Нора Робъртс
Наслади се на мига (11)

Десета глава

След като хвърли ключовете в купата на нощното си шкафче и включи телефона да се зарежда, Дел се замисли дали да не поплува преди лягане. Малко физическо натоварване щеше да тушира сексуалното напрежение и да му помогне да заспи. Свали ризата и обувките си и слезе до кухнята за бутилка вода.

Правилно постъпваха с това чакане. Лоръл заемаше твърде важно място в живота му — играеше много съществена роля, за да бързат с промяната помежду им.

Не беше само интересна и привлекателна жена. Беше Лоръл. Силна и забавна, умна и неустрашима. Лоръл Макбейн. Притежаваше толкова много качества, които ценеше в една жена — и всичко бе събрано в невероятно секси тяло.

През всички тези години, замисли се той, бе смятал това тяло за забранена територия. Сега, когато тя или той, или и двамата заедно бяха премахнали ограниченията, я желаеше повече, отколкото бе очаквал.

Това бе още една причина за чакането.

Импулсите бяха страхотно нещо; той бе привърженик на импулсивността. Но не и когато ставаше дума за човек, който бе толкова важен, и то в толкова много отношения. Бавно и разумно, напомни си той. Методът действаше, нали така? За толкова малко време бяха научили много неща, които никой не бе разбрал за другия през всичките години на познанството си.

Бяха прекарали празника заедно, както и безброй други — но в съвсем нова светлина, с напълно различен подход. Именно такива неща трябваше да правят по-често, преди да извършат следващата крачка.

Това го устройваше, можеше да го понесе.

Зачуди се дали този месец изобщо ще свърши.

Трябва да поплувам, категорично реши той само миг преди някой да заблъска по вратата и преди неистовият звън на звънеца да го накара да хукне през къщата.

Паниката го сграбчи с острите си нокти, щом зърна Лоръл, останала без дъх, с широко отворени очи и зачервена.

— Катастрофа ли? Паркър… — Сграбчи я и започна да оглежда за наранявания, докато мислите му препускаха бясно. — Обади се на спешна помощ, а аз ще ида да…

— Не. Няма катастрофа. Всичко е наред. Останалите са добре. — Махна му да се осъзнае, докато се мъчеше да си поеме дъх. — Ето какво. Днешният ден не се брои, а и вече е утре, така че не броим и него. Нито пък първия ден, защото е първи.

— Какво? Добре ли си? Къде са другите? Какво стана?

— Нищо не е станало. Аз се върнах. — Вдигна ръка, сякаш да го успокои, а с другата приглади косата си. — Всичко е въпрос на математика всъщност, а и днес вече е утре, защото е след дванайсет. Готово. Освен това не се броят уикендите. Кой ли ги брои тях? Никой. Пет работни дни, така казват всички.

Паниката му премина в озадачение.

— За кое?

— За всичко. Внимавай. — Допря го с пръст в гърдите. — Следи мисълта ми.

— Ами щях… Бих могъл, ако знаех за какво, по дяволите, говориш.

— Слушай, става ли? — Тръгна да събува сандалите, които бе сложила след бейзболния мач, но спря. — Ето как стоят нещата. Махаме първия ден и днешния, както и уикендите. Това са близо десет дни, което всъщност е две седмици, според повечето схващания. — Докато думите се изливаха от устата й, тя не спираше да жестикулира ту с едната, ту с другата ръка. — Освен това не мисля, че трябва да броим трийсет дни, след като всъщност имаше предвид един месец. Това са четири седмици. Двайсет и осем дни — седем пъти по четири. Проста математика. И ако извадиш двете седмици, които не се броят заради уикендите и останалото, всъщност вече изоставаме.

— Изоставаме от какво? О, господи… — Разбирането му донесе облекчение, радост и благодарност в една огромна вълна. — Ала все пак не съм сигурен, че разбрах всичко. Ще ми го обясниш ли отново?

— Не. Измислила съм всичко. Повярвай ми. Върнах се, защото изоставаме.

— Не бива да го допускаме, нали?

— Това е математиката. Сега идва ред на въпроса с няколко възможни отговора. А — закарваш ме до вкъщи; Б — викам си такси; или В — оставам.

— Чакай да помисля. Готово. — Сграбчи я отново и покри устата й със своята.

— Правилен отговор. — Тя се надигна и обви крака около кръста му. — Напълно правилен отговор. Можеш да ми благодариш по-късно, задето измислих всичко. — Устата й отново намери неговата в страстна и нетърпелива целувка. — Но точно сега имам чувството, че ще полудея. Дано и с теб е същото.

— Мислех си за теб и те желаех. — Тръгна да се качва по стълбите. — Само за това можех да мисля. Слава богу за правилото за петте работни дни.

— Бизнес стандарт — успя да отрони тя, докато сърцето й биеше оглушително в гърдите. — Превърнахме го в излишно голям въпрос. Сексът. Не мога да мисля трезво, докато съм вманиачена на тази тема, и не мога да разсъждавам за нищо друго, освен за това да бъда с теб. Все си представям как ли ще бъде, но не искам да си представям. Просто искам да бъде. Прекалено много говоря. Видя ли? Полудявам.

— Тогава нека просто бъде.

Когато я положи внимателно върху леглото, краката й се стегнаха още по-здраво около кръста му, а дланите й се плъзнаха надолу и нагоре по гърба му. Усети отчаян копнеж още докато устните им отново се сливаха. Запя я топла вълна, обгърна я цялата толкова буйна и плътна, че остана без дъх. Прекалено дълго бе чакала, помисли си тя, бе се чудила и копняла за това.

Сграбчи дупето му и се изви към него, докато зъбите му лекичко докосваха шията й, пробуждайки хиляди копнежи. Опита се да стигне до копчето на джинсите му, но той хвана китките й и погали с палец пулсиращите й вени.

— Прекалено бързаш.

— Вече мина цяла вечност.

— Какво са още няколко минути? — Откъсна се от нея и се зае да разкопчава блузата й на лунната светлина. — Толкова дълго време съм се старал да не гледам на теб по определен начин. Искам да се насладя на гледката. И на докосването… — Разгърна блузата и пръстите му погалиха нежно кожата й.

Докосването бе като дългоочаквано разгадаване на загадка, истински поглед към красотата и сложността на цялото. Чертите на лицето й, извивките на тялото й, което сега можеше да изучава на воля…

Когато тя посегна към него, той я притисна към себе си, за да смъкне блузата й напълно, да вкуси от топлата кожа на раменете й. Разкопча сутиена й и чу леката й въздишка, преди да свали презрамките. Копринената й кожа сякаш заблестя, когато тя наведе глава назад, за да го подкани за целувка.

Бавна, разпалваща, дълбока целувка, с преплетени езици, докато отново я полагаше да легне, за да се вгледа в ясните й сини очи и да постави нежно длани върху гърдите й. Тя потрепери, а реакцията й предизвика горещо желание, силно и неутолимо, дълбоко в тялото му.

— Позволи ми — прошепна той и покри с уста гърдата й.

Удоволствието изгори кожата й и прониза тялото й, когато се отдаде на ръцете и устните му. Той желаеше и превземаше, но сантиметър по сантиметър, мъчително и влудяващо бавно, използваше уязвимостта й, копнежите й, сякаш знаеше всяка нейна тайна.

— Исках всичко това. Исках теб — едва изрече тя.

— Сега го имаме. Заедно сме.

Смъкна джинсите надолу по краката й, докато устните му се плъзгаха по корема й, по бедрото. Времето, цяла вечност от време се разгърна пред тях и внезапно спря.

Само сега, помисли си тя. Този миг.

Сякаш всичко в нея се отвори за него, цялата бе топла и пламнала. Бавно, заповяда си той, макар собственото му желание да го разкъсваше, докато използваше ръцете си, за да я доведе до върха.

Видя как удоволствието превръща очите й в сини кристали, вкуси стона й, притиснал уста в нейната.

Най-сетне, когато очите им се срещнаха отново, той се отърва от дрехите си и проникна в нея, задържа се неподвижно, докато и двамата трепереха.

Тя каза името му, едва доловима, задавена въздишка, после се надигна да го посрещне.

Нямаше повече питания, само чудото на удоволствието, докато се притискаха. Най-после, помисли си тя, най-после. И се изгуби.

Лежеше под него, останала без сили и безумно щастлива, опряла устни до рамото му, докато сърцето му биеше до нейното.

Бе го оставила да води този път, помисли си тя, но накрая и той беше изтощен като нея. Плъзна ръка по гърба му и го погали по дупето.

— Идеята беше моя.

Той успя да се засмее леко.

— Отлична идея. — Завъртя се и я притисна отново към себе си. — Да, така е хубаво.

— Ако използваме моите сметки и формули, всъщност не сме изгубили облога.

— Мисля, че при тези обстоятелства можем спокойно да се откажем от него. Бездруго спечелихме.

Лоръл се замисли. Чувстваше се невероятно щастлива, струваше й се, че въздухът около нея ухае на цветя.

— Сигурно си прав. — Въздъхна дълбоко и доволно. — Но трябва да ставам много рано.

— Добре. — Ала ръцете му се стегнаха около нея, давайки й да разбере, че никъде няма да ходи засега.

Тя вдигна лице за нова целувка.

— Струваше ли си чакането?

— Определено.

Тя затвори очи и заспа в прегръдките му.

 

 

Само ако имаше едно малко фенерче. И четка за зъби. Лоръл си каза, че суетенето в мрака на следващата сутрин никога не е лесно. Поне бе намерила сутиена и едната си обувка. Изръмжа доволно, когато търсещите й пръсти попаднаха на ластика на бикините.

Оставаха й блузата, една обувка и панталоните, пресметна тя, а чантичката й бе на долния етаж, където я бе захвърлила. Там щеше да намери ментови бонбони и пари за такси.

Би убила човек за малко кафе. Можеше и да осакати някого дори само заради аромата на кафе.

Продължи да търси по пода, застанала на ръце и колене, и мислено се поздрави, когато попадна на другата обувка.

— Какво правиш там долу?

— Извинявай. — Тя приседна на пети. — Търся останалите си дрехи. Казах ти, че трябва да ставам рано.

— Колко рано имаш предвид? Господи, едва пет часът е.

— Добре дошъл в работния ден на сладкаря. Виж, ако може да светнем лампата само за половин минута, бих могла да си намеря останалото и да се махна оттук, за да си доспиш.

— Нямаш кола.

— Ще си повикам такси. Намерих си всичко, освен… — Светлината блесна и я накара да затвори очи, преди да ги покрие с една ръка. — Можеше да ме предупредиш. Само минутка.

— Изглеждаш интересно…

— Сигурно.

Много добре си представи как изглежда. Гола, с коса, хвърчаща на всички страни, приклекнала на пода и стиснала в ръка бельо и обувки.

Защо не можеше да спи по-дълбоко?

— Само една секунда. — Забеляза ризата си и се зачуди кое е по-унизително. Да пропълзи дотам и да си я вземе или да стане и да направи няколко крачки. Пълзенето, реши тя, винаги бе унизително.

Голотата нямаше значение. Беше я виждал гола. Но не и гола на сутринта, когато изобщо не бе в най-добрата си форма.

По дяволите, щеше й се той да престане да й се усмихва така.

— Заспивай. — Изправи се и пристъпи към ризата. Обувките й хвръкнаха във въздуха, когато той я сграбчи и я събори обратно в леглото. — Дел, трябва да тръгвам.

— Това вероятно няма да отнеме много. — Претърколи се върху нея и тя усети абсолютно категорично, че рошавата й коса изобщо не е охладила страстта му.

Когато повдигна бедрата й и проникна в нея, Лоръл реши, че има и далеч по-хубави неща от сутрешното кафе.

— Май имам няколко минутки.

Той се засмя и притисна лице в извивката на рамото й.

Тя усети как страстта се надига в нея бавно, сладостно и нежно, нараства с ускоряването на пулса и напира въздишка на облекчение. Докато той я изпълваше, всичко в нея пулсираше топло и отпуснато — тялото и сърцето й.

Отпускането, толкова нежно, колкото и възбудата, я накара да съжали, че не може да се сгуши в него и отново да заспят.

— Добро утро — измърмори той.

— Щях да кажа, че съжалявам, задето те събудих, но вече изобщо не съжалявам.

— Нито пък аз. Май е най-добре да потърсим дрехите ти, за да те закарам у дома.

— Ще си взема такси.

— Не, няма.

— Глупаво е. Защо да ставаш, да се обличаш и да шофираш до вкъщи и обратно, след като мога да си повикам такси.

— Причината е, че прекара нощта в леглото ми.

— Добре дошъл в двадесет и първи век, сър Галахад. Сама дойдох дотук, така че мога…

— Знаеш ли, намираш се в много странна позиция за започване на спор. — Надигна се на лакти и я погледна. — Продължавай в този дух още десетина минути и ще мога да ти дам още една причина да не вземаш такси.

— Много оптимистична прогноза за възстановяване.

— Искаш ли да проверим кой е прав?

— Остави ме да стана. И щом си решил да се правиш на галантен, какво ще кажеш да ми намериш резервна четка за зъби?

— Това е лесно. Мога дори да приготвя кафе и да го сипя в чаши за из път.

— Щом има кафе, можеш да ме закараш където пожелаеш.

 

 

След по-малко от петнайсет минути, стиснала голяма чаша кафе, Лоръл пристъпи навън.

— Вали. Като из ведро — добави тя. Как не бе забелязала? — Дел, недей…

— Престани да спориш. — Сграбчи я за ръка и хукнаха заедно към колата. Прогизнала, тя се качи вътре, после тръсна глава и се обърна към него, когато той седна зад волана.

— Това не е спор.

— Добре. Да го наречем дискусия?

— По-добре е — съгласи се тя. — Исках само да предотвратим създаването на прецедент, при който се чувстваш длъжен да ме заведеш у дома или нещо подобно. Щом съм действала импулсивно, би трябвало да си понеса последствията. Като уреждането на транспорт.

— Страхотно ми харесват импулсивните ти действия, но независимо от това, когато съм с една жена, аз я водя до вкъщи. Считай го за „Основно правило на Браун“.

Обмисли положението, докато барабанеше с пръсти по коляното си.

— Значи, ако ти действаш импулсивно, аз ще съм длъжна да те закарам у вас.

— Не. И, не, не считам това за сексистка проява, а за елементарно възпитание. — Погледна я, очите му още бяха леко унесени, докато караше в дъждовното утро. — Равни права, равно заплащане, право на избор, възможности и всичко останало. Абсолютно съм „за“. Но когато съм заедно с една жена, аз я прибирам до вкъщи. И никак не ми харесва идеята тя да шофира по среднощ или да пътува сама в пет и половина сутринта, ако има как да се избегне подобно нещо.

— Защото ти имаш пенис.

— Така е. И смятам да го запазя.

— И той те пази от катастрофи, повреди по колата и спукани гуми? — пошегува се тя.

— Знаеш ли кое винаги ми е било интересно и понякога ме е ядосвало в теб? Способна си да превърнеш нещо много просто в сложен казус.

Беше вярно, но това не променяше нещата.

— Ами ако бях дошла с моята кола?

— Не си.

— А ако беше така?

— Предполагам, че ще го измислим, когато се случи.

Зави по алеята.

— Избягваш въпроса.

— Абсолютно. Какво ще кажеш да ти направя отстъпка? Няма да те изпращам до вратата.

Тя вирна глава.

— Но ще седиш тук и ще гледаш, докато се увериш, че съм вътре?

— Да. — Наведе се към нея, хвана брадичката й и я целуна. — Върви да правиш торти.

Тя понечи да слезе, после се извърна и го целуна продължително и много по-страстно.

— Довиждане.

Хукна към вратата, после се обърна, измокрена, за да му махне.

Тогава, сама в тишината, Лоръл се облегна на вратата и се отпусна блажено. Беше се любила с Дел. Бе спала в леглото му и се бе събудила до него. Мечти, таени цял един живот, се бяха сбъднали в тази нощ, затова имаше право да се порадва на мига тайничко, да се смее като луда, да се прегръща сама и да се чувства абсолютно и безумно щастлива.

Нищо в представите й дори не се доближаваше до онези мигове и сега, когато бе сама в тишината, тя можеше да им се отдаде. Да си спомни всеки един и да го вкуси отново.

Какво ще стане по-нататък, никой не можеше да каже, но точно сега, в този миг, тя имаше онова, което винаги бе желала.

Струваше й се, че направо лети по стъпалата към стаята си. Чакаше я натоварен ден, замисли се тя, но как само й се искаше да зареже всичко, да се просне на леглото, да изрита обувките си надалеч и само да се излежава.

Нямаше как да стане, но можеше поне да се поглези с един продължителен, горещ душ. Смъкна мокрите си дрехи, преметна ги върху закачалката за кърпи, свали шнолата, която бе намерила в чантичката си и с която бе укротила рошавата си коса. Все така широко усмихната, пристъпи под топлите струи.

Наслаждаваше се на парата и благоуханията, когато забеляза движение зад стъклената врата. Удиви се, че писъкът, който се изтръгна от гърлото й, не счупи стъклото.

— Господи, Лоръл, аз съм. — Мак открехна леко преградата. — Почуках, после викнах, но ти си прекалено заета да пееш, за да ме чуеш.

— Много хора си пеят под душа. Какво искаш, за бога?

— Повечето от нас не си тананикат джаз под душа.

— Не съм пяла джаз. — Сериозно? Сега щеше да й се върти в главата цял ден. — Парата излиза навън. Махай се.

— Защо се бавиш толкова? — попита и Ема с влизането си.

— Къде е Паркър?

— Във фитнеса е, Мак — отговори Ема. — Но й казах какво става.

— За бога, да не би някоя от вас, идиотки такива, да не е забелязала, че си вземам душ?

— Миришеш хубаво — отбеляза Мак. — Чиста си. Излизай. Ще ядем палачинки в чест на очакваната секси история за закуска.

— Нямам време за палачинки.

— Госпожа Г. ще ги направи.

— Нали вчера ядохме гофрети.

— О, права си. Омлети. Ще хапнем омлет със секси история. Десет минути — нареди Ема. — На мъжете е забранено да се появяват на закуска.

— Не искам да…

Но Мак затвори вратата на душкабината. Лоръл отметна мократа коса от очите си. Би могла да се промъкне в собствената си кухня, но те щяха да се домъкнат и да я тормозят. Примири се, излезе от душа и грабна хавлия.

Когато след двайсет минути се появи в кухнята, завари Ема и Мак вече там, масата бе сложена и госпожа Грейди бе пред печката.

— Вижте какво, чака ме много натоварен ден, затова…

— Закуската е най-важното хранене за деня — тържествено напомни Мак.

— И това го казва принцесата на кексчетата. Наистина трябва да се залавям за работа.

— Не може да се измъкнеш. — Ема й размаха пръст. — Ние споделихме нашите, а и госпожа Г. вече приготвя омлети за секси история. Нали, госпожо Г.?

— Така е. Най-добре седни — каза тя на Лоръл. — Иначе ще те изядат с парцалите. И тъй като разбрах, че си се прибрала едва преди половин час, аз самата искам да чуя историята.

Докато гълташе жадно сок, Лоръл местеше поглед от едно към друго лице.

— Да не би всички да имате някакъв вграден радар?

— Да — потвърди Паркър с влизането си. — И щом се налага да сляза още преди да съм взела душ, надявам се, че историята си я бива. — Само по шорти и широка тениска, тя отиде до машината за кафе. — Явно Дел не е заключил вратата и не те е изгонил.

— Това е просто нелепо. — Лоръл взе кафето на Паркър. — Знаеш, че е така.

— Традициите са си традиции, дори и когато са нелепи. — Паркър развеселено си сипа нова чаша. — Е, какво стана?

Лоръл седна, сви рамене.

— Изгубих облога.

— Ура! — Ема се сгуши до нея. — И аз го изгубих, но някои неща са по-важни от парите.

— Кой спечели, Паркър? — поиска да разбере Мак.

Приятелката й седна и се намръщи над кафето си.

— Малкълм Кавана.

— Кавана? — Тъй като и бездруго бе на масата, Лоръл си взе препечена филийка от панера. — Той пък как се включи?

— Някой му казал и той ме притисна по време на бейзболния мач. Отказах му и обясних, че всички залози са приключени, но той е настоятелен и упорит. Освен това предложи да заложи двеста долара като закъснял залог. И избра пети юли.

— Искаш да кажеш, че е познал съвсем точно? — изненада се Мак. — Късметлия.

— Да, късметлия. Реших, че няма никакъв шанс, тъй като всички излизаме заедно и се прибираме заедно. Не очаквах, че Лоръл ще скочи от микробуса и ще хукне презглава.

— Беше романтично. — Ема се усмихна. — Беше развълнувана и нетърпелива, неудържима. Какво стана, когато стигна там?

— Той отвори вратата.

— Разправяй — настоя Мак и я посочи с пръст.

— Не се притеснявай, задето ми е брат. Двете с теб сме приятелки почти от толкова време, отколкото Дел ми е брат. Затова не се брои.

— Яжте — нареди икономката и сервира омлетите.

Лоръл послушно опита хапка.

— Бях направила сметката.

— Каква сметка? — попита Ема.

— За това кои дни не се броят от дадените трийсет. Сложно е. Има формула, но бях пресметнала всичко. След като Дел схвана логиката, беше съгласен, че е абсолютно разумно, но реши, че просто трябва да се откажем от облога. И така и стана.

— Уикендите, нали? — Мак налапа голямо парче от омлета. — Сетих се за това. Уикендите не се броят.

— Точно така. Както и първият, и последният ден. Става и по-сложно, но това е в основни линии. Все пак, за да сме честни, тъй като не сме поставяли подобни условия, приехме, че губим облога. После… — Странно или не, но тези четири жени бяха семейството й. — Беше прекрасно — продължи Лоръл. — Имаше моменти, в които съм си мислела, че ще бъда нервна, че ще бъде неловко. Но не бях и нямаше никаква неловкост. Той не искаше да бърза и не ми позволи и аз да го направя, така че беше бавно и нежно. Дел беше…

Когато думите й заглъхнаха, Паркър въздъхна.

— Ако си мислиш, че ще се притесня от това, че ще кажеш, че брат ми е добър любовник, внимателен в леглото, много се лъжеш. Не е само въпрос на техника, както знаеш. Това е и знак на уважение и загриженост към партньора.

— Накара ме да се почувствам така, сякаш нищо друго не съществува на света, освен нас двамата, освен този миг. Това е всичко. А след това заспах до него, чувствах се абсолютно сигурна и спокойна. Тази част винаги ми е била най-трудна. Да се доверя напълно, за да заспя до някого, предполагам.

Ема потупа бедрото й под масата.

— Това беше наистина хубава секси история за закуска.

— Тази сутрин малко се сдърпахме.

— Секси боричкане?

— И това също, нахалнице — отвърна тя на Мак. — Трябваше да си намеря дрехите в тъмното, за да си викна такси и да се прибера. Очаква ме тежък ден. Но той се събуди, което доведе до секси боричкането, макар че косата ми беше истински кошмар след спането.

— Мразя това — измърмори Ема. — Трябва да има някакво мигновено лекарство за косата сутрин.

— После той настоя да ме закара до дома.

— Естествено.

Лоръл се обърна към Паркър и вдигна очи към тавана.

— Двамата имате непоклатими маниери. Защо да трябва да става, да се облича и да ме кара до вкъщи, след като мога и сама да се прибера?

— Защото си била в неговия дом, това като начало. Второ, била си в леглото му. Добрите маниери са просто задължителни и в никакъв случай не застрашават независимостта ти.

— Основно правило на Браун?

Паркър лекичко се усмихна.

— Може и така да се нарече.

— Той го каза. Е, това ще трябва да ви стигне засега, защото се налага да се хващам за работа.

— Всички имаме работа. Тази сутрин пристигат хиляди лилиуми, които трябва да обработя. А и ремонтът започва днес.

— И тук ли? — попита Лоръл.

— И тук, според Джак. — Ема погледна часовника си. — Всеки момент.

— Очакват ви интересни моменти — увери я Мак. — И доста шумни.

— Струва си. Ще си го повтарям непрекъснато. Благодаря за закуската, госпожо Г.

— Историята беше много хубава, така че си заслужаваше.

— Ако положението стане прекалено напечено в моята кухня, мога ли да прехвърля част от работата си тук?

— Можеш. Емалин и Макензи, вие искахте история за закуска. Така че сега вие ще измиете съдовете. Аз ще се поразходя в градината, преди да започнат с чукането.

Паркър излезе заедно с Лоръл.

— Важно е щастието. Спомни си, че искам да виждам и теб, и Дел щастливи, когато решиш, че ситуацията е странна.

— Работя по въпроса. Кажи ми, ако започна да оплитам конците, моля те.

— Разбира се. — Телефонът й звънна. — Ето го и първия звънец. Ще се видим после. Добро утро, Сара. Как е булката днес?