Лиза Джексън, Бевърли Бартън, Уенди Стъб
Грехове на миналото (16)

Петнадесет

— Линдзи Фаръл — изрече тя в отговор на телефонното позвъняване, без да отклонява поглед от доклада, който държеше в ръката си. — Линдзи?

— Да? — След това разпозна гласа и остави доклада настрана, изненада от обаждането.

— Обажда се Айзък.

— Айзък! Как я караш? — попита тя бившия си приятел, онзи, за когото искрено бе вярвала, макар и за кратко, че може да се окаже мъжът на мечтите й.

Да, той си имаше своите кусури… но кой ли ги нямаше?

Да, беше с няколко години по-млад от нея… но на кого му пукаше?

Не и на Линдзи. Не и в началото на връзката им.

Тъмната и привлекателна външност на Айзък Халпърн сякаш я заслепи в началото и тя не разбра веднага, че той не е готов за сериозна връзка.

А може би увлечението й по него се дължеше по-скоро на факта, че тъмнокосият и привлекателен мъж много й напомняше за някой друг.

Един човек, когото не бе успяла да забрави дори и след всичките тези години.

Един човек, който така и не разбра, че тя го обича с цялото си сърце и душа…

Защото самата тя не го знаеше на времето.

Разбра го едва когато стана твърде късно. За тях двамата. И за много други неща.

Но това вече бе минало. Далечно минало.

Айзък бе отскоро в живота й. Въпреки това обаче и връзката с него бе останала в миналото.

— Липсваш ми — простичко рече той.

Тя се поколеба.

— И ти ми липсваш.

Това бе самата истина.

Той наистина й липсваше. Но не чак толкова, колкото й липсваше неговият предшественик, любовта, към когото й бе помогнала да разбере, че изрази от рода на коленете ми омекнаха и стомахът ми се преобърна от нетърпение не са плод единствено на сантименталните романи, които обичаше да чете, а се коренят в самата действителност.

Разтреперани колене, болки в стомаха, сърце, което бие като обезумяло, глава, замаяна и олекнала като в безтегловност… това все бяха неща, които бе изпитвала с него.

Но нито веднъж не ги бе почувствала с Айзък. Нито пък с когото и да било друг.

Въпреки това не можеше да спре да се надява, че в живота й може да се появи човек, който да я накара да го забрави. Да, може би някой ден щеше да се влюби отново, да се омъжи, да си има дете… Друго дете.

Дете, което щеше да задържи при себе. Щеше да го отгледа и да го обича.

Но аз обичах и теб, безмълвно изрече тя, обръщайки се към сина, когото не бе виждала от деня на раждането му. Може да ти се струва налудничаво, но аз наистина те обичах. Не, наистина те обичам. Все още те обичам. Теб и твоя баща.

Бащата.

— Помислих си, че бихме могли да излезем някоя вечер след работа да пийнем по нещо — предложи й Айзък.

— Защо? — Произнесе въпроса по-остро отколкото бе възнамерявала. — Искам да кажа… и сам знаеш, че от това няма да излезе нищо, нали?

— Точно така. Зная. — Той се поколеба. — В момента излизам с друга, Линдзи.

Въздухът сякаш заседна в гърлото й. За момент остана без глас. Когато най-сетне проговори, установи, че не е в състояние да произнесе смислено и завършено изречение.

— Не е… тя не е… не си намерил…

— Не. Не е Рейчъл. Казва се Кила.

— Тя знае ли?

— За Рейчъл!

— Да.

Рейчъл. Жената, която преследваше Халпърн по начина, по който бащата на детето й преследваше Линдзи. Ако някой изобщо би могъл да разбере какво изпитва Айзък, това беше Линдзи.

Точно поради тази причина го напусна. Защото разбираше. Защото не искаше да се примири с второто място в сърцето му… макар да нямаше нищо против да му отреди второто място в собственото си сърце.

— Не — тежко отвърна Айзък. — Не знае за Рейчъл.

— Трябва да й кажеш.

— Защо? За да може да ме напусне? Така, както направи ти?

— Айзък…

— Виж, не те обвинявам, Линдзи. Никой не би искал да се състезава с отдавна изгубената ми първа любов.

А това, помисли си Линдзи, е причината, поради която самата тя може никога да не срещнеше друг мъж, за когото да се омъжи. Просто защото не можеше да се откаже от отдавна изгубената си първа любов. Защото ще искаше да се откаже.

— Извинявай — рече Айзък. — Беше лоша идея. Просто си помислих, че двамата с теб бихме могли да бъдем приятели. Самата ти го каза.

Точно така. Беше го казала. Но нали точно това се очаква от човек, който скъсва с гаджето си?

Нека да продължим да бъдем приятели.

А също и другите банални фрази от рода на: „Няма друг мъж! Не става дума за теб, а за мен“.

Използвала ги бе всичките до една през живота си. Много пъти. С много различни мъже.

Преди двадесет години обаче така и не бе имала възможността да ги каже на него… дори и да бе искала.

На него не бе казала каквото и да било.

Беше се престорила, че никога не се е случвало. Той също.

И никой никога не разбра, че се бе случило нещо между тях през онази дъждовна новогодишна вечер. Никой не научи, че Линдзи бе родила детето му през следващото лято.

Мамо… Защо се отказа от мен?

Не. Тя грешеше.

Някой знаеше за бебето.

Това означаваше, че някой би могъл да знае и за него. Може би бе дошъл моментът да се върне към миналото. Трябваше да го направи преди всичките й добре пазени тайни да излязат наяве.

— Линдзи? — Гласът на Айзък я върна към настоящето. — Няма да те задържам повече. Съжалявам, че те обезпокоих на работа. Само исках да те чуя.

— Радвам се, че го направи. И… бих се радвала да пийнем по нещо някоя вечер след работа. Просто ей така — да се видим и да си поговорим. Става ли?

— Добре. — Стори й се изненадан. — Какво ще кажеш за… ами за следващия вторник?

— Не мога… посещавам курс по готварство във вторник вечер.

Почувства усмивката, прокраднала се в гласа му. Прекрасно знаеше, че тя е напълно безполезна в кухнята.

— Помислих си, че е време да се науча да готвя.

— Браво на теб. И как се справяш?

— Страхотно. — После се почувства длъжна да поясни: — Но пък не бива да забравяме, че в момента сме още на ниво подготовка на продуктите — нали се сещаш рязане, кълцане… Искам обаче да ти кажа, че съм царица на рязането на лук.

Той се разсмя.

— Баба ти щеше да се гордее с теб. Добре тогава… щом не можеш във вторник, какво ще кажеш за идния четвъртък?

Поколеба се. Никак не й се искаше да включва допълнителни ангажименти в графика си.

От друга страна, обаче, беше свободна във въпросната вечер, а Айзък винаги я усещаше, когато се опитва да се измъкне.

— Разбира се — неохотно се съгласи Линдзи, вписа ангажимента в календара си и затвори телефона.

Помисли си, че трябва да се постарае да прекарва колкото е възможно повече време с приятелите си. С онези, които й бяха останали. Джилиан, дългогодишната й съседка, която живееше в апартамента срещу нейния, се бе преместила в по-модерна част на града. Тери и Аманда, приятелчетата, с които купонясваше до малките часове, се ожениха и се преместиха в предградията подобно на повечето й други приятели през годините.

Ню Йорк започваше да се превръща в самотно място за Линдзи. Понякога й беше трудно да повярва, че е живяла тук по-дълго отколкото в Портланд.

Поради някаква неясна причина обаче тя продължаваше да мисли за Портланд като за свой дом.

Освен това подозираше, че никога няма да възприеме Ню Йорк по този начин.

 

 

Вмъкването в служебния офис на Линдзи се оказа нелесна задача. Беше й ясно, че промъкването в дома й щеше да се окаже още по-голямо предизвикателство.

Предизвикателство, да… но не и невъзможно начинание. А и тя винаги бе обичала предизвикателствата.

Знаеше, че на нюйоркчани не може да се разчита, че ще крият резервни ключове пред входните врати на жилищата си. Бяха твърде умни, за да постъпят така.

Аз обаче разполагам с добър план. Не е безгрешен, но за момента дава добри резултати, поздрави се тя, наближавайки края на етап едно.

Оказа се лесно да отвлече вниманието на асистентката на Линдзи с помощта на един мускулест пощальон, който започна най-безсрамно да флиртува с нея на рецепцията. Той, естествено, си имаше своята цена — те всички имаха — и тя не беше никак ниска. Но пък не задаваше въпроси.

Това му беше хубавото на Ню Йорк. Хората може и да не оставяха ключовете за жилищата си на леснодостъпни места, но пък определено обръщаха по-малко внимание на непознатите. Нюйоркчани не се интересуваха от останалите. Всеки си гледаше собствената работа. Да, бяха нащрек за обичайните заплахи в големия град — джебчии, хвърчащи по улиците таксита — но никога не се взираха в лицата и очите на непознатите. За тях те просто се сливаха с пейзажа.

Заета с пощальона. Кара изобщо не забеляза натрапницата, която се промъкна покрай рецепцията и продължи надолу по коридора.

Видя три кабинета. В единия от тях някакъв млад мъж тракаше по клавиатурата на компютъра си и не обръщаше никакво внимание на хората, които минаваха покрай него. Вторият кабинет се оказа празен. В третия и най-просторен кабинет светеше. На вратата бе изписано името на Линдзи.

Точно срещу нейния кабинет имаше ниша, в която бе поставено офис оборудване. Лампата в нишата беше загасена, а машините изглеждаха така, сякаш не се използват особено често.

Идеално! Тя се скри зад една копирна машина и зачака Линдзи да стане от бюрото си.

Двадесет минути по-късно търпението й беше възнаградено.

Линдзи не носеше чанта със себе си, когато мина бързо покрай нея на път за тоалетната.

Оказа се, че чантата й виси на закачалка зад вратата на кабинета й.

Точно на това разчитах.

Освен това разчиташе да намери ключовете на Линдзи в чантата. Бръкна с ръка и се разрови…

Бинго!

Отне й по-малко от десет минути да се измъкне от офиса, да направи дубликати в железарския магазин малко по-надолу по булеварда и да се върне.

Само че пощальонът вече си бе тръгнал.

Кара вдигна поглед от бюрото си, когато тя влезе в офиса.

— Здрасти… току-що ги намерих до асансьора на този етаж — заяви тя и й подаде сребърния ключодържател на Тифани, върху който, за неин късмет, имаше гравирани инициали. — Някой трябва да ги е изпуснал. Инициалите са „ЛФ“. Ваши ли са?

— Не, на шефката ми са. Това трябва да са нейните ключове. Много ви благодаря. Ще й ги предам.

Ето това беше. Фасулска работа.

От офиса тръгна направо към жилищния блок на Източна Петдесет и четвърта улица, в който живееше Линдзи. Надяваше се, че срещу съответното възнаграждение портиерът на сградата ще си затвори очите и ще я пусне да влезе.

Това, естествено, нямаше да му е за пръв път. Беше написала домашната си и знаеше, че в същата сграда живее Дж. Т. Магуайър — бившият фронтмен на известна момчешка банда, който напоследък печелеше огромна популярност като соло изпълнител.

Блокът непрекъснато бе обсаждан от негови почитатели и папараци, които се надяваха да го зърнат отнякъде.

Приближи се до портиера — отегчен на вид млад мъж с тънък черен мустак.

Когато му каза какво иска, той дори не се изненада от факта, че една жена на тридесет и няколко години би проявила интерес към Дж. Т. Магуайър.

И защо да се изненадва? Беше чела, че дори и старици с побелели коси си падат по двадесетгодишния млад идол.

Портиерът прибра в джоба си пачката банкноти и даде знак да влезе в безлюдното фоайе.

— Благодаря — извика през рамо тя.

— Няма проблем.

Не и за теб, весело си помисли тя. Нито пък за Дж. Т. Магуайър.

Но за Линдзи Фаръл? Е, тя щеше да се изправи пред сериозен, ама много сериозен проблем…

Линдзи се върна от двадесетминутното съвещание в кабинета на помощника си, Рей, и се закова изненадано на вратата на собствения си кабинет.

Странно! Ключовете й лежаха на средата на бюрото й.

Как се бяха озовали там? Можеше да се закълне, че, както винаги, ги бе прибрала в чантата си, след като по-рано през деня отключи вратата на кабинета си…

Но пък, от друга страна, тази сутрин беше малко сънлива благодарение на поредното среднощно телефонно обаждане. Обаждане, проведено със същия писклив глас, който обаче не принадлежеше на дете. Гласът упорито я наричаше мамо и не спираше да я пита защо се е отказала от него.

Избухнала в сълзи, тя затръшна телефона, за да прекъсне разговора, но така и не можа да заспи повече до сутринта.

— Линдзи?

— Да?

Вдигна поглед и видя Кара, служителката, която бе наела наскоро, да стои на вратата на кабинета й.

Стройна и привлекателна, тя проявяваше сравнително слаб интерес към административните си задължения и предпочиташе да уплътнява времето си с дълги обедни почивки и флиртове с младоженеца Рей, с техника, който ремонтираше компютрите им, а тази сутрин — дори и с пощальона.

Е, какво толкова! Беше месец май. Очакваше се цяла камара млади специалисти, току-що завършили колеж, да изпратят резюметата си в търсене на работа. Нямаше да й е трудно да намери друг човек на мястото на Кара, която неминуемо щеше да бъде уволнена или принудена да напусне сама.

— Пощата пристигна току-що.

— Благодаря, Кара. — Линдзи пое купчинката и я прегледа набързо: най-отгоре бяха поставени няколко сметки в бели пликове, под тях бяха пъхнати няколко търговски публикации и промоционални каталози. Най-отдолу имаше дебел кафяв плик. — Успя ли вече да ангажираш Греймърси румв Пенинсюла за банкета през октомври?

Кара притисна с ръка ярко начервените си устни.

— Знаех си, че съм забравила нещо. Веднага ще го направя. Става дума за девети, нали?

— За дванадесети.

— О, да. Точно така. За дванадесети. Разбрах.

Помощничката й побърза да напусне кабинета.

Линдзи се настани удобно в стола си и въздъхна. После се отблъсна назад и сложи купчината писма в скута си.

Стъклата на прозорците бяха напръскани с дъждовни капки. През тях, отвъд градските очертания, се разкриваше небето, млечно сиво на цвят. Помисли си, че дни като този винаги й напомняха за дома.

Домът й на северозападното крайбрежие на Тихи океан, където дъждовните и облачни дни бяха толкова обичайни колкото тук бяха жълтите таксита. И не само през пролетта, но и през цялата година.

Трябва да престана да мисля за Портланд днес, мислено се наруга тя. Градът само й напомняше за нещата, които би трябвало да се опитва да забрави.

Опитвайки се да се съсредоточи върху нещо друго, тя отново прегледа пощата и погледът й спря на големия плик най-отдолу.

Толкова за желанието да мисли за други неща.

Обратният адрес беше в Портланд, а името на подателя й беше познато.

Кристън Делмонико.

Известна още като Кристън Даниелс.

А също и като най-добрата приятелка на Линдзи. Така се наричаха на времето те трите — Кристън, Линдзи и Рейчъл Алсейс.

Най-добри приятелки. Завинаги.

Като се изключат коледните картички, които пристигаха регулярно всеки декември, Линдзи не поддържаше никаква връзка с Кристън.

Защо бе решила да й пише сега?

Пръстите на Линдзи леко трепереха, когато протегна ръка към ножа за отваряне на писма и отвори писмото. Вътре имаше дебел сноп нагънати листове.

О!

Срещата на випуска.

Двадесет години.

Аурора вече се бе обаждала веднъж и бе оставила съобщение на телефонния й секретар. Питаше я дали иска да вземе участие в планирането на събитието. Тя, естествено, отговори отрицателно. Пак чрез съобщение, записано на телефонен секретар. Знаеше колко убедителна може да бъде Аурора и се радваше, че не се наложи да разговаря с нея лично.

Оправда нежеланието си да участва в подготовката на срещата с факта, че живее на другия край на континента. Истината обаче бе, че тя просто не проявяваше интерес към съживяването на миналото. Твърде много болезнени моменти имаше в него.

Сега обаче, докато преглеждаше поканата и придружаващите я формуляри, както и приятното писъмце от Кристън, Линдзи се улови, че се усмихва.

Добре де, имаше и приятни спомени.

Хмм…

Почувства се буквално изкушена да се запише за участие… въпреки сериозните си резерви. В края на краищата срещата с всичките онези момичета след толкова години може и да се окажеше приятна. Щяха да си поговорят за живота си, да се сбогуват със сградата на старото си училище, да оставят миналото най-сетне зад себе си.

Да, може би трябваше да отиде.

Прегледа формуляра за участие и приложения въпросник. Имаше и рекламна брошура на новия хотел Мариот, построен недалеч от тяхната Алма матер — очевидно на мястото на стария мол, където тя и приятелките й се отбиваха да пазаруват, преди да отидат да похапнат пица в ресторанта на Рикардо, който се намираше наблизо.

Значи старият квартал се променяше. Зачуди се дали старата пицария с червените си пластмасови сепарета е все още там. Може да е била съборена подобно на стария мол, а на нейно място да е бил построен друг нов хотел.

Кой знае какво щяха да построят след няколко години на мястото на гимназията „Св. Елизабет“?

Това е твоят шанс да се върнеш, рече си тя.

Може би наистина ще го направи…

След това разтвори поканата и видя, че на другарската среща ще присъстват не само випускници на „Св. Елизабет“. Момчетата от „Уестърн Католик“ също щяха да бъдат там.

Джейк учеше в „Уестърн Католик“. Ако беше жив, щеше да присъства на срещата.

Мислено изреди имената на приятелите си, като се питаше дали ще се появят. Дийн Макмайкълс, Ник Монтичело, Крейг Тейлър, Чад Белмонт…

Щеше да й е приятно да види тези момчета отново… е, поне някои от тях.

Хората ще очакват тя да е там.

На времето тя участваше във всичко, което се случваше в „Св. Елизабет“. На времето я избраха за момичето, което има най-големи шансове за успех. Състезанието беше много оспорвано. Между нея и Кристън.

Е, Линдзи спечели това състезание.

Кристън, обаче, стана първенец на випуска им. Което беше постижение, далеч по-важно от победата в някакво глупаво гимназиално състезание.

Линдзи се улови, че се пита какво ли прави старата й приятелка. През годините беше подочула това-онова — Кристън работеше като репортер в Портланд Кларион, омъжила се бе за гаджето си от колежа, имаше дете. Винаги подписваше коледните картички, които й изпращаше — най-обикновени, купени от магазина картички — по един и същи начин: С обич, Кристън, Рос и Лиса. Нито веднъж не си направи труда да й драсне поне ред или два.

Линдзи винаги се стараеше да направи поне това.

Процес, който й отнемаше страшно много време. Всяка година поръчваше стотици елегантни коледни картички, гравирани с името й, и ги разпращаше на близките си, на клиентите и на старите приятели.

При все това, като се изключи този единствен повод в годината, тя не поддържаше никакви връзки с Кристън и останалите си приятелки… независимо от сълзливите обещания, които си дадоха при дипломирането си.

Може би е време да се върна, каза си Линдзи и отново разлисти документите, опитвайки се да открие телефони за връзка с някой от членовете на инициативния комитет.

И тогава я видя.

Снимката й беше позната.

Друго нейно копие, поставено в рамка, и до ден-днешен стоеше на библиотеката в дома на родителите й.

Тази снимка бе с по-малки размери и не толкова елегантно изпълнение, но иначе си беше същата — на нея безгрижната седемнадесетгодишна Линдзи Фаръл се усмихваше сияйно пред обектива и изобщо не подозираше, че само няколко месеца по-късно животът й щеше да се обърне с главата надолу.

Само дето копието, което държеше в ръцете си днес, символизираше по ужасяващ начин бедите, които предстояха: лицето й бе зачертано, от дясното слепоочие до трапчинката на лявата й буза, с дебела червена черта.