Лорън Уайзбъргър
Нюйоркски светски хроники (10)

10

— Как е възможно да се тъпчеш до пръсване и да си толкова слаба? — Откакто се познавахме с Пенелъпи, поне хиляда пъти й бях задала този въпрос. След едночасово чакане най-сетне седяхме в сепаре в „И Джей“. Толкова бях прегладняла, че можех да поръчам всичко от менюто, но се радвах твърде много на стройната си фигура, за да я развалям сега. Героично се лиших от сладкишите при Дилан и дори от любимите сандвичи с бекон, яйце и сирене (само от време на време се глезех със „Слим Джим“), вече ми се струваше почти нормално да се ограничавам по отношение на храната. Ето защо се постреснах, когато Пенелъпи поръча доскоро обичайната ни закуска — омлет със сирене и бекон, пържени картофи и цяла купчина палачинки с парченца шоколад, обилно залети с разтопено масло. Тя пък учудено ме изгледа, като поисках да ми донесат омлет от белтъци със спанак и домати и две филийки сух пълнозърнест хляб, но се въздържа от коментар, само промърмори:

— Май Елиса те е заразила с диетите си.

Престорих се, че не забелязвам киселата й усмивка, и побързах да сменя темата.

— Разбрахте ли се с Ейвъри? — попитах възможно най-съчувствено.

Исках да я предразположа да ми се довери, без да изглежда, че я критикувам. Снощи безпомощно гледах как двамата напускат клуба и макар да знаех колко е разтревожена, не можех да направя каквото и да било. Днес рано сутринта тя ми се обади и плахо попита дали искам да закусим заедно, защото отдавна не сме се виждали насаме; без колебание зачеркнах редовната неделна среща с Уил и Саймън и побързах да взема такси.

Сега, вместо да отговори на въпроса ми, Пенелъпи извърна поглед и започна да реже палачинките на малки парчета. Набождаше всяко, сдъвкваше го, пак режеше и пак дъвчеше. Повтори три пъти процедурата, накрая промърмори:

— Ами, да. След като той ми обясни всичко, разбрах, че снощи се е получило голямо недоразумение.

— Сигурно си била много изненадана да го видиш така неочаквано — отбелязах с надеждата да я подтикна към повече откровеност.

Тя невесело се засмя:

— Знаеш го какъв е. Обича всякакви заведения и като му скимне, може да отиде някъде посред нощ. Хубаво е, че поне един от нас е общителен, иначе взаимно ще се подлудим, ако не излизаме от къщи.

Изявлението й така ме порази, че само кимнах.

— А ти как изкара? — попита тя. — Като си тръгнах, видях как оживено разговаряш с Елиса и Филип. Хубаво ли беше?

Взирах се в нея и се питах кога сме се отчуждили толкова. Изминали бяха едва шест седмици от нейния годеж и моето напускане на банката, но Пенелъпи, която доскоро само по изражението ми разбираше как се чувствам, сега явно нямаше представа какво мисля.

— Ами… нормално. Надявах се с теб да си поговорим, но… — Млъкнах, защото осъзнах, че тонът ми е прекалено обвинителен.

Тя вдигна очи и ядосано каза:

— Извинявай, че те разочаровах. Не очаквах изненадата, която ми поднесе Ейвъри. Освен това мислех, че ще бъдем само двете… като едно време, но напоследък май не можеш да се разделиш с новите си колеги.

— Пен, извинявай, не исках да те засегна. Хиляди пъти предпочитам да съм с теб, отколкото с тези хора, честна дума! След като ти си тръгна, положението още повече се влоши. Филип се правеше на гувернантка на онова французойче и аз се навих да пътувам в едно такси с тях, за да не стават сцени в клуба, обаче хората видяха как се качвам в колата и ми стана адски гадно. Отгоре на всичко и Вихъра ме видя! Много съжалявам, че не си излязох заедно с теб.

— Завел те е у тях, така ли? Къде спа момичето?

— Не съм била с него! Качих се на таксито само защото ми се стори по-лесно, отколкото да изтърпя фасоните на Филип. Истината е, че ме оставиха пред нас, но хората няма да повярват.

— Защо не отиде с него? И кои са тези хора, за които се тръшкаш, че са те видели? — Пенелъпи очевидно се мъчеше да си изясни положението, само че й беше трудно, защото не познаваше всички участници в драмата.

— Когато иска, Филип е много убедителен, но не съм сигурна, че съм готова за обвързване с него. Още повече, че той познава всичките ми колеги и нещата стават още по-сложни.

— Не знам, Бет. Трудно ми е да преценя що за човек е този Филип, защото ти дори не ни запозна.

Знаех, че упрекът й е заслужен, но не ми се спореше. Престорих се на изненадана:

— Така ли? Снощи беше такава лудница… Нищо не си изпуснала, повярвай. Филип безспорно е много красив мъж с очарователен акцент, но за съжаление зад красивата фасада се крие разглезен женкар. Жалко, че е толкова сладък — добавих с въздишка.

— Впечатлена съм от речта ти, скъпа, обаче трябваше да се видиш, когато той влезе с онова момиче. Помислих си, че ще умреш. Харесваш го, нали? Признай си.

Изведнъж се почувствах прекалено уморена, за да започна да обяснявам. Не знаех как да изразя с думи особеното усещане — Филип едновременно ме привличаше и отблъскваше. Давах си сметка за недостатъците му, но и тайно бях поласкана, че мъж като него ми е обърнал внимание. Не ми се разказваше за подозренията ми, че Елиса ме ревнува от невероятния господин Уестън, и как Кели ме насърчава да спя с него в името на успеха на агенцията. Затова само свих рамене и отпих от кафето — маневра, благодарение на която си спестих отговора.

Пенелъпи разбра, че не искам да разговарям на тази тема. За пръв път през деветте години, откакто бяхме приятелки, премълчавахме истините, не споделяхме проблемите си. Тя не пожела да ми каже какво става между нея и Ейвъри, аз отказах да коментирам чувствата си към Филип. Никога досега не се беше случвало да седим на една маса и да мълчим; мълчанието не беше неловко, въпреки това се усещах странно. Накрая Пенелъпи каза:

— Давам си сметка, че доста факти са ми неизвестни, знам, че си способна сама да се справиш с положението, но все пак те умолявам да внимаваш. Може този Филип да е свестен. Обаче след като познавам прекалено много приятели на Ейвъри, а сега и твоите колеги, тръпки ме побиват от този начин на живот. Просто се тревожа за теб. — Тя стисна дланта ми.

В този момент разбрах, че някой ден отново ще станем същите като преди и пак ще се сближим. Дотогава ни оставаше само да се безпокоим една за друга.