Ерик Лустбадер
Наследството на Борн (9)

Осма глава

Жак Робине обичаше да прекарва утрините със съпругата си, да пият кафе с мляко, да преглеждат пресата, да обсъждат икономически въпроси, да си говорят за децата и за това как върви животът на един или друг приятел. Никога не дискутираха професионалните му ангажименти.

По неписан, но строго спазван закон Робине не се появяваше на работа преди обяд. Пристигаше в офиса си и час-час и нещо преглеждаше документи, вътрешна кореспонденция и тъй нататък, при нужда отговаряше на имейли. Телефона вдигаше секретарката му, записваше обажданията, а когато по нейна преценка се появеше нещо спешно, му предаваше съобщения. В това, както и във всичко останало, което вършеше за шефа си, тя бе безупречна. Той лично я бе обучил и бе възпитал у нея безпогрешни инстинкти.

Преди всичко беше безкрайно дискретна. Това означаваше, че Робине спокойно можеше да сподели с нея къде възнамерява да обядва с любовницата си — било то в някое тихо бистро или в апартамента й в четиринайсети район. Обедите на Робине по традиция се проточваха доста дълго, дори по френските стандарти, така че беше важно да е намираем при нужда. Следобед рядко се връщаше в офиса преди четири, но пък често оставаше на бюрото си до полунощ, за да кореспондира с колегите си в Америка. Официално Робине се водеше министър на културата, но всъщност беше шпионин от най-високо ниво — докладваше директно на френския президент.

Този път по изключение излезе да вечеря навън, защото следобедът му беше толкова уморителен и трескав, че се наложи да отложи уговорена за през деня среща за по-късно вечерта. Информацията, която получи следобед, го засягаше пряко. Американските му приятели предадоха съобщение за елиминиране. Когато разбра името на обекта, обявен за унищожаване, кръвта замръзна в жилите му — беше Джейсън Борн.

Робине се запозна с Борн преди няколко години, при това не къде да е, а в балнеосанаториум. Беше си резервирал стая за уикенда в курорт с минерални бани край Париж, за да прекара малко време с тогавашната си любовница — балерина, миньонче с ненаситни апетити. Робине още си спомняше с възхищение и любов изящното й гъвкаво тяло. Както и да е, с Борн се запознаха в сауната, завързаха разговор. Впоследствие за свой конфуз французинът установи, че новият му познайник е бил изпратен по дирите на двоен агент, жена. Обектът беше локализиран и елиминиран, докато Робине беше на процедура — зелена кал, ако не го лъжеше паметта. Оказа се, че задачата на двойния агент е била да се престори на терапевтка при някоя от процедурите на Робине и да го убие. А нима масажната маса не е мястото, където човек е най-уязвим? Е, не му оставаше друго, освен да покани Борн на разточителна почерпка. Същата вечер, докато ядяха гъши дроб, телешки бъбреци в горчичен jus^[1] и tarte Tatin^[2], всичко това обилно полято с три великолепни бутилки от най-изисканото червено „Бордо“, откриха душите си един пред друг и станаха приятели.

Чрез Борн Робине се запозна с Александър Конклин и стана неговата френска връзка при операциите на Ке д’Орсе и Интерпол.

В крайна сметка фактът, че министърът имаше пълно доверие на секретарката си, се оказа шансът на Джейсън Борн. Робине си пиеше кафето и похапваше бутерки в „При Жорж“ в компанията на Делфин, когато секретарката му звънна. Харесваше този ресторант както заради храната, така и заради местоположението му. Намираше се точно срещу Борсата — френския еквивалент на нюйоркската стокова борса — и обичайната клиентела се състоеше от бизнесмени и брокери, хора далеч по-дискретни от склонните към клюкарстване политици, с които Робине бе принуден да общува.

— Търси ви един човек — чу се гласът на секретарката му. За щастие, приемаше обажданията му в извънработно време на домашния си телефон. — Твърди, че е спешно.

Робине се усмихна на Делфин. Любовницата му беше елегантна и красива зряла жена, пълната противоположност по външен вид на съпругата му, с която живееше от трийсет години. Тъкмо водеха изключително приятен лек разговор за Аристид Майо, чиито пищни женски фигури красяха градината на Тюйлери, и за Жул Масне, чиято опера „Манон“ и двамата считаха за незаслужено прехвалена. Робине наистина не можеше да разбере американците, които масово се увличаха по девойки в крехка възраст. Мисълта да си хване за любовница момиче на възрастта на дъщеря му го плашеше, пък и му се виждаше непрактична. Какво, да му се не види, може да си говори човек с едно девойче на кафе и бутерки.

— Представи ли се? — каза в телефона.

— Да. Джейсън Борн.

Пулсът на Робине се учести.

— Свържи ме — каза веднага. След това, тъй като беше недопустимо човек да говори толкова дълго пред любовницата си, се извини и излезе в приятно мъгливата парижка вечер, в очакване да чуе гласа на стария си приятел.

 

 

— Скъпи ми Джейсън. Откога не сме се чували?

Гласът на Жак Робине му подейства ободряващо. Най-сетне да поговори с човек, който няма намерение — поне така се надяваше! — да го убива. Караше по „Белтуей“ с друга открадната кола, с която се бе сдобил на път за срещата си с Дерон.

— Честно да ти кажа, нямам представа.

— Сигурно от години, представяш ли си? — продължи Робине. — Но трябва да ти призная, че благодарение на Алекс следях изкъсо как вървят нещата при теб.

Първоначалната тревога на Борн се изпари напълно.

— Чул си за Алекс, Жак.

— Да, mon ami^[3]. Шефът на ЦРУ разпрати по цял свят заповед за елиминирането ти. Но аз не вярвам на нито една дума от казаното. Не е възможно ти да си убил Алекс. Знаеш ли кой го е направил?

— Опитвам се да разбера. Това, което знам със сигурност до момента, е, че е възможно да е замесен човек, на име Хан.

Тишината от другата страна на линията се проточи толкова, че Борн не издържа.

— Жак? Там ли си? — попита.

— Да, mon ami. Просто съм изненадан, извинявай. — Робине въздъхна дълбоко. — Въпросният Хан ни е известен. Изключително подготвен професионален убиец. По наши данни в списъка му има десет първокласни удара из цял свят.

— Какви са жертвите му?

— Главно политици — президентът на Мали примерно, — но се случва да убие и някой преуспял бизнесмен. Доколкото успяхме да разберем, не е обвързан нито политически, нито идеологически.

— От най-опасния тип убийци.

— Несъмнено, mon ami — потвърди Робине. — Подозираш, че той може да е убил Алекс, така ли?

— Допускам го — отвърна Борн. — Попаднах на него в имението на Алекс броени минути след като бях открил труповете. Мисля, че той е извикал полицията, защото се появиха почти веднага — все още бях в къщата.

— Класически капан — заключи Робине.

Борн замълча, мислите му бяха заети с Хан, който имаше възможност да го застреля още в двора на университета и после още веднъж — от удобната си позиция за атака в короната на върбата. Фактът, че не го стори, бе много показателен за Борн. За Хан това очевидно не беше поредната мисия. В преследването му имаше и подчертан личен мотив, отмъщение, чиито корени вероятно трябваше да се търсят някъде из джунглите на Югоизточна Азия. Най-логичното предположение беше, че Борн е убил бащата на Хан. И сега синът е тръгнал да търси възмездие. Защо иначе ще е толкова вторачен в семейството на Борн? Защо ще пита защо Борн е изоставил Джейми? Тази теория пасваше идеално на обстоятелствата.

— Какво друго можеш да ми кажеш за Хан?

— Не знам много — отвърна Робине. — На двайсет и седем години е.

— Изглежда по-млад — размишляваше на глас Борн. — Освен това ми се струва, че има нещо азиатско.

— Говори се, че е наполовина камбоджанец, но знаеш колко може да се вярва на слуховете.

— А другата половина?

— Можем само да гадаем. Като характер е саможив, нямаме информация за склонности и пороци, не се знае къде живее. Появи се на сцената преди шест години с убийството на премиера на Сиера Леоне. Дотогава сякаш не бе съществувал.

Борн хвърли поглед в огледалото си за обратно виждане.

— Значи е извършил първото си официално убийство на двайсет и една.

— Май ще се позабавляваш добре — рече сухо Робине. — Виж, Джейсън, що се отнася до този Хан, нямам думи да ти опиша колко е опасен. Ако е замесен по някакъв начин, трябва да бъдеш свръхвнимателен.

— Звучиш ми уплашен, Жак.

— Така е, mon ami. Щом става въпрос за Хан, не е срамно да изпитваш страх. Това важи и за теб. Здравословната доза страх прави човека предпазлив, а повярвай, сега е време да сме предпазливи.

— Ще го запомня — рече Борн. Престрои се, като внимаваше да не изпусне своя изход. — Алекс е работел върху нещо. Имам подозрения, че убийството му може да е свързано с това. Да имаш някаква представа с какво се е занимавал в последно време?

— Видяхме се в Париж преди около половин година. Вечеряхме заедно. Останах с впечатлението, че е ужасно зает. Но нали си го знаем — нищо не можеш да измъкнеш от него. — Робине въздъхна. — Смъртта му е ужасна загуба за всички ни.

Борн слезе от „Белтуей“ при изхода за шосе 123 и пое към търговския център „Тайсънс Корнър“.

— NX20 — да ти говори нещо?

— Само с това ли разполагаш — NX20?

Зави към централния паркинг на „Тайсънс Корнър“ и се качи на ниво С.

— В общи линии — да. Би ли проверил едно име — доктор Феликс Шифър. — Повтори му го буква по буква. — Работи за АМИПО.

— Виж, това вече е информация. Ще видя какво мога да направя.

Докато слизаше от колата, Борн му даде номера на мобилния си телефон.

— Налага се да отскоча до Будапеща, Жак, но почти свърших парите.

— Нямаш проблеми — отвърна Робине. — Старата уговорка важи ли?

Борн нямаше никакъв спомен за каквато и да е уговорка, но тъй като бързаше, се съгласи.

— Bon^[4]. Колко ти трябват?

Взе ескалатора и мина през вътрешния двор на магазина „Авиари Корт“.

— Сто хиляди ще ме оправят. Ще отседна в грандхотел „Данубиус“ под името на Алекс. Пусни пратката до поискване.

— Mais oui^[5], Джейсън. Ще действам точно по предписанията ти. Мога ли да ти помогна с още нещо?

— Засега не — Борн забеляза Дерон пред себе си, седеше пред магазин с надпис „Драй Айс“. — Благодаря ти за всичко, Жак.

— И не забравяй, mon ami — пази се. От този Хан може да се очаква всичко — предупреди го Робине, преди да затвори.

 

 

Дерон вече бе забелязал Борн и тръгна бавно, за да му даде възможност да го настигне. Беше слабоват мъж с шоколадов загар, скулесто лице и будни, живи очи. Носеше шлифер, елегантен костюм и лъскаво куфарче, което му придаваше подчертано делови вид. Щом двамата се изравниха, той се усмихна. Тръгнаха рамо до рамо из търговския център.

— Радвам се да те видя, Джейсън.

— За жалост при доста напрегнати обстоятелства.

— Да му се не види — засмя се Дерон, — защо се виждаме само като стане напечено!

Докато разговаряха, Борн оглеждаше внимателно периметъра, преценяваше възможностите за бягство, проверяваше лицата на минувачите.

Дерон отключи куфарчето си и подаде на Борн тънък пакет.

— Паспорт и лещи.

— Мерси. — Борн прибра пакета. — Ще си получиш парите до седмица.

— Няма проблем. — Махна с артистичната си ръка с дълги пръсти. — При мен винаги имаш кредит. — Подаде на Борн още нещо. — Напечените ситуации изискват извънредни мерки.

Беше пистолет.

— От какво си го направил? Страхотно е лек!

— Керамика и пластмаса. Разработвам го вече няколко месеца — отвърна Дерон с нескрита гордост. — За далечна стрелба не става, но на близо е супер.

— Пък и няма да го засекат на летището — додаде Борн.

Дерон кимна.

— Имам и патрони — подаде му кутийка. — Керамика с пластичен връх, малък калибър. Има и друго предимство… виждаш ли тези отвори върху цевта — разсейват шума при изстрелването. Стрелбата е почти безшумна.

— Това не намалява ли ударната сила? — смръщи чело Борн.

— Добрата стара балистика, мой човек — засмя се Дерон. — Повярвай ми, уцелиш ли някого с това, няма да мръдне.

— Ти си човек с необикновени способности, Дерон.

— Ами такъв съм си. — Фалшификаторът въздъхна дълбоко. — Да копираш стари майстори е очарователно, признавам. Нямаш представа колко много научих, докато изучавах техниките им. От друга страна, светът, който ти разкри пред мен — свят, който малцина освен нас познават… Ето това аз наричам предизвикателство. — Беше излязъл вятър, влажен предвестник на промяната, Дерон се сгуши в яката си. — Признавам, някога тайничко се надявах да продавам някои от най-необикновените си произведения на хора като теб. — Поклати глава. — Вече не. Сега работя единствено за забавление.

Борн забеляза мъж в тренчкот да се спира пред една витрина и да пали цигара. Задържа се там повечко време, загледан в мострите. Проблемът беше, че в магазина се продаваха дамски обувки. Борн направи на спътника си знак с ръка и двамата свирнаха наляво, отдалечавайки се бързо. Борн се възползва от гладките повърхности, покрай които минаваха, за да види какво става зад тях. Мъжът с тренчкота беше изчезнал.

Борн опипа пистолета, който му се стори лек като перце.

— Колко? — попита.

Дерон сви рамене.

— Това е прототип. Да се уговорим така — ще определиш цената в зависимост от това каква работа ти е свършил. Разчитам на коректността ти.

 

 

Когато пристигна в Будапеща, Итън Хърн дълго време не можа да свикне с факта, че унгарците са колкото лишени от въображение, толкова и буквални. В подкрепа на това му впечатление, бар „Ъндърграунд“ се намираше в подземието на старо кино в Пеща, на улица „Терез Кьорута“ № 30, и беше кръстен на популярния едноименен филм на не по-малко популярния режисьор Емир Кустурица. По скромното мнение на Хърт барът беше постмодерен в най-пошлия смисъл на думата. По тавана се кръстосваха стоманени греди, между тях се въртяха огромни заводски вентилатори и с мъка раздухваха натежалия от дим въздух над главите на посетителите, които пиеха и танцуваха. Но най-ужасното беше музиката — поне според Хърн. Шумна и какофонична смесица от тягостен гръндж и запотен фънк.

Странно, но Ласло Молнар като че ли не обърна внимание на всичко това. Напротив, изяви желание да се настанят насред поклащащата се пасмина — явно не му се прибираше у дома. Създаваше впечатление на чувствителен и избухлив човек — поне според преценката на Хърн, — смехът му беше рязък и стържещ, погледът му обикаляше трескаво помещението, без да се задържа задълго върху нищо и никого, сякаш той носеше в сърцето си дълбока и мрачна тайна. Професията на Хърн го сблъскваше с много пари. Не за пръв път се запита дали всичкото това изобилие и охолство не оказва разрушително влияние върху човешката психика. Може би липсата на стремеж към забогатяване у него се дължеше именно на това.

Молнар настоя да почерпи. Избра отвратително сладък коктейл, наречен „Козуей Спрей“ — уиски, сода с джинджифил, портокалов ликьор и лимон. Намериха си маса в един ъгъл, където беше толкова сумрачно, че едва виждаха менюто пред себе си, и продължиха разговора си за опера, който в тази обстановка звучеше абсурдно.

Хърн забеляза Спалко едва на второто питие — мярна го в тълпата в другия край на заведението. Придружаваха го двама мъже. Тримата не се вписваха в атмосферата на клуба, но пък, помисли си Хърн, двамата с Ласло Молнар също не изглеждат много-много на място тук. Спалко го отведе в един мрачен коридор, осветен от мънички като топлийки крушки. Отвори тясна врата, Хърн предположи, че води към кабинета на управителя. Озоваха се в празна стая.

— Добър вечер, Итън — усмихна се Спалко, докато затваряше вратата зад себе си. — Както виждам, си заслужи хонорара. Браво!

— Благодаря, сър.

— Е, оттук поемам аз — сърдечно продължи Спалко.

През стените тътнеха баси — разтърсващи до мозъка на костите.

— Не искате ли да ви запозная?

— Не е нужно, уверявам те. Време е да се прибираш и да отдъхнеш. — Погледна си часовника. — Всъщност, като гледам колко е часът, защо утре не си вземеш почивен ден.

Хърн се изопна.

— Не бих си позволил…

— Напротив, Итън, би си позволил — изсмя се Спалко. — Настоявам…

— Но нали сам казахте, че понякога…

— Виж, момчето ми, аз съм този, който определя политиката на фирмата, и пак аз съм този, който казва кога се правят изключения от общите правила. Щом пристигне разтегаемият ти диван, прави каквото искаш, но утре да те няма на работа.

— Добре, сър. — Младежът наведе глава, ухилен до ушите. Не беше си взимал почивен ден от три години. Да прекара цялата сутрин в леглото, без да прави нищо, освен да разгръща вестника и да си маже мармалад върху препечена филийка — звучеше фантастично. — Благодаря ви, сър. Не можете да си представите колко съм ви задължен.

— Ами върви тогава. Когато се върнеш на работа, ще съм готов с отговора и коментарите върху презентационното ти писмо. — Изведе Хърн от задушния кабинет. Щом младежът се заизкачва към изхода, кимна на двамата си придружители и те потънаха в подивялата тълпа.

Ласло Молнар вече бе започнал да се оглежда през пелената от дим и разноцветни светлини за новия си приятел. Останал сам, отначало той ангажира вниманието си с въртящото се дупе на девойчето с къса пола наблизо, но след известно време забеляза, че приятелят му доста се позабави. Изненада се, когато вместо младежа на масата му се появиха двама мъже и се настаниха от двете му страни.

— Какво става тук? — Гласът му трепереше от страх. — Какво искате?

Двамата мълчаха. Този отдясно го сграбчи с такава сила, че Молнар потрепери. Беше твърде стреснат, за да изкрещи, а и да го беше сторил, невъобразимата шумотевица в клуба щеше да погълне вика му. Така че той стоеше вцепенен, докато мъжът отляво заби спринцовка в бедрото му. Всичко свърши за секунди, беше извършено толкова дискретно под масата, че нямаше как да се забележи отстрани.

Бяха нужни трийсетина секунди, за да подейства упойката. Молнар забели очи, миг по-късно тялото му се отпусна. Мъжете бяха подготвени за това, изправиха се, подхванали го помежду си, после си запроправяха път през тълпата.

— Хич не носи — подметна единият към танцуващ наблизко младеж и се ухили. — Какво да ги правиш такива като него?

Онзи сви рамене, засмя се на свой ред и продължи да си танцува. Изнесоха Ласло Молнар от „Ъндърграунд“, без никой да им обърне внимание.

Спалко ги чакаше в дълго лъскаво беемве. Напъхаха отпуснатото тяло на Молнар в багажника и се настаниха отпред — единият зад волана, другият — вдясно от него.

Беше безоблачна светла нощ. Пълнолуние. Спалко имаше чувството, че само да протегне пръст, и ще претърколи месечината по кадифената маса на небето.

— Как мина? — попита.

— По мед и масло — отвърна шофьорът и запали двигателя.

 

 

Борн напусна „Тайсънс Корнър“ по възможно най-бързия начин. Беше преценил, че мястото е сигурно за среща с Дерон, но в ситуация като тази „сигурно“ бе доста относително понятие. Отправи се към „Уолмарт“ на „Ню Йорк Авеню“. Магазинът се намираше в самия център на града и вътре беше достатъчно оживен, за да се надява да остане незабелязан.

Спря на паркинга между Дванайсета и Тринайсета улица, от другата страна на авенюто. На небето се скупчиха облаци. От юг изглеждаше зловещо и мрачно. Борн влезе в магазина, избра си дрехи, тоалетни принадлежности, зарядно за мобилния телефон, още някои дреболии. Сети се да потърси и раница, за да сложи багажа си в нея. Докато чакаше на касата и се придвижваше напред с опашката, го обзе нарастващо безпокойство. Стараеше се да не гледа към определен човек, но да улавя всички погледи, насочени към него, било то и за кратко.

Имаше доста материал за обмисляне. Беше обявен за издирване от ЦРУ и за главата му бе определена доста висока цена. Преследваше го харизматичен младеж с изключителни качества, който се оказа сред най-изтъкнатите професионални убийци в света. Загуби двамата си най-близки приятели и по всичко личеше, че единият е бил замесен в опасна нелегална мрежа.

Погълнат от грижи, пропусна да забележи шефа на охраната на магазина, който го следеше отдалеч. Рано сутринта служителят бе запознат със случая от пристигнал на място агент на ЦРУ, получи информация за издирвания беглец и негова снимка, която и бездруго вече познаваше от телевизията. Инструкциите бяха да си отваря очите на четири и да следи за евентуална поява на беглеца. Агентът спомена, че целта е да се изгради плътна полицейската мрежа, затова ЦРУ обикаля всички големи магазини, кина и тъй нататък и запознава лично охраната по места с важността на залавянето на Джейсън Борн. Изпълнен едновременно с гордост и страх, шефът на охраната на „Уол-март“ забърза към офиса си и набра номера, който му даде агентът.

Секунди след като бдителният служител затвори телефона, Борн беше в мъжката тоалетна, с помощта на току-що закупената електрическа машинка се обръсна почти нула номер. Преоблече се в джинси, карирана каубойска риза с перлени копчета и кецове „Найки“. Пред едно от огледалата над мивките извади комплекта с гримове, които избра на щанда за козметика. Постара се да не прекалява с фон дьо тена, но в същото време да изглежда доста по-мургав. С черен молив уплътни и подчерта веждите си. Лещите, които му даде Дерон, оцветиха сивите му очи в мътнокафяво. Сегиз-тогиз се налагаше да спира, прекъсван от случаен посетител, но като цяло мъжката тоалетна не бе много посещавана.

Приключи и се погледна в огледалото. Нещо липсваше — добави бенка на скулата си, така че да се забелязва отдалеч. Сега вече дегизировката бе пълна. Метна раницата си на гръб и излезе, прекоси магазина и се насочи към главния вход.

 

 

Мартин Линдрос беше в Александрия и се опитваше да разбере причините за провала в „Линкълн Файн Тейлърс“, когато му се обади шефът на охраната на „Уолмарт“ на „Ню Йорк Авеню“. Тази сутрин заместник-директорът на ЦРУ каза на детектив Хари Харис, че ще трябва да се разделят, за да покрият по-голям периметър с екипите си. Бяха се чули контролно няма и десетина минути по-рано и Линдрос знаеше, че Харис е по-близо до „Уолмарт“. Колебаеше се как да постъпи. Заради фиаското в шивашкия магазин директорът щеше да го върти на шиш. Ако Стария разбере, че Линдрос е допуснал редови щатски полицай да отиде преди него на мястото, където за последен път е видян Джейсън Борн — край с него. Кофти ситуация, рече си и натисна газта. Но пък, от друга страна, нали най-важното е да заловят Борн. Изведнъж реши. Майната им на вътрешните търкания и на вечните тайни. Вдигна телефона, поиска да го свържат с Харис и му даде адреса на „Уол-март“.

— Чуй ме добре, Хари, трябва да се приближиш незабелязано. Задачата ти е да покриеш района. Важното е да не оставиш възможност за бягство на Борн — това е всичко, което се иска от теб. При никакви обстоятелства не бива да се показваш или да се опитваш да го арестуваш. Ясно ли е? След няколко минути съм при теб.

 

 

„Не съм чак такъв тъпанар, какъвто изглеждам“, помисли си Хари Харис и даде нареждания на трите полицейски коли, които бяха под негов контрол. „И определено не съм толкова глупав, за колкото ме има Линдрос.“ Имаше доста богат опит с федералните и не можеше да се каже, че харесва стила им на работа. Всички се смятаха за богове, все едно другите полицаи нямат идея за какво става въпрос и трябва някой да ги дундурка и да им обяснява като на малоумни. Това отношение бе заседнало като кост в гърлото на Харис. Всеки път, щом Хари понечеше да сподели някоя своя хипотеза по случая, Линдрос го прекъсваше. Е, какъв е смисълът да му казва мнението си сега? Заместник-директорът го смяташе за най-обикновено товарно муле, което би трябвало да е толкова благодарно за честта да работи с ЦРУ, че от признателност да изпълнява безропотно и незабавно всяка заповед. За Харис вече беше съвсем ясно, че е изолиран от играта. Линдрос умишлено не му каза за акцията в Александрия. Инспекторът дочу за нея съвсем случайно. Паркира пред „Уол-март“, взел категоричното решение да поеме нещата изцяло под свой контрол, докато все още има тази възможност. Грабна радиостанцията си и започна да крещи заповеди на хората си.

 

 

Борн тъкмо излизаше от „Уол-март“, когато забеляза три коли от Щатската полиция на Вирджиния да приближават по „Ню Йорк Авеню“ с виещи сирени. Притаи се в сенките на фоайето. Нямаше никакво съмнение — идваха право към магазина. Значи са го усетили. Но как? Точно в момента нямаше време за анализи. Трябваше да се съсредоточи върху плана си за бягство.

Полицейските коли намалиха и преградиха изхода на паркинга, като блокираха движението и предизвикаха шумни псувни от страна на шофьорите. Борн можеше да се сети само за една причина, която би накарала щатски полицаи да напуснат района си на действие — ЦРУ. Колегите им от Вашингтонската полиция щяха да позеленеят от яд.

Взе телефона на Алекс и набра номера за спешни случаи на полицията.

— Тук детектив Моран от Щатската полиция на Вирджиния — представи се. — Бихте ли ме свързали с някой от шефовете, пронто.

— На телефона началникът на Трето районно Бъртън Филипс — чу се смразяващ глас в слушалката.

— Слушай, Филипс, на твоите момчета им се каза по никакъв начин да не ни се бъркат в работата. А какво да видя, патрулките ви са цъфнали пред „Уол-март“ на „Ню Йорк Авеню“ и…

— Това е моят район, Моран. Какво, по дяволите, става тук!

— Изобщо не те касае — сряза го Борн с възможно най-наглия си тон. — От тебе искам да си извадиш мегафона и да разкараш тия малоумници от главата ми.

— Нямам никаква представа на какво се дължи гадното ти отношение, Моран, но на мене тия не ми минават. До три минути съм при теб и те уверявам, че няма да ти се размине. Лично ще ти откъсна топките — една по една!

За нула време улицата се напълни с ченгета. Вместо да се върне в магазина, Борн изпъна левия си крак и без да го свива, куцук-куцук, се отправи спокойно навън, в компанията на десетина други купувачи. Половината от ченгетата, воглаве с длъгнест прегърбен детектив с мършаво лице, набързо огледаха лицата на излизащите, включително Борн, и продължиха към вътрешността на магазина. Останалите се пръснаха из паркинга. Двама-трима отцепиха района между Дванайсета и Тринайсета улица, още толкова се заеха да задържат прииждащите клиенти в колите им. Имаше и няколко, които говореха нещо по радиостанциите си и координираха трафика.

Вместо да се насочи към колата си, Борн свърна вдясно и тръгна към рампите в задната част на сградата, откъдето зареждаха стоката. Мярна три-четири камиона с ремаркета, които чакаха за разтоварване. Диагонално отсреща се падаше паркът „Франклин“. Отправи се в тази посока.

Някой извика подире му. Той продължи, сякаш не е чул нищо. Завиха сирени — Борн си погледна часовника. Началник Бъртън Филипс дойде точно навреме. Борн почти беше заобиколил сградата, когато се чуха нови, по-настоятелни викове. Веднага след това избухна свада, заваляха остри реплики, прераснали в напълно ненужна размяна на ругатни.

Борн се обърна и видя прегърбения детектив, извадил служебния си револвер. Зад него приближаваше тичешком Филипс, прошарената му коса блестеше на слънцето, едрото му лице пламтеше от усилието, а и от ярост. Както подобава на човек с положение, по петите му топуркаха двама здравеняци, въоръжени със свирепи намръщени физиономии, внушителни като плещите им. С дясната си ръка придържаха кобурите и изглеждаха готови да разкъсат на парчета всеки, който прояви глупостта да противоречи на началника им.

— Ти ли се шефът на тия рейнджъри от Вирджиния? — провикна се Филипс.

— Сигурно имаш предвид щатски полицаи — поправи го прегърбеният детектив. — Да, аз съм шефът. — Изгледа изпод вежди униформените си вашингтонски колеги. — Какво, по дяволите, правите тука. Ще ми съсипете операцията.

— Твоята операция! — Началник Филипс съвсем избесня: — Веднага да изчезваш от района ми, тъпанар такъв!

Мършавото лице на детектива побеля като платно.

— Ти кого наричаш тъпанар, бе!

Борн ги остави да си крещят. Паркът го очакваше. Тъй като инспекторът вече го беше видял, трябваше да помисли за незабавното си бягство. Плъзна се до ъгъла на сградата, мина покрай редицата камиони и намери един, който вече беше разтоварен. Влезе в кабината. Ключът си беше на мястото и той го завъртя. Камионът запали с басов тътен.

— Ало, пич, к’во става тука?

Шофьорът отвори рязко вратата. Беше бабанка с врат като дънер и не по-фини ръце. Завъртя се и с точно движение измъкна от тайник на вратата пистолет. Борн стовари свития си юмрук върху хрущяла на носа му. Шурна кръв, онзи размъти поглед и изпусна пистолета.

— Съжалявам, пич — рече Борн и го цапардоса така, че дори човек с габаритите на вол, каквито имаше този, със сигурност да изгуби съзнание. Сграбчи го за колана и го издърпа в кабината на мястото до шофьорското, после тресна вратата и подкара камиона.

В същия момент на сцената се появи нова фигура. Към двамата полицаи се втурна по-млад мъж и започна да ги разтървава. Борн го позна: Мартин Линдрос, заместник-директорът на Агенцията. Така значи, Стария е възложил на Линдрос да ръководи акцията по изпълнение на заповедта за елиминиране. Лошо. Алекс беше споменавал на Борн, че Линдрос е необичайно умен и интелигентен за агент. Ако се съди по хитро оплетената мрежа в Стария град, явно наистина няма да го надиграе лесно.

Но в момента нямаше време за мислене, защото Линдрос забеляза камиона и се втурна да го спре.

— Никой да не напуска района! — разкрещя се той.

Борн не му обърна внимание и натисна газта. Знаеше, че не може да рискува да застане лице в лице с Линдрос. Богатият практически опит щеше да помогне на агента да разкрие маскировката му.

Заместник-директорът извади пистолета си. Борн го видя да се засилва, размахвайки ръце и крещейки, към желязната порта, през която трябваше да излезе камионът.

Чули заповедите, две от вирджинските ченгета, заели позиции край портата, трескаво я затвориха, в същото време кола на ЦРУ проби блокадата на „Ню Йорк Авеню“ и се опита да засече камиона.

Борн натисна газта до дупка и камионът подскочи напред като ранен звяр. Ченгетата се разбягаха в мига, в който машината се блъсна в портата, извади я от пантите, вдигна я във въздуха и двете й крила с трясък се сгромолясаха от двете страни на входа. Последвалата го кола излетя като ракета през дупката в оградата и с лекота настигна камиона. Борн знаеше, че няма начин да се измъкне от кола на ЦРУ с това тромаво чудовище, но пък размерите му, макар и да бяха недостатък по отношение на скоростта, си имаха други предимства.

Позволи на колата да го доближи. Тя се плъзна напред и се изравни с кабината. На седалката до шофьора Борн видя Мартин Линдрос, беше стиснал съсредоточено устни, в ръката му имаше пистолет. Прицели се, подпирайки се на другата си ръка. За разлика от екшън героите, Линдрос знаеше как се стреля от движещо се превозно средство.

В мига, преди да се чуе изстрел, Борн сви рязко вляво. Камионът удари колата, Линдрос насочи пистолета си нагоре, докато шофьорът се опитваше да мине покрай редицата паркирани коли от другата си страна.

Щом колата стъпи обратно на шосето, Линдрос откри огън по камиона. Ъгълът му беше лош, подскачаше непрекъснато, но стрелбата му бе достатъчно точна, за да накара Борн да завърти волана надясно. Един куршум проби страничното стъкло, други два се забиха в дясната седалка и уцелиха шофьора на камиона.

— Дявол да те вземе, Линдрос — изруга Борн. Въпреки критичните обстоятелства не му се искаше да стане причина за смъртта на невинен човек. Моментално се насочи на запад към близката болница на университета „Джордж Вашингтон“ на Двайсет и трета улица. Зави надясно, после наляво по „Кей Стрийт“, носеше се с гръм и трясък, мина на червено, увиснал върху клаксона. Един шофьор на Осемнайсета улица, вероятно полузадрямал на волана, не чу предупреждението и се удари челно в задната дясна част на камиона. Борн се наклони опасно, успя да овладее камиона и продължи напред. Колата на Линдрос го следваше неотлъчно, но не можеше да го изпревари, понеже двете платна на „Кей Стрийт“ бяха разделени от алея с дървета и нямаше откъде да се мине. Борн имаше намерение да свърне по Двайсет и втора и да остави ранения шофьор в болницата, но миг преди да завие наляво, видя отсреща да се задава колата на Линдрос. Заместник-директорът се показа през прозореца и откри огън — стреляше съсредоточено и методично.

Борн натисна газта и камионът дръпна напред. Нямаше друг начин, освен да мине през тунела и да заобиколи болницата от далечната страна. Още щом наближи входа, усети нещо нередно. Тунелът под „Уошингтън Съркъл“ беше потънал в мрак — от другата му страна не проблясваше нито лъч светлина. Това можеше да означава само едно: че пътят е блокиран и двете платна на „Дей Стрийт“ са барикадирани със стена от коли.

Навлезе в тунела със скорост и щом тъмнината го обгърна, скочи върху спирачката. В същото време ръката му натисна мощния клаксон. Пронизителният звук побесня между камъка и бетона и заглуши свиренето на гумите при резкия завой наляво, който направи Борн. Кабината мина в другото платно и камионът застана перпендикулярно на пътя. Борн моментално изхвърча от кабината и хукна с всичка сила покрай северната стена под прикритието на последната кола, която успя да мине по отсрещното платно. Колата забави ход, любопитният шофьор подаде глава да види какво е станало, но мярна полицейските коли зад себе си, даде газ и отмина. Камионът, проснат напряко през платната на „Кей Стрийт“, скриваше Борн от преследвачите му. Беглецът заопипва стената да намери аварийната стълба, скочи на първото стъпало и в мига, в който полицаите осветиха района с ярки прожектори, започна да се катери. Извърна глава, затвори очи и продължи нагоре.

Части от секундата по-късно прожекторите намериха камиона и платното под него. Борн, стигнал почти до свода на тавана, различи фигурата на Мартин Линдрос. Агентът говореше по радиостанцията, прожекторите осветяваха отсрещната страна. Камионът беше в капан. Агентите прииждаха и от двете страни на „Дей Стрийт“ с извадени в готовност пистолети.

— В кабината на камиона има някой, сър — подвикна един от агентите. — Прострелян е, кърви доста зле.

Линдрос спринтираше с всичка сила, лицето му навлезе в осветения периметър, по него личеше напрежение.

— Борн ли е?

Високо над главите им Борн стигна до аварийния изход. Бутна капака, отвори го и се озова сред горичката от декоративни дървета около „Уошингтън Съркъл“. Край него беснееше трафикът — зловеща и безкрайна процесия от коли, движеща се сред постоянен смог. За ранения шофьор долу щяха да се погрижат. Беше ред на Борн да спасява себе си.