Елена Ряузова
Морската тема в португалската литература

Произведения с морски сюжети се появяват в португалската литература твърде отдавна. Тяхната история продължава вече няколко века. И в това няма нищо чудно. В XV век Португалия преживява небивал подем, в резултат на който в ръцете на тази малка страна се оказва кажи-речи половината свят. За изключително кратък срок — някакви си две-три десетилетия — Португалия става велика морска държава, в която „слънцето никога не залязва“. След четиривековна борба с маврите, завършила в XIV век с победа на португалците, освободената енергия на народа се обръща към по-старателно изследване на земното кълбо, към завоюване на нови територии. Откриването на нови земи и морски пътища, в това число на морския път за Индия (1497 г.), са първият принос на Португалия в развитието на западната цивилизация. Тези открития следват едно след друго, като озаряват героите със слава и стават за държавата главен източник за обогатяване. Португалия тогава владее не само златни и сребърни рудници. Към нея се стича скъпоценна дан: бразилски дървен материал, индийски подправки, китайска коприна, персийски килими. Огромният християнски град Лисабон, който по население отстъпва само на Париж, се превръща в голям търговски център.

Икономическият бум и временното прекратяване на феодалните разпри в страната предизвикват разцвет на културата и науката. Мореплаването изменя представите на човечеството за планетата. Географските открития живо вълнуват умовете на съвременниците; подвизите на героите и разни епизоди от плаванията придобиват в народното въображение чисто епични черти и дават благодатен материал за поетите и летописците.

„Златният век“ на могъщата тогава португалска империя, епохата на великите географски открития, бе възпят от Луиш Камоенш, „първият певец на морето и екзотичните страни“, както го нарече Александър Хумболт. Сагата за потомците на легендарния Луз, основателя на Португалия, разказваща за първото пътешествие на Васко да Гама за Индия, героичният епос, който прославя силата на човешкия разум, поемата на Л. Камоенш „Лузиади“ се превръща в поетична енциклопедия на великите географски открития. На същата тема — изследването на морския път за Индия е посветена новелата на Алвару Велю, сподвижник на Васко да Гама, единственото запазило се до наши дни свидетелство на очевидец и непосредствен участник в тези исторически събития.

Но когато възвеличават стремежа на народа да разшири хоризонтите на познанията за света, толкова характерен за епохата на Възраждането, когато по думите на Ф. Енгелс хората са били „овеяни… от духа на смелите търсачи на приключения“, нито скромният летописец Алвару Велю, мореплавател и войник, нито гениалният Камоенш, който ратува за разкрепостяване и хармонично развитие на личността, не забелязват трагичните последици от колонизацията за покорените племена, макар че и за двамата е характерно, че разобличават пороците на господствуващите класи.

XVI век с пълно право може да се нарече период на най-висок разцвет на португалската литература за пътешествията. В записките на храбрите мореплаватели и пътешественици се съобщават реални, а доста често и фантастични сведения, разказва се за бита, религията и обредите на източните народи. Първият, който скъсва с традицията на това описателно странознание, е най-неуморният португалски пътешественик от XVI век Фернау Мендиш Пинту. През XVII и XVIII век цяла Западна Европа се увлича да чете неговите Необикновени приключения. Феноменалният успех на „Странствуване“ се обуславя от живописните описания на екзотични страни, които се намират накрая на земята, от тайнствените храмове на Бирма и Сиам, от великолепните градове на Китай и Япония, от джунглите на Суматра, а така също от занимателния сюжет, от внезапните завои в съдбата на главния герой разказвач, който попада в безброй корабокрушения и страшни бедствия, печели и губи огромни богатства и винаги излиза сух от водата. Публикувана за пръв път в 1614 година, тридесет години след смъртта на автора си, книгата моментално се разграбва. Така голямо е търсенето и на следващите нейни издания — на португалски и в превод на испански, английски, френски, немски и холандски език. От 1614 до 1964 година в разни страни на света са публикувани около сто издания на „Странствуване“.

Фактическият материал — и достоверният, и измисленият — е послужил на Фернау Мендиш Пинту като основа, на която той се е опитал критично да обрисува истинското положение на Изтока в периода на португалската експанзия, както и политическите, икономически и психологически последици от тази експанзия, отразили се на съратниците на Мендиш Пинту и на коренните жители на завоюваните страни. В наше време тази книга придобива особено значение, тъй като нейният създател е един от първите европейци, опълчили се срещу системата на колониален гнет. В „Странствуването“ на Фернау Мендиш Пинту липсва морализаторското начало, обаче той е крайно и безпощадно обективен и там е неговата сила. В книгата ние срещаме много замаскирани нападки против задморската политика на управляващата върхушка. Поставил си за цел да дегероизира португалското нахлуване в Азия, Мендиш Пинту не щади морално-етичните норми на поведение на своите съотечественици, изобразявайки ги като по-големи варвари от народите на Изтока, които уж се нуждаят от неотложно цивилизоване.

Ако разказите на португалските моряци, участници в географските експедиции, свидетелствуват, че те грижливо и сериозно са се готвили за плаването, защото ясно са съзнавали колко трудности и непредвидени опасности ги дебнат по пътя, при четенето на книгата „История на морските трагедии“, събрани от Бернарду Гомиш Бриту (1688–1760), неволно ни изненадва лекомислието и липсата на знания на властниците, което по време на морски околосветски пътешествия много пъти е довеждало до гибелта на португалските каравели и галеони по вина на обзетите от алчност за печалба търговци и разни авантюристи. Португалските кораби, които според венецианеца Лус де Кадамоето, прославен моряк, са едни от най-хубавите и сигурно в края на XV век загубват превъзходните си качества поради прекаленото увеличаване на тонажа. Ако по време на дон Жоау II водоизместимостта на корабите не надвишава средно 400 тона, сега започва да достига 800 тона и повече. При това капитаните и лоцманите невинаги се избират между най-достойните хора.

Морската тематика, която винаги е била за португалските писатели неизчерпаем извор на сюжети, и сега продължава да привлича вниманието им. Но те възхваляват в произведенията си не завоюването и колонизацията на чужди земи, на което бе посветена официалната пропаганда в страната до 25 април 1974 година, а всекидневния, незабележим на пръв поглед героизъм на трудовите хора. Може би там се крие отговорът на необяснимото на пръв поглед явление, че сега в Португалия почти няма писатели, които са се посветили на морската тема — изключение прави само Жозе Лоурейру Боташ, ненадминат новелист на морското крайбрежие. При останалите прозаици морските мотиви не се появяват толкова често и по принцип те слагат ударението върху морално-етичната проблематика.

Главен критерий при подбора на разказите от съвременни писатели беше преди всичко обстоятелството достатъчно прогресивен ли е мирогледът на автора и представително ли е името му

(в сборника фигурират произведения на такива световноизвестни новелисти като Ж. М. Ферейра ди Кащру и Урбану Тавариш Родригиш), а така също стремежът да се покаже доколко разнообразен е подходът към морската тематика и разработката на отделните проблеми, доколко многостранни са творческите похвати и методи на изобразяване на действителността в творчеството на отделните прозаици.

В сборника намериха място най-различни теми. Социално значими, глобални теми като например разобличаването на фашизма в довоенна Германия („Потъналият кораб“ на Илзе Лоза); убедителното показване как расте недоволството на народните маси в дореволюционна Португалия и заедно с това скръбта на писателя гражданин от загубването на чувството за национално достойнство („Имитация на щастие“ от Урбану Тавариш Родригиш) и други по-малки, локални теми, които обаче не са по-малко интересни: пагубната власт на златото, която води до безсмислено убийство („Проклета нощ“ на Жозе Лоурейру Боташ), вредата от предразсъдъците и суеверията, често присъщи на моряците и др.

Надяваме се, че превъзходното познаване на живота и психологията на морските хора — рибари и моряци, жители на крайбрежието, техният богат вътрешен свят, благородство и способност за саможертва; майсторски изпълнените скици на разбушуваната морска стихия, екзотичната крайбрежна растителност, неповторимото своеобразие на португалските крайморски пейзажи ще привлекат вниманието на българските читатели.