Жерар Клен
Разклонение във времето

Двата телефона зазвъняха едновременно. Жером Боск^[1] се колебаеше. Такива неприятни съвпадения се случваха доста често. Но никога толкова рано в девет и пет сутринта, когато току-що си дошъл в кантората и без още нищо да правиш, гледаш сивата скучна стена срещу бюрото и картината, цялата в абстрактни петна, дотолкова бледи и безформени, че даже не подхранват въображението.

Съвсем друго е положението в единадесет и половина; работата вече кипи и всички се стараят по-бързо да приключат различните ангажименти, за да спестят някоя и друга минута в повече за обедната почивка; в този час линиите са претоварени, телефоните звънят навсякъде и автоматичните телефонни централи даже и в дълбочините на своите прохладни подземия сигурно вибрират, димят и се разтапят от напрежение. Но не толкова рано!

При този едновременен звън можеше да постъпи различно. Или да отговори на единия, а другият да чака, докато му омръзне, или да вдигне едната слушалка, да попита кой е, да се извини, да свали втората слушалка, да попита кой е, да избере този, който е по-важен, или онзи, чието име е по-дълго, във всички случаи да изслуша първо жената, ако единият от тях е жена, а след това мъжа. По служебни въпроси жените са по-делови. Най-сетне можеше да вдигне и двете слушалки едновременно.

Жером Боск избра последното. Звъненето веднага прекъсна. Той погледна дясната си ръка със стисната в нея слушалка, черна и студена. След това погледна и лявата ръка, с точно същата малка и почти безтегловна слушалка. И му се прииска да ги удари една в друга, или още по-добре да ги сложи върху бюрото на кръст — слушалките срещу микрофоните. И нека двамата си поговорят, току виж нещо излезе от това.

„Но аз във всеки случай няма да спечеля нищо. Аз съм само посредник. Затова и седя тук. За да слушам и да говоря. Аз съм само филтър между слушалката и микрофона, бележник между две писма.“

Той долепи и двете слушалки до ушите си.

Два гласа:

— Жером, обаждаха ли          — Аз съм пръв, нали?
ти се вече?                   Отговорете! Кажете!

Глас отчетлив, уверен. Глас развълнуван, на границата на отчаянието. И двата учудващо еднакви, те си приличаха като ехо.

— Ало — каза Жером Боск. — С кого говоря?

Въпросът е сдържано внимателен, безличен, даже малко нелеп, но за кой дявол хората не си казват имената по телефона?

— Много е дълго да се         — Не… не… не трябва…
обясни… Могат да ни           под какъвто и да е пред-
прекъснат… невъзможно         лог… аз… не… в никакъв…
е да се свържа отново с
теб. Слушай внимателно,
това е единственият ти
шанс в живота. Казвай
„да“ и заминавай! (Изпук-
ване, шум, тракане на
ситни камъчета по же-
лезен покрив)… без
всякакви колебания!

— Кой сте вие? — извика Жером Боск и в двете слушалки.

Мълчание.

Шум от смущения от двете страни. Отдясно — трясък на смачкван метал. Отляво — рев на мотор. Отдясно — хрущене на яйчена черупка. Отляво — скърцане на пила по стъклото.

— Ало! Ало! — напразно викаше Жером Боск.

Трак-трак. Сигнал. Тишина. Сигнал. Тишина.

Отляво и отдясно. Двоен сигнал, че линиите са свободни.

Той остави слушалката на левия телефон. Другата няколко секунди продължи да държи в дясната ръка, притискайки я към ухото си и вслушвайки се в печалната механична музика от две ноти — звук и тишина, звук и тишина — като че ли тревожна сирена виеше в дълбочината на черупката от черна пластмаса.

След това остави и дясната слушалка. През отворения прозорец виждаше задименото бледо небе с прелитащи градски птици и потъмнялата от времето тухлена стена, която закриваше повече от половината хоризонт. Вътре в стаята до самия прозорец висеше календар с картинки, рекламен подарък от фирмата за електронни калкулатори. Сега над таблицата с дните на месеца блестеше репродукцията на доста странната картина „На гости на носорога“. Носорогът с недоволен вид стоеше с лице към зрителите очевидно за да угоди на ценителите на изкуството. От другата страна на доста ниска решетка — дама с дълга рокля и полумаска, арлекин и две момичета с панделки се забавляваха, като разглеждаха животното.

А гласът беше един и същ. Но как един човек би могъл да говори едновременно по два телефона, по две различни линии, като при това произнася едновременно напълно различни думи?

И все пак на мен този глас ми е познат. Вече някъде съм го чувал.

Той започна да си припомня гласовете на приятели, на клиенти, гласове на хора, с които някога се е сблъсквал, просто ей тъй, макар и да не са му приятели. Гласовете на чиновници, лекари, продавачи, телефонистки, всевъзможни гласове, които чуваш по телефона, без да имаш ни най-малка представа за това как изглежда събеседникът… Гласове мазни, гласове високомерни или сухи, гласове насмешливи, весели, язвителни, гласове металически, прегракнали, сурови, натегнати, изискани, гласове претенциозни и простовати, пиянски, мрачни и сладкодумни, едва ли не благоуханни, оскърбителни, обидени, гневни, заядливи, огорчени и сардонични.

Едно му беше ясно: от двете слушалки се чуваше един и същи мъжки глас.

„Те пак ще се обадят — си каза Боск. — По-точно: той пак ще позвъни. Това явно бе един и същ човек, макар по левия телефон гласът му да звучеше уверено, ясно, настоятелно, почти тържествуващо, а по десния изглеждаше приглушен, изплашен, едва ли не плачещ. Удивително е колко много може да се научи за човек само от гласа му по телефона!“

Той се залови за работа. Топче бяла хартия, малка кутийка с кламери, три разноцветни химикалки и купчина най-различни бланки — всичко това му беше подръка. Трябваше да напише едно писмо, да прегледа някакво дело, да състави отчет, да провери няколко числови сведения. Предостатъчно за първата половина на деня. Може би над отчета ще се наложи да работи и следобед. Трябваше да реши и къде да отиде през обедната почивка — в стола или в едно от близките ресторантчета. И както обикновено, ще отиде в стола. През първите две години от работата си той винаги избираше един или друг ресторант, тъй като столът го подтискаше. Подсещаше го, че живее не в този свят, който сам би избрал, и когато успяваше поне символично да се измъкне, му се струваше, че всичко това е само временно, за малко, че е един неприятен период като училището или казармата, който просто трябва да се преживее. В крайна сметка не е чак толкова страшно… Работата му често беше интересна, а колегите — мили и културни. Някои от тях даже бяха чели една или друга от книгите му.

„Сигурно някой е решил да се пошегува с мен с помощта на магнетофон. Та ние даже не разговаряхме. Аз само виках «ало» и питах кой е. Безсмислена шега, без начало и без край.“

Той започна да работи. Интересно, но и когато работеше не можеше са спре да мисли за това какво би искал да напише, за разказите, над които дълго седеше вечер в своя ярко осветен дом. Той не обичаше потъването в тъмнината при прехода от една стая в друга. Още по-интересно беше, че през вечерните часове мислеше за служебните си задължения, продължаваше да се безпокои за някоя незавършена работа, да мисли как ще възприемат несвързаните му обяснения, ще подготви ли навреме отчета и за ред други въпроси, които би трябвало да преминат на заден план, да се разтопят в тишината и да го оставят насаме с образите, създадени от въображението. Човек не може изцяло да се отдаде на две толкова различни работи, си казваше той. Ще се стигне дотам, че ще започне раздвояване на личността и когато тези две „аз“ влезнат в непримирима борба помежду си, тогава ще полудее.

Той грабна слушалката и избра номер по вътрешния телефон.

— Мадам Дюпор? Да, Боск е. Как сте?… Благодаря, всичко е наред… Донесете ми, моля, марсилското досие… Благодаря.

Един ден той ще пише от сутрин до вечер, само ще пише! Но при тази мисъл сърцето му изведнъж се сви. Дали ще може да пише, да измисля разни истории, да намира думи, различни от тези, които стоят в отчетите и деловите писма?

На вратата се почука.

— Влезте.

Жената беше млада и хубава. Имаше кръгло лице с остро носле. „Интересно, какво би правила — помисли си той, — ако не беше длъжна да подшива дела, да пише на машина? Какво би правила: ще рисува, шие, ще се разхожда, ще флиртува, ще увеличава броя на победите си?“ Такъв въпрос той никому никога няма да зададе. А жалко, това е тема за истинска анкета, наистина ценна анкета. Просто трябваше да се питат хората по улиците, в кафенетата, кината и театрите, в метрото и автобусите, и даже в собствените им къщи какво биха правили, ако бяха абсолютно свободни, как биха използували най-скъпоценното от съкровищата, името на което е „време“. По какъв начин биха пуснали да изтекат през пръстите им броените песъчинки на живота. Той си представяше тяхното объркване, недоверието, колебанието, паническия страх. Какво всъщност ви засяга? Не знам, не, честна дума не знам, никога не съм мислил за това. Почакайте, аз може би…

Тя забеляза, че се е замислил, остави досието на бюрото и мълком излезе.

Той взе досието, разтвори го.

Левият телефон иззвъня.

— Ало — каза той.

— Ало. Жером Боск?

Това бе същият отчетлив глас.

— Да, слушам.

— Аз ти се обадих преди два дена. Много лошо се чуваше. Сега добре ли ме чуваш?

— Да. Но това беше току-що, а не преди два дена. Ако това е глупава шега…

— За мен това беше преди два дена — прекъсна го гласът. — И това съвсем не е шега.

— Вижте какво! — възмути се Жером Боск. — Преди два дена или току-що съвсем не е едно и също. А освен това защо ми говорите на „ти“?

— Аз изгубих два дена, за да намеря необходимия номер, по-точно, да улуча съвпадението на благоприятни условия. Не е толкова просто да се обадиш по телефона от едно време в друго.

— Извинете, какво казахте?

— От едно време в друго! Предпочитам веднага да ти кажа цялата истина. Аз се обаждам от бъдещето. Аз съм ти, но остарял с… Не, не е важно. Колкото по-малко знаеш за това, толкова по-добре.

— Нямам време за шеги — каза Боск, без да откъсва поглед от досието.

— Това съвсем не е шега — възрази гласът, спокоен и разсъдителен. — Първоначално не исках да ти казвам истината, но ти не би ме изслушал. Винаги трябва да ти се обяснява, да се уточнява…

— И на теб също, тъй като ти си аз — каза Жером Боск, влизайки в играта.

— Но аз в това-онова се промених — каза гласът.

— И как се чувствуваш?

— Далеч по-добре от теб. Върша работа, която ми харесва, и мога да пиша по цели дни. Имам куп пари, във всеки случай от твоя гледна точка. Една вила в Ибица, друга в Акапулко. Имам жена и две деца. Доволен съм от живота и съм щастлив.

— Поздравявам те.

— И всичко това, разбира се, е твое, по-точно, ще бъде твое. Само трябва да заложиш на вярна карта. За това ти се обаждам.

— Ясно. Новини от утрешните вестници. Сведения за курсовете на борсата. Или печелившия номер от лотарията, която ще се тегли след седмица. Или…

— Слушай! — раздразнено го прекъсна гласът. — Тази сутрин в дванадесет без две минути ще ти се обади един човек — много важна клечка. Ще ти направи делово предложение. Трябва да го приемеш. Да отхвърлиш съмненията и още същата вечер да тръгнеш за другия край на света. Без всякакви колебания.

— Ще бъде ли поне почтено предложението? — иронично попита Жером Боск.

Гласът в слушалката зазвуча оскърбено:

— Разбира се, напълно почтено. Това е предложение, което чакаш от години. И говоря сериозно, дявол да те вземе! Това е единственият шанс в живота ти, друг такъв няма да имаш. Големият бос често мени решенията си. На се бави, за да не се откаже! Веднага се съгласявай. Чака те плодотворна и блестяща кариера.

— Но защо ми се обаждаш, щом вече си преуспял?

— Аз ще преуспея само в случай, че ти се съгласиш. А ти си свикнал да се съмняваш, да отлагаш. Освен това…

Телефонът отдясно иззвъня.

— Търсят ме на другия телефон. Дочуване!

— Не затваряй! — замоли гласът. — Не за…

Той остави слушалката.

Почака, като се вслушваше в звъна на другия телефон и изведнъж временно забави хода си. Звънците се разтягаха на километри от секунди, а тишината между тях беше като просторен оазис от покой и свежест. Ибица. Акапулко. Имена на картата. Бяла вила, червена вила на склоновете на зелени хълмове. Цялото време само за писане.

Жером Боск се сети кога за пръв път беше чувал този глас. Той звучеше от говорителя на магнетофона. Това бе неговият собствен глас. Телефонът, разбира се, го променяше, обезличаваше, приглушаваше, но все пак това беше неговият глас. Не онзи, който беше свикнал да чува, а другия, възпроизвеждания от магнетофонния запис. Онзи, който чуваха другите хора.

Телефонът отдясно звънна за четвърти път.

Той взе слушалката.

Отначало му се стори, че никой не се обажда, чуваше се само измамната тишина, изпълнена с шумолене и слаби отзвуци, механични шумове, далечни-далечни, като че ли микрофонът едва улавя дишането на обширна пещера дълбоко под земята, където ставаха микроскопични свличания, ромоляха ручейчета, пърхаха невидими насекоми. След това, още без да разбира думите, той чу глас, който нещо неясно и дълго ломотеше без прекъсване.

— Много лошо се чува! — извика в слушалката Жером Боск.

— Ало, ало, ало, ало! — повтаряше гласът, сега малко по-ясен. — Не летете за там… В никакъв случай… Жером, Жером, чувате ли ме? Чуйте, моля ви се, в името на всичко най-свято! Не трябва…

— Говорете по-високо, ако обичате — помоли той.

Гласът се напрегна докрай, започна да се прекъсва.

— Откажете се… откажете се… по-късно…

— Вие да не би да сте болен? Да съобщя ли на някого? Къде сте? Кой сте вие?

— А-а-з съм т-т-т-т — задъха се гласът. — Аз съм ти!

— Още един! — промърмори Боск. — Но другият глас казваше, че…

— … от бъдещето… не се съгласявайте… още по-лошо… разберете…

На вратата плахо се почука.

— Влезте — каза Боск, за секунда откъсвайки слушалката от ухото си, като машинално прикри микрофона с длан.

Влезе новият куриер. Той беше тръгнал току-що на работа и се отнасяше много почтително към всички мъже и жени, които, седейки в кабинетите си, изписваха купища хартия. Изчервяваше се лесно и винаги беше облечен безупречно. Носеше сутрешния вестник и писмата.

— Благодаря — кимна с глава Жером Боск.

Вратата се затвори.

Той отново притисна слушалката до ухото си. Но гласът бе изчезнал, бе се загубил в лабиринта на жиците, опасали целия свят. Щракване. Къси сигнали.

Замислено остави слушалката. Нима и това е неговият глас, както и онзи, първият? В това не бе сигурен. И същевременно и двата гласа, този отляво и този отдясно, имаха нещо общо. „Два разни момента от бъдещото, два различни гласа от идното се опитват да се свържат с мен“.

Той отвори писмата. Нищо интересно. Отбеляза върху тях датата и ги сложи в кошничката за кореспонденция. Пликовете хвърли в кошчето за боклук. После прелисти вестника, като бързаше да стигне до икономическата част. Както винаги сутрин се спря и върху прогнозата за времето. Не защото особено го интересуваше. Просто метеокартата, украсена с всякакви символични знаци, привличаше вниманието му. Прочете:

„В района на Париж се очаква прохладно време с незначителни…“

Прескочи няколко реда.

„Атмосферните смущения, предизвикани от циклон над Антилските острови, са разпростират на североизток… Трябва да се очаква…“

Погледът му се премести в горната половина на страницата, плъзна се по борсовите курсове и цените на основните суровини. Цените бяха устойчиви, но сключените договори бяха малко. Дигаше се цената на среброто. Беше спаднала незначително тази на какаото. Абсолютно нищо интересно. Боск захвърли вестника.

Зае се с първия документ от делото. Четири пъти препрочете първия параграф и нищо не разбра. Нещо не беше наред, и то не с текста, а с главата му. Мислите му се въртяха в пълен хаос.

Той вдигна слушалката на левия телефон и набра телефонната централа.

— … слушам ви — каза безличен глас.

— Току-що два пъти ми се обаждаха. Бихте ли проверили дали тези хора случайно не са си оставили номерата?

Телефонистите от централата обикновено регистрираха всички обаждания и не заради някаква полицейщина, а за да може по-бързо да се възстанови връзката, ако разговорът бъде прекъснат по някакви причини.

— Номерът ви?

— 413.

— … ще погледна. Не затваряйте…

От другата страна на линията се чуваше неясно мърморене.

След това друг глас, женски, любезен:

— Мосю Боск, днес още никой не ви е търсил. Във всеки случай — не от града.

— Обаждаха ми се четири пъти.

— Може би по вътрешния телефон? И може би на друг номер?

— Аз през цялото време бях в стаята си.

— Уверявам ви…

Той се изкашля.

— Прощавайте, а може ли да ми се обадят от града без помощта на централата?

Телефонистката се поколеба:

— Не мога да си представя как може да стане това.

С безпокойство:

— Никъде не съм ходила!

Внимателно, но хладно:

— Вие можете да се оплачете…

— Не, не — каза Боск. — Може би ми се е сторило.

Остави слушалката и прекара ръка по влажното си чело.

Значи това е било шега. Те са използували един от магнетофоните на секретариата и даже не са счели за нужно да използуват градската мрежа. А сега сигурно си умират от смях в съседния кабинет. Маршиор е майстор по имитиране на чужди гласове.

Тишина. Тракане на пишеща машина, заглушено от двойната врата. Отдалечени стъпки. Градски шум, проникващ през отворения прозорец, шум от минаващи отдолу коли.

Той гледаше двата телефона пред себе си, като че ли ги виждаше за първи път в живота си. Това е невъзможно! Всеки телефон имаше два различни сигнала: остър при повикване от града и глух — за вътрешните линии. Острият звън, който предхождаше всеки от четирите днешни разговора, още беше в ушите му.

Стана така рязко, че едва не обърна креслото, в което седеше. Коридорът беше празен. Блъсна полуотворената врата на съседния кабинет, след това на втория, на третия. Всички стаи бяха празни, по масите нямаше нито една хартийка, която да напомня, че там някой работи. В последната стая той вдигна телефонната слушалка, натисна копчето за вътрешни разговори и завъртя своя номер. Глухият звън от кабинета му се разнесе из коридора. Системата за различни сигнали работеше нормално, никой не бе я променял.

Той пресече коридора, почука и влезе в приемната; секретарката се обърна към него, ръцете й замръзнаха над клавишите на пишещата машина.

— Какво става, днес никой ли няма?

— Започнаха отпуските — отвърна тя. — Освен мен сте останали само вие и помощник-директорът… А също така и куриерът — добави тя след пауза.

— А, вярно! Съвсем забравих.

— Моята отпуска започва от другата седмица. — Секретарката размърда пръсти във въздуха. — Да не забравите! Сигурно ще трябва някой да ме замества.

— Не знам — каза той объркано. — Попитайте в дирекцията.

Облегна се с рамо на вратата.

— Как ви се струва, господин Боск, ще се стабилизира ли времето?

— Нямам представа, да се надяваме.

— Сутринта по радиото говореха за циклон над Атлантика. Значи ще има още дъждове?

— Надявам се, че не — каза той.

— И вие трябва да починете, господин Боск.

— Да, скоро ще изляза в отпуска. Само да приключа някои неща. Между другото, да сте чували тази сутрин телефонен звън в стаята ми?

Тя кимна утвърдително.

— Два или три пъти. Какво има? Нямаше ли ви? Може би трябваше аз да се обадя?

— Не, тук бях — каза Боск, чувствувайки се глупаво и неловко. — Обаждах се. Благодаря ви. А къде отивате?

— В Ландите — отвърна тя, поглеждайки го с любопитство.

— Пожелавам ви хубаво време.

Жером Боск излезе, притвори след себе си вратата и няколко мига постоя в тишината на коридора. Тракането на машината се възстанови. Успокоен, той се завърна в кабинета си.

Зае се отново с папката с документите.

Телефонът отдясно зазвъня.

Погледна часовника си. Беше точно дванадесет без две минути.

— Ало?

— Господин Боск? — попита телефонистката. — Международен разговор. Една секунда.

Щракване. Той просто чу разстоянието, по което преминаваше повикването — танцът на електроните, които пресичаха границите без паспорти, шума на вълните, които заливаха пространството, отразяваха се от антените на междуконтиненталните спътници над океаните, проникваха през неизброимата плетеница от телефонни кабели, прекарани по дъното на морето.

— Ало! — произнесе мъжки глас. — Господин Боск? Жером Боск?

— Да, на телефона.

— Оскар Вилденщайн. Обаждам ви се от Бахамските острови. Току-що прочетох последната ви книга „Като в безкрайна градина“. Хубаво, превъзходно, скъпи, много оригинално!

Това беше внушителен глас, мъжествен, уверен, с лек чуждестранен акцент, или италиански, или американски, но по-скоро италоамерикански. Глас, който миришеше на скъпи цигари; глас на човек, облечен в бял смокинг, който говори, седнал до прохладен басейн под ясно светлосиньо небе, още необагрено от яростта на слънцето.

— Много ви благодаря — каза Жером Боск.

— Четох цяла нощ. Не бях в състояние да се откъсна. Искам да направя от това филм. С Барбара Силвър в главната роля. Гледали ли сте я? Чудесно. Искам да ви видя. Какво правите сега?

— Работя в една кантора.

— Можете ли да напуснете? Чудесно. Вземете самолета от Париж, летище „Орли“, четири часа̀ ваше време. Момент… Подсказват ми: четири и тридесет. Аз ще поръчам билет. Моят агент в Европа ще ви изпрати на летището. Не взимайте нищо със себе си. В Насо ще се намери всичко, което ви е необходимо.

— Искам да помисля.

— Да помислите? Трябва, разбира се, да се помисли. Не мога да ви кажа всичко по телефона. Подробностите ще обсъдим утре сутринта на закуска. Барбара мечтае да се запознае с вас и не може да стои на едно място. Тя сега ще се заеме с вашата книга. Обещава да я прочете до утре сутринта. Трудните места ще й ги преведа. Наташа също иска да се запознае с вас. И Сибила, и Мариел, е, това вече е много…

Гласът като че ли се отдалечи. Но Жером чу смях на жени, след това гласа на Вилденщайн не толкова високо, но напълно ясно, като че ли говореше в съседната стая: „Не, сега не можеш да говориш с него!“

— Съвсем са полудели. Нещо удивително! Те искат да говорят с вас веднага. Но това е невъзможно. Аз им казах да почакат до утре. Хардинг или Харди, вече не помня, моят представител в Европа, ще се погрижи за всичко. Радвам се, че успях да поговоря с вас. До утре. До утре.

— Всичко хубаво — каза Боск с отслабнал глас.

„Сега колко ли е часът там на Бахамските острови? — помисли той. — Сигурно около шест-седем сутринта. Изглежда наистина е чел цяла нощ. Чел е роман, който е невъзможно да се адаптира за киното. Освен ако сам успея да го извърша. В крайна сметка само аз знам какво съм вложил в него, какво съм заложил. Той е разбрал, че всичките му сценаристи ще си изпочупят зъбите. Това е голям човек. Плодотворна работа, блестяща кариера, две вили — Ибица и Акапулко.“

На вратата се почука.

— Влезте.

Секретарката се спря на вратата със странен израз на лицето си. В ръцете си държеше парче хартия.

— Търсеха ви, господин Боск, докато разговаряхте по другия телефон. Помолиха ме да ви предам.

— Какво? — радостно попита той.

— Не разбрах изцяло. Лошо се чуваше. Изглежда се обаждаха много отдалече. Извинете, господин Боск.

— Е, какво има?

— Аз разбрах само няколко думи. Той каза: „Ужасно… ужасно“, два или три пъти, а след това като че ли „нещастие“. Ето, аз записах…

— Не каза ли кой се обажда?

— Не, господин Боск, не си остави номера. Надявам се, че ще се обади пак. Надявам се във вашето семейство не се е случило нищо страшно. Нещастие… господи, няма нищо по-лесно от това да те сгази кола в такова време!

— Мисля, че няма за какво са се безпокоим — каза Жером Боск, като взе донесения от секретарката лист хартия. Погледът му се плъзна по стенографските йероглифи, след това се задържа върху трите разшифровани думи: „Ужасно… ужасно… нещастие.“

Последната дума беше подчертана, а над нея бе поставен въпросителен знак.

— Благодаря ви, госпожа Дюпор. Не се безпокойте. Аз не знам с кой от моите роднини би могло да се случи нещастие. Аз нямам такива.

— Може би е грешка?

— Разбира се, че е грешка.

— Е, тогава отивам да обядвам.

— Приятен апетит.

Когато тя затвори вратата след себе си, той помисли дали си струва да чака, докато тя се върне, или да излезе веднага. Обикновено се договаряха някой да остане в случай че има спешни обаждания. Но сега беше време на отпуските. Надали някой ще позвъни.

Освен един от тези два гласа.

Той сви рамене и погледна накриво рисунката с носорога. Сега главното беше да се реши. Дявол да го вземе, сега е времето на отпуските и той би могъл да изчезне за една седмица, без да дава обяснения на никого. Пък било и на Бахамските острови. Ами ако агентът на Вилденщайн изобщо не се появи? Ако това позвъняване беше само един мимолетен каприз на милиардер, който също така внезапно ще изчезне? Някой там, на Бахамските острови, е прочел книгата му или е научил, че се приказва за нея и е решил да чуе гласа му, да провери съществува ли той наистина?

Боск пъхна сутрешния вестник в джоба си. Няколко мига гледа телефоните, сякаш очакваше те пак да зазвънят, а след това тръгна по коридора, по изтърканата пътечка с изпъкващите под нея успоредни ивици като сенки на разсъхнал се паркет. И докато се спускаше по широките каменни стъпала, през цялото време си напрягаше слуха, почти учуден, че не го вика обратно настойчивият звън на телефона. Пресече двора и излезе на улицата. Насочи се към малкото испанско ресторантче.

Качи се на балкона, където по това време на годината, както и друг път, почти нямаше клиенти. Листа прегледа по-скоро по навик, защото го знаеше наизуст, и си поръча салата от домати, пиле а-ла-баск и половинка червено вино.

Вече наближава един часът. На Бахамските острови сега сигурно е около осем сутринта. Вилденщайн закусва, а заедно с него са Барбара, Сибила, Мариел, Наташа и още половин дузина секретарки, над тях е прозрачно-синьо небе, синьо-синьо, сенки на екзотични палми, а той, без да спира закуската си, се обажда по всички краища на света, в различни градове, и гласът му, мъжествен, уверен, звучи навсякъде, тъй като той говори едновременно на три или четири езика за всички книги, които е прочел през нощта.

Боск разтвори вестника.

Но едва започна доматената салата и при него дотича келнерът.

— Вие ли сте господин Боск?

— Да.

— Търсят ви по телефона. Мъжът каза, че сте тук, на балкона. Апаратът е долу до касата.

— Идвам веднага — каза Боск, като се озлоби изведнъж неизвестно на какво.

Нима е пак онзи слаб, далечен, неясен глас, почти заглушен от смущенията?

А може би е другият, който говореше от Акапулко и Ибица? А може би е представителят на Вилденщайн?

Телефонът бе поставен като на трон на едно шкафче между касата и входа към кухнята. Той се напъха в ъгъла, за да не пречи на минаващите келнери.

— Ало — каза, като се опитваше да запуши с длан другото си ухо от звъна на чиниите.

— Не беше лесно да те намеря! Е, разбира се, знаех къде си. Но вече не помня телефона на тази гостилница. Честно казано, никога не съм го и помнил. Не е толкова лесно да намериш нужния номер, когато не знаеш нито името на собственика, нито точния адрес.

Това беше гласът отляво — отчетлив, ясен, обаче май по-тревожен, отколкото сутринта.

— Обажда ли ти се Вилденщайн?

— Да, точно в дванадесет без две минути.

— Ти съгласи ли се?

Гласът бе опънат като струна.

— Още не знам. Трябва да помисля.

— Ти си длъжен да се съгласиш! Длъжен си да заминеш! Вилденщайн е необикновен човек. Веднага ще се разберете и ще се харесате един друг. От пръв поглед. С него ще постигнеш всичко!

— И филмът ли ще бъде успешен?

— Какъв филм?

— Екранизацията на „Като в безкрайна градина“.

Чу се весел смях.

— Няма да има такъв филм. Ти знаеш не по-лошо от мен, че този роман изобщо не става за кино. Ще му предложиш друга тема. Той ще бъде във възторг. Не, не мога да ти кажа темата. Всичко с времето си…

— А Барбара Силвър? Как изглежда тя?

Гласът се смекчи.

— Барбара, о! Барбара. Ще имаш време да я опознаеш. Ще я опознаеш. Защото… Но, извинявай, не мога да ти го кажа.

Пауза.

— Откъде се обаждаш?

— Не мога да ти отговоря. От много почтено място. Ти нямаш право да знаеш бъдещето си. Иначе много неща могат да се обърнат с краката нагоре.

— Днес имах и други обаждания — рязко каза Боск. — Някой друг, който има твоя глас, по-точно, моя глас, но пресеклив, измъчен. Много лошо го чувах. Той ме убеждаваше да не правя нещо си. Да се откажа от незнам какво. Може би от предложението на Вилденщайн.

— От бъдещето ли се обажда?

— Не знам — Боск помълча. — След това: — Той разказваше за някакъв нещастен случай.

— И какво каза?

— Нищо. Само една дума: „Нещастие“.

— Нищо не разбирам — призна си тъжно гласът. — Виж какво, не обръщай внимание. Заминавай при Вилденщайн и всичко ще се оправи от само себе си!

— Той се обажда много пъти. И сигурно ще звънне пак.

— Не се плаши! — разтревожено каза гласът. — Питай го от кое време се обажда, разбираш ли? Може би някой не иска ти да се издигнеш. Просто от завист към мен. Сигурен ли си, че това е нашият глас? Нали знаеш, че гласовете могат лесно да се фалшифицират.

— Не. Аз съм почти сигурен.

Той почака малко, понеже келнерката се спря точно зад гърба му.

— Може би той се обажда от твоето бъдеще. Сигурно с теб ще се случи нещо лошо и той иска да ме предупреди. Нещо свързано с Вилденщайн.

— Това е невъзможно! — отвърна гласът. — Вилденщайн вече е мъртъв. Ти… ти не трябваше да го знаеш. Забравих! Това нищо не значи. Все едно ти не знаеш кога ще се случи.

— Той… той ще загине при катастрофа, нали?

— При самолетна катастрофа.

— Може би за това е ставало дума. А ти… ти участвуваш ли в това?

— По никакъв начин! Вярвай ми!…

Гласът ставаше все по-нервен.

— Слушай, надявам се, че няма да си разваляш бъдещето заради тази безсмислица? Не рискуваш нищо. Аз знам какво те очаква. Вече съм го изживял.

— Но не знаеш бъдещето си.

— Не знам — съгласи се гласът. — Обаче мога да предвиждам и да се съпротивлявам. Аз ще бъда внимателен. С мен нищо няма да се случи. А даже и да се случи, все едно съм много по-стар от теб… не, не мога да ти кажа на колко съм години. Да предположим, че имаш пред себе си още десетина години, ако не и повече, и то чудесни десет години! Аз не бих се отказал от тях даже ако трябваше да умра утре.

— Да умреш утре? — попита Жером Боск.

— Е, това го казах просто така. Знаеш ли — десет години никак не са малко. И се чувствувам като бог! Далеч по-добре, отколкото на твоите години, наистина! Съгласявай се! Заминавай за Бахамските острови! Това с нищо не те обвързва. Обещай, че ще се съгласиш!

— Аз бих искал да разбера едно — бавно каза Боск, — как можеш да разговаряш с мен? Нима във вашето бъдеще сте измислили машината на времето? Или ти си я измислил сам?

Гласът от другото време се засмя. В смеха му имаше нещо изкуствено.

— Такава машина съществува и в твоето време. Не знам дали трябва да ти казвам. Това е тайна. Много малко хора знаят за нея. Във всеки случай ти няма да можеш да се възползуваш от това. Досега, даже сега никой не е наясно как точно действува. Необходим е късмет, щастливо стечение на обстоятелствата. Тази машина на времето е телефонът.

— Телефонът? — учудено повтори Боск.

— Е, разбира се, не телефонът, който е на бюрото ти. А телефонната мрежа, цялата световна мрежа. Това е най-сложното нещо, създадено някога от човека. По-сложно от най-големите компютри. Помисли за милиардите километри жици, за милионите усилватели, за немислимите плетеници от съединенията в автоматичните централи. Помисли за несметното множество повиквания, обикалящи цялата Земя. И всичко това е взаимно свързано. Понякога в тази бъркотия се случва нещо непредвидено. Телефонът вместо две точки от пространството съединява два момента от времето. Може би някога за това ще заговорят открито. Но аз се съмнявам. Твърде много неща са непредвидими. И твърде рисковано е. Малцина са запознати с въпроса.

— А ти как разбра за това?

— В бъдеще ти ще имаш много умни приятели, ако приемеш предложението на Вилденщайн. Но аз вече ти казах твърде много. Няма защо да знаеш повече. Съгласявай се! Край.

— Не знам — измърмори тихо Боск и чу тракването на другия край на линията.

Зад него стоеше някой.

— О, извинете! Увлякох се в приказки…

Той се опита да се усмихне. После тръгна нагоре по стълбата, като се опираше на перилото. Докато го нямаше, бяха донесли пилето. Беше почти изстинало.

— Искате ли да го върна да го стоплят? — предложи келнерът.

— Не. И така е добре.

Значи нямат машина на времето, чрез която може да се пътешествува. Открили са ново предназначение на телефона.

И така, телефонът…

Телефонната мрежа покрива цялата планета. Линиите й са се опънали покрай шосетата, съпровождат железопътните линии — горите от правоъгълни дървета-подпорки са пораснали навсякъде. Кабели и каучукови обвивки са положени по дъното на океани и реки. Те образуват плътна, но същевременно тънка, сложна мрежа. Брънките й се наслагват една върху друга и се преплитат. Днес вече никой няма сили да нарисува пълната диаграма на световната телефонна мрежа. А какво ще бъде след десет години? А след двадесет? Изглежда, че тази мрежа по сложност ще надмине дори и човешкия мозък.

Боск се опита да си представи тъмните и прохладни подземия на бившите телефонни централи, където в тишина и шумове на неуловими смущения кристалните полупроводници ловят и ориентират безброй гласове. Тази мрежа е своеобразен жив организъм. Хората непрекъснато я разширяват, внимателно я ремонтират, безкрайно усъвършенствуват. Телефонните станции започват да приличат на нервни възли. Компютри разделят разговорите на най-малки фрагменти, за да не допуснат покриване на сигналите и същевременно изцяло да запълнят паузите. Та струва ли си да се учудваме, ако телефонът се окаже способен да извършва и други чудеса?

Той се сети за истории, може би даже измислени, които беше чувал за телефоните. Как нощно време било възможно да набереш даден номер и да чуеш непознат глас. И не само глас, а гласове, анонимни безплътни гласове, които си обменят банални фрази или шеги, или прозрачни намеци, или такива чудовищни признания, каквито не би си позволило нито едно същество, притежаващо човешко лице или поне име. Той се сети за гласовете-призраци, които като че ли с години се лутат по затворения пръстен на мрежата и до безкрай повтарят едно и също. Сети са за говорещите часовници и за пунктовете за подслушване.

Рано или късно, каза си той, всяко нещо в този свят си намира съвсем различно приложение от това, за което е било създадено първоначално. Например, човекът. Преди милиони години скиташе по горите, с голи ръце събираше плодове, ходеше на лов. А сега строи градове, пише стихове, хвърля бомби и се обажда по телефона.

Същото е и с телефона.

Боск отмести чинията, поръча си кафе, изпи го, плати и излезе на улицата. Най-сетне слънцето разпръсна облаците. Заобиколи, за да мине по крайбрежната улица. Но разходките и там станаха невъзможни, улиците бяха завладени от автомобилите. Даже рибарите напуснаха обичайните си места.

„Аз обикалям на място — каза си той. — Познавам тук всяка улица наизуст. Работя и живея в центъра на един от най-чудните градове в света, но това вече не ме радва и не ме вълнува. Този град нищо не говори на душата ми. Трябва да замина.“

Погледна си часовника. Почти два и половина. Време е да се прибере и да се заеме с работа, да приключи с това, което не бе успял да свърши сутринта. Витрините и даже стените, същите както преди, сега му изглеждаха сиви и някак си прозрачни, изтъркани до прозрачност от твърде внимателни погледи. Наистина, оставаха още жените; смяната на годишните времена, случайностите на пътуванията, на службата или на туристическите пътешествия. Но даже от тази гледна точка годината излезе несполучлива. Ето вече повече от една седмица не беше срещал наистина красиво лице.

А на Бахамските острови Барбара, Наташа, Сибила и Мариел се къпеха в басейна под снизходително-доволния поглед на Вилденщайн. „Той е прав — помисли Боск. — Длъжен съм да се съглася. Друг път няма да имам такъв шанс.“

Вратата към приемната беше открехната. Секретарката явно го чакаше. „Пак някой се е обаждал!“ — помисли си той и сърцето му се сви.

Тя са наклони към него.

— Имате посетител, господин Боск. Чака в кабинета ви.

Боск замря, като се опитваше да преглътне бучката в гърлото си. „Никого не чакам! Кой може да бъде? Нима са успели физически да се преместят във времето? Нима не им стигнаха телефонните разговори?“ Пред вратата се поколеба, после си възвърна самообладанието — не, те могат само да се обаждат, да изпращат във времето само телефонни съобщения, само гласове — и влезе в кабинета си.

Очакваше го човек, който никак не приличаше на Боск. Беше седнал на ъгъла на бюрото така, че единият му крак висеше във въздуха, а другият стоеше твърдо върху изтрития килим. Тъмните му коси се спускаха до яката, но бяха добре подстригани. Костюмът му като че ли не беше скъп, но едрите карета и невероятният брой джобове (от горния се подаваше цветна кърпичка), а също и свръхтесните ревери подчертаваха изискаността на кройката. Ризата беше на райе, връзката — на точки, черните обувки бяха със сложна шарка, а чорапите — яркочервени. На масата до дясната му ръка лежеше черна чантичка от блестяща кожа. Накратко, това беше англичанин от горе до долу.

Посетителят се изправи.

— Господин Жером Боск? — попита той. — Много ми е приятно.

Гласът му беше интелигентен, ясен, с лек и без съмнение английски акцент. Боск се поклони.

— Фред Харди — каза англичанинът, като протегна много дълга ръка с късо отрязани квадратни нокти. — Г-н Вилденщайн ми се обади, преди да поръча разговора с вас. Помоли ме да подготвя всички необходими документи.

Харди отвори чантичката и сложи на масата документите.

— Ето ви билета за самолет и специална виза, която е достатъчно просто да се приложи към паспорта ви. Имате паспорт, нали? В този пакет има петдесет лири стерлинги в безименни пътни чекове. Необходим е само подписът ви. Мисля, че за път ще стигнат. А там г-н Вилденщайн ще покрие разходите ви. Това писмо ще представите в митницата на Насо. Губернаторът е личен приятел на г-н Вилденщайн. Не трябва да се безпокоите за нищо. Може би г-н Вилденщайн няма да бъде в Насо, но вас ще ви посрещнат на летището и ще ви закарат до острова на г-н Вилденщайн. Позволете ми да ви пожелая приятно пътуване.

— Но аз още не съм се съгласил! — възрази Жером Боск.

Харди учтиво се засмя.

— О, разбира се, вие сам ще решите, господин Боск. Всичко това е готово в случай, че се съгласите.

— Много бързо успяхте — каза Боск, гледайки слисано билета, визата, плика с чекове и препоръчителното писмо. — В Париж ли живеете?

— Пристигнах от Лондон. Г-н Вилденщайн обича бързината и ефективността. Г-н Вилденщайн ми препоръча да ви изпратя лично до летището. Още повече че моят самолет излита половин час след вашия. Самолетните връзки между Париж и Лондон са много удобни.

Телефонът отдясно зазвъня. Харди пъхна чантичката си под мишница.

— Чакам ви в коридора, господин Боск. Таксито е долу. Времето ще ни стигне за всичко.

Той се усмихна широко, разкривайки два реда безупречни едри зъби, и вратата зад него се затвори.

Боск вдигна слушалката.

— Ало.

Никой, само ехо, като в пещера, като в дълъг тунел. Или като в кладенец.

— Ало! — извика по-високо. Стори му се, че не чува собствения си глас, че микрофонът е погълнал звука му, заглушил го е, унищожил го е.

— От кое време се обаждате? — неуверено попита той. — Какво искате?

Той взе билетите за самолета, разгърна ги. Билет за Париж — Насо през Ню Йорк и Майами. Билет за връщане. Харди бе взел всичко предвид. Каквото и да се случи, ще може да се върне. И Харди е долетял от Лондон само заради него. Значи Вилденщайн му се е обадил в десет и половина, може би даже в единадесет. Харди се е качил на самолета в дванадесет. В един е бил в Париж. А в два без четвърт — в кабинета на Жером Боск. Всичко е крайно просто. Той живее в един свят, в който е нещо обикновено да се прекачват от един самолет на друг, където се носят костюми, които не бият в очи, където обувките се поръчват и е естествено губернаторите да се канят на вечеря. Където се обаждат по телефона по всяко време във всяка част на света. „Не, не мога да го върна в Лондон с празни ръце“ — каза си Боск.

Билетът беше за първа класа. В горния ляв ъгъл имаше печат „VIP“. Отдолу беше добавено на ръка: „From WSD“.

„Особено важно лице.“ „От Вилденщайн.“

Заради него Харди се е разкъсал на части. „Не мога спокойно да му заявя: утре, може би, но не днес, понеже аз, хм, искам да помисля. Той просто ще ми се изсмее в лицето. Макар че не, твърде добре е възпитан. Той ще каже: г-н Вилденщайн ще бъде много огорчен, той очакваше, че ще се срещне с вас утре сутринта. Ще кимне, ще скрие в чантичката си билетите, визата, петдесетте лири стерлинги, писмото до губернатора и ще се върне в Орли да си чака самолета. Колко е часът? Почти три часа. След час и половина излита самолетът Париж — Насо през Ню Йорк и Майами. Няма да седнат да задържат самолета за четвърт час само заради мен!“

— Ало — каза Боск в мълчащата слушалка. После отключи чекмеджето, единственото което се заключваше. На дъното под официалните документи намери паспорта си, синя книжка, сложи я пред себе си и я отвори със свободната си ръка. Стара фотография, от преди три или четири години. По онова време той изглеждаше добре — строен, приятен.

— Ало! — каза за последен път и остави слушалката.

Дланите му се изпотиха, пръстите трепереха. „Не бях поспадал в такава история! Не знам какво да правя.“ С дясната ръка събра билетите, паспорта, визата, парите, писмото. Бързо отвори голямото чекмедже на бюрото и със свободната си ръка напъха в него картички, дела, химикалки и кутийки с кламери.

В края на коридора Харди го очакваше усмихнат, изправен, даже без да се подпира някъде, и небрежно с две ръце държеше чантичката си.

Боск почука и влезе в приемната.

— Принуден съм да отсъствувам няколко дена, госпожо Дюпор — каза на секретарката. — Този господин…

— Значи все пак нещастен случай? — прекъсна го тя с изплашен израз.

„Какво си измисля тя? Но как да й кажа истината? Не мога да й кажа, че след един час ще седя в самолет на път за Бахамските острови.“

— Не — отвърна той с изведнъж пресипнал глас. — Това съвсем не е нещастен случай, даже обратно… Това… са лични работи. Ще отсъствувам няколко дена. Струва ми се, че ще бъде по-добре да си потърсите временна заместница. За да… за да отговаря на телефонните обаждания. А аз ще ви изпратя цветна картичка.

Най-сетне той реши да се усмихне.

— Приятен път, господин Боск!

Той се запъти към вратата, след това се спря.

— Ако… ако някой ме потърси, кажете че съм в отпуска. Сега много бързам. Този господин… Накратко, нали ще обясните всичко вместо мен на помощник-директора?

— Не се тревожете, господин Боск! Приятен път.

— Благодаря ви.

В коридора Харди вадеше цигара от червено-златиста кутия. Като очука края й в ключалката на чантичката, той я сложи в устата си, от джоба му се появи запалка, пламна огънче. Харди всмукна дълбоко и пусна тънка струйка дим, почти без да разтваря устни.

— Искате ли цигара, господин Боск?

— Не, благодаря. Аз… аз пуша лула.

Той си опипа джобовете, макар да знаеше, че черната му лула не е там — сутринта я остави в къщи. Лулата вече се беше пукнала и изглежда й оставаше малко живот, но той я предпочиташе пред другите. И ето, беше я забравил. Всъщност, той никога не бе я и взимал в работата си. Пушеше само в къщи, когато пишеше или четеше в тишината и спокойствието на дома си, при светлината на всички запалени лампи.

— Г-н Вилденщайн ще се зарадва на вашето решение, господин Боск. Той ще бъде щастлив да се запознае с вас. Г-н Вилденщайн обича хората, които решават бързо и без колебания. Времето е най-скъпото нещо, нали?

Те слязоха по широкото каменно стълбище.

— Може би искате да предупредите някого за заминаването си, господин Боск? — попита Харди. — Можете да се обадите от летището.

Погледна часовника си.

— Вече нямаме време да минем през вас. Всъщност, това не е съществено. Г-н Вилденщайн има горе-долу вашите мерки, а неговият гардероб е богат. А ако е необходимо, ще намерите в Насо всичко каквото ви трябва. Лично г-н Вилденщайн обича да пътешествува без какъвто и да е багаж.

Чакълът на пътечката скърцаше под краката им.

— Във Франция имате учудващо удобни таксита. Преди отлитането се обадих от Лондон и на летището в Орли ме очакваше кола. Тези таксита са радиофицирани, нали? Нашите лондонските са прекалено старомодни. А в Ню Йорк е много трудно да се договориш с шофьора да те почака. Харесва ли ви времето? Чудесен ден, нали? Сутринта в Лондон валеше дъжд. В Насо времето сигурно ще е още по-хубаво. Но там небето не е така синьо, няма го този нежен оттенък. Бих искал да поговорим за вашата книга, господин Боск, но за мой голям срам още не съм я прочел. Знанията ми по френски език са много несъвършени. Надявам се, че скоро ще преведат книгата ви. Сигурен съм, че г-н Вилденщайн много ще ви хареса. Той е човек с темперамент. Или, може би, на френски се казва „с характер“?

— А сега накара, бароне? — попита шофьорът, когато седнаха на задната седалка на ситроена.

— В Орли — каза Харди.

— През Распай или през площад Италия?

— По булевард Сен-Жермен, после по булевард Сен-Мишел. Винаги с голямо удоволствие пътувам покрай Люксембургската градина.

— Както искате, но този път е по-дълъг.

По булевардите беше почти празно. Светофарите пред тях веднага запалваха зелена светлина, като че ли шофьорът ги управляваше от разстояние. „На нашата кола — помисли Боск — й липсва само знаме и сирена. Макар че сирената би разкъсала тази мека тишина. Истинското могъщество е скромно. Без шумотевица, без багаж. Най-важното е да си незабележим. И вместо разни визи и паспорти — само име. Това стига.“

Когато минаваха покрай Люксембургската градина, радиото в колата забръмча. Това беше стар апарат с диск като на телефон. Шофьорът, без да намалява скоростта, вдигна слушалката и я закачи на кука на височината на ухото си.

— Слушам — каза той.

Гъгниво гласче нещо изписука.

Шофьорът погледна в огледалцето.

— Вие ли сте Боск?

— Да, аз съм.

— Извън правилника е, но някой иска да говори с вас. Сигурно е големец, щом операторът се е съгласил да го свърже. Това не е телефонна кабина, а такси. Има разлика! Но щом са ви свързали, взимайте слушалката. За пръв път в таксито ми се случва такова нещо! А аз съм вече двадесет години зад волана, така че сам разбирате…

С пресъхнало гърло Боск пое слушалката. Наложи му се силно да се наклони напред и почти да легне с гърди върху облегалката на предната седалка, тъй като жицата бе твърде къса. Той си подпря брадата на изтърканата тапицерия и каза:

— Ало!

— Жером! — обади се глас. — … Успях да ви намеря… много трудно… Никъде не заминавайте, в името на всичко, което ви е скъпо! Наближава…

Смущения. Пукане.

— От кое време се обаждате? — попита Боск, като се стараеше да говори тихо и същевременно твърдо.

— Защо… защо… защо?… — простена гласът, треперещ, печален, плачеш. — От… утре… или други… Не знам.

— Защо не трябва да…

Той млъкна, защото се боеше, че Харди ще го чуе. „Та нали той нарочно е пристигнал от Лондон, за да ме изпрати до самолета!“

— Нещастен случай — каза гласът. Сега той беше много по-близо в сравнение с предишния път, но от това, че стана по-ясен, този глас се стори на Боск още по-жалък и уморен.

— Кой говори с мен?

— Ввв… вие самият — прошепна гласът. — Аз вече…

— Тогава защо говорите с мен на „вие“? — рязко попита Боск.

— Аз съм далеч… толкова далеч — се оплака гласът, като че ли това обясняваше нещо.

Колата увеличи скоростта. Те се носеха, като навлизаха в лявата половина на шосето.

Внезапна догадка зашемети Боск като удар по главата.

— Да не би… да сте болен? — с мъка попита той.

Друго не посмя да каже. Не тук, пред шофьора, пред Фред Харди.

— Не, не, не — зарида гласът. — Не е това… не е това… по-лошо. Това е ужасно! Не трябва…

— Не трябва какво?

— Не трябва да заминавате — ясно произнесе гласът и веднага млъкна като убит от последно, невероятно, отчаяно усилие.

Боск все още се опираше с гърди на облегалката на предната седалка. По челото му се стичаше пот. Слушалката изпадна от ръката му, трепна и увисна, като се люлееше на късия шнур, удряйки ту таблото, ту коляното на шофьора.

— Свършихте ли?

— Да, изглежда да — отвърна Боск почти шепнейки.

— Добре тогава — каза шофьорът и постави слушалката обратно.

Реактивен самолет премина много ниско над шосето.

— Май сте нервен, господин Боск — отбеляза Харди.

— Не, нищо няма — отвърна Боск. — Това са дреболии.

Мислеше си: „Още никъде не съм отлетял. Мога да се откажа. Да кажа, че са ме повикали обратно. Важна, бърза работа. Да отложа всичко за утре.“

— Въздухът на Насо ще ви бъде от полза, г-н Боск — каза Харди. — Суетнята на големите градове действува лошо на нервите.

— Къде да спра, при „заминаване“ или при „пристигане“? — попита шофьорът.

— При „заминаване“ — отвърна Харди.

Колата спря до тротоара. Като се наведе напред, Боск видя на брояча тризначна цифра. Харди плати. Стъклените врати на летището автоматично се разтвориха пред тях. Минаха покрай опашката пред гишетата за регистриране на пътници и влязоха в малка скромна стая. Боск бръкна в левия вътрешен джоб на сакото си, натъпкан с документи: паспорт, билети, чекове, виза и писмо. Формалностите отнеха няколко минути.

— Не, не натам — го спря Харди, когато Боск се насочи към голямата стълба. И го поведе към тесен коридор. Тук мраморът на пода изчезваше под дебел килим. Вратата безшумно хлътна в стената.

— Вече се завръщате, г-н Харди? — попита служителят в асансьора.

— За съжаление, да — отвърна Харди. — Никога не мога да остана за по-дълго време в Париж.

Те стигнаха горната зала.

— Имате достатъчно време, за да си купите вестници, г-н Боск. Или книга. Полетът до Насо е десет часа, включително с престоите. От Лондон има пряка връзка, но само един път в седмицата.

„Аз мога се откажа — помисли Боск. — Ще благодаря, ще изчакам да замине за Лондон, като обещая да замина утре. Ще кажа, че съм забравил нещо. От кое време ми се обаждаше? Защо каза «утре»? Как може да ми се обажда от утре? Утре аз ще знам толкова, колкото и днес, как да се обаждам от бъдещето. Кой беше той?“

Атмосферата на чакалнята започна да го опиянява.

— Не ми оставихте време даже са си взема шлифера.

— Че защо? В Насо няма да ви трябва. По-скоро ви е нужен тънък костюм. Но там има чудесни английски шивачи. От най-добрите лондонски ателиета.

От другата страна на стъклената стена гигантски машини очакваха пътниците. Някои от тях бяха неподвижни, като че ли вцепенени, а други бавно се търкаляха на дебели колела. Трети, от далечния край на пътеката за излитане, изхвърляйки пламъците на реактивните двигатели, изведнъж се втурваха напред, без да могат да се откъснат, а след това пак така внезапно, рязко се издигаха във въздуха. „Аз съм в аквариум. Даже звуците не проникват в този стъклен затвор. Но там, оттатък, в синьото небе, е свободата!“

Вниманието на Боск привлече девойката, която се появи в залата в два екземпляра. Близначки. Приличат си като две капки вода. Дълги коси с меден цвят и две еднакви лица, доста банални, но учудващо свежи. Краката им бяха дълги и стройни. Всяка носеше през рамо чантичка от червена кожа. „Снимат се в киното или в рекламата“ — помисли Боск искрено учуден, че не ги разделя витрината на фотоателие или непреодолимата дълбочина на киноекрана, или студеният лак на корицата на списание. Писателската фантазия веднага започна да измисля разказ. Историята на човек, който е влюбен в една от близначките, все едно коя, и не знае коя да избере. А или Б? Той избира А. Скоро открива, че тя има свадлив характер. Става му ясно, че е трябвало са се ожени за добрата и сърдечна Б, която е тайно влюбена в него. Какво да прави? Да се разведе и да се ожени за Б? Тя никога няма да се съгласи. Твърде силно обича сестра си. И тогава той измисля начин да се обажда по телефона през времето. В деня, когато е взел решението, той се обажда сам на себе си. „Ожени се за Б!“ — отчаяно крещи на неувереното си „аз“ от миналото. Какво ще направи неговото минало „аз“? Ами ако и Б в бъдеще стане също толкова свадлива? „Пълен идиотизъм“ — си каза Боск.

— Това са сестрите Бертолд — чу гласа на Харди. — Представят се за шведки, но всъщност са от Австрия, а може би и от Югославия. Г-н Вилденщайн искаше да ги използува. Но те не умеят да играят. Нищо не излиза. И никаква индивидуалност. Като че ли едната е огледално отражение на другата и обратно. В Холивуд Джонатан Крег твърдеше, че и сянката им е обща. Сега ще участвуват в някакъв малък френски филм.

— Вие, г-н Харди, сигурно срещате по летищата все едни и същи хора?

— О, не, но понякога се срещат познати лица. Особено по линията Париж — Лондон — Ню Йорк. Като в крайградски влак. Днес Лондон е предградие на Ню Йорк, г-н Боск.

— А не е ли опасно да се лети със самолет? — неочаквано за себе си наивно попита Боск. В ушите му звучеше гласът: „Нещастие… Нещастен случай…“

— Разбира се, мосю Боск. Но не толкова, колкото да се кара кола. Има статистически данни. Аз летя поне три пъти в седмицата. А г-н Вилденщайн е член на клуба на милионерите. Сигурно сте чували? Това означава, че е прелетял над един милион километра. И нито един нещастен случай. Никога ли не сте летели със самолет, г-н Боск?

— Летял съм — отвърна Боск, като изведнъж се засрами от собственото си малодушие. — Два или три пъти до Лондон, един път за Тунис, един път до Ню Йорк. Освен това до Германия, Ница… Но не понасям излитането и кацането.

Прииска му се да разкаже как в Алжир по време на войната беше видял горящ хеликоптер. На няколко метра над земята машината увисна като огромна муха, след това неизвестно защо се разклати, рязко се гмурна и се обърна. Пламъкът беше като при възпламеняване на магнезий. И никакъв взрив, само гъст черен дим и огън, и вой на пожарни сирени, и снежното смъртно покривало на пяната от пожарогасителите над жалкото хълмче малко по-високо от метър — единствено моторът остана от този хеликоптер.

— Времето е чудесно, г-н Боск — каза Харди. — Ще пътувате великолепно. Вижте, обявиха полета ви.

Боск се обърна към светлинното табло, потърси с очи и прочете. „Полет 713. «Боинг», Париж — Ню Йорк — Майами — Насо, зала 32.“

— Имате достатъчно време — успокои го Харди. — Наистина си струва да си купите вестници, книга, лула, тютюн. Или предпочитате по време на полет да размишлявате? В самолета много добре се мисли, никой не пречи.

Погледът на Боск се плъзна по следващите два реда: „Париж — Лондон. Еър Франс, полет А, зала 57, полет Б, зала 58.“

— Това вашите полети ли са?

Харди погледна таблото.

— Хм, те, следователно, са два!

— Но на кой самолет ще летите вие? — попита изведнъж Боск.

— Няма никакво значение — каза Харди. — Ако за полет А няма места, ще ме настанят за полет Б. Доколкото знам, те пристигат едновременно.

„Но ако със самолета на полет Б нещо се случи — помисли Боск, — може би има смисъл да се поиска място за полет А? Впрочем, от математическа гледна точка шансовете са равни. Как да избереш?“

— Вас ви търсят — каза Харди.

— Мене? Кой?

— Викат ви по радиоуредбата. Може би г-н Вилденщайн?

Той се усмихна, крепейки леко цигарата с пръсти, елегантен, безукорно облечен, с черна чантичка, оставена на дръжката на креслото.

Радиоуредбата мълчеше. След това:

— Молим г-н Жером Боск да се яви в приемната на аерогарата, — произнесе някакъв безполов и заедно с това женски глас, по-точно ангелски, твърде сериозен, твърде мек, твърде спокоен.

— Сигурно ви викат на телефона — каза Харди. — Ето тук. Направо. Искате ли да ви купя вестници? Може би и лула? Какъв тютюн предпочитате? Холандски или дънхил?

Но зашеметеният Жером Боск вече се отдалечаваше, като се спъваше. Твърде много шум. Твърде много лица. Дано не се заблуди. Къде е това? Табелки на вратите. Ето я приемната.

Той се улови за гишето като давещ се. Разбра. Тази мисъл току-що му дойде в главата. Досега се мяташе като рибка в затворен аквариум. В кръгъл аквариум. Сега той разбра. Вярваше на всичко.

— Аз съм Жером Боск — каза на жената с усмихнатото лице в сиво таке, ловко нахлупено на челото. Очите й бяха неестествено големи, силно гримирани с черен грим, и зъбите също неестествено едри.

— Току-що ме извикаха — нервно поясни той. — Аз съм Жером Боск.

— Да, разбира се, г-н Боск. Един момент.

Тя натисна скрито копче, каза нещо, изслуша отговора.

— Търсят ви по телефона. Третата кабина. Не, не тук. Кабината вляво.

Вратата зад него се затвори автоматично. Стана тихо. Ревът на самолетите не достигаше до тук. Той вдигна слушалката и без да дочака отговор, каза:

— Не искам да замина.

— Ти не можеш сега да отстъпиш — каза гласът от левия телефон, твърдият и решителен глас.

— Онзи, другият, се обаждаше не от твоето бъдеще. Той се обаждаше от друго бъдеще. С него нещо ще се случи. Той се е качил на самолета, но ще стане катастрофа…

— Ти си откачил! — каза твърдият глас. — Тебе просто те е страх да летиш и измисляш какво ли не. Имай предвид, че аз много добре те познавам.

— Може би си измислям и теб?

— Виж какво, аз и така едвам успях да се свържа с теб. Знаех, че пак ще започнеш да се колебаеш. Но аз не искам да изпускаш тази възможност.

— Ако не полетя, ти няма да съществуваш. Затова настояваш.

— И какво от това? Нали аз съм ти, не е ли така? Всичко ти разказах. Ибица. Акапулко. През цялото време ще можеш да пишеш. И Барбара. Боже мой, не трябваше да ти го казвам, но ти ще се ожениш за Барбара. Нима си в състояние да се откажеш от нея? Ти я обичаш.

— Но аз още не я познавам.

— Скоро ще се запознаеш. Тя ще полудее по теб. Но не всичко наведнъж. Десет години, Жером, имаш пред себе си десет години щастие! Тя ще участвува във всичките ти филми. Ти ще бъдеш знаменит.

— Искам малко да помисля — започна да се моли Боск.

— Сега колко е часът?

Боск погледна часовника си.

— Четири и десет.

— Време е да се качваш в самолета.

— Но какво да правя с другия глас, който ми се обажда? Той моли да не летя. Друго бъдеще, друга вероятност. Той казва, че се обажда от утрешния ден.

— Друго бъдеще? — неуверено попита гласът. — Но нали аз съм вече в бъдещето? Качих се на този самолет и не ми се случи нищо. Летял съм със самолети стотици пъти. Сега съм член на клуба на милионерите. Ти знаеш ли какво е това? И нито една катастрофа.

— Онзи, другият вече знае, че ще катастрофира — упорито повтори Боск.

Тишина. Пукане. Някакво раче гризе кабела някъде на дъното на океана.

— Да предположим — каза гласът, — че има някакъв риск. Но защо да не рискуваш? Виж статистиката. Деветдесет и девет на сто, че ще стигнеш благополучно. Даже повече! Деветдесет…

— Защо трябва да вярвам на теб? — прекъсна го Боск. — Защо не на другия?

— … едно към две…

— Ало! Лошо те чувам.

— Но даже и шансовете ти да бяха едно към две — сега вече гласът крещеше, обаче ставаше все по-тих, отдалечаваше се, като че ли някой се късаше от викове в затворен, отдалечаващ се автомобил — даже тогава ти трябва са рискуваш! Нали не искаш цял живот да се прахосваш в кантората си?

— Не — призна си Жером, като се предаде.

Гласът отслабваше, отдалечаваше се, като че ли онзи от другата страна на линията потъваше в дълбочина, в плетеницата на водораслите, отдалечаваше се в безкрайния лабиринт на телефонната мрежа.

— Бързай! — изпищя като комар. — Ще закъснееш за самолета!

Тракване.

— Ало! Ало! — викна Боск.

Тишина. Апаратът мълчеше. Погледна часовника си. Четири и петнадесет. Ще почакам още една-две минути. Харди сигурно се чуди къде съм изчезнал. Ще закъснея за самолета.

„Може би да не заминавам?“ — попита сам себе си Боск.

— Време е — с усмивка каза Харди. — Купих ви чантичка. И лула от морска пяна. Г-н Вилденщайн предпочита лули от морска пяна, защото тях не трябва — как го казвате? — да опушвате. Три пакета тютюн. Вестници: „Монд“, „Фигаро“, „Ню Йорк таймс“, „Пари-мач“, „Плейбой“ и последния брой на списание „Фантастика“. Струва ми се, че вие печатате вашите разкази в това списание. Купих и четка за зъби. И бутилчица уиски — „Чивас“. Нали ви харесва „Чивас“, г-н Боск? Почти няма време. Не, оттук!

Полицаят се усмихна на Харди и им махна с ръка.

Митничарите не ги спряха.

— Предайте на г-н Вилденщайн, че в Лондон всичко е наред. Ще му се обадя утре. Не, г-н Боск, насам.

От високоговорителите се лееше нежна музика.

Те вървяха бързо по безкрайно дълъг коридор, свършваш с голямо огледало, като че ли отиваха на среща с отраженията си. Но не се сблъскаха с тях. Фред Харди хвана здраво Жером Боск за лакътя, накара го да направи половин завой надясно и слязоха надолу по малък ескалатор.

Чакалнята беше разделена на две части. Отдясно имаше опашка от пътници. Боск искаше да се нареди на нея. Но Харди го дръпна към другата врата. Около нея нямаше почти никой. Само някакъв мъж в сив костюм, с каменно лице, черна чанта от блестяща кожа и една жена, много висока и много красива, с дълги платинени коси, спускащи се върху елегантните рамене. Тя не поглеждаше към никого.

Оставаше да се премине още една врата.

„Аз не искам да летя — помисли Боск, като побледня. — Ще се престоря, че ми е лошо, или че имам среща, за която съм забравил, или че трябва да взема със себе си ръкопис. Не, нищо няма да им кажа. Не могат да ме накарат! Не могат да ме откарат насила!“

— Вземете — каза Харди, като му протегна чантата. — Желая ви щастлив полет. С удоволствие бих дошъл с вас, но в Лондон ме чака работа. Може би ще дойда на Бахамските острови в края на месеца. Беше ми много приятно да се запозная с вас, г-н Боск.

Вратата се отвори, влезе стюардесата, усмихна се на тримата пътници от първа класа. Взе червените им билети и ги покани с жест:

— Моля, заповядайте. Ако обичате, качете се в микробуса!

— Сбогом, г-н Харди — каза Жером Боск, излизайки навън.

 

 

В микробуса, където седи Боск, е почти празно. Количката бавно напредва по гладкия бетон, пътят е сложен и криволичещ, макар и да не личат никакви указатели. Жером Боск не чувствува нищо, даже лека възбуда, каквато предизвиква всяко пътуване. Той мисли, че вече никой не може да му се обади по телефона, но греши. Мисли, че никой няма да се опитва да влияе на постъпките му, защото няма смисъл, вече е твърде късно. Микробусът спира. Боск стъпва върху бетона, и колата веднага тръгва за пътниците от втора класа. Той се изкачва по подвижната стълба, опряна до носа на самолета. Когато влиза в салона, нерешително спира. Отвеждат го към кресло до илюминатор, пред крилото на самолета и той покорна следва стюардесата. Под бдителния й поглед закача предпазния колан. Зад себе си чува тропане на крака и гласовете на пътниците от втора класа, които заемат местата си. Гледа как стюардесата отива в кабината на летците, влиза вътре за момент, връща се, хваща микрофона. Чува как тя приветствува пътниците на три езика, моли ги да угасят цигарите и да проверят коланите. Светва табелка, която повтаря инструкциите й. Предлагат му табла с бонбони за смучене. Взима един по-кисел. Знае, че това е само спазване на една традиция, защото самолетите са херметични и тъпанчетата му няма да пострадат, даже и да не преглъща слюнката; освен това той ще глътне бонбона си още преди края на излитането. Самолетът потегля. На Боск му се струва, че вижда зад стъклената врата на вече далечната аерогара високия, елегантен силует на Харди. Самолетът спира. Моторите реват и машината без предупреждение се устремява напред, притискайки Жером Боск към облегалката на креслото. Той се опитва да погледне през илюминатора. Самолетът е вече във въздуха. Тласък отдолу — колесниците се прибраха в гнездата си.

Боск си поема въздух. Нищо не му се случи. Подават му вестник, сутрешно издание, машинално го отваря на икономическата част и погледът му спира на малката метеорологическа карта. Оставя вестника. Отваря ципа на чантата, търси и намира там лулата, разглежда я — екстра качество! — пълни, запалва. Поднасят му уиски. Той плува над облаците. Интересно, може би, в гънките на тези облачни планини също възникват и се развиват ефимерни светове със собствена история и култура? Струва му се, че е забравил вече всички телефонни обаждания. Опитва се да си представи Бахамските острови, Насо. И постепенно свиква с мисълта, че вече лети. Започва да свиква с мястото си, със салона. Опитва как се отпуска креслото. Размишлява над относителната вероятност да има две бъдеща. Струва му се, но не е сигурен, че гласът отляво, ясният и твърдият, гласът на Ибица, Акапулко, Барбара, от един до друг разговор се отдалечаваше все повече и повече, ставаше все по-неясен, докато онзи, другият, се приближаваше и ставаше все по-отчетлив. Цялата работа е в телефонната мрежа. Носят му вечеря. Предлагат шампанско. Той разглежда стюардесата, която всеки път, когато минава край креслото, му се усмихва. Пак носят шампанско. Пие кафе. И заспива.

Когато се събужда — колко ли е часът? — самолетът лети над океана и на небето няма нито едно облаче. Боск не беше сънувал нищо или просто не можеше да си спомни сънищата. Като гледа водата под себе си, изпита глупавото съжаление, че не си е взел плувките. Впрочем, г-н Вилденщайн сигурно има дузина бански. Най-сетне Боск схваща, че стюардесата се обръща към него. Тя му подава синьо листче, сгънато по особен начин, като телеграма. Има учуден вид.

— Това е за вас, г-н Боск. Радистът моли да го извините, но е успял да разбере само няколко думи. Наоколо е пълно със статични заряди. Искал е потвърждение, но нищо не се е получило.

Боск отваря листчета и чете само две думи, надраскани с химикал: „До скоро…“

„Вилденщайн“ — мисли той. Но не е сигурен в това.

— Ако обичате — моли той, — ако обичате, бихте ли попитали радиста на какво е приличал гласът.

— Сега ще разбера — казва стюардесата, отдалечава се, изчезва в кабината на пилотите и скоро се връща.

— Г-н Боск — казва тя, — радистът не може добре да опише гласа. Моли да го извините. Той казва, че предаването се е водило от много близко разстояние, сигналът е бил много мощен и въпреки смущенията, му се струва, че освен тези думи, нищо друго не е било предадено. Той още един път е поискал потвърждение.

— Благодаря ви.

Боск вижда как стюардесата се отдалечава, как взима микрофона и като поема въздух, произнася с дълбок нежен глас:

— Дами и господа, моля за внимание! Влизаме в зона на въздушни смущения. Моля загасете цигарите и затегнете предпазните колани. Дами и господа, your attention, please, fasten your seatbelts^[2].

Жером Боск не слуша повече. През илюминатора вижда в дълбочината на доскоро ясното небе почти черна точка, над която въздухът тъмнее и се завихря, и самолетът лети право натам. Право в зеницата на небесното синьо око — разширяващо се и черно, черно, черно.

Бележки

[1] Жером Боск е френската транскрипция на името на известния холандски художник Иеронимус Бош (умрял 1516 г.). ↑

[2] внимание моля, затегнете коланите (англ.). ↑