Майкъл Конъли
Кръв (17)

16.

Неинформираните — а сред тях бяха много ченгета и агенти, с които Маккейлъб беше работил през годините — често разглеждаха хипнозата като форма на полицейски вудуизъм, средство, към което прибягваха само, ако са изчерпали всички други. Маккейлъб твърдо вярваше, че не е така. Според него хипнозата бе достоверен метод за проникване в дълбините на човешкия мозък. Винаги, когато нещо се объркваше, вината се оказваше в хипнотизатора, а не в науката.

Маккейлъб се изненада, когато Уинстън му каза, че е съгласна с разпита на Ноаун под хипноза. Беше му споменала, че такава възможност е била предлагана на два пъти по време на седмичните заседания в детективското бюро, когато разследването на случая Кордел бе започнало да буксува. Но предложенията изобщо не се реализирали поради две причини. Първата беше по-важна. Хипнозата често се използваше от полицията до началото на 80-те години, когато Върховният съд на Калифорния бе постановил, че свидетели, чиято памет е освежена по този начин, не могат да свидетелстват пред съда. Това означаваше, че винаги, когато решават дали да подложат даден свидетел на хипноза, детективите трябва да преценяват дали вероятният резултат оправдава загубата на един свидетел. Хипнозата не бе приложена в случая Кордел, тъкмо защото Уинстън и нейният капитан не желаеха да загубят единствения си свидетел.

Втората причина беше, че след постановлението на Върховния съд шерифското управление бе престанало да обучава детективи да използват хипноза. В резултат, повече от петнайсет години по-късно детективите, които притежаваха това умение, вече се бяха пенсионирали. В управлението не беше останал нито един, който да е в състояние да хипнотизира Ноуан, и това означаваше, че ще трябва да използват външен хипнотерапевт. Така нещата още повече щяха да се усложнят, а бяха свързани и с разходи.

Когато Маккейлъб каза на Уинстън, че по време на работата си в бюрото повече от десет години е използвал хипнотерапевти и че би искал да подложат Ноуан на хипноза, тя посрещна предложението му с още по-голям ентусиазъм. Няколко часа по-късно вече беше получила разрешение и бе уредила сеанса.

Маккейлъб пристигна в детективското бюро половин час по-рано. Каза на Локридж, че може да се забави и го насърчи да иде да вечеря.

По време на следобедната дрямка треската му беше изчезнала. Чувстваше се отпочинал и готов. Вълнуваше го перспективата да изровят от ума на Ноаун солидна следа и да научат нещо, което да даде тласък на случая.

Джай Уинстън го посрещна на пропуска и го придружи до кабинета на капитана, като бързо разказваше:

— Обявих Болотов за издирване. Пратих кола до апартамента му, но вече го нямаше. Раздвоен е. Очевидно е изпуснал нервите си.

— Да, може би когато го нарекох убиец.

— Все още не съм убедена, че в момента постъпваме правилно. Естествено, Аранго не е доволен от онова, което си направил. Трябва да призная, че не сме разговаря ли предварително за това. Той смята, че се изхвърляш.

— Не се тревожи. Не ми пука какво смята Аранго.

— За Болотов ли се притесняваш? Каза, че ти взел адреса.

— Не. Това беше адресът на дока, не на яхтата. Пристанището е голямо.

Тя отвори вратата и пусна Маккейлъб пред себе си. В тесния кабинет ги очакваха трима мъже и една жена. Маккейлъб позна Аранго и Уолтърс от лосанджелиското полицейско управление. Уинстън го представи на капитан Ал Хичънс и на жената, художничка на име Дона Грос. Тя щеше да присъства в случай, че се наложеше да нарисува портрет на заподозрения, разбира се, ако Ноуан веднага не идентифицираше Болотов.

— Радвам се, че дойдохте по-рано — каза Хичънс. — Господин Ноуан вече е тук. Можем да започваме.

Маккейлъб кимна и погледна към другите. Аранго се подсмихваше с недоверчиво изражение. От стиснатите му устни стърчеше клечка за зъби.

— Прекалено много хора сме — каза Маккейлъб. — Това действа разсейващо. Човекът трябва да се отпусне. При такава публика това няма да стане.

— Няма да влизаме всички — отвърна Хичънс. — Бих искал вътре да сте двамата с Джай. Ако се наложи, ще повикате Дона. Ще запишем сеанса на видео. А тук имаме монитор. Оставалите ще гледаме от моя кабинет. Така става ли?

Той посочи към монитора, поставен в ъгъла върху масичка на колела. Маккейлъб погледна към екрана и видя мъж, седнал до маса със скръстени отпред ръце. Това беше Ноуан. Въпреки че носеше бейзболна шапка, Маккейлъб го позна от записа на банкомата.

— Чудесно.

Маккейлъб погледна към Уинстън.

— Приготви ли снимка на Болотов?

— Да. На бюрото ми е. Първо ще му я покажем в случай, че извадим късмет. Ако успее да го идентифицира, няма да го хипнотизираме, за да го запазим за съда.

Маккейлъб кимна.

— Щеше да е много по-добре — започна Аранго, — ако бяхме показали на Ноуан снимките преди птичката да отлети.

Той погледна към Маккейлъб. Маккейлъб понечи да му отговори, но реши да си премълчи.

— Нещо конкретно, което искате да го питам?

Аранго се обърна към партньора си и намигна.

— Да, за регистрационния номер на джипа, с който престъпникът се е измъкнал. Чудесно ще е, ако ти го каже.

Аранго триумфално се усмихна. Клечката продължаваше да стърчи от долната му устна. Маккейлъб му се усмихна в отговор.

— Вече е правено. Веднъж жертвата на изнасилвач ми даде пълно описание на татуировката върху ръката му. Преди хипнозата не си спомняше за каквато и да е татуировка.

— Добре, направи го пак. Дай ни регистрационен номер. Дай ни татуировка. Приятелчето ти Болотов ги има достатъчно.

В гласа му явно се долавяше предизвикателство. Аранго като че ли държеше да приеме всичко лично, сякаш желанието на Маккейлъб да залови сериен убиец по някакъв начин изразяваше неуважение към него. Това беше смешно, но Маккейлъб го бе предизвикал със самото си участие в случая.

— Добре, момчета — намеси се Хичънс, като се опита да разсее напрежението. — Просто ще направим експеримент, това е всичко. Струва си. Може да получим някакъв резултат, може и да не получим.

— Междувременно обаче, губим този човек като свидетел в съда — подметка Аранго.

— Какъв съд? — попита Маккейлъб. — С онова, което сте постигнали, не ви предстои никакъв съд. Това е последният ти шанс, Аранго. Аз съм последният ти шанс.

Аранго рязко се изправи. Не за да предизвика Маккейлъб физически, а за да подчертае думите си.

— Виж, задник такъв, не се нуждая от някакъв скапан федерален да ми казва как да…

— Добре, добре, достатъчно — изправи се и Хичънс. — Ще го направим, при това незабавно. Хайде, Джай, заведи Тери в стаята за разпит и започвайте. Останалите ще чакаме тук.

Уинстън изведе Маккейлъб от стаята. Той хвърли поглед през рамо към Аранго, чието лице беше потъмняло от гняв. Дона Грос иронично се усмихваше. Сблъсъкът на тестостерони очевидно й доставяше удоволствие.

Докато минаваха покрай празните бюра в офиса на детективите, Маккейлъб раздразнено поклати глава.

— Извинявай — каза той. — Не мога да повярвам, че му позволих да ме подведе така.

— Няма нищо. Този тип е задник. Рано или късно щеше да се случи.

След като се отбиха до бюрото на Уинстън да вземат папката със снимките, двамата продължиха по коридора и тя спря пред затворена врата. Постави ръка на бравата, но преди да влезе, погледна към Маккейлъб.

— Е, имаш ли предвид нещо конкретно?

— Основното е след началото на сеанса само аз да общувам с него. По този начин няма да се обърка. Така че, ако се наложи ние с теб да си кажем нещо, можем или да си пишем бележки, или да посочим към вратата и да разговаряме тук навън.

— Ясно. Добре ли си? Изглеждаш ужасно.

— Добре съм.

Тя отвори вратата и Джеймс Ноуан вдигна поглед от масата.

— Господин Ноуан, това е Тери Маккейлъб, специалистът по хипноза, за когото ви говорих — съобщи Уинстън. — Преди е работил във ФБР. Сега ще провери дали няма да успее да постигне нещо и с вас.

Маккейлъб се усмихна и се пресегна над масата. Двамата се ръкуваха.

— Приятно ми е да се запознаем, господин Ноуан. Това не би трябвало да отнеме много време и ще ви подейства отпускащо. Имате ли нещо против да ви наричам Джеймс?

— Не, разбира се.

Маккейлъб огледа стаята. Столовете бяха от стандартната канцеларска мебелировка, с дебела един сантиметър дунапренова тапицерия на седалките.

— Джай, мислиш ли, че можем да намерим по-удобен стол за Джеймс? Може би нещо със странични облегалки? Като онзи, на който седеше капитан Хичънс?

— Естествено. Веднага се връщам.

— А, още нещо. Ще ми трябва ножица.

Уинстън иронично го изгледа, но излезе без да каже нищо. Маккейлъб разгледа стаята. На тавана имаше редица луминесцентни лампи. Друго осветление нямаше. Блясъкът им бе усилен от огледалния прозорец на лявата стена. Знаеше, че от другата страна на стъклото е монтирана видеокамерата, затова трябваше да постави Ноуан с лице срещу нея.

— Да видим сега — каза на свидетеля той. — Трябва да се кача върху масата, за да стигна до лампите.

— Няма проблем.

Маккейлъб използва един от столовете вместо стълба, качи се върху масата и протегна ръце към лампата. Движеше се бавно, за да избегне нов пристъп на замайване. Отвори кутията и започна да сваля дългите тръби, като ги подаваше на Ноуан и го занимаваше с обикновен разговор с надеждата свидетелят да преодолее първоначалното си смущение от него.

— Разбрах, че заминавате за Вегас? По работа или искате да играете?

— Е, предимно по работа.

— С какво се занимавате?

— С компютърен софтуер. Разработвам нова счетоводна и охранителна система за „Ел Рио“. Все още доизчиствам дефектите. Следващата седмица ще я тестуваме.

— Цяла седмица в Лае Вегас? Божичко, за това време бих могъл да загубя там доста пари.

— Не играя хазарт.

— Това е добре.

Беше свалил три от четирите тръби, така че стаята да придобие сумрачна атмосфера. Надяваше се, че е останала достатъчно светлина за записа. Когато слезе от масата, Уинстън се върна със стол, който наистина приличаше на онзи на Хичънс.

— От капитана ли го взе?

— Най-хубавият стол в цялата сграда.

— Чудесно.

Погледна към огледалото и намигна на камерата. Усети, че пред очите му се появяват тъмни кръгове и бързо се извърна.

Уинстън бръкна в джоба на блейзера си и внимателно извади чифт ножици. Маккейлъб ги взе, остави ги върху масата и после я избута до стената под огледалото. След това премести стола на капитана до отсрещната стена. Разположи другите два стола с лице към първия, но достатъчно раздалечени един от друг, за да не закриват Ноуан от камерата. Покани свидетеля да заеме мястото си и двамата с Уинстън го последваха. Маккейлъб си погледна часовника и видя, че е шест без десет.

— Добре — каза той. — Ще се помъчим да свършим бързо и да ви освободим, Джеймс. Първо, имате ли някакви въпроси?

Ноуан се замисли за миг.

— Ами, предполагам, че не зная много нещо… Какво ще се случи с мен?

— С вас няма да се случи нищо. Всъщност, хипнозата е друго състояние на съзнанието. Трябва да минете през последователни степени на релаксация, докато стигнете до момент, в който спокойно ще можете да ползвате цялата информация, съхранявана и в най-дълбоките кътчета на ума ви. Все едно да ровите в картотека и да извадите картичката, която ви е нужна.

Маккейлъб изчака, но Ноуан не попита нищо повече.

— Хайде да започнем с едно упражнение. Искам леко да отпуснете глава назад и да вдигнете поглед нагоре. Опитайте се да повдигнете очи колкото можете по-нагоре. Няма да е зле да си свалите очилата.

Ноуан го направи и ги прибра в джоба си. Отпусна глава назад и вдигна поглед към тавана. Под ирисите му се виждаше по около половин сантиметър от роговицата. Това беше добър показател за податливостта му към хипноза.

— Чудесно. Сега се отпуснете, дишайте дълбоко и ни кажете какво си спомняте за случилото се на 22 януари вечерта. Просто ни разкажете всичко, което си спомняте.

През следващите десет минути Ноуан им разказа как се появил в края на убийството при банкомата в Ланкастър. Разказът му не се различаваше от версиите, които бе дал по време на предишните си показания. Не прибави никакви нови подробности и като че ли не пропусна нищо. Това беше необичайно и насърчи Маккейлъб. След два месеца спомените на повечето свидетели започваха да избледняват. Забравяха детайлите. Фактът, че Ноуан очевидно си спомняше и последната подробност караше Маккейлъб да се надява, че подсъзнателната памет на компютърния програмист ще е също толкова силна. Когато свидетелят свърши, Маккейлъб кимна на Уинстън. Тя се наведе към Ноуан и му подаде снимките.

— Джеймс, отворете папката и вижте тези снимки. Кажете ни дали някой от мъжете е човекът, когото сте видели в автомобила.

Ноуан отново си сложи очилата и взе папката, но отвърна:

— Не зная. Наистина не успях да…

— Това ни е известно — прекъсна го Уинстън. — Все пак ги вижте.

Ноуан отвори папката. Вътре имаше парче картон, в което бяха изрязани два тройни реда квадрати. В тях бяха залепени снимките. Тази на Болотов беше последната на първия ред. Свидетелят ги разгледа, като местеше очи от снимка на снимка, после поклати глава.

— Съжалявам. Просто не успях да го видя.

— Няма нищо — бързо отвърна Маккейлъб, преди Уинстън да успее да каже нещо, което Ноуан да изтълкува като укор. — Мисля, че вече сме готови да започнем.

Той взе папката и я хвърли на масата.

— За начало просто ни кажете какво правите, за да се отпуснете, Джеймс — попита Маккейлъб.

Ноуан озадачено го погледна.

— Нали разбирате, когато сте най-щастлив. Кога сте най-спокоен. Аз например обичам да работя по яхтата си и да ловя риба. Изобщо не ме интересува дали съм хванал нещо. Просто обичам да пускам въдицата във водата. А вие, Джеймс? Обичате ли да играете баскетбол или голф? Кажете ни.

— Не зная. Предполагам, че обичам да съм пред компютъра.

— Но това не е отпускащо за ума, нали, Джеймс? Не говоря за нещо, което изисква много мислене. Имам предвид какво правите, когато искате да се абстрахирате от всичко? Когато сте уморен и известно време просто искате да не мислите за нищо?

— Ами… не зная. Обичам да ходя на плажа. Знам едно място и ходя там.

— Как изглежда?

— Пясъкът е ужасно бял и плажната ивица е много широка. Можете да вземете под наем кон и да яздите край водата под скалите. Морето се е врязало в камъка и той сякаш е надвиснал отгоре му. Хората седят там на сянка.

— Добре, чудесно. Много добре, Джеймс. Сега затворете очи, отпуснете ръце в скута си и мислете за това място. Представете си, че се разхождате по онзи плаж. Просто се отпуснете и се разхождайте по плажа.

Маккейлъб помълча половин минута и наблюдаваше лицето на Ноуан. Кожата в ъгълчетата на очите му започна да се отпуска и Маккейлъб го подложи на серия от сетивни упражнения, като му каза да се съсредоточи върху усещането от чорапите върху кожата на краката му, от плата на панталона под дланите му, от очилата върху носа му, дори от косата — или поне каквото бе останало от нея — по главата му.

Пет минути по-късно Маккейлъб премина към упражнения за мускулите и каза на Ноуан колкото може по-силно да свие пръстите на краката си, да ги подържи така и после да ги отпусне.

Бавно придвижваше центъра на упражненията нагоре по тялото му и накрая покри всяка група мускули. После отново се върна към пръстите на краката и продължи нагоре. Това беше метод за изтощаване на мускулите, който правеше ума по-податлив на внушение за отпускане и покой. Забеляза, че Ноуан е започнал да диша по-дълбоко. Нещата вървяха добре. Маккейлъб си погледна часовника и видя, че вече е шест и половина.

— Добре, Джеймс, сега без да отваряш очи повдигни лявата си ръка. Задръж я на трийсетина сантиметра пред лицето си.

Ноуан реагира и Маккейлъб го остави в това положение цяла минута, като му говореше да се отпусне и да насочи мислите си към плажа, по който се разхожда.

— Добре, сега съвсем бавно приближи ръка към лицето си. Съвсем бавно!

Ръката на Ноуан се насочи към носа му.

— Добре, сега по-бавно… Точно така, Джеймс. Бавно. И когато пръстите ти докоснат лицето ти, вече ще си напълно отпуснат и в този момент ще изпаднеш в дълбоко хипнотично състояние.

После замълча и проследи дланта на Ноуан, която бавно се приближаваше към лицето му, докато не докосна носа му. В момента на допира главата му се наклони напред и раменете му се отпуснаха. Ръката му падна обратно в скута. Маккейлъб хвърли поглед към Уинстън. Тя повдигна вежди и му кимна. Той знаеше, че все още са едва по средата, но положението изглеждаше обещаващо. Реши да направи малка проверка.

— Джеймс, вече си съвсем отпуснат, в пълен покой. Толкова си отпуснат, че ръцете ти са леки като перце. Нямат никаква тежест.

Ноуан не помръдна, което беше добър признак.

— Добре, сега ще взема балон, пълен с хелий, и ще го завържа за лявата ти ръка. Ето, завързвам го. Готово, Джеймс, балонът е завързан за китката ти и сега го пускам.

Лявата ръка на Ноуан незабавно започна да се издига, докато не се изпъна над главата му. Маккейлъб просто го наблюдаваше. И дори след половин минута ръката му не проявяваше каквито и да е признаци на умора.

— Добре, Джеймс, имам ножица и сега ще прережа конеца.

Маккейлъб се пресегна към масата и взе ножицата. После силно щракна с нея и сряза въображаемия конец. Ръката на Ноуан падна в скута му. Маккейлъб погледна към Уинстън и кимна.

— Добре, Джеймс, сега си съвсем отпуснат и нищо не те безпокои. Искам да си представяш, че се разхождаш по онзи плаж и стигаш до градина. Градината е зелена, тучна, красива, пълна е с цветя, пеят птици. Толкова е красиво и спокойно. Никога не си бил на по-спокойно място. Сега… минаваш през градината и стигаш до малка сграда с врата. Това е врата на асансьор, Джеймс. Направена е от дърво, по краищата е украсена със златни орнаменти, много е красива. Всичко тук е красиво. Вратата се отваря, Джеймс, и ти влизаш в асансьора, защото знаеш, че той ще те отведе до специалната ти стая. Стая, в която не може да влиза никой друг. Само ти можеш да влизаш в нея и там си в пълен покой.

Маккейлъб се изправи и застана пред Ноуан. Свидетелят не прояви признак, че усеща чуждото присъствие.

— В асансьора има десет бутона и ти трябва да се спуснеш до твоята стая, която е на номер едно. Натискаш бутона, Джеймс, и асансьорът започва да се спуска. С всеки изминат етаж се чувстваш все по-отпуснат.

Маккейлъб вдигна ръка и я задържа успоредно на земята на трийсетина сантиметра пред лицето на Ноуан. После започна да я повдига и спуска. Знаеше, че хипнотизираният ще усети с клепачите си движението на въздуха и това ще усили усещането му за спускане.

— Ти се спускаш, Джеймс. Все по-надолу и по-надолу. Това е деветият етаж… после осмият и седмият… Ставаш все по-отпуснат. Сега минаваш покрай шестия етаж… сега покрай петия… четвъртия… третия… втория… и стигаш на първия. Вратата се отваря и ти влизаш в специалната си стая. Вече си вътре, Джеймс, и си в пълен покой.

Маккейлъб се върна на стола си. После каза на Ноуан да влезе в стаята си, в която го очаква най-удобният стол на света. Каза му да седне и просто да се слее с него. Каза му да си представи парче масло, което постепенно се топи в тиган на съвсем бавен огън.

— Маслото не цвърти, просто бавно, бавно се топи. Това си ти, Джеймс. Просто се сливаш със стола си.

Той изчака няколко секунди и после му каза за телевизора, който бил пред него.

— Дистанционното управление е в ръката ти. И това е специален телевизор със специално дистанционно управление. Можеш да гледаш каквото си искаш. Можеш да връщаш картината назад, да я превърташ напред, да я увеличаваш или намаляваш. Можеш да направиш с телевизора каквото си поискаш. Включи го, Джеймс. И сега ще гледаш на този телевизор онова, което си видял вечерта на 22 януари, когато си отишъл до банката в Ланкастър да изтеглиш малко пари.

Маккейлъб изчака няколко секунди.

— Включи телевизора, Джеймс. Включи ли го?

— Да — отвърна Ноуан. Това бе първата му дума от половин час насам.

— Добре. Сега ще се върнем в онази вечер, Джеймс. Разказвай ни какво виждаш.