Проспер Мериме
Кармен (4)

IV

Испания е една от страните, в които и днес се срещат в голям брой тези пръснати по цяла Европа скитници, познати под названията bohemiens, git’anos, gypsies, Zigeuner и т.н. Повече от тях живеят или по-точно водят скитнически живот в южните и източните провинции, в Андалусия, в Естремадура, в кралство Мурсия; много от тях има и в Каталония. Каталонските цигани често отиват във Франция. Могат да се видят по всички наши южни панаири. Мъжете обикновено се занимават с търговия на коне, с ветеринарство, стрижене на мулета; занимават се още с поправка на котли и медни съдове, без да говорим за контрабандата и други незаконни професии. Жените гадаят, просят и продават всякакъв вид вредни и безвредни лекарства.

Физическите особености на циганите се забелязват по-лесно, отколкото се описват, и ако човек е видял само един от тях, то лесно ще различи представител на тази раса сред хиляди други хора. Физиономията и изражението са главните неща, които ги отличават от народите, обитаващи същата страна. Цветът на кожата им е много мургав, винаги по-тъмен от този на населението, сред което живеят. Оттук и названието кале, черните, с което те се назовават често^[1]. Техните почти коси очи, добре очертани и много черни, са засенчени от дълги гъсти мигли. Техният поглед може да се сравни само с погледа на див звяр. В него се съчетават смелостта и страхливостта и в това отношение очите им разкриват доста вярно характера на нацията — хитрост, смелост, но и естествен страх от ударите като Панюрж^[2]. Повечето от мъжете са добре сложени, стройни и ловки; не вярвам да съм срещал някога поне един тлъст циганин. В Германия циганките са често много хубави; сред испанските гитанас красотата е рядко нещо. Когато са млади, могат да минат за приятни неугледници; но щом станат майки, придобиват отблъскващ вид. Нечистоплътността на двата пола е невероятна и който не е виждал косите на някоя циганска матрона, трудно може да си ги въобрази дори и да си представи най-коравите, най-мазните и най-прашните кичури. В някои големи градове на Андалусия има девойки, по-миловидни от другите, които се грижат за външността си. Те танцуват за пари и танците им приличат много на тези, които се забраняват на нашите публични балове по време на карнавала. Мистър Бороу^[3], английски мисионер, автор на две много интересни съчинения върху испанските цигани, който пожелал да ги покръсти със средства на Библейското общество^[4], твърди, че няма случай някоя циганка да е показала слабост към мъж от друга раса. Мисля, че той преувеличава много своите похвали относно тяхното целомъдрие. Първо, повечето от тях се намират в положението на онази некрасива жена, за която Овидий казва: Casta quam nemo rogavit^[5]. Що се отнася до хубавите, те са като всички испанки: взискателни в избора на любовниците си. Трябва да им се понравиш, трябва да ги заслужиш. Мистър Бороу привежда като доказателство за тяхната добродетел един случай, който прави чест на неговите собствени добродетели и преди всичко на неговата наивност. Един негов безнравствен познат предлагал безуспешно, твърди той, няколко унции на една красива гитана. Андалусецът, на когото разказах този анекдот, отбеляза, че нашия, безнравствен човек би имал по-голям успех, ако покажел два-три пиастра, и че да предложи на една циганка няколко златни унции е толкова лошо средство за убеждение, както и да обещаваш един-два милиона на някоя хотелска прислужничка. Както и да е, без съмнение циганките проявяват необикновена преданост към своите мъже. Няма опасност или бедствие, през които да не преминат, за да им окажат помощ в случай на нужда. Едно от имената, с което се назовават циганите, роме или съпрузи, свидетелствува за уважението, което тяхната раса храни към брака. Изобщо може да се каже, че тяхната главна добродетел е патриотизмът, ако си позволим да наречем така онази вярност, която те съблюдават по отношение на съплеменниците си; ненарушимата тайна, с която са свързани в компрометиращите дела. Впрочем нещо подобно се наблюдава във всички тайни и нелегални общества.

Посетих преди няколко месеца един цигански катун, разположен във Вогезите. В шатрата на една бабичка, старейшина на племето, лежеше на смъртно легло чужд на семейството циганин. Този човек беше напуснал болницата, където се грижели добре за него, за да умре сред сънародниците си. Вече тринадесет седмици лежеше болен у хазяите си и към него се отнасяха с много по-голямо внимание, отколкото към синовете и зетьовете, живеещи под същия покрив. Той имаше хубаво легло от слама и мъх и доста чисто бельо, докато останалите, на брой единадесет души, спяха върху дъски, дълги три стъпки. Ето тяхното гостоприемство. Същата бабичка, толкова човечна към госта си, ми казваше пред болния: „Singo, singo, homt’e hi mulo“ — Скоро, скоро трябва да умре. В края на краищата животът на тези хора е толкова жалък, че вестта за смъртта не ги плаши.

Забележителна черта на циганския характер е тяхното равнодушие към въпросите на религията; не че са волнодумци или скептици. Никога не са били безбожници. Затова те считат религията на страната, в която живеят, за своя, но я сменят, когато сменят и страната. Суеверието, което замества религиозното чувство у неразвитите народи, също им е чуждо. Та как би съществувало суеверие у хора, които живеят повечето за сметка на чуждото лековерие. Обаче забелязах, че испанските цигани изпитват особен страх от съприкосновение с труп. Рядко някой от тях би се съгласил за пари да отнесе покойник в гробището.

Казах, че болшинството циганки се занимават с гадаене. В това те са майсторки. Но продажбата на талисмани и любовни еликсири им служи за източник на най-големи печалби. Те притежават не само крак от жаба за укротяване на непостоянни сърца или магнитна руда на прах за възбуждане любов у безчувствените, но когато е нужно, прибягват до могъщи заклинания, които заставят дявола да им се притече на помощ. Една испанка ми разказа миналата година следната история: минавала един ден по улица Алкала, тъжна и замислена; седящата на тротоара циганка й извикала: „Хубавице, вашият любим ви е изменил. — Това било истина. — Искате ли да ви го възвърна?“ Понятно е с каква радост е било прието това предложение и какво доверие е успяла да внуши към себе си тази особа, която умеела да разгадае от пръв поглед най-съкровените тайни на сърцето. Но тъй като не трябвало да се проведат магическите заклинания сред най-многолюдната улица на Мадрид, била назначена среща за другия ден. „Нищо по-лесно от това да възвърна неверния в нозете ви — казала циганката. — Имате ли кърпичка, шарф или мантиля, която той ви е подарил?“ Дала й копринено шалче. „Сега зашийте с червен копринен конец един пиастър в ъгъла на шала. В другия ъгъл зашийте половин пиастър; тук — песета; там — монета от два реала. В средата трябва да се зашие злато. Най-добре — дублон.“ Зашиват дублона и прочие. „А сега ми дайте шала и аз ще го отнеса в полунощ на Кампо-Сантоно^[6]. Елате с мен, ако искате да видите една безупречна дяволия. Обещавам ви, че утре отново ще срещнете този, когото обичате.“ Циганката заминала сама за Кампо-Сантоно, защото дамата се страхувала много от дяволи и не пожелала да я съпроводи. Оставям на вас да се досетите дали бедната и изоставена влюбена е видяла отново шалчето и неверния си любим.

Въпреки бедността си и неопределимото отвращение, което внушават, циганите се радват на известно уважение сред хората от простолюдието и доста се гордеят с това. Те чувствуват своето умствено превъзходство и искрено презират народа, който им оказва гостоприемство. Езичниците са толкова глупави — ми казваше една циганка от Вогезите, — че не е голяма заслуга това, да ги измамиш. Един ден някаква селянка ме повика от улицата и аз влязох при нея. Печката й димяла и тя ме помоли да поврачувам, за да оправя тягата. Най-напред поисках голям къс сланина. После взех нещо да мърморя на романи: „Ти си глупава, глупава си се родила и така ще си умреш…“ Когато застанах на вратата, аз й казах на чист немски език: „Най-доброто средство да оправиш печката си е изобщо да не я палиш.“ И си плюх на петите.

Историята на циганите и до днес остава загадка. Знае се наистина, че техните първи малобройни орди са се появили в Източна Европа в началото на XV век; но не може да се каже откъде и защо са пристигнали и най-странното е, че никой не знае по какъв начин са се размножили за такова кратко време, и то в доста отдалечени една от друга страни. Самите цигани не са запазили предания за произхода си и ако повечето от тях посочват Египет за тяхно първоначално отечество, то е, защото са възприели легендата, разказвана за тях още от далечни времена.

Повечето ориенталисти, които са изучавали циганския език, предполагат, че те произхождат от Индия. Действително много корени и граматични форми на романи са подобни на тези в произлезлите от санскритски език наречия. Естествено, че по време на дългите си странствувания циганите са усвоили много чужди думи. Във всички диалекти на романи се срещат немалко гръцки думи. Например: cocal — кост, от κόκκαλον; petalli — подкова, от πέταλον; cafi — гвоздей, от καρφί и т.н. Днес циганите имат толкова различни наречия, колкото отделни орди съществуват в племето им. Те говорят с по-голяма лекота езика на страната, в която живеят, отколкото собствения диалект, с който почти не си служат, освен, за да разговарят свободно в присъствие на чужди хора.

Ако сравним диалектите на немските и испанските цигани, останали без връзка в продължение на векове, ще намерим голям брой общи думи; но първоначалният език се е изменил, макар и в различни степени, поради съприкосновението с по-културни езици, с които тези скитници са били принудени да си служат. Немският и испанският език дотолкова са изменили основата на романи, че един циганин от Шварцвалд не би могъл да разговаря със своя андалуски събрат, макар че е достатъчно да разменят няколко фрази, за да се убедят, че и двамата говорят на наречие, произлязло от един и същ език. Няколко по-често употребявани думи са, струва ми се, общи за всички диалекти, например във всички речници, които съм успял да видя, pani означава вода, manro — хляб, mas — месо, lon — сол.

Имената на числата са навсякъде почти едни и същи. Мисля, че немският диалект е много по-твърд от испанския, защото е запазил много от първоначалните граматични форми, докато испанските цигани са усвоили формите на кастилското наречие. Обаче някои думи представляват изключение, което свидетелствува за древната общност на езика. Миналите времена в немския диалект се образуват посредством прибавянето на ium към повелителното наклонение, което винаги се явява основа на глагола. Глаголите в испанското романи се спрягат по подобие на кастилските глаголи от първо спрежение. От неопределеното наклонение jamar — „да ям“, обикновено се образува jame — „ядох“, от lilar — „да взема“, се образува lille — „взех“. Обаче някои стари цигани говорят по изключение: jayon, lillon. Не познавам други глаголи, които да са запазили тази старинна форма.

И без това съм започнал да излагам оскъдните си познания по езика романи, поне да приведа няколко думи от френския жаргон, които нашите крадци са заели от циганите. От Парижките потайности^[7] порядъчното общество узна, че chourin означава нож. Това е чисто романи: chouri е една от тези думи, общи за всички диалекти. Г-н Видок^[8] нарича коня gres — това е пак циганска дума: gras, gre, grast’e, gris. Прибавете още думата romanichel, която на парижки жаргон означава циганин. Това е промененото rommani tchave — „цигански момчета“. Но една етимологична форма, с която много се гордея, е frimousse — лице, изражение; дума, която всички ученици употребяват или поне употребяваха по мое време. Забележете преди всичко, че Уден^[9] е вписал през 1640 година в своя интересен речник думата firlimousse. A firla, fila означава на романи лице; mui има същото значение и напълно съответствува на латинското os. Някой циганин-пурист^[10] веднага би схванал значението на съчетанието firllamui и аз смятам, че то е напълно в духа на езика им.

Мисля, че изложеното дотук е достатъчно, за да даде на читателя на Кармен благоприятна представа за моите изследвания върху езика романи. Ще завърша с пословицата, която идва на място: „En retudi panda nasti abela macha“ — В затворени уста муха не влиза.