Александра Маринина
Жертвата неизвестна (2)

Глава 2

— Как сте? — започна Татяна със задължителния ритуал, който трябваше да се спазва при разпитите. Имаше случаи, в които сетне следствените започваха да се оплакват, че са ги разпитвали в момент, когато са били едва ли не на смъртно легло и не били адекватни, тъй като се чувствали много зле. Показанията, дадени по време на такъв разпит, съответно не струваха и пукната пара. — Нещо боли ли ви, притеснява ли ви?

— Не, благодаря — отвърна любезно Суриков. — Добре съм.

— Тогава да започваме. Казвам се Татяна Григориевна Образцова и съм следователят, който оттук нататък ще се занимава с вашето дело.

— Пак ли? — подсмихна се Суриков. — Не ви ли омръзна?

— Какво би трябвало да ни омръзне? — погледна го изпитателно Татяна.

— Цялото това разтакаване. Един следовател, после втори, трети… Защо ме подритвате един на друг? Не знаете какво да правите с мен, така ли? Ами тогава пуснете ме да вървя, където ми видят очите и се отървете от проблемите си.

Пред Татяна седеше среден на ръст млад мъж на около 22–23 години, с нагла усмивка на лицето, която разкриваше грозните му зъби. Той не показваше никакви признаци, че месецът, прекаран в тясната килия с около петнадесетина диви мъже, е превърнал Суриков в сговорчив или поне в потиснат човек. Очевидно мъжът напълно се бе адаптирал към средата.

— Впрочем — каза тя невъзмутимо — въпросът, който зададохте, наистина е интересен. Защо делото още не е приключило, как мислите? Двама други следователи са се занимавали с него преди мен. Какво стана, не можахте ли да намерите общ език с тях?

— Защо да не съм могъл? — сви рамене Суриков. — Много добре си говорихме с тях, бяхме любезни помежду си и аз чистосърдечно и искрено отговорих на всичките им въпроси. Не зная какво не им хареса. Вие просто трябва да намерите извършител, за да му лепнете делото, а аз съм най-подходящ за това. По тази причина не ме оставяте на мира и непрекъснато ровите, за да ме вкарате колкото може по-ловко в затвора. Защото мене — ей ме на, стоя пред вас и дори вече сте ме прибрали в килията, тъй че нямате никакви грижи, а ако престъпникът е някой друг, тепърва ще трябва да го търсите. Хайде, започвайте направо с разпита, няма защо да търсите заобиколни пътища.

Тъй, помисли си Татяна, тактиката му е ясна. Аз, граждани следователи, нямам нищо общо с това, но щом като вие не ми вярвате, това си е ваш дълбоко личен проблем и аз нямам намерение да ви помагам за неговото решаване. Все едно, рано или късно ще ме пуснете, пък и да не ме пуснете, тук, в ареста, срокът на присъдата си тече, което означава, че ще лежа по-малко в затвора. Защото на всички — дори и на начинаещите престъпници — е известно, че в затвора е много по-лошо, отколкото в предварителния арест. Съдейки по отговорите на всевъзможните й въпроси, този отъркал се в престъпния свят юноша никога не бе лежал в затвора и дори не е бил арестуван. Явно се бе случвало да го задържат, но само за три дни заедно с бандата и после са го пускали. Многократно бе попадал в ръцете на милицията, когато тя е прочиствала поредния вертеп, но винаги са пускали на свобода Сергей Суриков. Той нито веднъж не е влизал в полезрението на органите на реда по време на хайки — не бе хващан в състояние на наркотично опиянение, у него нито веднъж не бяха откривали и грам дрога, някаква таблетка, нито хашиш. Да не би пък да е чак толкова хитър? И предвидлив? Или…

Татяна чак потръпна, тъй като идеята, която внезапно я споходи, й се стори страшно интересна. Че защо пък да не я провери?

— По име и бащино име ли да се обръщам към вас или може само по име? — осведоми се тя.

— Може само по име — разреши й великодушно Суриков, — не сте чак толкова по-голяма от мен.

Аха, хитрец е, хитрец и мръсник, решил е да ми прави комплименти! Татяна беше по-голяма от него с цели тринадесет години и като се имаше предвид телосложението й и служебното й положение, никой не би рискувал да й каже, че изглежда по-млада.

— Грешите, Сергей Леонидович, аз съм много по-голяма от вас, затова няма да си играем на фамилиарничене. Кажете: вашият покровител знае ли, че вече цял месец сте при нас? От него май няма ни вест, ни кост. В такива случаи обикновено пускаме хората след ден-два, а за вас никой не се застъпва. Или вие сте този, който го е зарязал?

Небрежната усмивка веднага изчезна от лицето на следствения и в този миг към Татяна гледаха не две очи, а две ледени метални топчета.

— Не съм го зарязал аз, той ме заряза — процеди Суриков. — Захвърли ме на произвола на съдбата като улично псе и останах съвсем без нищо — без жилище, без пари. Отначало си мислех, че е умрял, защото просто не бях в състояние да повярвам, че можеш да използваш човек така, както се използва курва, а сетне да го изхвърлиш, защото нямаш повече нужда от него.

— А той не е умрял, така ли?

— Да бе, ще умре той, как ли пък не! — изпръхтя Суриков. — Има да чакаш. Такива хора не умират, те надживяват всички. Когато го видях жив и здрав, веднага отидох при него като при близък човек и го помолих да ме вземе под крилото си. А пък той… — Суриков махна с ръка. — Татяна Григориевна, ще ме почерпите ли една цигара?

— Вземете си. — Тя дръпна чекмеджето на бюрото и извади оттам пакет цигари и кутия кибрит. — И какво направи той, когато вие го помолихте за помощ? Каза, че не ви познава, така ли?

— Ами да! Как се сетихте?

В момента върху лицето на Суриков беше изписано неподправено любопитство. Как се бе досетила ли? Че имаше ли нещо по-просто от това! Онзи служител на милицията, при когото се водеше на отчет членът на младежката полупрестъпна групировка Серьожа Суриков, беше зарязал нископлатената си държавна длъжност и вече нямаше нужда от Серьожа. Нещо повече — в новия си бизнес той изобщо нямаше нужда около него да се навърта тип като Серьожа, който още от дете се бе забърквал с наркотици, кражби на коли и прочее пубертетски щуротии. Суриков не беше много умен, беше хитър, зле образован и не съвсем здрав, а на това отгоре много добре знаеше, че половината, а понякога и по-голямата част от наркотиците, които биваха откривани по време на хайките, същият този милиционер слагаше в собствения си джоб. И за какъв дявол му беше тогава този Серьожа? Когато прословутият милиционер провеждаше линията за борба с наркотиците, той си имаше Серьожа, когото винаги своевременно предупреждаваха за подготвящата се хайка, затова в такива дни той не вземаше наркотици и дори не ги носеше в джоба си, за да няма за какво да го хванат. Самият Серьожа не беше заклет наркоман, той нямаше зависимост от наркотиците и Татяна виждаше това с невъоръжено око. Човек, който цял месец е бил лишен от обичайните си дози, не се държи така и изглежда по съвсем друг начин.

— Не е трудно да се досети човек — усмихна се леко тя. — За съжаление това често се случва. Искам да кажа, през последните години хората започнаха да напускат милицията, за да се занимават с бизнес. В такива случаи те повече нямат нужда от такива като вас и затова безмилостно ви захвърлят. Отдавна ли стана това?

— Преди две години. Може би малко повече. Мога ли да си взема още една цигара?

— Разбира се. Може би не бива да ги пушите една след друга? Все пак имате слабо сърце. Или документите не са верни?

— Не, верни са, точно така е. Но много ми се пуши.

— Е, както искате. А вие подписахте ли му декларация?

— За неразгласяване ли? Подписах му, че как иначе! Аз и преди си имах работа с него, още когато бях на 14 години, той ми даваше по някой кинт срещу информацията ми. А след като навърших 18, веднага ме накара да подпиша декларация.

— И въпреки това сега спокойно ми разказвате тези неща? Ами декларацията?

— Виж ти! Че какво „декларацията“? Декларацията е за обикновените хора, за гражданите от улицата. На тях аз никога и нищо не съм разказвал, защото на мен, Татяна Григориевна, още ми се живее. А нали разбирам какво ще ми се случи, дори и ако само един жив човек научи, че съм доносничил. А вие знаете всичко и без да ви го казвам, навярно и самата вие разполагате най-малко с двадесетина такива декларатори. Как ги наричате на научен език? Агенти-резиденти, така ли?

— Има и доверени лица — добави Татяна. — Но тук сгрешихте, Сергей Леонидович, аз не съм оперативен работник, а следовател. Само оперативните работници имат агентура. Докато аз се занимавам единствено с разни книжа. Хайде да се върнем към онова време, когато вашият покровител ви е вербувал. С какво се занимавахте тогава?

— С нищо.

— Абсолютно с нищо, така ли?

— Абсолютно с нищо. Прехранвах се, с каквото намеря.

— А къде живеехте?

— Никъде.

— Как така — никъде?

— Ей така. Никъде. Баща ми умря като алкохолик, майка ми продаде на бърза ръка апартамента и се премести при новото си гадже и двамата сигурно до ден-днешен пропиват тези пари. Сетне зарязах и училището още в девети клас. Нямаше къде да живея, нямаше къде да спя, влачех се по мазетата и по случайни познати. Най-добре беше естествено да се закача за някой бардак, защото така поне имаш постоянен покрив над главата, докато ченгетата не го разтурят, разбира се. И точно в този момент ме срещна чичо Петя.

Значи той се казва чичо Петя. И това беше нещо. Ако станеше нужда, можеше да бъде открит. Служител, който се занимава с борбата с наркотиците на име Пьотър и е напуснал органите на реда през 94-а година. Звучеше съвсем реално.

— И какво стана по-нататък?

— Ами нищо. Когато направиха последната хайка и изловиха всички, които им трябваха, а мен ме пуснаха след два дни, аз започнах да чакам кога чичо Петя ще ми даде знак. Обикновено ми даваше съвети къде мога да отида да поживея временно или да пренощувам за няколко дни. Понякога ме настаняваше в някое общежитие и така нататък. И изведнъж настана тишина. Една седмица, втора седмица, добре поне, че беше лято и можех да спя или на някоя пейка, или направо на земята. А него все го нямаше и нямаше. Но при мен, сама разбирате, проблемите се трупаха, понеже живеех като всички останали, не печелех пари, а ги вземах назаем и после ги връщах във вид на наркотици. Наркотиците ми даваше чичо Петя след всяка хайка, тъй че обикновено оправях дълговете си. В онзи момент имах дълг от 700 долара, понеже два месеца ядох, пих и се веселих на вересия за сметка на едно аверче и бях сигурен, че после ще си върна дълга. Но насреща — нищо. Аверчето започна да ме притиска, да ме заплашва и така нататък. Пък аз се разболях заради това, че спях по улиците, защото, както знаете, въздухът при нас е влажен. Простудих бъбреците си, краката започнаха да ме болят — явно ревматизъм, хванах бронхит, но нямах пари за лекарства. Казано накратко — не беше живот, а страховито удоволствие… Сърцето започна да ме присвива по два пъти на ден. Веднъж някаква милозлива лелка ме съжали и ми даде цял флакон валидол. Просто ми го подари. Добави и опаковка нитроглицерин. Само благодарение на това не пукнах под някой храст. Тъй си и живеех, докато не срещнах София Иларионовна.

— А как се срещнахте със София Иларионовна?

— Най-нормално. Търкалях се на една пейка с пристъп. При мен дойде някаква бабичка с приличен вид и захвана да ме съжалява. Тъкмо бях започнал да се съвземам, защото бях изсмукал таблетка валидол, и изведнъж почувствах страшна слабост — направо ужас. Разплаках се на гърдите на тази бабичка. Нямам къде да живея, викам й, разяжда ме неизлечима болест и изобщо никой на този свят не се интересува от мен. А тя ме слуша, слуша и каза: „Постой малко тук, синко, а пък аз ще се върна след десетина минути.“ Отиде си, а после се върна и ме заведе при София. „Ето — вика, — синко, твоя шанс и може би е единственият в живота ти. Ти си много болен и не бива да оставаш на улицата в това състояние. София Иларионовна ще те излекува, а после ще решите какво да правите.“

— Само че в онзи момент аз не вярвах, че тя ще може да ме излекува.

— И защо не вярваше?

С всяка изминала секунда на Татяна й ставаше все по-интересно. Нима Суриков бе разказал същото и на другите следователи? Какво беше това — красива, романтична и сантиментална приказка, каквато биха могли да съчинят всички престъпници, или истинска история? Ако се вярваше на показанията на работещите в универсалния магазин „Балтийски“, всичко това можеше да се окаже истина. Непрекъснатите му обаждания вкъщи, за да разбере как се чувства Бахметиева, търсенето на най-добрия лекар за нея… Но, от друга страна, тази трогателна приказчица не се връзваше с образа на полуграмотния глуповат младеж с идиотска усмивка на лицето.

— Защо не ви се вярваше, че Бахметиева ще може да ви излекува?

— Ох, да бяхте я видели! — Суриков жадно всмукна за последен път от цигарата и смачка фаса в пепелника. — Бабичката приличаше на видение, беше дребничка, слабичка, със забрадка на главата, без зъби, носеше очилца, нали ги знаете — едни такива кръгли, каквито са носили през 30-те години. Самата тя имаше съвсем безпомощен вид, така че за никакво лечение и дума не можеше да става.

Очилца, каквито са носили през 30-те години. Че откъде Серьожа Суриков, който бе роден през 74-а година, знаеше какви очила са носили тогава? Всеки друг човек би отговорил лесно на този въпрос, като каже, че ги е виждал по филмите и е чел за тях в книгите. Но момче като Суриков едва ли бе гледало филми за 30-те години. Че къде можеше да види сега такива филми? Само по телевизията. Пък и кой ли ги гледаше? Който и да ги гледаше, със сигурност не беше младеж и в това нямаше никакво съмнение. Нима Суриков имаше вид на млад човек, който седи на уютния диван пред телевизора и гледа с наслада стари филми? Не, нямаше такъв вид. Изобщо нямаше такъв вид.

— И какво стана след това? — попита тихо Татяна.

* * *

Нямаше сили нито да се учудва, нито да се съпротивлява. Беше му много зле, сърцето му биеше като лудо, пък и имаше температура, вероятно близо до 40-те градуса. Затова Сергей послушно разреши да го сложат в леглото. То беше старо, с пружина и никелирани табли. Серьожа никога не бе виждал такова легло. Въпреки треската, той се почувства толкова добре, че веднага заспа върху чистата постеля под топлото одеяло. Изглежда, бе спал в продължение на няколко дни. Вярно, често се събуждаше и с изненада откриваше, че се чувства много по-добре, а след три минути отново потъваше в дълбок сън. Всеки път, когато отваряше очи, виждаше пред себе си сбръчканото лице на старицата с кръглите старомодни очилца и с хлътналите в беззъбата й уста устни. Лицето й излъчваше доброта, но беше много сериозно.

Най-сетне той си навакса цялото натрупано безсъние и се събуди окончателно, измъчван от остър глад. Старицата отново беше до него, но за свой ужас Сергей установи, че не помни името й. Бабичката, която го бе довела тук, нарече някак домакинята, но тогава той беше в такова състояние, че почти нищо не чуваше и не помнеше.

— Коя сте вие? — без заобикалки попита той.

— Казвам се София Иларионовна. Грижа се за теб — съобщи му спокойно и делово старицата.

— Отдавна ли се грижите за мен?

— Вече шести ден. Съвсем си се занемарил, бъкаш от болести. Но не се тревожи, аз ще направя всичко, което може да се направи за теб. Как се казваш?

— Серьожа.

— Чудесно! — зарадва се, кой знае защо, старицата. — Значи Серьожа. Много добре. Сигурно си гладен?

— Много — призна си Сергей.

— Ей сега ще ти дам нещо за ядене.

— Няма нужда — отметна той одеялото и се опита да се изправи, — ще ида сам да си взема.

— Къде ще идеш сам? — каза насмешливо София. — Не можеш и два метра да изминеш, ще паднеш. Ако не ми вярваш, опитай, само че имай предвид, че ако паднеш на пода, ще си останеш да лежиш там, защото аз не мога да те вдигна, нямам сили.

Въпреки това Сергей направи опит да стане, но разбра, че старицата е права. Какви ти два метра — та той не можеше да направи и крачка дори. Ама че болест е пипнал! Добре че бе срещнал по пътя си тази милозлива бабичка, иначе сега щеше да се въргаля по студената земя или по асфалта. Дори вече не и по асфалта, а в хладилника на моргата.

София Иларионовна донесе от кухнята пасирана зеленчукова супа и сама го нахрани. Серьожа и този път се опита да прояви самостоятелност, защото му стана много неудобно от старата жена, но София очевидно не бе свикнала да убеждава никого с думи, а го правеше чрез примери от практиката. Тя мълчаливо му подаде лъжицата и Серьожа моментално се убеди, че не може да я поднесе към устата си. Ръката му трепереше, а лъжицата всеки момент щеше да падне право върху белоснежната калъфка на одеялото.

След като свършиха със супата, жената също така сръчно и умело го нахрани с млечна оризова каша с масло. Този вкус припомни на Сергей детството му и той отново едва не се разплака.

— Не се притеснявай — каза му София, щом забеляза, че очите му се пълнят със сълзи, — от болестта е. Когато човек е тежко болен, става душевно слаб и често плаче. Това не е срамно. Когато се оправиш и се възстановиш, всичко ще отмине.

— Да не би да сте доктор? — досети се Суриков.

— Не, синко, не съм доктор. Но мога да се справя с всяка болест, освен с неизлечимите. Например не мога да излекувам рак. СПИН също не мога.

Въпреки слабостта си, Сергей се разсмя.

— СПИН ли? А вие откъде знаете за СПИН-а?

— Оттам, откъдето знаят всички — усмихна се кротко старицата. — Нали ти също не си боледувал от СПИН, но знаеш за него. Чета вестници, гледам телевизия. Пък и съм ги виждала онези — спинозните. Доведоха ми веднъж един такъв, искаха да му помогна, ако мога. Но не можах.

— А как лекувате, след като не сте доктор? Да не правите магии?

— Защо трябва да правя магии? В народната медицина има лекове за всички болести, само трябва да знаеш кои са. А аз зная и затова мога да лекувам.

— Откъде ги знаете?

— Така се нареди животът ми. Дори и да не исках, пак щях да ги науча.

Тогава тя не му каза нищо повече. След няколко дни София Иларионовна разреши на Сергей не само да става, но и да ходи по петнадесет минути. Веднага щом получи тази възможност, той обиколи целия апартамент и се смая от царящите наоколо мизерия и нищета. Бахметиева живееше крайно бедно, мебелите бяха стари и разкапани, а масата в кухнята бе покрита с толкова протрита и изгорена на различни места мушама, че приличаше на дантела. Серьожа дори изпита нещо като срам, че е увиснал на врата на човек, който живее толкова скромно. Тя сигурно едва успяваше да изхрани себе си, а трябваше да се грижи и за неговите болести.

След още две седмици, през които той редовно пиеше някакви отвари, които му приготвяше София Иларионовна, Сергей Суриков напълно се възстанови. Време беше да напусне гостоприемния дом. Ала не му се искаше да си тръгне. Тук беше топло, чисто и сигурно. Той все подбираше думи, за да подхване разговор със София Иларионовна за своето напускане. Но тя първа го започна.

— Мислиш вече да си ходиш, така ли? — попита го веднъж, докато наливаше горещ чай в старите чашки с нащърбени ръбове.

— Сигурно вече се налага — отвърна неуверено Сергей. — Защо трябва да вися тук като някакъв храненик…

— Но не ти се иска да си тръгваш, така ли?

— Не ми се иска — най-неочаквано си призна той, без дори да подозира, че ще го направи.

Само преди минута изобщо не бе убеден в това. Суриков беше млад, само на 20 години, свикнал със свободния живот без всякакви ограничения, без родителски контрол и без думата трябва. Животът с бедната чужда старица, която бе на 84 години, поради което самата тя се нуждаеше от грижи, просто нямаше начин да му се хареса.

— Това е добре — кимна Бахметиева. — Щом не ти се иска да си тръгнеш, значи си пораснал. Свършили са твоето мрачно детство и лудешката младост, Серьожа, дотук, край.

— Нещо не разбирам. За какво говорите?

— За това, че само един млад глупак иска да бъде независим от всички и се стреми към самостоятелност и самота. Колкото по-възрастен и по-мъдър е човек, толкова по-добре разбира, че смисълът на живота се състои само в това да бъдеш нужен на някого. Единствено в това. Разбра ли, синко?

— Не — призна си Сергей.

Тогава той наистина не я разбра. Тази мисъл се оказа твърде сложна за него. Но за сметка на това в главата му хрумна друга мисъл: как е възможно думите на една толкова стара бабичка да бъдат толкова сложни за него? Чак такъв идиот ли е той, че не е в състояние да разбере какво му казва една стара неграмотна старица? Не, това според него не беше възможно, просто болестта си бе казала думата. Може би от тежките болести човек отслабва не само физически, но и умствено.

— Добре де, щом не си разбрал, значи още ти е рано да мислиш за това. Значи твоята душа поумнява по-бързо от главата ти. С душата си усещаш нещата вярно и не искаш да си тръгнеш, но главата ти още не е узряла и не се справя. Нищо, по-нататък ще навакса. Е, Серьожа, щом искаш да останеш тук, в такъв случай ще трябва да си поговорим. Да си поговорим сериозно. За пръв и последен път. Разговорът ще бъде тежък, затова ще го проведем само веднъж и повече няма да се връщаме към него. Ако ние се разберем правилно помежду си, няма да има нужда да се връщаме отново към това. А пък ако се наложи да говорим втори път за тези неща, значи нашият съвместен живот е бил неуспешен и ти в същата минута ще си идеш оттук. Ясно ли е условието?

Серьожа кимна мълчешком, гледайки с недоумение и дори със страх дребната съсухрена старица. Той изобщо не предполагаше, че тя ще започне да му поставя някакви условия, че и да ги формулира толкова твърдо.

— Отдавна ли употребяваш наркотици? — най-неочаквано попита София Иларионовна.

— А… — Серьожа чак се задави. — Откъде ви хрумна, че употребявам наркотици? Аз никога…

— Лошо, синко. На нас ни предстои толкова сериозен разговор, а ти го започваш с лъжа. Нали те гледам и виждам, че си употребявал наркотици. Не си наркоман, не, докато лежеше при мен, нямаше треска. Но имаш признаци, по които със сигурност разбирам, че си употребявал наркотици, и то — отдавна, още от детинство. Зная, че съм стара и слаба жена и ти много се блазниш от възможността да ме излъжеш. Трудно е да бъдеш упрекнат за това, защото всички вие — младите, допускате тази грешка. Мислите си, че възрастният човек е като малко дете. Внушили са ви го още от ранна детска възраст и вие сте го повярвали, защото сте глупави. Възрастните хора само ви се струват глупави и е истински грях да ги лъжете. И за да не се блазниш повече да ме лъжеш, ще ти кажа нещо. Прекарах двадесет години в Сибир, в тамошните лагери. Двадесет години. Точно толкова, на колкото си ти. Зъбите ми окапаха рано, косата ми — също. Но за двадесет години видях и научих толкова неща, че сега е много трудно някой да ме излъже. Мога да бъда излъгана само от близък човек, от човек, когото много обичам и затова си затварям очите пред всичко и му вярвам. Никой друг не би успял да направи това, включително и ти, запомни го.

— Защо са ви пратили в Сибир, София Иларионовна?

— Как защо? — Тя се подсмихна, допи на една глътка изстиналия си чай и тракна чашката в масата. — За същото, за което изпращаха там и всички останали. Обявиха мъжа ми за враг на народа и го разстреляха, а мен — като жена на враг на народа — ме осъдиха на двадесет години. Добре че поне успях да спася сина си, който тогава беше на шест месеца. А аз бях само на двадесет и пет години. Тръгнах от къщи под конвой като млада красавица, а се върнах след двадесет години като болна старица. Такива ми ти работи, синко. Но не ти разказвам всичко това, за да ме съжаляваш, понеже нямам нужда от ничие съжаление, а за да разбереш на колко много болести и мъки съм се нагледала през живота си. Сибиряците са як народ, тогава цивилизацията още не ги беше развалила и те предаваха от поколение на поколение всички тайни на целебните треви, плодове и листа. По тези места живееха и много ламаисти и буряти, които също имаха свои тайни. Успях да усвоя всичките. Там научих и за наркотиците. Така че когато следващия път решиш да ме излъжеш, първо хубавичко си помисли. Ако още веднъж те хвана в лъжа, ще се разделим.

Серьожа не разбра всичко, което тя му каза. Не разбра например защо я бяха осъдили на двадесет години в лагер, защо бяха разстреляли мъжа й и защо е трябвало да спасява сина си. В училище Суриков бе учил криво-ляво, а по времето, когато започнаха да им преподават историята на XX век, той вече не живееше вкъщи, а търкаше подовете по тавани и мазета. Никой не го и търсеше — нито майка му, нито учителите му. Учителите бяха щастливи, че това „толкова проблемно дете“ им се махна от главата, а майка му изобщо не се интересуваше от нищо друго, освен от пиячката и махмурлука си. Мозъкът й беше пропит с алкохол още преди да роди Серьожа. По тази причина в по-голямата си част думите на София Иларионовна си останаха загадка за него. Кои са тези ламаисти? Кой са тези буряти? И какви пък толкова особени тайни биха могли да имат? На какви чак такива болести и мъки се бе нагледала Бахметиева в онези лагери? И изобщо какви са били тези лагери? Същите като сегашните, където изпращаха престъпниците да излежават присъдите си? Или някакви други? Серьожа Суриков не познаваше в детайли сферата на съдебната система, но тъй като през целия си живот е бил все в компанията на престъпници, които непременно имаха по някой роднина или познат, лежал в затвора, много добре знаеше, че в сегашните лагери няма жени, които да лежат по двадесет години. В такъв случай как София бе лежала толкова дълго? Да не би пък да го лъжеше?

— С теб, синко, ще се разберем така — продължи междувременно старицата. — Можеш да останеш да живееш при мен. Като квартирант. Няма да ти вземам пари за стаята, но за сметка на това ще се грижиш за мен. Ще ходиш да пазаруваш, ще чистиш апартамента, ще носиш бельото на пране, защото аз все пак вече съм много стара и ми е трудно да върша тези неща. Ще изпълняваш моите заръки. Ще имаме отделни сметки за домакинството, аз нямам нужда от твоите пари, имам си пенсия и тя ми стига. Ще си делим по равно разходите за апартамента, електричеството и телефона. Ако искаш, ще ти готвя с твоите продукти. Но срещу всичко това ти ще трябва да изпълниш моите изисквания. Първо: ще си намериш работа. Ще работиш близо до нас, за да мога да идвам при теб и да проверявам дали не ме лъжеш. Второ: никакви наркотици. Категорично, веднъж и завинаги! Трето: няма да водиш никого тук. Можеш да се разхождаш, където си искаш, да спиш, където си искаш, можеш една седмица да не се появяваш вкъщи, но тук няма да стъпи кракът на чужд човек! Ако с теб заживеем добре, ще ти оставя този апартамент, ще ти го даря или нещо такова и след моята смърт ти ще бъдеш негов собственик. Но ако забележа, че искаш да умра час по-скоро и правиш всичко възможно за това, имай предвид, че тази работа изобщо няма да стане. Ще напиша един документ, че ако умра от насилствена смърт, виновен за това ще е Сергей Суриков и милицията трябва да търси него. Ще го напиша и ще го скрия на сигурно място. Тъй че ще е по-добре да не се занимаваш с подобни глупости.

Серьожа отново не схвана съвсем ясно за какво му говореше тя. Той беше такъв невежа, че в онзи момент дори не си представяше как е възможно да убиеш човек заради един апартамент. Защо трябваше да го правиш? Та нали в такъв случай апартаментът ще бъде ничий или някой ще го получи по наследство… Общо взето, той не разбра нищо от тези неща. Но други разбра много добре: че трябва да тръгне на работа, да не се докосва до наркотиците и да не води никого от своите познати в този апартамент. При това положение Сергей на първо време щеше да има покрив над главата си, под който да не се чувства излишен и ненужен, а впоследствие — и собствен апартамент. Това беше единственият му шанс, както правилно му каза онази бабичка, която го прибра от улицата. Повече по никакъв начин и никога в живота си той не би могъл да се сдобие със свое жилище. Условията бяха поставени много ясно. Имаше и още нещо, което в онзи момент Серьожа Суриков осъзна и което толкова дълбоко го потресе, че се превърна в негово ръководство за действие и в крайна сметка промени живота му. Че той е по-глупав от тази стара, от тази съсипана бабичка София! Че той знае по-малко от нея. И разбира по-малко неща, отколкото тя. За него това беше срамно и трябваше да се поправи. Беше му толкова странно, че преди не бе забелязвал собствената си ограниченост и необразованост! Вероятно причината беше в това, че общуваше само с такива като него, които през целия си живот бяха прочели по книжка и половина, и то — в ранното си детство, и които гледаха само екшъни по видеото. Серьожа отдавна вече нямаше собствен дом, където би могъл да почете малко или да погледа по телевизията някоя нормална програма, а не безкрайното кунг-фу, и да види как изглеждат обикновено младите момчета на неговата възраст, с какво се занимават, как разговарят, за какво мислят и дори какви филми снимат. Серьожа Суриков никога не бе виждал такива неща и не знаеше нищо за тях. Целият му живот бе преминал в компанията на същите малоумни недоносчета, какъвто бе и самият той, които постоянно се друсаха, пиеха и чукаха някакви точно толкова пропаднали момичета, колкото бяха и самите те. Това беше целият му живот. Глупашки и никому ненужен. Ненужен дори на самия него. Може би София Иларионовна бе единственият човек на света, който имаше нужда от него. Макар и не за дълго — само за няколко години, докато е жива тя, — той със сигурност бе нужен някому. Затова щеше да остане с нея, докато тя живееше и дишаше. Щеше да й помага, щеше да ходи вместо нея да пазарува, щеше да си говори с нея и може би щеше да разбере защо тя е по-умна от него и защо той разбира и знае толкова малко неща…

Но естествено Суриков не разказа всичко това на следователя Татяна Григориевна Образцова. На въпроса й: „И какво стана по-нататък?“ той отговори кратко и сухо:

— Бях много болен, София Иларионовна ме приюти, излекува ме, а след това аз останах да живея при нея като квартирант. Помагах й, с каквото мога.

— И дълго ли продължи това?

— Две години. Ама защо ме разпитвате? Вече сто пъти са ме питали за това и то е записано във всички протоколи.

— Сергей Леонидович, а бихте ли ми казали защо София Иларионовна реши да замени апартамента си и да се премести на края на града?

— Не зная — сви рамене той. — Тя сама си го реши.

— И вие ли се канехте да се преместите заедно с нея?

— Ами да. Иначе къде щях да се дяна, аз нямам друго жилище.

— Ходихте ли до Купчино да видите апартамента?

Последва пауза. Татяна усети, че въпросът го засегна с нещо. Просто не му се хареса. Суриков започна да шари с очи по стените на кабинета, сякаш търсеше опорна точка, за която да се хване и да измисли правилния отговор.

— Н-не — процеди най-сетне той.

— Ами Бахметиева? Тя видя ли онзи апартамент?

— Май че да… Не съм сигурен. Какво значение има?

В този момент Суриков започна толкова силно да нервничи, че това не можеше да остане скрито от ничий поглед. Татяна си помисли, че той веднага ще се хване за сърцето и ще настоява да прекратят разпита. Този номер беше изпитан. Очевидно разговорът бе стигнал до някаква опасна точка.

— Вие казахте, че София Иларионовна е била стара и слаба. Наистина ли беше така?

— Да, разбира се. Та тя беше на толкова много години! Едва стигаше до хлебарницата на съседната улица.

— Ясно. Значи не би могла да отиде до Купчино сама, без ваша помощ?

Последва нова пауза. Очите на Суриков отново придобиха леден блясък, но този път Татяна не съзря в тях протест, а ужас.

— Би ли могла или не би могла? — повтори настойчиво тя.

— Там биха могли да я заведат тези, които искаха да заменят жилищата — процеди най-сетне Суриков. — Те биха могли да я качат в колата си и да я закарат да види апартамента. А в това време аз може да съм бил на работа.

— Биха могли — съгласи се с лекота Татяна. — Но не разбирам как е възможно вие да не сте знаели за това. Да не искате да кажете, че тя е отишла дотам, видяла е апартамента, в който сте се канели да живеете заедно, и не ви е казала нито дума за това? Извинете, но не ми се вярва да е станало така.

— Тя беше потайна — измърмори Суриков, загледан някъде в пода. — Не ми разказваше всичко.

Татяна разбра, че младежът започна да я лъже и реши да не го обърква повече. Поне вече й беше ясно кои факти трябва да провери на първо време. А иначе винаги можеше да го уличи в лъжа.

* * *

Татяна много се вълнуваше от въпроса за Зоя Николаевна Голдич. Коя бе тя и защо Бахметиева й бе дала генерално пълномощно? Нейна роднина ли беше? Или добра позната, на която можеше да се довери? Следователят, който бе водил делото преди нея, кой знае защо, не си бе задавал този въпрос или поне в протокола от разпита на Голдич нямаше нищо по този повод. Ала още първият опит Зоя Николаевна да бъде повикана на разпит се провали безславно. Гражданката Голдич сякаш бе потънала в земята. В протокола и в приложеното към делото генерално пълномощно бяха записани паспортните й данни, които след проверка се оказаха фалшиви. Тя никога не бе живяла на посочения от нея адрес.

Това озадачи Татяна. Как така? Значи дамата се бе разхождала с фалшив паспорт? И нито нотариусът, който бе изповядал сделката, нито следователят бяха забелязали това. Всъщност как биха могли да го забележат? Добрият фалшификат не се забелязваше с просто око, а на тях и през ум не им беше минало да направят запитване. Но нали следователят бе успял да я разпита и протоколът беше приложен към делото, значи беше успял все някак да я издири. Вероятно това не му бе коствало кой знае какви усилия, иначе щеше да постъпи точно както постъпи Татяна — да направи запитване до съответната служба и да установи, че данните й са фалшиви.

Ала следователят Валентин Чудаев не оправда тези нейни надежди. Оказа се, че на него дори не му се бе наложило да издирва Зоя Николаевна.

— Тя сама дойде — каза той на Татяна. — Научила, че са убили Бахметиева и дойде при мен. Заяви, че е готова да отговори на всички въпроси, тъй като била позната на покойната. Макар да не били близки, но току-виж, че можела да е полезна с нещо на следствието. Още повече че квартирантът на Бахметиева бил доста подозрителен човек. Непрекъснато ни препоръчваше да се заемем сериозно с него.

Това вече беше съвсем странно. Татяна Образцова за пръв път в практиката си попадаше на случай, при който свидетел, до когото милицията още не се е добрала, се явява доброволно сам и дава показания.

— А ти разбра ли каква се пада тя на Бахметиева? Защо старицата й е дала генерално пълномощно?

— Каза, че била просто нейна позната, която имала опит в решаването на имотни проблеми. Таня, не си на верен път — намръщи се следователят. — Убиецът е Суриков и по този въпрос две мнения няма. Трябва да го притиснеш, а не да се ровиш покрай замяната на апартаментите.

— А ти защо не го притисна, след като всичко е ясно?

— Не ми остана време. Такива дела ми висят, че направо полудявам. Убиват банкери, депутати, меценати и още дявол знае кого, началството ме натиска, пресата, вие, от кметската администрация се обаждат всеки ден и искат отчет. Ама какво да ти разправям — сама знаеш как е. А старицата е дребна работа. Че коя е тя? Никоя. Никой няма да ти смъкне кожата заради нея. Мотах се с този Суриков няколко дни, пораздрусах го, за да открия дали няма връзка с онази престъпна групировка, но когато разбрах, че той е просто един глупак, който действа сам, се заех с другите си дела, които са ми по-важни. Защо ме гледаш така?

— Няма нищо — въздъхна Татяна. — Всичко е ясно.

Наистина всичко беше ясно. За съжаление реалният живот, в който трябваше да работят служителите на милицията, изобщо не бе онази идеална картина, при която има смисъл да се говори за морал и нравственост. Следователите и оперативните работници не можеха да се разкъсат на няколко части, както не можеха и да разтегнат денонощието до седмица. Работата беше много, те не успяваха да свършат всичко както трябва и им се налагаше да правят такъв избор, при който можеха поне да опазят собствената си кожа. Естествено те можеха да бъдат порицавани за това, но нямаше как да не се вземе предвид подобно натоварване. За да накараш един следовател да доведе докрай едно такова безперспективно дело, каквото беше убийството на Бахметиева, той наистина трябваше да бъде заставен да го стори. И Татяна беше поставена точно в такова положение. Тя много добре знаеше, че арестуваните често лежаха в ареста по година и половина, докато делото им с триста зора стигнеше до съда. Или докато го прекратяха и пуснеха арестанта. А той трябваше да им е благодарен, че изобщо са го пуснали.

— Слушай — попита най-неочаквано тя, — а защо въпросът за генералното пълномощно изплува чак при теб? Да не би следователят, който е поел пръв делото, да не се е занимавал с това?

— Не зная — махна с ръка Чудаев, — не съм се впускал в подробности. Не ми беше до това.

Татяна се прибра в кабинета си и отново отвори папката с материалите по следствието. Да, ако се съдеше по протоколите, по време на първите разпити въпросът за генералното пълномощно изобщо не беше повдиган. Защо ли? Нима следователят е бил съвсем неопитен? Или пък разсеян?… Тя прочете фамилията му и се подсмихна. В момента въпросният първи следовател си бе взел поредния отпуск. Явно бе поел делото преди заминаването си, през последните си работни дни, и бе вършил всичко през пръсти. Добре де, той ще се върне от отпуск и тя ще го попита. Може би колегата бе задавал този въпрос на следствения, но му се е сторило, че отговорът не заслужава внимание и затова просто не го е вписал в протокола.

* * *

Бяха изминали две години от момента, в който Сергей Суриков с обида и недоумение осъзна, че 84-годишната старица разбира и знае за живота много повече, отколкото той. Ако имаше къде да отиде и къде да живее, той просто щеше да си тръгне оттук заедно със своето недоумение и с утешението, че така му се е сторило и че това просто е невъзможно. Но той нямаше къде да се дене и остана при София Иларионовна Бахметиева, като всеки ден и всеки час усещаше собствената си непълноценност. Отначало това го ядосваше и дразнеше. Едва успяваше да преодолее постоянно пораждащото се у него желание да я сложи на мястото й и грубо да я прекъсне с някоя просташка фраза от типа на: „Я не ми се прави на много умна!“ Думите дори вече бяха на езика му и той всеки момент щеше да ги изговори, но се възпираше навреме, защото след такова нещо тя можеше и да го изгони. Тогава какво щеше да стане с обещания му апартамент? Би било жалко да пропусне такава възможност.

А София сякаш не забелязваше злобата и яда му и продължаваше да разговаря с него като с равен. Жената много обичаше да поразсъждава за това, че човечеството вече е изчерпало интелектуалния си потенциал.

— Човекът — казваше тя — сега може само да открива онова, което преди не е познавал. Например във физиката или в химията, или в астрономията. Но в хуманитарните науки вече нищо не може да бъде измислено. В момента само ни се струва, че са измислили нещо ново, а всъщност всичко вече отдавна е измислено и описано.

Серьожа продължаваше да не разбира всичко, което тя му казваше, но за всеки случай я молеше да му даде пример, надявайки се, че благодарение на този пример той ще осмисли нещата по-лесно.

— Например — отговаряше му тя, криейки в ъгълчетата на беззъбата си уста ироничната си усмивка, която Сергей за щастие не забелязваше, — според известното течение в психологията, което се нарича гещалтпсихология^[1], човек помни най-добре недовършената си работа. А работата, която вече е свършил, бързо се изтрива от паметта му. Това са го написали в средата на XX век. И смятат, че са открили някаква закономерност. А още в началото на XIX век Александър Сергеевич Грибоедов е написал: „Сложи му подпис — и пада от плещите ти.“ Правилно е написал. Какво има да й мислиш на свършената работа? Тя вече е свършена и край на въпроса. А недовършената непрекъснато изплува в паметта, човърка човека, не му дава мира, кара го да се съмнява. Ами ето ти един съвсем прост пример. Човек присъства на някакъв официален обяд, на който поднасят 15 различни блюда. Той изяжда всичките, а едно — не успява. Едва го е опитал, хапнал е само една лъжица, но в този момент сменят чиниите. Попитай този човек след един месец какво са сервирали на въпросния обяд и той няма да си спомни за половината блюда, а за онова, което не е успял да изяде, непременно ще си спомни. Ще си го спомни и след една година, и след две години, макар че дори вече ще е забравил за онзи обяд. Всичко ти се струва простичко като таблицата за умножение, нали така? Ето, аз ти го разказвам и ти всичко разбираш, защото в живота всичко това е толкова естествено и като че ли не може да бъде другояче. А те му викат гещалтпсихология! Било нова наука! А на тази наука целият й смисъл е в това, че са измислили нова дума, за да нарекат с нея старата истина. Затова казвам, че интелектуалният потенциал вече се е изчерпал.

Суриков си спомняше нещо за Грибоедов от училищната програма, но не беше много наясно какво точно. При него май имаше някакъв Чацки или нещо такова… Всичко, което учеха по това време в училище, му се струваше скучно и ненужно, както впрочем и нещата, които човек върши по задължение. И ето ти, оказва се, че в тези книжки са били написани толкова умни неща! Само че учителите не им ги разказваха така, както ги разказваше София Иларионовна. Може би ако те бяха такива, каквато беше старицата Бахметиева, Серьожа щеше да се учи по-добре и с повече интерес.

Друг път, след като изгледа поредното предаване по телевизията, София започна да мърмори:

— И тия се пишат първооткриватели, били измислили музикалната терапия. А тук цялата работа е в науката за звуците и честотите. Композиторите използват тази наука от памтивека, а сега излиза, че тези току-що са я открили.

Сергей разбираше от музика. Той спокойно можеше да разпитва старицата за това, без да се чувства невежа. Дори беше убеден, че на тази тема може да затапи хазяйката си по всички точки. Всъщност какво би могла да разбира тя от музика? А той беше много навътре и в твърдия рок, и в хевиметъла, и в рапа, и във всичко останало. Е, да видим, София Иларионовна, кой — кого? Сергей се хвърли смело в разговора, предвкусвайки триумфа си. Дори за секунда не си помисли, че се опитва да подхване състезание със София, като по този начин я признава за равна на себе си съперница.

Ала само след минути разбра, че отново е изпаднал в неловко положение.

— Ти например замислял ли си се някога защо от една музика ти иде да затанцуваш, а от друга те обзема тъга? — попита Бахметиева.

— Ами ясно е защо — заяви бодро Сергей, — защото едната е весела, а другата — тъжна.

— Я колко просто стоят нещата при теб! — подсмихна се старицата. — А защо една музика е тъжна, а друга весела?

— Ами… — понечи да обясни той, но засече. Защо наистина? Суриков никога не се бе замислял над този въпрос. Просто възприемаше това като нещо естествено. Една музика е весела, а друга — тъжна и толкоз.

— Тъй де, какво ами… — подигра му се София. — Цялата работа е в честотите, които се възприемат чрез ухото и въздействат на мозъка. Мозъкът също има свои честоти и освен това те са различни в различните му сектори. Тези сектори се активизират от музиката.

Тя още дълго му обяснява за голямото и малко тризвучие, за херцовете, мегахерцовите и кратността, но Сергей не разбра абсолютно нищо от това, защото в училище изобщо не си бе учил уроците нито по физика, нито по биология. По тези предмети получаваше само двойки.

— Боже мой, София Иларионовна — не издържа той, — откъде знаете всичко това? Направо сте като ходеща енциклопедия.

Старицата се разсмя от все сърце, свали смешните си очилца и избърса със сбръчканата си ръка избилите в очите й сълзи.

— Нали те предупредих, Серьожа, да не смяташ възрастните хора за глупави. Продължаваш да си мислиш, че щом човек е стар, значи е като малко дете. А пък малкото дете наистина не знае нищо, защото просто няма откъде да го знае. А старците са друго нещо. Ние сме изживели живота си, завършили сме университети. И то какви университети! Днешните нищо не струват пред тях.

— Ама да не би вие да сте завършили университет? — невярващо попита Суриков.

— А ти да не би да си мислиш, че щом съм на 84 години, значи задължително съм неграмотна и необразована? Още си глупавичък, Серьожа. Вие, съвременните хора, сте тези, които остават необразовани дори и след като сте завършили университети, тъй като всичко е в упадък и няма кой да ви преподава добре. А знаеш ли какви професори имахме ние! Със световна слава. Най-големите учени в своята област. Те изискваха от нас много повече, отколкото се изисква сега. Пък и от деца бяхме научени на интерес към книгите и към изкуството. Моят баща, светла му памет, беше голям специалист по машиностроене, знаменит изобретател. След революцията реши да не емигрира, повярва в съветската власт и остана тук. Завеждаше катедра в един институт. И аз тръгнах по неговите стъпки, влязох в университета, занимавах се с физика. Представи си — исках да стана втора София Ковалевская. Баща ми си мечтаеше за същото и неслучайно ме бе кръстил София, тоест носех нейното име. Ние сме стар род, дворянски, преди революцията аз имах гувернантка, която беше германка, и тя ме учеше на музика, на живопис и дори да пиша стихове. Е, и затова когато обявиха мъжа ми за враг на народа, си спомниха и за моя дворянски произход. И ако това нещастие не ни бе сполетяло тогава, през 35-а година, сега може би щях да съм академик или професор. Бях способен човек, Серьожа, много способен. Много надежди възлагаха на мен. Само че нищо не излезе…

Сергей я гледаше с облещени очи. Тази съсипана бабичка и… дворянски произход, музика, живопис, гувернантка, университет, физика? Възможно ли беше? Какво пък, в такъв случай бе напълно обяснимо, че знае толкова много неща. Виж я ти невзрачната бабичка!

С течение на времето ядът и злобата му се уталожиха и отстъпиха място на уважението и непринуденото възхищение.