Включено в книгата
Оригинално заглавие
Arsène Guillot, (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
няма
Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2010 г.)
Допълнителна корекция
maskara (2012 г.)

Издание:

Проспер Мериме. Избрани творби

Редактор: Георги Куфов

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Ясен Васев

Технически редактор: Александър Димитров

Коректор: Евгения Кръстанова

ДИ „Народна култура“, 1979 г.


Σέ Παρις καί Φοίβος Ἀπόλλων Ἐσθλόν ἐοντʼ όλέσωσι ἐνί εκαιἢσι πὺλησιν[1]

Омир — „Илиада“, XXII, 360

I

Последната служба свърши и клисарят на Сен-Рош тръгна да затваря пустите параклиси. Тъкмо се готвеше да дръпне решетката на едно от тези аристократични светилища, в които срещу заплащане някои набожни жени откупват правото да се молят отделно от останалите вярващи, когато забеляза, че една жена още не си е отишла; свела глава върху облегалката на молитвения стол, тя изглеждаше потънала в съзерцание.

„Това е госпожа дьо Пиен“ — рече си човекът и се спря на входа на параклиса.

Госпожа дьо Пиен беше известна тук. На времето за една млада, красива и богата светска дама, която подава просфора, дарява покривки за олтара и прави големи подаяния чрез изповедника си, представляваше заслуга да е набожна, щом мъжът й не е правителствен чиновник, нито пък самата тя е от свитата на съпругата на престолонаследника и ходи на черква не за изгода, а за спасение на душата си. Такава беше и госпожа дьо Пиен.

На клисаря много му се искаше да отиде да обядва, защото хората като него обядват в един часа, но не посмя да смути благочестивия унес на личност, толкова уважавана в енорията Сен-Рош. И се отдалечи, като шумно шляпаше с подпетените си обувки по плочите; надяваше се, че след като обиколи черквата, ще завари параклиса празен.

Беше вече отминал олтара, когато в черквата влезе млада жена и тръгна бавно по един от страничните кораби, като с любопитство се оглеждаше. Резбите, сцените на кръстния път, съдовете със светена вода, всичко и изглеждаше толкова странно, колкото на вас, госпожо, биха се сторили странни михрабът[2] или надписите в каирска джамия. Жената беше на около двадесет и пет години, но човек трябваше много внимателно да се вгледа в нея, за да не е я сметне за по-възрастна. Макар и много блестящи, черните й очи бяха хлътнали и посинени. Матовобялото й лице, безцветните й устни издаваха някакво страдание; и все пак нещо дръзко и весело в погледа контрастираше с болезнения й вид. В облеклото й можеше да се забележи странна смесица от небрежност и стремеж към елегантност. Розовата й шапчица, украсена с изкуствени цветя, повече би подхождала към вечерна домашна роба. Дълъг шал от кашмир — набитото око на светска жена веднага би отгатнало, че е купен на вехто — прикриваше поизносена рокля от басма по един франк метърът. И само мъж би могъл да хареса краката й, обути в груби чорапи и платнени обувки, които, изглежда, дълго бяха понасяли обидите на калдъръма. Нали си спомняте, госпожо, тогава асфалтът още не беше изобретен.

Жената, чието обществено положение навярно сте отгатнали, се приближи до параклиса, където госпожа дьо Пиен още се бавеше, известно време я погледа тревожно и й заговори веднага щом тя стана и се приготви да излезе.

— Бихте ли могли да ме осведомите, госпожо — тихо я запита тя с плаха усмивка, — бихте ли могли да ме осведомите към кого да се обърна, за да ми направят свещ?

Думите прозвучаха толкова странно за ушите на госпожа дьо Пиен, че отначало тя не ги разбра. Помоли да й се повтори въпросът.

— Да, много бих искала да запаля една свещ на свети Рош, само че не зная на кого да дам парите.

Госпожа дьо Пиен беше набожна, но просветена жена и не беше запозната с подобни народни суеверия. Все пак тя ги уважаваше, защото във всяка вяра, колкото и да е груба, има нещо трогателно. Убедена, че става дума за обет или нещо подобно, и твърде добродушна, за да извади от дрехите на младата жена с розова шапка заключенията, до които вие навярно не сте се побояли да стигнете, тя й посочи клисаря, който тъкмо се приближаваше. Непознатата й поблагодари и изтича към човека, който, изглежда, от половин дума разбра какво иска. Докато прибираше молитвеника и оправяше воала си, госпожа дьо Пиен видя как жената със свещта извади малка кесия от джоба си, избра сред дребните пари единствената петфранкова монета, подаде я на клисаря и тихо му занарежда поръки, които той изслуша усмихнато.

Двете излязоха едновременно от черквата; но жената със свещта крачеше много бързо и госпожа дьо Пиен скоро я загуби от очи, макар да вървеше в същата посока. На ъгъла на улицата, където живееше, отново я срещна. Под лекия кашмирен шал непознатата се мъчеше да скрие двукилограмов хляб, купен от съседно дюкянче. Като видя госпожа дьо Пиен, тя наведе глава, неволно се усмихна и ускори крачките си. Усмивката й казваше: „Нали виждате? Аз съм бедна. Смейте ми се. Много добре знам, че не е редно жена да купува хляб с розова шапчица и кашмирен шал.“ Тази смесица от неуместен свян, примирение и веселост не убягна от погледа на госпожа дьо Пиен. Тя не без печал помисли за вероятното положение на момичето и си каза: „Къде може моята вяра да се сравнява с нейната! Тя даде едно екю, но за нея то представлява по-голяма жертва, отколкото милостинята, която аз раздавам на бедните, без да си налагам никакво лишение.“

После си припомни колко по-драги богу са били двата обола[3] на вдовицата от всички щедри подаяния на богаташите. „Недостатъчно върша добро — помисли си тя. — Не правя толкова, колкото бих могла.“ И докато си отправяше наум такива упреци, каквито далеч не заслужаваше, стигна до дома си. Свещта, двукилограмовият хляб и особено даряването на единствената петфранкова монета запечатаха в съзнанието на госпожа дьо Пиен лицето на младата жена, която тя счете като пример за благочестие.

Доста често я срещаше на улицата край черквата, но никога на служба. Винаги когато минаваше пред госпожа дьо Пиен, непознатата навеждаше глава и леко се усмихваше. Тази толкова смирена усмивка се харесваше на госпожа дьо Пиен. Искаше й се да намери случай да помогне на бедното момиче, което отначало й вдъхваше любопитство, а сега — съжаление; защото забеляза, че розовата шапчица потъмня, а кашмиреният шал изчезна. Вероятно се бе върнал у вехтошарката. Ясно беше, че свети Рош не бе възнаградил стократно направеното му дарение.

Един ден госпожа дьо Пиен видя, че в Сен-Рош внасят ковчег, зад който вървеше доста зле облечен човек без траурна лента на шапката. Трябва да беше вратар. Тя не бе срещала младата жена със свещта повече от месец и през ума й мина, че може би присъствува на нейното погребение. Това беше напълно вероятно, защото последния път, когато госпожа дьо Пиен я бе видяла, тя беше много бледа и слаба. Запита клисаря и той отиде да поговори с човека, който следваше ковчега. Човекът отговори, че е вратар на една къща на улица Луи льо Гран; една от наемателките, някоя си госпожа Гийо, била умряла и понеже нямала нито приятели, нито роднини, освен една дъщеря, той, вратарят, само от милосърдие дошъл на погребението на жената, която не му била никаква. Госпожа дьо Пиен заключи, че нейната непозната е умряла в нищета и е оставила безпомощно момиченце, и реши да изпрати един свещеник, който обикновено й помагаше, когато раздаваше милостиня, да се осведоми.

Два дена по-късно, когато госпожа дьо Пиен излизаше от къщи, една каруца препречи пътя на колата и за няколко мига. Тя погледна разсеяно през стъклото на вратичката и зърна, застанала до един крайпътен камък, младата жена, която смяташе за мъртва. Веднага я позна, макар да беше още по-бледа и по-слаба, в траур, но облечена бедно, без ръкавици и без шапка. Изразът й беше странен, нямаше я привичната усмивка, лицето бе сгърчено от мъка, големите черни очи блуждаеха. Тя погледна към госпожа дьо Пиен, но не я позна, нищо не виждаше. В цялото й държане се четеше не скръб, а някаква яростна решителност. Каруцата се отстрани и колата на госпожа дьо Пиен потегли в тръс; но образът на момичето и отчаяният израз на лицето му още няколко часа преследваха госпожа дьо Пиен.

Когато се върна, на улицата видя насъбрана тълпа. Всички вратарки бяха застанали пред портите и разказваха на съседките нещо, което жените слушаха с голямо любопитство. Хората се блъскаха особено пред една къща, която беше близо до дома на госпожа дьо Пиен. Всички погледи бяха отправени към един отворен прозорец на третия етаж и във всяка групичка някоя и друга вдигната ръка сочеше към него, за да привлече вниманието на зрителите; после ръцете изведнъж се спускаха към земята и всички очи проследяваха тяхното движение. Случило се бе някакво необикновено събитие.

Като прекоси антрето, госпожа дьо Пиен намери прислужниците си объркани, всеки бързаше да я посрещне, за да може пръв да й съобщи голямата вест случилото се в квартала. Но преди тя да успее да ги разпита, горничната й се провикна:

— Ах, госпожо!… Да знаете, госпожо!…

Необикновено пъргаво отвори вратата и стигна заедно с господарката си до светая светих, искам да кажа до гардеробната, където останалите прислужници нямаха достъп.

— Ах, госпожо! — рече госпожица Жозефин, докато сваляше шала на госпожа дьо Пиен. — Просто кръвта ми се смрази! През живота си не съм виждала такова ужасно нещо, макар че пристигнах само миг по-късно… И въпреки това…

— Но какво се е случило? Разкажете по-бързо, госпожице!

— Как какво, госпожо! Ами че три къщи по-долу от нашата едно нещастно бедно момиче се хвърли през прозореца преди три минути; ако госпожата се бе върнала миг по-рано, щеше да чуе как пада.

— О, господи! Убила ли се е нещастницата?

— Страшно беше, госпожо. Батист, който е ходил на война, каза, че никога не е виждал такова нещо. От третия етаж, госпожо!

— На място ли е умряла?

— Ах, госпожо, още мърдаше; даже говореше. „Искам да ме довършат!“, викаше. Ама кокалите й бяха на пихтия. Госпожата може да си представи колко силен е бил ударът.

— Но тази нещастница… притекоха ли й се на помощ?… Пратиха ли да повикат лекар, свещеник?

— То за свещеник… Госпожата знае по-добре от мене… Ама аз да бях свещеник… Толкова загубена нещастница, че да се самоубие!… Пък и не ще да е била порядъчна. То се вижда. В операта била, както разправяха… Такива госпожици лошо свършват… Стъпила на прозореца, вързала си полите с розова панделка и… хоп!

— Та това е нещастното момиче в траур! — извика госпожа дьо Пиен, като говореше на себе си.

— Да, госпожо, майка й умряла преди три-четири дена. Сигурно главата й се е помътила… Пък може и любовникът й да я е зарязал… И срокът за наема е дошъл… Никакви пари, а такива не знаят да работят… Замаяни глави! Пък пакост бързо се върши…

Госпожица Жозефин още известно време продължи да нарежда, без госпожа дьо Пиен да й отвърне. Тя беше тъжна, изглежда, мислеше за историята, която бе чула. Изведнъж запита госпожица Жозефин:

— Научихте ли дали нещастното момиче има необходимото при нейното състояние?… Бельо… дюшек? Веднага трябва да узнаем.

— Ако госпожата желае, аз ще отида от името на госпожата — извика прислужницата, очарована, че ще види отблизо жена, направила опит за самоубийство. После поразмисли и добави: — Само че не знам дали ще имам сили да гледам такова нещо, жена, паднала от третия етаж!… Като пускаха кръв на Батист, мене ми стана лошо. Не можах да издържа.

— Добре, изпратете Батист — извика госпожа дьо Пиен, — само по-скоро да ми съобщи как е горкото момиче.

За щастие още докато даваше тези нареждания, пристигна лекарят й, доктор К… Той редовно идваше на вечеря у тях всеки вторник, когато италианците имаха представление.

— Докторе, вървете бързо — извика тя, без да му даде време да остави бастуна си и да си свали палтото — на две крачки оттука. Батист ще ви заведе. Едно нещастно момиче се е хвърлило от прозореца и няма кой да му помогне.

— От прозореца ли? — каза докторът. — Ако е било високо, вероятно нищо не ще мога да сторя.

Искаше му се да вечеря, а не да оперира. Но госпожа дьо Пиен настоя и след като му каза, че вечерята ще се забави, той се съгласи да последва Батист.

Прислужникът се върна сам след няколко минути.

Поиска чаршафи, възглавница и прочие. Същевременно съобщи предсказанието на лекаря.

— Нищо й няма. Ще се спаси. Ако не умре от… Не помня от какво каза, че щяла да умре, ама свършваше на „ус“.

— От тетанус! — извика госпожа дьо Пиен.

— Точно така, госпожо; ама пак късмет, че господин докторът дойде, защото там вече беше пристигнал един лекар без клиентела, същият, който лекува малката Бертло от шарка и тя умря на третата му визита.

След един час докторът се върна; пудрата от косата му беше поопадала, батистеното му жабо — изкривено.

— Тия хора, дето се самоубиват — рече той, — са родени с късмет. Оня ден в болницата ми носят една жена, застреляла се с пистолет през устата. Лоша работа!… А тя само си счупила три зъба и си пробила лявата буза… Ще се позагрози и толкова. Тази пък се хвърлила от третия етаж. Някой честен бедняк да падне случайно, ако ще и от първия, ще си разбие черепа. А това момиче само крака си е счупило… Две забити ребра, доста контузии, нищо повече. Точно там имало някакъв навес, та поомекотил падането. Трети такъв случай виждам, откакто се върнах в Париж… Краката са се блъснали в земята. Голямата пищялна кост и малкият пищял зарастват. По-лошо е, че тестената кора на калкана съвсем се е вкоравила… Страх ме е за печеното и ще пропуснем първото действие на „Отело“.

— А каза ли ви нещастницата какво я е накарало?

— О, аз никога не слушам тези истории, госпожо. Питам: „Яли ли сте?“ и така нататък. Защото това е важно за лечението… Та, дявол да го вземе, щом човек се самоубива, значи, има някаква сериозна причина. Любовникът те е изоставил, хазяинът те гони. И скачаш от прозореца, за да им дадеш да разберат. А още докато падаш, започваш да съжаляваш.

— Надявам се, че и тя съжалява, горкото момиче!

— Сигурно, сигурно. Плачеше и вдигаше такава олелия, че главата ми гръмна. Батист е чудесен помощник-хирург, госпожо; той си свърши работата по-добре от някакво лекарче, което заварих там и което само си чешеше главата и не знаеше откъде да започне… Най-интересното в случая е това, че ако се беше убила, щеше да спечели, нямаше да умре от туберкулоза; а че е туберкулозна, мога да се подпиша. Не я преслушах, но по лицето познавам, никога не се лъжа. Излишно е било да бърза, трябвало е само да почака!

— Ще я посетите и утре, нали, докторе?

— Ще трябва да отида, щом желаете. Вече й обещах, че вие ще направите нещо за нея. Най-просто би било да я изпратим в болница… Ще й доставят безплатно апарат за крака… Но при думата болница тя крещи, че искаме да я убием; и всички махленки й пригласят. При положение обаче, че човек няма пукната пара…

— Аз ще поема дребните разноски, които се налагат, докторе… И да ви кажа ли? И мене, без да ща, думата болница ме плаши като махленките, за които споменахте. Впрочем да я пренесат в болница сега, когато е в такова тежко състояние, все едно да я убият.

— Предразсъдък! Чист предразсъдък на светски хора! Най-добре си е в болница. Когато наистина се разболея, ще ме отнесат в болница. Оттам искам да се кача в лодката на Харон[4], а тялото си ще подаря на студентите… след тридесет-четиридесет години естествено. Все пак, госпожо, помислете си: не знам дали протежето ви заслужава толкова внимание от ваша страна. Прилича ми на момиче от операта… Трябва човек да има крака на балерина, за да скочи толкова сполучливо…

— Но аз съм я срещала в черква… и вижте, докторе… вие знаете моята слабост; от едно лице, от един поглед изграждам цяла история… Подигравайте ми се колкото щете, но аз рядко се лъжа. Неотдавна нещастното момиче даде обет за болната си майка. Майка му умря… Тогава то се е объркало… Отчаянието, мизерията са го тласнали към тази ужасна постъпка.

— Чудесно! Да, наистина на върха на темето й има издутина, която говори за екзалтираност. Всичко, което казвате, е много вероятно. Припомняте ми, че над сгъваемото й легло има клонче чимшир. Това е определено доказателство за нейната набожност, нали?

— Сгъваемо легло ли? Ах, господи боже! Бедното момиче!… Но, докторе, ето че виждам вашата зла усмивка, толкова ми е позната. Не говоря за набожността, която тя притежава или не притежава. Това, което главно ме кара да се интересувам за момичето, е, че се чувствувам виновна пред него…

— Виновна ли?… Аха, сещам се. Сигурно е трябвало да накарате да постелят дюшеци на улицата, та да падне върху тях, нали?…

— Да, виновна. Бях забелязала положението й; трябваше да й изпратя помощ; но горкият абат Дюбиньон беше на легло и…

— Сигурно имате ужасни угризения на съвестта, госпожо, щом смятате, че не е достатъчно, дето пращате помощи на всички просители, както имате обичай. Според вас, трябва още и да отгатвате бедността на онези, които се стесняват да просят. Но хайде да не говорим вече за счупени крака, госпожо, или по-скоро само две думи още. Ако сте решили да покровителствувате моята нова пациентка, пратете й по-сносно легло, а утре — и болногледачка. За днес махленките стигат. Освен това бульони, чайове и така нататък. Няма да е излишно да й пратите и някой свестен човек измежду вашите абати, който да й поговори и да й оправи самочувствието така, както аз й оправих крака. Нервно е момиченцето, може да се случат усложнения… Но вие… Да, честна дума, вие бихте били най-добрата проповедница; само че има къде да държите проповедите си по на място… Свърших. Часът е осем и половина. За бога! Идете да се приготвите за операта. Батист ще ми донесе кафе и „Журнал де Деба“. Толкова тичах цял ден, че още не знам какво става по света.

 

 

Изминаха няколко дни и болната вече беше малко по-добре. Докторът се оплакваше само, че душевната възбуда не намалява.

— Нямам голяма вяра на всички тия ваши абати — каза той на госпожа дьо Пиен. — Ако не ви е прекалено неприятно да гледате човешката мизерия, а зная, че не ви липсва кураж за такова нещо, вие бихте могли да успокоите мозъка на бедното момиче по-добре от всеки свещеник в Сен-Рош, по-добре дори от доза марулев екстракт.

Госпожа дьо Пиен само това чакаше и веднага му предложи да го придружи. Двамата се качиха при болната.

В стаята, мебелирана с три сламени стола и малка маса, тя лежеше на хубаво легло, изпратено й от госпожа дьо Пиен. Тънки чаршафи, дебели дюшеци, куп големи възглавници бяха доказателство за милосърдни намерения, чийто автор без труд ще отгатнете. Страшно бледо, с пламнали очи, момичето лежеше, извадило едната си ръка, и тази ръка, доколкото се подаваше от камизолата, беше бледа, насинена и позволяваше да се отгатне в какво състояние е цялото тяло. Когато видя госпожа дьо Пиен, то повдигна глава и с мила, печална усмивка каза:

— Знаех, че вие сте се съжалили над мене, госпожо. Казаха ми името ви и бях сигурна, че това е дамата, която срещнах в Сен-Рош.

Споменах, струва ми се, че госпожа дьо Пиен, според собствените й твърдения, умееше да съди за човека по лицето му. Тя с радост откри у своето протеже сходна способност и това откритие я накара още повече да се заинтересува за него.

— Не ви е добре тук, клето дете! — рече тя, като оглеждаше тъжната обстановка в стаята. — Защо не са ви донесли завеси?… Трябва да искате от Батист всички дреболии, от които имате нужда.

— Много сте мила, госпожо… Какво ми липсва? Нищо… Свършено е… Малко по-добре или малко по-зле, има ли значение?

Тя извърна глава и заплака.

— Много ли ви боли, клето дете? — запита госпожа дьо Пиен и седна до леглото.

— Не, не много… Само че в ушите ми непрекъснато свисти вятърът, както докато падах, а и трясъкът — прас! — когато се ударих в калдъръма.

— Тогава не сте били на себе си, мила приятелко; сега се разкайвате, нали?

— Да… но когато човек е нещастен, обърква се.

— Много съжалявам, че не съм узнала по-рано за вашето положение. Но, дете мое, човек при никакви обстоятелства не бива да се предава на отчаянието.

— Лесно е да се говори така, госпожо — рече лекарят, който пишеше рецепта на масичката. — Вие не знаете какво значи да загубиш някой красив младеж с мустачки. Само че, дявол да го вземе, ако сте решили да тичате подире му, не е трябвало да скачате през прозореца.

— Ех, и вие, докторе! — рече госпожа дьо Пиен. — Клетото дете сигурно е имало други причини, за да…

— Ах, не знам какво ми стана — извика болната. — Сто причини бяха, не една. Най-напред, когато мама умря, за мене това беше такъв удар! После се почувствувах изоставена… никой не се интересуваше от мене!… И най-сетне един човек, за когото мислех повече, отколкото за всички други… Госпожо, да забрави дори името ми! Да, аз се наричам Арсен Гийо. Г, И, Й, а той ми пише Гио!

— Нали и аз това казвах, неверник! — извика докторът. — Пълно е с такива. Е, нищо, нищо, хубавице, забравете го. Човек, който няма памет, не заслужава да го помним.

Той извади часовника си.

— Четири — рече докторът и стана. — Закъснях. Болните ме чакат в кабинета. Прощавайте, госпожо, хиляди извинения, но трябва да ви оставя. Нямам дори възможност да ви придружа до вкъщи. Довиждане, моето момиче, успокойте се, ще мине. С тоя крак ще танцувате толкова добре, колкото и с другия. А вие, сестро, идете до аптеката, ще направите точно същото, както вчера.

Лекарят и болногледачката излязоха; госпожа дьо Пиен остана сама с болната, пообъркана от това, че открива любов в една история, която тя бе подредила съвсем различно във въображението си.

— Значи, са ви измамили, нещастно дете! — продължи тя след кратко мълчание.

— Мене ли? Не. Как може бедно момиче като мене да бъде измамено?… Само че той не ме иска… Прав е: аз не съм това, което му трябва. Винаги е бил добър, щедър. Писах му, за да му кажа до какво положение съм стигнала и да го попитам дали не иска пак да се съберем… Тогава той ми писа… неща, които много ме наскърбиха… Онзи ден, когато се прибрах, изпуснах едно огледало, което той ми беше подарил, венецианско огледало, както казваше. Огледалото се счупи… Казах си: ето и последния удар!… Това е знак, че всичко е свършено… Вече нищо нямах от него. Бях заложила скъпоценностите… После си казах, че ако се убия, ще му стане мъчно и така ще си отмъстя… Прозорецът беше отворен и аз се хвърлих.

— Но, нещастнице, поводът е бил толкова незначителен за такава постъпка.

— То се знае, но нека да ви обясня. Когато ви е тежко, не разсъждавате. За щастливите хора е лесно да казват: „Бъдете разумни!“

— Знам, нещастието е лош съветник. Все пак дори и при тежки изпитания има неща, които не бива да се забравят. Аз ви видях в Сен-Рош, когато извършихте едно богоугодно дело, и то неотдавна. Вие сте щастлива, че вярвате. Религията, мила, е трябвало да ви възпре в мига, когато сте се оставили да изпаднете в отчаяние. Живота си вие дължите на бога. Не ви принадлежи… Но не съм права, че ви се карам сега, горкото ми момиче. Вие се разкайвате, страдате, бог ще се смили над вас.

Арсен наведе глава и няколко сълзи овлажниха клепачите й.

— Ах, госпожо — рече тя и тежко въздъхна, — вие ме смятате за по-добра, отколкото съм… Мислите, че съм набожна… не съм кой знае колко… не са ме учили да вярвам, а дето ме срещнахте в черквата, когато исках да запаля свещ… то беше, защото не знаех какво да правя.

— Но, мила! Та това е било много добра мисъл. При нещастие човек винаги трябва да се обръща към бога.

— Казали ми бяха… че ако запаля свещ на свети Рош… но не, госпожо, не мога да ви кажа. Жена като вас не знае на какво е способен човек, когато остане без стотинка.

— От бога трябва да искаме главно сили.

— Както и да е, госпожо, не искам да се представям за по-добра, отколкото съм, а да използувам добрините, които ми правите, без да ме познавате, значи да ви крада… Аз съм нещастно момиче… но на този свят човек живее, както може… С една дума, госпожо, аз платих за свещта, защото майка ми казваше, че когато запалиш свещ на свети Рош, до една седмица непременно ще намериш мъж, с когото да се събереш… Но аз погрознях, на мумия приличам… никой вече няма да ме иска… Е, нищо! Остава ми само да умра. А това вече наполовина е свършено!

Арсен изрече тези думи много бързо, с глас, прекъсван от ридания, и толкова възбудено, че госпожа дьо Пиен се почувствува по-скоро уплашена, отколкото потресена.

Тя неволно поотдръпна стола си от леглото на болната. Дори може би щеше да си отиде, ако човечността, която с нея беше по-силна от погнусата, вдъхвана й от тази жена, не я беше възпряла да я остави сама в момент, когато е обзета от такова дълбоко отчаяние. Настъпи мълчание; после госпожа дьо Пиен тихо каза с наведени очи:

— Майка ви ли? Нещастнице, какво се осмелявате да говорите!

— Ех, майка ми беше като всички майки!… Всички майки на такива като мене… Тя беше хранила своята майка… Аз пък хранех нея… За щастие нямам дете. Виждам, госпожо, че ви изплаших… Но какво да се прави?… Вие сте били добре отгледана, никога не сте страдали. Лесно е човек да е порядъчен, когато е богат. И аз щях да съм порядъчна, ако имах средства. Много любовници съм имала… обичала съм само един. Той ме изостави. Ако бях богата, щяхме да се оженим и да създадем прилично семейство… Ето, госпожо, говоря ви така, съвсем откровено, макар да виждам какво мислите за мен, и с право… Но вие сте единствената порядъчна жена, с която съм говорила през целия си живот, и изглеждате толкова добра, толкова добра… че си казах: „Даже и да разбере каква съм, тя ще се смили над мене.“ Аз ще умра, но само за едно ви моля… Когато бъда мъртва, накарайте да ми отслужат панихида в черквата, дето ви видях за пръв път. Само една молитва, това е всичко и ви благодаря от дъното на сърцето си…

— Не, вие няма да умрете! — извика госпожа дьо Пиен дълбоко развълнувана. — Бог ще се смили над вас, нещастна грешнице. Вие ще се покаете за поведението си и той ще ви прости. Ако с молитви мога да допринеса за вашето спасение, не ще пестя молитвите си. Онези, които са ви отгледали, са по-виновни от вас. Само не губете кураж и имайте упование. И главно, гледайте да бъдете по-спокойна, бедно мое дете. Трябва тялото ви да оздравее; душата също е болна, но аз отговарям за нейното излекуване.

Докато говореше, тя стана и сгъна няколко луидора в една хартия.

— Това е — рече тя — в случай, че ви се прииска нещо…

И пъхна малкия подарък под една от възглавниците.

— Не, госпожо! — извика поривисто Арсен и отблъсна хартията. — От вас не искам нищо, освен онова, което ми обещахте. Сбогом. Ние няма вече да се видим. Накарайте да ме отнесат в някоя болница, за да умра, без да преча никому. Никога няма да направите нещо свястно от мен. Една благородна жена като вас ще се помоли за мене. Доволна съм. Сбогом.

Та се обърна, доколкото й позволяваше апаратът, който я крепеше за леглото, и скри глава във възглавницата, за да не вижда нищо.

— Слушайте, Арсен — каза твърдо госпожа дьо Пиен. — Аз имам известни намерения по отношение на вас. Искам да направя от вас порядъчна жена. Убедена съм, че ще се разкаете. Ще идвам често, ще се грижа за вас. И един ден на мене ще дължите самоуважението си.

Тя хвана ръката на момичето и леко я стисна.

— Вие се докоснахте до мене! — извика нещастното момиче. — Стиснахте ми ръката?

И преди госпожа дьо Пиен да успее да освободи ръката си, тя я сграбчи и през сълзи я покри с целувки.

— Успокойте се, успокойте се, мила! — заговори госпожа дьо Пиен. — Нищо повече не ми казвайте. Сега всичко знам и ви познавам по-добре, отколкото вие самата се познавате. Аз ще лекувам главата ви… тази упорита глава. Ще ми се подчинявате, това искам от вас, ще ми се подчинявате така, както се подчинявате на другия си лекар. Ще ви изпратя един приятел свещеник, слушайте го. Ще ви избера някои хубави книги, а вие ще ги прочетете. И от време на време ще разговаряме. Когато оздравеете, ще се занимаем с бъдещето ви.

Болногледачката се върна с едно шише, купено от аптеката. Арсен продължаваше да плаче, госпожа дьо Пиен още веднъж стисна ръката й, сложи фишека с луидорите на масичката и излезе, може би още по-добре разположена към разкаялата се грешница, отколкото преди да бе изслушала странната й изповед.

Защо, госпожо, винаги държим на лошите? От блудния син до вашето куче Диаман, което хапе всички и според мене е най-злото животно, колкото по-малко заслужаваш, толкова по-голям интерес вдъхваш. Това чувство е от суета, госпожо, чиста суета! Удоволствието да победим трудността! Бащата на блудния син е победил дявола и му е отнел жертвата; вие сте победили лошия характер на Диаман с кравайчета. Госпожа дьо Пиен беше горда, че е сломила покварата на една лека жена, че с красноречието си е премахнала преградите, които двадесет години изкушения бяха издигнали около една бедна изоставена душа. Освен това може би, да ви кажа ли? Към гордостта от тази победа, към удоволствието, че е извършила едно добро дело, се примесваше и онова чувство на любопитство, което не една добродетелна жена изпитва по отношение на жена от съвсем друга категория. Забелязал съм: влезе ли певица в някой салон, към нея се отправят странни погледи. Не мъжете най-много я наблюдават. Нима самата вие, госпожо, миналата вечер в театър „Франсе“ не огледахте най-внимателно през лорнета си онази актриса от театър „Вариете“, когато ви я посочиха в една ложа? „Как ли може човек да е персиец?“[5] Колко често си задаваме подобни въпроси! Та, както ви казах, госпожа дьо Пиен усилено мислеше за Арсен Гийо и си повтаряше: „Ще я спася“.

Прати при нея един свещеник, който й говори да се покае. Разкаянието не беше трудно за клетата Арсен, която, освен няколко часа на радост, бе преживяла само нещастия. Кажете на някой клетник: „Вие сте виновен“, той и без това е дълбоко убеден, че е така; но ако същевременно смекчите укора с някое и друго утешение, ще ви благослови и ще ви обещае, каквото искате. Един гръцки поет е казал не знам къде или по-скоро Амио (Жак Амио — френски хуманист от XVI век.) му приписва тези думи:

В деня, когато оковеш човек свободен,

ти му отнемаш половината от доблестта.

Което на проста проза се свежда до афоризма, че нещастието ни прави кротки и покорни като овце. Свещеникът каза на госпожа дьо Пиен, че госпожица Гийо е доста невежа, но по душа не е лоша и той твърдо вярва в нейното спасение. И наистина Арсен го слушаше внимателно и почтително. Тя четеше или караше да й четат препоръчаните й книги, еднакво точно изпълняваше предписанията на лекаря и съветите на госпожа дьо Пиен. Но онова, което окончателно покори сърцето на свещеника и се стори на покровителката й като решителен признак за нравственото и оздравяване, беше начинът, по който Арсен Гийо употреби част от малката сума, оставена на нейно разположение. Тя поиска да се отслужи в Сен-Рош тържествена панихида за душата на Памела Гийо, покойната й майка. И положително никоя душа не е имала повече нужда от черковни молитви.

Бележки

[1] Из предсмъртните думи на Хектор, отправени към Ахил: „В оня ден, в който сам Парис и Феб Аполон далномерец. Теб ще убият край Скейските порти, макар да си храбър…“ (Превод Александър Милев и Блага Димитрова.)

[2] Михраб — ниша с култово предназначение в джамиите. — Б.пр.

[3] Библията (Марк 12–41,42). — Б.пр.

[4] Харон — в древногръцката митология старец, който превозвал с лодката си душите на умрелите през подземната река Стикс до царството на сенките. — Б.пр.

[5] Цитат от „Персийски писма“ на Монтескьо (XVII-XVIII век). Тези думи си шепнат парижаните, когато виждат пътешественика персиец Узбек. — Б.пр.