Наталия Соколова
Дезидерата (5) (Странно произшествие в седем посещения)

Всевиждащото „Око на Ра“

(Посещение четвърто — продължение)

— А как все пак съумяхте да се скарате с телевизионната компания? Какво общо имате с нея? Не бих искал да имам такъв враг — каза Писателят, — а пък аз уж не съм от страхливите.

Изобретателят започна да разказва. Той е непрактичен, неделови човек, откъснат от реалния живот. Когато настанало време да действува, решил да се обърне към някой вестник, който би могъл да даде веднага гласност на изобретението, да го рекламира. Но след това си спомнил за компанията „Окото на Ра“ — у тях, в къщи имало старичък телестереоприемник от тази марка. И ето веднъж дошъл в столицата (а не му е така лесно да се измъкне, това се случва рядко), научил в справочното бюро адреса и намерил многоетажната сграда… е, такава кула в египетски стил с фигури. Писателят сви зиморничаво рамене. Той знаеше този уродлив безвкусен небостъргач с претенции за оригиналност, където през пищния декор от обелиски, роби, скарабеи, лотоси, пилони, прави фараони и седнали фараони надничаше скелетът на безпощадно съвременно делово здание, здание-гешефтар. Изкачил се с асансьора на двадесет и четвъртия етаж, там — в кабинета стои жена. Казват, един от директорите може да реши въпроса… как я наричаха… някакво име от света на природата… Не искали да го пуснат, той вдигнал скандал, излязла тази жена, погледнала го и казала: „Нека влезе!“

— Красавицата Флора? — досети се Писателят.

— Да, да, именно тя.

Преди много години млада дебютантка с безукорна фигура изигра в едно от предаванията на компанията, направено по мотиви от картините на Ботичели и други художници от италианския Ренесанс, ролята на прекрасната Флора, богинята на цветята и младостта. Тя имаше голям успех. Телезвездата, която в чест на своята първа роля продължаваше да играе под името Красавицата Флора, направи грандиозна кариера. Години наред играеше Клеопатра, Савската царица, Месалина, Леда с лебедите, владетелката на планетата Венера, дете на джунглата, възпитано от горили, и много други роли, за които не бяха нужни дрехи. Играеше и във вариете, снимаше се в киното. След време стана един от тринадесетте генерални директори на компанията, вече почти не играеше, превърна се в делови човек, натрупа състояние. Тя имаше нюх, предугаждаше безпогрешно кое ще има успех, славеше се със своето разбиране на „средния човек“. Тя и себе си наричаше с гордост „среден човек“, излетял до двадесет и четвъртия етаж, казваше на репортерите, че не знае нищо повече от онова, което печатат вечерните вестници и илюстрованите списания и че през целия си живот не е прочела нито една „умна книга“.

Тук разказът на изобретателя не беше вече толкова свързан. Писателят разбра — Флора заключила вратите на кабинета си и не искала да чуе за изобретението. Тя обаче била много мила с посетителя и му предложила да вечеря с нея в нощния закрит клуб „Окото на Ра“, който в града се считаше за много луксозен и където мнозина се мъчеха да попаднат. Когато той се отказал, като наивно забелязал: „Аз, знаете ли съм женен. Защо да идвам с вас?“, в настроението й настъпил забележим прелом. Тя казала доста тъжно, че той очевидно е авантюрист, шантажист, че ако само разкаже на съвета на директорите за неговите дяволии, сигурно ще го пъхнат в затвора или в лудницата. Тогава той не издържал, хванал я здраво за ръцете, хвърлил я на кушетката, извадил апарата, настроил го по определен начин, насочил лъча към нея… Той не знае, не може и да знае какво е видяла тя, та това е строго индивидуално, но тъй или иначе тя била потресена, подтисната, така и останала да лежи, със затворени очи. А той бързо си излязъл — първо, омръзнало му това разтакаване, второ, трябвало да хване влака, той бил обещал да си бъде в къщи в определен час, а кому се нрави да не държи на думата си, неприятно е.

— В къщи веднага се вдигна паника, тревога, знаете жените, даже да е най-добрата от всички жени, светица, предана…

Изглежда Красавицата Флора все пак беше изпълнила своята заплаха — разказала в Съвета на Тринадесетте за изобретателя, знаменитият съвет на генералните директори на компанията „Окото на Ра“, който винаги заседаваше на двадесет и четвъртия етаж на „египетския небостъргач“. Така или иначе, когато днес рано сутринта той пристигнал в столицата и научил в справочното бюро адреса на Писателят, започнали да го следят, стреляли срещу му… той се опитвал да се измъкне през дворовете, изкачил се по пожарна стълба, но на балкона го чакали в засада някакви хора, твърде хилави, хленчещи… налепили се по него като тесто, той не бил виновен, но изглежда че някой от тях е полетял през перилата, той съвсем не бил искал това, добре че не било високо. Удивително неприятна сутрин, толкова щуротии.

— А вие през цялото време ли се крихте под кревата?

Изобретателят отвърна безгрижно:

— Не, в началото в часовника ви… който е там до входа. Знаете, колкото е по-просто, толкова е по-трудно да се открие… — Той неочаквано се усмихна с дяволита момчешка усмивка. — Това не е мое откритие, за него има великолепен разказ от Едгар По.

— И как си представяте нещата по-нататък? — попита Писателят.

— Първият етап е вече изминат. Сега е нужна широка гласност, открито обсъждане. И с него да се заемат мнозина. Нужни са разгърнати експериментални работи, сравняване на резултатите, анализи. Нужно е сътрудничеството на психолози, физици, физиолози, учредяване на специални лаборатории, институти, международни връзки.

Вие не сте специалист, аз разбирам… Но на мен ми трябва съвет от независим, незаинтересован, абсолютно порядъчен човек. И аз избрах вас — с уважение и с някаква детска доверчивост каза изобретателят. — Ще направя това, което ме посъветвате. Във вашия „Дневник на интелигента“ аз прочетох: „Отдавна е време авторитетът на властта да се замени с властта на авторитета.“ Този, който е написал това, не може да излъже дове… — И изведнъж се спря на средата на думата, ослуша се. — Както щете, но по моему, чукат.

Да, чукаха. Някой чукаше на входната врата. Сега и сам Писателят чу.

— Няма как, ще се наложи да отворя. — Писателят стана. — Надявам се, че е моята чистачка. Иска ми се да вярвам, че авантюрната част на историята вече е минала-отминала.

Изобретателят каза сериозно, важно:

— Вие ще ме извините, но е нужна разумна предпазливост. — И привично се пъхна под кревата.

Главата му беше вече изчезнала, смешно извити, стърчаха само краката. Изведнъж краката спряха неподвижно. Изобретателят говореше нещо изпод кревата — трудно беше да се разбере какво, долавяше се само: „а… а… а…“ След това краката отново замърдаха, задърпаха се, заопъваха се (всичко би било смешно, ако не беше общата напрегната ситуация), изобретателят изпълзя обратно.

Ето, показа се къдравата му глава, ясните детски очи.

— Дайте чантата тук! По-бързо! Тя се набива в очи… може да ме издаде.

Притиснал към корема си бялата чанта с монограма, той пак се шмугна под косо увисналото одеяло и този път изчезна съвсем. Писателят си подсвиркваше през зъби, когато отиде да отвори.