Александра Маринина
Жертвата неизвестна (6)

Глава 6

Настя прекара нощта във вагона, без да мигне, за което много съжаляваше. Вагонът беше чист и топъл, тя се настани удобно на горното легло, предвкусвайки удоволствието от предстоящите няколко часа дълбок сън, но на надеждите й не бе съдено да се осъществят. В купето се бяха настанили и двама млади съпрузи с малко детенце, което изобщо не желаеше да оцени цялото щастие на една спокойно прекарана във влака нощ. То непрекъснато искаше ту да пие вода, ту да пишка, ту да му дадат бонбонче, ту да му разкажат приказка, ту да иде при майка си (ако лежеше на леглото до баща си), ту обратното. Освен това не обичаше да спи на тъмно и Настя бе принудена първо да изслуша дългите и притеснени обяснения на родителите му, а след това цяла нощ да търпи светлината от тавана, която пробождаше очите й.

За сметка на това на сутринта я зарадваха няколко обстоятелства едновременно. Първо, стюардесата не събуди пасажерите един час преди пристигането на влака с истеричния си крясък: „Предайте спалното бельо!“, както се правеше преди. Второ, за закуска сервираха не само чай, но и кафе, а също така им предложиха сандвичи, кифлички и бисквити. Това беше много подходящо, тъй като Настя нямаше никаква представа дали изобщо ще успее да хапне нещо в близко време. И трето, ако се съдеше по пейзажа, който се виждаше през прозорците на влака, времето в Петербург не беше чак толкова влажно и кишаво, колкото в Москва, което означаваше, че можеше да опази краката си сухи през целия ден.

Настя никога не бе виждала зълвата на Татяна Образцова, която трябваше да я чака на гарата, но се надяваше, че ще може да я разпознае по словесното описание, което й даде Стасов, преди да тръгне.

— Ира, това е просто Ира — заяви авторитетно той. — Нали знаеш, че има хора, които напълно съответстват на имената си. Освен това има хора, на които умалителното име така им залепва за цял живот, че не се влияе нито от напредването на възрастта, нито от старостта. Нашата Ира е точно такава.

— Да не би да е инфантилна? — допусна Настя, тъй като си спомни известната поговорка за малкото кученце, което си останало пиленце и на стари години.

— Не, нищо подобно! — смръщи се Стасов. — Тя съвсем не е едра жена, пък и все още е доста млада, но… Как да ти го обясня… Като момиченце е. Разбираш ли? И това й личи по всичко. И очите й са момичешки, и погледът й е момичешки. И е една такава жизнерадостна. Абе, казано с две думи, щом я видиш, ще я познаеш.

— Добре — въздъхна Настя, тъй като разбра, че няма да научи нищо по-конкретно. — Поне какъв е цветът на косата й?

— На косата ли? — Стасов се замисли. — Май че косата й е тъмна, тя е брюнетка, ако не се е пребоядисала. При вас, жените, това става бързо и процесът не може да се проследи.

Въпреки известната си скептичност, Настя бе принудена да признае, че Стасов е напълно прав. Тя веднага разпозна Ира. Наистина, едва ли някой би започнал да нарича по име и презиме жена с такова изражение на лицето. Красивата млада брюнетка с дълго кожено палто от светли норки стоеше точно там, където спря вагонът. Веднага щом Настя стъпи на перона, Ира се приближи до нея. Очевидно, за разлика от Стасов, Татяна бе успяла да обрисува много ясно гостенката си.

— Вие ли сте Настя?

— Да, здравейте, Ира! Благодаря ви, че ме посрещнахте.

— Няма за какво — смути се Ира. — Да вървим, колата ми е на площада. Сега ще ви закарам у нас, ще ви нахраня, а към 11 ще отидем при вашия следовател. Таня се е разбрала с него и ми остави адреса му.

— Благодаря ви — трогна се още веднъж от цялото си сърце Настя. — Страшно ми помогнахте.

— Няма нищо — усмихна се Ира, — вие също ще ни помогнете. Довечера Таня ще ви обясни всичко.

* * *

Точно в 11 часа Настя позвъни на вратата на апартамента на бившия следовател Фьодор Николаевич Макушкин.

— Влизайте — отвори гостоприемно вратата домакинът. — Чакам ви.

Апартаментът беше много стар, но това можеше да се отгатне само по разпределението на стаите. Всичко останало в жилището на Макушкин бе съвсем съвременно и радваше окото с прясно боядисаните тавани и светлите тапети с модерен десен.

Фьодор Николаевич настани Настя в един фотьойл до голямото бюро, а той седна на малкото кабинетно канапе.

— Какво ви интересува? Някакво конкретно дело ли имате предвид?

— Да, едно много старо дело. От 70-те години, на Бахметиев.

— Е, че как, помня го, разбира се! — отзова се оживено Макушкин. — Имаше такова дело. Сега ще си извадя бележките и ще видим заедно какво има там. Впрочем вие прегледахте ли това дело във Върховния съд?

— Още не съм — призна си Настя. — Не успях. Освен това, струва ми се, че отговорите на моите въпроси не са там. Нали оперативната информация, за която няма потвърждение, не влиза в официалните документи, а аз се интересувам именно от нея.

Макушкин донесе от ъгъла една стълба и започна да прелиства папките, които се намираха на най-горната полица на стелажа, под самия таван. Над главата му се вдигна и бавно се спусна облаче прах. Макушкин се движеше леко и енергично и с нищо не напомняше стереотипния образ на пенсионера-графоман, който дращи мемоари. Ако Настя не знаеше, че човекът от няколко години е в пенсия, за нищо на света не би му дала повече от 55 години.

— Ето! — Фьодор Николаевич тържествено вдигна над главата си една картонена папка с връзки. — Сега ще видим какво има вътре. Просто така ми е трудно да си спомня подробностите, но когато започна да чета, веднага ще се сетя за всичко. А вие от какво по-точно се интересувате?

— Интересуват ме съучастниците, които не са били осъдени заедно с Бахметиев. И всяка информация за парите и скъпоценностите, които не са били конфискувани.

Макушкин й хвърли бърз и пронизващ поглед. У него отново се бе събудил професионалистът.

— Какво е станало, да не би нещо да е изплувало сега? Да не би да се е появила някаква следа?

— Не зная. Опитвам се да разбера. Може би просто така ми се струва.

— Няма ли да ми кажете подробностите?

— Извинете — притесни се Настя.

— Нищо-нищо — подсмихна се Макушкин. — Разбирам. Не бива.

Седна на канапето, развърза връзките и започна бързо да преглежда старите си бележки.

— Боя се, че ще ви разочаровам — каза най-сетне той. — Трябва да ви кажа, че по онова време ми бяха интересни не толкова механизмите на кражбите и мошеничествата, колкото различните психологически странности. Записвал съм предимно впечатленията си от срещите със следствените и със свидетелите. Мога да ви кажа, че самият Бахметиев изобщо не беше интересна личност. Беше умен, повратлив, енергичен, но такива ги има с хиляди. У него нямаше нищо специално. Е, естествено — беше невероятно нагъл. Ала майка му действително беше интересен човек. Истинска личност! За нея може да се напише книга. Изумителна жена!

— Не ви ли се стори, че тя знае за дейността на сина си повече, отколкото знаете вие? — попита с надежда Настя. — Ще ви обясня по-подробно какво имам предвид, защото иначе наистина излиза, че си траем на криеница. Интересува ме дали Бахметиев не е пазел нечии чужди скъпоценности, дали не ги е съхранявал или не се е разпореждал с тях и дали не е станало така, че след разстрела му достъп до тези скъпоценности да е получила неговата вдовица. И да не ги е поделила, с когото трябва.

— Това ли било? — проточи Макушкин. — Значи сте нацелили вдовицата?

— Е… — Настя се засмя. — Да. Версиите са много, но една от тях е свързана именно с присвояването на онези пари и затова се опитвам да разбера чии са били тези пари и кой би могъл да претендира за тях. Да, разбирам, че може да става дума единствено за еквивалентни скъпоценности, а не за самите банкноти, чието място с днешна дата е единствено в колекциите.

— Ако изобщо е имало такива скъпоценности — добави Макушкин. — Но, честно казано, много се съмнявам в това. Сто процента е сигурно, че не са успели да конфискуват всичко на Бахметиев. Просто никога няма всичко. Ясно е, че той е скрил някъде лъвския пай. Но не мисля, че този пай е имал и други собственици, освен самия Бахметиев.

— Защо?

— Трудно е да се обясни. Просто съм останал с такова впечатление. Трябва да ви кажа, че Бахметиев беше крайно неприятен човек. Изключително неприятен. Нали знаете, има едни хора, които ти е противно дори да погледнеш, както и да разговаряш с тях, а дори и през ум не ти минава да си имаш работа с такива. Още повече, ако тази работа е свързана с пари. На такъв като Бахметиев аз не бих поверил дори и рубла. И не защото е крадец или авантюрист, а защото е неприятен. Направо беше един такъв отвратителен. Някои от тези хора са обаятелни като Остап Бендер, но други са отблъскващи типове. Беше тлъст, самодоволен, мутрата му лъщеше от мазнина, устните му бяха дебели. Направо на лицето му беше изписано, че възнамерява да излъже всеки, който се изпречи на пътя му. Мисля, че неговите съучастници са признавали организаторския и финансовия му гений, но са знаели, че той ги лъже при подялбата на печалбата. Ето, вижте, тук съм записал: „14 август 1973 година. Днес разпитвахме Зинченко. Интересен феномен: няколко години вършил кражби под ръководството на Бахметиев, но страшно го мрази. Няма му доверие. Нещо повече: дори ми се стори, че не може да понася шефа си. Смята, че той системно го е лъгал при подялбата на печалбите.“

— Ясно. Май че сте прав, Фьодор Николаевич, едва ли биха поверили общата каса на такъв човек. А можете ли да си спомните още нещо?

Макушкин прелисти записките си и завъртя отрицателно глава.

— Изглежда, няма да мога да ви разкажа нищо съществено. Но ще ви посъветвам да се опитате да намерите майката на Бахметиев. Сигурно вече е много стара, а може дори и да не е жива. Но опитайте. Още тогава имах усещането, че тя знаеше нещо. Естествено, че не ми каза нищо, тъй като се решаваше съдбата на сина й, но сега, когато тази съдба отдавна вече е решена и са минали толкова години, може и да ви поразкаже нещо.

— А вие защо решихте, че Бахметиева знае нещо?

— Как да ви кажа, държеше се някак… нетипично или нещо такова. Например нито веднъж не се разплака пред мен по време на разпитите, а пък иначе майките винаги плачат и вие знаете това по-добре от мен. Не се опитваше да оправдае сина си. Просто отговаряше на въпросите — и толкоз. Беше ми симпатична с нещо, но колкото и да се мъчих, не можах да я предразположа към себе си. През цялото време между нас имаше стена. Това, от една страна, е нормално, защото какво разположение би могла да има една майка към следователя, който се кани да вкара в затвора единствения й син! Но, от друга страна… Нали знаете, в такива случаи майките винаги започват да разказват какво прекрасно дете е било синът им и други такива неща. А тя и дума не отрони на тази тема. По-късно разбрах каква била работата. Оказа се, че тя е била интернирана, докато синът й е бил още пеленаче, тъй че не го бе възпитавала и, разбира се, не знаеше какво дете е бил той. Ей сега, ей сега, търся тук една бележка… Беше много показателен разговор… Къде се е дянала? Много добре си спомням, че си го записах още същия ден, защото страшно ме порази. А, ето, намерих я! — Макушкин измъкна от папката един лист, изписан с дребен почерк. — Ще ви го прочета на глас, защото нищо няма да разберете от моите заврънкулки. „Бахметиева продължава да ме изненадва. Днес й казах, че утре ще приключа със съставянето на обвинителното заключение. Тя ме попита: «Сигурен ли сте, че сте хванали всички виновници?» «Защо ми задавате този странен въпрос, София Иларионовна? Да не би да знаете, че има и други?» «Не, нямам предвид това. Ако сте напълно сигурен, че изпращате на съд всички, които са виновни, това е справедливо. Например, когато мен ме арестуваха през 35-а година, аз цели 25 години се измъчвах от въпроса: Защо точно мен? Но защо точно мен? Ясно ми бе, че е имало план за залавяне на враговете на народа и че този план е трябвало да бъде изпълнен за сметка на кого да е. Но по какъв принцип бяха избирали тези „кого да е“? Очевидно принципът е бил случаен. Просто съдбата е посочвала с пръст и е попадала на някого. И беше попаднала и на мен. Но защо точно на мен, а не на съседа ми? Разбирате ли за какво ви говоря? Елементът на случайността убива самата идея за справедливост.» Аз я гледах стъписан, без да зная какво да й отговоря.“ — Макушкин прибра отново листа в папката и погледна многозначително към Настя.

— Видяхте ли каква е? Елементът на случайността убива идеята за справедливост. За това може да се напише цяла монография, да речем, по криминално право. Тя беше нестандартна жена. Горещо ви препоръчвам да я намерите.

Настя стана, опитвайки се всякак да скрие разочарованието си. Нищо не излезе от тази среща. Беше дошла напразно дотук. Гордеев щеше да е недоволен, защото бе прахосала време и служебни пари, а резултатът бе нулев. А хранеше такива надежди за тази среща!

— Благодаря ви, Фьодор Николаевич. Извинете, че ви отнех време.

— Нищо подобно, нищо подобно — усмихна се бившият следовател, — беше ми много приятно. Кога си тръгвате обратно?

— Утре вечерта.

— Оставете ми някакъв телефонен номер, на който бих могъл да ви намеря. Току-виж, спомнил съм си още нещо.

Настя му продиктува номера на домашния телефон на Татяна Образцова и те се сбогуваха. Ира я чакаше пред входа в колата и разлистваше някакво списание с ярки корици.

— Е, какво стана, успя ли да свършиш нещо? — попита тя.

— Не. За съжаление не успях да свърша нищо. Но какво да се прави — неуспехите са по-чести от успехите. Както и да е, от това не се умира. Ира, можем ли да се обадим отнякъде на Татяна?

— Само от автомат. Ей сега ще намерим. Спешно ли ви е? Ако не е чак толкова спешно, можем да отидем до вкъщи и да й се обадите оттам.

— Не, по-добре е да й се обадя веднага. Може би ще ми се наложи да отида до още едно място.

Добре де, щом тъй или иначе вече е в Петербург и разполага с куп време, значи може наистина да се опита да открие Бахметиева.

* * *

За разлика от Настя Каменская, Татяна Образцова винаги използваше козметични средства и никога не излизаше от къщи, без да е и съвсем леко гримирана. В службата й толкова бяха свикнали със старателно и умело гримираното й лице, че когато днес тя се появи без грим, по кабинетите веднага плъзна слух: „Таня има проблеми. Не прилича на себе си, изглежда зле.“

Началният етап на плана, който Татяна си бе направила, засега вървеше точно според замисъла й. Петнадесет минути след като работният ден беше започнал, в кабинета й започнаха да надничат разни колеги и с невинни изражения да питат дали има някакви проблеми. Татяна отговаряше уклончиво, а след втория или третия посетител каза с досада на съседа си по стая:

— Никога не съм си мислила, че мога да се чувствам толкова зле. Да не би да съм развила някаква токсикоза?

Колегата й, който също бе следовател, облещи изумени очи насреща й:

— Каква токсикоза? Какви ги говориш?…

— Ами да. Точно затова заминавам в Москва. Искам да съм близо до мъжа си. Направо не зная как да приключа всички тези дела. Само да не вляза в болница. Днес може би пак ще отида при Исаков и ще се опитам да го разнежа. Каква работа бих могла да свърша в момента, помисли си само! Главата ме боли, вие ми се свят, непрекъснато ми се спи. Водя разпит, а почти не разбирам какво ми отговарят. По десет пъти питам за едно и също.

— Иди, разбира се — подкрепи я колегата й. — Исаков е нормален човек, гнусар е естествено, но такива неща ги разбира. Нали самият той има три деца.

След още един час по коридора се понесе слух, че Образцова е бременна и че е успяла да убеди началника им да я пусне още сега.

След още един час и половина Татяна заяви с мъртвешки глас на колегата си в кабинета, че трябва да отиде на лекар. Вече бе облякла палтото си, когато телефонът на бюрото й иззвъня.

— Таня, здравей! — чу тя гласа на Настя Каменская. — Много ли си заета?

Татяна хвърли крадешком поглед към колегата си, който седеше на бюрото си, забил нос в книжата.

— Малко — отговори предпазливо тя.

— Можеш ли да ме изслушаш?

— Да.

— Трябва да намеря една жена. Нужен ми е само адресът й. Ще ми помогнеш ли?

Татяна извади лист и молив и се наведе над бюрото:

— Кажи ми името и фамилията й.

— София Иларионовна Бахметиева. Много е възрастна, дори може вече да не е жива.

Татяна мълчеше. В момента не чуваше нищо друго, освен пулсиращата в главата си кръв.

— Ало! Таня, чуваш ли ме?

— Къде си сега?

— На ъгъла на улица „Невска“ и канал „Грибоедов“.

— Трябва да изляза по работа. След половин час ще бъда на улица „Фонтанка“, до поликлиниката. Ира знае къде е. Тя с теб ли е?

— Да.

— Добре, значи се разбрахме.

Татяна затвори слушалката и тръгна към вратата, опитвайки се да изглежда спокойна.

— Таня — подвикна й колегата, — какво да казвам, ако те търсят?

— Кажи истината. Че ми е станало лошо и съм отишла на лекар. Взех разрешение от Исаков да си тръгна, тъй че той е уведомен.

Щом излезе навън, Татяна си пое дъх. Ставаше нещо необяснимо. Защо Настя търси старицата Бахметиева? Да не би пък в Москва да са напипали нишката на това убийство?

* * *

Сергей Суриков не беше от хората, които обичат да анализират и да съпоставят, да си правят изводи, да откриват липсващата информация и да се опитат да я запълнят. Или поне не беше такъв, когато се озова при Бахметиева. С течение на времето мозъкът му стана малко по-гъвкав и той дори започна да мисли по-бързо. Това ставаше под въздействието на постоянните му контакти със София Иларионовна, които се превърнаха за Сергей не само в източник на разнородна интересна информация, но и променяха представите му за самия него и за живота изобщо. Сега той вече виждаше по съвсем различен начин много неща, без дори да си дава сметка, че не гледа със собствените си очи, а с очите на Бахметиева.

Отдавна вече се канеше да попита хазяйката си защо животът й се бе подредил така, че тя живее сама. В началото този въпрос и през ум не му минаваше, но след това си спомни, че веднъж София Иларионовна каза: „Мъжа ми го разстреляха и добре че поне успях да спася сина си.“ Синът й. Вече бе изминала повече от година, откакто Суриков се бе настанил да живее при нея, но от сина й нямаше ни вест, ни кост. Старицата никога не разказваше нищо за него, сякаш той никога не бе съществувал. Какво ли означаваше това?

Веднъж Сергей все пак попита:

— Защо живеете сама? Нали имате син. Изобщо ли не ви помага?

София го погледна изпод вежди и присви устни:

— Аз нямам син.

— Но нали самата вие казахте, че когато са ви изпратили в лагерите в Сибир, сте успели да спасите сина си — заинати се Сергей.

— Той умря. Убиха го.

— Бандитите ли го убиха?

— Е, може и така да се каже. Добре де, ще ти разкажа, щом питаш. Че какви тайни може да има между свои хора.

Синът на София Иларионовна бил богат човек. Много богат. Бил свързан с частниците от Баку и Казахстан и през 60-те години правел страхотни пари от черен и червен хайвер, от диаманти и злато. През 73-а година го арестували, а през 74-а го осъдили на смърт и го разстреляли. Тогава бил на 39 години. Оставил жена и двегодишен син — внук на София Иларионовна.

При ареста иззели само малка част от богатството му, тъй като Бахметиев бил предвидлив човек и успял да скрие имането си. „Ако се случи нещо с мен — казвал той много пъти на майка си, — нито ти, нито Елена ще тръгнете с просешка тояга по света. Ще тънете в разкош.“ Малко след разстрела му неговата вдовица получила достъп до спестените пари, но не започнала веднага да ги харчи, понеже се страхувала. Тя бързо го прежалила и се омъжила, преди още да е изминала и една година от смъртта му. Снаха й живеела с новия си мъж в Москва и София не знаела, че те вече харчели с пълна сила парите на разстреляния й син. Не я канели на гости в Москва и не изпращали внука й да види баба си в Петербург. В началото това било обяснимо, защото детето трябвало да смени фамилията си и да започне да възприема новия мъж на Елена като свой роден баща, та сянката на разстреляния спекулант, контрабандист и крадец Бахметиев никога да не падне върху него. Затова толкова скорошната женитба на снахата не предизвикала протеста на София Иларионовна, тъй като тя я възприемала като принудителна мярка. „Трябва да постигна това, докато детето е още малко — обяснявала Елена на свекърва си. — То не бива изобщо да знае, че е съществувал период, в който не е имало баща и че преди това е имало друг баща. Не бива да го давам на детска градина. Ако в документите му първо пише, че няма баща, а след това той се появи, непременно ще се намерят някакви «доброжелатели», които ще си пъхнат носа там, където не им е работа, и ще започнат да дрънкат за щяло и нещяло. София Иларионовна, вие сама би трябвало да разбирате как ще се чувства детето, ако наоколо всички го сочат с пръст и му повтарят, че баща му е престъпник, който е получил смъртна присъда и е бил разстрелян.“ София се съгласявала със снаха си, а дори дълбоко в себе си да не била съгласна, не възразявала, защото изпитвала чувство за вина. Разбира се, Елена от самото начало знаела с какво се занимава Бахметиев и дори нещо повече — омъжила се за него именно защото разполагал с купища пари и дори не се замислила, че той е със 17 години по-голям от нея. Когато се оженили, тя била на 19, а той — на 36, но изглеждал като на 50, защото бил дебел, лицето му лъщяло от мазнина, косата му била рядка и бързо оплешивявал. Само че това не я притеснявало и тя пожелала да стане негова съпруга и да се накичи от главата до петите с диаманти. Макар да знаела, че тези диаманти са крадени. Тъй че нямала право да предявява към свекърва си претенции от сорта на: „Мислех си, че вашият син е почтен човек, а се оказа, че вие сте отгледали крадец и прахосник.“ От друга страна, той бил син на София и тя носела отговорност за него. Разбира се, тя не била човекът, който го е възпитал като такъв, защото от двумесечно бебе до 20-та си година момчето живеело отделно от майка си. Първо го взели някакви роднини на София Иларионовна, но сетне се оказало, че те не са в състояние да отглеждат чуждо дете. Дали момчето в дом за безпризорни деца. Когато през 55-а година София се върнала в Петербург и издирила сина си, пред нея се изправил един окончателно оформен негодник, нагъл хитрец, циник и младеж с очевидна склонност към пълнеене, въпреки гладното си детство. София вече не можела да повлияе на характера му, защото било безсмислено и глупаво да го прави с човек на 20 години. На тази възраст било възможно да научиш един глупак на ум и разум, но Да превъзпиташ крадец и мошеник и да го накараш Да стане добър било невъзможно. Поне така смятала София Иларионовна Бахметиева. След като започнала да живее заедно със сина си, тя се опитала Да направи всичко възможно, за да го накара да води нормален живот, но нейните опити се разбили в стената на наглото му упорство. „Ти сама си виновна, че съм такъв. Сега какво искаш? Че аз от бебе съм по сиропиталищата. А там нещата стоят много просто: ако не откраднеш, ще пукнеш от глад, защото отдавна вече някой друг е откраднал собствената ти порция. Там, майчице моя, законите са вълчи. Ако ти не се бе омъжила за враг на народа, нищо подобно нямаше да ми се случи. Тъй че обвинявай себе си, други виновни няма.“ Било безсмислено да му се обяснява, че през 35-а година враг на народа би могъл да се окаже всеки — и академикът, и неграмотният старец от село, и любимият на цял народ заслужил артист, и скромният счетоводител, понеже по това време разстрелвали хората не защото са врагове на народа, а точно обратното — обявявали някого за враг, понеже пречел на друг и затова трябвало да бъде разстрелян.

Въпреки това София изпитвала чувство за вина заради всичко, което се случило. Тя виждала как нейното момче „набира обороти“ и как се възползва от разказите за нещастното си детство и несправедливо репресираната си майка, за да измъква някакви изгоди и привилегии за себе си… И как забогатява. С всеки изминал ден, с всяка изминала година. Той отдавна вече не живеел със София и тя загубила всякаква възможност да му влияе поне за дребните неща. Въпреки всичко пак изпитвала чувство за вина заради онова, което се случило. Затова не възразила, когато Елена й заявила, че внукът на София не бива да носи повече фамилията Бахметиев. Щом родният й син се бе държал толкова неразумно и бе поставил младата си жена с малко дете на ръце в толкова сложно положение, какво право имала майка му да оспорва решенията на снаха си, още повече че те целели единствено и само доброто на внука й.

— Веднага щом новият ми мъж осинови момчето казвала младата вдовица, която в този момент едва била навършила 23 години, — вашият внук, София Иларионовна, ще има нови баба и дядо. А вашата поява до тях ще предизвика куп въпроси. Разбирате ли какво искам да кажа?

Бахметиева разбирала. Нейният син бил разстрелян престъпник и затова те я отлъчвали от внука й. И тя не можела да направи нищо по въпроса.

— Може би ще се видим с него по-нататък, нали? — плахо попитала тя. — Когато момчето порасне, нали? Естествено, Лена, разбирам, че сега тази история трябва да се прикрие колкото може по-добре, но по-нататък, когато той порасне… Ще му разкажеш истината, нали?

— Как ли пък не! — изпръхтяла ядосано снахата.

— Как така ще разказвам на детето, че са разстреляли баща му, защото са го заловили в кражби? Какво ви става, София Иларионовна, да не би да сте се побъркали? Момчето никога няма да научи тези неща. Това е позор!

— Е, изобщо не е задължително да му казваш за кражбите и разстрела. Можеш да му кажеш, че баща му е умрял или е загинал преди много години и че той има още една баба, която е майка на покойния му баща.

София дори не усетила, че започва да наднича умоляващо в очите на Елена. Мисълта за раздялата с единствения й внук, който бил последното й близко по кръв същество на този свят, била непоносима за нея. Само надеждата можела да облекчи болката й. А Елена не искала да даде на възрастната си свекърва подобна надежда.

— Добре де, ще видим — смилила се снахата. — Значи тъй, София Иларионовна, следващата седмица ние заминаваме за Москва. Разбира се, аз ще ви оставя адреса и телефона си, но разчитам на вашето благоразумие и се надявам, че няма да се възползвате от тях.

— Тогава защо ще ми ги оставяте? — усмихнала се накриво София.

— Е, за всеки случай. Можете да се разболеете тежко или да се случи нещо лошо.

Бахметиева взела мълчаливо листчето с московския адрес и телефон, но нито веднъж не се възползвала от тях. Споменът за това как се е унижавала пред тази сополанка и как е надничала умоляващо в очите й бил твърде болезнен и неприятен за нея. София никога не й простила. Не заради новата й женитба или че я е отлъчила от внука й, а точно заради това унижение.

* * *

Изведнъж времето рязко застудя и излезе силен вятър, който донесе режещ сняг. Ира караше колата и напрегнато се вглеждаше в пътя, а на задната седалка Настя и Татяна тихичко обсъждаха онова, с което най-неочаквано им се бе наложило да се сблъскат.

— Колко сходно е всичко! — каза замислено Татяна. — За едно денонощие са извършени две убийства, свързани със семейството на отдавна разстреляния Бахметиев или по-точно — с неговата майка и с неговата вдовица. На мястото на престъплението, освен следите на хората, които са живели там, има следи и от чужд човек. Моят Суриков няма алиби за цялото време, през което са станали двете убийства. Дрънка някакви невероятни глупости, в смисъл че е ходил някъде, че се е мотал насам-натам, че пил с някакво момиче, с което току-що се запознал. Бил прекарал цялата нощ с нея, разделили се в 9 часа сутринта и естествено — не знаел нито името й, нито адреса й. Иди да провериш такова алиби, ако можеш.

— Таня, Стасов много ли те обича?

— Надявам се. Защо?

— А в името на тази любов може ли да извърши чудеса от оперативни действия?

— Надявам се. Искаш да покажеш снимката на Суриков на хората, които са видели някакъв младеж в блока, където са живели убитите съпрузи, така ли?

— Искам. Искам и още нещо. Само че тук наистина трябва да се извършат чудеса от оперативни действия. Не зная дали ще излезе нещо — каза със съмнение Настя, — но трябва да опитаме. Тъй или иначе утре вечер ние трябва да заминем оттук. А през това време ще се опитаме да направим колкото може повече.

Колата спря пред блока, в който живееха Татяна и Ира. Татяна извади от чантата си връзка ключове, свали един от тях от халката и го подаде на Настя.

— Вземи. Иди вкъщи и се обади на Стасов и на твоите момчета. А ние с Ира ще отидем до моята служба и ще се опитаме да се върнем колкото може по-бързо.

Настя се качи в апартамента. Не обичаше да стои сама в чужд дом, дори ако беше желан гост в него.

Веднага започваше да си мисли, че се намира там незаконно, че няма право да стъпва по този под, да сяда на тези столове и да си топли вода в този чайник. Всичко наоколо й беше чуждо и необичайно, се натъжаваше и се чувстваше неуютно.

Няма значение, реши сега, стига глупави емоции, трябва да се заема с работата си. Първо да се обадя на Стасов. Това беше най-лесната й задача, тъй като напоследък Стасов ходеше навсякъде с мобилния си телефон и можеше да бъде открит по всяко време.

— Владик, искаш ли вдругиден Татяна да дойде в Москва? — хвана веднага бика за рогата Анастасия.

— Естествено, че искам. А не може ли още утре? — отвърна й радостно Стасов.

— Не може. Но вдругиден ще може, ако положиш малко усилия. Трябва да отидеш в отделението на милицията на летище „Шереметиево“, да намериш Жора Востоков и да му кажеш, че чакаш моето обаждане.

— А ти ще ми се обадиш ли?

— Непременно. Ще ти се обадя и ще ти кажа кой самолет да чакаш и кого да посрещнеш. Ще вземеш един пакет от него и ще го дадеш на Коротков. Разбра ли?

— Нищо не разбрах. А какво да обясня на Коротков?

— Аз ще му обясня каквото трябва. Докато ти му занесеш пакета, аз ще се опитам да го открия и той вече ще знае за какво става дума. И много те моля: бъди непрекъснато до него.

— Защо? Да не смяташ, че могат да го откраднат? — пошегува се Стасов.

— Не, на кого ли пък е притрябвал? — разсмя се Настя. — Нямам предвид това. Ще трябва непрекъснато да поддържаме връзка помежду си, а ти си работил на „Петровка“ и много добре знаеш, че там не можеш да се свържеш по междуградска линия от всеки телефон. Връзката може да се осъществи само от телефоните на началниците на поделенията, а простосмъртните като Юра и мен нямат такъв достъп. Затова ще се възползваме от твоя скъп телефон. Нали няма да те разорим?

— Няма, успокой се, всичко е заради любимата ми жена… Значи какво трябва да направя? Да тръгна за „Шереметиево“, така ли?

— Да. Намери Георгий Востоков и чакай търпеливо моето обаждане. Може да се наложи да чакаш дълго, така че се подготви.

Настя положи доста повече усилия, за да открие Коротков. Докато набираше поредния номер, тя с ужас си представи сметката, която ще плати Татяна. Впрочем, когато тази сметка пристигнеше, тя едва ли вече щеше да е в Петербург. Къде ли се е дянал Юра? Разбира се, много по-лесно би било да го открие чрез Гордеев, защото началникът му със сигурност знае накъде е хукнал подчиненият му. Но Житената питка не беше в кабинета си. Поне телефонът му не отговаряше.

Настя реши да изпробва още една възможност да го открие и се обади на приятелката на Юра — Люся. Беше доста рискован ход, тъй като Люся не само имаше двама синове, но и нечувано ревнив мъж. По закона за всеобщата гадост, той се оказа вкъщи и дори вдигна слушалката. Но Люся също си беше у тях и това вече бе проява на истински късмет.

— След 40 минути — каза тя с ледено спокойствие, след като чу въпроса за местонахождението на своя възлюбен следовател.

— Ще се срещнеш с него след 40 минути, така ли? — досети се Настя.

— Да, както се разбрахме.

— Люся, заведи го някъде, откъдето може да ми се обади. Аз не съм в Москва, но трябва много спешно да се свържа с него. Запиши си моя номер.

Продиктува й телефонния си номер. Вече беше направила каквото трябва и й оставаше само да чака.

* * *

Позвъняването на Коротков се разнесе някъде след около час. Гласът му бе разтревожен.

— Ася? Какъв е този пожар?

— Май че по-скоро е наводнение — пошегува се Настя. — В Петербург е убита майката на Бахметиев.

— Наистина ли?! Кога е станало?

— По същото време. Няколко часа след като са били убити Елена Шкарбул и нейният мъж.

Тя изложи колкото можа по-лаконично молбата си. Коротков трябваше веднага да намери максимален брой хора: следователя, който е водил делото за убийството на съпрузите Шкарбул, експерта, свидетелите, които са видели непознатия младеж в блока, където е извършено престъплението. Да вземе от следователя образците от следите, иззети от мястото, където са били намерени труповете. Да „върже“ експерта, или казано с други думи, да го накара да си стои на работното място и да не излиза никъде, дори ако се наложи да чака до среднощ, като срещу това му обещае нещо достатъчно сериозно. Да открие свидетелите и да ги събере на едно място, за да може, без да губи излишно време, да им покаже снимката на Суриков. След като свърши всичко това, самият Коротков да отиде в кабинета си на улица „Петровка“ и да не мърда оттам, защото Стасов ще му занесе пакета със снимките на Суриков и образците от следите, иззети от мястото, където е била убита майката на Бахметиев. Ако следите на неустановените лица, които са били в двата апартамента, съвпаднат и ако свидетелите разпознаят Суриков, значи можеше да се смята, че той е имал съучастник. За наличието на съучастник можеше да се говори и в случай че в апартамента на Шкарбул бъдат открити следи на Суриков. Това би означавало, че той е убил московските съпрузи, а неговият съучастник е убил Бахметиева. Какъвто и да бе отговорът на експертите, той при всички случаи щеше да даде възможност на Татяна да притисне Суриков с въпросите си.

— Ася, разбрах всичко, освен едно. Защо трябва да бързаме чак толкова? Защо трябва да тичаме презглава?

— Дълго е да ти го обяснявам. Повярвай ми — трябва да постъпим точно така. Провалих ти срещата, нали?

— Провали я, разбира се. Човек може ли да очаква нещо хубаво от теб? Добре, целувам те нежно. А, чакай малко — сети се Юрий, — мога ли да кажа всичко това на Гордеев или задачата е свръхсекретна?

— Можеш, няма никаква секретност, освен ако не се страхуваш, че ще ни отвинтят главите за нарушаване на всички писани и неписани правила.

След този разговор Настя се почувства по-сигурна. Юра беше железен човек, направо като броня на танк. Той щеше да направи всичко, което трябва и както трябва, независимо какво би му коствало това. Разбира се, беше жалко, че провали срещата му. Толкова рядко му се удаваше да се измъкне от служебните си задължения, за да може веднъж в месеца поне един час просто да се поразходи с Люся из града. Юра имаше щура работа, а Люся имаше щур мъж. Кога ли щеше да им остане време да си поживеят?

В бравата на входната врата изщрака ключ, а след това се чуха крачки и гласът на Ира:

— Настя! Дойдохме си!

* * *

По време на целия път до летище „Пулково“ Ира се косеше, че Настя и Татяна цял ден не бяха слагали хапка в устата си, но забравяше, че и самата тя също не бе яла нищо от сутринта, когато направи закуска на Настя.

— Не, ама на какво прилича това? Каква е тази ваша идиотска работа? Защо трябваше веднага да хукнете за летището, вместо първо да обядвате на спокойствие и след това да тръгнете натам?

— Ира, Стасов стои на летището в „Шереметиево“ и чака пакета. Наистина ли не ви е жал за него? — опитваше се да я убеди Настя.

— Знам го аз вашето „Шереметиево“ — инатеше се Ира, — там на всяка крачка можеш да хапнеш нещо, тъй че той няма да умре от глад.

На летището Настя намери поделението на милицията и след 20 минути пакетът вече беше в ръцете на командира на екипажа. Самолетът излиташе след половин час. Засега всичко вървеше горе-долу успешно.

По обратния път тя се опита да си представи как щеше да изглежда утрешният ден. И как трябваше да го разграфи така, че да успее да свърши всичко и вечерта трите да заминат за Москва.

След половин час Стасов щеше да вземе пакета и да го занесе на „Петровка“. Докато Юра успее да занесе образците на експертите, вече щеше да е станало 8 часът. Те трябваше да ги разгледат и да отговорят на въпроса дали Сергей Суриков не е човекът, който по време на убийството е бил в апартамента на Шкарбул. Докато сравняват образците, някой — може би самият Коротков, а може би друг — трябваше да отиде при свидетелите, за да им покаже снимката на Суриков. Интересно, къде ли щеше да ги събере Юра? А ако все пак успееше да ги привика всичките на „Петровка“? Не, вероятността да постигне това бе твърде малка, тъй като бе прекалено сложно да се реализира подобна задача за толкова ограничено време. Ако се окажеше, че следите от местопрестъплението принадлежаха на Суриков и ако свидетелите го разпознаеха, Татяна можеше да изцеди всичко от своето момче и до утре да събере достатъчно доказателствен материал, за да го обвини. Само онези „приватизатори“ да не се размърдат, само да не подушат заплахата! Животът на служителите на милицията имаше точно толкова ниска цена, колкото и животът на всеки обикновен гражданин. Никой нямаше да се спре пред възможността да убие човек с пагони. А най-ужасното бе, че никой не би се възпрял и от факта, че този човек е жена.