Елизабет Гейдж
Гобленът (1)

Първа глава

— Марк Белфорт ще бъде там. Казах ли ти? — подхвърли уж небрежно Джийни.

В момента, в който Карен Медисън чу предупреждението от устата на приятелката си, се почувства в опасност. Балът с маски в Сан Суси й се струваше прелестен отдих от всекидневието, а сега неочаквано се превърна в скок в неизвестността.

Двете слязоха от таксито почти едновременно — Карен в костюм на Жулиета, стил Италиански Ренесанс, а Джийни с одежди, ексцентрично напомнящи за Изолда, и се отправиха да поздравят домакините. Чарлз Дъчейз, облечен като Наполеон, ги представи на жена си Милисънт, чийто костюм на Жозефина въпреки всичко не можеше да скрие загрижения й вид.

— Джийни! — възкликна Чарлз. — Тази вечер си по-прекрасна от всеки друг път!

— Благодаря ти — отвърна момичето. — И маската има заслуга за това.

— Глупости, скъпа! — По лицето на Чарлз пробягна странна смесица от упрек и съжаление. Упрек към склонността на Джийни да се подценява и съжаление заради момичето. Джийни не беше красива. Прилепналият й костюм не успяваше да прикрие пълната й фигура и за съжаление в думите й, че маската прикрива несъвършените й черти, имаше голяма доза истина. Джийни години наред се криеше зад маската на „душата на компанията“ и май се очакваше Изолда да изиграе същата роля.

— Това вероятно е прочутата ти приятелка от Кънетикът, за която сме слушали толкова много — додаде Чарлз и протегна ръка на Карен.

— Много ми е приятно — рече младата жена. — Имате прекрасна къща.

— Когато плащам данъците за нея, не мисля така — усмихна се той. — Но сте права. Чудесна е!

— Напомня ми двери към миналото.

— Понякога ми прилича на врата само в една посока — обади се Мили. — Човек лесно хлътва в претрупаната със стари вещи атмосфера от преди Гражданската война и не може да се измъкне назад към съвременността. Усещане, което ние, южняците, познаваме до болка.

— Не вярвам една истинска янки като вас да се вълнува твърде от миналото — вметна Чарлз.

— Може и да сте прав — съгласи се Карен. — Не съм мислила по този въпрос.

В интерес на истината в определени моменти Карен се улавяше, че изпитва странен копнеж по миналото. Новината, че Марк Белфорт ще присъства на празненството, й подейства като мощно завъртане на часовника на нейния живот и я захвърли във водовъртеж от чувства, с които се бе борила години наред. Имението на Дъчейз, сякаш възродено от миналото, само засили усещането за връщане на времето в съзнанието й.

— Да вървим — подкани я приятелката й малко припряно, очевидно забелязала, че Карен се отдава на размисъл. — Искам да те запозная с някои хора.

— Нека го направя аз — предложи Чарлз.

— По-добре остани да посрещнеш закъснелите гости — спря го Джийни. — Познавам всички. Ще пазя Карен от досадниците и ще се погрижа да добие правилно впечатление за обществото на Кресънт сити.

Чарлз махна дружелюбно с ръка и я остави да прави каквото иска. Двете приятелки кимнаха любезно на Мили, която в този момент размахваше раздразнено дима от пурата, увил се около главата й.

Оказа се, че почти нямаше човек, когото Джийни да не познава. Странното бе, че маските по лицата на хората нито веднъж не я подведоха и тя без колебание отгатваше имената им, за да ги представи на Карен. По този начин постепенно я запозна с интересни хора от най-добрите семейства на Ню Орлийнз. Красноречивата сбирка от френски имена, всичките произнесени с деликатно южняшко провлачване, доукраси аромата на вечерта.

За съжаление Карен не познаваше хората, ето защо истинските им имена бързо се загубваха зад маските и сложните костюми, докато най-накрая се сливаха в многоцветна картина върху фона на покритите с ламперия стени на салона. Имаше нещо нереално в атмосферата наоколо и то бе по-скоро опасно и вълнуващо.

Карен неотклонно следваше Джийни сякаш тя бе скъпоценен спасителен пояс, който щеше да я отведе до заветния бряг далеч от спомените й. Шестнайсетгодишна и самотна, Карен бе учила една година в този град, когато се сприятели с грозноватата, мълчалива Джийни, която така и не успя да разцъфне като повечето свои връстнички.

Приятелството им бе претърпяло и добри, и лоши дни. Зародило се в училище, то продължи близо година след това, през което време момичетата постоянно си пишеха. После постепенно писмата се разредиха, поради появилите се нови ангажименти — Джийни си остана в Ню Орлийнз, а Карен се готвеше да постъпи в Барнард. След време Джийни замина за една година в Париж, за да усъвършенства френския си, което бе и основната й специалност в университета, а по странен каприз на съдбата по същото време Карен също се озова там, за един семестър, за да продължи образованието си по математика и социология в Сорбоната. Карен, както винаги, се отнасяше сериозно към заниманията си, а Джийни неизменно поддържаше вече възприетата от нея роля да бъде „душата на компанията“. Правиха продължителни разходки в Латинския квартал и до връщането на Карен у дома приятелството им се беше укрепило завинаги. Редовни писма и телефонни разговори поддържаха връзката им през годините.

Карен се възхищаваше от неизтощимата енергия на Джийни и от лекотата, с която общуваше с хората. Ала и не спираше да се пита дали причината за тяхното приятелство не бе само живата връзка, която поддържаше по-скоро Джийни. Пак Джийни бе единственият човек от обкръжението на Карен, който бе станал свидетел на емоционалните кризи в нейната най-ранна младост. Разбира се, дори Джийни не знаеше докрай всички подробности около онези тежки моменти в живота на приятелката си. Никой не ги познаваше в детайли, освен самата Карен… и Марк Белфорт.

Карен си даде сметка, че докато се стараеше да стои настрани от непознатите около себе си, търсеше с поглед една сложна личност — позната и непозната в същото време. Не беше виждала Марк от десетина години. Ако се бе променил толкова, колкото самата тя, вероятно бе неузнаваем, поне на външен вид. Да не говорим за онова, което се криеше зад маската му, каквато и да бе тя.

В едно от големите огледала видя отражението си. Изглеждаше страхотно в дълбоко деколтираната си рокля и внимателно подредената си фризура в ренесансов стил. Отслабнала бе значително през последната година и лицето й бе изпито и замислено, но странно привлекателно. Стегнатият корсаж на роклята подчертаваше тънката й фигура. Неволно се усмихна на илюзията. Та тя бе жена от края на двайсети век, отслабнала от преумора и напрежение, която се опитваше да прилича на девойка от шестнайсети век, чиято крехкост би трябвало да е резултат от незрялата възраст и да има алегоричен смисъл.

Залата бе изпълнена със звуците на оркестъра и гласовете на гостите. Карен чакаше да я запознаят с мъжа, когото не искаше да види. Репетираше на ум репликите, които би трябвало да го убедят, че тя не го помни и се губеше в догадки дали и той щеше да се прави, че не я познава.

Малко преди десет Мили се приближи до Карен в стаята, където тя разговаряше с няколко души, придружена от мъж с маска и костюм на Дон Жуан.

— Жулиета, бих искала да ти представя Дон Жуан — прекъсна Мили разговора в групата. — Мислили ли сте колко различна можеше да бъде съдбата и на двамата, ако се бяхте срещнали? Вероятно краят щеше да е далеч по-щастлив.

В първия миг Карен се изчерви. Дали пък Марк Белфорт не бе избрал да се скрие зад маската на Дон Жуан? Ала мъжът пред нея й се стори някак по-тежко сложен от Марк.

Щом чу гласа му, разбра, че пред нея стои друг човек.

— Крис Карпентър — рече непознатият. — От Чикаго съм и съм тук по работа. Джийни често говори за вас.

— Много ми е приятно — отговори Карен. — Откъде познавате Джийни?

Мъжът повдигна за част от секундата маската си, ала дори в тази кратка секунда тя успя да различи дружелюбното му лице, светлосиви очи и загоряла от слънцето кожа.

— Работех с бившето й гадже — отговори мъжът. — Това беше доста отдавна. Но както винаги Джийни не оставя приятелите да й се изплъзнат лесно. Вие сигурно най-добре го знаете.

— Така е — съгласи се Карен.

— Разбрах, че сте компютърен консултант. Бих могъл да ви използвам в моя бизнес.

— А с какво се занимавате?

— Работя в архитектурна фирма. Правим проекти за голяма част от обществените сгради в града. Шефът ни е малко старомоден. Що се отнася до документацията и счетоводството, още сме в каменната ера.

— Познато ми е — вметна с разбиране Карен.

— Всичко това е съвсем ново за мен — рече Крис, оглеждайки се наоколо. За първи път съм в Ню Орлийнз.

— И харесва ли ви?

— О, прекрасно е. Имам чувството, че пътувам с машина на времето. Не съм свикнал с такова очарование. В Чикаго миналото не е на почит. А дори и да държахме на следите от историята, големият пожар преди години унищожи много от тях.

— Тук наистина има много чар — въздъхна Карен. Внезапно споходил я спомен от този красив и невероятен град прогони усмивката от лицето й. Едва сега си даде сметка колко дълбоки следи бе оставил Ню Орлийнз в съзнанието й. — Защо не останете по-дълго?

— С удоволствие, ала се налага да се прибера след два дни. Служебни задължения.

— Може би някой ден ще се върнете отново — въздъхна младата жена. — Аз например се върнах.

Мъжът насреща й се усмихваше спокойно и в очакване да продължи. В същия миг Карен схвана, че той е свободен. Може би защото не спомена нищо за семейство или жена там, в Чикаго. Или погледът, с който следеше реакциите й, я наведе на тази мисъл.

Мили Дъчейз изникна внезапно и го поведе нанякъде. Карен се запъти навън от помещението. От другия му край Джийни, която бе в компанията на двама непознати, й помаха, но Карен не искаше да вижда вече никой друг и бързо се измъкна.

Към единайсет и половина тя стоеше сама в библиотеката на горния етаж. Балконът към стаята бе украсен с масивни гръцки колони, които правеха фасадата на сградата толкова забележителна. По стените висяха портрети. На един от тях бе нарисуван красив млад мъж с ботуши за езда. Замислените му тъмни очи й се сториха особено изразителни, макар очевидно картината да бе правена преди поне стотина години. Младият мъж се взираше в нея и сякаш очакваше Карен да отговори на безмълвния му, ала особено важен въпрос.

Тя излезе на балкона. Мислите й отново се върнаха към Брет. Изпитал бе едва ли не облекчение, когато чу, че Джийни я кани за една седмица. Но освен облекчението, тя прочете в очите му и познатата загриженост. Отношенията им през последната година ставаха все по-трудни. И двамата работеха дълги часове, виждаха се все по-малко. Доскоро извор на задоволство, служебното им израстване се бе превърнало в преграда между двамата. Някога Кънетикът им се бе струвал мечтано място за живеене, ала от известно време с появата на толкова много магистрали им се виждаше прекалено населен, прекалено изтощителен.

Страстта между двамата бе поугаснала, също както и зарядът им от оптимизъм. Най-пламенното им преживяване през последната година бе кратката сцена на ревност от страна на Брет, когато Карен демонстративно обърна подчертано внимание на Рон Хаверлинг по време на партито у Мартин. Спорът им постепенно набра скорост и при всеки следващ опит да говорят разумно и спокойно кавгата избухваше с още по-голяма сила.

Най-накрая Карен призна пред себе си, че причината бе само в нея. Ревност всъщност изпитваше тя. Ревнуваше Брет от все сърце, без капка разум. В работата си той общуваше с елегантни и агресивни млади адвокатки, които споделяха вижданията му за гражданските свободи и конституционното право. Работата на Карен като компютърен специалист бе свързана с досадни и скучни занимания и убедена, че това й се отразява, тя се чувстваше адски несигурна в себе си. Съвсем целенасочено бе флиртувала онази вечер с Рон Хаверлинг.

По време на безкрайните разправии нито Карен, нито Брет споменаваха думата „деца“, но в съзнанието на Карен тя бе на преден план. Вече с болка си даваше сметка, че майка й е била на нейните години — двайсет и осем, когато я бе родила. Брет, който беше вече на трийсет, мислеше за деца повече, отколкото искаше да си признае.

Трудно, много трудно беше да имаш деца в днешно време. Как да се почувстваш достатъчно сигурен, за да предприемеш толкова рискована стъпка, когато всеки момент можеш да бъдеш съкратен, да останеш без доход и само за една нощ всичко около теб да се сгромоляса.

Финансовата несигурност обаче бе само маска на нещо по-дълбоко. Когато дни, часове и години наред работиш в търсене на материална сигурност, изведнъж установяваш, че желанието да си щастлив и смелият ти оптимизъм постепенно са се стопили заедно с енергията ти. Същото важеше и за усещането за самия теб или дори за брака ти. Ето как борбата да запазиш своята мечта се оказваше най-страшният й унищожител.

Брет буквално взе думите от устата й, когато отбеляза:

— Най-добре върви. Може би наистина имаме нужда да си починем един от друг.

И въпреки всичко я заболя. Никога не се бе чувствала толкова самотна. Долу, в салона, Джийни се смееше и забавляваше с хора, които с радост биха приели и Карен, стига тя да не си бе наложила самоизолацията. А може би и Марк бе там някъде сред другите. Карен си даде сметка, че предпочита да седи горе сама, за да не се види с него.

Никога не можеше да предположи, че той ще бъде тук. Онази година, която тя прекара в Ню Орлийнз като нещастно и самотно девойче, й се струваше далечна, сякаш преживяна от друг. Доста дълго си бе забранявала да мисли за Марк, особено след като се срещна и ожени за Брет. Марк бележеше края на собственото й развитие — момент, деликатен и крехък, като онази пролетна нощ, която ги събра. В крайна сметка това не доведе до нищо, макар споменът за онази нощ, за огромно съжаление на Карен, да остави белег върху тялото й. Още една причина да я забрави.

Едва сега осъзна, че пристигането й в Ню Орлийнз съвсем сериозно криеше опасността тя да се срещне с Марк. Тук бе неговото родно място, цялото му семейство бе от този град. Не беше припарвала южно от линията Мейсън-Диксън от седемнайсетгодишна. Джийни бе единствената й връзка с Юга. Нима приемането на поканата не означаваше, че Карен искаше да се върне в миналото и се опитваше отново да измени на Брет?

Отворила бе прозореца и се взираше в представителните сгради на съседните имения, заобиколени от богата растителност. Магнолия, вечно зелен дъб и цъфтящ през нощта жасмин изпълваха мрака с аромат. Карен имаше усещането, че се връща в миналото, че погледът й скача назад през годините и се потапя в съвсем друг свят. Не е възможно да върнеш миналото, напомняше й гласът на разума. Ала нима същият този град и, разбира се, целият американски Юг, не бяха доказателство за способността на миналото да оцелее, да придаде колорит и чар на настоящето? За добро или за зло?

Наведе се над парапета, привлечена от магията на нощта, и духът й се потопи в годините назад.

Неочаквано зад гърба й се чу глас.

— Карен…

За миг тя помисли, че това бе плод на въображението й. Опря лице на дланите си, загледана надолу към улицата.

— Карен — проехтя отново. Гласът й се стори познат. Тя се отдръпна от прозореца и извърна глава навътре към стаята. Някой бе загасил осветлението. В сянката стоеше мъж, който я гледаше.

„О, как подпира бузка със ръчица!

Да можех, станал нейна ръкавица,

да я помилвам тъй!“

— Кой е там?

Мълчание. Сякаш самата тишина й се присмиваше в мрака.

— Кой сте вие? — потрепери гласът на младата жена.

— Гласът ти е все същият — промълви мъжът. — Тялото ти се е променило. Станала си по-висока, Карен. И по-хубава. Цяла вечер чакам да видя какво има под маската ти.

Карен усети, че пламва. Коленете й омекнаха. И неговият глас не се бе променил. Дълбок, спокоен, многозначителен.

— Не си ме забравила, нали? — попита той.

С известно усилие Карен си наложи да не отговори.

— Нали не си? — настояваше мъжът. Гласът му сякаш я галеше. — Да не би забравата да е твоето отмъщение? Не мога да те виня, ако е така.

Тя се отдръпна неволно към парапета, почувствала по-скоро, че той пристъпва напред. Боеше се от него, а и от себе си. Не биваше да идва тук, в тази стая.

„Знаеш, че маската на нощта е на лицето ми.“ Нечия ръка докосна рамото й и я привлече напред. Карен видя първо маската на лицето, а после проследи как мъжът я сваля. Лунната светлина затанцува по орловия нос, по силната челюст. Очите бяха леко скрити под сянката на тъмните вежди.

— Това положително го помниш — прошепна той почти върху устните й и я целуна властно и настойчиво. В следващия миг Карен усети, че този човек знае вече всичко за нея. Тя направи лек опит да се откъсне. В гърдите й се надигна стенание. Мъжът обгърна кръста й и я притегли към тялото си.