Юрий Сафронов
Метеоритът

I.

Пиша Ви, защото Вие като фантаст по-лесно ще повярвате в необикновеното събитие, което преживях миналото лято. Аз съм тракторист. С това казвам всичко за своята професия и обяснения не са нужни.

Една сутрин, доколкото си спомням на деветнадесети август, трябваше да отида до града. Станах в четири часа сутринта, закусих набързо, качих се на велосипеда и потеглих. Отначало пътят минаваше през гора, но след около два километра гората свършваше и започваха нашите нивя. Именно това открито поле исках да прекося в утринния хлад.

Денят обещаваше да бъде горещ. На синьото небе не се виждаше нито едно облаче. Цялата земя сякаш бе похлупена с огромна синя чаша. Беше необикновено тихо. Чуваше се само чуруликането на ранобудните птици и шумоленето на велосипедните гуми по обраслия с трева път.

Изведнъж наблизо се раздаде гръм, сякаш бяха стреляли с оръдие. Нещо профуча съвсем наблизо и се заби в пътя на двадесетина метра от мен, вдигайки облак прах. В първия момент не знаех какво да правя от изненада. След това скочих от велосипеда, оставих го на земята и се завтекох към бавно падащия облак прах.

Разрових земята с ръце и напипах малък кръгъл предмет. Той беше още горещ и ми изпари пръстите. Веднага всичко ми стана ясно. Метеорит! Мъничкият гостенин от космоса за малко не падна на главата ми! Той бе прокарал на пътя къса бразда, бе покрил с прах тревата и бе изровил буца влажна пръст.

В самото падане на метеорита нямаше нищо особено. Но аз реших да ви напиша това писмо, за да ви разкажа за чудните му свойства и за това, което стана по-късно.

Метеоритът беше съвсем черен, на големина колкото три кибритени кутийки. Имаше формата на почти правилно кълбо, отрязано от едната страна като с бръснач. Повърхността му блестеше като полирана. Лицето ми се отразяваше в него като в криво огледало.

Чудните свойства на метеорита се проявиха по-късно. Аз се върнах от града към обед и почнах да разглеждам камъка по-внимателно с лупа. Слънчевите лъчи падаха през отворения прозорец на масата и ярко осветяваха черния камък. Колкото и да се взирах в полираната му повърхност, не можах да забележа нито една макар и най-малка пукнатина. Съвсем монолитен беше този малък, но тежък предмет.

Доближих лупата до неговата повърхност и събрах лъчите във фокус. Слънчевият диск, умален много пъти, заблестя върху огледалната му повърхност като малка ослепителна точка. Исках да проверя дали веществото няма да се топи при нагряване. На мястото, където беше слънчевото петно, върху камъка се появи малка издутина.

Камъкът сякаш бе погълнал слънчевите лъчи и ги бе превърнал в странното черно вещество, от което се състоеше. Никога преди това не бях чувал камъните да растат под действието на светлината.

След половин час върху камъка имаше вече не издутина, а черно клонче, дълго повече от един сантиметър! То бе неравно, с разни издатини и нарастъци, като клонка от стара топола. С всеки час ставаше все по-дълго и по-дълго. Аз насочвах слънчевите лъчи ту към едната му страна, ту към другата и накарах клончето да се раздвои в края. Сега този черен израстък още повече приличаше на жива клонка.

Това беше първото, а може би и последното научно откритие в моя живот. Имах камък, за какъвто — това ми беше ясно — не бе писано дори в книгите.

В края на краищата разбрах, че бях развълнуван не толкова от самия факт на падането на метеорита, колкото от необикновеното му свойство да расте под действието на слънчевите лъчи. Някак не можеше да ми се побере в главата, че неосезаемите лъчи на светлината могат изведнъж да се превърнат в напълно осезаемо, много здраво черно вещество.

Дълго се опитвах да намеря някакво подобно явление в природата, но напразно.

А може би моят камък не е просто камък, а къс от растение от някаква далечна разрушена планета? Може би там, на нейната повърхност, са расли непроходими гори от черен камък?

На сутринта, след като се въртях цяла нощ в леглото, аз точно формулирах двата най-неясни за мен въпроса: материална ли е светлината и как я използуват растенията за своя растеж. Реших да поговоря с главния инженер и с нашия агроном.

Станах по-рано и срещнах главния ни инженер близо до къщата му. За мое щастие той също бе излязъл по-рано.

— Дебнеш ли ме? — разсмя се той. — Сигурно пак за нафта или запасни части си дошъл?

— Не, за друго…

— За какво? Казвай направо. Ще поговорим откровено. Само без заобикалки и предисловия. Не обичам тия работи! Направо на въпроса!

„Щом искаш на въпроса — на въпроса — помислих си аз. — Още по-добре“. И направо го попитах:

— Семьон Семьонович, според вас материална ли е светлината?

Главният инженер дори се спря от изненада, намръщи се и ме огледа недоверчииво от главата до краката.

— Коя светлина?

— Обикновената, слънчевата например.

— Помолих те да говориш без заобикалки. Що за маниер да започваш от Адама. Казвай какво ти трябва?

— Ама аз не почвам от Адама. Интересувам се да зная материална ли е светлината. От снощи ми е влязла тази мисъл в главата, през нощта спах лошо, непрекъснато мислих. Реших да поговоря с вас. Повярвайте ми — без всякаква задна мисъл!

Изглежда главният инженер повярва, че не се шегувам, но въпросът ми беше съвсем необичаен и неочакван.

— Ти да не мислиш, че е от бога? Разбира се, че е материална!

— И на мен ми се струва, че е материална, само че това е някаква необикновена материя. Виж, камъкът — той е действително материален, можеш и да го пипнеш, и да го държиш в ръка! А светлината, тя е някак си друга… неосезаема…

— А ти знаеш ли как Ленин определя материята? — инженерът дори се намръщи, защото се стараеше да си спомни по-точно Лениновата формулировка — „Философска категория за обозначаване на обективната реалност, която е дадена на човека в неговите усещания, която се копира, фотографира и отразява от нашите усещания, съществувайки независимо от тях“. Разбра ли?

Кимнах, утвърдително с глава. Светлината е обективна реалност, съществуваща независимо от нашето съзнание. Ние само я усещаме със сетивните си органи, доколкото можем.

— Разбрах. Сега разбрах.

— Е, това е. Значи светлината е материя, а не нещо друго! Така да знаеш занапред!

Сега вече всичко ми стана ясно. Щом светлината е материална, вече не ми се струваше толкова удивително, че в моя черен камък тя се превръщаше във вещество. Просто материята преминаваше от една форма в друга.

Още същия ден избрах момент да поговоря и с агронома. С него се срещнахме на полето. Спрях трактора и скочих на земята. След няколко незначителни фрази много лесно подех разговора.

— Все се каня да ви попитам как растенията използуват светлината за своя растеж?

— Нещо много ученически въпрос ми зададе — усмихна се агрономът. — Нали си чувал за фотосинтезата?

— Чувал съм бе, ама съм го забравил.

— Тогава ще ти припомня накратко основното. Под действието на светлината растенията преработват въглеродния двуокис, който се съдържа във въздуха, и водата в органически вещества. Растенията превръщат енергията на слънчевата светлина в химическа. Това е основното…

След това агрономът дълго ми разказва за фотосинтезата, а аз кимах с глава само от вежливост. Той си е приказлив!

Не, това, което ставаше в метеорита, съвсем не приличаше на фотосинтез. На мен ми се струваше, че камъкът расте не от водата и въглеродния двуокис, а именно от асимилирането на самата светлина. Реших да проверя това по експериментален път. Идеята на опита беше съвсем проста.

Сложих камъка в порцеланова чиния, покрих го със стъклен буркан и залях краищата с восък. За по-сигурна херметизация над восъка налях в чинията вода. Камъкът бе изолиран от външната среда достатъчно добре. Въздухът нямаше достъп до него.

С лупата насочих слънчевите лъчи през стъкления буркан върху повърхността на метеорита. Ако за растежа на камъка бяха нужни въглероден двуокис и вода, както за растенията, моят камък нямаше да порасне в затвореното пространство.

Нагласянето на лупата до буркана и насочването й към слънцето беше въпрос на половин час. Мина един час и аз получих точен отговор на въпроса, който ме вълнуваше. Камъкът растеше и в безвъздушно пространство!

За няколко дни зарязах камъка си. От сутрин до вечер седях в районната библиотека: прочетох всичко за строежа на веществото и за превръщането на енергията от един вид в друг.

II.

Представях си метеорита преди падането му на повърхността на Земята. Той се е носел в космоса някъде от незнайните му глъбини към Слънцето. Лъчите на звездите непрестанно, всеки миг, всяка секунда са осветлявали неговата повърхност. И той непрекъснато е растял, растял е през време на целия си дълъг полет, поглъщайки непрестанно материята, която се е стичала към него от всички краища на вселената. Всяка, дори и най-далечната звезда му е изпращала своя тънък, едва осезаем лъч.

Какво щеше да стане с това парче от далечна звезда, ако не беше паднало на повърхността на Земята, а бе прелетяло край нашето Слънце и бе продължило своя полет? Навярно след няколко милиона години то щеше да бъде вече не малко парче вещество, а огромна маса, голяма може би колкото нашата планета.

Налягането в тази огромна маса непрекъснато би се увеличавало. В края на краищата този гигант би достигнал такива размери, че черното му вещество би почнало да се топи в центъра под натиска на горните слоеве. Биха се създавали нови химически съединения, биха се изменяли електронните обвивки на атомите, непознатото звездно вещество би се превръщало постепенно в познати нам съединения. Може би биха минали още стотици хилядолетия и планетата би се стопила напълно — от центъра до самата й повърхност. Колосалната енергия, натрупана във веществото, би се стремила да се освободи, да излезе навън.

Във вселената би възникнала нова звезда, а милиардите й парчета, превръщащи светлината във вещество, биха послужили за основа за създаването на нови планети и звезди. Може би някои от тях биха отлетели в други галактики и след много милиони години биха се превърнали там в звезди.

А по-нататък? Помислете сами. Известно е, че вселената съществува безкрайно и ще съществува безкрайно. Какво значи това? Само това, че звездите и галактиките не биха съществували, ако материята не се превръщаше от светлина във вещество.

Да, да, да! Именно до този извод стигнах аз. В развитието на галактиките, планетите и звездите изглежда се проявяват в гигантски мащаби неизследвани още сили на природата и по-специално непременно трябва да става превръщане на светлината и другите електромагнитни излъчвания във вещество. Иначе просто не би могло да съществува веществото.

И така аз стигнах до извода, че във вселената непрекъснато се извършва затворен цикъл на превръщане на материята: веществото се превръща в светлина, а светлината се превръща във вещество. Първото превръщане, първата половина на цикъла е добре известна на всички. Втората се наблюдаваше в моя метеорит.

Благодарение на този цикъл дори най-далечните галактики непрекъснато обменят помежду си материя, която се разпространява със скорост, равна на скоростта на светлината. Този обмен се извършва вечно. Оттук от само себе си следва материалното единство на вселената.

III.

Една сутрин скочих от леглото и изтичах до масата. Още не много ярките лъчи на слънцето както и преди, осветляваха черния камък, който лежеше на порцелановата чиния под стъкления буркан. Изолацията, която бих измислил, беше сигурна. В буркана не бе проникнала нито капка вода.

Черното парче от звезда с клонките, които бях получил, си стоеше така, както го бях оставил предишната вечер. Не, това не беше сън. Аз действително притежавах приказно богатство: на масата ми под най-прост стъклен буркан лежеше късче вещество, което можеше да се разрасне до размерите на нашата планета, да лумне като огнена звезда, да долети до ядрото на нашата Галактика и да разкрие на хората много неразгадани тайни на мирозданието.

Не, не аз, простият тракторист, трябваше да притежавам това съкровище. Има учени, които ще изследват този камък и ще открият такива явления, ще разгадаят такива тайни, за съществуването на които аз и не подозирам.

И аз реших да изпратя камъка с подробно описание за всичко, което знаех за него, направо на председателя на Академията на науките.

Поиска ми се да си оставя някакъв спомен за това странно звездно вещество. Взех фотоапарата и направих няколко снимки на първия в живота ми научен опит — черен камък под стъклен буркан, поставен върху чиния, напълнена с вода.

Сега вече можеше да извадя камъка. И аз подръпнах най-внимателно дъното на буркана, придържайки с лявата си ръка чинията с водата. Восъкът, залепнал около гърлото на буркана, се отдели от чинията. Образува се пролука, през която веднага се устреми водата…

Цял живот няма да забравя това, което стана по-нататък. Щом водата докосна камъка, се чу силно свистене и бурканът се напълни с черен дим. Следващият миг свистенето се превърна в клокочене и бълбукане, черният дим излетя на тежки плътни кълба от буркана и бързо изпълни цялата стая.

Отместих буркана и задавен от горчивия дим, се помъчих да извадя черния си метеорит от водата. Вместо големия камък напипах в чинията малко нажежено парче, около което водата клокочеше. Взех го с лявата си ръка и го стиснах в юмрука си. Той ми изгаряше ръката, но стиснал зъби, аз не разтварях пръстите си! Разбирах, че държа в ръката си миниатюрно парче материя, което е по-ценно от всички скъпоценни камъни на земята. Трябваше да го спася на всяка цена!

Напразно! Камъкът изгори кожата на ръката ми. От допира с кръвта той за един миг се превърна в кълба черен дим.

Вие се интересувате да знаете какво стана по-нататък? Нищо особено.

Съседите ми забелязали, че от стаята ми излиза черен дим, помислили, че е станал пожар, и се притекоха на помощ. Изпратиха ме в болница. Изгарянето на лявата ръка оздравя необикновено бързо. След една седмица отново можех да се върна на работа.

Когато познатите и съседите ме молят да им разкажа защо оная сутрин от стаята ми излизаше черен дим аз им разказвах това, което съм Ви написал.

IV.

Така завършваше това писмо. Аз живо си представих неговия автор — тракториста, в чийто ръце бе попаднал необикновеният камък. Безусловно той е знаел недостатъчно, за да разгадае тайните на това странно вещество. Но затова пък в него се е събудил истинският изследовател, който в простата издутина, израснала на повърхността на камъка под действието на светлината, е видял съдбините на цялото мироздание, вечността на материята, непрекъснатия, всеобемащ кръговрат на живота, неговите първоизточници и цикличност.

Той смело издига нова хипотеза за произхода и развитието на небесните тела и системи в резултат на непрекъснатия процес на превръщане на светлината във вещество и обратно. В това няма нищо фантастично. Експериментално е доказано, че фотоните на гама-лъчите близо до атомно ядро или електрон могат да се превръщат в две противоположно заредени частици — електрон и позитрон. За такова превръщане е необходимо енергията на фотоните да надвишава енергията, отговаряща на сбора на масите в покой на електрона и позитрона. Този факт вече сам по себе си говори много — във всеки случай — че фотоните могат да се превръщат в частици, които влизат в състава на всяко вещество…

Нищо, че не всички фотони на светлината могат да се превърнат в елементарни частици. Нищо, че засега ни е известно превръщане във вещество само на фотоните с висока енергия. От това не се изменя принципната възможност на новата космогонична хипотеза.

В междузвездното пространство се срещат отделни атоми вещество. Може би именно около тях като около центровете на кристализация се извършва превръщането на фотоните във вещество? Може би този чуден процес се извършва година след година, хилядолетие след хилядолетие, милиарди години наред. От светлината се образуват мъглявини, които след това се сгъстяват, превръщат се в звезди, притеглят към себе си съседни мъглявини, създават от тях планети и се въртят заедно с тях във вечния хоровод, без който е немислима самата материя.

Ще попитате: „А откъде се вземат в междузвездното пространство отделните атоми вещество, които стават след това центрове на кристализацията на светлината?“ Отделни атоми винаги има в междузвездното пространство. Така по данни на холандския физик Ван де Хюдст от ядрото на нашата Галактика става мощно излъчване на водородни атоми със скорост около петдесет километра в секунда. Мощността на излъчването е такава, че за милиони години във всички посоки може да бъде изхвърлена маса колкото масата на стотици хиляди слънца. Очевидно във вселената не се чувствува недостиг на атомни ядра… Всяка звезда излъчва в заобикалящото я пространство енергия, пропорционална на огромно количество вещество. Само масата на нашето Слънце намалява вследствие на излъчването с 360 милиарда тона за едно денонощие.

Значи само в нашата Галактика денонощно се превръща във вещество енергия, еквивалентна на милиарди тонове звездно вещество…

За много неща ни кара да се замислим писмото на този любознателен човек, който сигурно е прочел много специални книги, преди да го напише.