Константин Симонов
Живи и мъртви (9)

Седма глава

След августовските и септемврийските, сполучливи за нас настъпателни боеве край Елня на Западния фронт настъпи относително затишие. Танковата бригада на подполковник Климович се намираше в гората южно от Елня; нейният разузнавателен батальон заемаше вместо пехота един четирикилометров отбранителен участък на предна линия.

Преди войната Климович бе командувал танкова бригада, разположена при Слоним. От хората, с които бе започнал войната, в строя останаха към седемдесет души. Едни бяха загинали, докато бригадата се измъкваше от обкръжение през горите по посока на Слуцк и Бобруйск, други паднаха, когато прикриваха Могильов, трети излязоха от строя вече тук — край Елня.

Преди елинските боеве комплектуваха бригадата наполовина със стари танкове — „БТ-7“, а наполовина с нови — „Т-34“, или както всички отведнъж започнаха да ги наричат, „трийсет и четворки“. „Т-34“ се оказаха първокласни машини, но тъкмо затова върху тях падна главната тежест на боевете край Елня. Във всеки батальон имаше голям недостиг от тях, но не изтеглиха бригадата в тила, като обещаха още тия дни отново да я попълнят направо на позициите с хора и танкове, този път само „Т-34“. Обикнал през елнинските боеве тия машини, Климович чакаше пристигането им с нетърпение, разбираемо само за танкист, който вече два пъти от започването на войната по чудо е изскачал от горящите като кибритени кутийки „БТ-7“. Че тия леки танкове покрай добрата си скорост имат слаба броня и слабо въоръжение, бе станало ясно още към края на халхинголските събития. И все пак, без да дочака да ги заменят, както бяха обещали, с „Т-34“, Климович бе посрещнал на западната граница войната тъкмо с тия остарели танкове.

На петия ден от войната той едва не разстреля пред строя един свой ротен командир, който в пристъп на безсилна ярост почна да крещи в присъствието на войниците, че с тия кибритени кутийки не може да се воюва, а след час тръгна в бой, унищожи един немски танк и самият изгоря пред очите му.

Край Елня Климович бе изпитал двояко чувство: гордост за своите танкисти, които с новите машини трошаха като лешници немските танкове, и огорчение, задето от самото начало на войната нямаше нито един такъв танк и трябваше да дава по два и по три за един там, дето можеше да даде един за два.

Сега, през затишието, той ремонтира всички останали и бригадата „БТ-7“ и упорито втълпяваше в съзнанието на подчинените си, че може да се воюва и с тези машини, по в душата си чакаше новите танкове с такава страст, с каквато не беше очаквал още нищо на света.

Той и по-рано беше от тия, които наричат „военни до мозъка на костите“, но сега, когато военната служба се превърна от служба във война, тя зае без остатък цялата му душа. Той мислеше за бригадата си и за нищо друго, защото нямаше нищо друго.

Преди войната имаше четирима души, заедно с които живееше: тримата обичаше, за четвъртия се смяташе длъжен да се грижи: това бяха дъщеря му, синът му, жена му и майката на жена му. На третия ден от войната една бомба уби и четиримата в автомобила, на шосето, когато вече ги смяташе за спасени. Когато му казаха за това, той водеше сражение и дори не можа да отиде да види как ще погребат онова, което е останало от тях.

Беше едва тридесетгодишен и ако някому хрумнеше да го попита: „Да, тебе те е сполетяло такова нещо, от което няма по-страшно, но животът е пред тебе, мигар в него няма да има вече нищо в замяна на загубеното?“ — той въпреки неизмеримата си мъка навярно би отговорил: „Не, ще има“. Но през всичките тия месеци никому от онези, които слушаха твърдия му глас и виждаха израза на затвореното му лице, не хрумваше да го попита как той, останал сам, мисли да живее след войната. А и самият не мислеше как ще живее след войната. Той самият беше война и докато продължаваше тя, освен нея и нейните преки интереси и потребности сега, след гибелта на семейството, в душата му не беше останало нищо и никой.

Вечерта на първи октомври Климович седеше в щаба на бригадата, в една къщурка, отвън полегнала и мръсна, а отвътре лъсната — той беше педант и обичаше чистотата, — и четеше написаните от фронтовия сатирик „Нови приключения на храбрия войник Швейк“. Повечето фронтоваци четяха тия разкази с удоволствие, но на Климович те не се харесваха. Засега немците ни биеха по-често, отколкото ние тях, затова да им се надсмиваме, според него, беше още рано. Ала все пак четеше тия разкази, защото имаше навика да прочита от кора до кора фронтовия вестник, за да види дали има в него нещо практически полезно за службата му.

На масата затрещя телефонът. Като сгъна вестника така, че мястото, до което беше стигнал, да попадне на сгъвката, за да няма нужда после да го търси, Климович вдигна слушалката. Звънеше командирът на разузнавателния батальон и докладваше за едно извънредно обстоятелство: пред фронта на батальона, в тила на немците, възниквала честа картечна, автоматна и пушечна стрелба, чували се избухвания от бомби. Климович свали слушалката от ухото си, блъсна крилата на прозореца и се ослуша. Свикналото му ухо долови едва чути отзвуци от далечен бой.

— Идвам при вас. Чакайте ме — рече Климович.

На предната линия в гората беше тъмно и влажно, току-що бе валял кратък дъжд. Изпратеният да го посрещне лейтенант вървеше пред него, лактите на сложените му върху автомата ръце стърчаха изпод прогизналото платнище. Когато минаваше край замаскирания в дълбок окоп танк „БТ-7“, Климович отново помисли за същото, за което непрекъснато мислеше винаги: „Дано по-скоро получим «трийсет и четворките»!“

Наблюдателният пункт се намираше в края на гората. Денем от него се виждаше добре една полегато спускаща се към потока некосена ливада и една също такава ливада, която също тъй полегато се възкачваше към гората, вече на отсрещната немска страна. На нея един до друг стояха два изгорели танка: наш „БТ-7“ и немски „Т-4“. Те стояха така почти от месец, неразделни като близнаци.

Нататък, над немската гора, на различни места излитаха бели и червени сигнални ракети и проблясваха пламъци от взривове. Картечната и пушечната стрелба беше сега вече не на километър и половина отвъд предната линия на немците, както беше му докладвал командирът на разузнавателния батальон преди половин час, а съвсем близо. Оттук до немската предна позиция имаше четиристотин метра, а стрелбата се водеше приблизително на петстотин метра зад нея, там, според сведенията на разузнаването минаваше втората линия немски окопи.

Вълнението, което бе обзело всички събрани на наблюдателния пункт, се предаде и на Климович — всички мислеха за едно и също, като се страхуваха сами да повярват на своята догадка.

— Иванов, екипажите да идат при танковете! — заповяда Климович на командира на разузнавателния батальон, след като изслуша доклада за направените през последния половин час наблюдения.

— Слушам, екипажите да идат при танковете! — рече Иванов и не се сдържа, а попита: — Ще ударим ли срещу тях, другарю полковник?

— Ще решим според обстановката, действувайте!

Климович слезе в блиндажа и заповяда на телефониста да ги свърже с щаба на армията.

Той беше телефонирал първия път в армията още преди да тръгне насам, но сега беше време да се обади отново. Телефонистът още не беше успял да врътне дръжката, когато позвъниха отсреща: щабът на армията сам викаше командира на бригадата.

— Какво виждате там? Докладвайте! — заповяда командуващият.

Климович доложи, че вижда ракети и пламъци от взривове, че в тила на немците се води бой, че от наблюдателния пункт до мястото на боя има осемстотин-деветстотин метра.

— Вашият съсед отляво донася същото. Но боят се води вдясно от него, всичко става точно пред вас, на тесен фронт. Как преценявате обстановката и как мислите да постъпите?

Климович отговори това, което мислеше сам и което мислеха всички в разузнавателния батальон: че в техния участък през немската предна линия се промъква с бой излизаща от обкръжение част. Молеше да му разрешат, като докара танкове, да направи разузнаване с бой вляво и вдясно от участъка, на който в тила на немците се чува сражение.

Слушалката мълча няколко секунди, после командуващият каза, че според неговите сведения в най-близкия тил на немците вече отдавна няма никакви обкръжени части и че е вероятно някаква хитра провокация, чиято цел е отначало да ни накара да се втурнем насреща, после да ни отблъснат и по петите ни да нахълтат в нашето разположение.

— Имам пред вид подобна вероятност, другарю командуващ. Вземам предпазни мерки, оставям в засада „Т-34“.

— Колко имаш сега в строя, единадесет ли? — пресече го командуващият.

Всеки „Т-34“ беше през онези дни скъпоценност в мащаба на цялата армия и командуващият помнеше техния брой.

— Единадесет — потвърди Климович. — Но все пак ако се измъкват наши, как да не им помогнем, другарю командуващ?

В слушалката отново настъпи мълчание. Климович чуваше гласове, но не различаваше думите; навярно командуващият още там, досами слушалката, говореше с члена на Военния съвет или с началник-щаба.

— Действувай — след минута рече той. — Докладвай всеки половин час.

Климович остави слушалката и без да губи време, почна подготовката за атаката: отново взимаше слушалката, говореше с командирите на батальони, даваше заповеди, а сражението отпред гърмеше ли, гърмеше, като се придвижваше ту вляво, ту вдясно, ту отиваше напред, ту тревожно се отдалечаваше. Не, това не можеше да бъде провокация: там, на осемстотин метра оттук, между първата и втората линия на немските позиции, се движеха, умираха, промъкваха се и се отдръпваха назад хора, притиснати от всички страни от също движещия се и всяка минута все по-стягащ се обръч на немския огън. Като че там, между немските позиции, се мяташе живо кървящо сърце, пробождано от всички страни с пламъците на изстрелите, пронизвано с автоматни откоси, разкъсвано с минохвъргачни залпове.

Ако командуващият му беше забранил да отиде на помощ на тези обкръженци, които сигурно бяха изминали стотици километри, а сега умираха на две крачки от своите, това щеше да е най-черният ден във военния живот на Климович. А ако предварително му кажеха, че след като им даде помощ, самият той непременно ще загине, пак би тръгнал в това сражение, без да се колебае.

И когато това изранено, разпокъсано сърце там, сред немските позиции, с последен отчаян кървав тласък се впусна напред още двеста метра, към първата линия окопи, а осемте танка „БТ-7“ и сто и петдесетте бойци от разузнавателния батальон се втурнаха насреща му, това беше не просто смела нощна атака, а съгласуван и непреклонен душевен устрем на всички хора, съставящи оределия през дългите сражения разузнавателен батальон.

Замисълът от Климович — да удари вляво и вдясно от тая ивица, дето от немския тил се промъкваха нашите — се оказа правилен и веднага даде резултат.

Немците се бяха струпали по окопите и ходовете за съобщение към предполагаемото място на пробива, за да запушат с жива тапа неговото тясно гърло. Щом чуха от двете страни рева на танковите мотори и виковете „ура“, те почнаха отново набързо да се прехвърлят по окопите вдясно и вляво. Такова двукратно придвижване нощем не можеше да мине без бъркотия; тази бъркотия възникна с още по-голяма сила, защото и пробивът в тила, и атаката откъм фронта бяха за немците двойна изненада.

Боят се прекрати след един час. От време на време той още пламваше ту тук, ту там, после съвсем затихваше и отново нейде в тъмнината като в празна кофа ехтяха закъснели автоматни откоси. Климович бе загубил два танка, натъкнали се на немски мини, и петнадесет души, паднали под огъня по двата бряга на ручея. Затова пък, дори по грубото нощно преброяване, цял батальон — повече от триста души, се промъкнаха в бъркотията през позициите на немците и сега всички тия пощурели от щастие, окъсани и гладни, здрави и ранени, все още без да изпущат оръжието от ръцете си, се разляха из окопите и землянките на танкистите.

Радиостанциите на цял свят следяха как ледоразбивачи и самолети на шест страни спасяваха от ледовете дванайсетте души от експедицията на Нобиле; вестниците на цял свят пишеха как летците са измъкнали от ледения плен хората от „Челюскин“; десетки милиони хора със затаен дъх чакаха известия, когато едновременно три експедиции отиваха към ледения блок „Северен полюс“, за да приберат от него четирима души.

Онова, което се случи тази нощ в участъка на разузнавателния батальон на 17-та танкова бригада, зае само половин страница от фронтовия оперативен бюлетин и дори не влезе в бюлетина на Информбюро, но най-висшата от всички достъпни на човека радости — радостта на хората, които са спасили други хора, не стана от това по-малка. И тази радост през цялата нощ гърмеше в сърцата, сияеше по лицата, тлееше в ръкостисканията във всяка землянка и блиндаж, дето спасени и спасители седяха един до друг, прегръщаха се, целуваха се, прекъсваха се и като разказваха несвързано как е станало всичко, ядяха до насита хляб, каша, месни консерви и непробудно засипваха по креватите и наровете, по пръстения под, върху бодливите борови клонки.

Командирът на промъкналата се група, бригадният командир Серпилин, в последното сражение беше ранен в двата крака. Адютантът и двама автоматчици го внесоха на шинел в къщурката на Климович и го сложиха на застлания със син юрган селски креват. Серпилин лежеше облегнат на високите бели възглавници, дълъг, окалян, небръснат, със сплъстени по оплешивяващата му глава побелели коси, но облечен изцяло по устава, с орден „Червено знаме“ на рубашката и с ромбчета на мръсните петлици: на едната — с истинско, с олющен емайл, на другата — с вълнено, изрязано от околошката на фуражка.

Краката на Серпилин в разрязан над коленете брич лежаха върху синия юрган и кървяха през изцапаните с кал бинтове.

След като го сложиха на кревата, автоматчиците излязоха от къщурката заедно с ординареца на Климович, който бързаше по-скоро да ги отведе и нахрани, а адютантът на Серпилин — висок, изнурен политрук — стоеше като ангел-хранител над възглавето на своя командир и облакътен върху таблата на кревата, непрекъснато го гледаше отгоре надолу в лицето.

Климович седна на столче до кревата.

— Другарю бригаден командир, повиках лекаря, който всяка минута ще дойде. Разрешете, преди да говорим, да ви направя превръзка.

— Остави лекаря, подполковник — като движеше с мъка устните си, рече Серпилин. — Ще ме изпратиш направо в санитарния батальон: тук и без това не могат да ми направят операция. Но най-напред ме свържи с командуващия армията. Имаш ли пряка връзка?

— Имам.

— Кой е вашият командуващ?

Климович назова името.

— Сергей Филипович ли? — попита Серпилин и на измъченото му лице се мярна сянка от усмивка.

— Да.

— Мой съкурсник от академията — рече той. — Свържи ни!

Климович без възражения позвъни на командуващия. Той и без това трябваше да докладва, тъй като в залисията беше просрочил десет минути.

— Докладва полковник Климович — рече той, когато командуващият се яви на телефона. — В резултат от боя в моето разположение с оръжие в ръце излезе група до триста души. Командирът на групата иска да вземе слушалката.

— Дай го — каза по телефона командуващият.

Климович избиколи масата, измъкна шнура изпод краката й и пренесе апарата до възглавето. Бригадният командир вдигна глава, видя над себе си лицето на адютанта и направи с очи движение, което адютантът веднага разбра — оправи възглавницата и му помогна да се понадигне.

— Другарю командуващ — рече раненият в телефонната слушалка вече не тихо, както говореше с Климович, а високо, с пълен глас, — докладва бригадният командир Серпилин! Изведох във вашето разположение поверената ми 176-та дивизия… Здравей, Сергей Филипович. Серпилин е на телефона…

И едва тук, при тия последни думи, гласът му изневери, спазъм на ридание стисна гърлото му и той се свлече настрана заедно с възглавниците, които адютантът от изненада не успя да задържи. Слушалката падна на пода. Когато я вдигаше, Климович чу думите, които командуващият казваше, като мислеше, че го слуша Серпилин.

— Серпилин, кой Серпилин?… Ти ли си, Фьодор Фьодорович? — говореше командуващият в слушалката, която Климович притискаше до своето ухо, защото Серпилин лежеше в безсъзнание.

Втурналият се лекар се бе навел над ранения, а сестрата припряно нареждаше на столчето кутийките със спринцовката и ампулите.

— Защо мълчиш, Серпилин? Ти ли си, или не? Кой Серпилин? Защо мълчиш? — викаше в слушалката командуващият.

Климович гледаше изгубилия съзнание Серпилин, забравил, че отдавна вече е време да каже на командуващия, че го слуша не Серпилин, а Климович.

— Другарю командуващ — най-сетне рече той, като откъсна очи от Серпилин, чиято ръка сестрата преди инжекцията търкаше с памук, натопен в етер, — тук е подполковник Климович, аз взех слушалката, бригадният командир е ранен и изгуби съзнание…

— Как изглежда той? — мъчеше се да разбере командуващият. — Висок, слаб малко плешив?…

— Тъй вярно — отговори Климович, без да гледа в тези минути Серпилин. Той и без това вече беше запомнил за цял живот, че Серпилин е висок, слаб и малко плешив и че има един ромб с отчупен емайл, а другият е изрязан от околошката на фуражка, и че на гърдите му има орден „Червено знаме“, и че той е такъв човек, с когото армията винаги ще бъде армия, дори ако е отстъпвала от границата до Елня, такъв човек, когото не е нужно да видиш два пъти, за да разбереш и запомниш какъв е.

— Той е, Серпилин! — зарадван възкликна командуващият по телефона. — Откъде се е взел? Та той… — Командуващият едва не каза онова, което Климович съвсем не беше необходимо да знае, и додаде, че ей сега сам ще дойде в бригадата. — Имаш ли там лекар? Какво казва той?

— Имам, другарю командуващ, сега ще го попитам. — Климович се обърна към лекаря: — Командуващият ей сега ще дойде тук, пита ви какво е състоянието на бригадния командир.

Лекарят стоеше над Серпилин, като още държеше ръката си на пулса му.

— Не бива да идва тук — рече лекарят, без да обърне дори глава. — Ей сега ще му сложим еластичен бинт и трябва да го откараме в санитарния батальон, право на масата. Всяка минута е скъпа, доложете на командуващия.

— Другарю командуващ — Климович взе отново слушалката, — лекарят докладва, че ще трябва веднага да занесат бригадния командир право на масата в санитарния батальон.

Командуващият въздъхна в слушалката и тихо, горчиво изруга.

— Тогава кажи на лекаря да го откара. Предай му, че аз ще отида в санитарния батальон, може би ще успея преди операцията… Или не, не му казвай: току-виж, почнали да нервничат и го заколят. Кажи, че ще отида в санитарния батальон веднага след операцията. За останалото, когато го изпратиш, ще телефонираш на началник-щаба. Аз нямам друго.

След десет минути внесоха носилка и положиха Серпилин на нея. Климович излезе да го изпрати до санитарната кола. Подир него излезе и адютантът на Серпилин. Той искаше да се качи в колата подир лекаря и сестрата, но лекарят каза, че няма място, пък и не е необходимо.

— Както щете, другарю военен лекар, но аз ще дойда. — Адютантът се хвана с ръка за кантата на „санитарката“.

— Другарю подполковник! — обърна се военният лекар за подкрепа.

Но Климович неочаквано за лекаря подкрепи не него, а адютанта. Той смяташе, че е в реда на нещата адютантът да иска да отиде в санитарния батальон заедно със своя бригаден командир.

— Нищо, политрук, качете се! Място ще се намери. А ще се върнете със същата линейка.

— Както заповяда бригадният командир — отвърна политрукът.

— Разбира се. Но ако се върнете, елате право при мен.

— Другарю подполковник, кажете на нашия комисар Шмаков, че съм откарал бригадния командир! — вече от тръгналата кола извика политрукът.

Линейката замина.

Като помисли за миг, че сякаш нейде по-рано е виждал този дългурест политрук, Климович се върна в стаята, пренесе на предишното място телефона и позвъни на помощника си по тиловата част да не прехранват поради радостния случай изтощените хора и да не им дават излишно водка.

— Не можеш вкара в рамка гостоприемството на танкистите — опита се да се пошегува помощникът по телефона.

— А вие го вкарайте — отсече Климович. — И през нощта окъпете всички хора, ето това ще е гостоприемство.

След това телефонира на комисаря на бригадата и попита не е ли при него сега комисарят на излязлата от обкръжение група Шмаков.

— Тук е. Малко зашеметен. Наблизо избухнала мина. Но вече се оправи, сега ще вечеряме, както си му е редът.

— Добре, започвайте, ей сега ще дойда при тебе и аз — рече Климович и като даде нареждане на своя ординарец за в случай, че политрукът се върне да пренощува, излезе от къщата.

По небето, гонени от вятъра, се носеха ниски, сиви накъсани облаци: през тях премигваха бледи есенни звезди. Над фронта цареше такава мъртвешка тишина, сякаш не е имало и помен от някакво сражение.

А Синцов през това време се друсаше в колата по изровения горски път, приклекнал до главата на Серпилин.

Насред пътя Серпилин дойде в съзнание, но продължаваше да мълчи, само понякога през стиснати зъби изпъшкваше при траповете.

Най-сетне попита:

— Къде отиваме? В санитарния батальон ли?

И като позна гласа на Синцов, му каза, щом стигнат, да се върне в дивизията. Така той упорито наричаше през всичките тези два месеца и нещо излизащите с него от обкръжение хора, така продължаваше да им вика и сега.

— Не бих желал да ви оставя — Синцов мислеше за санитарния батальон и предстоящата операция.

Но Серпилин го разбра другояче.

— Е-е, брат, ти така с мене можеш да стигнеш до Урал. Кой знае къде ли ще ме лекуват! А кога ще воюваш? Тепърва започва истинската война.

— Аз искам само да дочакам, докато операцията… — В гласа на Синцов прозвуча обида.

— Добре, добре, почакай! — като го разбра едва сега, рече Серпилин. — Според моето фелдшерско разбиране раните не са тежки, лошо е само, дето ми изтече много кръв.

Той въздъхна и изведнъж попита:

— Помниш ли как нашата докторка плачеше, задето в обкръжението не можеше да се прелее кръв на ранените? И кръв биха дали хората, и ръцете й златни, а няма възможност да се прелее! Нито инструменти, нито лаборатория… Да, брат, лошо е да си с голи ръце, най-лошото на света! Ти впрочем не я забравяй, погрижи се за нея!… И на Шмаков кажи, и сам… — При тия думи той докосна ръката му със своята ледена от загубата на кръв ръка.

— Другарю бригаден командир — рече с трепнал глас Синцов, щом усети това докосване, но не знаеше какво да добави.

За никого още през тази война не се беше страхувал така, че ще го загуби, както за Серпилин, но не можеше пък и да го помоли на глас: „Другарю бригаден командир, не умирайте!“

Целият санитарен батальон беше на крак. Още преди Серпилин там бяха докарали голям брой тежко ранени. В приемно-разпределителното отделение и в предоперационното помещение нямаше къде да се стъпи.

Бързо измъкнаха носилката от линейката, отметнаха брезента и я внесоха в палатката на приемното.

Синцов се промъкна след нея и при слабата жълта светлина на лампите за последен път видя за миг синкаво-бялото, безкръвно лице на Серпилин.

— Не се бой, няма да умра, не за това вървях — сякаш в отговор на мълчаливата му молба рече той.

Уморените санитари държаха носилката със снадените от гети презрамки, раменете им потрепваха и заедно с тях потрепваше и лицето на Серпилин.

Отсреща носеха някакъв покрит с чаршаф човек, изглежда, мъртъв. Санитарите се отдръпнаха при минаването, тръснаха носилката, прихванаха дръжките и отнесоха Серпилин в операционната.

Близо два часа Синцов с тревога се въртя наоколо: най-сетне военният лекар, който беше докарал Серпилин от танковата бригада, излезе и каза, че на бригадния командир са му прелели кръв и извадили двата куршума, сърцето издържало и сега можело да се смята, че няма пряка заплаха.

— В дадения момент — педантично добави военният лекар, но това Синцов вече не чу.

Той разбра едно: оцелял е!

И радостта от връщането при своите, подтисната досега като с камък от тревогата за Серпилин, изпълни цялата му душа без остатък.

Той предума военния лекар да почака десет минути и отиде при командира на санитарния батальон, за да телефонира веднага на Шмаков.

Командирът на санитарния батальон искаше да го раздума: командирът на танковата бригада подполковник Климович се обадил вече по телефона тук и на него му казали всичко, а и в армията също е доложено всичко. Но Синцов като глух настояваше на своето и в края на краищата все пак намериха Шмаков, като се свързаха с танкистите по околен път чрез щаба на стрелковата дивизия, в състава на която влизаше санитарният батальон.

Той доложи по телефона на Шмаков, който вече бе чул веднъж всичко това от Климович, как е минала операцията и в какво състояние е сега Серпилин. После, като не се успокои с това, додаде, че ей сега ще дойде и ще може лично да му доложи всичко още веднъж.

— Добре, но хайде да отложим до утре сутринта — пресече порива му Шмаков. — Аз вече, да си призная, си свалих ботушите, искам да полегна, па време е днес и вие да се успокоите.

Щастливият глас на Синцов му се стори прекалено възбуден — сигурно по случая го бяха почерпили там в санитарния батальон с чашка водка. „Пък и много ли му трябва на уморен човек?“ — без осъждане помисли той и още веднъж го посъветва по-скоро да се връща, да легне и да се успокои.

Но Синцов вече не можеше да се успокои.

Като изсърба завчас горещия чай със сухари, той скочи, каза, че бърза. Но на сбогуване изведнъж хвана командира на санитарния батальон за ръкава и още цели пет минути щастливо му обяснява какъв човек е Серпилин и колко, е хубаво, че е останал жив.

После, все в същото повишено настроение, сякаш нещо се бе отпушило в него, той през целия обратен път разправяше на клюмащия военен лекар как са излизали от обкръжението.

Дори когато се добра до къщата на Климович, и там не поиска веднага да легне на приготвеното за него легло.

Климович го нямаше. Съненият ординарец недоволно каза, че подполковникът отишъл на предната линия да провери лично как, додето е още тъмно, ще измъкнат натъкналите се на мини танкове.

В своята все още непреминала радостна възбуда Синцов отначало, кой знае защо, реши да дочака връщането на подполковника, после закрачи из стаята и почна да разпитва ординареца дали тяхната танкова бригада е трябвало също да излиза от обкръжение и откъде. И най-сетне го помоли да разбере запалена ли е още банята и не може ли той да се окъпе още сега, без да отлага за сутринта.

„Каква баня искаш сега, мършави дяволе! Лягай по-скоро, докато те държат още мотовилките!“ — помисли си ординарецът, но гласно не каза нищо, а само се обърна гърбом, изпъшка, свали от гвоздея кепето си и тръгна да провери.

Когато той се върна, Синцов спеше мъртвешки сън, седнал на леглото и провесил глава на рамото си.

Ординарецът поклати глава и смъкна мокрите, пробити ботуши на политрука, размота почернелите като сажди партенки и като го хвана за раменете, повали го с глава на възглавницата.

Когато Синцов отвори очи, в стаята беше светло. Климович по ботуши, брич и долна риза, с навит около шията тънък пешкир дообръсваше главата си, седнал на столче пред окаченото на стената огледалце.

— Най-сетне се събудихте — рече той, като се поизвърна с бръснач в ръка. Главата му беше наполовина избръсната, наполовина покрита със сапунена пяна.

— Другарю подполковник — като спусна крака от леглото и внимателно се вгледа в своя домакин, рече Синцов. — Аз вчера не чух добре: вашето име Климович ли е?

— Да, защо?

— Аз съм Синцов. Не ме ли познавате?

Климович мълчаливо сложи бръснача върху перваза на прозореца и сякаш за последен път проверяваше може ли да бъде това, измери с къс поглед надигналия се от леглото, брадясал, мършав, широкоплещест човек и бързо се запъти насреща му. Те се прегърнаха, а очите на Синцов дори се наляха със сълзи — последица от умората и възбудата.

— Затова си помислих аз вчера, че нейде съм виждал този политрук! — побърза да се усмихне Климович.

— А ако не беше името ти, нямаше изобщо да те позная с тая бръсната глава.

— Бръсната, но недобръсната! — сепна се Климович и отиде обратно при огледалото да се дообръсне.

Може би при други обстоятелства те биха се зарадвали и повече един на друг, но вчерашната среща в боя беше вече сама по себе си предел на радостта, която хората са способни да изпитат.

Истински щастливи те двамата бяха вчера, а сега им беше просто приятно, че са се срещнали и макар да не бяха се виждали от ученическите години, все пак се познаха и затова техният разговор веднага премина на приятелска нога.

— Твоят бригаден командир е добре — каза Климович, като отново насапуниса главата си преди бръсненето. — Вече го взели от санитарния батальон, а после, казват, щели да го качат на самолет — и в Москва! За него пита вече и щабът на фронта, и едва ли не щабът на Върховния главнокомандуващ! Самият командуващ, беше при него сутринта. Защо е бригаден командир той? Не са успели да го атестират ли?

— Не са успели — без да се впуща в подробности, отговори Синцов. Той беше слушал за миналото на Серпилин, но сега след два месеца сражения и на ум не му идваше да говори за това.

— Да… — като помълча, рече той. — Значи, сега нашата дивизия остана без командир…

— Да има дивизия, командир ще намерят! — отвърна Климович. — А ти от самото начало ли си в нея?

Синцов с две думи, толкова късо, че дори сам се зачуди, разказа своята история до пристигането си при Серпилин.

— Значи, присламчи се и стана войник — с одобрителен смях рече Климович. — Аз също насъбрах такива присламчени, докато излизах от обкръжението, и между тях има такива бойци, че вече не мога да си представя как съм карал без тях!

Тази косвена похвала стопли душата на Синцов и той каза онова, за което много пъти беше мислил, додето излизаха от обкръжението — че няма да иска да се връща във вестника, а ще остане в дивизията.

— Стига само да я запазят, а не ви пръснат всичките. Тук вече са дошли и от армията, и от фронта да се оправят с вас, не знам какво е тяхното настроение…

— Какво има да се оправят с нас? Нали излязохме като бойна част: в униформи, с оръжие, със знаме.

— А ако не беше така, с вас изобщо щяха да разговарят другояче. Щяха да изпратят божите раби на предвидената по закона проверка и щяха да ви поизмъчат душата: кой, откъде, защо е попаднал в обкръжение, защо е излязъл? — При последните думи Климович се усмихна печално.

— На какво да се усмихваш! — ядоса се Синцов. — Това да не би да е нещо хубаво?

— Къде ти хубаво! Хубаво би било, ако ние сега се биехме не при Елня, а при Кьонигсберг, а немците вместо нас излизаха от обкръжение! Изобщо напълно възможно е вашият Серпилин да докаже, че номерът на дивизията трябва да се запази и тя да се попълни с хора, вместо да се разпръсква онова, което е останало. Напълно е възможно — повтори Климович. Поиска му се да утеши явно помръкналия Синцов. — Още повече, че сте излезли със знамето. Неотдавна тук във вестника писаха за едни как излезли от обкръжение без нищо, само със знамето, такъв шум направиха от това!

— Че какво лошо има? — с обида попита Синцов.

— А какво особено хубаво има? — на свой ред попита Климович. — Трябва да се стараем, освен със знамето, да излизаме и с танковете, и с оръдията, и с хората, които още ще воюват! А знамето винаги си длъжен да изнесеш, ако не си изгубил срам! Ние също изнесохме знамето от Слоним, но не си приписваме това за заслуга, защото как може другояче? И още, задето излязохме със седем танка от сто и четиридесет, няма защо да се хвалим! А оня от вестника пише ли, пише: „Знамето, знамето!“ — а какво освен знамето са изнесли и колко живи хора са извели — поне една дума да беше казал! Като че ли това съвсем не е важно! Наприказвал му някой сладкодумец от радост, че е останал жив, и оня ми ти драще ли, драще…

— Виждам, не обичаш вестникарите — рече Синцов.

— А за какво да ги обичам? Ако беше изпитал на свой гръб какво ти става на душата, когато излизаш, макар и със знаме, но без танкове, май иначе би го описал!

— Е, аз например изпитах това на свой гръб — рече Синцов.

— За тебе сега не става дума, ти сега си войник — отсече Климович и като извади изпод масата вързани с връвчици нови, миришещи на катран ботуши, ги хвърли в краката му: — На, премери ги!

Ботушите се оказаха малки и Климович се ядоса, други ботуши той нямаше.

— Я какви големи мотовили си проточил! — кимна той към босите крака на Синцов. — Ти си само да блъскаш в пехотата.

— Ами че аз поблъсках…

— А аз, мислиш, че не съм блъскал? — рече Климович. — Когато останах без танкове, здраве му кажи — блъсках. С една дума, „широка страна моя родная“… Ако през тридесет и девета година, след Халхин-Гол, някой ми кажеше, че така ще блъскам, щях да го схвана като подигравка, душата му щях да изтръгна. Но нищо. — Той намокри пешкира с одеколон, избърса с него главата и лицето си след бръсненето и разкрачен, сякаш призоваваше някого на бой, стоеше пред Синцов: мъничък, широкоплещест, с напиращи изпод ризата мускули: — Не се кахъри, почакай, пак ще вляза в Германия с моята „тридесет и четворка“. И тебе ще те кача на танка, ако, разбира се, дотогава не ни прочетат „со святыми упокой“ и не ни сложат дъсчена пирамидка със звездичка. Хаустов, донесохте ли закуската? — зачул зад гърба си скърцането на отваряща се врата, попита Климович.

— Тъй вярно! — Ординарецът сложи на масата чайник и покрити с кърпа чинии.

— А в банята свободно ли е?

— Не може да се каже, че е свободно, другарю подполковник…

— Като пийнем чая, ще заведете политрука. Взехте ли за него чифт долни дрехи?

— Тъй вярно! Само се боя, че… — Ординарецът обгърна с поглед дългата фигура на Синцов.

— Хайде веднага да закусим — рече Климович, като навличаше рубашката, — че и аз нямам време, пък и ти трябва да си махнеш брадата. В единадесет часа началството събира вашия команден състав. А ти си обрасъл като поп, само кръст на гърдите ти липсва.

На закуската Климович вече не се върна към сериозния разговор и изобщо бързаше.

Като посъветва Синцов след гладуването да яде по-бавно и да дъвче по-внимателно, той набързо изпи две чаши чай и стана.

— Извинявай. Времето ми изтече. Ако искаш да пишеш на домашните си, че Христос воскресе, пиши и веднага на Хаустов, ординареца, той ще го изпрати с нашата военна поща още днес.

— А какво прави твоето семейство, къде е то? — изведнъж, сякаш някой го дръпна за езика, попита Синцов.

— Аз нямам семейство — със странен, каменно твърд глас отговори Климович и излезе, без да се сбогува.

Синцов мълчаливо гледаше към затръшналата се след него врата.

„Защо ми отговори с такъв глас? Какво е станало там в семейството му: драма, изневяра, развод?“ — питаше се Синцов и чак когато срещна мрачния и укорен поглед на ординареца, разбра, че Климович говореше не за драма, не за развод и не за изневяра, а за смърт.

В голямата палатка на политотдела на бригадата бяха се събрали тридесет командири и политработници, излезли от обкръжение заедно със Серпилин. Всички бяха обръснали брадите си през нощта, бяха се окъпали и почистили. Някои от излезлите предния ден в съвсем раздърпан вид бяха сега в сиво танкистко облекло: сърцето не е камък — по заповед на Климович неговият помощник по тиловата част бе отпуснал щедро десет комплекта дрехи.

Когато влизаха в палатката и се здрависваха радостно, те не можеха да се познаят. Беше трудно да си представиш, че само една нощ, прекарана в човешки условия, банята и бръсненето могат до такава степен да променят хората.

Батальонният комисар Шмаков представи на пристигналото началство другарите си по обкръжение и сложи на масата списъка на триста и дванадесетте души, промъкнали се през немците.

Пристигналите началници бяха трима: полковият комисар от политотдела на армията — чернокос, добродушен, любезен мъж, който не си беше отспал и през цялото време се прозяваше; един подполковник от фронтовия отдел за сформиране на нови части — немлад, седи изпънат като тояга („буквоед с буквоед“ — помисли си от пръв поглед за него Синцов) и дребничкият майор от Специалния отдел, облечен, кой знае защо, в униформа на граничар, със затворено лице и строго свити устни.

Тазсутрешният разговор с Климович беше направил Синцов по-внимателен. Вместо, както си мечтаеше, да строят най-напред тържествено всички излезли от обкръжението с оръжие в ръка, със знамето и да им благодарят за службата, бяха ги събрали, кой знае защо, в палатката, отделно от войниците… Изведнъж му се стори, че всичко непременно ще стане толкова грозно, че чак да му се доплаче на човек.

Но разговорът, напротив, започна доста тихо и мирно.

Любезният полкови комисар от политотдела на армията, който заговори пръв, каза, че е нецелесъобразно да ги строяват тържествено тук, близо до предната линия. Няма да е късно да се направи това и след пристигането на мястото, в района на Юхнов, където още днес ще прехвърлят всички. Другарите командири и политработници, които той от името на командуването поздравява с излизането им от обкръжение, трябва да разберат, че решението на въпроса ще бъде ли запазен номерът на тяхната дивизия, ще остане ли тя и ще се попълва ли като дивизия — този въпрос, който е поставил вече пред него другарят Шмаков, се решава не за един ден и при това не от него, и дори не от командуването на армията. А докато този въпрос не се реши там, в по-горната инстанция, всички излезли от обкръжение ще трябва да се разглеждат не като войскова част, а като временно сформирана при обкръжението група, която като такава е вече изпълнила задачата си. А щом е така, тя вече не съществува сега като група и ония, които следва да се интересуват от това, ще разглеждат вече въпроса за всеки от тях поотделно, като взимат под внимание чиновете, длъжностите и как всеки се е проявил в обкръжението.

— Още повече — добави полковият комисар, — че по предварителни сведения в групата от самата 176-а дивизия са се оказали само сто и седем души, а останалите две трети са хора, присъединили се от различни части в различно време.

Додето той казваше всичко това, Шмаков изтриваше под очилата с крайчеца на кърпичката си своите сълзящи от безсъница очи и през цялото време внимателно гледаше полковия комисар; преди този общ разговор той беше имал вече един предварителен и сега с тревога очакваше да чуе как ще говори полковият комисар — както трябва според неговото мнение или другояче.

После полковият комисар се обърна към подполковника от отдела за сформиране на нови части и подполковникът каза със скърцащ, дървен глас, че когато хората дойдат при тях на мястото и постъпят в тяхно разпореждане, там разговорът с тях ще продължи, а сега другарите командири трябва да строят хората, да ги доведат под личната си команда до колите — те се намират на един километър оттук в горичката — и да ги настанят в тях по двадесет войници и двама командири във всяка. Местоназначение — село Лютиково, край Юхнов, разстояние — сто и четиридесет километра, маршрут — на югоизток от пътя Елня-Шуя, а после по Юхновското шосе на изток. Интервал между колите — тридесет метра, при нападение на самолети хората трябва да се пръскат по-далеч от пътя. Той самият ще тръгне с лека кола начело на колоната. След като избарабани всичко това, подполковникът млъкна и, изглежда, не се канеше да добави нищо към казаното.

Когато подполковникът свърши своята реч, полковият комисар се обърна с въпрос към майора граничар от Специалния отдел:

— Какво ще кажете другарю Данилов, ще направите ли някои корекции, или да потегляме?

Майорът със строго, свити устни помълча, явно без да бърза с отговора, най-сетне все пак разтвори уста и рече с твърд бас, че няма никакви корекции, но има един въпрос към старшия на групата. При тия думи той се обърна към Шмаков:

— Сдадено ли е вече оръжието?

— Кое оръжие? — попита Шмаков.

— Трофейното оръжие, което се намира в личния състав.

— А защо трябва да го сдаваме? — учуди се Шмаков. — Трофейно или нетрофейно, то е наше оръжие, ние с него си проправихме път, отде накъде ще ви го сдаваме?

Всички се завълнуваха и разгълчаха.

Граничарят изчака да затихне шумът и каза, без да повишава глас, че наше и ваше оръжие в армията няма, а има оръжие, което се полага по щат и се дава на ръка тогава, когато се полага да се държи в ръка. На военнослужещите, които се изпращат за разпределение и сформиране, изобщо не им се полага да имат в ръцете си оръжие, а трофейно оръжие — в никакъв случай. Него трябва да сдадат, а не да го мъкнат със себе си в тила. Тук няма какво да се обсъжда.

— Още не се знае има ли, или няма какво да се обсъжда! — троснато рече Шмаков. — Ние ще подадем рапорт да бъде запазена нашата дивизия. — В тази минута той съвсем бе забравил, че самият никога не се е числил в щата на тази дивизия.

— Този въпрос ние няма да разискваме тук с вас, другарю батальонен комисар — рече му граничарят. — Няма ли да има, или ще има дивизия — ще решаваме не ние с вас, но независимо от решението на този въпрос цялото трофейно оръжие трябва засега да се сдаде.

— Освен командирското, личното! — съвсем неочаквано за всички, високо и дори с предизвикателство рече дървеният подполковник от отдела за сформиране на нови части, който дотогава бе мълчал безстрастно.

Явно нещо дълбоко лично бе засегнало този сух човек в станалия разговор. Може би той си бе представил как ще трябва да вади от кобура и да сдава ей този окачен на дясната му страна маузер, който той беше отнел от басмачите и от двадесет години познава наизуст всяка грапавинка на дръжката му…

— Обидно е всичко това — рече Шмаков, като ставаше и стискаше пестници от гняв. — Обидно! — повтори той високо и гласът му зазвънтя. — Много обидно, срамно пред хората! А вас не Ви ли е срам? — изведнъж извика той в лицето на граничаря.

Майорът граничар също стана и, попребледнял, бавно закопча отначало едното, после другото копче на планшетката си.

— Има нареждания — рече той твърде тихо, но се чувствуваше, че този тих глас му се удава с голямо напрежение на волята, — по повод на които бяха поискани разяснения, и има разяснения, че трябва да се изпълняват тия нареждания, затова трябва да сдадете трофейното оръжие, другарю батальонен комисар.

В разгара на тези пререкания е палатката влезе Климович, който от дълго време, почти от самото начало, беше изчезнал.

— Другарю полкови комисар, разрешете да доложа. Повика ме на телефона командуващият и ми заповяда да ви предам, че Военният съвет на армията заповядва да се строи тържествено групата, излязла под командуването на бригадния командир Серпилин и по повод нейното излизане да се проведе кратък митинг тук, в разположението на поверената ми част.

Всички присъствуващи се спогледаха. Полковият комисар в душата си беше доволен: той самият сутринта, преди да тръгне насам, бе докладвал на началника на политотдела своето мнение, че групата трябва да се строи и митингът да се проведе на място, в танковата бригада, но началникът на политотдела му бе заявил, че нито е време, нито е място да се прави това близо до предната линия: току-виж, бомбардирали!

„Все пак не излезе както той искаше, а както аз исках: значи, пререшили са във Военния съвет!“ — помисли си полковият комисар и задоволството му беше особено голямо поради това, че през целия досегашен разговор той страдаше от невъзможността да постъпи така, както би му се искало.

Подполковникът от отдела за сформиране на нови части и майор Данилов бяха подчинени на фронта и нямаха преки указания къде и как да проведат митинга, но да влизат в пререкания с командуващия, когато се намират в разположението на неговата армия, не идеше. Те само се спогледаха мълчаливо.

Затова пък Шмаков чистосърдечно тържествуваше.

— Разрешавате ли, другарю полкови комисар? — обърна се той, преди някой да успее да отговори на думите на Климович.

— Да, слушам ви.

— Капитан Муратов! Политрук Синцов! Разпоредете да се строи… дивизията! — Като направи пауза, той все пак упорито добави тази здраво впила се в тяхното общо съзнание дума.

— Ето това е хубаво! — рече Климович, като седна отново до масата. — Аз наистина вече се разпоредих, но нека те им кажат да побързат, време нямаме, командуващият заповяда: да проведем, но да не се маем!

Климович съчувствено погледна развеселилия се батальонен комисар; харесваше му този упорит старец, както в себе си наричаше побелелия, без нито един черен косъм Шмаков. Тъкмо сърдечното разбиране на оная болка за своите хора, която преживяваше сега Шмаков, го бе накарала да вземе почин.

Беше излъгал, че командуващият го е повикал на телефона. Не, той сам беше излязъл оттук и телефонирал на командуващия, като го помоли да разреши тържествено строяване на групата и провеждане на кратък митинг на място, в бригадата.

— Разбира се — сърдито бе рекъл командуващият, изглежда, беше много зает. — Изпратихме вече при вас заместник-началника на политотдела. Защо се месите вие? Какво, не може ли сам да съобрази?

— Не знам другарю командуващ — рече Климович, — види се, има други нареждания.

— Какви други нареждания! Проведете! Само без разтакане.

— Така — рече полковият комисар, като се подпираше с пестници на масата. — Други въпроси има ли?

— Предишният въпрос, за оръжието — напомни Шмаков.

— Другарю подполковник — прекъсна го и се обърна граничарят към Климович. — Даде ли командуващият заповед относно трофейното оръжие?

— Не — рече Климович.

— Тогава остава предишното решение — бързо рече полковият комисар, за да не позволи да се възобновят пререканията. — След строяването и митинга да сдадат трофейното оръжие — и да се качат в автомобилите!

— Една минута, другарю полкови комисар — изправи се дървеният подполковник от отдела за сформиране на нови части. Той погледна Шмаков и като тропна сухо в тишината с кокалчето на показалеца си по масата, сърдито рече: — Ще ви моля, другарю батальонен комисар, да не употребявате на митинга понятието „дивизия“, тъй като въпросът за запазването на номера не е решен и вие не представлявате дивизия, а излязла от обкръжение група, състояща се от войници и командири от четири различни дивизии и други отделни части.

„Буквоед такъв!“ — искаше да му викне Шмаков, но се сдържа:

— Слушам!

Най-важното щеше да стане така, както той искаше: сега ще строим и хората и ще им благодарим, а останалото — по дяволите! — с останалото ще се оправим после.

Той стана от масата и тръгна подир другите, но майорът граничар се оказа до него и го докосна леко по ръкава:

— Моля да останете за малко, другарю батальонен комисар!

— Слушам ви, другарю майор — рече Шмаков с отсянка на недоумение: струваше му се, че няма за какво повече да приказват.

— Въпросът е такъв — майорът търпеливо изчака да излязат всички и в палатката да останат двамата с него. — Засега ние още не познаваме вашите хора, но вие ги познавате. Как е по ваше мнение — той подчерта думите „по ваше мнение“, като даваше да се разбере, че за него това мнение далеч още не е окончателно, — можете ли напълно да отговаряте за всеки един от тези, които са излезли с вас?

— Да отговарям? — попита Шмаков бързо и рязко. — Според мен те самите вече са отговорили на вашия въпрос с това, че не са останали при немците, а са излезли с бой при своите.

— Това разбирам, другарю батальонен комисар — рече майорът, след като изслуша острата забележка на Шмаков. — Това, че те са излезли при своите, за мене е също такъв факт, както и за вас. Но при вас хората са вървели под команда, а при такива условия се случва, че заедно с другите излиза и човек, който лично не е възнамерявал да излиза от обкръжението, но попаднал под команда, е бил принуден да излезе заедно с всички. Ала той по едни или други причини все пак не вдъхва доверие на командуването. Няма ли такива при вас?

— Първо, според мен няма — бързо рече Шмаков — и, второ, ние преминахме фронта, най-сетне сме в къщи и аз не разбирам какво ви вълнува.

— Нищо не ме вълнува, другарю батальонен комисар — като се преструваше, че не забелязва разпалеността на Шмаков, отговори граничарят с търпение, което показваше необикновено самообладание. — Мен, като човек, който отговаря за своята работа, ме интересува още един въпрос: не може ли между излезлите с вас хора да се окажат лица, които са се присъединили към вашата група със свои цели, частично са постигнали тези цели, като са преминали заедно с вас фронта, а по-нататък ще ги постигнат напълно, ако изчезнат по пътя преди всяка проверка? Аз не знам има ли такива лица при вас, но опитът подсказва, че може да има. И по-добре е да помислим за това сега, отколкото после, когато ще бъде късно.

— Нямам при мене такива лица — упорито повтори Шмаков. — Един подлец открихме и разстреляхме, без да чакаме вашите съвети. Друг подлец сам се застреля. А що се отнася до това рано или късно… — Той искаше да каже: „Ех, скъпи другарю, ние с вас напоследък твърде често и твърде рано почвахме да мислим, че човекът не внушава доверие, а после твърде късно се опомняхме, че той все пак го внушава!“ Искаше да каже, но спря на половин дума и вместо това заяви, че самият той на времето е работил една година в органите на ВЧК и не по-лошо от другаря майор знае какво е бдителност… — Ако, разбира се, виждаме в нея меч, а не метла!

— Как да разбирам това? — сухо попита граничарят.

— Ами така — все още разгорещен рече Шмаков, — че трябва да вярваме на хората си. А без вяра това вече не е бдителност, а подозрителност, паника!

В думите на Шмаков имаше предизвикателство, но граничарят не пожела да го вземе за своя сметка и хладнокръвно каза, че всичко това е така, но че в момента трябва да се съобразяваме с обстановката, а обстановката е изключително сложна и не бива човек да си затваря очите пред това.

— А аз не съм ги затварял и не ги затварям!

— Тогава нямам какво друго да кажа — рече граничарят. — Аз ще се движа в края на колоната. В моята емка има две свободни места. Мога да ви ги предложа — изведнъж добави той, сякаш подчертаваше с това неочаквано за Шмаков предложение, че той, майор Данилов, върши тук своята работа, смята се за прав и не придава ни най-малко значение на цялата тази словесна престрелка със сприхавия батальонен комисар.

Изсечената през вековната борова гора просека се губеше далеч, до самия кръгозор. Надзърналото през облаци есенно слънце хвърляше бледи петна върху влажните след вчерашния дъжд борови игли. Там, дето на места под боровите игли се показваше пясък, след дъжда той беше целият покрит с дребни трапчинки. Когато подухваше ветрец, от боровете се посипваха останали по клоните от вчерашния дъжд капки и строените войници се смееха, гушеха се, бъркаха с пръсти в яките на рубашките си…

Те бяха току-що строени, началството още го нямаше и стояха под команда „свободно“.

През нощта и сутринта в санитарния батальон бяха изпратени още тридесетина души, които вчера от възбуда си мислеха, че ще останат в строя. Надлъж по просеката бяха строени двеста осемдесет и двама души — точно половината от списъчния състав миналата вечер преди сражението.

Всички строени бяха с оръжие. Петдесетина души имаха наши пушки, останалите в боевете през двата и половина месеца постепенно бяха се накичили с немско оръжие — пушки и автомати. На коланите на някои стърчаха немски бомби с дълги дръжки.

На левия фланг имаше шест изнесени от обкръжението леки картечници — две наши и четири немски, — а още по-нататък, на самия фланг, имаше голяма немска полкова минохвъргачка и до нея две неупотребени мини. До минохвъргачката стоеше нейният разчет — трима от артилеристите, които бяха тръгнали от Брест и се бяха присъединили към Серпилин още през първия ден на обкръжението. Как бяха изнесли вчера от този нощен непрогледен ад, където накрая изобщо беше мъчно да се разбере нещо, голямото тяло на минохвъргачката, диска и дори мините, оставаше тяхна тайна; но сега те бяха горди с това и стояха, без да скриват своите чувства.

На десния фланг, извисен с половин глава над всички, стоеше все така могъщ, какъвто беше се явил някога пред очите на бившия командир на дивизията полковник Зайчиков, старшина Ковалчук. Два пъти леко и веднъж чувствително ранен през време на обкръжението, той стоеше с превързана с чист бинт глава, широко, юнашки опънал рамене, като държеше знамето на дивизията разгънато, забил дръжката до крака си. Все пак от началото до края той го носи собственоръчно и го изнесе.

Когато преди половин час получиха заповед да се строят и почнаха да търсят Ковалчук, намериха го в края на гората; той седеше на един пън и с джобното си ножче дялкаше нова дръжка. Сега стоеше със знамето, приковано към току-що издялана дръжка, и всички можеха да прочетат на тоя пожълтял, пропит с пот, захабен плат същите думи, които преди два месеца и половина беше прочел на него покойният Зайчиков: „176-а Червенознаменна… от Работническо-селската червена…“

Очаквайки началото с нетърпение, Синцов като всички останали стоеше недалеч от знамето и разговаряше с човека, когото най-малко бе очаквал да срещне тук.

Климович предварително, още преди да телефонира на командуващия, за всеки случай бе повикал за церемонията командира на своя разузнавателен батальон, заедно с отличилите се в нощния бой танкисти. Батальонният командир пристигна с камион: дошлите с него войници се изсипаха от каросерията, а той при скачането от кабината се сблъска с един много висок, слаб политрук с немски автомат на шията. И двамата — капитанът танкист и политрукът — няколко секунди мълчаливо се гледаха.

— При Бобруйск, нали? — най-сетне пръв каза Синцов, пръв, защото тази среща той беше запомнил по-добре от капитана. — Вие ме задържахте, а моя младши политрук Люсин оставихте при себе си… И летецът остана при вас…

— Тъй вярно! — весело отвърна капитанът. — Жалко, че вие не останахте, иначе щяхме да воюваме заедно!

— Аз бях ранен тогава — припомни Синцов.

— А сега зарасна ли ви раната?

— Зарасна.

— Друга не прибавихте ли?

— Засега не съм прибавил.

— Тогава имате късмет. А през това време мене и в плешката ме жулнаха, и от з…, извинявам се за израза, ми откъснаха едно парче.

— А вие и тогава, и сега все в тази бригада ли сте? — попита Синцов.

— Да, как инак?

— Излезе, че вашият командир бил… — Синцов искаше да каже „мой съученик“, но каза вместо това — мой стар познат.

— Ето виждате ли — усмихна се танкистът, — а аз тъкмо с него разговарях тогава по телефона пред вас. Защо не ми казахте? Веднага щях да ви свържа!

— Как ли нямаше да ме свържете! Имаше да чакам! — разсмя се Синцов.

— Всичко е възможно — усмихна се капитанът. — Когато положението е тежко, налага се и сам да стягаш юздите. Затова пък тук ви срещнах с разтворени прегръдки, право в моя разузнавателен батальон излязохте!

— А вие, доколкото си спомням, бяхте тогава помощник по тиловата част!

— А-а!… — махна с ръка капитанът. — Когато се промъкваш през немците, забравяш къде е напред, къде е назад. Ту удряш в мутрата, ту риташ като кон. Бях помощник по тиловата част, а станах разузнавач, впрочем какво да ви обяснявам, вие самият сте излезли от обкръжение… И нахално излязохте, нахално! Около месец никой не беше излизал и вече смятахме, че никой няма да излезе. Командирът ви, изглежда, е нахален! — одобрително додаде той. — Разправят бил ранен?

Синцов кимна.

— Жалко!

— Слушайте — рече Синцов, като си спомни отново за Люсин. — А какво стана с оня мой другар, който остана при вас?

— А, младши политрукът ли? С юнашки килнатата фуражчица? — разсмя се танкистът. — Между другото, интересна личност. Отначало не искаше да остане, опъваше се. После, когато видя, че не може да се отърве, три дни се сражава напълно прилично, а на четвъртия, когато положението се постабилизира мъничко, веднага изтърча при началството с рапорт: насила, своеволно го взели и тъй нататък! И замина за своята редакция. За боевете през онези дни ние дори искахме да го представим за медал. Но като офейка, разбира се, го зачеркнахме.

— Ами летецът?

— Виж, с него не знам какво е станало — сви рамене танкистът, — него го раниха на втория ден и къде е сега — на небето, на земята или под земята, — не ми е известно.

— А вас, значи, както преди ви наричат Иванов и на вас цяла Русия се крепи?

— Не на мене, а на моето име! — усмихна се танкистът.

Той приятелски тупна Синцов по рамото и като отстъпи три крачки назад, със скръстени на гърдите ръце, дълго гледа с възторг знамето, което държеше в ръцете си старшина Ковалчук.

— Това се казва гледка! Тръпки ме побиват!

Когато Шмаков излезе насред просеката и даде команда „мирно“, двойната редица се подравни, звънна с оръжието си и замря. В десния й фланг на интервал от две крачки бяха застанали танкистите от разузнавателния батальон начело със своя командир.

Напред излезе полковият комисар и с невисок, ласкав глас каза, че от името и по поръчение на Военния съвет на армията ги поздравява с доблестното излизане от обкръжение с оръжие в ръце и със знаме. Той не спомена нито „дивизия“, нито „група“, изпусна това и направо започна: „Другари! Поздравявам ви…“ В отговор на поздравлението от редиците нестройно, но от душа му викнаха: „Служим на Съветския съюз!“

После полковият комисар отстъпи крачка назад, а подполковник Климович направи крачка напред.

Полковият комисар, който говори преди него, не беше казал нищо особено, само няколко добри и справедливи думи. Но когато Климович, преди да заговори, обгърна с очи строя, той неочаквано за себе си видя на много лица сълзи и, колкото и странно да беше, когато видя това, насмалко не се просълзи и той самият.

— Другари войници и командири! — рече той със своя гърмовит ясен глас. — Седемнайсета танкова бригада никога няма да забрави вашия подвиг и нашето братство в нощното сражение при кота „211“, дето си подадохме ръка за бойна дружба. А нашият разузнавателен батальон — той показа с ръка капитан Иванов, който стоеше пред своите танкисти — винаги ще се гордее, че сте излезли при своите в неговия боен участък. Капитане, салют в чест на бойната дружба!

Танкистите вдигнаха пушки и дадоха залп.

Настъпи тишина. Климович изчака още секунда и каза единственото, което по негово мнение оставаше да каже:

— Смърт на фашистките окупатори!

Трети говори Шмаков. На него се беше паднал най-трудният жребий: и да закрие тържествения митинг, и да каже последните, напълно прозаични думи — за сдаването на оръжието и за реда, по който ще се отправят към тила.

На него му се искаше да каже много неща, но се сдържа и само благодарение на това се справи със задачата. Когато протегна ръка към знамето и каза, че под командуването на временно излезлия от строя бригаден командир Серпилин и ей под това знаме на 176-а Червенознаменна дивизия ще изминат обратно всичките ония пътища, по които са отстъпвали, гласът му за миг секна. Но той с усилие на волята си върна гласа, защото сълзите тук бяха неуместни, и по някакво вдъхновение извика предизвикателно почти същата фраза, която след година изрече Сталин: „Ще настъпи и на нашата улица празник, другари!“

В редиците прозвуча нестройно „ура“, примесено със сълзи от вълнение.

Като направи пауза, Шмаков външно много спокойно, макар вътрешно това спокойствие да му се удаваше с голямо усилие, обяви като нещо разбиращо се от само себе си, че понеже ги изпращат във фронтовия тил, необходимо е преди заминаването да предадат тук цялото налично трофейно оръжие, а също тъй и боеприпасите към него. След почивката и новото прегрупиране ще въоръжат всички, както му е редът, а трофейното оръжие е потребно тук, на фронта.

— А списъците на всичко, което сме предали, ние, другари, ще запазим — почувствувал в редиците шепот на смущение, добави Шмаков, — за да се помни кой кого е разоръжавал, додето сме излизали от обкръжението: немците нас или ние немците.

После каза, че камионите за прехвърляне в тила са вече пристигнали, натоварването ще започне веднага след сдаването на оръжието и даде команда „свободно“.

Командирите на роти и взводове излязоха от строя и се заеха със сдаването на оръжието, а Шмаков се обърна и погледна полковия комисар: „Е как? — питаше неговият поглед. — Нали всичко мина както се споразумяхме?“

Полковият комисар кимна.

— Все пак за дивизията не се сдържахте — казахте! — с укор изскърца дървеният подполковник.

— Не за дивизията, а за знамето на дивизията! — понечи да му се сопне Шмаков, но тозчас омекна и се усмихна: — По-добре не се залавяйте с мен, другарю подполковник. Аз съм стар диалектик, дори научно звание имам по тази специалност; почнем ли да спорим за формулировките — лошо ви се пише, ще ви пратя за зелен хайвер!

Сдаването на трофейното оръжие отне час. Едни бойци го предаваха равнодушно: щом е наредено, наредено е; на други им беше мъчно и тихичко псуваха; трети криеха трофейните пистолети: с тях им беше особено жал да се разделят.

Синцов, който нямаше пистолет, а само немски автомат, го предаде и остана съвсем без оръжие. В същото положение като него се оказаха и много други командири, които през време на излизането от обкръжение не смятаха пистолета за сериозно оръжие и предпочитаха да разполагат с трофеен автомат и с две бомби на кръста.

— Побързайте, другари! — изведнъж рече Климович, като се приближи до Шмаков. При него току-що беше дотърчал оперативният дежурен и му беше казал нещо такова, което рязко измени настроението му. — Побързайте! След пет минути да ви няма тук! — завърши той.

Без да се впуща в по-нататъшни обяснения, той стисна ръка на Шмаков, козирува на останалите и повика Иванов:

— Да вървим капитане!

Синцов ги настигна.

— Другарю подполковник! — повика той Климович.

Климович рязко се спря, обърна се към него и му стисна ръката.

— Сбогом, Ваня! Заминавайте, не се разтакавайте! А аз, извинявай, нямам време. — И тръгна по-нататък.