Уилбър Смит
Речният бог (89)

Решението да отплаваме на юг, нагоре към праговете, в дивата и непозната земя отвъд тях, бе същото, което двамата с Танус бяхме взели веднъж. Първия път — за да избягаме от гнева и наказанието на фараона, а сега — за да се спасим от безпощадния враг. Явно боговете бяха решили, че трябва да предприемем това пътуване, и ние не можехме да го избегнем.

Времето за подготовка на съдбоносното заминаване бе съвсем недостатъчно. Хиксосите идваха към нас от две страни, а предните постове докладваха, че след три дни те ще се виждат от покрива на Двореца на Мемнон. Танус повери на Кратас половината войска и го изпрати да пресрещне цар Салитис, който препускаше с бясна скорост от Асиут и вероятно щеше да е в първата колона, отправила се към гробницата и двореца. Кратас получи заповед да се влезе в бой от движение. Използвайки дъските и бранейки всяко укрепление, той трябваше да задържи врага колкото е възможно по-дълго, без да рискува да бъде обграден или победен. Когато не може да ги задържа повече, трябваше да се оттегли с мъжете си на галерите.

Танус пое другата половина от войската и се придвижи на юг, за да задържи хиксосите, които идваха откъм Есна. Докато двамата военачалници бяха заети с тези задачи, господарката трябваше да следи за качването на нашите хора и багажа им на останалите кораби от флотилията. Царицата възложи тази задача на господаря Меркесет, но естествено ме направи негов помощник. Той бе не само доста изкуфял, но неотдавна си бе взел шестнадесетгодишна съпруга. Следователно от него нямаше голяма полза. Целият план за евакуацията и неговото изпълнение се стовариха на моите плещи.

Преди да се заема с това обаче, трябваше да помисля първо за конете. Дори на ранен етап пределно ясно разбирах, че те са ключа към нашето спасение като народ и цивилизовани хора. С конете, заловени при Есна, стадото ни сега наброяваше няколко хиляди. Разделих го на четири части, за да могат по-лесно да откриват паша по време на похода. Освен това така нямаше да вдигат големи облаци прах и имаше по-голям шанс да убегнат от погледа на хиксоските съгледвачи.

Изпратих Хюи, конярите и водачите на колесници със стадата към Елефантина с нареждане да избягват брега, по който напредваха хиксоските колесници, и да се движат навътре в сушата, по-близо до пустинята.

Щом изпратих конете, можех да насоча вниманието си към хората. Съобразих, че разполагам с ограничен брой кораби, и трябваше да подбера кой да дойде с нас в дългото плаване. Жестокостта и свирепостта на хиксосите се виждаха навсякъде, откъдето бяха минали. Опожаряваха градовете, а зверствата им бяха неописуеми. Всички непознати опасности в дивите простори на Африка бяха за предпочитане пред тези жадни за кръв чудовища, които идваха към нас на своите колесници.

Накрая пресметнах, че можем да вземем само дванадесет хиляди души, и докладвах на господарката.

— Ще се наложи да бъдем коравосърдечни — казах аз, но тя не искаше да се вслуша в съвета ми.

— Това е моят народ. По-скоро бих се отказала от своето място, отколкото да оставя и един от тях на хиксосите.

— Но Ваше Височество, какво ще правим със старците и със сакатите? С болните и с децата?

— На всеки гражданин трябва да се даде възможност да дойде с нас. Няма да изоставя нито един старец, нито един просяк, нито едно бебе на един ден, нито един сакат. Те са от моя народ и ако не могат да дойдат, тогава принц Мемнон и аз ще останем с тях. — Тя, разбира се, спомена принца, за да бъде сигурна в победата си над мен.

Корабите щяха да се претоварят, но нямах друг избор. Все пак бях доволен, че получих разрешение да дам предимство на най-полезните граждани. Подбрах мъже от всички професии и занаяти: зидари и тъкачи, бакърджии и грънчари, кожари и корабостроители, писари и художници, всеки майстор в своята специалност. Тях настаних благополучно. Голямо удоволствие ми достави да определя най-неудобните каюти в най-мръсните плавателни съдове за жреците и преписвачите на закони, тези бълхи, смучещи кръв от здравото тяло на царството.

Когато и те бяха настанени, позволих на тълпата да се скупчи на кея под храма.

Като резултат от непреклонността на господарката трябваше да внимавам какво ще товарим. Нямаше да има място за ненужни дреболии. Събрах оръжия, инструменти и суровини, които щяха да ни потрябват за изграждането на нова цивилизация в непознатите земи. Сетне се постарах да намаля всячески теглото и обема. Така например вместо зърно и плодове взех семена от всички необходими култури в глинени гърнета, запечатани със смола и восък.

Всеки товар в трюмовете на корабите означаваше, че нещо друго трябва да бъде изоставено. Нашето пътуване можеше да продължи десетки години или цял живот. Пътят щеше да е труден. Знаехме, че големите прагове са пред нас. Не смеехме да се товарим с нищо несъществено, но, от друга страна, обещанието на моята господарка към фараона оставаше. Едва имаше място за живите — тогава колко място трябваше да отделим за мъртвия?

— Дадох клетва на фараона на предсмъртното му ложе — заяви твърдо господарката. — Не мога да го оставя тук.

— Ваше Величество, ще намеря сигурно скривалище за тялото на царя, гроб в хълмовете, където никой няма да го открие. Когато се върнем в Тива, ще го изровим и ще му направим царско погребение, както му обеща.

— Ако наруша клетвата си, боговете ще ни изоставят и пътуването ни ще бъде обречено. Тялото на фараона трябва да дойде с нас.

Щом я погледнах, разбрах, че няма смисъл от по-нататъшни разговори. Отворихме масивния гранитен саркофаг и останалите шест ковчега. Дори те бяха толкова обемисти, че за превозването им щеше да е нужна цяла галера.

Взех решението, без да се съветвам с царица Лострис. Накарах работниците да извадят само двата вътрешни златни ковчега. Покрихме ги с плътно ленено платно. Така обемът и тежестта им се намалиха приемливо и ние поставихме тези два ковчега в трюма на „Дъхът на Хор“.

Съкровището на фараона — злато, сребро и скъпоценни камъни, беше в сандъци от кедрово дърво. Поръчах на златарите да свалят златото от онези саркофази, които щяхме да оставим. Изпитах скрита наслада от разрушаването на тази безвкусна помпозност. Сандъците със съкровищата бяха отнесели на пристанището и натоварени на галерите. Разпределих ги по такъв начин, че всяка да носи поне по един сандък. Така рискът цялото съкровище да бъде загубено наведнъж, бе значително по-малък.

Голяма част от погребалното съкровище не можехме да вземем с нас, всички онези мебели и статуи, церемониално оръжие и кутии със статуетки „ушабти“. За да не попадне в ръцете на хиксосите, струпахме всичко в двора на храма, а аз лично хвърлих горящата факла и наблюдавах как грамадата се превръща в пепел.

Всичко това бе извършено за съвсем кратко време, но преди още последната галера да бъде натоварела, стражите от покрива на двореца извикаха, че са забелязали облаците прах от колесниците на хиксосите. След един час нашите изтощени военни части, които под командването на Танус и Кратас се бяха сражавали в жесток бой, започнаха да се оттеглят в некропола и да се качват на галерите.

Посрещнах моя приятел, когато пристигна начело на група гвардейци по издигнатия през блатото път. Със смелостта и саможертвата си воините му бяха извоювали за нас няколко дни, през които да завършим приготовленията за дългия път. Не можеха да направят нищо повече; врагът ги притискаше.

Когато му махнах, Танус ме забеляза и извика над главите на тълпата:

— Царица Лострис и принца? Качиха ли се на „Дъхът на Хор“?

Успях да си пробия път до него през тълпата.

— Господарката ми няма да тръгне, докато и последният човек не се качи. Заповяда да те заведа при нея веднага щом пристигнеш. Очаква те в своите покои в двореца.

Той ме погледна ужасено.

— Врагът ни притиска здраво. Царицата и принцът са много по-важни от тази сган. Защо не я принуди?

Аз се изсмях.

— Тя не е от онези жени, които можеш да принудиш лесно. Би трябвало да го знаеш по-добре от мен. Няма да остави нито един от хората си на хиксосите.

— Проклета да е гордостта й! Ще ни избият заради нея. — Но грубите му думи не можеха да прикрият гордостта, изписана на изцапаното му от боя лице. — Добре, щом няма да дойде сама, ще отидем и ще я доведем.

Пробихме си път през дългите редици от пътници, натоварени с вързопи покъщнина и водещи децата си, които се стичаха от пристанището към галерите. Танус посочи над зъберите към зловещите облаци прах, приближаващи се към нас от двете страни.

— Движат се по-бързо, отколкото очаквах. Не са спирали дори за да напоят конете си. Ако не ускорим товаренето, ще ни настигнат с половината хора все още на сушата — мрачно изрече той и посочи към пристанището под нас.

Ширината на кея позволяваше едновременното акостиране само на два кораба. Тълпите от бегълци задръстваха пътя и входа на портите към доковете. Виковете и плачовете им засилваха хаоса. В този миг някой извика:

— Хиксосите са тук! Бягайте! Спасявайте се! Хиксосите са тук!

Паниката обхвана всички. Жени бяха притиснати към каменните порти и деца бяха стъпкани. Редът пропадна: уважавани и достойни граждани, дисциплинирани войници се превърнаха в обезумяла тълпа, бореща се за оцеляване.

Трябваше да използвам изострената дъска, която носех, за да си пробием път към двореца. Накрая излязохме от тълпата и се затичахме към портите му.

Коридорите и залите бяха опустели — само няколко крадци бродеха из празните стаи. Те побягнаха, когато съзряха Танус. Той представляваше страшна гледка: мрачен, прашен, с военна униформа и брадясало лице. Втурна се към царските покои и преди да го настигна, отвори широко неохраняваната врата.

Господарката седеше сама на терасата под асмата с принц Мемнон в скута. Сочеше му към флотилията в Нил.

— Виж колко са красиви.

Царица Лострис се изправи усмихната, когато ни видя, а момчето се плъзна от коленете й и побягна към Танус.

Той го вдигна на раменете си и сетне прегърна господарката със свободната си ръка.

— Къде са робите ти? Къде са Атон и Меркесет? — поиска да разбере Танус.

— Изпратих ги при корабите.

— Таита казва, че си отказала да отидеш сама. Много ти е сърдит и с право.

— Прости ми, скъпи Таита. — Усмивката й можеше да направи живота ми по-светъл или да сломи сърцето ми.

— Все едно да молиш цар Салитис за пощада — казах сковано. — Той ще бъде тук съвсем скоро. — Хванах я за ръката. — Сега, когато твоят войник най-после се върна, можем ли да отидем на корабите?

Втурнахме се от терасата през коридорите на двореца. Бяхме съвсем сами, дори крадците бяха изчезнали като плъхове в дупките си. От нас единствено принц Мемнон бе безгрижен. За него това бе поредната весела игра. Седнал на раменете на Танус, той забиваше пети в него и викаше: „Дий!“, както го бях научил, докато яздехме коня.

Прекосихме тичешком градините до каменното стълбище, което водеше към страничния път. Докато тичахме по него, осъзнах, че положението коренно се е променило. Последните бежанци се бяха качили на галерите. Отвъд каменните зъбери можех да видя мачтите, които се движеха бавно по канала към реката.

Бяхме останали последни на брега, а още половин миля ни делеше от празния кей. Спряхме и се загледахме как последната галера бавно отплава.

— Казах на капитана да ни чака — изръмжах аз, — но явно собствената им безопасност е единствената им грижа, когато хиксосите са толкова близо.

— Какво да правим сега? — каза задъхано господарката, а веселите крясъци на Мемнон заглъхнаха.

— Ако стигнем до брега, Ремрем или Кратас сигурно ще ни забележат и ще изпратят лодка да ни вземе — предположих аз.

Танус се съгласи с мен и извика:

— Насам! Следвайте ме! Таита, погрижи се за господарката.

Хванах я за ръката, за да й помогна, но тя бе силна и подвижна като овчарче и скочи до мен. Сетне внезапно дочух наблизо конете и скърцането на колела на колесници. Звуците не можеха да се сгрешат.

Нашите коне бяха заминали преди три дни и по това време трябваше да са на път за Елефантина. Колесниците бяха разглобени и натоварени в трюмовете на плавателните съдове. Тези, които чувах сега, минаваха по околния път под стената и бе ясно на кого принадлежат.

— Хиксосите! — промълвих аз и ние спряхме. — Трябва да е някоя от предните им разузнавателни части.

— Май са две-три колесници — съгласи се Танус, — но и те са достатъчни. Отрязани сме.

— Изглежда, напуснахме малко късно — каза господарката с престорено спокойствие и погледна към Танус и мен с пълно доверие. — Какво предлагате сега?

Нейната наглост ме изуми. Тя бе отговорна за положението, в което бяхме изпаднали. Ако се бе вслушала в увещанията ми, сега всички щяхме да сме на „Дъхът на Хор“ и да плаваме нагоре по реката на път за Елефантина.

Танус вдигна ръка за тишина и ние стояхме и слушахме шума на вражеските колесници, минаващи по пътя в подножието на стената. Колкото повече се приближаваха, толкова по-сигурно ставаше, че това е малък преден отряд.

Внезапно шумът от колела спря и чухме конете да пръхтят и пристъпят, сетне мъжки гласове да говорят на груб и гърлен език. Бяха точно под нас и Танус отново даде знак да замълчим. Ала принц Мемнон не бе свикнал нито да се сдържа, нито да пази тишина против желанието си. Той също бе чул и разпознал звуците и извика с обичайния си висок звънък глас:

— Коне! Искам да видя конете.

Моментално настъпи врява. Хиксоски гласове даваха нареждания, задрънча оръжие. Сетне по стълбището закънтяха тежки стъпки. Неприятелят стремително настъпваше към обиколния път.

Високите им шлемове се показаха над каменната балюстрада точно пред нас. Бяха петима и се втурнаха към нас с извадени мечове, едри мъже с ризи и ярко оцветени ленти в брадите. Но един от тях бе по-висок от останалите. Познах го веднага, беше си пуснал брада и я бе украсил с панделки като хиксосите, а предната част на шлема закриваше половината му лице. Сетне той извика с онзи глас, който никога няма да забравя:

— Значи това си ти, млади Хараб! Убих старото псе, а сега ще убия и теб, неговото пале!

Трябваше да се досетя, че господарят Интеф щеше да дойде пръв да души като хиена за съкровището на фараона. Сигурно бе яздил пред хиксоската армия, за да влезе пръв в погребалния храм. Въпреки хвалбите си той не побърза да се нахвърли на Танус, но махна на бандата хиксоси да свършат работата вместо него.

Младият мъж свали принц Мемнон от раменете си и ми го подаде като кукла.

— Бягай! — заповяда ми той. — Ще ги задържа известно време. — Втурна се към хиксосите, докато бяха все още на стълбите и не можеха да размахат мечовете си. Уби първия на място, като заби меча си в гърлото му.

— Не стой и не зяпай! — извика ми Танус. — Бягай!

Аз не зяпах, но с детето, вкопчено в гърдите ми, разбирах безсмислеността на заповедта му. С този товар никога нямаше да стигна до брега.

Пристъпих до парапета и погледнах надолу. Имаше две хиксоски колесници. Конете пръхтяха и потрепваха с копита. Само един войник бе оставен да ги пази, а другарите му се бяха втурнали по стълбите. Той стоеше до главите на конете, но не ме забеляза, когато се надвесих над него.

Притискайки Мемнон, преметнах крака през парапета и скочих. Докато падахме, принцът изпищя уплашено. Височината от върха на стената до хиксоските колесници бе четири човешки ръста. Можех лесно да си счупя крака, но вместо това се приземих върху главата на нищо неподозиращия войник. Ударът строши врата му; ясно чух изхрущяването на гръбнака му и той се сгърчи под нас, омекотявайки падането ни.

Успях да се изправя, а Мемнон плачеше възмутено от грубото отношение, но това съвсем не беше краят. Сложих го на платформата на близката колесница и вдигнах очи към господарката. Тя надничаше през парапета, високо над нас.

— Скачай! — извиках аз. — Ще те хвана! — Тя изобщо не се поколеба, а се хвърли така бързо, че аз не успях да я подхвана. Стовари се върху мен, под късата й препаска се откриха стройните й крака. Удари ме толкова силно, че въздухът излезе от дробовете ми.

Изправих се, поемайки си въздух, и й помогнах да стане. Блъснах я грубо на платформата на колесницата и й викнах:

— Погрижи се за Мемнон!

Тя го хвана точно когато той се опитваше да слезе. Продължаваше да хленчи от яд и уплаха. Трябваше да се прекатеря през тях, за да достигна юздите и да подкарам конете.

— Хванете се здраво!

Животните реагираха моментално на дръпването на юздите. Едното колело премина през войника, когото бях убил при падането си върху него.

— Танус! — изкрещях аз. — Насам!

Той скочи върху парапета и балансирайки там с лекота, разменяше удари с войниците, които го атакуваха като сюрия хрътки около леопард.

— Скачай, Танус, скачай! — извиках аз.

Той скочи от ръба на каменната стена. Плащът му се развя над главата. Приземи се върху десния кон. Мечът му падна на земята, а Танус се хвана с две ръце за шията на животното.

— Дий! — викнах на конете и размахах края на юздите над задниците им. Те се втурнаха в галоп. Насочих ги през полето към брега. Виждах нашата флотилия по средата на реката и дори можех да различа флага на „Дъхът на Хор“, веещ се сред гората от мачти. Имахме половин миля до брега и погледнах назад.

Господарят Интеф и хиксосите се бяха втурнали надолу по стълбите. Докато ги наблюдавах, те се качиха на другата колесница. Проклех се, че не я разпрегнах. Нямаше да ми отнеме много време да прережа юздите и да прогоня конете, но бързах да измъкна господарката и принца. Сега Интеф ни преследваше. Колесницата не бе изминала и стотина крачки, когато разбрах, че е много по-бърза от нашата. Теглото на Танус върху единия кон пречеше; той бе тежък мъж и все още стискаше коня за шията с две ръце. Изглежда, не смееше да се отпусне и мисля, че за пръв път бе наистина изплашен. Бях го виждал да се цели с лъка си в нападащ го лъв, но конете го ужасяваха.

Опитах се да не обръщам внимание на преследващата ни колесница, гледах напред и започнах да маневрирам през обработените ниви, през лабиринта от напоителни канали и ровове към брега на Нил. Колесницата на хиксосите бе тежка и тромава в сравнение с конструираната от мен. Солидните дървени колела с въртящи се ножове се забиваха дълбоко в тлъстата почва на изораните ниви, бронзовата броня и украшенията по страничните прегради ни теглеха надолу. Конете сигурно бяха тичали доста преди това и сега бяха запотени, а от устата им излизаше бяла пяна.

Не бяхме изминали и половината път до брега, когато виковете на хиксосите се усилиха. Обърнах се назад и ги видях, че са на не повече от три дължини зад нас. Водачът удряше конете с камшик от сплетени кожени ремъци и им подвикваше на своя груб език. Зад него Интеф се бе надвесил нетърпеливо над страничната преграда. Сплетената му брада се развяваше, а красивото му лице бе озарено от ловен възторг.

Той ми викна и гласът му се понесе над шума на двата конски впряга:

— Таита, стари приятелю, още ли ме обичаш? Искам да го докажеш още веднъж, преди да умреш. — И се изсмя. — Ще коленичиш пред мен и ще умреш с пълна уста.

Кожата ми настръхна от ужас.

Пред нас имаше дълбок напоителен канал и аз завих, за да мина покрай него. Колесницата на хиксосите ни последва, доближавайки ни бързо.

— А теб, моя прекрасна дъще, ще те дам на хиксоските войници, за да се позабавляват. Ще те научат на някои нови номера, които Хараб е забравил да ти покаже. Вече не си ми нужна, когато мога да хвана малкото ти изчадие.

Царица Лострис притисна принца до гърдите си и лицето й пребледня.

Веднага разбрах намерението на господаря Интеф. Дори като сатрап на хиксосите, дете от царската кръв на Египет щеше да държи в подчинение целия народ. Принц Мемнон бе марионетката, чрез която цар Салитис и Интеф възнамеряваха да управляват двете царства. Завоевателите често постъпваха така. Пришпорих конете, но те бяха уморени и забавиха ход, а Интеф ни настигаше така бързо, че не бе нужно да вика, за да го чуваме.

— Господарю Хараб, откога очаквам това удоволствие. Чудя се какво да правим с теб. Първо ще погледаме как войниците се забавляват с дъщеря ми…

Опитвах се да не слушам тези мръсотии. Гледах неравната земя отпред, но с крайчеца на окото си забелязах, че главите на хиксоските коне се изравниха с нашата колесница. Летяха до нас, гривите им се развяваха назад, а очите им горяха.

Отново погледнах към тях. Снажният хиксоски воин на платформата зад Интеф сложи една стрела в късия си извит лък. Разстоянието бе толкова малко, че дори от друсащата се и подскачаща платформа щеше да улучи един от нас.

Танус нямаше оръжие. Беше изпуснал меча си. Все още здраво се държеше за коня. Аз носех само малката кама, а царицата бе коленичила и се опитваше да прикрие принца с тялото си.

В този миг забелязах грешката, която бе допуснал хиксоският водач. Конете му препускаха между нас и напоителния канал. Не си бе оставил място за измъкване.

Стрелецът вдигна лъка и обтегна тетивата до устните си. Погледнах право в него: веждите му бяха черни и гъсти, очите — тъмни и неумолими като на гущер. Хиксоските коне тичаха на нивото на нашите колела и аз дръпнах юздите и завих към тях. Блестящите бронзови ножове, които стърчаха от моите колела, се насочиха към краката на конете.

Водачът на колесницата ужасен извика, когато осъзна грешката си. Конете му бяха между канала и ножовете. Остриетата бяха до коленете на едрия дорест жребец, който препускаше от моята страна.

В този миг хиксоският стрелец пусна стрела. Наблюдавах я как бавно лети към главата ми, но това бе илюзия, предизвикана от ужаса ми. В действителност просветна като слънчев лъч над рамото ми. Кремъчният връх докосна ухото ми и на гърдите ми падна капка кръв.

Другият водач се опита да отдалечи конете от мен, но сега едното му колело се движеше по ръба на напоителния канал. Брегът под него се ронеше и колесницата се наклони.

Отново дръпнах юздите на моите коне и се доближих до другата колесница. Остриетата на колелата се забиха в краката на коня от моята страна и бедното животно ужасено изцвили. Видях парчета кожа във въздуха над нас. Отново се доближих до него; този път краката му се счупиха и конят падна, повличайки другия след себе си. Колесницата на хиксосите се прекатури в канала. Видях, че двамата пътници от платформата скочиха, но водачът бе повлечен и затиснат под преобърнатата кола и тежките въртящи се колела.

Колесницата ни се носеше опасно близо до брега на канала, но успях да овладея конете.

— Стой! — подвикнах им и те забавиха ход.

Зад нас от напоителния канал, където бе изчезнала колесницата на хиксосите, се издигаше облак прах. Речният бряг бе на двеста крачки отпред и нищо не се изпречваше на пътя ни.

Обърнах се отново назад. Хиксосът, който бе изпратил стрела по мен, се бе превил със счупено бедро там, където бе изхвърлен от колесницата. Господарят Интеф лежеше малко по-нататък до ръба на канала. Надявах се, че съм го убил, но той несигурно се надигна, седна, а сетне се изправи на крака. Цялата ми омраза към него се върна с такава сила, че замъгли разсъдъка ми. Сякаш зад очите ми се бе пукнала вена, защото ми притъмня и червена пелена обгърна всичко наоколо. От гърлото ми се изтръгна нечленоразделен вик. Направих завой с колесницата и се насочих обратно към заобикалящия каменната стена път.

Господарят Интеф стоеше на пътя ми. Беше изгубил шлема и оръжието си при падането. Беше замаян и залиташе. Насочих колесницата право срещу него. Брадата му бе разрошена, а лентите в нея — прашни. Погледът му бе объркан, но когато наближих, внезапно се проясни и той вдигна глава.

— Не! — изкрещя и започна да отстъпва, размахвайки ръце към мен, като че ли това можеше да спре препускащите коне. Щом го наближих, той отскочи встрани. Когато преди малко го видях да залита, помислих, че е безпомощен, но той отскочи пъргаво като подгонен от кучета чакал. Колесницата бе тежка и тромава и не успях да завия навреме и да го последвам.

Изпуснах го и минах покрай него. Борех се с юздите, но чак след стотина крачки успях да овладея конете и да завия отново с тежката колесница. През това време Интеф се бе втурнал да търси убежище в канала. Осъзнах, че ако го стигнеше, щеше да е в безопасност. Изругах и подкарах след предателя.

В този миг най-накрая тъмните му богове го изоставиха. Почти бе стигнал канала, но гледаше назад към мен и се спъна в буци пръст, твърди като камък. Падна тежко върху крака си, но скочи като акробат. Опита се отново да побегне, но глезенът му бе счупен и болката го принуди да спре. Направи една-две крачки, сетне заподскача на един крак към канала.

— Сега си мой! — изкрещях му аз, щом се обърна към мен. Беше пребледнял, но очите му святкаха като на леопард с цялата омраза на жестоката му и извратена душа.

— Той ми е баща! — извика господарката до мен, притискайки лицето на принца към гърдите си. — Остави го, Таита! Ние сме от една кръв.

Винаги съм й се подчинявал, но този път не го сторих. Не отклоних конете, а се взрях в очите на Интеф, за пръв път без никакъв страх.

В последния миг той за малко не ме изигра отново. Хвърли се встрани и ловкостта и силата му му помогнаха да избегне колелата, но не успя да се спаси от ножовете им. Едно от остриетата закачи бронята му. Върхът на ножа проби ризницата и се заби в корема му. Ножът се въртеше и вътрешностите му се навиваха около него.

Колесницата го повлече за собствените му хлъзгави въжета от черва. Беше се хванал с две ръце за корема, но те се плъзгаха през пръстите му като някаква уродлива пъпна връв, която го свързваше с въртящото се колело. Писъците му бяха толкова ужасни, че не бих искал да ги чуя отново, докато съм жив. От време на време те продължават да ме преследват в кошмарите ми и това е последният удар, който Интеф ми нанесе. Така и не успях да го забравя, колкото и горещо да желаех това.

Когато най-накрая ужасната връв, с която го влачехме по черната земя, се скъса, предателят остана да лежи насред полето. Писъците престанаха.

Спрях колесницата и Танус слезе от коня, качи се при господарката и принца и ги прегърна. Господарката плачеше.

— О, беше толкова ужасно! Каквото и да е сторил, той си остава мой баща.

— Всичко свърши — успокояваше я любимият й. — Всичко е наред.

Принц Мемнон надничаше над рамото на майка си към проснатото тяло на дядо си с любопитството, което децата изпитват към всичко ужасно. Неочаквано извика с тънкото си гласче:

— Той беше лош човек.

— Да — повторих тихо, — той беше много лош човек.

— Мъртъв ли е сега лошият човек?

— Да, Мем, мъртъв е. Вече можем да спим спокойно.

Предстоеше още дълго препускане по брега, докато настигнем нашата флотилия, но накрая се изравнихме с галерата на Кратас и той ни разпозна в хиксоската колесница. Въпреки голямото разстояние между нас забелязах учудването, изписано на лицето му. По-късно той ми каза, че не очаквал да ни види, защото бил сигурен, че сме се качили на някоя от предните галери.

Преди да изоставим колесницата, пуснах конете на свобода. Сетне нагазихме във водата и се качихме на малката лодка, която Кратас бе изпратил, за да ни прибере.