене в сухо.

Повечето къщи бяха от дървени трупи — по-точно казано, всички, освен три-четири, които пък бяха дъсчени. Нямаше нито една от тухли или от камък. Черквата също беше от трупи с дървен под и груби пейки. Тогава дървеният под се правеше пак от трупи, задялани с тесла от горната страна, за да се получи що-годе равна повърхност. Пролуките между трупите не се запълваха; нямаше ни килим, ни черга, тъй че изпуснеш ли нещо по-малко от праскова, то пропада в пролуките. Черквата беше кацнала на дървени подпори, високи две-три стъпки. Отдолу вечно се излежаваха прасета и случеше ли се кучетата да ги погнат по време на литургия, свещеникът трябваше да изчаква, докато стихне тупурдията. Зиме през пролуките на пода винаги духаше освежителен вятър, а лете нахълтваха рояци бълхи, предостатъчни за всички богомолци.

Пейките, за които споменах, се правеха от дъски, изрязани от краищата на трупите; от долната страна на тия дъски, сиреч откъм кората, се пробиваха по четири дупки със свредел и в тях се набиваха дървени крака; нямаше ни облегалки, ни възглавнички. Черквата се полуосветяваше от жълти лоени свещи в тенекиени свещници, окачени по стените. В далечни дни тя служеше за училище.

В селото имаше два дюкяна. Чичо ми Джон А. Куорълс държеше единия от тях. Това беше малко помещение с пет-шест рафта, на които се виждаха няколко топчета басма; зад тезгяха се мъдреха няколко качета солена скумрия, чувалчета с кафе и новоорлеанска захар; тук-таме се валяха купчини метли, лопати, брадви, мотики, гребла и други подобни; по стените, окачени на канап, висяха евтини мъжки и женски шапки, тенекиени съдове; в другия край на дюкяна имаше още един тезгях с торби сачми на него, някоя и друга буца сирене и буре барут; пред него бяха наредени гърнета с пирони и пръчки олово, а зад него — една-две каци новоорлеанска меласа и буре наливно уиски, местно производство. Ако някое момче купеше нещо за пет-десет цента, то получаваше даром половин шепа захар; ако ли пък жена вземеше няколко ярда басма, тя имаше право на масур конци в добавка към останалите безплатни джунджурии; ако мъж купеше дори някаква дреболия, разрешаваше му се да си наточи толкова уиски, колкото може да изпие.

Всичко беше евтино: ябълки, праскови, сладки картофи, картофи и царевица — по десет цента бушела; пилета — десет цента парчето; масло — шест цента фунта; яйца — три цента дузината; кафе и захар — пет цента фунта; уиски — десет цента галона. Не зная какви са сега цените в Мисури, но много добре ги зная тук в Хартфорд, щат Кънектикът^[1]. Да се конкретизирам: ябълки — три долара бушела; праскови — пет долара; картофи — пет долара; пилета — долар-долар и половина парчето в зависимост от теглото; масло — от четиридесет и пет до шестдесет и пет цента фунта; яйца — петдесет до шестдесет цента дузината; кафе — четиридесет и пет цента фунта; местно уиски — четири-пет долара галона, струва ми се, но мога да говоря със сигурност само за уискито, което аз пия, а то е скоч и струва десет долара галона, когато вземеш два галона, и над десет долара, когато вземеш по-малко.

Преди тридесет-четиридесет години пурите в Мисури вървяха по тридесет цента стотицата, но повечето хора и не помисляха за пури, тъй като пушенето с лула в този тютюнопроизводителен район не струваше нищо. Сега в Кънектикът също се отглежда много тютюн, но въпреки това ние плащаме десет долара за сто пури местно производство и петнадесет до двадесет долара, ако са вносни.

Някога баща ми имаше роби, но малко по малко ги продаде, а после наемаше работна ръка от фермерите. За петнадесетгодишно слугинче плащаше дванадесет долара годишно и му даваше едни вълнени чорапи и чифт калеври, които бяха, кажи-речи, без пари; за двадесет и пет годишна негърка, която вършеше общата къщна работа, той плащаше двадесет и пет долара годишно и й даваше едни обуща и едни чорапи като гореспоменатите; за яка четиридесетгодишна негърка, която готвеше, переше и т.н., плащаше четиридесет долара на година и й даваше обичайните два ката дрехи; а за здрав и силен работник плащаше от седемдесет и пет до сто долара на година и му даваше два ката работни дрехи и два чифта калеври, които струваха общо към три долара.

Дълго време аз помнех как брат ми Хенри нагази в напаления навън огън, когато беше на една седмица. Интересно е, че съм запомнил такова нещо, и още по-интересно е, дето цели тридесет години упорито съм си въобразявал, че наистина помня тази случка — защото естествено тя не съществуваше; на тази възраст брат ми изобщо не е можел да ходи. Ако поне за миг се бях замислил, не бих обременявал толкова дълго паметта си с такава невъзможна глупост. Мнозина смятат, че впечатление, запечатало се в паметта на детето през първите две години от живота му, не може да се задържи повече от пет години. Но те не са прави. Случаят с Бенвенуто Челини и саламандъра трябва да се приеме за действителен и напълно достоверен; а имаме и онзи забележителен и неоспорим случай в живота на Хелън Келър. Години наред аз смятах, че помня как съм помагал на дядо ми да си пие грога, когато съм бил на шест седмици, но сега вече избягвам да разправям този спомен; позастарях и паметта ми не е така силна, както беше някога. Като по-млад бях в състояние да си спомням всичко — независимо дали се е случило, или не; но сега паметта ми отслабва и скоро ще стигна дотам, че няма да мога да си спомням нищо друго, освен неща, които никога не са се случвали. Жалко е да стигнеш до такова състояние, но това е неизбежно.