Лий Майкълс
Бленуваният идол (3)

Трета глава

Следващите дни щяха да са истинска приказка, ако не беше болестта, която връхлетя Лорън през почивните дни. Сигурно се бе простудила. Когато изтича до банката без палто. Беше толкова разгорещена и ядосана на Уорд и Ким, че не чувстваше нужда да се облече. Сега си плащаше.

Хънтър бе във възторг от пресипналия й глас. Шегуваше се с прелъстителния й шепот, особено когато се обади след концерта в Хонолулу и я събуди в три часа сутринта. Едва бе успяла да заспи, но не му се ядоса, защото той започна да споделя с нея проблемите около турнето. Някакви некадърници му уредили да пее в неподходящи зали и да спи в неудобни хотели. Освен това не можел да намери нищо свястно за ядене. Успявал да оживее само благодарение на нежния й глас.

— Ако те нямаше теб да си поговорим, сладка моя Лорън, щях да отменя цялото турне. Истинска мъка е. Но, разбира се — добави той със самоирония, — ние певците сме за това — да правим малките хора щастливи.

Това я натъжи. В определен смисъл, където и да отидеше, той винаги бе на сцената. Непрекъснато бе обграден от почитатели и всеки искаше малко от неговото внимание и къс от сърцето му.

Простудата беше добро извинение да си остане вкъщи. Докато чакаше телефона да иззвъни, Лорън редеше пасианси. Уорд се отби в неделя следобед с най-новия брой на любимото й списание и една мозайка. Остана да й помогне да я подреди. Тя се зарадва на компанията му, макар че всеки път, когато кихнеше, се сещаше колко му е ядосана. Да се опитва да запази доброто й име, когато тя не е направила нищо, с което да го опетни! Въпреки това с него се чувстваше много по-добре, отколкото сама. През цялото време мислеше за Хънтър. Знаеше, че днес следобед пътува за Токио.

Смяташе в понеделник да отиде на работа, но през нощта състоянието й се влоши. Гърдите й се разкъсваха от кашлица. Едва успя да се довлече до лекаря.

— Имаш бронхит — съобщи й той. — Отивай си вкъщи и веднага лягай. Не се безпокой за антибиотика, ще се обадя в аптеката да ти го донесат.

Тя се прибра, но нямаше сили да стигне до леглото. Просна се на дивана в хола и се събуди късно следобед цялата схваната. Струваше й се, че никога няма да може да си завърти главата.

Когато на вратата се позвъни, реши да не си прави труда да отваря. Звъненето беше настоятелно, дори придружено с тропане по вратата. Сети се, че това е доставката от аптеката.

Не беше обаче разносвачът, а самият Уорд, с бяла чанта в ръка и със сняг по косата. Дори миглите му бяха заскрежени.

Не е честно, помисли Лорън. Не може някакъв си мъж да има най-дългите, най-тъмните и най-извити мигли на света. Особено мъж, който няма ни най-малка представа как да ги използва.

— Влез… — започна тя, но се задави от кашлица. Уорд я хвана подръка, докато премине пристъпът.

— Седни! — заповяда той. — Ще ти дам първата доза. Отдавна трябваше да я изпиеш, но разносвачът ми е болен.

Тя се отпусна безсилно на дивана. Уорд донесе чаша вода и пъхна в ръката й голямата капсула в червено и бяло. Лорън мъчително я преглътна и го погледна с благодарност.

— Свали си палтото.

— Не мога — поклати глава Уорд. — Имам още десетина адреса.

Обзе я разочарование. Почувства се изоставена. Но не можеше да му се сърди, той имаше работа. Пък и защо трябваше да му е приятно да седи с нея, когато носът й бе зачервен, кашляше непрекъснато, косата й беше провиснала и навсякъде щъкаха вируси! Отпусна се с болезнен стон на облегалката.

Както лежеше на дивана, Уорд й се стори невероятно висок. Той се приближи с разтревожено изражение.

— Добре ли си така? Ще можеш ли да си починеш?

— Разбира се. Чувствам се отлично. — От очите й бликнаха сълзи. Дори не можеше да се пошегува. Уорд й се струваше ужасно уморен. Той самият имаше нужда от почивка. Освен всичко друго изпълняваше и доставките.

— Взимай редовно сиропа — каза той. — Ако се наложи, има и капки. До сутринта сигурно носът ти ще е запушен. Не ставай да ме изпращаш.

Отиде си. Отново я обгърна тишина. Самотна, ледена тишина.

— Имаш две минути за самосъжаление — замърмори Лорън. — След това ще станеш и ще намериш нещо за ядене. Нещастна си, защото цял ден си сама, а не е приятно човек да е сам, когато е болен. Но ако се разкиснеш, няма да ти стане по-добре. Така че сега ще станеш и ще направиш нещо за себе си.

Но тези думи не й помогнаха много. Да мечтае за купичка топла супа бе едно, а наистина да стане и да я направи, когато цялото тяло я боли, съвсем друго. Отново се унесе. Сънува, че Уорд се е върнал и е донесъл нещо много вкусно, което изпълваше стаята с апетитен аромат. Тъкмо се навеждаше да я целуне по челото и Лорън се сепна от гласа му.

— Донесох пилешка супа — съобщи Уорд весело и отметна разрошената коса от лицето й.

— Ти наистина си се върнал! — Тя притисна пламтящата си буза към приятно прохладната му длан. Видя, че очите му потъмняват и припряно се изправи.

— Какво стана — рече тя пресипнало, — свърши ли с доставките? — Чувстваше се малко глупаво поради обзелото я чувство на благодарност. Сякаш кой знае какво бе направил за нея.

— Слава богу, за днес свърших — кимна той. — Яла ли си нещо?

— Май не.

Уорд измърмори нещо под носа си, което тя не чу, и отиде в кухнята. Лорън с въздишка на облекчение отпусна глава. След малко й донесе голяма чаша с портокалов сок, който успокои и освежи възпаленото й гърло.

— Не разбирам защо толкова се стараеш да се заразиш — рече тя между две глътки.

— Трябва да съм си създал имунитет към вирусите — поклати глава Уорд. — Иначе досега сто пъти да съм се заразил.

— Е, все едно, страшно съм доволна, че си тук. Съжалявам, но не мога да ти предложа игра на карти или нещо подобно, освен ако искаш лесна победа.

— Ще почакам, докато се възстановиш достатъчно, за да си ми достоен противник — усмихна се той. — Взех една видеокасета, за да имаш някакво забавление.

— Дано филмът не ме кара да се замислям. Да не е тежък и с надписи?

— Не, сюжетът е забавен и лек.

— Тогава ще го изгледам. Не спомена ли нещо за пилешка супа?

— Топли се. Не ти обещавам, че е страхотно вкусна, но нямаше друга в кулинарния магазин. — Той донесе две купички. — Останах с впечатление, че търговията им процъфтява.

— Пилешка супа от кулинарния магазин! — възмути се тя. — Искаш да кажеш, че не е домашна?

— Виждам, че започваш да се съживяваш — усмихна се Уорд.

Лорън се надигна предпазливо и разбърка супата, от която се носеше приятен аромат. Значи не сънуваше.

— Наистина съм по-добре — каза Лорън. — С изключение на врата.

Уорд седна зад нея на дивана и внимателно прекара пръсти по врата й.

— Къде те боли?

— Точно там… Ох!

Болката беше облекчаваща, сякаш вливаше в схванатите й мускули целебна топлина. Само след няколко минути можеше отново да си върти главата.

— Страшно те бива — забеляза тя. — Да не си изкарал курсове за масажист?

— Не, няма такова нещо — засмя се той.

Лорън изобщо не можеше да си го представи като масажист. Ръката му лежеше върху раменете й, топла и приятна, а Лорън се беше отпуснала и не й се искаше да се помръдне. И без това супата бе прекалено гореща.

— Не се безпокой, аз съм гроб. Никой няма да научи тайната ти — рече Лорън.

Той се усмихна и я притегли към себе си, докато разтриваше раменете й. Лорън прецени, че ще бъде най-добре да се дръпне. Не беше честно да му позволява по-голяма близост. Та тя мислеше само за Хънтър! Искаше той да я прегръща и той да я целува!

Но движението на пръстите му бе почти хипнотизиращо и тя прошепна:

— Ще се заразиш…

— Струва си — отвърна Уорд.

Оказа се, че е твърде късно да се дръпне, да стане, да му каже да спре. Голямата му ръка милваше лицето й. Пръстите му галеха брадичката й толкова леко, колкото устните му докосваха нейните, като крилце на пеперуда, като бриз…

Скоро обаче ласките се разгорещиха. Нежността, разбира се, остана — Уорд винаги беше много внимателен, но в движенията му се долавяше по-голяма сигурност, самоувереност и опитност.

Почти бе забравила неговите целувки — те бяха нежни, а не задушаващи и настоятелни като целувките на някои мъже, с които бе излизала. Целувките на Уорд можеха да продължават до безкрай, без да почувства отегчение или принуда, а само опиянение от допира на устните.

Клепачите й се спуснаха, сякаш подсъзнанието й бе заповядало напълно да се изолира от външния свят, за да може по-добре да се съсредоточи върху това върховно изживяване. Мислите й се завъртяха в луда вихрушка.

Нищо чудно, че никога не я бе целувал — нито нея, нито вероятно никоя друга жена — пред хората. Не би било честно да я доведе до такова състояние пред хорските погледи. А Уорд беше преди всичко джентълмен. Да, много порядъчен мъж…

Несъзнателно усещаше, че и неговото сърце бие бясно. Не помнеше кога е протегнала ръка към него.

Той вдигна глава.

— Лорън…

Какво ли искаше да й каже… Не беше нито нетърпелива, нито любопитна. Все още се рееше из облаците.

Телефонът зад нея иззвъня. Хънтър! Лорън сякаш изведнъж се сгромоляса от облаците на земята.

Лежеше в прегръдките на Уорд, позволяваше му да я целува и нито веднъж не се бе сетила за Хънтър. Как можа да изгуби контрол над себе си! Това, разбира се, говореше добре за тактиката на Уорд, но за нищо на света не би му го казала.

Изпълнена с угризения, тя посегна към телефона.

— По дяволите, Лорън, нека си звъни! — каза нервно Уорд.

Но тя вече бе вдигнала слушалката.

— Пак те събудих посред нощ, нали? — попита Хънтър. — Не можах да си спомня колко часа е разликата в Токио и помислих, че си струва да опитам…

Уорд рязко стана, взе празната чаша от портокалов сок и изчезна в кухнята.

— Не, не, разбира се, че не си ме събудил. Сега е едва… — Лорън хвърли поглед към часовника над камината. — Едва осем и половина. — Опита се да види какво става в кухнята. Уорд сигурно беше още там. Палтото му висеше върху облегалката на стола, а той, какъвто беше разумен, не би излязъл без него в тази снежна буря.

— Говориш, сякаш току-що си станала от леглото.

Тя усети как лицето й пламва от смущение.

— Ами… нали съм болна. Май съм по-зле. Сега вече наистина не мога да говоря.

— Още ли не ти е минало? След една седмица е концертът специално за теб, дотогава трябва да оздравееш.

Концерт специално за мен, повтори си наум Лорън и засия. Концерт на Хънтър Дикс специално за мен!

— О, няма да пропусна концерта, жива или мъртва!

— Е, по-добре да оздравееш, че да не ме заразиш.

— Хънтър!

— Шегувам се — бързо отговори той. — Но и не би искала да изгубя гласа си, нали, моя сладка Лорън?

— Разбира се, знам, че се шегуваш. Ще се оправя дотогава, обещавам. Сигурно утре ще тръгна на работа.

Несъзнателно протегна ръка и докосна розата на масичката, последната от букета. Тя също започваше да увяхва. Млечнобелите й листенца бяха оклюмали и пожълтели по краищата. Изглежда така, както се чувствам аз, въздъхна Лорън. Сякаш всеки миг може да умре и трябва да бъде хербаризирана, за да се съхрани завинаги… Но аз ще оздравея и още утре ще бъда по-добре…

— Пиша твоята песен — скромно каза Хънтър.

— Моята песен?! Ти пишеш песен специално за мен?

— Ти си специално момиче, нали? А това е специален концерт. И аз ти обещах една песен.

— Но песен за мен… само за мен? — Едва дишаше от вълнение. — О, Хънтър…

— Тази сутрин се събудих призори и тя звучеше в главата ми. Тя и мисълта за теб.

— Изпей ми я, моля те!

— О, не, няма да е честно към песента. Искам да я чуеш за пръв път в цялата й прелест, а не по телефона, защото гласът на стария певец е прегракнал от снощния концерт.

— Какъв ти стар певец?! — възмути се тя. — Да не си посмял да говориш така, Хънтър Дикс!

— Моята сладка Лорън, как ме ободрява — засмя се Хънтър. — Не искаш ли да ти разкажа за снощния концерт? Цяло Токио се събра. Искаше ми се да си с мен и да видиш.

Да бъде с него, да почувства как тълпата го боготвори, да чуе заслужените аплодисменти… Колко би се радвала да е там!

— И аз бих искала!

— Мечтаех си да си с мен и след концерта — прошепна той. — Снощи имах нужда от твоята топлота.

— Имаш толкова много почитателки, че и аз!

— Но аз имах нужда от теб, мила Лорън. Почитателите са хубаво нещо, но докато се прибереш сам в хотела. — За нейна изненада гласът му трепна.

— Хънтър… — започна тя колебливо.

— И сега имам нужда от теб — прекъсна я той нетърпеливо. — Предстои ми цял ден в самолета в компанията само на оркестъра.

— И ти много ми липсваш…

— Лорън, мила, обещай ми, че ще дойдеш с мен другата седмица, обещай ми! — Гласът му внезапно стана рязък, сякаш не можеше повече да понася раздялата.

— Да дойда с теб? Аз…

— Да. Ела с мен. Ще бъдем заедно! Ще осмислиш живота ми. Сигурен съм, че знаеш какво искам вече цяла седмица. Какъв глупак съм бил да те оставя!

Никое сърце не би могло да издържи това, което той каза. Лорън помисли, че нейното ще се пръсне от щастие. Трудностите на едно пътуване около света, които той бе описал, невинаги луксозните хотели, дългите полети, неподходящите зали — всички тези трудности щяха да бъдат незабележими, ако е до него. До него, тя! Обикновената Лорън Ходжис.

— Следващия месец сме в Ню Йорк — продължаваше той. — После в Лондон. После в Париж…

За миг си спомни за реалния свят.

— Няма винаги да е Париж — напомни му тя. — Сигурна съм, че ще има и безброй скучни градчета като нашето.

Сякаш видя небрежното махване на ръката му.

— Да, няма как. Но ако ти си до мен, и малките градчета няма да са толкова лоши, ще видиш. Значи се разбрахме.

През тялото й мина тръпка.

— Не знам… — чу се да казва. — Това е толкова неочаквано…

— По дяволите, не е неочаквано! — повиши тон той. — Знаеш го не по-зле от мен, знаеш го от първата вечер. Не се преструвай.

— Хънтър, тук има неща, които не мога да изоставя…

— Какви неща? Работа? Къща? Няма да ти трябват, сладка Лорън.

— Не мога просто така да тръгна…

— Можеш. Сигурно не трябваше да те питам по телефона. Трябваше да почакам, докато мога да те прегърна, да те целуна и тогава да ти го предложа. Но нямам търпение. Не казвай нищо и аз няма да говоря за това. Бъди готова да дойдеш с мен в деня на Свети Валентин… Защото ти, както и аз, искаш точно това.

След тези думи той прошепна нещо за довиждане и затвори. Отново се озова на другия край на света, далеч от нея.

Лорън бавно остави слушалката. Хънтър бе толкова сигурен в нея, сякаш тя не би могла да възрази, сякаш нищо не пречеше да бъдат заедно. Но това не беше честно. Той нямаше право да се отнася толкова лекомислено към проблема с нейната работа, с къщата… А може би имаше право? Ясно беше, че няма да работи, ако замине с него. А колкото до къщата, все едно — мислеше да я продава, и той го знаеше.

Той бе толкова самоуверен… Но коя нормална жена би се отказала от Ню Йорк, Лондон и Париж с Хънтър Дикс до себе си? Дори градчетата да бяха малки и скучни. Е, Лорън и без това не си падаше по огромните градове. За нея не беше важен певеца Хънтър Дикс, а човека Хънтър Дикс, малкото объркано момче, с което се запозна онази първа вечер в „Маркони“. Така бе мечтала за него, а сега имаше възможност да бъде неин. Ако не използваше този шанс, всичко пропадаше. Когато бяха разделени, болката бе непоносима. На разстояние не можеха да усетят тази близост, която бяха изпитали в „Маркони“. Телефонната любов само ги изнервяше.

— Супата ти е изстинала — обади се Уорд.

— А, така ли… — Лорън с усилие се откъсна от мислите си. — Няма значение, и без това не съм гладна.

Той я изгледа с ръце в джобовете. Лорън забеляза, че той е с дрехите си за работа: тъмни панталони, раирана риза, вратовръзка. Разбира се, бе оставил бялата престилка в аптеката и бе разхлабил вратовръзката, но това беше всичко. Този човек никога ли не се отпускаше?

Уорд като че ли се канеше да й наговори много неща, но каза само:

— Ще я сложа в хладилника, ако по-късно ти се дояде.

— Благодаря.

Тя отново облегна глава на възглавницата на дивана и затвори очи.

— Изглеждаш изтощена — забеляза Уорд, когато се върна от кухнята. — Сигурно за такова представление се хаби много енергия.

— Какво искаш да кажеш? — изправи се тя веднага. — Какво представление?

— Ами съживи се, когато Хънтър се обади, а сега си като парцал.

Тя отново се сви на дивана.

— Ако се замислиш над това, което току-що каза, сигурно ще го разбереш.

— О, ясно ми е, че искаш да му направиш впечатление. Само не виждам защо. Дали той си мисли, че да се разболееш от бронхит е проява на морална слабост, или по принцип не одобрява всичко, което ти пречи да се занимаваш само с него?

Тя го погледна с широко отворени очи.

— Хънтър е много симпатичен човек, който в момента е предприел изтощително турне. Би било чудо, ако понякога не беше изморен и в лошо настроение, затова се опитвам да не го натоварвам с моите проблеми. И, разбира се, той се опитва да се пази от простуда и други такива неща. Гласът му е неговата професия и не може да си позволи да рискува с него.

— Разбира се. — В тона му се долови лека подигравка.

— Не очаквам да му съчувстваш, но той наистина е много самотен.

— Самотен? Може би. Освен това е разглезен, егоист, циник, грубиян…

Лорън започна да се нервира. Не беше изненадана, че Уорд ревнува. Но тази отмъстителност не беше в неговия стил. Това не бе Уорд, когото познаваше. Той обикновено не обвиняваше хората без причина.

— Какво ти става? — попита тя. — Нямаш право да се държиш по този начин, само защото ти разреших да ме целунеш.

Вместо трапчинката на бузата му един мускул подскачаше нервно.

— Освен това злоупотребява с наивността ти — продължи той.

Тя се изправи на треперещите си крака.

— Достатъчно. Не знам откъде ти е дошло това в главата, но не е вярно. Хънтър е едно мило, самотно, малко момче. Сигурно познаваш такива. Те обикновено имат повече от другите деца, които им се подмазват и ги използват, така че никога не знаят кой им е истински приятел.

— Не познавам такива. Малките момчета с пари, които съм познавал, винаги са били най-големите използвачи и изобщо не ги е интересувало дали имат приятели.

— Престани да ми преиначаваш думите! — тропна тя с крак. — Няма да ти позволя да опорочаваш нещо толкова красиво. Не съм длъжна да те слушам.

Настъпи дълго мълчание. Лорън седна, защото коленете й трепереха. Освен това изведнъж й стана студено.

— И мислиш, че той те обича, нали? — попита Уорд тихо.

— Мисля, че това не е твоя работа!

— И се гласиш да заминеш с него, когато се върне?

— Да — прошепна тя, сякаш се боеше да го каже по-високо. — Да — повтори малко по-решително. — Ще замина с него.

Настъпи мълчание.

— Какво ме задържа тук в края на краищата? — започна тя като дете, което повтаря урока си. — Нямам семейство. Къщата… Е, тя е само място за живеене. Колкото до работата, господин Бейнс няма да има нищо против. Като мине денят на Свети Валентин, започва мъртъв сезон и Ким ще може да се оправя сама. Всъщност той ще е само доволен, че ще плаща на един човек по-малко. А до другата пролет ще има достатъчно време да намери някой друг и да го обучи.

— Кого се опитваш да убедиш? Мен, господин Бейнс или себе си?

Тя му обърна гръб.

— Моля те, не се чувствай задължен да стоиш тук и да ме поучаваш. — Гласът й бе ледено любезен. — Сигурна съм, че тази вечер си имаш по-важна работа.

— Правиш глупости, Лорън.

— Ти нямаш право да ме съдиш.

Тя се обърна и видя, че Уорд си облича палтото.

— Сигурно е така — каза той тихо. — Аз всъщност нямам никакви права. Много съжалявам, че те обезпокоих.

— Да не си забравиш филма. Не мисля, че ще го гледам.

Той взе касетата и я сложи в джоба си.

— Предполагам, че ще си много заета да си тананикаш песента — тази, която той пише за теб. Ако мога да те посъветвам…

— Не можеш.

— Не е лошо да я научиш наизуст и да си я повтаряш вместо молитва. Ако имаш късмет, тя ще те топли през нощта, когато осъзнаеш каква ужасна грешка си направила.

Лорън затръшна вратата зад него, с мъка се изкачи по стълбите и се строполи в леглото, прекалено изтощена дори да оправи измачканите чаршафи.

И съвсем не се изненада, когато в трескавия си неспокоен сън видя Уорд — Уорд изпълваше кошмарите й. А как искаше да сънува Хънтър и прекрасните дни, които им предстояха.