Метаданни
Данни
- Серия
- Кралство Девери (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Dawnspell: The Bristling Wood, 1989 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Цветан Петков, 1999 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,4 (× 8 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Катрин Кер. Магия за зора
Американска. Първо издание
Редактор: Петър Колев
Първа корица: Момчил Митев
Географска карта: Камо
Коректор: Светлана Петрова
ИК „Аргус“, София, 1999
ISBN: 954-570-052-1
История
- — Добавяне
Лято, 1064
Властелините на Уирда не извайват живота на човека точно, не и както майсторът грънчар оформя своите купи — всяка идеално изработена и съответстваща на предназначението си. В приливите и отливите на раждането и смъртта има необикновени течения, въртопи и водовъртежи и над повечето от тях Великите нямат власт.
I
Звукът от дъжда, който барабанеше в двора навън, отекваше приятно в голямата зала. Седнала на стола си до огъня, леля Гуерна дремеше над везмото си. Понякога вдигаше поглед и отговаряше послушно с „вярно казваш“ на някой от риторичните въпроси на съпруга си. Чичото на Перин, Беноик, тиерин Прен Клудан, беше изпаднал в разговорливо настроение. Седеше изправен на стола си, с едната си масивна ръка стискаше половиница, а с другата подсилваше доводите си, блъскайки по ръкохватката. Беноик беше почти съвсем посивял, но мускулите му бяха корави като на по-млад мъж, а и белите му дробове си ги биваше.
— Цялата работа е в червясалите копиеносци — изрева той. — Битката не е съвсем същата, когато в нея се сражават обикновени мъже. Те би трябвало да пазят каруците и толкова. Мен да питаш, това е едва ли не богохулство.
— Вярно казваш — рече Перин послушно.
— Ха! Цялата тази работа се дължи на скапаните дворцови измишльотини. От проклетите южняци само такова нещо може да се очаква. Нищо чудно, че кралството вече не е същото.
Докато Беноик потърси успокоение в голяма глътка пиво, Перин се опита да разгадае връзката между това да набучиш и да свалиш с копие ездач и изисканите маниери в кралския двор.
— Вие, днешните млади момчета! — продължи чичо му. — Само да бяхте участвали в някои от сраженията, в които се бих аз на ваша възраст, тогава щяхте да разберете какво означава човек да живее тук, в Кергоней. Виж се, момче, как обикаляш насам-натам без пукнат гологан. О, богове! Трябва да си намериш място в някой боен отряд и да се стараеш да се издигнеш до капитан.
— Слушай какво, Перо — намеси се Гуерна. — Ти си добре дошъл на масата ни всеки път, когато минаваш оттук.
— Разбира се, че е добре дошъл, жено! — сопна се Беноик. — Не е там работата. Той трябва да направи нещо от себе си, това е то. Не зная какво ти става, момчето ми, а проклетият ти братовчед Нед е дори още по-зле. За теб поне има някакво извинение.
— О, ъ, благодаря ти.
— Но Нед си има дън и владения, а какво прави — по цял ден ходи на лов. Топките на Адовия властелин са ми свидетели.
— Виж какво, обич моя — намеси се отново Гуерна. — И двамата с Перин са все още млади.
— Двайсет, и двамата са на двайсет! Достатъчно големи са да се задомят и да си седнат на задника.
— Чакай, чакай, чичо, та как да си взема жена, когато нямам къща да я прибера.
— Това имам предвид. Че за теб има някакво извинение.
Перин се усмихна едва-едва. Беше член на северния клон на древния и обединен Вълчи клан и затова имаше правото да се нарича лорд, но пък беше петият син на семейство с малко земя, което означаваше, че не притежава нищо освен титла и безкрайна поредица от роднини, които да играят — щат не щат — ролята на негови домакини, когато се появи пред портите им.
— Към Нед ли ще потеглиш, когато тръгнеш от тук? — попита Беноик.
— Да. Утре смятам.
На следващата сутрин Перин стана на разсъмване и отиде в конюшнята дълго преди дънът да се е събудил. Изведе от там своя сив кон на петна, чудесно животно с малко кръв на Западен ловец в него, и започна да го оседлава. По време на пътешествията си беше насъбрал изненадващо количество багаж: два чифта дисаги, дебело руло със завивки, малко желязно котле, а на рога на седлото му имаше дърварска брадва, закачена там, където повечето лордове носеха щитовете си. Тъкмо свършваше, появи се Беноик, който дойде да огледа яко натоварения кон.
— Божиите задници са ми свидетели, ама имаш вид на скапан амбулантен търговец! Защо не си вземеш товарен кон, щом като трябва да живееш по този начин по пътищата?
— О, ъ, идеята ти не е лоша.
Беноик изсумтя и прокара ръка по врата на сивия.
— Великолепно животно. А откъде младо пале като теб събра пари за него?
— О, ъ, е, ами виж. — Перин трябваше бързо да съчини лъжа. — Спечелих го на зарове.
— Трябваше да се досетя! О, богове, ти и братовчед ти ще ме подкарате, преди да ми е дошло времето, към Отвъдните земи.
Перин остави дъна зад себе си и тръгна по водещия на запад път, за да търси товарен кон. Около него се простираха нивите от владенията на Беноик, оцветени в бледозелено от младия ечемик. Тук-там фермери тичаха из посевите да пропъждат враните, които се вдигаха с възмутено грачене и плясък на крила. Но много скоро нивите отстъпиха място, защото пътят се заизкачва към потъмнелите от борове скалисти възвишения. Перин свърна от калната пътека, която минаваше за път, и започна да се придвижва през разположените на разстояние едно от друго мълчаливи дървета. Веднъж озовал се в дива местност, той нямаше нужда от пътища, за да се ориентира.
В ранния следобед стигна своята цел — планинска ливада в продълговата долина, която принадлежеше на някой си лорд Нертин, един от васалите на чичо му, но човек, когото особено ненавиждаше. Там, сред високата трева, пасяха мирно двайсет от конете на Нертин, пазени от жребеца на стадото — здраво, кестеняво на цвят животно, високо поне шестнайсет педи. Когато Перин тръгна към стадото, жребецът се понесе към него със злобно пръхтене, а останалите вдигнаха нагоре глави и гледаха, готови да побегнат. Перин започна да говори на жребеца, къткайки го тихо, едва доловим шепот от безсмислени звуци, докато конят се отпусна и му позволи да го погали по врата. Тогава стадото се върна към заниманието си и започна отново да пасе.
— Трябва да взема на заем един от твоите приятели — каза му Перин. — Надявам се, няма да имаш нищо против. Ще се грижа чудесно за него.
Жребецът отметна глава, като че даваше знак за съгласие, и бавно се отдалечи. Перин избра кестеняв скопен кон и започна да го потупва по врата и да прекарва пръсти през гривата му.
— Не ти ли е дошло до гуша от тлъстия лорд, който е твой собственик? Хайде, ела с мен да видиш и ти малко път.
Конят обърна глава и Перин му се усмихна по специален, негов си начин — дълбока усмивка, която го караше да усеща някакъв лек хлад, сякаш с нея изтичаше част от топлината му към онзи, за когото беше предназначена. Животното изпръхтя тихо и облегна глава на гърдите му. Продължи още няколко минути да го потупва, сетне си тръгна и конят го последва. Перин съвсем честно не разбираше защо, след като прекараше няколко минути насаме с който и да е кон, животното беше готово да го следва навсякъде без оглавник или въже. Номерът вършеше работа. Винаги щом парите му се свършеха, той просто взимаше кон от някого, когото не обичаше, и го продаваше на един от непочтените джамбази, които познаваше. Във вените му течеше благородна кръв и никой не подозираше, че е най-страшният конекрадец в северните провинции. Не рядко открадваше от някой братовчед, а на следващата седмица се връщаше да изрази изненадата и съчувствието си поради загубата. Само Беноик и Нед не страдаха от неговите набези.
Тази нощ Перин и двата коня прекараха настанени удобно на лагер на една горска поляна, но на следващия ден трябваше да се върнат на пътя или да обикалят с мили, за да заобиколят стръмно възвишение. Едва стигнаха до пътеката и започна да вали. Перин продължи напред, докато на конете им стана трудно да се придвижват заради калта, сетне отби малко встрани от пътя в гората и слезе. Присви се между двата коня под недостатъчния заслон на боровете и изчака бурята да отслабне. Беше, разбира се, неприятно, щото дрехите полепнаха по него, а в ботушите му потече вода, но не обръщаше внимание на неудобството, тъй както горската сърна не обръщаше внимание на дъжда и пасеше листа наблизо, защото е гладна. Ако някой би го запитал за какво е мислил през тези два студени часа, не би могъл да му отговори. Просто съзнаваше разни неща — дъжда, боровата миризма, мокрите стволове и светлозелената папрат. Всеки звук му носеше послание — катерицата се размърда в хралупата си, сърната се отдалечаваше от него, наблизо течеше поточе. Най-накрая дъждът спря. Когато стигна до Нед, беше отново сух. Дори беше забравил, че го е хванала буря.
Дънът се издигаше на кална могила зад рушаща се каменна стена и ръждясали, обковани с желязо порти, които изскърцаха като демон от ада, когато Перин ги бутна да се отворят. Вместо брох Нед притежаваше каменна кръгла къща с покрив. Тя течеше навсякъде покрай стените, а двете огнища вътре ужасно димяха. Над конюшните имаше обикновена казарма за бойния отряд, но от покрива й се лееше вода и затова Нед просто беше отделил за десетимата си войскари половината от кръга, който минаваше за голяма зала. Те спяха на сламеници, пръснати безредно на сухите места в средата на помещението. Както съответстваше на ранга му, Нед разполагаше с истинско легло до едното от огнищата. Сред този безпорядък от мухлясала слама бяха разпръснати и две маси, пейки, най-различни кожени кофи, които стояха подложени там където течеше, и елегантен стол, на който беше изрязан вълчият герб. Перин настани конете си в конюшните, влезе и намери братовчед си да седи на стола вдигнал крака на една от масите.
— Слава на боговете — ухили се Нед. — Идваш като знамение, братовчеде. Върви си налей пиво. До другото огнище има отворено буре.
Майките им бяха сестри, затова братовчедите много си приличаха. И двамата имаха огненочервени коси, лунички и ярки сини очи, но докато Нед беше добре изглеждащ мъж, най-милостивото описание за Перин би било „безличен“. С половиница в ръка той се присъедини към Нед на неговата маса. На другата войскарите пиеха и играеха на зарове.
— Защо да съм дошъл като знамение?
— Идваш тъкмо навреме, за да тръгнеш с мен да се сражаваш — Нед се усмихна, сякаш му предлагаше великолепен подарък. — Нали знаеш, че имам един съюзник на запад от тук — тиерин Греймин, когото, струва ми се, си виждал — та той изпрати зов за помощ. От мен се очаква да заведа дванайсет души, но разполагам само с десет, затова трябва да набера още двама отнякъде. Хайде ела, братовчеде! Ще бъде забавно, а и ще ми спестиш разходите за сребърен кинжал.
Перин въздъхна, защото не виждаше как може да се измъкне. Нед го беше хранил много зими наред, а освен това от един лорд се очакваше да реагира радостно, когато го поканят да се сражава. Насили се да се усмихне.
— Разбира се, с удоволствие — отвърна той. — И за какво ще воюваме?
— Проклет да съм, ако зная. Получих съобщението едва днес.
— Можеш ли да отделиш един щит за мен?
— Разбира се. О, богове, Перо, да не искаш да кажеш, че яздиш без щит?
— Ами, такова… е, така е. Щитът заема прекалено много място на седлото.
— Трябвало е да се родиш дървар, кълна се.
Перин потри брадичката си и се замисли над идеята.
— Само се шегувах — побърза да каже Нед. — Е, надявам се скоро да се появи някой сребърен кинжал. Обикновено в Кергоней се навъртат много от тях. Ще изчакам два дни, сетне ще тръгна, дори и ако сме с един по-малко. Така е по-добре, отколкото да стигнем тъкмо когато сражението е свършило.
Но очевидно боговете бяха решили, че щом лорд Нед е тръгнал на война, то ще е най-добре да потегли веднага. На другия ден, скоро след закуска, градинарят влезе, без да бърза, и съобщи, че пред портите стои сребърен кинжал.
— Води със себе си и една жена — рече старецът. — Дяволски ми е жал за родата й.
— Хубава ли е? — попита Нед.
— Хубава е.
Нед и Перин си размениха по една лека усмивка.
— Чудесно — нареди Нед. — Хайде, кажи им да влезнат.
След няколко минути влязоха сребърният кинжал и неговата жена. И двамата бяха изцапани от пътя и носеха грубо облекло. Момичето беше облечено като мъж и имаше собствен меч и сребърен кинжал. Косата му беше остригана късо, като на момче, но можеше да се каже, че не е просто хубаво, а направо красиво, с големи сини очи и изящни устни.
— Добър ден, милорди. — Сребърният кинжал им направи изящен поклон. — Казвам се Родри от Аберуин и във вашето село ми казаха, че търсите да наемете такъв като мен.
— Така е — отвърна Нед. — Не мога да ти предложа повече от един сребърник на седмица, но ако ми служиш добре във войната, ще подслоня теб и момичето ти за цялата зима.
Родри погледна към покрива, откъдето слънчевата светлина влизаше на снопове, сетне към пода, където кучетата на Нед хъркаха в плесенясалата слама.
— Зимата е още далеч, милорд. Ще продължим нататък.
— О, хубаво тогава — побърза да каже Нед. — Може би ще мога да изцедя по два сребърника на седмица, а също и дял от плячката.
— Тогава готово. Хвала на милорда за неговата щедрост.
Заради Джил вместо сламеник в голямата зала лорд Нед даде на сребърния си кинжал истинска стая. Стените от плетеняк бяха ужасно мръсни, но имаше врата. Джил кацна върху разклатена дървена ракла да гледа как Родри си чисти ризницата. На светлината на свещта виждаше как той се мръщи, докато прокарва стар парцал през халките, за да изтрие ръждата.
— За какво мислиш? — попита тя.
— За онази стара приказка — беден като кергонейски лорд.
— Лорд Нед е вярно чудо и половина, нали? Наистина ли ще останем тук цяло лято и зима?
— Разбира се, че няма. Предпочитам да спя край пътя. Сигурна ли си, че ще си добре, когато те оставя тук?
— О, без съмнение, когато кучетата го напуснат, кучкарникът ще е достатъчно удобен. Колко дълго смяташ, че ще продължи войната?
— Войната ли? — той й се усмихна. — Не бих я възвеличил с такава дума, любов моя. Ако съюзниците на Нед поне малко приличат на него, ще има много крясъци и кратки схватки, а сетне всичко ще свърши.
— Надявам се да си прав. Усещам, че тук се крие някаква опасност.
Усмивката му изчезна и той остави ризницата настрана.
— Пак ли проклетият деомер?
— Точно така, но това не е точно опасно сражение. Дори не съм сигурна какво имам предвид. Прости ми. Не биваше нищо да ти казвам.
— Ще ми се наистина да не беше — колеба се дълго, седнал на сламата. — Аз… е в името на черния задник на Адовия властелин, нека просто го забравим.
— Зная, какво искаш да знаеш. Не виждам да се задава смъртта ти. О, богове, та мислиш ли, че ако някога видя такова нещо, няма да те моля да не тръгваш на война?
— И каква полза ще има от това? Когато ми дойде Уирдът, мога също така спокойно да умра от треска или да падна от коня, а не само от меч. Позволи ми да те помоля за една услуга, любов моя. Ако някога видиш смъртта ми, не ми казвай и думица.
— В такъв случай няма. Обещавам.
Той кимна в знак на благодарност, изправи се, протегна се и погледна надолу към ризницата, която блестеше на светлината на свещта. Беше толкова красив, че Джил изпита желание да се разплаче, дето той ще трябва да рискува живота си за дребни вражди на хора като лорд Нед. Както винаги вечер преди да тръгне на война, тя се питаше, дали Родри ще доживее да се върне при нея.
— Хайде да лягаме, любов моя — рече той. — Ще мине много време, преди да спя отново в леглото ти.
Когато се озова в обятията му, Джил усети, че вече не става въпрос просто за съмнение, а изпита някакво студено пробождане, което все повече и повече започна да се превръща в страх. Притисна го близо до себе си и остави целувките му да удавят ужаса, който изпитваше.
Рано на следващия ден бойният отряд се събра някак си на двора. Джил остана да стои на вратата и да гледа как бойците обърнаха конете си и потеглиха в нестроен ред след двамата лордове. Четиримата бойци отзад, включващи и Родри, водеха товарни коне, натоварени с провизии, защото Нед не разполагаше с волска каруца, а дори и да имаше, не би могъл да отдели селяни да я карат. Докато колоната някак се оформяше, все се намираше по някой да подвикне, че е забравил нещо и да се втурне към къщата или конюшнята. В най-последния момент Нед откри, че Перин не притежава шлем. Изпратиха слуга да потърси в конюшнята, която очевидно служеше едновременно и за оръжейна.
Перин седеше и потриваше врат с ръка, докато Нед го ругаеше и го наричаше дървар, че и по-лошо. Джил погледна към Родри, а той въздъхна и вдигна очи към небето, за да призове боговете като свидетели за странностите на Перин. Не беше виждала благороден лорд като него и не знаеше дали да се смее или да плаче, като го гледа. Беше висок, но мършав и несъразмерен, с тесни рамене, дълги ръце и големи, тежки длани, които не съответстваха на останалото му тяло. Лицето му не беше грозно, но очите бяха огромни, устните тънки, а носът — малко сплескан. Ходеше с грацията на щъркел.
Когато слугата се върна с един ръждясал шлем, Нед оповести, че ако някой си е забравил още нещо, ще трябва да мине без него. Джил изпрати на Родри последна целувка, сетне изтича до портите да маха на бойния отряд за довиждане. В нестройна колона той се спусна в тръс надолу по хълма, сетне пое по пътя и се изгуби на запад, пръскайки кал зад себе си. Джил се помоли на Богинята да пази мъжа й и се върна в дъна, към дългото и скучно очакване на вести.
Малкото владение на тиерин Греймин се намираше на три дни езда на запад от дъна на Нед. Тесният път се виеше през стръмни възвишения и мършави борове. Не срещаха населени места; най-сетне на около десет мили преди дъна на Греймин стигнаха до село, което се казваше Спейбрун и беше едно от трите, които му се подчиняваха. Докато бойният отряд поеше конете си на селския кладенец, Перин забеляза, че селяните ги гледат с уплашени погледи. Кергонейските войни бяха като кергонейските бури — помитаха сламата както от покривите на селските къщи, така и от дъновете на лордовете.
В късния следобед стигнаха дъна на Греймин, който се издигаше на ниска могила, в средата на относително равно пасище, заобиколено с дървета. Големите порти се отвориха да ги пропуснат в двор, претъпкан с бойци и коне. Хората на Нед слязоха от конете, а конярите изтичаха да поемат животните им и да ги отведат сред общата суматоха. Тиеринът лично се приближи да приветства това подкрепление. Беше мъж с прошарена тъмна коса, чиито мускули изпъкваха под ленената му риза.
— Искрено се радвам да те видя, Нед — рече той. — Твоите дванайсет души допълват броя, който трябва да имаме.
В твърдия тон се четеше тревожна нотка, която вдъхна безпокойство на Перин, и то съвсем основателно, както се оказа на военния съвет в голямата зала. Дори заедно с Нед и тримата други съюзници Греймин разполагаше само с около двеста души. Срещу тях щяха да застанат тиерин Надрик и съюзниците му с близо триста. Спорът се отнасяше до две квадратни мили по границите между владенията им, но беше далеч надраснал земята. Греймин изразил готовност да търси арбитража на върховния крал, но преди няколко седмици Надрик му отказал. В последвалите сблъсъци между конни патрули загинал единственият син на Надрик.
— Така че той иска да види кръвта ми — довърши Греймин. — Оголих селата, за да снабдя дъна с провизии. — Никой не знае какво може да се случи, когато някой си науми да започне кръвна вражда.
Останалите лордове закимаха мъдро, но на Перин искрено му се дощя действително да се беше родил дървар. Една такава вражда би могла да бушува в продължение на години, той трябваше да участва в нея заради Нед, защото беше обвързан с честта си да се сражава на негова страна.
След вечеря лордовете се събраха около почетната маса и започнаха да изучават една не много точна карта на Източен Кергоней. Те пиеха, спореха и си крещяха взаимно, а Перин просто слушаше. Той участваше в съвета само поради уважението към произхода му — тъй като не водеше боен отряд, нямаше право на решаващ глас. Остана там и чу как лордовете приеха плана на Нед да атакуват изненадващо врага, докато е в поход, сетне се измъкна, взе един фенер от някакъв паж и го отнесе в конюшните. Когато намери петнистия си сив кон, окачи фенера на пирон на стената на бокса и седна на яслата. Сивият облегна глава на гърдите му и тихо изпръхтя. Перин леко почеса ушите му.
— Е, приятелю мой, чудя се дали ще доживея да видя зимата, истина ти казвам.
В блажено невежество за това, че съществува нещо като бъдеще, което да се обмисля, сивият хапеше ризата му.
— Ти поне ще си на сигурно място и няма да участваш. Това е нещо, за което се радвам.
Ако мъжете в Кергоней се биеха на коне, както правеха бойците в по-голямата част от Девери, нищо нямаше да е в състояние, било то чест или задължение, да накара Перин да тръгне на война. В бедната на зърно провинция обаче тези животни бяха прекалено ценни, за да се убиват, така че кергонейци отиваха на бой възседнали конете, но слизаха от седлата, за да се бият. Макар и да знаеше, че неговият приятел ще е в безопасност, сърцето на Перин се свиваше при мисълта за сражение. Както всеки път, когато беше принуден да тръгне да воюва, той се питаше дали не е чисто и просто страхливец. Без съмнение, ако разберяха какво мисли за честта и бойната слава, които му се струваха далеч по-маловажни от това да лови риба в планински поток, или да седи на поляна и да гледа как пасат сърните, всички лордове в провинцията щяха да го сметнат за такъв. В подобни моменти го преследваше старата поговорка — та има ли човек нещо по-важно от честта си? Според Перин той имаше много повече неща, но нямаше как да го каже на когото и да е, дори и на Нед, колкото и да му се щеше да си върви и да не убива мъже, които не познава, във война, която по начало не би трябвало да започва.
— Е, добре, приятелю мой, сигурно Уирдът ми ще ме споходи, когато му дойде времето. Питам се дали конете имат Уирдове? Жалко, че не можеш да говориш. Бихме могли чудесно да си побъбрим на тази тема, нали?
Внезапно замълча, защото чу някой да отваря вратата на конюшнята. Родри тръгна с енергична крачка покрай боксовете, а сребърният му кинжал пламтеше на светлината, която хвърляше фенерът.
— О, това сте вие, милорд. Капитанът на тиерина ми нареди да пазя конюшните, нали разбирате, и чух някой да говори. — Родри се огледа озадачен. — Има ли някой друг тук?
— О, такова, ах, е, говорех на коня си.
Очите на Родри проблеснаха с потисната подигравка, която Перин беше свикнал да вижда по лицата на мъжете.
— Разбирам, Милорд, мога ли да ви попитам тръгваме ли утре?
— Тръгваме. Ще проведем флангова атака и ще им устроим малка изненада.
Родри се усмихна с искрено удоволствие при тази вест. Беше красив, силен, копнееше да воюва — тъкмо мъж, какъвто се предполагаше да е Перин, и от хората, които винаги го презираха. Не беше сигурен дали завижда на сребърния кинжал, или го мрази — по-късно реши, че и двете.
На другия ден войската се строи преди разсъмване в осветения с пламтящи факли крепостен двор. Бойците мълчаха, лордовете бяха мрачни, конете неспокойно тропаха с копита, отхвърляха глави при всеки, дори и най-слаб лъч светлина, който се отразяваше от шлем или меч. Както обикновено, бойният отряд на Нед зае последен мястото си в строя, крещейки един на друг и карайки се за това кой с кого да язди. Когато се нареди до своя братовчед, Перин забеляза как Родри се усмихва, сякаш очите му оглеждаха алчно красива жена.
— Тръгваме направо — рече му Нед. — Ще си ни необходим да намираш пътя, Перо.
— Не се и съмнявам. Никой от вас не може да си намери пътя през горичка, за да стигне до планината отпред, кълна се.
— И от дърварите има полза.
Перин само сви рамене. Неспокойствието на конете го караше да се пита дали не ги очаква катастрофа; ако съдеше по своя опит, понякога животните предусещаха такива неща. Накрая Греймин наду сребърния си рог. Когато първата светлина на утрото освети със сребро небето, вратите се отвориха. С вдигнат високо меч тиеринът излезе навън, собственият му боен отряд изтрополи зад него по четирима на ред и колоната се заизвива надолу по възвишението. Внезапно Перин чу далечни бойни викове, като че ли някой се беше втурнал да пресрещне Греймин отвъд стените. Бойците, които се намираха най-близо до портите, изкрещяха от ярост; роговете отекнаха, отдавайки заповед да грабват оръжията и да се хвърлят в бой. Надрик беше подготвил своя изненада.
Дворът се превърна в хаос от блъскащи се, крещящи мъже, които скачаха от конете, грабваха щитове и шлемове и се втурваха към портите. Перин слезе от коня и го потупа за последен път по врата.
— Сбогом, и се моли на Епона да се видим отново.
Сетне, се втурна след Нед навън от портите. Боят се водеше насред възвишението. Представляваше едно бясно, парцаливо меле от хора и коне без ездачи. Хората на Надрик се стремяха да се изкачат нагоре, докато тези на Греймин се опитваха да ги изблъскат назад. Във вдигащия се нагоре облак от прах Перин почти веднага изгуби от погледа си Нед. Як мъж с вражеския герб от синьо и жълто на щита го нападна и замахна силно отдясно. Перин вдигна бързо щита, прие удара и го отхвърли, сетне замахна на свой ред, като удари силно врага си по бедрото. Псувайки, мъжът се олюля; Перин беше порязан дълбоко на дясната си ръка. Окървавен, противникът му се отдръпна, правейки лъжливи движения, като по-скоро парираше ударите, отколкото нанасяше свои. Следвайки го, Перин осъзна, че вражеската вълна се отлива назад по склона. Хората на Греймин ги следваха, като надаваха бойни викове. „Трябва да задържим височината“, помисли си Перин. Но беше прекалено късно, а и никой не би се подчинил на заповедите му, дори и да ги отдадеше.
Долу, на равното, сражението се разля, оформиха се безразборни групи и групички, които се биеха. Перин се втурна към най-близката от тях и внезапно чу от едната си страна смях, бълбукащо кискане, което от време на време се превръщаше във вой и се издигаше над плясъка и дрънченето на мечове, които се удряха в щитове и брони. Звучеше така неземно, че за миг спря и се огледа, опитвайки се да открие източника, който го издаваше. Краткото му любопитство му струва скъпо. Чу зад себе си вик и видя трима души, които тичаха право към него и до един носеха оцветени в синьо и жълто щитове. Перин изквича от ужас и почти в последния момент вдигна рязко щита и меча си, за да парира двата силни удара, които се стовариха върху му.
Третият човек свърна покрай него и продължи да тича, но колкото и непочтено да беше от тяхна страна, останалите двама се нахвърлиха да го убият. Докато отчаяно се навеждаше и парираше, Перин отново чу смеха — писък, хлипане, и то все по-високо, докато внезапно Родри се метна срещу човека, който нападаше отдясно, и го уби с два бързи замаха назад и напред — жест, който напомняше отпъждането на муха. Мъчейки се да си поеме дъх, Перин замахна с все сили срещу другия синьо-жълт, не улучи, едва не се препъна и си възстанови равновесието тъкмо навреме, за да види как мъжът пада, пронизан в гърба — там, където се съединяваше ризницата му. Родри издърпа меча си и го изтръска, разпръсквайки капки кръв.
— Благодаря, сребърен кинжал — едва можа да каже Перин.
Вместо отговор Родри се изсмя и очите му блестяха така налудничаво, че за миг Перин изпита страх да не се нахвърли върху му. Като крещяха колкото сила имат, петима войскари от отряда на Нед се затичаха към тях и ги повлякоха към едно гъсто струпване на бойци около самия Греймин. Перин се опита да не изостава, но цялата линия се въртеше и разкъсваше, отстъпвайки около него, защото превъзходството в жива сила на Надрик започна да се усеща. Остана откъснат, когато двама от съюзниците му го изблъскаха, бягайки да си спасят живота. Изтича към човек, когото смяташе за един от бойците на Нед, но онзи се обърна към него и вдигна щит, белязан с червените жълъди на друг вражески отряд. Псувайки, Перин го нападна, но получи удар отзад.
Отначало огънят го промуши, а сетне пламна и цялото му рамо. Внезапно пръстите му започнаха да изпускат по собствена воля дръжката на меча. Обърна се рязко и посрещна удар с щита си, но когато понечи да вдигне десницата си, пръстите му изпуснаха меча. Сетне усети как кръвта руква по дясната му ръка и се излива в ръкавицата. Когато врагът продължи да го напада, Перин вдигна щита като оръжие и замахна силно, отстъпвайки назад, препъвайки се по непознатия терен. Но зад него имаше врагове.
Перин нададе отчаян вик, хвърли се напред и блъсна с все сили с щита си врага пред себе си. Съвсем изненадан от тази самоубийствена маневра, човекът се хлъзна и падна назад. Изненаданият Перин падна върху него, щитът му остана между двамата и той стовари цялата си тежест върху му. Врагът отметна рязко глава назад и остана неподвижен. Перин не знаеше, нито пък го беше еня дали онзи е мъртъв или само зашеметен. Изправи се мъчително на крака, хвърли безсрамно щита си и хукна към дъна, но направи само няколко крачки. Внезапно осъзна, че битката е изгубена и че врагът владее бойното поле, а последните му другари бягат през портите малко пред следващата ги линия от сини и жълти щитове. Той падна на колене и видя как портите се затвориха. Покрай него тичаха врагове, като си крещяха.
— Ще приемат обсада — курвенските му копелдаци! Бегом към малката врата!
Никой и не поглеждаше към полумъртвия боец, отпуснат на земята. Дойде му наум, че както беше без щит в тази бърканица, никой няма да разбере, че е от противника. Виеше му се свят, но грабна с лявата си ръка меч от един труп наблизо, взе го, подтичвайки след останалите и крещейки: „Към малката врата!“ Той не даваше и свинска пръдня за Греймин, но в дъна, където нямаше и половината от необходимите провизии, приклещен от обсадата беше Нед, а нямаше кой да я разкъса. Греймин беше призовал всички съюзници, които имаше.
Сред прашната, блъскаща се тълпа хитростта му свърши добра работа. Той потича с тях двайсетина ярда, сетне изостана и хукна към дърветата, които се издигаха покрай бойното поле. Ако някой изобщо го беше видял да отива натам, той нямаше време да го преследва. Сред боровете, внимателно вързани с въжета за колчета, бяха конете на Надрик, пазени само от двамина слуги. Перин се втурна срещу най-близкия от тях, който моментално се подплаши и хукна да бяга. С плавен замах Перин преряза едно въже, хвърли меча и грабна поводите на солиден кон с орехов цвят.
— Добро конче. Моля те, помогни ми.
Животното стоя търпеливо, докато Перин се покатери на седлото. Придържайки се към дърветата, той се отдалечи от битката. Всяка стъпка на коня караше света пред него да се върти, а дясната му ръка висеше и пулсираше, той прехапа долната си устна до кръв и продължи да язди. Трябваше да отнесе вестта на Беноик. Това беше единствената мисъл, която си позволи да има. Щом стигна на пътя, срита коня в галоп и се удържа върху него само със силата на волята си. Галоп, тръс, галоп, тръс, ходом — той отиваше все по-напред и по-напред, като си напомняше, че в Спейбрун може да получи помощ. Понякога се питаше дали изобщо ще стигне до селото, но кръвта по ръката му засъхваше и вече не течеше.
Тъкмо преди пладне превали последното възвишение над Спейбрун и спря коня. Дълго време гледа надолу към пламтящите въглени и обгорени греди, наполовина скрити под дима. Лекият ветрец носеше към него и гадна миризма, която прекалено напомняше тази на печено прасе. Някои от селяните бяха чакали твърде дълго, преди да побегнат.
— О, богове, мен да питате — нашият Надрик приема отмъщението си прекалено сериозно.
Конят изпръхтя и отметна глава, подплашен от миризмата на изгоряло. Перин го подбутна, заобиколи развалините и се насочи към боровата гора. Не можеше да вдигне ръката си, нито да си мърда пръстите, но щеше да се опита да стигне сам до дъна на Нед. Използвайки странични пътеки през дивата местност, можеше да съкрати разстоянието на около четирийсет мили. Щом навлязоха дълбоко в дърветата, отново спря коня и си помисли за дъна, представи си го ясно в съзнанието си и си спомни всички онези топли, безопасни дни, които беше прекарал там, радвайки се на компанията на Нед. Сетне потегли отново, насочвайки се право към него. Всеки път, когато започваше да се отклонява от най-пряката пътека, го пронизваше дълбоко безпокойство, нещо като страх или тревога. Щом се върнеше на правия път, неспокойството изчезваше. Не разбираше ни най-малко този номер, който много пъти в миналото го беше връщал към местата, които възприемаше като свой дом.
Перин си проправяше път през гората до залез, сетне слезе от коня и го поведе в тъмното в продължение на още няколко мили; препъваше се, падаше и отново се насилваше да стане и да тръгне, докато стигнаха до малък поток. Стори му се, че мина дяла вечност, преди да успее да отпусне юздечката на коня. Най-накрая успя да я махне и даде на животното да пие.
— Извинявам се, но няма овес.
Гората бавно се приближаваше към него, завихрена във въртоп от златиста мъгла. Седна тъкмо преди да загуби свяст.
Тази нощ в голямата зала войската — по-точно каквото беше останало от нея — се гушеше като овце в снежна буря. Бяха осемдесет и няколко души в относително добра форма, двайсетина с тежки рани. Родри седеше на пода с последните шестима от бойния отряд на Нед. Никой не разговаряше, а всички гледаха към почетната маса от другата страна на залата, където Греймин и съюзниците му обсъждаха, събрали глава до глава, с опънати черти и сковани устни на светлината на факлите. Уплашени слугини се промъкваха през бойците и раздаваха малки дажби разводнено пиво. До огнището на слугите млад паж седеше и плачеше, най-вероятно питайки се дали отново ще види майка си. Накрая Нед напусна почетната маса и докуца при собствените си хора. Не седна, а се смъкна по стената, докато успя да се отпусне, наполовина изправен на сламата.
— Трябва да легнете, милорд — обади се Родри.
— Проклетата рана не е чак толкова лоша. — Нед сложи ръка на бедрото си, сякаш се опитваше да скрие кървавата превръзка.
— Извинявам се, милорд.
— О, и аз на теб. Ще трябва да си сдържаме скапаните нерви.
Всички закимаха, загледани в пода, в пространството, навсякъде другаде освен един към друг.
— Имаме провизии за шест пълни седмици — продължи лордът. — Че и повече, ако започнем да ядем конете.
— Има ли шанс за преговори? — попита Родри.
— То шанс винаги има. Утре Греймин изпраща хералд навън.
Родри наблюдаваше преговорите отдалеч, защото на разсъмване му се падна да пази на бойниците. Хората на Надрик бяха разчистили бойното поле от трупове, оставяйки зад себе си разорано, оплискано с кръв пространство от около триста ярда. Зад него бяха палатките и конете на обсаждащите. Около дъна, далеч отвъд обсега на метателните копия, се движеше в тръс конен патрул. По груби изчисления на Родри, Надрик все още разполагаше с най-малко сто и трийсет души. Когато слънцето се беше издигнало с час на небето, портите се отвориха и навън се измъкна шамбеланът на Греймин, който носеше дълга тояга, по която бяха намотани червени панделки. Патрулът се приближи до него, направи почтени полупоклони на седлата си, сетне го отведе в лагера. Родри се облегна на бойницата и зачака. Над него с грачене прелетя ято врани и той им завидя за крилата.
Хералдът се върна след около половин час, ала Родри трябваше да изчака, докато го смениха на поста, за да чуе вестите. Спусна се по стълбата и побърза да отиде в голямата зала, където бойните отряди се хранеха в зловещо мълчание. Другите лордове ги нямаше, но Нед беше седнал да хапне при хората си. Родри се отпусна до него и си взе парче хляб от кошницата, като го гледаше очаквателно.
— Надрик не иска да преговаря за мир — рече тихо Нед. — Той предлага едно — ако се предадем без бой, ще пожали жените и децата. В противен случай ще опустоши дъна и ще избие всичко живо в него.
Когато Родри изруга под нос, останалите бойци кимнаха сащисани в знак на съгласие с него.
— А ако се предадем, какво тогава? — поиска да знае Родри. — Ще избеси всички мъже в дъна ли?
— Точно така, сребърен кинжал.
Родри върна парчето хляб на мястото му. За момент му се дощя да излязат и да атакуват, да се бият, да умре почтено, вместо да се поклаща на въжето като конекрадец, но пък трябваше да се мисли за съпругата на тиерина, слугините й, дъщерите му и малкия му син.
— Така да бъде — рече той. — Въжето е по-добра смърт от болестта. Казват, че човек приритвал веднъж и всичко се свършвало.
— Макар да си сребърен кинжал, ти си почтен човек, Родри от Аберуин. Надявам се само моите благородни съюзници да са също така честни като теб.
— О, така ли, милорд! Да не искате да кажете, че спорят помежду си?
— Точно така. Е, пъклите да го вземат, ще удържим малко, преди да направим каквото и да е. Копелето може да почака няколко дни, докато се наслади на попиканата си победа.
— Защо да не чакаме, докато ни умори от глад?
— Ами ако промени условията си? Не бих се изненадал, ако курвенският му син не поиска незабавна капитулация, за да запази живота на една-едничка жена.
Перин се събуди от слънчевите лъчи, които се стичаха по дърветата и в замаяния му поглед приличаха на копия от светлина. Седна и изкрещя от пулсиращата болка в ръката. На колене пропълзя до потока и пи, взимайки вода в лявата си шепа. После осъзна, че конят е изчезнал. Стана, олюлявайки се, направи няколко крачки и разбра, че не е в състояние да измине останалите двайсет мили до дъна. За щастие не се наложи да го прави. Още няколко ярда и застана напълно неподвижен, в очакване, почти без да мисли, докато изпита странно усещане, някакво трепетно чувство, твърдото убеждение, че наблизо се намираше ако не онзи кон, то поне друг. Следвайки го, се упъти встрани, без да обръща внимание на неудобството от това, че не върви право към дъна. Мина между дърветата, докато накрая видя пред себе си просветляване, което означаваше планинска поляна. Притеглянето на коня беше толкова силно, че се увлече, разбърза се и удари ранената си ръка в едно дърво. Когато изпищя на глас, чу в отговор тихо цвилене. Продължи напред, този път по-предпазливо, и се измъкна от гората, за да се озове в мъничка тревиста долина, където конят му пасеше със заплетени в тревата поводи. Когато Перин се приближи мъчително до него, конят вдигна глава и зарови муцуна в здравата му ръка.
— Да вземем да махнем тази юзда, приятелю мой. Ако умра по пътя и поводите ти се замотаят в храст или нещо подобно, ще загинеш и ти от глад.
Свалянето на юздата само с една ръка беше продължително и агонизиращо усилие, но най-накрая успя. Облегна се на коня за опора и разрови дисагите, където намери резервната риза на предишния му собственик и парче пастърма от елен. Със зъби накъса ризата на ивици и си направи груба примка за ръката, сетне изяде пастърмата, докато яздеше напред, водейки коня с колене. Цял следобед продължи да се придвижва бавно напред, като се промъкваше през разположените далеч едно от друго дървета, катереше се нагоре по възвишения и слизаше надолу в оврази. На залез беше изминал още десет мили. Намериха друга поляна и той остави коня да пасе, завиждайки му за тревата, защото стомахът му се свиваше от глад. Имаше намерение да си почине само няколко мига, но още щом седна, сънят го победи.
Когато се събуди, поляната беше заляна от лунна светлина. Наблизо стоеше конят и спеше с отпусната глава. Нощта беше необикновено тиха; не се чуваше бухането на бухал, нито песента на щурците — нищо. Седна, учуден от тишината, и тогава видя нещо или някой да стои в края на поляната. Изруга шепнешком, надигна се и му се дощя да е при него мечът, изоставен на бойното поле. Фигурата направи крачка напред. Беше висока и стърчеше на лунната светлина — а дали това не беше лунна светлина? От здравите му голи ръце, също така осезаемо като да беше вода, капеше светлина, тя блестеше по златната лента около врата му, лъщеше по масивните рога, които се подаваха от подобна на еленска глава, макар и от нея да гледаха човешки очи. Перин заплака, обхванат от неистова, болезнена радост.
— Керун — прошепна той. — Мой най-свети господарю.
Голямата глава се обърна към него. Бистрите очи го огледаха, но не враждебно, а по-скоро безразлично; божеството вдигна ръце, за да благослови мъжа, който бе може би последният му истински поклонник в цяло Девери. После изчезна и остави Перин потопен в трепетно благоволение, което изтри всичката му болка и изтощение. По лицето му се стичаха сълзи. Той отиде до мястото, където се беше появило божеството, и коленичи на тревата, докосната от него и по този начин станала вече свещена.
След време конят наруши обаянието, като вдигна глава и сънливо изпръхтя. Перин се покатери на него и тръгна, водейки го по инстинкт през тъмната гора. Язди през остатъка от нощта, а на сутринта продължи, но не усети глад, ни болка, раната му напомняше за себе си с усещане, което приличаше на ухапването на пчела. Около час след разсъмване стигнаха до дърветата, които се издигаха само на миля от дъна на Нед. Той се качи в тръс по склона, слезе от коня и поведе умореното животно към портите. Чу викове и тропот на тичащи хора, но изведнъж му беше много трудно да вижда. Съсредоточи вниманието си върху това да остане на крака, докато Джил тичаше към него.
— Лорд Перин! Нима всички са загинали?
— Дяволски близо са до това — обсадени са.
Сетне загуби съзнание и потъна в благодатта тъмнина, където сякаш дойде да го посрещне един голям елен.
Джил и слуга на име Сейбин вдигнаха Перин върху маса в голямата зала. Докато накисваше спечената от кръвта риза и я отделяше от раната, тя се опитваше да си спомни и най-дребните нещица, които й беше казвал Невин за знахарството, но спомените не й вършеха особена работа, защото нямаше подходящи инструменти и необходимите билки. Единственото, което Сейбин изнамери като средство за лекуване на рани, беше розмарин от градината. В края на краищата Невин винаги казваше, че всяка зелена билка е по-добра от нищо. Когато най-сетне ризата започна да се отделя от раната, изпрати Сейбин за още гореща вода и малко медовина, сетне внимателно махна ленената тъкан със спечената по нея кръв. Гномчето й се появи и клекна на масата, за да види.
— Не е толкова лоша, колкото се боях — му каза Джил. — Виждаш ли? Просто е прерязал мускула, но не е засегнал големите кръвоносни съдове, които се намират под мишницата.
Гномчето кимна тържествено, наклони глава на една страна и се загледа в припадналия мъж. После изведнъж скочи и изсъска като котка, разтвори тънките си устни така, че се видяха всичките му зъби, протегна ръчички, а пръстите се свиха като нокти на животно. Джил толкова се изненада, като го чу да издава някакъв звук, че едва успя да го хване, когато то се нахвърли на Перин и се опита да го ухапе.
— Престани! — рече тя и леко го разтърси. — Какво толкова лошо има?
Личицето на гномчето се разкриви от омраза, после то се отпусна в ръцете й.
— Не бива да хапеш лорд Перин. Той така или иначе е болен, а освен това не ти е направил нищо.
Гномчето поклати главичка, за да каже, че да, направил му е.
— Какво? Виж, малки братко, защо не се върнеш по-късно и не се опиташ да ми обясниш?
То изчезна тъкмо когато Сейбин се върна с един коняр. Джил изми раната с вода, после накара Сейбин да хване ръцете на Перин, а коняря — краката му. Стисна зъби и наля медовината направо в отворената рана. Перин изрева от болка и се изви. Двамата мъже едва го удържаха легнал.
— Ще ме извините, милорд — рече твърдо Джил. — Но трябва да разпръснем мръсните течности от раната.
За миг той само се опитваше да поеме дъх; после обърна глава, за да я погледне.
— Забравих къде се намирам — промърмори той. — Продължавай.
Джил намота един парцал и му даде да го захапе, сетне отново проми раната. Той потрепери веднъж, после остана да лежи съвършено неподвижно и тя реши, че отново е загубил съзнание, но очите му бяха отворени и в тях се четеше упорита съпротива на болката, от която тя се възхити. За щастие най-лошото беше преминало. Направи лапа от листата на розмарин, сложи я в раната, сетне я превърза с чист ленен плат.
— Беноик — проговори най-накрая той. — Трябва да отида при Беноик.
— Не можете да яздите. Ако се опитате, има опасност да умрете от загуба на кръв. Кажете ми какво искате да му съобщите и аз ще отида вместо вас.
— Препусни към чичо ми. Кажи му, че Нед е хванат в капан в дъна на Греймин — гласът му премина в шепот. — Последният път, когато го видях, твоят Родри беше жив.
— Благодаря! — Тя едва не се пречупи, но се стегна, за да не пресеква гласът й. — Ще се моля все да е така.
Докато Сейбин й обясняваше кой е Беноик и как да стигне до Прен Клудан, Джил отряза един от вълците, извезани върху окървавената риза на Перин, да й послужи за знак. Когато тръгна, взе два коня. Прехвърляйки тежестта си от единия на другия, щеше да се придвижва почти със скоростта на куриер. Щом се отдалечи достатъчно от дъна, повика гномчето си, което моментално се появи на рога на седлото.
— Можеш ли да намериш Родри? Можеш ли да ми кажеш дали все още е жив?
То кимна утвърдително, потупа я по ръката, сетне изчезна. Джил си позволи да се разплаче, когато беше вече на път — там, където никой не можеше да я види.
Малко след разсъмване на следния ден Родри се качи на бойниците и погледна през стената. Вражеският лагер се събуждаше в мъгливата утрин; сред мръсните брезентови палатки разцъфваха огньове, на които щяха да готвят, насам-натам започнаха да се движат мъже и да се прозяват, докато се грижеха за конете си. Точно отвъд лагера беше положено началото на вал от отъпкана пръст с ров пред него, от който до момента бяха направени около двайсет стъпки, но скоро щеше да се сключи около тях и да сложи край на всякакви опити за бягство. Но Надрик излишно се напъваше. Вече беше решено. Скоро лордовете щяха да се предадат и да увиснат на въжето, за да спасят жените и децата. Родри копнееше само това да стане скоро, за да се сложи край на чакането. От четиринайсетгодишна възраст се учеше да живее готов да умре; на двайсет и три беше майстор в тази област на бойното изкуство. Сега бе дошъл денят, но Уирдът му щеше да го стигне на края на въжето.
Да умре обесен, да бъде хвърлен в общ ров с още сто мъже, които са имали същия прокълнат от жреците край, да почива далеч от Елдид, без знак на гроба, без някой да го оплаче, просто като сребърен кинжал, който е имал лошия късмет да го наеме не онзи, който трябва — това му бил Уирдът, така ли? Родри поклати глава — просто не можеше да повярва, че цялата му бойна слава на берсерк, странните деомерски пророкувания и магичните битки го бяха довели до тук. Беше така зашеметяващо, че той не изпитваше страх и почти никаква тъга, а само мрачен хирейд, че повече няма да види Джил. Какво щеше да стане, ако беше тръгнал на изток, вместо на запад, и го беше наел Надрик, а не Нед? Щеше да е по-лошо, реши той — да участва в такова безчестно нещо. Щеше да умре, а Надрик да живее, но поне си запазваше честта, докато лордът я бе захвърлил заради омразата.
Родри бе така потънал в мрачните си мисли, че когато нещо го подръпна за ръкава, се извъртя с изтеглен меч, преди да се усети. Сивото гномче на Джил стоеше на бойницата и му се хилеше, като едновременно с това подскачаше нагоре-надолу от възбуда. Родри усети в него да проблясва надежда. Да имаше как да накара мъничкото същество да разбере, да имаше как то да съобщи на Джил — да де, но какво трябваше да направи тя? Да изтича при някой голям лорд и да му рече, че Дивите са й разказали какво е станало? Надеждата замря отново.
— Дяволски се радвам, че те виждам, малки братко, но ти съзнаваш ли какво зло ме е сполетяло?
За голяма негова изненада то кимна утвърдително, след това вдигна дълъг пръст в знак да внимава. Внезапно около него изникнаха Диви и го наобиколиха отвсякъде: дребни сини спрайтчета, тлъсти жълти гномчета, странни сиви духчета и разноцветни мънички момиченца. Преди Родри не беше виждал толкова много от тях — представляваха цяла огромна тълпа, изпълваща бойницата.
— Какво означава всичко това?
Сивото гномче щракна с пръсти, Дивите се наредиха в колона по двама, сетне започнаха ритмично да се поклащат нагоре и надолу, всеки от тях протегнал ръка пред себе си. Сивото гномче застана начело на колоната, протегнало една ръчичка напред като другите, но лявата си беше вдигнало нагоре, сякаш държеше меч. Най-накрая Родри разбра.
— Войска? О, в името на великия Бел, да не искаш да кажеш, че някой идва да разкъса обсадата?
Гномчето подскочи и затанцува, кимайки в знак на съгласие. С леко шумолене останалите изчезнаха. Очите на Родри се напълниха със сълзи, той ги изтри и преглътна силно, преди да успее да проговори.
— Ти ли каза на Джил, че съм хванат на тясно тука?
Този път отговорът беше отрицателен. Гномчето засмука пръста си за миг, сетне започна да върви, подражавайки на скована, несръчна, кривокрака походка.
— Лорд Перин? Избягал е от сражението?
Гномчето кимна утвърдително, но изражението му беше особено вкиснато. То сви рамене, сякаш реши да не се занимава с него, сетне скочи на рамото му и го целуна по бузата, преди да изчезне. Родри отметна глава и се разсмя, докато не се сети, че сега ще трябва да убеди благородните лордове, че спасителите са на път към тях, че няма нужда да се предават, без, разбира се, да споменава за Дивите.
— О, фъшкии накуп!
Цяла сутрин докато гледаше как конните патрули обикалят ли, обикалят около дъна, разсъждава върху проблема, обмисляше различни фрази, отхвърляше ги, опитваше нови. Най-накрая по стълбата се изкатери мъчително лорд Нед и докуцука при него.
— Реших да хвърля един поглед на копелетата. — Нед се облегна на стената и се загледа надолу, а по някакъв странен начин косата му не пламтеше на слънчевата светлина, като да беше болен. — Е, добре, поне скоро ще ни избесят и ще се свърши.
— Ами, вижте какво, милорд, аз си мисля за това и…
— Аз поне нямам вдовица да ме оплаква. — Продължи лордът, сякаш не беше чул колебливите думи на Родри. — Кълна се в топките на Адовия властелин, че винаги съм искал — ако умра — земята ми да премине на Перин, а сега той взе, че умря преди мен.
— Вижте, милорд, ами ако е избягал от бойното поле?
— А, така ли? Какво би било, ако враната запее като чинка, а? Перин не беше голям боец, сребърен кинжал, а копелдаците на Надрик изклаха ранените след сражението.
— Това е вярно, но…
— Зная какво си мислиш — озъби се Нед. — Защо да оплакваме бедния Перин? По-добре за него е, че мъртъв.
— Не съм си мислил такова нещо, милорд. Нищо подобно.
— Тогава извинявай. Забравям, че не го познаваше добре. Слава на божиите задници, но така ми призля от дрънкане. Какво му има на скапания ти братовчед, как можеш да го търпиш в дъна си, той е смахнат, той е полуумен, той е това или онова. Той не беше смахнат въобще, пъклите да ме вземат! Е, малко… как да кажа, може би ексцентричен, но съвсем не и смахнат — той тежко въздъхна. — Но във всеки случай това вече няма значение. Утре сутринта ще го срещна в Отвъдните земи.
— Милорд, той не е мъртъв.
Нед го погледна така, сякаш сметна него за смахнат. Ето къде беше ключът към цялата работа и Родри пое дълбоко дъх, за да има сили, преди да продължи.
— Милорд, трябва да сте чували старата поговорка, че елдидците често имат по малко второ зрение? Това е вярно и, кълна ви се, дълбоко в себе си зная, че Перин е жив и води войска насам, за да разкъса обсадата.
Лордът присви очи.
— Погледнете ме, презрения сребърен кинжал. Аз съм участвал в повече сражения и кръчмарски сбивания, отколкото много от хората са чували. Ако е въпрос, и преди ме е чакало бесило. Смятате ли ме за човек, който ще започне да се занимава с фантазии, преди да се изправи пред смъртта? Нали ме похвалихте за храбростта ми в сражението?
— Така е — лордът обърна поглед встрани. — Видях те също как побесня. Че защо да нямаш малко второ зрение и как бих могъл да зная дали имаш, или нямаш? Но…
— Зная, че звучи налудничаво, но ви моля да ми повярвате. Убеден съм, че е вярно. Някак си го сънувам и зная, че насам идва войска в наша подкрепа.
— Че кой… о, богове, чичо ми! — Нед внезапно се усмихна. — Разбира се, Перин ще отиде право при Беноик — е, ако наистина е жив.
— Сигурен съм, че е жив, милорд. Кълна ви се в сребърния си кинжал.
— А това е най-святата клетва, която може да произнесе мъж като теб. В името на черния космат задник на Адовия властелин, какво значение има дали ще увиснем на въжето утре или след седмица? Тръгвай с мен, сребърен кинжал. Трябва да убедим съюзниците ми в това, но съм готов да се обзаложа, че те ще се хванат и за най-малката надежда.
Четири дни след като потегли от дъна на Нед, Джил се върна с войска от двеста и двайсет души, с всеки възможен войскар, който тиерин Беноик бе успял да събере, призовавайки старите си съюзници или направо служейки си със заплахи. Когато колоната на бойния отряд влезе двама по двама в двора, Сейбин се втурна, стисна стремето на тиерина в знак на преданост и започна да предава на лорда всичко, което Перин му беше разказал през изминалите дни. Джил хвърли поводите на своя кон на коняря и побърза да влезе в голямата зала, където Перин лежеше подпрян на възглавници с по една хрътка за глигани от всяка страна и три от онези стройни малки хрътки, известни под името гуертрейион, в краката. Тя блъсна едно от кучетата настрана и приседна на края на леглото да огледа своя пациент, чиито очи бяха ясни и бодри, а бузите му не пламтяха от треска.
— Добре ли заздравява раната? — попита го тя.
— Заздравява. Ако съдя по целия този шум отвън, довела си със себе си чичо ми. Знаех, че ще дойде. Ако ни няма мен и Нед да мърмори, животът му ще стане дяволски скучен.
В този момент сам Беноик влезе с широка крачка, пляскайки ръкавиците си нетърпеливо по бедрото.
— Перо, глупак такъв! А Нед — двойно по-голям глупак! Но Надрик е курвенско копеле, след като има наглостта да подлага на обсада мой роднина. Е, добре, заради това ще ги пометем от бойното поле. Тръгваш ли с нас?
— Тръгвам. Вълкът може да тича и на три крака.
— Но почакайте за миг, милорд — намеси се Джил. — Ако яздите, раната може да прокърви отново.
— Нека. Трябва да отида с тях. Мога да преведа войската през гората, разбираш ли? Така ще спестим двайсет мили и една нощ.
— Чудесно — обади се Беноик. — Радвам се да видя, че най-накрая започваш да проявяваш някакъв дух, момчето ми. Не се тревожи, Джил. Ще измъкнем твоя мъж от този червясал дън колкото се може по-бързо.
— Негова светлост е невероятно почтен и благороден. Да бях бард, бих възхвалила името ви заради това.
Тя се поклони леко и ги остави сами. Вън на двора двамина от васалите на Беноик се съвещаваха с капитаните си, докато бойците разседлаваха конете си и ги завързваха на колчета, защото в конюшните нямаше място. Тя мина през портите и слезе донякъде по склона, седна така, че да е сама, и призова сивото гномче, което моментално се появи.
— Добре ли е все още Родри?
То кимна утвърдително и сетне приклекна пред нея и започна да чопли зъбите с нокът.
— Все още не си ми казал защо мразиш лорд Перин.
Гномчето спря да си бърника в устата и направи раздразнена физиономия, но след това продължи, докато не си ги почисти така, че да остане доволен.
— Хайде, казвай, малко братче! Поне можеш да ми кажеш защо. Или е трудно да се обясни?
Без особено желание то се съгласи с последното.
— Добре, да видим тогава. Навреждал ли е нещо на теб или на други Диви?
Не, не беше навреждал.
— Може ли да ви вижда?
Очевидно не, защото то поклати отрицателно глава.
— Зъл човек ли е?
Мръщейки се от усилието да се съсредоточи, гномчето завъртя ръчички, сякаш искаше да отвърне „не точно“.
— Трябва да ти кажа, че ми е много трудно да измислям повече въпроси.
То се усмихна, притисна длани към слепоочията си, като че го е заболяла главата, и изчезна. Джил предположи, че така и няма да открие причината, но докато гномчето се държи прилично и не щипе лорда, нито пък му връзва косата на възли, това нямаше особено значение. Сега беше по-важно да се погрижи за безопасността на Родри. Реши, че не може да понесе да седи повече тук, в плесенясалия дън на Нед, в очакване на вести.
На другия ден, докато бойният отряд се стягаше, Джил, която разполагаше със собствена ризница и щит, стана и на свой ред се приготви. Когато войската се строи пред портите, тя изведе своя кон и застана в самия край на редицата. Тъй като бойците бяха набързо събрани от най-различни васали и съюзници на Беноик, ако въобще някой я забележеше, щеше да реши, че е сребърен кинжал, нает от друг лорд. Всъщност тях ги интересуваше единствено, че разполагат с още един меч.
Държеше се настрана, не разговаряше с никого и по този начин целия ден не я разкриха, защото Перин водеше армията през гората, а пътечката беше тясна и се наложи да яздят в колона по един. Цял ден заобикаляха височини и вървяха между дърветата по такива странни пътеки, че тя се молеше Перин наистина да знае какво прави. Разбра също така защо провизиите бяха натоварени на мулета, а не на каруци; очевидно Беноик познаваше много добре странностите на племенника си. Вечерта обаче, когато се разположиха на лагер на планинска поляна, я разкриха. Като наистина великолепен командир Беноик се погрижи да обиколи лагера и да разговаря лично с всеки от бойците си. Когато стигна до Джил, той зяпна за миг и избухна в смях.
— Та ослепели ли са всички мои хора? И с ризница ти съвсем не ми приличаш на момче, Джил. Какво правиш с войската?
— Ами, Ваша светлост, моят мъж е едничкото нещо, което имам на този свят. Трябва да видя със собствените си очи колкото се може по-скоро, че всичко е наред.
— Аха. Сега не можем да те пратим да се връщаш. Само ще се загубиш, ако следваш скапаните пътечки на Перо. Ела при мен. Ще можеш да хвърляш по едно око на раната му и всички ще знаят, че си под мое покровителство.
Когато премести нещата си при лагерния огън на тиерина, намери там Перин легнал, облегнат на седлото си. Беше пребледнял от изтощение, но вдигна поглед и й се усмихна.
— Знаех си, че ще намериш начин да дойдеш с нас — рече той.
— Защо, милорд?
— Ами, такова, ъ, просто си мислех, че си такова момиче. Надявам се Родри да те заслужава.
— Така смятам, милорд.
Той кимна разсеяно и се загледа в огъня. Направи й впечатление колко тъжен вид имаше — носеше белег на една непрестанна печал, която вече изписваше преждевременни бръчки на това тъй младо лице, като да бе изгнаник от някаква много далечна страна, а не от собственото си семейство. Реши, че този човек бе истинска загадка.
На другия ден забеляза още една странност на лорда. Тъй като яздеше непосредствено зад него, виждаше как успява да води. Когато стигнеха до място, където се съединяваха две пътеки или се отделяше нова, той караше войската да спре, сетне навлизаше няколко стъпки, оставаше на коня и гледаше с празен поглед пред себе си с наведена глава, сякаш душеше вятъра. За момент изглеждаше изключително притеснен, сетне внезапно се усмихваше и повеждаше бойците, изпълнен с увереност. Направи й силно впечатление и начинът, по който яздеше. По-голямата част от времето оставяше поводите завити около рога на седлото и водеше коня си с колене, като в същото време се поклащаше, пазейки идеално равновесие, въпреки че едната му ръка висеше окачена на превръзка през врата. Яхнал коня, изглеждаше по-изящен, сякаш странно несъразмерното му тяло беше устроено така, че да образува с коня едно завършено цяло.
Около два часа преди залез Перин намери голяма поляна, където да лагерува войската, и обяви, че се намират на по-малко от шест мили от дъна на Греймин. След като се бяха погрижили за конете, Джил сложи чиста превръзка на Периновата рана, от която сълзеше кръв и лимфна течност, и отново окачи ръката му през врата. Той твърдеше, че е прекалено уморен, за да яде, но тя го принуди да хапне малко сирене.
— Утре ще стигнем в дъна — заговори той. — Тогава ще мога да си почина, искам да кажа след битката.
— Слушайте какво, милорд. Не можете да се сражавате. Ако се опитате да въртите меч, раната ще се отвори отново.
— О, хич не се тревожи за това. Само ще се навъртам наоколо. Да се погрижа за онова, което мога.
Думите му бяха толкова странни, че Джил не можа да ги разбере и замълча.
— Ами, такова, виж какво, чух чичо ми да обсъжда с другите лордове и те имат намерение да влязат в боя на коне — изглеждаше искрено разтревожен. — Положително ще има ранени коне и може би ще мога да ги изведа на безопасно място.
— О, боже! Все забравям колко ценни са тук конете.
Той кимна, загледан в огъня, сякаш премисляше нещо много сложно. Минаха няколко минути, преди да заговори отново.
— Как само се надявам Нед и Родри да са още живи.
Тя знаеше, че са живи, но нямаше как да му каже. Вместо това рече:
— И аз също. Изглежда високо цените братовчед си, милорд.
— Не го ценя, защото всъщност той не е истински почтен. Но го обичам. Двамата бяхме заедно пажове в дъна на Беноик. Според мен ако не беше Нед, щях да полудея.
— Толкова ли беше суров с вас тиеринът?
— Не беше, наистина не беше. Аз бях причината, разбираш ли? Просто… ами, о, ъ, такова…
Докато го чакаше да свърши, Джил се питаше дали усилията на Нед да му запази разума не са останали напразни. Накрая той стана и отиде при одеялата си, без дума повече да каже.
— Сигурен ли си, че ще е днес? — попита Греймин.
— Сигурен съм, както съм сигурен, че слънцето свети — отвърна Родри. — Ваша светлост, зная, че ви се струва налудничаво, но ви се кълна в едно — войската, която ще ни освободи, е наблизо. Добре ще бъде да се приготвим и да излезем навън. Ако не дойдат, Ваша светлост ще разбере, че съм откачен. Тогава всички ще се предадем и ще се свърши.
Греймин го гледа продължително с изражение, което се колебаеше между съмнение и почуда. Кацнало на рамото му, гномчето се въртеше нетърпеливо, докато най-сетне тиеринът кимна в знак на съгласие.
— Прав си, сребърен кинжал — рече той и се обърна към капитана си. — Накарай хората да се приготвят. Днес всичко ще приключи, по един или друг начин.
Гномчето сграбчи косата на Родри, оскуба го и изчезна.
Бойният отряд се приготви зад портите; по бойниците се качиха наблюдатели. Докато изчакваха мъчително на горещото слънце, бойците започнаха да сядат по калдъръма. Никой не говореше; само от време на време някой хвърляше озадачен поглед към Родри, сякаш си мислеше колко са откачени, за да се хващат на думите на сребърния кинжал. Изведнъж един от наблюдателите радостно се провикна.
— От гората излизат бойци на коне! Виждам герба на Вълците! Слава на боговете, това е Беноик!
Със смях и подвикване бойците скочиха на крака. Нед прегърна Родри с една ръка и го притисна към себе си; дузина мъже го тупаха по гърба. По заповед на тиерина двама слуги вдигнаха гредата, която залостваше портата, и се втурнаха да въртят макарите. Отвън до тях достигна шумът на битка; мъже крещяха, рогове свиреха, коне цвилеха от ужас и над всичко ехтяха удари на мечове върху щитове и ризници. Родри започна да се смее, хладно шумолене под нос; усещаше се така лек, сякаш се носеше над калдъръма.
— Помни! — изсъска Нед. — Нас ни трябва Надрик.
Стенейки и скърцайки, портите се отвориха. Бойците се втурнаха навън, крещяха и се блъскаха, както когато листа и клечки препречват пътя на някой поток и той ги разбутва, разбутва, докато накрая се отприщи през тях и се спусне напред, разпенен и побелял. В полите на възвишението вражеският лагер представляваше кървава, крещяща блъсканица. Половината от бойците на Надрик не бяха успели да се приготвят; онези от тях, които имаха доспехи, се опитваха да удържат пробива през издигнатия вал срещу развърната кавалерийска атака, при това имаха мечове, а не копия. Падаха коне, други цвилеха и се изправяха на задните си крака, но на всеки изгубен кон се падаха по трима или четирима прегазени врагове. Изведнъж се чу вик, че обсадените са излезли от крепостта и ги нападат в гръб! Смехът на Родри се извиси като вой, а в същото време конниците пробиха. Отбраняващите се разкъсаха строя си, защото се обърнаха към новата заплаха в лицето на Греймин, който водеше бойците си надолу по склона.
— Ей го там! — изкрещя Нед. — С обточения щит.
Едър мъж в доспехи, но без шлем тичаше през бойното поле в отстъпление, а сребърните ръбове на щита му премигваха на слънчевата светлина. Родри го погна косо, беше спрял да се смее, съсредоточен в тичането. Скоро остави ранения Нед зад себе си. Надрик забави крачката си, запъхтя се, мъчеше се да си поеме дъх. После се препъна и Родри свърна покрай него, за да му отреже пътя. За миг само се гледаха, дишаха тежко и се опитваха да дойдат на себе си, а устните на Надрик се мърдаха под русите му мустаци.
— Ето — рече Родри. — Това е човекът, който щеше да избива жени и деца.
Сетне студеният, налудничав смях надделя. Той се втурна напред, Надрик отстъпи назад и вдигна меч и щит. Парира елегантно, с високо вдигнат щит, за да запази голата си глава. Направи опит, да намушка Родри, но той леко отстъпи встрани. Внезапно проблесна пламък и се понесе черен дим; някой беше подпалил палатките. Родри направи лъжливо движение, сетне нанесе удар; Надрик парира в последния момент, отскочи назад и започна да обикаля. Родри се извъртя с лице към него и тогава до тях достигна дим, после прах и двете се сляха в нещо по-гъсто от мъгла в морето. Двамата се спряха, закашляха се, но мирисът на изгоряло накара Родри да подивее.
Със задавен, прекъсващ се вой той нападна, обезумял като ранен лъв; нанасяше удари, отбиваше, псуваше и кашляше, а Надрик се опитваше отчаяно да го отблъсне и рядко успяваше да нанесе удар, докато парираше ударите с меч и щит. Но дори и в беса си Родри видя, че лордът се уморява. Направи отново лъжливо движение на една страна, бързо се приведе на другата, а сетне отново обратно. Надрик се опита да следва движенията му — прекалено бавно. Ударът на Родри го улучи във врата. С ужасен, бълбукащ писък той падна на колене, сетне се преви, а сърцето му изпомпваше кръвта през артерията.
Припадъкът на берсеркер напусна Родри, свлече се от него като отнесено от вятъра наметало, но го обхвана една още по-налудничава паника. Някъде сред пожара Джил лежеше мъртва или ранена. Знаеше го също така, както знаеше, че не разсъждава разумно. Чу Нед да крещи името му, но се обърна и хукна към пламтящите палатки по същия заслепен начин, по който нападна Надрик. Изведнъж чу тропот на копита и видя един кон да изплава от мъглата. Дори и опръскана със сажди, бледата златиста козина на Изгрев все така лъщеше.
— Родо! — кресна Джил. — Качвай се зад мен! Всеки момент конете на Надрик ще побегнат панически.
Родри прибра меча в ножницата му и скочи зад нея. Едва се беше наместил, когато тя срита Изгрев да потегли в тръс.
— Какво търсиш тук?
— Спасявам те. Чух те как се смееш и тръгнах право към този звук. Погледни назад. Идват ли?
Той се обърна да погледне и макар че не виждаше добре поради дима и праха, успя да различи едно стройно шествие от приличащи на коне фигури да се изтегля от горящия лагер.
— В името на всички богове! Някой ги е извел от там.
— Това ще да е самата Епона. Когато минах покрай тях преди няколко минути, пищяха и дърпаха въжетата си.
Тя спря коня и се обърна на седлото, като му хвърли озадачен поглед. Той я сграбчи и целуна, спомняйки си безумната паника, сетне отново я целуна. Тя се засмя и го отблъсна.
— Ще ми счупиш врата, както съм обърната. Почакай, докато останем сами, обич моя.
Тогава Родри си спомни, че се намират насред бойно поле, но като се огледа — малко замаян както винаги, когато пристъпът го напуснеше — разбра, че сражението е свършило. Надрик беше нападнат от толкова превъзхождащи го сили, че повечето му бойци бяха изклани, а малцината, които бяха имали късмет да останат живи, бяха взети в плен. Когато слязоха от коня и го поведоха по несигурния терен, той видя Нед да разговаря с Греймин при трупа на Надрик.
— Ела тук, сребърен кинжал! — призова го на висок глас Нед. — Ваша светлост, това е човекът, който уби копелето.
— Ще бъдеш награден за това, сребърен кинжал — рече Греймин. — Всъщност добре ще бъдеш награден заради всичко, което направи за мен.
Тиеринът коленичи до трупа, хвана меча си с две ръце и с един бърз удар отсече главата на Надрик. Стомахът на Родри се обърна — видяното беше безбожно. Греймин сграбчи главата за косата и се изправи, впери поглед в хората наоколо, във всеки поотделно, сякаш ги предизвикваше да оспорят дори с една дума онова, което прави, сетне се отдалечи, а главата висеше в ръката му. Жреците отдавна бяха забранили със страшни клетви да се взимат трофейни глави, но при вида на Греймин, понесъл главата на врага си, нещо дълбоко вътре в Родри се събуди — също както една струна на арфата зазвучава, когато друга бъде дръпната. Джил и Нед гледаха тиерина с откровено отвращение, но той изпита някакво мрачно удовлетворение.
— Бих сторил същото с човек, който е заплашил жена ми и децата ми — рече той.
— Е, да — Нед помисли известно време. — Наистина беше предизвикан.
Преди да се върне в дъна, Родри коленичи до обезглавения труп и методично смъкна от него всичко дребно и ценно — пари, брошката във форма на пръстен, обточената със злато ножница и сребърна катарама. Онова, за което беше нает, беше свършило и трябваше да мисли за яденето по дългия път.
Когато огънят избухна сред палатките, Перин яздеше покрай сражението, събираше ранените коне и ги извеждаше на сигурно място извън вала. Докато кестенявият кон, който яздеше, не изпръхтя нервно и не затанцува, той не се бе замислил за опасността от разпространяващия се дим. Сетне си спомни конете на Надрик, вързани за колчета зад палатките. Изруга, обърна кестенявия жребец и се втурна в галоп право към лагера. Отначало животното се дърпаше, но Перин му говореше, потупваше го и го успокояваше до мига, в който то събра кураж и позволи да бъде заведено близо до огъня.
Хванати между пожара и вала, конете се изправяха на задните си крака и пищяха — издаваха онзи грозен, едва ли не човешки звук, който може да се чуе само когато са обезумели от страх. Конярите се опитваха да ги спасят, но те ритаха срещу тях и отчаяно опъваха въжетата си. Перин замота поводите около рога на седлото и навлезе право сред изпадналите в паника животни, насочвайки своя кон с колена. Кестенявият трепереше и понечваше от време на време да го хвърли, но продължи да върви напред, докато Перин говореше ли, говореше. Думите се изливаха от устата му, усмихваше се по своя специален начин, посягаше със здравата си ръка, потупваше някой кон тук, пляскаше друг там, сякаш беше жребецът на стадото, който утвърждава своята власт не само като си отърква обичливо муцуната, но с леки ухапвания и ритници. Паниката започна да намалява. Конете танцуваха и се потяха, пенеха се около устата със сивата пяна на страха, заставаха зад и около него във виещия се пушек. Най-сетне конярите прерязаха и последното въже.
— Изведи ги! — кресна един от тях. — И бог да те благослови.
Перин махна и извика, повеждайки стадото напред в лек тръс. Заобиколиха вътрешния пръстен вал и се понесоха навън от горящия лагер тъкмо когато започна да пада дъжд от искри и пламтящи парченца брезент. Перин подвикна без думи, те преминаха в галоп през отвора и стигнаха на сигурно място на поляната отвъд него. Погледна назад и почти не видя дъна, който се издигаше до средата скрит в мътилката. Изчака повече от половин час, докато пушекът почти се разчисти. Беше повел стадото назад, когато го пресрещна Нед на кон.
— Търсех те — рече той. — Предположих, че си единственият човек на този свят, който би могъл да спаси конете на Надрик.
— Ами, такова, ъ, е, имат ми доверие, нали разбираш.
За миг само се гледаха.
— Е, добре — рече Перин. — Сигурно си ме смятал за убит в първото сражение.
— Мислех те, но сега виждам, че не съм имал такъв късмет.
— И аз не съм се отървал от теб.
Двамата се приведоха от седлата си, стиснаха си ръцете и не спираха да се хилят.
Когато се върнаха в дъна, братовчедите предадоха конете на слугите, сетне отидоха в голямата зала, където на почетната маса се водеше нещо като съвещание. По-дребните лордове съюзници само слушаха, докато Беноик и Греймин спореха — и двамата с пламнали лица — и крещяха.
— Виж какво! — изрева Беноик. — Направи така, че братът на Надрик много трудно може да уреди мирно цялата тази работа. Какво ще каже, когато получи тялото на брат си на две парчета?
— Да казва каквото ще, проклет да е! С какво ще се сражава с мен? Призрачни войскари от Отвъдните земи ли?
— Ами съюзниците на Надрик? Да не би всички да са били толкова ялови, че да имат само по един син? Нямат ли чичовци, които да тръгнат да отмъщават за племенниците си?
Тук Греймин замълча и започна да си поглажда мустаците.
— Ако искаш на това нещо да се сложи край — продължи по-спокойно Беноик, — вземи веднага да изпратиш вестоносци в Дън Девери и да помолиш за намесата на върховния крал. Направиш ли го, ще те подкрепя в тази война не за друго, а заради сигурността на скапания ми племенник. Ако не — веднага ще изтегля хората си и Нед.
Беноик отново прояви великолепната си дарба да изнудва.
— Добре, съгласен съм — рече Греймин. — Още днес ще изпратя вестители.
Кимвайки доволен, Беноик стана и даде знак на Нед и Перин да го последват.
— Идвайте, момчета. Имаме ранени бойци да нагледаме, а и онзи сребърен кинжал заслужава похвала. Той погуби Надрик, така ли? Ха! Това заслужаваше копелето — да го повали някакъв злощастен сребърен кинжал.
Главата на Перин се маеше от изтощение, но той тръгна с него, защото се боеше да каже на чичо си колко слаб се чувства. Намериха Родри да стои до вратата и да се налива с пиво, като да беше вода, а Джил му се усмихваше, сякаш сам беше спечелил битката. Перин въздъхна при мисълта за жестоката несправедливост — че тя обича искрено своя арогантен берсеркер. Намираше я привлекателна — хубаво момиче, полудиво и скитащо на златистия си кон, който така й отиваше — но освен това беше свързана с най-добрия боец, когото някога беше виждал. Колкото и да не му се искаше да си го признае, Перин живееше в ужас от Родри.
— Е, сребърен кинжал, ти заслужи заплатата си двойно. Човек чува за хора с второ зрение, които виждат смърт, корабокрушения и такива ми ти разни зловещи неща, но твоята способност ни беше дяволски полезна.
— Така е, Ваша светлост. Ние, елдидците, сме странна пасмина.
Другите се разсмяха на шегата, но тя накара Перин да изпита още по-голяма тревога. В този сребърен кинжал имаше нещо странно, което не можеше да изрази с думи, но то го тормозеше; тревожеше го подобно на онова чувство, което му показваше, че се отклонява от вярната пътека. За него Родри представляваше нещо повече от опасност; той беше някакъв укор или част от проклятие, или… нещо. Перин се чувстваше толкова объркан, че поклати глава, но това се оказа грешка. Изведнъж помещението се завъртя около него и от никъде се надигна пукаща златиста мъгла. Чу как Нед извика, сетне загуби съзнание. Събуди се за миг, когато Нед и Беноик го сложиха на някакво легло, но още преди да напуснат стаята, вече спеше дълбоко. Спа цял ден и сънува Джил.
На другия ден всички мъже в дъна, които не бяха ранени, потеглиха с благородниците, привидно като почетен ескорт, докато те връщаха телата на Надрик и съюзниците му, но в случай че семейството на Надрик решеше да продължи кръвната вражда, бяха готови за бой. Джил прекара сутринта да помага на Кама, жената на Греймин, да се грижат за ранените — работа, която обикновено се падаше на съпругите на кергонейските лордове, защото в провинцията нямаше достатъчно хирурзи. Когато дойде пладне, и двете се зарадваха на възможността да се измият и да поседнат да хапнат хляб и сирене.
— Благодаря ти за помощта, Джил. Ти доста разбираш от хирургия.
— На драго сърце ви помогнах, милейди. През живота си съм била свидетел на доста кръвопролития.
— Сигурно е така, след като следваш своя сребърен кинжал навсякъде. Той наистина е красавец, нали? Мога да разбера как е успял да завърти главата на едно младо момиче, наистина разбирам, но не съжаляваш ли понякога, че пътуваш с него? Трябва да си оставила много зад себе си заради своя Родри.
— Не съм, милейди. Цял живот съм живяла в нищета. Родри никога не ме оставя да гладувам и това ми стига.
Кама се вгледа в нея; усети, че е постъпила нелюбезно, и леко се усмихна, за да се извини. Джил реши, че е време да смени темата.
— Раната на лорд Перин сякаш зараства добре. Ужасно се радвам. В края на краищата Родри му дължи живота си.
— Това се отнася до всички ни — за момент лицето на Кама потъмня. — Е, неговият клан отглежда упорити мъже, най-упоритите в цял Кергоней, кълна се, а това означава много.
— Така е. Познавате ли добре клана му?
— Познавам го. Леля му и майка му са ми братовчедки или би трябвало да кажа, че майка му ми беше братовчедка, бедничката. Умря преди няколко години, разбираш ли, но с лелята на Перин — Гуерна, често се виждаме. Всъщност тя го е отгледала. Той е последното от седем деца и майка му така и не се оправи след неговото раждане. Трудно го износи, кървеше и много я болеше, а освен това остана в утробата й само седем, а не девет месеца.
— О, Богинята да ми е на помощ! Изненадана съм, че бебето е оцеляло!
— Изненадани бяхме и ние двете с Гуерна. Беше едно мършаво нещичко, но по-здраво от всяко друго седмаче, което съм виждала. Тъй като майка му беше много болна, Гуерна му намери кърмачка и накара момичето да носи денонощно Перо на нещо като превръзка през врата под роклите си, за да му е топло. Момичето седеше край огъня по цял ден и спеше до него нощем. Според мен това го спаси, че беше на топло два месеца — млъкна и се замисли. — Може би трудното начало го е направило толкова странен, бедното момче. Гуерна винаги го е наричала смененото дете. Той кара човека да си мисли за онези стари приказки, в които Дивите открадват човешко бебе и оставят на мястото му някое от своите.
Джил изпита странното чувство, че в случая с Перин старото поверие може да се окаже вярно, но сивото гномче се показа на масата и изгледа Кама така злобно и презрително, като че оплюваше самата идея. То приседна до дъската със сиренето и подпря брадичка на ръчичките си, за да слуша разказа на Кама.
— Не е хубаво от моя страна да говоря за него, след като вече е голям мъж, но ако го беше виждала тогава, щеше да ме разбереш, Джил. Беше такова мършаво момченце и колкото и да го решеше Гуерна, червената му коса винаги приличаше на дроздово гнездо. — Кама се усмихна, сякаш извличаше искрено удоволствие от тези спомени за по-добри времена. — И вечно беше из планината или в гората — всеки път, когато му се отдаваше възможност. Есенно време, щом се зададяха снеговете, плачеше, затова че ще трябва да стои вътре в продължение на месеци. По едно време избяга. Сигурно не е бил повече от осемгодишен. Двамата с Греймин отидохме на гости на Гуерна и Беноик и един ден хванаха Перин да краде медени питки от кухнята. Това го прави от време на време всяко момче, обаче Беноик изпадна в ярост, както понякога му се случва. Щеше да набие момчето, но малкият Нед се моли ли, моли да го пожали и Беноик склони. Да, ама на следващата сутрин нямаше и следа от Перин. Гуерна накара всички в дъна да го търсят, но през двете седмици, които прекарахме там, така и не можаха да го намерят. Гуерна плачеше, убедена, че е умрял от глад или се е удавил. И аз така смятах. Но след това, почти беше станало зима, тя ми изпрати съобщение. Когато паднал снегът, Перин се появил пред портите, мръсен и окъсан, само че добре охранен. Живял три месеца в планината сам-самин.
— О, богове! И какво казал?
— Ами като слушал как всички го наричат смененото дете, си наумил, че трябва да отиде да живее при Дивите, където му било мястото. „Но така и не намерих нито един от тях“, рекло бедното момченце. Гуерна плакала, като го чула да разказва това, и дори Беноик престанал да е суров с него — е, поне за известно време.
Джил би искала да чуе още, обаче предметът на тези спомени се приближи към масата. Гномчето му се озъби и изчезна.
— Перо, трябва да си лежиш в леглото — рече Кама. — Някой от слугите ще ти донесе да ядеш.
— Дяволски скучно е в леглото. Нищо ми няма.
Прихванал ранената си ръка, която висеше на превръзката, Перин приседна от другата страна на масата срещу Джил. Под очите му имаше тъмни сенки, които приличаха на размазани сажди.
— Милорд — обади се Джил, — наистина трябва да почивате.
— Никога няма да се оправя така, запрян като прасе в кочина. Искам да изляза в гората и да поседя там.
След разказа на Кама искането му придоби странен смисъл. От чувство на дълг към мъжа, който беше спасил живота на Родри, Джил оседла сивия му кон, помогна му да го яхне, сетне поведе животното навън от дъна. Излязоха сред нивите и видяха, че от вала беше оцеляла само някаква част; предишния ден хората на Беноик бяха стоварили телата на убитите в рова и го бяха запълнили със струпаната отгоре пръст. Минаха покрай този мрачен белег в почвата, отидоха до окрайнината на гората и намериха място сред разпръснатите борове, където земята беше покрита с иглички, а светлината падаше на снопове. С въздишка на удоволствие Перин седна, облегнал гръб на едно дърво. Сега, когато беше навън, изглеждаше по-добре, лицето му придоби цвят, а очите му заблестяха.
— Чудесно е, че си направи този труд заради мен, Джил.
— О, няма нищо! Дължа ви много за това, че спасихте Родри.
— Не е необходимо. Изминах целия път заради Нед и заради себе си. Какво трябваше да направя? Да лежа там и да ги оставя да ме убият ли? Дори не съм и помислил за Родри, така че няма защо да ми благодариш.
— Не съм срещала човек, който да разсъждава като вас. Съвестен сте като жрец.
— Всички така казват. Исках да ставам жрец, знаеш ли? Чичо ми се ядоса, като ме чу, а баща ми само се изсмя.
— Е, не мога да си представя как Беноик ще позволи на някой от роднините си да служи на Бел, вместо на меча.
— О, не на Бел. Исках да стана жрец на Керун, но така и не можах да намеря дори негов храм.
Джил страшно се изненада. Друго за култа към Керун, освен че е един от мрачните богове от Времето на Зората, който е бил изместен, когато храмовете на Бел и Нуд придобили власт, тя не знаеше. Божеството елен беше господар на лова, докато Бел се грижеше за уседналия живот на земеделеца. Смътно си спомни, че от хората се очаква да дарят първата убита сърна през годината на Керун, но се съмняваше дали някой вече си правеше този труд.
— Той е великолепно божество — забеляза Перин.
— Всички богове са такива — рече Джил за всеки случай, да не би да слушат.
— О, това е така, но Керун е единственият, който… ами, о, ъ, такова, искам да кажа, че сякаш единствен ми подхожда — замисли се продължително. — Или, такова, би трябвало да кажа, че той е единственият бог, на когото аз подхождам. Или нещо такова. Винаги съм смятал, че ако се моля на другите, ще го приемат като обида.
— Какво? О, я стига, не бъдете така суров към себе си. Богинята на Луната е майка на всички нас, а тя и Трите майки ще се вслушат във всяка молитва.
— Не и в моята. А освен това Луната не ми е майка.
Джил предположи, че тази декларация граничи с богохулство, но не знаеше, пък и не я беше достатъчно еня за култа към боговете, за да го отхвърли.
— Ти да не мислиш, че ми харесва да съм такъв — продължи Перин. — Просто го зная вътре в себе си. Керун е единственият бог, който би ме приел. Щеше да ми е приятно да съм негов жрец, да живея някъде из дивотията и да правя онова, което изисква неговото богослужение. Дори не можах да намеря човек, който да знае нещо повече по въпроса.
— Ами тогава може би ще трябва да отидете в Дън Девери. Казвали са ми, че там имало древни храмове, където жреците знаели всичко, което има да се знае. Готова съм да се обзаложа, че има книга или нещо подобно и ще можете да наемете някой, който да ви я прочете.
— Това е идея! — усмихна й се той. — Ти наистина ме приемаш на сериозно, нали?
— Разбира се. Баща ми винаги е казвал, че ако човек иска да стане жрец, боговете ще бъдат благосклонни към онези, които му помагат.
— Баща ти изглежда е чудесен човек. Работата е там, че никой не ме приема на сериозно, дори и Нед. Искам да кажа, че той ме обича, брани ме и тъй нататък, но ме смята за смахнат, разбираш ли, макар и да не си го признава.
— Е, добре, аз не ви смятам за смахнат.
— Наистина ли?
— Наистина. Ще бъда честна с вас. Смятам, че сте ексцентричен човек, но съм срещала и по-странни по дългия път. Та в сравнение с тях вие сте си съвсем обикновен.
Той отметна глава и се разсмя. Смехът му я изненада, защото беше дълбок, равен и наистина изпълнен с веселие, а тя осъзна, че е очаквала да е също така спънат и необикновен, както и говорът му.
— Е, добре, може би наистина трябва да отида в Дън Девери и да видя повече свят — каза накрая той. — Бих могъл да измъкна пари от братята си. Вероятно ще ми дадат малко, просто за да се отърват за известно време от мен, разбираш ли? Благодаря ти, Джил. Не съм се сещал за това. Мразя градовете, а така и не ми е хрумвало, че в тях може да се намери и нещо, което да си струва.
— Аз обаче ги харесвам. Вонят, но там винаги има страшно много неща да се видят въпреки вонята.
Той се усмихна, като я гледаше толкова топло, че тя веднага стана предпазлива, сещайки се, че са сами и никой не ги вижда. Не се боеше от него, защото можеше да му излезе насреща във всякакъв вид бой, но не искаше да го насърчи по никакъв начин в нещо, което щеше да предизвика неприятности с Родри. Не искаше да види бедния Перин убит от нейния ревнив мъж. Усещайки, че настроението й се е променило, той въздъхна и погледна настрани.
— О, ъ, а, такова, може би щях да стана добър жрец. То е сигурно, че не ме бива много за войн.
— Е, хайде, не хвърляйте кал върху името си.
Той кимна разсеяно. Джил зачака да продължи и чака ли, чака, докато след около двайсет минути й стана ясно, че той е способен да седи с часове, без да говори. Не изпитваше интерес към него като към мъж, но като загадка я привличаше.
Тази нощ войската спря да лагерува на около двайсет мили североизточно от дъна на Греймин, на самото място, станало причина за войната. Щяха да останат там и да изпратят вестител до брата на Надрик. Тъй като времето беше топло, каруцата, натоварена с благородните останки, беше оставена доста встрани от лагера и по посока на вятъра. Както забеляза Нед, беше напълно възможно Ейгуик дори да не развие трупа на брат си и да не види как е бил обезобразен.
— Да се надяваме да стане така, милорд — рече Родри. — На какво разстояние е дънът на лорд Ейгуик?
— Само на десет мили. Ако имаме късмет, той ще дойде утре преди залез-слънце.
Върнаха се заедно в лагера, разположен на една поляна. Прахът се сгъстяваше и ставаше кадифеносив, но Родри, разбира се, можеше да вижда много добре благодарение на елфическата кръв, която течеше в жилите му. Когато минаваха покрай един мършав храст, съзря вътре в него да се движи нещо и спря да погледне по-добре, защото не можеше да очаква толкова близо до куп човешки същества да се е скрил заек или друго животно. Свит между разкривените стебла, видя един от Дивите, какъвто преди не беше срещал: почти черен, разкривен гном с дълги зъби, издути очи и червени нокти. За миг той го изгледа с ужас, сетне изчезна.
— Нещо не е наред ли? — попита Нед.
— Няма нищо, милорд. Стори ми се че… о, че някой е изпуснал нещо от багажа, но се оказа просто камък.
По-късно, докато седяха край лагерния огън, Родри определено усещаше, че го наблюдават, но колкото и внимателно да се оглеждаше около себе си, не видя човек или дух да гледа към него.
— Дяволски опасно е да се използват Диви да разузнават — рече човекът, който се наричаше Гуин.
— Зная, но не мога нищо да направя, докато не видя Родри в плът и кръв. — Неговият спътник вдигна поглед от сканиращото огледало, положено върху квадратно парче черно кадифе на масата пред него. — Поне се е измъкнал от обсадата. Тази скапана дребна вражда можеше да ни съсипе плановете.
Гуин само кимна, съзнавайки добре колко малко им оставаше да изгубят дивеча, когото преследваха, защото за малко щеше да го стигне Уирда на боец. Човекът, използващ името Мерик, зави внимателно огледалото и го сложи обратно в тайния джоб на дисагите си. И двамата бяха бардекци, но ги бяха избрали за този лов, защото в семействата им течеше деверийска кръв. Всеки от тях имаше права, тъмнокафява коса и достатъчно светла кожа, за да не бъдат забелязани в кралството, особено в северните провинции, където рядко се виждаха хора от тяхната родина. Всъщност майката на Гуин беше деверийка, продадена от нейния изпаднал в нищета клан като наложница на бардекски търговец. Доколкото си го спомняше, от бардекска гледна точка баща му също беше относително светъл, но беше виждал този човек само няколко пъти, преди него самия да го продадат като нежелано дете-роб на четири годинки. Не знаеше нищо за произхода на Мерик, а дори и истинското му име. Хората, избрани от братството за Ястреби, пазеха тайните си и позволяваха на другите да пазят своите.
— Знаеш ли къде се намира сега?
— Зная — рече Мерик, докато закопчаваше дисагите. — Не е далеч. Смятам, че ще бъде съвсем безопасно за нас да минем оттам утре. Бихме могли да спрем и да позяпаме някоя и друга минута войската. Никой нищо няма да си помисли. Кой пътник няма да спре и да позяпа какво правят благородниците.
— Вярно казваш. А след това?
— Наблюдаваме. Нищо повече. Помни това добре. От нас се очаква само да наблюдаваме отдалеч, докато Родри и момичето не останат сами на пътя. Тогава можем да повикаме останалите и да направим каквото трябва.
— Хубаво, но има нещо в този план, което ме смущава. Прекалено сложен е, оплетен и объркан като преплетените украси, които обичат тук.
— Да, и аз трябва да призная същото, но кои сме ние да спорим с нашите командири?
— Никои, разбира се.
— Шегата ти съвсем не беше смешна.
— Не съм се опитвал да се шегувам.
Гуин усети внезапен трепет на страх, сякаш произнасяйки напълно обикновената фраза „невин“ би могъл да призове Невин в стаята им в хана подобно на демон, който се появява при всяко споменаване на името му. Сетне отпъди нелогичната мисъл. Тя просто показваше притеснението му от объркания план, който стоящите по-горе в кървавата гилдия им бяха възложили да изпълняват. Много им беше лесно на тях, тъй както си седяха в безопасност на островите, да планират пленяването на Родри без използването на оръжие, за да не се привлече вниманието на деомера на светлината.
— Казал ли ти е някой какво се очаква от нас да направим с неговото момиче? — попита Мерик.
— Казаха ми. Да го убием. Ако има време, първо ни се разрешава да се позабавляваме с нея.
— Чудесно. По всички сведения е хубава.
— Но само ако няма опасност. Тя не е важна за онова, което се цели с цялата тази работа, или поне така ми казаха. Просто трябва да бъде отстранена.
Мерик кимна, възприемайки тази нова информация. Стояха прекалено ниско в гилдията на Ястребите, за да им казват нещо повече от онова, което трябваше да знаят. Гуин приемаше невежеството като част от дисциплината, но вътре в себе си се питаше какво имат намерение да правят с Родри кървавите гилдии, след като те най-сетне го закарат в Бардек. Нищо приятно без съмнение, но това не му влизаше в работата. Всъщност нито той, нито Мерик имаха някаква представа кой е наел гилдията им и ги е изпратил с тази задача. Кървавите гилдии приемаха работа от всеки, който можеше да плати висока цена, за което знаеха хора не само в Бардек, но и в Девери.
На другия ден тръгнаха от Бобир — селото, където бяха отседнали, и потеглиха на североизток. Около два часа след пладне стигнаха до широка поляна и военен лагер — пространство, заето от палатки на около трийсет стъпки встрани от пътя, и коне, които пасяха отвъд него. Повечето от бойците седяха на земята и играеха на зарове, но имаше постове, разположени на равни интервали около стана.
— Да се надяваме, че Родри не е някъде отвъд конете — промърмори Мерик.
Изведнъж им се наложи да се притеснят поради далеч по-съществена причина от това къде би могъл да се намира Родри. Както яздеха бавно покрай лагера, спирайки от време на време да зяпат с престорено удивление, чуха някой да вика. Иззад палатките връхлетя в галоп отряд от десет души, раздели се на две и ги заобиколи, преди още да им мине през ума да бягат. Във всеки случай всеки опит за бягство би бил грешка. Водачът на отряда, сивокос мъж в карираните бриги на благородник, насочи коня си към тях.
— Не е необходимо да се притеснявате, момчета — рече той. — Просто искам да зная кои сте и на кого служите.
— Името ми е Гуин, а това е Мерик, милорд, и не служим на благороден лорд. Работим за гилдията на търговците в Лин Ебон, най-вече като охрана на кервани, но те ни изпратиха тук с писма и други подобни неща до новата гилдия в Дън Пир.
— А имате ли нещо, с което да го докажете, момче? Води се война и няма откъде да зная, че не сте шпиони.
Гуин бръкна в ризата си и извади тънка верижка с откраднат печат на въпросната гилдия. Лордът го разгледа, изръмжа одобрително и го върна.
— В такъв случай извинявайте. Продължете, но внимавайте по пътя. Най-вероятно няма да имате неприятности, ала си струва човек да си държи очите отворени.
— Така е, милорд, и ви благодаря.
Лордът махна с ръка, отрядът се раздели и ги пропусна, така минаха право покрай един войн, който според описанието трябваше да е Родри. Късмет, при това голям, помисли си Гуин, но погледна с безразличие към сребърния кинжал и изражението на лицето му не издаде с нищо какво мисли. Родри му отвърна на погледа със същото безразличие, обърна коня си и последва отряда, който се връщаше в лагера. Нито един от двамата не проговори, докато не бяха изминали около миля; тогава Мерик се разсмя, гърлено и мрачно.
— Е, добре, значи. Отсега нататък няма да се налага да пращам Дивите.
— Другите виждали ли са го?
— Не са. Говорих с Бридин чрез огъня снощи и те са все още твърде далеч на юг. На тях няма да им се налага да сканират, освен ако нещо не се случи с мен.
— Няма. Нали затова те придружавам.
— Нагъл си, нали? — Мерик се обърна на седлото и му се усмихна. — Но няма да отрека, че си най-добрият боец в Братството. Остава да се надяваме, че ако се стигне дотам, ще се окажеш по-добър от Родри.
— Да се надяваме, че няма да се стигне, те го искат жив.
През първите няколко дни, след като войската замина и докато в дъна чакаха в напрежение за вести, Джил прекарваше голяма част от времето си с Перин, обикновено в гората. Ако слънцето и чистият въздух можеха да се нарекат лечение, те имаха много по-голямо оздравително въздействие от лежането. Скоро тъмните кръгове под очите му изчезнаха и оставаше по цял ден буден. Но независимо колко време прекарваше с него, тя не изпитваше чувството, че го познава, защото той беше въздържан и затворен в себе си като дивите животни, които толкова много обичаше. След първия им разговор повече не спомена, че копнее да стане жрец на Керун. Когато се опитваше да го заговори за семейството му или за живота в дъна, той винаги се отклоняваше и казваше нещо откачено, което слагаше край на разговора им. Изглежда се радваше на компанията й, но понякога тя се питаше дали не би предпочел да е сам. На третия ден обаче той разкри чувствата си по един тревожен начин.
Следобед тръгнаха на обикновената си разходка, но този път той й каза да заведе коня по-навътре сред дърветата, защото искаше да й покаже мъничко поточе, по брега на което растеше папрат. След като напои сивия жребец, Джил послушно се възхити на папратта и седна до него на хладната сянка.
— Би трябвало скоро да имаме вести от войската — заговори той. — Ако е имало сражение, ще изпратят вестоносец.
— Да се молим да са на път за дома, и то без да ги преследва чужда войска.
— Истината говориш. Макар че… а, ъ, о, такова…
Джил го изчака търпеливо да си събере мислите. Вече започваше да свиква с това той да прекъсва разговора за продължителни периоди от време.
— Ами, такова, чудесно беше да седя с теб в гората. Без съмнение няма да можем да го правим, когато Родри се върне.
— Разбира се, че няма да можем. Понякога Родри става отвратително ревнив, макар и да няма причини за това.
— О, а, ъ, значи няма причини за това?
— Никакви, милорд.
Тя застана нащрек, в очакване да види как ще приеме твърдия й отказ. За момент той се загледа печално в папратта.
— Никакви, така ли? — проговори накрая той. — Наистина ли?
Обърна се към нея и й се усмихна, една особена усмивка, открита и напрегната, която сякаш посегна, обгърна я и я разтревожи с топлина, осезаема като докосване с ръка. С мъка отклони погледа си, а той сложи нежно ръка на бузата й. Тя се изви и му удари ръката, но той се усмихна отново по начин, който го накара сякаш да запламти. Тя го гледаше втренчено, защото за миг вече не беше способна да мръдне. Когато я целуна, устните му бяха меки, нежни, но и чувствени, обещаващи хиляди неща.
— Ти си наистина красива — прошепна той.
С усилие на волята си тя го отблъсна и му се сопна.
— Вижте какво, такива работи между нас повече не може да има.
— А защо да няма?
Усмивката му беше толкова смущаваща, че Джил побърза да стане и отстъпи назад, сякаш беше враг с меч. Той не направи усилие да я последва, а само я гледаше с наведена настрана глава като дете, което пита. Отстъпи още няколко крачки и усети как магията престана да действа.
— Връщам се в дъна — озъби се тя. — Очевидно имате достатъчно сили да яздите сам.
На връщане премисли проблема. Не можеше да е деомер — откъде щеше да го е научил — но пък какво друго би могло да е? След като вече беше на разстояние от него, случката оставаше някак си странно замъглена в съзнанието й, сякаш така и не се беше запечатала в паметта й. Реши, че независимо дали това е деомер или не, вече ще избягва да остава насаме с Перин. Когато той се върна в късния следобед, тя го видя от другата страна на голямата зала. Изглеждаше толкова безразличен, толкова неясен и несръчен, че започна да се чуди дали не е сънувала станалото край потока.
Наклякали насред поляната, лордовете преговаряха. Ейгуик водеше десет от хората си за ескорт, Греймин също десет, един от които беше Родри. Той беше убил брата на Ейгуик и трябваше да присъства, за да го потвърди, ако лордът поиска. Досега Греймин не беше получил възможност да каже нещо, защото основно разговора водеше Беноик.
— Значи е уредено, нали? — рече най-накрая Беноик.
— Уредено е — гласът на Ейгуик прозвуча много уморено. — Ще се подчиня на арбитража на върховния крал — стига да смятам, че е проведен справедливо.
— И аз също — намеси се Греймин, преди Беноик да свари да се съгласи от негово име. — Кълна се в честта на клана си.
— И аз в честта на моя. — Ейгуик въздъхна и се изправи, загледан към цялата войска, която стоеше зад тях. Родри предположи, че преценява с колко души тя превъзхожда малцината бойци, които би могъл да събере. — Изпрати ми хералд, когато дойдат кралските хора.
— Така ще стане. — Беноик се изправи на крака и махна на останалите да станат. — Да си стиснем ръце.
Стиснаха си тържествено ръцете. За момент Ейгуик се забави, оглеждайки десетте бойци около тиерина. Положително знаеше, че един от тях е убил брат му, затова се взираше поотделно в лицата им, като погледът му се задържа малко по-дълго върху Родри. Той пък на свой ред го изгледа смело и видя как устата на лорда горчиво се сви. Имаше само една причина в преговорите да участва сребърен кинжал. Ейгуик рязко се обърна и поведе хората си. Родри изпусна дълга въздишка на облекчение.
— О, та ти си убил копелето в честен бой, сребърен кинжал — обади се Беноик.
— Така е, но все пак е трудно да гледаш в очите роднините на човека, на когото си донесъл неговия Уирд.
Докато възсядаше коня си, за да се върнат в лагера, Родри имаше чувството, че някой го дебне. Обърна се на седлото и се озърна, но всички наоколо възсядаха. Във всеки случай никой не би ме гледал така втренчено, помисли си той, освен ако Ейгуик не може да изпраща отдалеч лоши погледи.
И въпреки това продължи още малко да усеща върху себе си нечий чужд взор, после всичко избледня. По време на дългия път назад към дъна на Греймин изпитваше от време на време чувството, че някой го следи.
— Дяволски се радвам да видя, че ръката ти вече не виси на превръзка — отбеляза Нед.
— И аз също — отвърна Перин.
Взе една кожена топка, натъпкана здраво със слама, и започна да я стиска, за да упражнява пръстите си. Скоро щеше да започне да раздвижва и цялата ръка, но толкова много болеше, че искаше да го отложи за ден-два.
— Ще заздравее ли както трябва? — попита Нед.
— Все още не зная. И без това никога не ме е бивало с меча. Във всеки случай няма да загубя някакво тънко умение.
— Е, мен ако питаш, битката свърши. Ейгуик не може да създаде някакви особени неприятности. Брат му е оголил владенията заради войната си с Греймин.
— Значи чичо ни ще изтегли войската, така ли?
— О, не, няма. Той се забавлява чудесно, като тероризира Греймин и говори вместо него. Но зная, че ти много се измъчваш да стоиш затворен в дъна по този начин. Ако искаш, можеш да си тръгнеш.
— Благодаря ти, но ще остана. Просто в случай… о, ъ, а, такова, че нещо се случи.
— Дори и да започнем отново да се сражаваме, с тази ръка ти няма да можеш да дойдеш с нас.
— Зная. Не е там въпросът, разбираш ли?
— А къде е въпросът?
— Ами, такова, ъ, Джил.
— Какво? Ти си откачил. Родри ще те накълца на парчета! Съвсем не искам да те обидя, защото би могъл да направи същото с мен, при това без да се напъва.
— Не виждам причина да се стигне до открит бой, нали?
— Никаква. То няма причина и слънцето да изгрява всяка сутрин, но все някак си го прави.
С ръце на бедрата Нед оглеждаше Перин, сякаш мислеше как да го удари.
— Готов съм да се обзаложа, че мога да му отнема Джил — обади се Перин.
— Разбира се. Затова съм така дяволски притеснен. О, богове, досега не съм виждал човек, който да има такъв късмет с момичетата като теб. Как го правиш, а?
— Много им се усмихвам и ги лаская. Едва ли е нещо по-различно от онова, което правят повечето мъже.
— Така ли? А защо не ми е вършило същата работа?
— О, вероятно не се усмихваш както трябва. Трябва да… о, ъ, да пуснеш да потече и малко топлина с усмивката. Лесно е, след като веднъж му хванеш колая.
— Тогава ще трябва да ми покажеш как. Но, виж какво, ако заложиш капан за Джил, може да налетиш на вълк.
— Вълкът ще изпълнява заповедите на моя любим братовчед и ще обикаля цял Кергоней с него.
— Не мога да го направя. Не е честно.
— А колко пъти съм лъгал чичо ни заради теб? И това беше нечестно.
— Така е. Толкова ли искаш да прекараш една нощ в леглото на Джил?
— В живота си не съм желал нещо толкова, колкото нея.
— Ах, проклет да си, копеле такова! Хубаво тогава. Ще намерим къде да отидем двамата с Родри.
— Благодаря ти, братовчеде. Най-смирено ти благодаря.
Наложи се да чакат дълго, докато бързият куриер пропътува повече от двеста мили до Дън Девери. Той можеше да се спусне с някой от многото шлепове, които плаваха по Камин Ирейн, но трябваше да се върне на кон. В другите части на кралството, разбира се, имаше гуербрети, които да изслушат тяхната молба, но онези, които някога управляваха Кергоней, бяха водили непрекъснато ненужни войни помежду си, докато накрая крал Марин Втори беше премахнал този ранг през лятото на 962 година. След кървав бунт синът му Касил наложи декретът за премахването на гуербретите да влезе в сила. Оттогава насам кралете лично приемаха васалното подчинение на отделните лордове и отсъждаха по кавгите помежду им.
Докато чакаха, Перин дебнеше Джил, но от почетно разстояние, гледайки да остане сама, без Родри, което рядко се случваше. Тези моменти много трудно се улавяха, защото тя правеше всичко по силите си да го избягва. Тъй като беше първата жена, която се съпротивляваше на необикновеното му привличане, беше озадачен, но съпротивата я правеше още повече желана. Накрая шансът му да предприеме нещо дойде. На залез-слънце на десетия ден куриерът на Греймин се върна с вестта, че кралят благосклонно се е съгласил да отсъди по въпроса. Всъщност по пътя го следваха един хералд и юридически съветник.
— Великолепно! — рече Беноик. — Виж какво, Греймин, трябва да изпратиш почетен ескорт да ги посрещне.
— Точно това се готвех да кажа. Ще бъда много признателен, ако някой от благородните ми съюзници бъде така добър да отиде с бойния си отряд да изпълни тази задача.
Перин хвърли многозначителен поглед към Нед. Той въздъхна.
— С удоволствие ще го направя, Ваша светлост — обади се той. — Останали са ми шест души, както и сребърният кинжал. Това подходящ брой за ескорт ли е?
— Точно такъв трябва да бъде. Ако бойният отряд е прекалено голям, Ейгуик би могъл да претендира, че сме ги сплашвали. Благодаря ти, лорд Нед.
Нед се намръщи по посока на Перин с такъв израз на лицето си, сякаш беше захапал бардекски лимон. Перин само му се усмихна в отговор.
— Е, любов моя, тръгваме на разсъмване.
Джил се вцепени от ужас.
— Чакай, я ми кажи какво не е наред? — поиска да знае Родри. — За нас няма каквато и да е опасност.
— Зная — трудно й беше да говори. — Само дето сме прекалено много време разделени.
— Разбирам те, но получих много бойна плячка и наградата от тиерин Греймин, така че като приключи тази ни работа, ще се настаним за известно време в някой приличен хан.
Тя кимна и се обърна настрани, изкушена да му каже истината — че я е страх да остане сама в един и същи дън с Перин — но това можеше да доведе до кръвопролитие. Не че нямаше да остане доволна да види Перин мъртъв, ала в замяна на това роднините му щяха да убият Родри. Той я прегърна и я притисна до себе си.
— Бързо ще се върна, любов моя.
— Надявам се. — Тя се протегна нагоре и го целуна. — Родо, о, Родо, обичам те повече от собствения си живот.
Както се оказа, отрядът потегли цял час след разсъмване, защото Нед и хората му не можеха да тръгнат от някъде просто и лесно. Когато вече бяха на път, Джил остана дълго време на портите. Искаше й се да ги последва, усещайки деомерския хлад да се спуска по гърба й като предупреждение. Обърна се и видя Перин да й се усмихва. Тя мина покрай него без дори да каже „добро утро“ и побърза да се скрие в безопасност в компанията на лейди Кама и слугините й. Цял ден го отбягваше, а вечерта залости вратата на стаята си отвътре.
На другия ден Перин я хвана сама. Джил беше отишла в конюшните да се погрижи за Изгрев, тъй като никога не го оставяше на мърлявото внимание на конярите. Тъкмо го водеше обратно в чистия му бокс, когато Перин се приближи.
— Добър ден — рече той. — Мислех да изляза малко. Няма ли да дойдеш с мен?
— Няма, милорд.
— Моля ти се, не ме наричай непрекъснато милорд.
Сетне се усмихна с топлата си усмивка, чиято магия започна да се завива около сърцето й.
— Обичам те, Джил.
— Не давам и свинска пръдня дали ме обичате. Оставете ме на мира.
Отстъпи назад и усети вратата на бокса зад себе си. Той отново се усмихна и сложи длан на бузата й — едно докосване, което я изпълни с топлина. Деомер, можеше да е само деомер. Когато я целуна, тя разбра по един кошмарен начин, че отслабва, че е много изкушена да предаде Родри заради този мършав, смахнат, безличен мъж.
— Можем да излезем на поляната — прошепна той. — Колко е хубаво навън, на слънце.
Думите му, самият рационален акт на говор, прекъсна магията. Тя го блъсна толкова силно, че той едва не падна, и се измъкна от него.
— Оставете ме на мира! — озъби му се тя. — Обичайте ме колкото си щете, но аз принадлежа на Родри.
Още щом се върна в голямата зала, страхът й се превърна в омраза, в нещо сляпо и убийствено, защото я беше накарал да се почувства безпомощна — нея, която бе в състояние да се бие с най-добрия боец и да се грижи за себе си по дългия път. Да можеше да го убие и да се измъкне невредима, щеше да го направи. Цял ден го гледаше как я дебне и яростта й растеше. Накрая рано вечерта забеляза, че е напуснал залата. Един слуга й каза, че си е легнал, защото раната му го безпокояла. Добре, помисли си тя, дано да гори като огън! Отпиваше от последната половиница пиво в компанията на останалите жени и почти не слушаше какво говорят. Трябваше да направи нещо във връзка с лорд Перин, реши тя, и тогава най-сетне се сети откъде можеше да потърси помощ. Невин. Разбира се! Той щеше да разбере, да й помогне. Взе един фенер и отиде в стаята си. Щеше да използва пламъка, за да се свърже с него, където и да се намираше.
Влезе в стаята, сложи фенера на пода, сетне залости вратата. Когато се обърна, видя Перин, който седеше съвършено неподвижен в нишана на стената, и затова не го беше забелязала със съзнанието си, изпълнено от деомера. Когато го напсува, той й се ухили, но това беше най-обикновена победна усмивка.
— Махай се! Махай се или ще те изхвърля насила!
— Какъв гаден език имаш, любов моя.
— Не ме наричай така.
— Джил, моля ти се — усмихна й се с омайната си усмивка. — Нека остана при теб тази нощ.
— Няма да стане — рече тя, но чу, че гласът й е колеблив.
Усмихвайки се, все така усмихвайки се, той се приближи до нея. Тя се усети като пияна от медовина, мислите й трудно придобиваха форма, още по-трудно й беше да ги изрази, а когато се опита да се отдръпне, се олюля. Той я хвана за раменете и я целуна, устните му бяха толкова топли и подканящи върху нейните, че тя отвърна на целувката, преди да успее да се възпре. Тялото й беше излязло от контрол, като придошла река. Когато я прегърна и отново я целуна, тя се запита дали от малко момиче, когато е флиртувала, без да знае какво предлага, е пожелавала мъж така, както желаеше него.
— Зная, че искаш да остана — прошепна той. — Ще си тръгна рано. Никой няма да види нищо.
Тогава тя се застави да мисли за Родри и събра достатъчно сила да го отблъсне, но той я хвана за китките и отново я дръпна към себе си. Тя се бореше, ала коленете й сякаш се бяха превърнали в олово, а ръцете й — във вода. Като продължаваше да се усмихва с магическата си усмивка, той я притегли към себе си и отново я целуна. Усети, че отстъпва с една смътна мисъл, че Родри така и няма да разбере. Удоволствието, което изпита, се дължеше колкото на неговите ласки, така и на това, че се бе предала. Тя едва го пусна, за да се пъхнат в леглото, а веднъж легнали, затрепери. Перин не бързаше, целуваше я, галеше я, сваляше дрехите й една по една, сетне продължи още малко да я гали. Когато най-сетне търпеливото му въздържание се пречупи, страстта му беше ужасяваща. На нея й оставаше да се поддаде на своята, да й позволи да съответства на неговата и да я отнесе, където пожелае.
След това остана да лежи в обятията му и да се притиска до него, докато светлината на свещта хвърляше бледа, танцуваща светлина върху един свят, който беше станал странен. Каменните стени бяха оживели, набъбваха и се свиваха ритмично, сякаш дишаха. Самата светлина подскочи и пламна сякаш идваше от голям огън и падаше върху стъклени късове. Ако не я беше целунал отново, щеше да се изплаши, но неговото любене прекалено обсебваше вниманието й, за да мисли за нещо друго. Когато свършиха, заспа в обятията му.
Няколко часа по-късно внезапно се събуди и го намери да спи до нея. Във фенера остатъкът от свещта гаснеше сред локва от восък. За момент се почувства толкова объркана, че се почуди какво прави той там, но малко по малко си спомни. Едва не се разплака от срам. Как можа да предаде своя Родри? Как можа да се държи като пачавра с един мъж, когото ненавиждаше? Тя седна и го събуди с думите:
— Махай се от тук. Не искам повече да те виждам.
Без да спори, той стана и започна да си търси дрехите. Тя се облегна на стената, защото стаята се въртеше около нея. Всеки звук, всяко шумолене, което идваше откъм него, беше неестествено силно и отекваше десетократно по-силно. Накрая свърши.
— Наистина те обичам — рече покорно той. — Няма да си поиграя с теб веднъж, а сетне да те изоставя.
— Махай се! Махай се веднага!
С театрална усмивка той се измъкна навън, затваряйки вратата зад гърба си. Джил падна на леглото, притисна към себе си възглавницата и хлипа в нея, докато плачът я изтощи и тя заспа. Когато се събуди, през прозореца на стаята й се изливаше слънчева светлина, гъста като поток от мед. Дълго време лежа, чудейки се как светлината е станала твърда. Очуканият фенер от пютер блестеше като най-фино сребро и дори изглеждаше, че сивият камък на стените пулсира с чудесна светлина. Облече се малко трудно, защото групите петна и изтеглените нишки на дрехите й привличаха вниманието й, сякаш бяха най-фина бродерия. Отиде до прозореца и си помисли, че не е виждала такъв хубав летен ден — небето блестеше ярко, подобно на сапфир. Долу в двора конярите се грижеха за конете и звукът от копита по калдъръма се издигаше към нея като звънтенето на камбани. На перваза се появи гномчето й.
— Знаеш ли как се опозорих?
Изгледа я, без нищо да разбира.
— Добре. О, богове, може би ще мога да живея след станалото, а може би няма да мога. Моли се Родри никога да не разбере.
Озадачено, мъничкото същество клекна и започна да си рови между пръстите на краката. Тя осъзна, че кожата му съвсем не е изцяло сива, както винаги си беше мислила, а е съставена от цветове, много мънички петънца от различни цветове, които отдалеч се сливаха и изглеждаха сиви. Така беше заета да го разглежда, че не чу вратата да се отваря, докато не стана твърде късно. Обърна се рязко и видя Перин да й се усмихва. Ръцете му бяха пълни с диви рози.
— Набрах ги на поляната за теб.
Джил се готвеше да му ги хвърли в лицето, но видът им я привлече. Трябваше да ги вземе, да ги разгледа, защото бяха най-красивите, които беше виждала, листенцата им имаха цвета на кървава дъга — непрекъснато се променяха и блестяха, докато средата им беше пламтящо злато.
— Трябва да поговорим — рече той. — Нямаме много време. Трябва да направим планове.
— Какво? Планове за какво?
— Ами не можем да останем тук, докато се върне Родри.
— Никъде няма да отивам с теб. Не те ща повече в леглото си.
Но той се усмихваше и този път, след като се бяха любили, тя усети стократно по-силно магичното му очарование. Докато мислите й се блъскаха, разбра, че е установил връзка с нея и през тялото й протича някаква странна сила. После я хвана за раменете и я целуна, мачкайки между тях цветята, от които се разнесе облак аромат.
— Толкова много те обичам — каза той, — че никога няма да те пусна да си отидеш. Ела с мен, любов моя, ела в планината с мен. Там ни е мястото. Ще пътуваме заедно цяло лято.
През ума на Джил премина една последна свързана мисъл: той не беше смахнат, а направо луд. Сетне я целуна и стана прекалено трудно да мисли.
Бойният отряд на лорд Нед срещна хералда на краля на около ден и половина път от дъна. Родри яздеше до негово благородие, когато превалиха малка височина и видяха на пътя под тях кралските емисари, до един възседнали бели коне с червени чулове, прикрепени с позлатени катарами. Начело вървеше хералдът и носеше жезъл от полиран абанос със златен връх, от който висяха сатенени панделки. Зад него яздеше възрастен мъж в дълга тъмна туника и сива наметка на юридически съветник, а до стареца имаше паж на бяло пони. Шествието завършваха четирима войскари от собствения отряд на краля, които носеха лилави наметки, а ножниците им бяха обточени със злато. Нед ги зяпаше с отворена уста.
— О, богове — рече немощно той. — Трябваше да накарам бойците да си облекат чисти ризи.
Двете групи конници се срещнаха на пътя. Когато Нед се представи, хералдът — рус млад мъж, чиято горна устна се беше удължила от горделивост — го огледа за момент, който продължи толкова дълго, колкото му позволяваше възпитанието.
— Смирено благодаря за честта, ваше благородие — рече накрая той. — Сърцето ми ликува, че тиерин Греймин приема мисията ни сериозно и със съзнание за нейното значение.
— Е, разбира се, че е така — изтърси Нед. — Иначе защо щеше да изпраща скапаното искане, а?
Хералдът си позволи лека, ледена усмивка. Родри подбутна коня си напред, направи изящен лек поклон от седлото и се обърна към него.
— О, почитан глас на краля, приветстваме ви и се кълнем, че няма да пожалим живота си, за да бъде пътят ви безопасен.
Хералдът се поклони, очевидно с облекчение, след като се намери някой, който знаеше обредните поздрави, дори ако този някой беше сребърен кинжал.
— Покорно благодаря — рече той. — А кой си ти?
— Човек, който обича своя суверен повече от собствения си живот.
— Тогава ще бъдем поласкани да яздим с вас по пътя си към справедливостта.
— Нека кралската справедливост бъде вечно жива в тази страна.
Наложи се Родри да обясни на Нед как да разположи хората си — той трябваше да язди наред с хералда, а бойният му отряд да застане зад войскарите на краля. Самият Родри имаше намерение да заеме най-скромното място в самия край, но докато минаваше покрай колоната, съветникът улови погледа му и му даде знак да застане до него.
— Така значи, Родри Мелуейд — рече той. — Вие сте все още жив. Ще кажа на благородната ви майка, когато отново се видим в двора.
— Ще съм ви много благодарен, господине, но имал ли съм честта да се запозная с вас? Клетникът аз, боя се, че съм забравил името ви.
— О, съмнявам се дали някога си го знаел. Казвам се Кунвелин и познавам относително добре милейди, майка ви. — Той огледа проницателно Родри за момент. — Наистина сърцето ми се радва да ви видя жив и здрав. Без съмнение не сте чули новините от Аберуин.
— Нищо не съм чул, добри човече, освен по някоя откъслечна вест, която научавам от пътници.
— Аха. Втората жена на брат ви изглежда ялова, докато отхвърлената лейди е родила чудесен здрав син.
Родри изпсува под нос, по най-неподобаващ на възпитанието начин, но съветникът само се усмихна. Това беше момент, който щеше да помни цял живот, момент така невероятен, като че слънцето е изгряло внезапно на среднощното небе, превръщайки с магията си нощта в ден. Когато Рийс умреше, той щеше да е наследникът на Аберуин. Сега вече можеше да си позволи да се надява на онова, на което отдавна беше престанал да разчита — да го извикат да се върне. Аберуин беше такъв важен ран, че сам кралят би могъл да се намеси, за да върне у дома наследника от дългия му път.
— Бих ви посъветвал да се пазите колкото е възможно — рече Кунвелин. — Имате ли достатъчно пари?
— Напълно достатъчно.
— Добре. Тогава може би няма да ви се налага да се наемете веднага.
— Така ще направя, добри човече.
Родри копнееше от дъното на сърцето си да зададе още въпроси, но знаеше, че дворцовата закалка на стареца няма да позволи повече отговори. Известно време яздиха мълчаливо; после Кунвелин се обърна към него.
— Между другото дъщеричката ви е добре. Лейди майка ви я държи непрекъснато до себе си.
Родри трябваше да се замисли, преди да си спомни за копелето, с което беше оплодил едно момиче от народа. Преди колко години беше това, запита се той. Три, може би. И побърза да каже:
— Това е много мило от страна на госпожа майка ми. А какво име носи?
— Рода, да пази живо името на баща си.
— Разбирам. Майка ми винаги е знаела как да дразни Рийс.
Съветникът си позволи съвсем бегла усмивка.
Родри прекара остатъка от пътуването изпълнен с бясно нетърпение да съобщи на Джил новините от съветника. Ако разбираше добре намеците, те скоро щяха да се върнат в Елдид, за да заживеят удобно и в разкош, какъвто той приемаше, че тя иска. И тя вече щеше да е нещо повече от негова любовница. Вече не беше разглезен по-малък син, на когото му трябва силна жена, за да му държи юздите; той беше мъж от когото имат нужда, мъж в състояние да предявява искания. Щеше да й осигури титла, да й даде земя като дар за зестра и да се ожени за нея, независимо какво мислеха по въпроса майка му и кралят.
Късно в един чудесен слънчев ден хералдът и неговият ескорт стигнаха в дъна на Греймин. Докато копитата на конете тропаха през портите, Родри се оглеждаше за Джил. Дворът беше пълен с войскари, които образуваха нещо, което можеше да мине за строй, а в същото време двамата тиерини стояха на вратата на броха, за да приветстват почетните си гости. В бъркотията не видя и следа от нея, нито пък дойде да го посрещне в конюшнята, когато настаняваше своя кон и този на Нед. Беше доста засегнат, но не се замисли особено, приемайки, че лейди Кама я държи край себе си по някаква причина, докато Нед не дойде забързан в конюшнята.
— Милорд — попита Родри, — Джил в голямата зала ли е?
— Няма я там. А Перин тук ли е?
— Няма го. Не е ли при другите благородници?
Устните на Нед побеляха.
— О, в името на черните топки на Адовия властелин! — изръмжа Нед. — Да не би той да е… скапаният му малък пор… о, проклет да е, мъдото му скапано!
— Милорд, какво означава всичко това?
— Все още не зная. Върви с мен.
Родри се помъкна след Нед, докато той търсеше из голямата зала Кама и най-накрая я намери да дава заповеди на слугите за предстоящия пир. Когато Нед я хвана за ръката, тя забеляза Родри и ахна съвсем лекичко.
— О, боговете да са ми на помощ — рече тя. — Но трябва да знаете какво е станало и колкото по-рано, толкова по-добре. Нед, ако някога пипна това скапано копеле, братовчед ти, ще го смажа от бой.
— А аз ще го държа през това време. Какво е направил с Джил?
Кама хвана майчински ръката на Родри, а големите й тъмни очи бяха изпълнени с извинение.
— Родри, твоята Джил я няма. Единственото, което мога да си помисля, е, че е тръгнала с Перин, защото той изчезна един час след нея. Искрено ти казвам, че ме боли за теб.
Родри отвори уста и отново я затвори, сетне стисна дръжката на меча си толкова силно, че навитата кожа по него се заби в дланта му. Нед беше побелял като смъртник.
— Знаехте ли нещо за това? — изръмжа Родри.
— О, ъ, а, такова, всъщност не. Искам да кажа, о, Богове! Знаех, че харесва момичето ти, но не съм си представял, че ще излезе нещо от това.
С огромно усилие на волята си Родри си напомни, че би било непочтено да го убие пред една дама.
Кама раздруса леко ръката му.
— О, я стига — рече тя. — Та кой с всичкия си би предположил, че Джил би напуснала мъж като теб заради някакъв Перин?
Гордостта му беше удовлетворена поне дотолкова, че да пусне дръжката на меча.
— Я ми кажете, знае ли чичо ми за това? Не мога да повярвам, че би оставил Перо да извърши нещо толкова непочтено.
— А защо смяташ че скапаният ти братовчед се измъкна като невестулка? Беноик тръгна след него с няколко от хората си, но Перин е забил в гората. И следа не намерили от него.
Нед понечи да отговори, сетне не му оставаше нищо, освен да гледа втренчено Родри. Бяха в ужасно положение и двамата го знаеха. Ако Родри се закълнеше да отмъсти с кръв в присъствието на лорда, той щеше да е заставен от честта си да не му позволи да тръгне — стига да може. Страхът в очите на Нед му донесе удовлетворение.
— Хей, вие? — отекна ревът на Беноик. — Какво става тук?
С ръце на бедрата тиеринът се приближи с широки крачки и застана помежду им.
— Да разбирам ли, че Родри е узнал истината?
— Узна я — отвърна Кама.
— Хм! Сега слушай, Нед, твоят червясал братовчед е постъпил лошо и ти го знаеш не по-зле от мен. От друга страна, сребърен кинжал, тя не ти е законна съпруга, затова нямаш право да го убиеш. Пребий го от бой, разбира се, но не го убивай. Ще ми се закълнеш ли тържествено, че няма да го убиеш, нито осакатиш? Ако се закълнеш, ще тръгнеш оттук с моята благословия и още малко пари. Не го ли направиш, няма въобще да потеглиш.
Родри огледа залата, пълна с въоръжени мъже.
— Виж какво, ела на себе си, момчето ми — продължи Беноик. — Дяволски добре зная, че първата мисъл в главата на един мъж в такъв момент е да пролее кръв. Но се запитай — ако прережеш гърлото на Джил, няма ли пет минути по-късно да плачеш?
— Ами, Ваша светлост, така и ще бъде.
— Добре. Чувствам срама, който племенникът ми лепна на своя клан. Искаш ли си я обратно или не? Ако не, тогава ще ти платя цената на булката, сякаш ти е била жена. Ако я искаш обратно, закълни ми се и тръгвай с моята благословия.
Изправен пред тази безукорна справедливост, Родри усети как яростта му се укроти. На нейно място дойде хладният разум и му подсказа нещо друго и това друго едва не го накара да се разплаче — Джил вече не го обичаше.
— Е, Ваше сиятелство, ако щете ме сметнете за глупак, но си я искам. Искам да й кажа едно-две неща и в името на всички богове от Отвъдното, ще я намеря, дори цяло лято да я търся.
— Ето ти късмет — обади се Мерик.
— Да, в известен смисъл — рече Гуин. — Наистина няма да трябва да се занимаваме с момичето, но Родри ще тръгне след нея, а не в посоката, в която искаме ние.
— Охо, така ли? Помисли, младежо. От всичко онова, което успях досега да разбера, този Перин познава гората като цицката на майка си. А какво знае човек като Родри за нея? Докато е бил лорд, е имал горски и пазачи на дивеча да се грижат за тези неща, а сребърните кинжали предпочитат да вървят по пътищата — усмихна се нежно. — Ще поговоря с Бридин чрез огъня за това, но смятам, че сме открили идеалната стръв, за да примамим нашата птичка до брега. Единствените следи, които ще открива, ще са онези, които му подаваме ние.