Джек Слейд
Червенокосият дявол от Ларами (3)

3.

В кръчмата „Девилс Плейграунд“ беше станало тихо. Присила бе изиграла и последния си номер и всички гости — миньори, златотърсачи, каубои, дървари и кочияши напуснаха салона. Останаха само постоянните клиенти, а заедно с тях и пианистът, когото Анди Харингтън и Ласитър чуха, когато стигнаха до стълбата и се спряха на първото стъпало. Коридорите и стълбището бяха ярко осветени. Харингтън знаеше, че жилището на Присила е на втория етаж.

Ласитър се облегна на перилата и погледна нагоре. Там се движеха някакви сенки. Той посочи с ръка, но преди да можеха да реагират, вратата на салона се отвори и оттам излезе някакъв мъж. За миг пианото се чу ясно, въпреки врявата.

Мъжът бе висок и широкоплещест. От пръв поглед си личеше, че не е гост, а принадлежи към персонала, както и че не беше крещял през цялото време в салона.

Не беше и келнер, нито пък обикновен бияч на вратата. Носеше черно кожено облекло и силно пристегнат револвер. Той се спря, затвори вратата и погледна към двамата мъже на стълбата.

Ласитър чакаше Анди Харингтън да обясни, че двамата са запалени почитатели на Присила и че са се осмелили да хвърлят само един бегъл поглед там горе. Но проклетникът стоеше като препариран и Ласитър имаше чувството, че в този момент предпочита да потъне в земята.

— Харингтън, какво търсиш тук? — попита мъжът на вратата с ледено изражение. — На всичкото отгоре с онзи там! Кой е той?

Анди отвори уста, но не можа да проговори.

— Стар приятел! — кача вместо него Ласитър и се засмя. — Тъкмо искахме…

Щеше да продължи, но замълча, защото съдружникът му го сръга с лакът в ребрата, но не за да мълчи, а защото беше посегнал към револвера си!

Но и непознатият на вратата направи същото и беше по-бърз от Анди Харингтън, много по-бърз.

Ласитър нямаше време за размисъл. Бандитите явно познаваха приятеля му и целите, които преследва, а също и това, че им беше смъртен враг. Но защо проклетникът не бе споменал нищо? Ласитър бе принуден да реагира по същия начин. Твърде късно бе осъзнал какво става. Не можа да изпревари мъжа на вратата, чийто револвер бе вече навън, проблесна и изгърмя. Разнесе се трясък, сякаш изстрелът щеше да взриви голямата къща и да запрати покрива й във въздуха.

Анди бе ранен. Ласитър не успя да забележи веднага къде. Куршумът го бе оттласнал към стената.

Непознатият се опита да ликвидира и Ласитър, но втория път не бе толкова бърз. Мъжът от Бригада Седем го изпревари. Старото четиридесет и петкалиброво оръжие изгърмя. Куршумът мина през ръката на мъжа и се удари във вратата. Непознатият се олюля към стълбите, изпусна револвера, повдигна ръка и видя кръвта и празната си длан.

В този миг изтрещя и оръжието на Анди Харингтън, патронът го улучи ниско в крака и го повали на земята.

Ласитър се обърна. Съдружникът му се усмихваше, но широкото му лице бе изкривено от болка. Бе успял да се задържи прав на стената, но очите му бяха дълбоко хлътнали.

— По-бързо да се махаме оттук! — прошепна дрезгаво. — Иначе с нас е свършено!

Ласитър си спомни, че го предупреди, че не са подготвени, но това беше само бегла мисъл. В следващия момент се заудряха врати, чуха се крясъци, затрополиха хора по стълбите и този шум изпълни цялата къща. Вратата на салона се открехна, мъже напираха да излязат навън, но човекът в черните дрехи им бе препречил пътя. Ласитър прегърна Анди Харингтън и побягна заедно с него към задната врата.

Изруга. Надяваше се, че ще участва в отвличане, а вместо това трябваше да бяга с един ранен.

Когато отвори задната врата и избута Анди навън в тъмницата, по стълбите загърмяха револвери и куршумите полетяха заплашително покрай главите им. Ласитър се обърна назад. Зад тях стоеше някакъв човек с разкрачени крака и стискаше револвера си с две ръце на височина на очите.

Ласитър понечи да стреля, но Анди Харингтън бе вече навън, затова се спусна след него и залости вратата след себе си. Изведнъж стана тъмно, а зад него куршумите се забиха в дървото.

Имаха шанс да избягат, но изведнъж Анди Харингтън се свлече на колене.

Ласитър го подхвана и го поведе напред.

— Стой на крака! Трябва да издържиш до хотела.

Анди се облегна на него.

— Там ни чакат другите!

— Кои други?

— Тези, които ме биха. Това са хора, които искат да получат наградата, както и ние. Те искат цялата плячка! Затова и на тях им пречим. Разбираш ли?

Какво трудно имаше за разбиране!

Ласитър го повлече по-нататък. Тъкмо бяха влезли в нощната сянка на обора, когато задната врата се отвори и два револвера започнаха да гърмят. Стреляха в грешна посока, но не и когато Анди Харингтън и Ласитър продължиха да бягат. Стъпките им се чуваха ясно. Куршумите веднага засвистяха покрай ушите им. Ласитър дръпна Анди настрани и се хвърли заедно с него на земята.

Стрелбата веднага заглъхна. Враговете им не ги чуваха и виждаха повече.

— С мен е свършено! — въздъхна Харингтън. — Кучият син ме улучи. Ще предам богу дух.

— Той те познава, Анди! Не ми каза, че…

— Нямахме късмет, Ласитър! Казва се Виктор Марсуел! Точно той ли трябваше да се покаже на вратата? Иначе червенокосата беше в ръцете ни. Повярвай ми! Той е единият от телохранителите й. На това се вика лош късмет!

— Да се опитаме да се измъкнем, иначе сме загубени!

Ласитър успя да изправи още веднъж приятеля си на крака, но той ставаше все по-тежък. Прехвърлиха се през оградата на края на двора и останаха да лежат изтощени във високата трева.

— Къде сме, Ласитър? — изпъшка Анди.

— Тук не можем да стоим. Ще те заведа при лекаря! Но къде, по дяволите, ще го намеря?

— Зад гарата — каза с прегракнал глас раненият.

Ласитър се огледа напрегнато. Бе настанала тишина. Нищо не се помръдваше. Той помогна на Анди Харингтън да стане на крака и двамата продължиха по-нататък. На някои места беше толкова тъмно, че не можеха да видят дори на метър пред себе си. Газеха през градини и дворове и описвайки дъга, се върнаха на Майн стрийт, само че далеч от кръчмата „Девилс Плейграунд“.

Бе станало късно. Къщите бяха тъмни. Градът спеше. Само уличното осветление гореше. На гарата бяха запалени всички лампи. Очакваха нощния влак от Запада.

Оставаха само няколкостотин ярда до къщата на доктора, когато Анди Харингтън съвсем загуби сили. Ласитър все още не можеше да разбере къде беше улучен, но усети кръв по ръката си. Завлече го до една стена и раненият се облегна, дишайки тежко.

— Почти стигнахме, Анди! Ще успеем! — прошепна той.

— Да поспрем за миг, Ласитър — изпъшка Харингтън с отмалял глас. — Ще ми мине.

— Почини си!

— Трябваше да успеем, приятелю! Още веднъж, по дяволите! И какво стана сега? Сблъскахме се с две банди. С нападателите на влака и с негодниците, които искат да отмъкнат плячката. Като хиени ще се спуснат по петите ни. Може би чакат вече на вратата на доктора, като знаят, че съм ранен.

— Ще видим, Анди! Само не говори толкова много.

— По дяволите, куршумът е заседнал дълбоко. Усещам го. Никой лекар няма да успее да го извади, не и от толкова надълбоко.

Той притисна ръката си вдясно над колана, проплака и бавно се спусна на колене.

— Отивам си вече!

— Не говори! Ти не можеш да прецениш — каза Ласитър и прехвърли едрия, тежък мъж на гърба си. Тръгна веднага, без да се оглежда настрани. Раната беше по-тежка, отколкото изглеждаше в началото.

Минаха зад гарата и отново излязоха на Майн стрийт. Къщата на доктора беше точно отсреща, осветена от уличната лампа. Ласитър заобиколи светлината, качи се на верандата и пусна тежкия мъж. След това почука. Трябваше няколко пъти да удари медното чукче, докато в къщата се размърдат. Вратата най-после се открехна и докторът показа главата си с фенер в ръка. Когато видя, че единият от мъжете се нуждае от неговата помощ, той отвори широко, без да каже нито дума.

Пусна ги да влязат, след което заключи и помогна на Ласитър да занесат Анди Харингтън до манипулационната и да го положат върху кожената кушетка.

— Рана от куршум! — констатира веднага той. — Преди известно време се стреля в града. — Разгърна якето на пострадалия, сряза ризата и се зае да спре кръвотечението.

Ласитър се ослушваше, но към къщата никой не се приближаваше.

Докторът се занимава около половин час, после избърса ръцете си и запали цигара. Анди Харингтън бе изпаднал в безсъзнание или спеше.

— Защо не идва никой и от другите? — попита мъжът. — Или не улучихте никого от тях?

Какво ли можеше да му отговори Ласитър? Само се усмихна.

— Защо поне шерифът не провери какво става? — Дръпна жадно от цигарата. — Вземам от пациентите си по двадесет и пет долара. В края на краищата, доведохте го през нощта.

Ласитър бръкна в джоба си.

— Може ли да остане у вас? Поне за няколко дена, докато прескочи трапа.

— Когато се събуди, вече ще го е прескочил. Но както желаете. Само че трябва да ми платите предварително. Човек никога не знае…

Ласитър мушна в ръката му една стотачка и той я прибра в джоба си без повече коментари.

— Имам една свободна стая. Помогнете ми да го занеса до там.

Ласитър хвана Анди за краката.

— Искам да ви предупредя обаче, че ако е нещо свързано със закона, не сте избрали най-подходящото скривалище! — забеляза докторът, когато положиха тежкия мъж върху леглото. — Шерифът си пъха носа навсякъде.

— Кажете на шерифа, че аз съм го довел! Името ми е Ласитър — каза той и му подаде ръка. — Ще дойда да го видя през деня.

Докторът го изпрати до вратата.

Навън бе станало още по-тъмно. Повечето улични фенери бяха угаснали. Керосинът беше изгорял. Оставаше час до разсъмване. Далеч на изток сребриста ивица осветяваше хоризонта и звездите там бяха започнали да избледняват.

С ръце дълбоко в джобовете, Ласитър тръгна по улицата към хотела, фенерите зад прозорците на „Девилс Плейграунд“ също бяха угаснали. Дори лампата над вратата не светеше повече.

В града цареше дълбока тишина.

Когато стигна до входа на кръчмата, Ласитър се сепна. Голямата врата зееше широко разтворена. Изведнъж от двора, потънал в дълбок мрак, се чуха неопределени шумове. Беше толкова тъмно, че не можеха да се различат дори хангарът и обора. Тъкмо щеше да продължи, когато настана адска шумотевица. Затрещяха изстрели, разнесоха се диви крясъци и ругатни. Чу се конски тропот и някаква каруца излезе от мрака на улицата.

Ласитър отскочи настрани и се скри зад едната греда на вратата. До него се извиваше нагоре висок храст. В този миг профуча колата — покрита, теглена от два коня. Кочияшът стоеше изправен на капрата и шибаше конете, които препускаха в галоп. Изведнъж той рязко дръпна юздите, зави надясно и продължи по улицата на север. При това движение каруцата отскочи настрани и при завоя застрашително се наклони на двете си колела, след което с трясък се стовари на едната си страна.

Миг по-късно през вратата на кръчмата излязоха и побягнаха в обратна посока петима мъже. Едва когато се скриха зад отсрещната къща, Ласитър осъзна, че четиримата бяха хванали петия и го мъкнеха.

Зад тъмната постройка на кръчмата настана още по-голяма суматоха. Хора побягнаха на улицата, изцвилиха коне. Няколко мъже минаха покрай Ласитър и се спуснаха след каруцата. Той още по-силно се притисна към гредата, за да не го забележат.

Файтонът все още се чуваше и дори се виждаше, когато минаваше под светещите улични фенери. Не беше излязъл от града, но бе достатъчно далеч, за да не го стигне куршум. Мъжете, около десетина на брой, веднага прекратиха огъня.

— Бързо на конете! — извика някой трескаво.

Всички се обърнаха и побягнаха обратно.

Срещу тях се зададоха конници и те се отдръпнаха настрана.

— Заминаха на север! Побързайте, Лорено, ще ги стигнете недалеч от края на града! — извика някой към тях.

— Наистина ли хванаха Присила? — попита единият от мъжете, а останалите се спуснаха в бърз галоп.

— По дяволите! Джак все още не може да повярва! — чу Ласитър подигравателен глас от групата мъже, които минаха покрай него и влязоха обратно в двора, за да изведат конете. Същият мъж каза още нещо, но Ласитър не можа да разбере какво точно, защото в този момент се приближиха още няколко конника, които получиха същото указание и се втурнаха след другите.

Ласитър чу и видя достатъчно.

С Анди Харингтън имаха намерение да отвлекат Присила, но току-що други ги бяха изпреварили. Предполагаше, че това са същите, които пребиха Анди, а него прилъгаха в задната стая на кръчмата. Сам не знаеше защо стигна до този извод. Дойде му като внушение и той пресече улицата и побягна след мъжете, излезли от двора едновременно с каруцата, но тръгнали в противоположни посоки и доколкото бе успял да види, мъкнейки насила друг човек със себе си.

Присила!

Каруцата вероятно имаше за цел да заблуди преследвачите и ако това се окажеше вярно, то ударът им бе успешен. Негодниците бяха отвлекли Присила, а нейните хора препускаха след файтона.

Ласитър се спря между къщите от другата страна на улицата и напрегнато се огледа и ослуша. Нищо не можа да забележи. В кръчмата бе станало още по-шумно. Изстрелите бяха разбудили съседните домове, но тук оставаше тихо. Той продължи нататък, влезе в следващия двор и се спря под едно дърво. Наоколо предметите започнаха да изплуват от тъмнината на отиващата си нощ. Вятърът довея над покривите на града писък на локомотив. Скоро се чу идващият влак.

Ласитър продължи и стигна до стара, запустяла мелница. Скри се в сянката й и спря. Напрегнато се взря в полумрака. Ясно му беше, че ще загуби играта, ако хората, които търсеше, го видеха първи. Трябваше да внимава.

Приближи се до следващата сграда, плътно се прилепи до стената и се огледа наоколо.

Влакът междувременно бе влязъл в града. Линията минаваше само на стотина ярда от мястото, където беше Ласитър, и въпреки че влакът се движеше бавно, предизвика истинско земетресение. Земята под краката на Ласитър се раздвижи, а дългата редица от осветени прозорци се изниза покрай него толкова близо, че той можеше да различи пътниците вътре.

По дяволите, къде бяха изчезнали бандитите, отвлекли Присила? Да, той добре си спомняше. Фигурата на човека, когото разбойниците влачеха по Майн Стрийт, бе фина и грациозна и можеше да бъде само на жена.

Огледа сградата отвътре, после продължи през съседните дворове, като проверяваше под плетовете, в плевните и пристройките, претърсваше запустелите къщи, докато накрая разочарован се отказа, защото междувременно бе станало светло.

С всяка изминала минута положението ставаше все по-безнадеждно. Похитителите на Присила сигурно имаха някъде коне и отдавна бяха офейкали.

Спирачките на влака изсвириха и с пуфтене и скърцане той спря на гарата. Гласът на говорителя се разнесе:

— Ларами! Тук е Ларами! Пощенските файтони за Севера и Юга чакат готови за потегляне. Който иска да остави нещо, нека да побърза!

Той продължи да вика, но Ласитър не го чуваше повече.

Погледът му бе прикован в съседния хангар. Издърпа револвера си и се запромъква по-нататък. Но и този път остана разочарован. Вътре имаше само няколко прашасали петролни варела.

За всеки случай опипа стената. Изведнъж върху него падна сянка. Закова се на място. Сърцето му пулсираше в гърлото.

Но когато се обърна, видя само, че вратата се беше затворила.

Прибра обезкуражено револвера в кобура и излезе навън. Не беше сторил нищо.