Евърет Оуенс
Контрол (3)

Втора глава

Снимката на екрана изобразяваше падналия по корем на асфалта помощник-шериф. Кръвта беше навсякъде. Лицето на агент Бърст беше подуто и изранено, носът му — счупен, а множество разкъсвания набраздяваха бузите и шията му. Все пак се опита да обясни на агентите Фокс Мълдър и Дейна Скъли какво точно се бе случило.

— Изгубих съзнание, когато камионът ни удари. Заместник-шериф Скот Кърбър беше смъртно ранен. Но преди да умре той успя да изпълзи от колата и да извади ключовете от джоба си. Сякаш последното нещо, което трябваше да направи преди смъртта си бе да отключи белезниците на затворника и да го пусне да избяга.

Колкото повече разказваше, толкова повече растеше гнева на агент Бърст, но накрая успя да се овладее.

— Тоя тип нарича себе си Пушър — добави вече по-спокойно.

Агент Мълдър замислено потупа слепоочието си с гумичката на молива, който държеше.

— Какво знаем за него?

— Обади се преди около месец — отговори Бърст. — Призна се за виновен за няколко наемни убийства през последните две години.

— Искал е да се предаде? — попита Скъли.

— Не, по-скоро се хвалеше — отговори Бърст. — За него това е игра. Работата е там, че всички тия негови „убийства“ всъщност бяха вече регистрирани като самоубийства.

Агент Скъли се опита да проумее чутото.

— Значи този човек е луд?

Бърст съзнаваше, че всичко това е доста странно. Ето защо се беше обърнал към Мълдър и Скъли. Всички в Бюрото бяха чували за странните и необясними случаи, които попадаха в Досиетата X.

— Не. Той знае прекалено много за всеки един от случаите — обясни Бърст. — Прекалено много детайли, известни само на полицията.

Сега вече Мълдър се заинтригува сериозно. Това, което първоначално изглеждаше като обикновено бягство, беше започнало да звучи доста по-сложно. Наведе се напред в стола си и се замисли. Скъли продължи да търси логично обяснение.

— Каква е връзката между този Пушър и убития заместник-шериф?

— Никаква, поне доколкото ми е известно. Кърбър беше добро ченге.

— Тогава защо е освободил затворника? — попита Скъли.

Бърст замълча. Знаеше, че все някога ще се стигне до този въпрос, а неговата собствена теория влизаше в противоречие с всичко, на което се беше опирал през годините си на работа. Постави в апарата нов диапозитив. На екрана се появи синият камион.

— Пушър говореше за лазурносиния цвят. Как му напомнял за бриз или нещо подобно. — Бърст затърси в паметта си. — Постоянно повтаряше „Лазурносиньото е нежен бриз“. Отново и отново. Точно тогава Кърбър налетя на камиона.

Следващият диапозитив показваше надписа „Лазурен бриз“ в близък план. Мълдър отмести поглед от екрана и погледна Бърст.

— Искате да кажете, че му го е внушил? Че някак си го е накарал да го направи?

— Накарал? — Скъли повтори със съмнение. — Как?

— Наистина — как? — Бърст поклати глава. — Вече не съм сигурен какво говоря. Нямам много опит в тия работи. Просто искам да го заловя.

Бърст натисна дистанционното и на екрана се появи нов диапозитив. Върху капака на катастрофиралата патрулна кола бяха изписани с кръв буквите НИНОР.

— Имате ли някаква идея какво може да означава това? — попита Бърст.

Мълдър се взря в образа. Сетне стана и се приближи до прожекционния апарат. Извади диапозитива, обърна го обратно и пак го постави. Образът, който сега се появи на екрана, беше наопаки.

Бърст все още нищо не разбираше.

— РОНИН. Е, и?

— Ронин. Самурай без господар — поясни Мълдър.

Скъли погледна недоверчиво Мълдър, който отвърна на нейния скептицизъм със свиване на рамене.

— Какво? Не си ли гледала филми за самураи?

— И все пак — какво ще рече всичко това? — попита Скъли.

— Ще рече, че съм 99 процента сигурен какво залепя нашия човек по стените си!