Катрин Кер
Магия за дракон (1)

Пролог
Елдид, 1063

Крави в обора, пиво в купата.

Пороят заля бързотечния брод и направи

пътеките хлъзгави. Измяна: душата кипи…

Хлуарх Предтечата

През целия ден тъмните облаци стояха надвиснали толкова ниско над земята, та човек да се чуди дали ходи в гъста мъгла, или го вали ситен дъждец. Но в свещената дъбрава отвъд градските стени на Аберуин древните дървета сияеха със собствена светлина, потънали в есенното великолепие на своите кървавочервени и златисти листа. Няколко искри от този пламък бяха изпърхали надолу, за да полегнат в калния гроб, подобно златисти дароприношения, наред с подредения вече там погребален инвентар: гърнета с медовина и масло, самуни хляб, чудесен меч в позлатена ножница, глинени статуетки, изобразяващи любимите коне на гуербрета; всичко това — подредено около бойна колесница от плетена тръстика. Още преди хиляда години деверийците бяха престанали да се бият на колесници, но споменът оставаше и великите мъже биваха погребвани в тях, но легнали; не ги подпираха, сякаш се сражават — както правеха предтечите им — пародия на действие, която изглеждаше недостойна за новото съзнание.

Ловиан, тиеринка на Дън Гуербин, регент на гуербретство Аберуин, стоеше край гроба и гледаше как жреци на Бел с бръснати глави газят из калта, полагайки в последен покой тялото на Рийс Мелуейд, най-големия й син. Обредите отдавна бяха приключили и повечето опечалени си бяха отишли, но тя все още се бавеше, неспособна да ридае, и уморена до смърт, гледаше как подреждат върху тялото на покойника великолепна карирана наметка в цветовете на Аберуин — сребърно, синьо и зелено. Реши да си тръгне, когато започнат да запълват гроба. Виждала бе как мократа пръст пада върху лицата на други обични мъже — съпруга й, втория син Ейдри, третия, мъртвороден, който така и не получи име; не искаше отново да види всичко това.

Невин, който стоеше до нея, сложи ръка на рамото й. Беше висок, с гъста бяла коса, пронизващи сини очи, кожа, набръчкана като паднало листо, и ръце, осеяни със старчески петна — но имаше изправена стойка и ходеше енергично като млад воин. Всеки, който го познаваше, смяташе енергията му за някакво чудо, но Ловиан беше сред малцината запознати с истината — той владееше деомера на светлината и беше един от най-великите магьосници, живели в Девери. Едва неотдавна постъпи на служба при нея като съветник, но както самата подозираше, всъщност тя обслужваше конкретните му искания. Обаче това нямаше значение, защото не само му се доверяваше, но и целите им съвпадаха, поне за момента.

— Тук е студено, Ваша светлост — рече той, изпълнен с нежно съчувствие.

— Много добре зная, благодаря. Скоро ще тръгнем.

Жреците прикрепяха към наметката на покойния гуербрет огромна златна брошка с форма на пръстен и я закопчаваха около врата. Двама души бутаха към гроба натоварена на количка плоча. Надгробният надпис вече беше изсечен — стихове, възхваляващи владетеля на Аберуин, загинал при злополука на лов, без, разбира се, да се споменава злият деомер — истинската причина за смъртта му. Тя потрепери, спомняйки си деня, когато излязоха заедно да ловуват със соколите си. Препускаха спокойно в тръс по пътя край реката; внезапно конят на Рийс пощръкля, започна да мята къчове и да се изправя на задните си крака, докато накрая падна, смазвайки под себе си своя ездач. Тогава злополуката й изглеждаше необяснима, но по-късно научи, че майсторите на черния деомер бяха довели животното до това състояние и така бяха убили Рийс. Защо? Никой не знаеше.

Жреците се изкатериха от гроба и дадоха знак на копачите. Ловиан изпрати въздушна целувка на мъртвия си син.

— Спи спокойно, мъничък мой — прошепна тя, сетне се обърна. — Хайде всички да тръгваме. Да се връщаме в дъна.

Невин взе ръката й, малката група пажове и прислужнички ги последваха и те безмълвно стигнаха до края на дъбравата, където я чакаше ескортът. Двайсет и пет воини от бойния отряд на Рийс и петнайсет от нейния собствен бяха застанали, изпънати почтително до конете си. Когато приближи, Кълин от Кермор, нейният капитан, доведе красивата й златиста кобила със сребриста грива и също такава опашка. Изчака я, докато Ловиан възседна и нагласи дългите си поли на дамското седло.

— Благодаря, капитане. — Взе поводите от него и се обърна да се увери, че останалите от свитата са готови да потеглят. — Е, добре. Да си вървим у дома.

По даден от капитана знак шествието потегли. Начело яздеха Ловиан и Невин, следвани непосредствено от жените и пажовете, а зад тях идваха бойците. Когато приближиха високите градски стени, пазачите на портите се изпънаха мирно, но, потопена в скръб, тиеринката едва ги забеляза. Много, прекалено много й се беше събрало. Но в сърцето си знаеше, че ще може да го понесе, че все отнякъде ще намери сили за предстоящите трудни месеци. Много благородни дами имаха живот, който им позволяваше лукса да изпадат в истерия, без от това никой да пострада — с пристъпи на плач, потопени драматично в покоите си, под съчувствието на половината кралство; тя обаче винаги трябваше да потиска скърбите и да се издига над слабостите си. Понякога, както например сега, под смразяващия дъждец, въставаше срещу това, но дори и в своя бунт знаеше, че боговете я бяха дарили с по-добра съдба.

Докато шествието се виеше по хлъзгавия калдъръм на Аберуин, гражданите излизаха от къщите, магазините и работилниците да изразят спонтанно своето уважение към тиеринката, която харесваха още от времето, когато беше съпруга на тогавашния гуербрет Тингир, преди синът й Рийс да наследи рана. С голи на дъжда глави мъжете се кланяха, жените приклякаха, а тук-там по някой се провикваше: „Скърбим за вас, Ваша светлост“ или „Скърбим заедно с вас“.

Ловиан пък я болеше за тях. Ако двамата с Невин не успееха, войната скоро щеше да опустоши благоденстващите улици на града и тези хора щяха да жалят за много повече от нейната скръб.

Гуербретският ранг представляваше нещо странно в деверийската подредба на нещата. Макар по времето на Ловиан длъжността да минаваше от баща на син, в миналото, по времето на Зората, това са били изборни магистрати, наречени на тогавашния език „вергобретес“. Остатък от онова време продължаваше да съществува — наречен Съвет на избирателите. Събираше се да определи новия гуербрет в случаите, когато предишният умреше без наследник. Длъжността носеше много почести, богатство под формата на данъци и недвижима собственост. Затова, ако линията на унаследяване се прекъснеше, всеки голям клан, а и някои оптимистично настроени по-дребни се състезаваха помежду си да бъдат избрани. Най-често, след като подкупите и политиканстването не дадяха резултат, съперничеството се превръщаше в открита война. Веднъж след като членовете на Съвета тръгнеха да се сражават помежду си, кръвопролитието продължаваше с години, защото дори кралят не можеше да го прекрати. Всеки самодържец, който потеглеше с войската си против законите, щеше да си донесе дълги години на недоволство и бунтове. Най-многото, което Негово величество би бил в състояние да направи, бе да използва почетното си място в Съвета и настоява за мир, ако е склонен на това, или да политиканства заедно с всички останали в полза на предпочитания от него кандидат. Обикновено се случваше второто.

Тъй като Рийс умря бездетен, членовете на Съвета вече се боричкаха за изгодна позиция. Ловиан знаеше много добре, че образуват тайни съюзи, приемат подаръци и ласкателства, които си бяха чисти подкупи. Ядосваше се, но някак уморено, защото Рийс наистина нямаше синове, но остави законен наследник, белязан с одобрението на самия крал. Това бе Родри, по-младият брат и най-малък неин син. Ако Родри си бе у дома, в Аберуин нямаше да възникне потребност от заседания на Съвета, прикрити като ходене на гости, но преди няколко години, в чист пристъп на ревност, брат му го прокуди в изгнание. Сега, след като постановлението на краля за връщането му беше оповестено и цял Аберуин чакаше да посрещне наследника, той сякаш потъна в земята, разпиля се като утринна омара на горещото обедно слънце. В своята прокламация отпреди няколко дни Негово величество определи срока, през който да го чакат — година и един ден, така че те разполагаха само с толкова, за да намерят наследника и го върнат у дома. Всъщност вече по-малко, защото Рийс умря преди цяла седмица.

Беше убедена, че Невин знае нещо, но старецът не искаше да й каже. Всеки път, когато го питаше, той отклоняваше отговора си, заявявайки, че някой бил тръгнал на път да върне Родри у дома и нищо повече. Ловиан разбираше прекрасно, че синът й е застрашен от някаква сериозна опасност. Опитвайки да й спести тревоги, Невин я караше още повече да се тревожи, или поне тя смяташе така, защото притесненото й съзнание съчиняваше по-големи опасности. Подозираше, че някои от претендентите за Аберуин са отвлекли младежа, и живееше в ужас, че ще го убият, преди тайнственият спасител на Невин да успее с мисията си. Но ако знаеше истината, щеше да разбере колко мъдро постъпва старецът, като запазва мълчание.

 

 

През нощта дъждецът се превърна в истинска зимна буря, която зави продължително от юг и започна да носи бръснещ дъжд. Както Невин добре разбираше, тя беше само първа от многото; зимата обещаваше да е лоша и дълги месеци Южното море щеше да остане непроходимо. В неговите покои, високо горе в главния брох на Дън Аберуин, вятърът дърпаше капаците на прозорците и те тропаха въпреки закопчалките, а фенерите гаснеха от течението. Мангалът беше нагорещен до червено, но старецът бе облякъл тежка вълнена наметка с островърха качулка, за да го пази от пронизващия студ.

Гостенинът му се чувстваше още по-зле. Илейно беше бардекец, висок близо седем стъпки и много масивен. Тъмната му кожа изглеждаше едва ли не синкавочерна, като мастило. Явно би се чувствал далеч по-добре в горещ климат, отколкото тук. Седеше омотан в две наметки и вълнени бриги, ушити специално за него. Дори и при това положение, при всеки порив на вятъра тракаше със зъби.

— Как вие, варварите, оцелявате в този забравен от боговете климат? — каза Илейно и придърпа още малко стола към мангала.

— Всъщност с големи усилия. Но трябва да си доволен, че сме на брега, а не например високо горе, в Кергоней. В Елдид поне рядко вали сняг. Само след месец там ще са заровени в него, ще е стигнал над главите им.

— Знаеш ли, че не съм виждал сняг? И не бих твърдял, че се топя от мъка заради това.

— Аз също няма да се разстроя, ако повече не видя отново това отвратително нещо. Дяволски съм благодарен, че остана да зимуваш тук.

— Не е необходимо непрекъснато да го повтаряш.

— Благодаря, но тези дни се чувствам безкрайно уморен. Колко много зависи от нашия Родри, а той е чак в Бардек, не можем да стигнем дотам преди пролетта и само боговете знаят какво става с него. Когато мисля за най-лошите възможности…

— Не мисли за тях. Просто недей. Сега сме безсилни, затова не се замисляй. Но, трябва да призная, по-лесно е да се каже, отколкото направи.

С въздишка Невин напълни лопатката с дървени въглища и ги пръсна върху мангала, където Дивите на огъня танцуваха и се забавляваха върху розовочервените въглени. Предполагаше, че Родри е отвлечен от кървава бардекска гилдия, една от многото, които непрекъснато решаваха дребни проблеми, като например премахване на съперници за наследство, стига човекът, прибягнал до тях, да има достатъчно пари. Оставаше му само да се надява, че момчето е все още живо и, ако е така, не са го подложили на… той решително отклони мисълта си. Всички знаеха, че кървавите гилдии се забавляват с пленниците си по начини, които направо не бяха поносими за мислене. Отекна далечен гръм и той подскочи като изненадана котка.

— Не съм те виждал така притеснен досега — забеляза Илейно.

— От близо сто години не се е случвало нещо да ме разтревожи така много.

— Все забравям колко дълго си живял.

— Без съмнение, не е лесно човек да помни такова нещо. Понякога забравям и аз. Но ще ти кажа едно от многото неща, до които води дългият живот — след известно време всичко започва да се слива в паметта ти.

— Разбирам — Илейно дълго се колеба дали да зададе глождещия го въпрос. — Знаеш ли, често съм се питал какво ти е дало… искам да кажа защо… Е, това едва ли ми влиза в работата.

— Хъм. Не съм ли ти казвал? Виждаш ли какво имам предвид, като говоря за прастарото си съзнание? Мислех, че знаеш, а всъщност съм забравил, че не съм ти казвал. Преди да изминат всички тези дълги години, когато бях млад, а както и да изглеждам сега, наистина някога бях млад, обичах жена на име Брангуен и двамата се сгодихме. Но сметнах, че обичам изучаването на деомера повече от нея — Невин се надигна от стола си и закрачи край мангала. — Тази история има много подробности, повечето от които съм забравил, но в последна сметка я предадох. Заради мен Брангуен загина, а също така — нейният брат и един невинен мъж, който също я обичаше. Ето тази част никога няма да забравя. На мен се падна да изкопая гроб и да я погреба. В онзи ден ме изпълваше чувство за вина и скръб, направо не бях на себе си от срам. И дадох обет, че няма да намеря мира, докато не поправя нещата. Оттогава, та до днес съм правил всичко, което ми е по силите, за да го изпълня, а от своя страна Брангуен и останалите се прераждаха многократно и пресичаха пътя ми, но всеки път се провалях, затова така и не можах да намеря почивка.

— Да не искаш да кажеш, че Великите са приели такъв обет?

— Приеха го. Е, аз наруших един обет, нали? Предполагам, искали са да разберат дали мога да спазя новия — засмя се, но в смеха му нямаше веселие. — Чудесно ли ти се вижда да живееш повече от четиристотин години?

— Не, особено след като долавям умора в гласа ти.

— Добре. Ще отидеш далеч в деомера, Илейно — Невин отново седна и въздъхна, напълно изтощен. — Но този обет аз ще изпълня. Брангуен принадлежи на деомера и в името на всички богове на небето този път ще я накарам да го разбере или ще загина, опитвайки се — о, пъклите да го вземат, каква тъпа шега успях да съчиня.

— Този път ли?

— Преродила се е в Джил, дъщерята на Кълин от Кермор.

Илейно зяпна.

— Същото момиче, което сега е със смахнатия Саламандър — продължи Невин. — На път за Бардек, по следите на Родри. Съвсем същата, да.

 

 

След като валя два безкрайни дни, бурята отмина. Всички се радваха, че са се отървали от принудителното безделие през дългите сънливи часове, прекарани свити край огнищата в голямата зала, и тази сутрин, когато Кълин излезе ей така, за да се поразходи и да подиша измития от дъжда въздух, дворът на дъна кипеше от оживление. Докато крачеше, запътен към главната порта, не за друго, просто за да има някаква цел, спря на половината път, защото му направи впечатление нещо странно, което забеляза, а в първия момент не беше в състояние да определи за какво точно става дума. Някой, с когото се размина при пералнята, някак не беше на мястото си. Обърна се и видя младеж, за когото смътно си спомняше. Казваше се Брик и беше помощник-коняр, но сега носеше наръч дърва за горене и в походката му нещо не беше както трябва — не се тътреше, нито пък вървеше забързан като слуга, а пристъпваше с уверената походка на боец. Кълин се поколеба само за миг, преди да го последва. И наистина Брик пренесе наръча дърва, които не му бяха работа да мъкне покрай пералнята, а след това подмина и кухнята. Вече нямаше друга сграда, закъдето да ги е понесъл.

Кълин проследи момчето, докато то подмина покрай оръжейната, след това се пъхна в нея, изтича до вратата в другия край и я открехна, за да погледне. Интуицията на капитана не го беше подвела. Брик наистина се озърташе да види дали някой не го следи, но така и не забеляза вратата, която беше съвсем леко открехната. Когато тръгна да заобикаля една барака по посока на броховия комплекс, Кълин се измъкна и го последва на значително разстояние, като се придържаше към сенките на сградите. Момчето така и не погледна отново назад, докато стигна до ниската тухлена стена, която отделяше официалната градина на гуербрета от другата част на двора. Кълин се скри до една врата и видя как Брик безцеремонно изсипа наръча си дърва, огледа се предпазливо, сетне прескочи стената. Кълин го последва, а в това време момчето забързано пресече поляната, където на известно разстояние от тях Рода, незаконната дъщеря на Родри, играеше с кожена топка, а бавачката й Тевила седеше и шиеше на малка каменна пейка. Нямаше никаква причина Брик да е в градината.

Кълин изпсува, изтегли меча и се втурна напред. Прескочи оградата тъкмо когато онзи понечи да грабне детето. Тевила изпищя и се хвърли с ножичките си за шев в ръка. Не го засегна, но той трябваше да се наведе и така изгуби ценни мигове. Докато препускаше през поляната, Кълин забеляза, че Брик държи кинжал и замахва с него надолу.

— Бягай, Рода!

Тя се изви и отскочи, а Брик се извъртя, видя Кълин и хукна да бяга. Тевила грабна кожената топка и я хвърли в краката му. Момчето се строполи тъкмо когато капитанът стигна до тях. Сграбчи Брик за ризата, вдигна го и счупи китката му с плоското на меча си. Камата се завъртя във въздуха и падна на тревата. Той я ритна извън обсега на пленника.

— Слава на боговете! — рече Тевила и я грабна. — Кълин, толкова се радвам, че дойде навреме.

— О, не съм убеден. Струва ми се, че се справяше доста добре и сама.

Тевила му отправи малко уморена усмивка, прибра камата в престилката си и вдигна Рода. Детето от своя страна беше странно спокойно, само леко пребледняло. За миг впери поглед в спасителя си, сетне се обърна към хленчещия Брик.

— Вижте му сметката — рече то в празното пространство. — Той е лош.

Момчето изпищя, изви се в ръцете на капитана, сетне се замята ту на една, ту на друга страна и очевидно го болеше, защото продължи да пищи. Напълно сепнат, Кълин го пусна; Брик се просна на земята, започна да се гърчи и още повече да крещи.

— Престанете! — Това беше Невин, който тичаше през поляната. — Веднага престанете всичките! Рода, ти си едно проклето малко зверче!

Разплакан и задъхан, Брик се преобърна на корем и скри лице в свитите си длани. Кълин видя, че ръцете и лицето на момчето бяха издрани и кървят, сякаш върху му се бяха нахвърлили сто котки. Тевила отстъпи ужасена, а Рода се кикотеше, докато Невин не я застави с гневния си поглед да млъкне.

— Никога повече не прави така — каза старецът.

— Но той беше лош, дядо.

— Зная. Видях всичко от прозореца. Но ти изчака да стане безпомощен, а това никак не е почтено. Е, не беше ли така?

Детето наведе засрамено глава.

— Каква сладка малка кукличка ви е поверена, госпожо Тевила — обърна се Невин към бавачката. — Няма съмнение, че е дъщеря на Родри.

— Понякога с нея не е никак лесно, истина ви казвам, но, добри ми господине, нали не искате да кажете, че тя е направила всичко това? — Тевила посочи с палец към кървящия на земята човек.

— Ще трябва да приемете на доверие, че го е направила, а и ти, капитане. Хайде, Рода. Искам да поговорим, а след това ще отидем при баба ти. Кълин, завлечи младото псе в голямата зала.

Невин тръгна и Тевила понечи да го последва, но старецът й махна раздразнено с ръка да не идва. Леко разтреперана, сякаш реагираща едва сега на преживяния шок, тя остана да гледа как Кълин коленичи, хвана Брик за раменете и го преметна като уловена риба. Момчето извика от болка и впери объркан поглед в капитана. Нещо не беше наред с очите на Брик, или поне така помисли Кълин. Не му се бе случвало да види човек, който изглежда толкова смутен, съвършено сащисан и объркан, сякаш самите му очи бяха замъглени до степен, че гледаше, без да вижда.

— Хей, момче, да не ослепя?

— Съвсем не, капитане, но къде се намирам? Китката ми? — стенейки от усилието, той вдигна счупената си ръка и се загледа в течащата от нея кръв. — Паднал ли съм? Кучетата ли ми сториха това? Какво е станало? — гласът му постепенно достигна истеричен писък. — Кажете ми, в името на боговете? Какво правя тук на това дередже?

Кълин го сграбчи отново, но този път спокойно.

— Мълчи, момче. След мъничко ще ти обясня. Трябва да отидем при стария Невин.

— Билкарят ли? О, наистина — той едва шепнеше. — Сякаш бях заспал, а сетне се събудих.

— Така ли? Добре, ела с мен. Сега си в безопасност.

Рече го, без да мисли, но после внезапно изстина, разбирайки, че Брик е бил в опасност не по-малко от детето.

Сепната, Тевила пое дъх.

— Как си, жено? — попита я Кълин.

— Бива ме, капитане. Току-що си спомних нещо.

— И какво беше то?

— Няма да го кажа на друг, освен на Невин, но ми се чини, че трябва веднага да му го съобщя.

Тъй като положението й на регент включваше задължението да раздава правосъдие съгласно законите на гуербретството, Невин убеди Ловиан да устрои закрито заседание в съдебната зала. Сред великолепното помещение присъстваха едва неколцина. На стената висяха знамена с драконите на Аберуин, както и златният меч на правосъдието; масивната дъбова маса и столът на гуербрета с високата си облегалка стояха в средата на залата, постлана с цепен камък, като плочите бяха инкрустирани така, че да образуват сводести очертания. Но Ловиан седеше на ръба на стола, взела Рода в полите си, а Невин накара Брик да седне на самата маса, за да може да превърже китката му, докато останалите даваха своите показания. Тевила седеше на ниска пейка от дясната страна на Ловиан, а Кълин се навърташе зад нея. След като изслуша показанията, тиеринката притисна леко внучката си в прегръдката си и рече:

— О, богове! Изглежда съвсем очевидно, че това момче се е опитало да убие Рода, но нещо ме кара да се съмнявам във вината му.

— Точно така, Ваша светлост — обади се Невин. — Или по-точно неговото тяло е използвано за този опит, но душата и съзнанието му нямат никаква вина. Е, Тева, каква е тази история, която трябва да разкажеш веднага?

— Тази сутрин, милорд, на събуждане имах един много странен сън. Чували ли сте за такива сънища, когато смяташ, че си напълно буден? Нашата стая, малкото легло на Рода, огнището — всичко изглеждаше точно както трябва и през прозореца влизаше светлината на зората, но когато се опитах да мръдна, не можах и тогава разбрах, че все още спя.

— Има такива сънища — Невин свърши да превързва китката на момчето и се обърна да я погледне. — И какво стана после?

— Сънувах, че в стаята при мен има вещица. Мама казваше, че вещицата можела да ти изтегли душата от тялото и да я пъхне в малко гърненце. Тогава се смеех, но тази сутрин усещах точно това, сякаш някой се опитваше да ми открадне душата.

Невин изпита някакво досадно раздразнение, каквото изпитва човек, когато разбере, че са се потвърдили и най-лошите му очаквания.

— Как се пребори с вещицата?

— Не зная — Тева изглеждаше дълбоко смутена. — Не бях в състояние да мръдна, за да направя знака, дето предпазва от магия, а дори и не можех да видя къде точно се намира вещицата. Само разбирах, че е там при мен. — Така че… е, по някакъв начин се стараех да я изтласкам. Призовах Богинята да ме пази и бутах вещицата назад. Разбирате ли нещо от думите ми, милорд?

— Разбирам ви, госпожо Тева. Но ми кажете само едно. По-вероятно е вещицата да е била мъж, а не жена. Видите ли, враговете ни са се опитвали да направят с вас онова, което в последна сметка са направили с Брик. Те са способни, ако даден човек е достатъчно слаб, да завладеят за известно време тялото му и да си служат с него като със свое собствено.

Брик простена, а в очите му бликнаха сълзи.

— Ваша светлост — обърна се към тиеринката, — никога не бих го направил. Никога не бих навредил на момиченцето. Моля ви да ми повярвате.

Ловиан метна изпълнен с въпрос поглед на Невин.

— Аз му вярвам, Ваша светлост. Сега, след като зная какво целят, мога да сложа край на опитите им. Позволявате ли да направя предложения, Ваша светлост?

— Разбира се.

— Две неща. Брик трябва да бъде изпратен някъде — но нали разбирате, не защото е виновен, а за собственото му добро — той се обърна към покрусеното момче. — Сега вече са установили връзка с теб, момко, и нищо чудно да се опитат отново да я използват. Ако успеят, този път ще те убият. Нали разбираш? Ще те използват, а след това ще те захвърлят.

Пребледнял, Брик кимна в знак на съгласие.

— Другото е отсега нататък капитанът да стане телохранител на детето. Винаги, когато излизате навън, госпожо Тевила, ще го вземате със себе си. Не мога да си представя как някой ще успее да завладее съзнанието на Кълин.

— И аз не мога — обади се Кълин. — Съгласен съм с Невин, Ваша светлост. След като не са успели с гадните си номера, те могат да изпратят някого с меч в ръка.

— Така да бъде! — Ловиан кимна решително на двамата поотделно. — Колкото до теб, Рода, отсега нататък ще се подчиняваш на заповедите на капитана.

— Ще слушам, бабо!

Всички се усмихнаха, разнежени от хубавичкото малко момиченце, защото то им донесе желаното облекчение сред мрачните неща, които ги заобикаляха. Само Невин знаеше, че детето е надарено и благодарение на елфическата кръв, която беше наследило от баща си, не само виждаше Дивите, но и можеше да им заповядва. Изподраното и насинено лице на бедния Брик даваше ясно да се разбере, че Рода проявява и голяма склонност към елфическа отмъстителност. Независимо от всичките си притеснения Невин разбра, че трябва да намери мъничко време за нея.

Тази вечер тревогите силно го притискаха. Точно след залез се качи в стаята си и отвори капаците, за да пусне вътре хапливия есенен въздух. Вечерта беше кристално ясна и той виждаше далеч отвъд града, долу до пристанището, където призрачната бяла пяна на вълните отразяваше звездите, които изгряваха на кадифеното тъмно небе. Чу отдалеч да отеква бронзовата камбана в храма на Мананан, която оповестяваше, че хората на гуербрета вдигат желязната верига, за да затворят пристанището за през нощта. В града няколко кучета излаяха в отговор, тук-там отблясъци от светлината на фенер, който подскачаше по улицата, пронизваха тъмнината или я разсичаше светлина, хвърлена от прозорец. При вида на звездите и изгряващата луна умората му се оттече и той остана там още няколко минути, облегнат на перваза, почти без да мисли, докато не го сепна тихо почукване. Илейно промърмори някакво извинение и се пъхна вътре, затваряйки вратата тихо зад себе си. Невин не преставаше да се чуди как огромният бардекец е в състояние да се движи грациозно и безшумно, като същинска котка.

— Току-що надникнах да видя нашия затворник лорд Перин — рече Илейно. — Днес изглежда много по-добре. Дяволски бързо се възстановява. Треската, от която страдаше, би убила обикновен човек… Е, не съм някакъв хирург, разбира се.

— О, съгласен съм напълно с диагнозата ти. Погледна ли аурата му?

— Огледах я и тя определено изглежда доста по-здрава. Не мога да възприема необикновения й цвят, такъв един зеленикав, на странни лилави ивици и петна.

— Истина ти казвам, досега не съм виждал подобно нещо. Хайде да слезем при него! Ако е достатъчно добре, ще се опитаме да поработим. Почакай само да взема някои неща, от които имам нужда.

Въпросният затворник обитаваше малка стая в една от ниските кули, струпани около главния брох. Пред вратата му стоеше пазач, защото до залавянето си лорд Перин от Алобри се бе подвизавал като един от най-умелите конекрадци в кралството — престъпление, което се наказваше с публично обесване след публично бичуване. Беше извършил и още едно, по-тежко престъпление, но Невин го пазеше в тайна по няколко основателни причини. Предишното лято Перин отвлече и изнасили Джил, единствената дъщеря на Кълин от Кермор, но го стори с някакъв объркан деомер, при такива необикновени обстоятелства, че Невин нямаше представа дали е престъпник, или жертва на странна магия. Преди да стигне до някакво заключение, трябваше да проучи по-задълбочено този въпрос, но ако Кълин разбереше, лордът нямаше да живее достатъчно дълго, за да бъде изучен. Всъщност той едва не загина от охтика, защото бе злоупотребявал с инстинктивната си магическа способност.

Тази вечер обаче изглеждаше много възстановен, нещо само по себе си странно. Както каза Илейно, заболяването му беше достатъчно тежко, за да убие всекиго. Невин започваше да подозира, че Перин далеч не е обикновено човешко същество, дори въобще не е такова. Възвисокият Перин беше мършав, безличен млад мъж, с мътночервена коса и сини очи, възплосък нос и прекалено голяма уста. В момента беше смъртно бледен, очите му все още сълзяха. Седна на леглото и се изкашля в стар парцал. Когато двамата майстори на деомера влязоха, той вдигна поглед, изхлипа под нос и се присви назад върху купчината възглавници, на които се бе облегнал.

— Продължава ли да има кръв в храчките ти? — попита Невин.

— Никаква, милорд. Е, ъ-ъ, това добре ли е?

— Всъщност много добър признак. Ще престанеш ли да трепериш и да подсмърчаш като някаква скапана полска мишка? Няма да ти сторя зло.

— Но кога ще дойдат, за да ме… ъ, нали разбирате… да ме бесят?

— Докато не им кажа, няма да дойдат и ако правиш точно онова, което искам от теб, може въобще да не те обесят.

Перин се опита да изпише на лицето си усмивка, но се получи нещо съвършено неубедително.

— Виждам, че добре си хапнал. Какво ще кажеш да станеш и да се облечеш?

— Както искате, милорд.

— Искам да зная как се чувстваш.

— Ами в такъв случай достатъчно добре — Перин отметна завивките, извъртя се и седна на ръба на леглото. В дългата си бяла нощница приличаше на невероятно нескопосан щъркел. — Ъ-ъ, малко ми се вие свят.

— Това може да се очаква. Илейно, бъди така добър да му подадеш дрехите.

След като Перин се облече, Невин го накара да седне на стол до мангала, върху който бяха натрупани пламтящи въглени. Беше донесъл със себе си малка платнена торбичка, пълна с трески от кедър, хвойна и някакво бардекско дърво със сладък, но чист аромат, наречено сандалово. Небрежно пръсна треските над жаравата и те започнаха да димят със смесен аромат.

— Това е само за да прочистим спарените неща от въздуха — излъга безсрамно той. — Охо, имаме хубава жарава. Винаги съм обичал да гледам в огън. Все ми се е струвало, че в него човек може да вижда образи, ти как мислиш?

— Точно така — Перин погледна неволно към трепкащите пламъци, сякаш дворци от злато и рубини сред струпаните клечки и чепове. — Когато бях момче, виждах в огъня да пълзят дракони. Майка ми знаеше много разкази за дракони, елфи и такива разни. Ще ми се да са истина.

— Наистина щеше да е хубаво.

Кимайки леко, Перин впери очи в мангала, а в същото време сладкият дим се стелеше мързеливо из помещението. Когато Невин отвори второто си зрение, забеляза с известна доза професионална гордост, че аурата на младежа се бе издула до нормалните си размери, и си спомни каква спаружена я виждаше преди. Седемте звезди пламтяха ярко, но бяха до една странно оцветени и леко отместени от полагащото им се място. Изпрати лъч светлина от собствената аура към звездата, която се носеше над челото на Перин, и я накара да се завърти, тъй както дете шиба пумпал с камшик. Сетне прошепна:

— Сега виждаш картини в жаравата, нали, момчето ми? Кажи ми какво виждаш. Кажи всичко, което виждаш.

— Просто огън. Буен огън. — Гласът на Перин звучеше така, сякаш беше пиян. — Големи цепеници. Сигурно е зима.

— Кой е наблизо? Кой седи до огнището?

— Мама и татко. Мама изглежда много бледа. Няма да умре, нали?

— На колко си години?

— На четири. Тя наистина ще умре. Чух чичо Беноик да крещи на знахаря снощи. Не искам да живея при него.

— Тогава се върни назад в есента на същата година. Виждаш ли майка си? По-добре ли изглежда?

— По-добре.

— Тогава се върни назад, върни се още по-назад, към пролетта.

— Виждам поляната и сърните. Ловците идват. Трябва да им помогна, да ги предупредя.

— Ловците ли?

— Сръндакът. Той ми е приятел.

Перин потръпваше в транса си, устата му се гърчеше; сякаш се впусна да тича по тази поляна и прогони сърните, преди да са дошли ловците. Невин предположи, че тази негова детинска жалостивост му е струвала и хубав пердах. Поведе го по-назад, към предишната зима и още по-нататък, докато Перин не видя лицето на дойката, когато му поднася гърдата си за първи път. И още по-назад, към болката от раждането, и още по-назад, когато душата му се е втурнала в нероденото тяло. И отново назад, назад, докато той внезапно изкрещя, загърчи се и, полузадавен, заговори на някакъв език, който Невин не беше чувал дотогава.

— В името на всички богове! — изсъска Илейно. — Какъв е този език?

Невин вдигна ръка, за да го накара да замълчи. Перин продължи да говори, гласът му се задъхваше, докато преживяваше последната си смърт. Чертите на лицето не се бяха променили и на йота, но не приличаше вече на слабичкия младеж отпреди мигове. Сега беше някак по-силен, очите му блестяха с древна омраза, докато направо изплюваше старинните думи. Накрая тялото трепна, надигна се от стола, сетне падна назад, а гласът му пресекна. Невин го хвана за раменете и разтърси, но нежно, като повтаряше името му, докато се събуди.

— Извинете ме — разпелтечи се Перин. — Докато съм гледал в огъня, трябва да съм заспал или съм се унесъл. О, богове, а сънят беше отвратителен.

— Така ли? Я ми разкажи.

— Набучиха ме на едно копие, което мина през тялото ми и ме прикова към земята, а враговете се гавреха с мен. Ужасни, ужасни — приличаха на таласъми или нещо такова — гласът му се сниши до шепот. — Имаха такива едни големи носове и рошави вежди, съвсем черни и настръхнали. Сигурно съм си спомнил някои от нещата, които мама ми е разказвала.

— Най-вероятно, най-вероятно. Виж, момчето ми, навярно съм те поизмъчил. Легни си пак и почивай. Ще опитаме да те вдигнем отново утре.

След като настаниха Перин и пазачът отново застана на вратата, Невин и Илейно се върнаха в стаята на стареца в главния брох. Седнаха на по половиница греяно пиво, за да обсъдят видяното.

— Предполагам, че убийците му се струваха грозни, защото вече е свикнал с човешки същества — обади се Илейно.

— Охо! Приемаш, че това са били неговият вид хора.

— А ти?

— Изкушавам се наистина, но също мисля, че никак няма да е разумно да правим каквито и да е предположения за Перин.

— Е, с това съм повече от съгласен. Ха! Големи носове и рошави черни вежди. Предполагам, че са таласъми или великани човекоядци от най-различни стари приказки, били те от островите, или от вашето кралство. Наистина е странно как нашите народни приказки толкова много си приличат — с магьосници, дракони и всякакви зли същества.

— Само дето това не е приказка, а спомен.

— Вярно е — Илейно отпи замислено от половиницата, която държеше в огромните си длани. — Е, ако не са били неговите хора, тогава ще да е бил от някаква раса, която е живяла близо до нашите приятели с големите носове.

— Ясно е, че е умрял насилствено, обхванат от ярост и омраза. Това е било достатъчно душата му да побегне в момента на смъртта, като се отклони толкова, че да се озове хваната в неподходящ родилен водовъртеж.

— Така изглежда. И е имала лошия късмет, че утробата, в която е попаднала, е била сродена с тиерин Беноик.

— А от всичко, което ни е известно, той е бил последният мъж в кралството, способен да разбере каква необикновена риба е хванала в мрежата си сестрата на жена му — Невин поклати объркано глава. — Добре, когато укрепне, ще опитаме отново с огнените видения, но според мен е добре да почакаме няколко дни.

— Не би могъл да понесе напрежението сега. Как върви другият лов?

— За нашия подбудител към убийство ли? Право да ти кажа, много зле. За известно време мислех, че съм по следите му, но изчезна. Какво гадно нахалство от негова страна, да се опита да нападне детето! Ако ми падне в ръчичките, ще го разкъсам парче по парче. Кълна се!

— Без съмнение — и той го знае. Когато разбере, че го търсиш, вероятно ще избяга да се скрие някъде — Илейно помисли малко. — Е, може би, ако го изплашим както трябва, ще ни остави на мира.

— Винаги си бил изпълнен с надежда и неподправен оптимизъм, нали? Положително за известно време ще се притаи, но след това ще се върне. Такива като него винаги постъпват така. Те са като проклятие на вещица.

 

 

След като обслужва краля в продължение на два дълги месеца, едновременно бранейки каузата на братовчед си Родри и вършейки своя работа, Блейн, гуербрет Кум Пекл, отпътува с огромно облекчение за собствения си град Дън Хирейд. След есенната жътва там постъпваха дължимите му данъци и той прекара няколко приятни дни да играе ролята на шлифован провинциален лорд, застанал в двора на дъна си с шамбелана и бирниците; да брои прасетата и пилетата, сиренето и буретата с ябълки, чувалите брашно (от пшеница и ечемик), бъчвите пиво и медовина, както и понякога сухата пара, която трябваше да получи. Той разговаряше поотделно и се шегуваше с всеки човек, дошъл да си предаде данъците, независимо дали ставаше дума за шамбелана на някой лорд, който яздеше начело на няколко натоварени волски каруци, или за местен фермер, понесъл плетена клетка със зайци на гръб и чувал брашно в ръцете си.

Все пак много скоро той остави данъците на своя изключително вещ персонал и реши вместо това да наобиколи васалите си. Много от лордовете не беше виждал от пролетта, когато те се събираха при него за големия празник Белтейн, а обичаше да държи лично под око склонните към кавги и недоволство измежду тях. Освен това имаше наум и да потърси подходящо парче земя, в която да има поне десет ферми, за да го дари на Джилиън, жената на Родри и дъщеря на Кълин от Кермор, заедно с документите, които й даваха благородническа титла. Разбира се, след като половината от владенията му представляваха пустош, нямаше да е никак трудно да намери земя. Съвършено друго беше да подмами свободни селяни, които да я обработват. Но в случая значение имаше само това Джил да разполага със земя и собствена титла, защото след като се оженеше за Родри, а той заемеше мястото си в Аберуин, приходите от нейната собственост нямаха да имат никакво значение.

Тъй като съпругата му Канифа беше бременна, Блейн я остави да управлява дъна и рана вместо него и взе като почетен ескорт само двайсет и пет войскари от бойния си отряд. Първо отидоха на север и се отбиха в Кей Лабрад, дъна на тиерин Ридерк. По случай посещението на гуербрета първата вечер имаше голям гуляй, а на следващия ден ходиха на лов. На третия обаче Блейн заяви на тиерина, че иска просто да поязди из рана му, без да го придружават. Взе за охрана само петима от бойците си и потегли рано сутринта. Вместо обаче да огледа нивите и горите на тиерина, се насочи право към града.

В самите околности на Кей Лабрад, няколко мили по брега на един от притоците на Канавер, имаше пивоварна, известна като най-добрата в цял Кум Пекл. Зад ниска, обрасла с трева пръстена стена се виждаха няколко кръгли къщи, прясно варосани и с добре поддържани сламени покриви — жилището на пивоваря; мястото, където приготвяха малца, сушилнята и самата пивоварна; складовите бараки и встрани от тях кочина и краварник. Когато Блейн свърна от пътя и поведе хората си натам, те до един го приветстваха спонтанно и от сърце.

Над вратата на основната сграда висеше груба метла от брезови клонки, напоена със силно пиво — знак, че посетителите могат да си купят половиница или бъчва, както им е угодно. Докато Блейн и хората му слизаха от конете, навън излезе и приклекна пълна сивокоса жена с дълга бяла престилка върху сините поли.

— О, божке, о, божке, та това е самият гуербрет! Ведин, излизай! Дошли са гуербретът и хората му! О, божке, о, божке! Ваша светлост, това е наистина голяма чест. Трябва на всяка цена да опитате нашето ново тъмно пиво, а има и буре с горчиво, о, майчице, майчице!

— Стига трепери, жено! Богове! Ще подлудиш Негова светлост — Ведин, висок и слаб мъж, с орлов нос и напълно плешив, се приближи, без да бърза и небрежно се поклони. — Поласкан съм, Ваша светлост. Какво ви носи насам?

— Жажда, най-вече жажда, добри ми Ведин. Ще имаш ли достатъчно половиници за мен и моите хора?

— Що за пивоварна ще е тази, която не може да обслужи шестима пътници, Ваша светлост? Само вържете конете и заповядайте вътре.

Блейн даде на своя капитан шепа сребро да плати за бирата, накара хората си да влязат вътре, сетне остана на двора с Тудила, докато Ведин — последва останалите вътре. В момента, когато останаха сами, тя забрави възбудата си.

— Предполагам, че Негова светлост е дошъл да чуе вести, нали?

— Това, а също и да нагледам Камдел, бедното момче. По-добре ли е?

— Всъщност доста по-добре, но след всичко, което са му причинили, никога повече няма да е наред в главата — тя сплете пръсти в знака, предназначен да отклони зла магия. — В момента се валя в краварника, така че, обзалагам се, Негова светлост не иска да…

— О, в името на боговете, за мен няма значение на какво мирише. Хайде да се отбием там, а?

Всъщност намериха Камдел да седи зад краварника на вехт дънер и да обядва парче хляб и резени кашкавал, наредени спретнато върху стара ленена салфетка. Когато видя Блейн, той стана и му се поклони, но изяществото на дворцовия похват никак не отговаряше на мръсната риза и кафявите бриги. В неговите очи за миг трепна нещо, което говореше, че разпознава Блейн, но трябваше да му кажат името на гуербрета. Все пак беше отново физически здрав и някак щастлив, защото се усмихваше, докато говореше за тихия си живот в пивоварната. Блейн остана много доволен. Последния път, когато видя Камдел, той представляваше тресяща се и крещяща развалина, слаб като вейка и съвършено полудял от мъченията на онези, които следваха пътя на тъмния деомер.

А сега, както му бяха казали, любимият братовчед Родри се намираше в ръцете на същите тези зли хора. Обикновено беше в състояние да сдържа мислите си, но когато най-малко очакваше, например докато разговаряше с някой васал, просто вървеше по коридора или надничаше небрежно от прозорец, споменът се надигаше като убиец и го пронизваше. Може би Родри страдаше така, както е страдал и Камдел. При тази мисъл гърлото го стягаше от ярост, а когато поемаше дъх, тя опалваше дробовете му и той отново се кълнеше да отмъсти; ако тези зли магьосници бяха карали братовчед му да страда дори и толкова време, колкото кукурига петел, тогава нищо на този свят, било то крал или деомер, не би го спряло да събере войска и да налетят на Бардек като ято орли, даже ако се наложи да разори рана си и поиска всеки дълг на чест и обещание за съюз, който бе получавал. А тъй като беше дал този обет на боговете, залагайки честта на своя клан, не ставаше дума за празна хвалба.

Би се изненадал, ако разбереше, че Тъмните братства знаеха за неговата ярост, но и доволен да научи, че се бояха от него.

 

 

По онова време централното плато и особено планинската част в Югоизточна Суртина, най-големия остров от Бардекския архипелаг, представляваше рядко заселена, просторна вълниста местност, която се спускаше от острия хребет на млада планинска верига. Официално тя попадаше под юрисдикцията на архонтите на Пастедион и Вардет, които отделяха и даряваха, когато им скимне, земя на своите поддръжници, тъй като на ястребите и полските мишки, които я обитаваха, не им минаваше и през ум да спорят по въпроса. Земевладелците на свой ред отдаваха под наем парцели за земеделски или скотовъдни стопанства, а дори в няколко отделни случая — за вили и провинциални имения на богатите. Приходите от даренията бяха мършави, но престижът — огромен. Като допълнителни облаги — архонтите и законите бяха много далеч, така че получилите дарения можеха да живеят в тях както си щат, до голяма степен като деверийски лордове.

Горе, в сърцето на планинската местност, току под надвисналата, тъмна с боровете си планина, беше разположено имение, купено и застроено седемдесет години преди това от пенсиониран държавен служител на име Тондало. Той получаваше наеми от някои свободни животновъди, но собствените му роби отглеждаха достатъчно храна, лен и т.н., така че той в максимална степен задоволяваше сам всичките си потребности. Много рядко по някой от робите се показваше на пазара в местния град Гонджало; още по-рядко пред портите му се появяваше посетител. Тъй като малцината съседи бяха прекалено заети да обработват собствената земя, за да си пъхат носовете в неговите дела, всеки приемаше за дадено, че имението се управлява от трето поколение наследници на Тондало. Щяха да бъдат шокирани, ако разберяха, че самият старец продължава да е жив, но не поради добро здраве.

Всъщност, разбира се, Тондало нямаше как да има наследници, защото беше евнух, кастриран като момче, за да няма семейство и по този начин да сведе интересите си единствено до държавните дела на Бардек. Тъй като обладаваше блестящата способност да обръща внимание на всяка подробност, той се бе издигнал високо и бе взел активно участие в политическите борби в своя град, ставайки достатъчно богат, отначало да откупи свободата си, сетне — внушителна къща в града, и накрая — това самотно имение. Сега, вече на повече от сто и шейсет години (всъщност не си спомняше точно кога е роден), живееше в необходимото уединение. Беше станал не само неимоверно тлъст (по-скоро омразна последица на кастрацията, отколкото от привързаност към удоволствията и доброто похапване) и едва ли можеше да пътува, но освен всичко се нуждаеше от спокойствие за работата си. Толкова отдавна и така дълбоко се бе потопил в изкуството на тъмния деомер, че беше станал водач на Братството, доколкото обреклите се на хаоса можеха да понесат някой да ги води. За тези хора той вече нямаше име. Познаваха го просто като Стария.

Разбира се, в повечето случаи не изпитваше потребност да пътува. Поддържаше връзка с други членове на Тъмния съвет, сканирайки в мастилница, пълна с черна течност. Направо виждаше картини от делата на различните си съюзници и подчинени из цяла Суртина. От време на време по някой куриер пристигаха книги и материали, необходими за различните му магически занимания. (Разбира се, куриерите повече не се връщаха или поне не се връщаха живи.) Когато целият Съвет заседаваше, това ставаше във въображаем храм на астрално равнище, а не из планините или градовете на Бардек. В някои случаи обаче искрено желаеше да има как да пътува по важни задачи, вместо да поверява изпълнението им на по-млади ученици, все още усвояващи тъмното изкуство. Поради самото си естество изучаването на тъмния деомер прави човека напълно недостоен за каквото и да е доверие.

Такъв бе случаят с Родри Мелуейд. Да можеше, Стария би отишъл лично в Девери, за да надзирава как ще стане това ключово отвличане и как ще се постъпи с неговата жертва. Но тъй като, от една страна, трябваше да повери работата на свой ученик, а от друга — на наети убийци, непрестанно се притесняваше, питайки се дали всичко е направено както трябва. Нямаше начин да ги сканира, тъй като всички важни действия се бяха развили в самото Девери или на друг остров, а дори и най-великите деомерски съзнания на света не бяха в състояние да сканират през големи, открити водни пространства. Дъхът на първичната сила, особено над самия океан, направо потулваше образите като в мъгла. Нямаше как да пътува над него в светлинно тяло, защото вълните и блъскането на същата тази сила биха пречупили неговата астрална форма, причинявайки смъртта му.

Затова можеше единствено да седи във вилата си, да чака и тъне в мрачни мисли. Онова, което особено го тревожеше, бе самата сложност на плана. Ако не друго, от дните, прекарани в държавната администрация, бе научил, че колкото по-сложно е дадено начинание, толкова по-голяма е вероятността да не успее, а в този случай то имаше безброй извивки и обрати, досущ плетеница на деверийска украса. Ако разполагаше с няколко години, той би мислил и медитирал, докато не състави план, ясен и прост като острието на меч, но нямаше никакво време, а заплахата беше прекалено голяма, за да си позволи лукса да се бави. През изминалите десетилетия различни следовници на тъмната пътека бяха работили много, за да установят сигурно предмостие в Девери, особено в двора на върховния крал. Тъкмо когато плановете им даваха плодове, Невин ги разкри и за едно отвратително лято съсипа голяма част от постигнатото. Старецът представляваше заплаха за самия тъмен деомер и в много други отношения, да не говорим, че беше и омразен личен враг на Тондало. Докато премисляше всички тези неща предишната зима, Стария реши, че Невин трябва да умре.

Разбира се, лесно е да се реши, а трудно — да се осъществи. Преди всичко не можеше да се довери на никого за помощ. Онези от членовете на Тъмното братство, които бяха хвърлили око на мястото и престижа му, бяха повече от способни да го предадат в последния момент на Невин просто за да се отърват от него. Ако искаше надеждни съюзници, трябваше да плати суха пара и да запази в тайна действителното си намерение. По островите имаше изключително добре подготвени убийци, които бяха на разположение, стига човек да знае къде да ги потърси. Предишното лято нае една от гилдиите — така наречените Ястреби на Братството, която да осъществи част — но само част — от плановете му.

Тъй като да изпратиш обикновен убиец срещу човек с мощта на Невин би било направо смешно, Стария измисли план да го подмами на островите. Тук той нямаше да разполага със силата, която му даваха деверийските душа и земя, а и би бил далеч от мирската помощ на такива като гуербрет Блейн. По законите на магията в Бардек Стария щеше да нанася удари от силна позиция, така да се каже, от командна височина, особено като се имаше предвид, че Невин сякаш работеше сам и най-вероятно щеше да дойде лично.

Докато се оглеждаше да намери примамка за капана си, той се спря на Родри, който беше важен за бъдещето на варварското кралство, както и личен приятел на Невин. Отначало смяташе, след като го използва за фалшива следа, просто да убие момъка, но разбираше, че Невин би могъл да работи на най-високо равнище и да разбере, че Родри е мъртъв. Крайно трудно би могъл да си представи, че Господаря на ефира ще се втурне през океана, за да му осигури достойно погребение или нещо подобно. От друга страна, когато Невин дойдеше да души по следата на примамката, би било също опасно да държи затворника във вилата си. Стария не изпитваше желание да хукне да се спасява като подплашен язовец от дупката си.

Не, изглежда бе най-добре Родри да бъде доведен в Бардек, да се изтрие паметта му, така че да не е в състояние да отиде направо при някой от спазващите законите архонти и да съобщи кой е всъщност. Сетне да го пусне, скрит пред очите на всички, като роб, който се носи накъдето го повлече съдбата. Рано или късно Невин щеше да дойде. И тогава Стария щеше да го чака…