Айзък Азимов
Дейвид Стар — космически скитник (8)

8. Нощна среща

— Тихо, човече! — прошепна Дейвид.

— Виждал съм те често по късометражните видеофилми — каза вече по-тихо Бигман. — Но защо китките ти не показват отличителния знак, който имат всички членове на Съвета?

— Къде си чул това и кой ти каза, че библиотеката на Канъл и Фобос е на Научния Съвет?

— Не гледай от високо на земеделския работник, мистър — изчерви се Бигман. — Аз съм живял в града. Дори съм ходил на училище.

— Извинявай. Не исках да те обидя. Ще ми помогнеш ли?

— Не, преди да съм наясно с китките ти.

— Това не е трудно. Татуировката е безцветна и потъмнява на въздуха само ако искам.

Дейвид не направи нищо забележимо, но от вътрешната страна на дясната му китка бавно се появи и потъмня едно петно. Златните точки на Голямата мечка и Орион изгряха за момент и бързо се скриха.

Лицето на Бигман грейна.

— Сега ще ти кажа къде ще можем да се срещнем довечера, когато се върна с твоята поръчка. Навън, близо до втора секция има едно място… — и той продължи шепнешком указанията.

— Добре — кимна Дейвид. — Ето плика.

Бигман го взе и го пъхна в ботуша си.

— Остана още едно уточняване — каза Дейвид. — Библиотекарят на Съвета е единственият човек, който може да отвори безопасно плика. Ако някой друг се опита да стори това, ще пострада.

— Никой друг няма да го отвори — отвърна Бигман и се изправи, — нито пък аз, ако случайно си си го помислил.

— Помислих си го — рече Дейвид. — Опитвам се да предвидя всички възможности.

Бигман се усмихна, направи лъжливо движение с юмрук към брадата на Дейвид и излезе.

Беше станало почти време за вечеря, когато Бенсън се върна.

— Изглеждате уморен, мистър Бенсън — рече Дейвид.

— Шест души са умрели вчера от отравяне — изтърва се той. — Това е най-големият брой за един ден. Става все по-лошо и изглежда нищо не можем да направим. Макиан всеки ден ме пита дали съм открил нещо. Да не мисли, че откритията ги намирам сутрин под възглавницата си? Днес бях в хамбарите със зърно, Уилямс. Всичко е приготвено за изпращане на Земята. Вадих зърно за мостра от различни дълбочини, но какво помогнах с това? На един милиард зърна се пада приблизително едно заразено. Мислиш ли, че тези 50 000 зърна — той побутна куфара, който бе донесъл със себе си — са точно заразените? Шансът е едно на двадесет хиляди!

— Мистър Бенсън, вие ми казахте, че досега във фермата няма случай на отравяне, въпреки че ядем изключително марсианска храна.

— Да, доколкото ми е известно.

— А как стои въпросът за Марс като цяло?

— Не зная — намръщи се Бенсън. — Предполагам, че няма. Иначе щях да чуя. Защо се интересуваш?

— Само си помислих, че ако причината е марсиански микроб, хората тук може би са по-привикнали към него.

— Нелоши разсъждения за един неучен — той потупа Дейвид по рамото. — Иди яж. Храненето с новите мостри ще започне утре.

До утре! Дейвид вътрешно се усмихна. Къде ли щеше да бъде утре той и щеше ли да бъде още жив?

Куполът на фермата беше заспал върху повърхността на Марс като гигантско праисторическо чудовище. Дейвид се движеше бързо.

Вътрешната врата на шлюз №17 бе отворена и той влезе в него. Светлината от фенерчето му премина бързо по стените и откри контролното табло. Натисна жълтия бутон. Чу се слабо щракане, после пауза и накрая засмукване на въздух.

Дейвид нагласи филтъра си и почака съскането да спре. Тишината означаваше изравняване на наляганията. Натисна червения бутон. Външната врата се отвори и Дейвид излезе навън. Сниши се до твърдия студен пясък и зачака да привикне към по-слабата гравитация. Това му отне само две минути. После се изправи и тръгна към ниско показващата се над повърхността скала, която се виждаше в светлината на фенерчето. Бигман му бе казал да я ползува като ориентир.

На слабата звездна светлина пясъкоходът беше почти невидим и Дейвид чу ниското мъркане на двигателя му далеч преди да го види.

— Бигман! — извика той и малкият човек изскочи от колата.

— Ей богу! — възкликна Бигман. — Вече се безпокоях, че си се загубил.

— Взе ли филмите?

— Слушай, не знам какво си писал в писмото, но там пет или шест учени ме обиколиха като спътници. Преди да изтече деня, ми намериха четири филма, два проектора, една кутия, голяма колкото мен, и ми заеха един пясъкоход да носи всичко това.

Дейвид се усмихна, но не каза нищо. Той се вмъкна в колата, нагласи проекторите и постави по един филм във всеки от тях.

Пясъкоходът потегли бавно в нощта, повтаряйки точно пътя на подгрупата на Грисуълд в деня на проверката.

— Не разбирам какво правиш — каза Бигман.

— Видя ли картите, които прожектирах?

— Разбра се. Стари карти на Марс. Виждал съм ги милион пъти.

— Какво ще кажеш за тези с насечените области?

— Предполага се, че отдолу има пещери, което не го вярвам. Никой не е слязъл да ги види.

— Чувал ли си някога за марсианци? — вместо да отговори го попита Дейвид.

— Разбира се. Що за въпрос… — започна Бигман и в този момент пясъкоходът изскърца и потрепери от конвулсивното движение на ръцете на малкия човек върху кормилото. — Имаш предвид истински марсианци ли? Марсианци, живели тук, преди да дойдат хората. Значи Бенсън ти е говорил за тях? Веднъж го сварихме да чете една книга по този въпрос. Присмяхме му се, а той се обиди. Нарече ни невежи селяни. След тази случка никога повече не спомена пред нас за марсианци.

— Сигурен ли си, че са празни приказки?

— На Марс живеят хора отпреди стотици години и никой досега не е видял марсианци.

— Може би са долу, в пещерите, на дълбочина две мили.

— Пещерите също никой не е видял. Всеки инч от повърхността на Марс е обходен и никъде не са открити стълби за надолу.

— Сигурен ли си? Аз видях една онзи ден.

— Какво? — попита Бигман, като погледна през рамо назад. — Будалкаш ли ме?

— Не стълба, а дупка. Бе дълбока най-малко две мили.

— О, искаш да кажеш пукнатина? Глупости, това не означава нищо. На Марс ги има колкото щеш.

— Точно така, Бигман, но аз имам също подробна карта и на пукнатините на Марс. Ето тук, върху картите, които ми донесе, има едно забавно нещо, което не е било забелязано досега. Една пещера се пресича от няколко пукнатини.

— Какво доказва това?

— Всяка пукнатина минава близо до пещера, сякаш марсианците ги използуват като места за вход към пещерите.

Пясъкоходът внезапно спря. Бигман се обърна към задната седалка и погледна сериозно Дейвид.

— Почакай, къде отиваме? — попита той.

— Към пукнатината, в която падна Грисуълд. Тя е на около две мили оттук и води до най-близката пещера под Макианската ферма.

— А като стигнем там?

— Е, тогава аз ще се спусна в нея — отвърна спокойно Дейвид.