Лиза Джексън
Шансове (2)

2.

Маги бавно остави слушалката и навлажни с език пресъхналите си устни. Не можеше да диша, не можеше да разсъждава. Хиляди мисли се блъскаха в главата й, милиони отрицания се опитваха да заглушат страха й.

— Беше детектив Хендерсън — монотонно изрече тя. Главата й се цепеше, целият й свят изведнъж бе започнал да се разпада.

По време на краткия разговор, проведен от Маги, Тейн бе влязъл в къщата и сега стоеше до вратата с присвити очи и напрегнато изражение.

— И аз така си помислих.

— Този детектив Хендерсън… Ти… познаваш ли го?

— Срещали сме се. — Тейн разтри врата си и въздъхна. — Като хрътка е, когато се захване с нещо. Ползва се с добра репутация.

— А ние искаме точно това, нали? — попита тя и го погледна право в очите.

Той й отвърна с безизразен поглед, който не издаваше нищо.

— Да.

Все още неспособна да повярва напълно, Маги се отпусна на един стол и подпря челото си с ръка. Имаше чувството, че цял тон тухли се е стоварил изневиделица отгоре й, натиквайки я в емоционалната бездна, в която бе пропадала и друг път — бездната, от която отчаяно се опитваше да избяга.

— Прав си — призна тя и шокът постепенно отстъпи място на болката. — Хендерсън наистина смята, че Мери-Тереса може да е мъртва. — Ужасните думи отекнаха болезнено в сърцето й и извикаха в очите й сълзите, с които тя така упорито се бореше. — Не мога да повярвам — призна Маги и мълчаливо поклати глава, опитвайки се да отрече очевидното. — Просто не мога да повярвам.

— Никой не знае със сигурност какво й се е случило. — Тейн огледа набързо малката, уютна стая, след което се доближи до камината, иззидана с речни камъни, и разгледа снимките, които събираха прах върху нея. — Възможно е все още да е жива.

— Трябва да е жива. — Маги не можеше да повярва, че Мери-Тереса може вече да не е между живите.

— Какво точно ти каза Хендерсън?

— Не много. — Почти нищо. Схематичните и бегли обяснения на Хендерсън по-скоро повдигаха нови въпроси, без да отговарят на старите. — Каза само, че секретарката й, Ивлин… О, наистина съм ужасно разстроена, щом не мога да си спомня фамилията на Ивлин.

— Лоурънс.

— Точно така — потвърди Маги, леко обезпокоена от факта, че Тейн знае толкова много подробности за живота на жената, с която бе разведен от години. — Та Ивлин се опитала да се свърже с Мери-Тереса и не могла. Освен това, доколкото разбрах, някой от телевизионното студио също се обадил в полицията. Полицаите, заедно с представител на студиото, струва ми се, отишли до дома й и влезли вътре. Мери-Тереса не си била у дома. Една от колите й също липсвала.

— На теб никой ли не ти се обади?

— Не — отрицателно поклати глава Маги.

— Не мислиш ли, че това е странно?

— Да — отвърна тя и се облегна назад. — Миналия уикенд обаче двете с Бека ходихме в „Cobur of Alette“ и ако ни е търсил някой, няма как да разбера, защото телефонният ми секретар не е включен.

Той я изгледа изпитателно.

— И защо?

— Това е дълга история — заяви тя, заобикаляйки отговора. Достатъчно лошо беше, че присъствието на Тейн я изнервя, пък и цялата неочаквана ситуация я караше да се съмнява каква част от случващото се е истина и каква част бе просто плод на въображението й. — Преместих се тук, за да избягам от постоянния хаос и неспирната надпревара и забързаност в града — призна тя, омеквайки съвсем малко. Никога не би й хрумнало, че би могла да сподели тайните си с Тейн Уокър — единственият мъж, който преди години открадна сърцето й и безсърдечно го разби на милион парченца. Колкото по-малко знаеше за личния й живот този мъж, толкова по-добре.

Той вдигна вежди въпросително.

— На мен ми се струва, че телефонният секретар значително би улеснил живота ти.

— В определени случаи вероятно е точно така.

— В повечето случаи. — Той взе една от последните снимки на Бека и внимателно я разгледа — училищна фотография, на която се виждаха едричките зъби на Бека, тъмната коса, която трудно можеше да бъде укротена, и очите й, блеснали от зеления пламък, който тлееше и в погледа на Маги.

— Дъщеря ти?

— Да. — Нямаше смисъл да лъже. — На тринадесет години е.

— Хубава е — заяви той и хвърли един поглед към Маги. — Прилича на майка си.

Маги нямаше никакво намерение да се хваща на тази въдица. Не и отново. Та тя наближаваше четиридесетте, за бога! Не беше вече наивна седемнадесетгодишна хлапачка.

— Хората казват, че е взела и характера ми.

Краищата на устните му едва-едва потрепнаха нагоре.

— Изпитвам дълбоко съжаление към всеки, застанал на пътя й.

— За жалост това обикновено съм аз.

— Предполагам, че се справяш без проблем.

— През повечето време. — Маги погледна часовника си, после нервно прехапа устни и се изправи. — Трябваше вече да се е прибрала. — Приближи се до големия прозорец и запали лампата, монтирана на висок стълб близо до обора. Насипаният с чакъл двор се обля в ослепително синя светлина.

— Къде е тя?

— Отиде да язди. Нагоре по хълма. — Маги скръсти ръце и се загледа през прозореца. — Когато тръгна, навън беше още светло. Надявах се да се върне до това време. — Разтревожена до смърт заради Мери-Тереса, Маги започна да се измъчва и от все по-силно безпокойство за дъщеря си. Отвори вратата и излезе на верандата, като непрекъснато си повтаряше, че трябва да се успокои и да укроти сърцето си. Твърде много неща се случваха едновременно. Не стига, че отново й се налагаше да се разправя с Тейн, който продължаваше да е все така първичен и непочтителен, не стига, че Мери-Тереса бе изчезнала, ами като капак на всичко трябваше да се притеснява и за Бека.

Чу, че Тейн я последва на верандата, долови присъствието му непосредствено зад себе си, почувства топлината и грубата мъжественост, които излъчваше. Хайде, Бека, помисли си тя, молейки се дъщеря й да се върне.

Температурата се бе понижила рязко с падането на нощта. Зимата вече беше на път, прогонвайки и последните топли дни на късната есен.

— Изобщо не трябваше да я пускам — заяви Маги, колкото на себе си, толкова и на Тейн.

Баркли изведнъж изръмжа ниско и заплашително, приковал очи върху непознатия, осмелил се да нахлуе във владенията му.

— Всичко ще бъде наред.

— И откъде си толкова сигурен? — Маги рязко се обърна, поддала се на присъщата си избухливост. Тейн беше застанал толкова близо, че едва не се блъсна в него. Отстъпи крачка назад и го изгледа язвително. — Не знаеш абсолютно нищо нито за Бека, нито за местността, нито пък за коня й. Нищо не знаеш! Най-неочаквано се появяваш на прага ми с ужасни новини, а след това… след това… се мотаеш наоколо и ми сервираш баналности за безопасността на дъщеря ми. — Съзнаваше, че крещи без повод, че отново дава воля на острия си език, но нервите й бяха опънати до скъсване и в момент като този просто не можеше да разчита на здравия си разум.

Тейн повдигна подигравателно едната си вежда и тя прехапа език. Беше изнервена. Притеснена. А присъствието му в дома й изобщо не й помагаше. И до ден-днешен си спомняше с най-големи подробности прегръдките му, силата на ръцете му, заякнали от тежката работа в ранчото, допирът на бедрата му и ужасната самота на дните, последвали измяната му.

Той я изгледа изпитателно, приковал поглед върху лицето й, и Маги като че ли отведнъж остана без дъх.

— Права си — съгласи се Тейн. — Не зная нищо за теб и детето ти.

Маги долови звука на приближаващи се копита.

— Слава богу! — Слезе по стълбите в мига, в който Джаспър влетя, препускайки в галоп, през отворената порта в другия край на корала. Сивата му козина блестеше на лунната светлина.

Сърцето на Маги се преобърна.

Всичките й страхове се върнаха.

Жребецът беше без ездач. Седлото все още беше на гърба му, стремената висяха свободно на хълбоците му, а юздата се влачеше и танцуваше по пътя. Конят рязко спря и се изправи на задните си крака. Маги вече тичаше през двора към корала. С обезумели очи и запенена уста, с окъпано в пот тяло, жребецът неспокойно лудуваше в ограденото пространство.

— Предполагам, че това е нейният кон. — Тейн тичаше непосредствено зад нея.

— Правилно предполагаш — съгласи се Маги, сграбчи юздите, чудейки се какво да предприеме от тук нататък. Силен страх разяждаше душата й, но тя продължаваше да си повтаря, че не бива да се паникьосва. Искаше й се да повярва на увереността, с която Тейн й бе заявил, че с дъщеря й всичко ще бъде наред. — Нещо се е случило. Трябва да отида да я намеря. — Погледна към хълмовете, потънали в мрак. Умът й работеше на бързи обороти.

— Ще ти помогна.

— Не си длъжен да…

— Маги, престани! — Тейн я сграбчи за раменете с твърдите си и силни ръце.

— Но…

— Казах, че ще ти помогна — повтори той и я разтърси едва-едва, сякаш за да проясни главата й. — Може да имаш нужда от мен.

И това беше самата истина. Още повече, че безопасността на Бека беше заложена на карта. Нищо друго нямаше значение.

— Прав си. Аз… имам фенери в къщата.

— Вземи ги. — Той присви очи и се вгледа в заобикалящия ги мрак. — Вземи и клетъчен телефон, ако имаш.

— Клетъчен телефон?

— В случай, че се наложи да се обадим за помощ.

— О! — Не можеше да си позволи да мисли по този начин, не можеше да повярва, че Бека би могла да е сериозно ранена. Не още. — Нямам клетъчен телефон, а и те не работят добре в този район.

— Аз имам в пикапа. Ще го взема.

Тя не го изчака. Докато Тейн крачеше към пикапа, Маги се втурна към къщата, грабна два прожектора, резервни батерии, няколко одеяла, якето си и аптечката за първа помощ. Долови мирис на изгоряло и си спомни за задушеното. Мина край печката и изключи всички котлони. Разрови се из шкафа и откри един стар термос, изплакна го и го напълни със студена вода. Не искаше да повярва, че Бека би могла да е ранена, но се налагаше да мисли практично и разумно. Очевидно имаше някаква причина, поради която Бека не беше на гърба на коня си при завръщането му у дома.

И по всяка вероятност случилото се едва ли бе по желание на Бека.

Маги изтича от къщата, понесла товара си. Усещаше силните удари на сърцето си. Имаше чувството, че то се е преместило и бие чак в гърлото й.

Джаспър, освободен от юздата, беше завързан за оградата и изглеждаше сравнително спокоен.

Маги се затича през двора.

Бледа светлина струеше през прозорчето на обора. Маги зърна Тейн да оседлава два коня — петнист жребец на име Диаболо и един жълтеникав кон, наречен Сендмън. Тя бутна с рамо вратата на обора, откачи от закачалката на стената стара кожена чанта и я натъпка с нещата, които се надяваше да не й потрябват.

— Ето. — Подаде единия прожектор на Тейн.

— Благодаря. — Той го взе и за миг докосна пръстите й със своите. — Всичко ще бъде наред.

— Зная. — Но не знаеше. Прехапа устни и се приближи до жребеца. С опитни пръсти нагласи седлото на жълтеникавия кон. В ума й се въртяха всевъзможни ужасии — представяше си Бека сам-самичка, ранена, кървяща и бледа, уплашена от непрогледната нощ. Продължи да работи механично — скъси стремената, закрепи кожената чанта на седлото. — Ще тръгнем нагоре към билото — рече тя и оправи единия ъгъл на седлото на Сендмън. — Там… там е любимото място за езда на Бека. Ако не е там, ще тръгнем по старата пътека, която криволичи успоредно на потока. Може да е спряла да пие вода и да почине малко или… или кой знае? Ако и там няма следа от нея, ще се насочим на север и ако я няма и там… — О, боже, трябва да е там, трябва да…

— Маги! — Тейн рязко се обърна и сграбчи за раменете. Пръстите му се забиха в плътта й, топлият му дъх опари врата й. — Намали малко темпото, моля те! Така ще се побъркаш.

Думите заседнаха в гърлото й. Затвори за миг очи, опитвайки се да прогони ужасяващите картини, които се лутаха в главата й. Пое дълбоко въздух и някак си успя да се овладее и да възвърне самообладанието си. Тейн имаше право. Тя кимна и почувства как ръцете му се преместиха. Той бавно я завъртя с лице към себе си.

Когато най-сетне вдигна очи, за да го погледне, Маги видя изсеченото му лице, което изглеждаше напрегнато и изпито. Беше толкова близо до него, че различаваше порите по кожата му, виждаше загрижеността в очите му, които се взираха в нейните и сякаш се опитваха да достигнат до най-съкровените кътчета на душата й.

— Ще я намерим — обеща й той. Очите й се напълниха със сълзи. — Не си причинявай това.

Сендмън изпръхтя.

— Разбира се, че ще… — Тя преглътна мъчително. Гърлото й дращеше от болка, дробовете й сякаш бяха останали без въздух.

Тейн я разтърси внимателно.

— Казах, че ще я намерим. — Изгледа я продължително. Погледът му беше сериозен. — Вярваш ли ми?

Тя не отговори.

Пръстите му се забиха по-дълбоко в плътта й.

— Вярваш ли ми?

— Да.

— Добре. — Той леко разхлаби хватката си, макар да не изглеждаше убеден в искреността й. — Хайде да тръгваме. Ти ще водиш.

— Да, зная.

— Гледай да не ме изгубиш. — Той я пусна и тя едва не падна назад. Думите, изречени толкова нежно, я върнаха назад във времето, когато бе готова на всичко да го чуе да й говори по този начин.

— Аз… няма — промълви тя. Веднага след това се овладя, обуздавайки неканените си мисли. Леко се изкашля, сграбчи юздите на жълтеникавия кон и, твърдо решена да не се размеква повече, го изведе от обора. Въпреки лампата, която светеше на двора, нощта изглеждаше още по-тъмна, а във въздуха се усещаше хапещият хлад на приближаващата зима. Луната бе полузакрита от тъмните облаци.

Маги изсвири на Баркли, метна се на седлото, обърна коня по посока на вятъра и заби пети в хълбоците му.

— Да тръгваме — рече тя и жребецът хукна напред. Изпод копитата му се разхвърчаха камъчета и пръст. Бързо излязоха през портата, прекосиха най-близкото пасбище и се насочиха към необятната планинска местност, собственост на правителството.

— Бека! — извика Маги.

Студеният вятър я блъсна в лицето и развя кичурите коса, измъкнали се от конската й опашка.

— Бека! — С лявата ръка стискаше юздите, а с дясната държеше прожектора и осветяваше местността пред себе си. Баркли, изплезил език, тичаше редом с коня. Липсващият крак очевидно не му пречеше.

Тейн препускаше непосредствено зад нея и осветяваше с фенера си туфите буренаци, тревата и изсъхналите диви цветя, с които бе осеяна местността, през която минаваха.

Маги, напрегнала слуха си до крайност, непрекъснато се питаше дали ще успеят да намерят дъщеря й. Единственото, което чуваше обаче, бе накъсаното дишане на конете и тропота на копитата им. Планините в тази част на Айдахо представляваха стръмни и отвесни зъбери, спускащи се зловещо към дълбоки пропасти, тъмни и опасни като заобикалящата ги нощ.

Не се предавай, повтаряше си наум Маги. Бека е умно момиче. Дори и да е ранена, ще съумее да измисли нещо. Освен ако не е в безсъзнание.

Или още по-лошо.

Не! Не! Не! Страхът сякаш яздеше на седлото редом с нея, но тя се опитваше да отхвърли най-ужасните си страхове, да изтласка от мислите си най-страховитите, кървави сцени, които заплашваха да я парализират от ужас.

Моля те, господи, запази Бека. Закриляй я. Тя е само едно дете. Моето детенце.

— Бека! — извика отново Маги, стиснала юздата с всичка сила. — Бека! Чуваш ли ме?

Отговори, миличка, моля те, отговори ми. Дефилето, през което лъкатушеше потокът — тъмна, виеща се сред бездната пропаст — изведнъж изникна пред тях, разсичайки полята, окъпани от лунната светлина. Маги сръга с колене жълтеникавия кон, наклони се ниско и го пришпори напред. Сендмън вирна глава и се понесе в нетърпелив галоп. Крачките му станаха по-дълги и по-бързи.

Привела глава ниско над врата му, Маги почувства, че конят се готви за скок. Двамата заедно прелетяха над плиткия поток, който разсичаше местността.

Конят се приземи тежко и костите й сякаш се раздрънчаха от удара. Животното наруши за миг ритъма си, изпръхтя, изкачи се нагоре по склона. Възвърна равновесието си и отново полетя напред, отнасяйки Маги към тъмните склонове, в подножието на които растяха самотни борове и лиственици, извисили се като стражи в началото на клисурата.

— Внимавай! — извика Тейн непосредствено зад нея, когато я видя да осветява с прожектора си пътеката, започваща от близкия храсталак.

— Винаги внимавам — тихичко промърмори тя. Последното нещо, което я интересуваше в момента, беше собствената й безопасност. Конят обаче сам намали скоростта и пое по пътеката, докато Маги размекваше фенера над главата му и осветяваше със самотния му лъч изникналия пред тях хълм, залесен с храсталаци и дебели дървета, които се открояваха едва-едва на бледата светлина.

— Бека! — изкрещя Маги, а след това прошепна: Моля те, моля те, трябва да си добре.

— Бека! — Гласът на Тейн отекна из хълмовете и за секунда Маги изпита признателност за силата и подкрепата му. Мислено му благодари за това, че не е сама и има на кого да се опре.

Никога, Маги! Не можеш да разчиташ на този мъж, никога не можеш да му се довериш! Спомни си какво ви причини — на теб и на Мери-Тереса. Спомни си, за бога, защо е тук! Защото е в беда. Защото по някакъв начин е замесен в изчезването на Мери-Тереса. Сърцето й отново се сви от болка, в главата й нахлуха опасения. Точно в този момент не можеше да се тревожи за Тейн. Можеше единствено да се възползва от помощта, която й предлагаше. След като намерят Бека… ако я намерят… Не! Когато намерят дъщеря й, Маги ще се справи и с Тейн.

Конят й вече се потеше обилно, борейки се със стръмната пътека. Светлината на прожектора започна да отслабва. Маги крещя докато пресипна; викаше с пълно гърло, отказвайки да отстъпи пред смразяващия страх, че никога повече няма да види дъщеря си. Тъмните планински върхове се извисяваха над нея, от двете страни на тясната пътека зееха дълбоки каньони.

Маги си представи дъщеря си като новородено бебе, дошло на белия свят с пронизителен рев и зачервено от усилието личице. После си спомни партито по случай втория й рожден ден, видя я как щастливо пъха двете си пълнички ръчички в тортата, видя Мери-Тереса да се смее и да флиртува безсрамно с Дийн.

— Мамо! Тук съм! — Гласчето беше слабо. Едва доловимо.

— Бека! — Маги рязко спря с разтуптяно сърце. Очите й се напълниха със сълзи на облекчение. Тя се изправи на стремената, вдигна прожектора високо и описа широка дъга със светлия му лъч. — Къде си? — По дяволите, нищо не се виждаше.

— Мамо! Помогни ми.

Тейн спря до нея и, присвил очи, се вгледа в тъмнината. След това насочи лъча на фенера си към ниските храсталаци пред тях.

— Бека, не те виждам — извика Маги.

— Тук съм, до изгорялото дърво…

Ориентирайки се по гласа й, Тейн насочи лъча на прожектора към нащърбения дънер на бор, намиращ се на около двадесетина метра встрани от пътеката. Огромното някога дърво очевидно е било улучено от светкавица, която го бе превърнала в черен, полуизгорял пън. Бека седеше точно там, опряла гръб в черната му кора. Лицето й беше бледо и изпито, тъмната коса падаше над очите й, но едната й ръка бе вдигната високо във въздуха, за да привлече вниманието на Маги.

Преизпълнена с облекчение, тласкана от прилив на адреналин, Маги скочи от седлото и притича късото разстояние с разтрепераните си крака, които сякаш всеки момент щяха да се подгънат под тежестта й.

— О, боже, Бека, какво се случи? Ранена ли си? — Тя коленичи до Бека, благодарна, че детенцето й е живо и здраво.

— Проклетият Джаспър ме хвърли. — Очите на Бека гледаха сърдито. Ядно сключените й вежди образуваха права линия. Обхваналият я гняв обаче не можеше да прикрие напълно спотайващия се в душата й ужас, а следите от сълзи по бузите й издаваха истинските й чувства. Зъбите й тракаха и тя цялата се тресеше от студ. — Той пощръкля без причина. Без каквато и да е причина.

— Ти добре ли си? — попита Маги, забелязала охлузените места и синините по бузите и лактите на Бека. Тейн, който продължаваше да държи прожектора така, че да осветява района около Бека, се приближи, без да слиза от коня.

— Да… Не… ударих си глезена.

— Дай да видя. — Маги внимателно свали ботуша на Бека. Дъщеря й извика от болка и прехапа устни. Десният й глезен бе започнал да се подува.

— Не зная какво му стана на Джаспър — сърдито изръмжа Бека. — Надявам се да се изгуби в гората и да стане храна за койотите.

— Много лошо, че искаш това — отбеляза Маги и се усмихна едва-едва. — Той вече си е у дома.

— Жалко! — Бека подсмръкна, сърдита на коня, на майка си и на целия свят. — Ако бях на твое място, щях да го продам, за да направят от него кучешка храна.

— Ще си помисля по въпроса — обеща Маги, макар да нямаше никакво намерение да прави нещо подобно. Не беше в настроение за нови спорове, а Бека изглеждаше повече ядосана, отколкото ударена. И слава богу!

— Кой е той? — попита Бека, засенчила очите си с ръка. Сбръчка нос и погледна Тейн, който слезе от коня и се присегна за кожената чанта.

— Той е… — Как би могла да й обясни? И защо? — Той е приятел — заяви Маги и езикът й едва не се заплете от изречената лъжа. Погледна през рамо към мъжа, предизвикал объркването у дъщеря й, и за част от секундата гърлото й пресъхна при вида му. Беше висок мъж и, застанал там с юздите в ръка, представляваше внушителна гледка. Широките му рамене изпъваха якето до скъсване, но талията и ханшът му бяха достатъчно стегнати и стройни, за да си позволи да обуе тесните, износени дънки, които прилепваха към краката му като втора кожа. Цялото му същество излъчваше сексуална чувственост, но той се държеше така, сякаш няма и най-малка представа за въздействието, което оказва на хората около себе си.

Не че на Маги й пукаше. Вече не.

— Бека, това е Тейн Уокър.

— О! — Тя прикова поглед върху него. — Тейн? Не беше ли…

— Съпруг на леля ти — намеси се той. — Преди много време. Приятно ми е да се запознаем. — Подаде едно одеяло на Маги.

— Да, точно така. И на мен ми е приятно — изрече Бека, но гласът й не прозвуча съвсем искрено.

— Дай сега да те огледам — предложи Маги. Пренебрегнала напълно Тейн, тя наметна одеялото около раменете на Бека, а след това внимателно докосна глезена й.

— Оох! Внимавай! — Бека рязко си пое дъх. В клоните на един от високите борове, извисили се около тях, се обади бухал. — За бога, мамо!

— Просто се опитвам да помогна.

— Като ме убиеш ли? — сопна се Бека.

Маги се дръпна назад и седна на петите си, повтаряйки си, че лошото настроение на Бека е добър признак. Щом беше така ядосана, значи не я болеше чак толкова много.

— Знаеш, че никога не бих ти причинила болка нарочно, миличка.

— Да, да. Знам… — Бека се усмихна несигурно, но само след миг от усмивката не остана и следа.

Тейн се наведе напред и коленичи редом с майката и дъщерята. Прикова върху Бека изпитателния си поглед и попита:

— Мислиш ли, че ще можеш да яздиш?

Бека кимна бавно в отговор и внимателно го измери с поглед.

— Вероятно.

— Добре. — Подпря се на коляно и я инструктира да го прегърне през врата. Когато Бека се подчини, Тейн пъхна едната си ръка под свитите й колене, а с другата подпря гърба й. — Дръж се.

С лекота повдигна дъщеря й от земята и я понесе, както си беше увита с одеялото, към петнистия жребец. Онази част от Маги, която не желаеше да има нищо общо с Тейн, едва не възрази на тази близост с дъщеря й — Тейн докосваше Бека и това я изнервяше до крайност, — но тя прехапа език и мълчаливо си напомни, че независимо от мотивите, накарали го да дойде в Айдахо, той все пак й бе помогнал да намери Бека. Факт, който означаваше много за нея.

Тейн помогна на Бека да седне на гърба на петнистия жребец. През цялото време се отнасяше към нея с нежност, на каквато Маги не мислеше, че е способен. Бека се опита да се настани по-удобно на седлото и проплака от болка. После рязко си пое дъх. Баркли, скрит в сенките, изръмжа, а конете се разшаваха неспокойно.

— Добре ли е така? — попита Тейн, когато тя най-после се настани.

— Така… мисля. — Лицето й обаче беше призрачно бледо.

— Добре. Хвани се за издадената част на седлото. — Той постави ръцете й върху кожената издатина. — Искам веднага да ми кажеш, ако почувстваш, че ти си вие свят. Не ми се ще да паднеш от коня.

— Няма. — Тя смело отметна назад косата, паднала върху очите й.

— Бека, сигурна ли си, че можеш да се справиш? — попита Маги.

— Трябва да се справя. — Тя леко изпъчи слабичките си раменца.

Тейн потупа с ръка дебелия врат на коня, след което погледна нагоре към дъщерята на Маги.

— Ако почувстваш нужда от почивка, само ми кажи.

— Добре — обеща Бека.

— Надявам се, че наистина ще го направиш. — Осветявайки с прожектора пътя пред себе си, Тейн поведе петнистия жребец надолу по хълма. Маги, възседнала жълтеникавия кон, тръгна бавно зад тях и мълчаливо отправи благодарствена молитва към бог, който бе запазил живота на дъщеря й.

Това, че Тейн Уокър отново бе въвлечен в живота й, не беше чак толкова важно.

Или поне така й се искаше да вярва.

 

 

— Ще се оправи. — Лекарката, дребничка жена, облечена с бяла престилка, която й беше с поне три номера по-голяма, и с табелка, на която пишеше: „Пени Кренстън, доктор по медицина“, погледна Маги над очилата си, които сякаш всеки момент щяха да се изплъзнат надолу по късия й прав нос. — Глезенът е изкълчен, но рентгеновите снимки показват, че състоянието му не е чак толкова тревожно. Не се вижда нищо счупено. Въпреки това, за да сме напълно сигурни, ще ви изпратя за консултация при специалист. В случай че съм пропуснала нещо.

— Благодаря! — Маги изпита огромно облекчение. Беше шофирала повече от част до денонощната клиника в Люистън, където установиха, че, като се изключат синините и ожулванията, както и сериозно пострадалата гордост на Бека, дъщеря й всъщност нямаше сериозни наранявания. На ярката светлина на силните флуоресцентни лампи, монтирани на тавана на помещението, Бека изглеждаше съвсем мъничка и бледа. Очите й бяха широко отворени, а по цялото й тяло червенееха драскотини, които обаче не изглеждаха много дълбоки. Вече бяха измили мръсотията от лицето и ръцете й и, като се изключи подутината около глезена й, тя изглеждаше съвсем добре.

Доктор Кренстън отново насочи поглед към пациентката си.

— Няколко дни, а може би дори седмица-две, ще се наложи да използваш патерици. Ще си помагаш с тях докато болката отшуми. Ще ти изпиша и обезболяващи, които ще взимаш през първите няколко дни. Искам да си почиваш, да държиш крака си вдигнат високо и да го налагаш с лед в продължение на четиридесет и осем часа.

— Значи никакво училище, така ли? — нетърпеливо попита Бека.

— Ами-и-и… Струва ми, че ще можеш да се върнеш в клас. Може би не през първите няколко дни, но след това ще можеш да посещаваш учебните занятия без проблем. — Тя намигна на Бека, която изразително завъртя очи и, с помощта на Маги, докуцука до стария джип, станал една от причините за постоянното раздразнение на Бека, която за нищо на света не можеше да проумее защо трябваше да заменят чудесното си беемве с това разнебитено и очукано возило с четири скорости и ударен десен калник. Но пък Бека, така или иначе, не би могла да разбере разликата между една луксозна кола, купена на лизинг, и един напълно изплатен джип, пък бил той и малко поочукан.

Веднага щом влязоха в джипа, Бека свали седалката си назад, облегна се и затвори очи.

— Как така този тип Тейн изведнъж се озова у дома? — попита тя.

Маги изкара колата от паркинга и пое на изток. Наближаваше полунощ, небето бе забулено от облаци, които скриваха напълно звездите и луната. Светлините на Люистън бавно избледняха в далечината зад тях и тъмната нощ ги обгърна отвсякъде.

Маги се заигра с радиото и спря едва когато попадна на някаква кънтри станция, по която звучеше песен на Гарт Брукс.

— Тейн е тук, защото леля ти Мери май има някакви неприятности — каза Маги. Не желаеше да навлиза в повече подробности докато не научи със сигурност какво точно се е случило с Мери-Тереса.

— Искаш да кажеш Маркиз — поправи я Бека, а в гласа й се прокраднаха нотки на неодобрение.

— За мен тя все още е Мери-Тереса и винаги ще си остане така.

— Тя смени името си преди доста години. — Без да вдига глава от седалката, Бека се извърна и погледна майка си. — Най-малкото, което можеш да направиш, е да уважиш решението й.

Маги бе твърдо решена да не позволи на Маги да я въвлече в поредния спор.

— Старите навици трудно се променят.

— Не и ако положиш усилие, мамо.

— Хайде стига! Забрави за това.

— И какво не е наред с Маркиз?

— Не зная — призна си честно Маги. — Превключи на по-ниска предавка, за да вземе един остър завой и зърна задните стопове на някаква кола, която се движеше далеч пред тях. — Изчезнала е.

— И какво? Понякога тя просто решава да се чупи нанякъде.

— Зная. — Маги би трябвало да се успокои донякъде от факта, че сестра й бе известна с лекомислието си и в миналото неведнъж се бе случвало да изчезне за по няколко дни. Този път обаче беше различно. Този път се бе намесила полицията. А също и Тейн Уокър, първият съпруг на Мери-Тереса, който в този момент се намираше в къщата на Маги и я чакаше.

— Лошото е, че като че ли никой не знае къде се намира леля ти. Абсолютно никой.

— Не я обвинявам. Много известни хора понякога изпитват желание да се покрият за известно време.

— Вярно. Така е.

Маги бе почувствала, че през последните месеци сестра й все повече и повече се отдалечава от нея и се изолира от близките си. Тя обаче си имаше свои собствени проблеми и, погълната от тях, не бе обърнала внимание на близначката си, надявайки се, че в края на краищата Мери-Тереса ще съумее отново да си стъпи на краката. В миналото винаги бе успявала да се справи сама.

Този път обаче беше различно.

Не можеше да каже истината на Бека — е, поне не цялата истина. Не и преди самата тя да разбере какво точно се е случило.

— Тук е ужасно студено — оплака се Бека и Маги побърза да засили парното. Зимата със сигурност бе на път, а колкото повече се изкачваха нагоре към планината, толкова по-студено ставаше в колата. И в това нямаше нищо чудно, защото парното на джипа, което се нуждаеше от ремонт, работеше само в две положения. В резултат на това в колата беше или непоносимо горещо, или дяволски студено. Този път Маги избра адската жега, тъй като Бека очевидно смяташе, че е застрашена от измръзване.

— Та беше започнала да ми казваш какво търси тук този Тейн — подхвърли момичето, отвори едното си око и погледна Маги, която стискаше волана с двете си ръце. — Той и Маркиз са разведени от много години.

— Предполагам, че просто се тревожи за нея. — Маги кимна, предпочела за момента да не разсъждава върху причините, довели Тейн в Айдахо.

— Мислех, че не го харесваш.

— Наистина не го харесвам. — Това поне си беше чистата истина. Стигнаха разклона на пътя и поеха на юг. Местността беше неравна; мрачните възвишения тъмнееха заплашително в черната нощ. — Просто решил, че може би зная къде се е дянала Мери — искам да кажа Маркиз.

— Защо? — замислено попита дъщеря й. — Още ли е влюбен в нея?

Несъмнено. Както и всички други мъже в живота й.

— Не зная — отвърна Маги и предпочете да не обръща внимание на болката, която изпита при спомена за неговата измяна и за вероломното предателство на Мери-Тереса.

— И сега той е в къщата ни и ни очаква?

— Така мисля. Разбрахме се да подсуши конете и да ги прибере в обора.

Бека се прозина и въздъхна.

— Ще остане ли да пренощува у нас?

Маги си пое рязко дъх.

— Не! — Тонът й беше повече от красноречив.

— И къде ще прекара нощта в такъв случай?

Добър въпрос, саркастично отбеляза Маги. Въпрос, върху който не смяташе да размишлява. Каквото и да се случеше обаче, Тейн Уокър нямаше да прекара нощта под нейния покрив. За нищо на света.

 

 

Тейн потупа Диаболо по изпъстрената с петна задница, после загаси осветлението в обора и излезе навън в тъмнината. Луната се бе скрила зад черните облаци, вятърът се бе усилил, понесъл във въздуха първите танцуващи снежинки. Тейн вдигна яката на якето си и се загледа в малката дървена къщичка, която Маги наричаше свой дом. В този момент му се искаше да е навсякъде другаде по света, но не и тук. Срещата с нея се оказа грешка — голяма при това. Само че вече бе късно да промени каквото и да било. Късно беше за много неща.

Той поспря край пикапа, бръкна във вътрешния джоб на якето си и извади от там пакет омачкано марлборо. Беше му останала една-единствена цигара — и тя щеше да е последната изпушена от него цигара, ако се поддадеше на импулса да я запали. От няколко месеца насам ограничаваше броя на изпушените цигари, твърдо решен, че стекът „Марлборо“, който си купи в края на септември, ще бъде последният в живота му. И тази нещастна цигара бе последната от въпросния стек.

Тази неочаквана среща с Маги, допира на кожата й, специалният аромат на косата й — всичко това бе извикало в съзнанието му спомени, които той упорито се бе опитвал да погребе завинаги.

Но не бе успял. Провалил се бе с гръм и трясък. В мига, в който се пропука защитната стена, с която бе оградил миналото, в главата му нахлу порой от спомени, емоции и образи, с които не можеше да се бори. Спомни си деня, в който я бе срещнал за пръв път — наперена и неприлично самонадеяна гимназистка с осеяно с лунички лице, която вървеше по пътя, пременена с отрязани до коленете дънки и памучна блузка. Очите й бяха огромни и зелени, скулите — високи и изящни, а широката й лъчезарна усмивка нямаше равна на себе си.

Маги в целия си блясък. И още тогава успя да му разкаже играта.

Веднага бе разбрал, че под демонстрираната самоувереност се крие нещо друго, почувствал бе тъгата и неудовлетвореността, които тя така отчаяно се стараеше да прикрие. Беше се оказала голямо предизвикателство — първата жена, която трябваше да преследва, ухажва и убеждава.

Изгуби си ума по нея още в мига, в който тя му обърна гръб, и, размахала безгрижно блестящите си като махагон къдрици, прибрани в дръзка конска опашка, продължи по пътя си. Минаха толкова години от тогава, а в отношенията им като че ли нищо не се бе променило.

След часовете, прекарани с нея, Тейн почти беше успял да убеди сам себе си, че точно тази нощ щеше да има нужда от последната си доза никотин. Въпреки това стоически пъхна цигарата в изпомачкания пакет, а пакета отново прибра в джоба си. Изобщо не се съмняваше, че по-късно щеше да има отчаяна нужда от тази цигара.

Погледна часовника си и реши, че до завръщането на Маги остава поне още час. А може би дори два. Почувствал студените снежинки, които мокреха врата му, той се качи на предната веранда и събу ботушите си. Отвори вратата, без да обръща внимание на предупредителното ръмжене на старата овчарка, която лежеше на една черга до стария люлеещ се стол.

— Няма да оставя никакви следи — успокои кучето той.

Огледа малката къщичка с нейните пет малки като кутийки стаички, разгледа стените, изградени от пожълтял от годините бор. След това измъкна чифт ръкавици от задния си джоб, надяна ги на ръцете си и решително стисна зъби. Без повече размишления и колебания той прекоси късия коридор и се насочи към стаята на Маги.

Пред вратата поспря, изпитал леко чувство на вина, но веднага се пребори с този пристъп на слабост и влезе. Малката стаичка едва побираше двойното легло на Маги, скрина и бюрото, напъхано под ъгловия прозорец.

Във въздуха се усещаше ароматът на парфюма й и Тейн трябваше да си напомни, че е пристигнал в дома й с конкретна мисия и не може да си позволи да се разсейва. Ако можеше да вярва на стария будилник, поставен върху нощното шкафче на Маги, разполагаше със съвсем малко време, за да свърши онова, за което беше дошъл.

Преди целият ад да се е стоварил отгоре им.