Джон Конъли
Дарк Холоу (27)

Двадесет и шеста глава

Седях в стаичката клетка на Ренд Дженингс в полицейския участък на Дарк Холоу и наблюдавах валящия отвън сняг. Бе ранна утрин, още не се бе съвсем съмнало. Дженингс седеше срещу мен, опрял глава на ръце, и ме гледаше сурово. Погледнах го и аз — стори ми се напълнял още повече, под брадичката му се бе насъбрала доста лой. Зад мен стоеше Реслър, а отвън шетаха униформените — повечето от тях бяха временни служители и сега бяха събрани предвид случая. Мотаеха се напред-назад и се блъскаха един в друг като мравки с объркана сигнална система.

— Казвай кой беше — тежко рече Дженингс.

— Вече ти казах.

— Кажи пак!

— Наричат го Стрич. Наемник, работи по поръчка — убийства, мъчения, каквото кажеш.

— И защо ще напада някаква си келнерка от Дарк Холоу, Мейн, а?

— Не зная.

Това си беше лъжа, но кажех ли му, че се е опитвал да отмъсти за смъртта на партньора си, Дженингс щеше започне да разпитва кой е партньорът, кога е убит и каква роля имам аз в цялата работа. Дори и една малка част от истината да му кажех, незабавно отивах в някоя тукашна килия.

— Питай го за чернилката — подсказа Реслър.

Неволно настръхнах, мускулите на врата и гърба ми се стегнаха. А онзи зад мен добави ехидно:

— Ти май имаш проблем, а, баровец? Не търпиш думи като чернилка или негро, сигурно защото онзи ти е приятел, а?

Дълбоко поех дъх и успях да потисна гнева си.

— Не зная за кого говориш. Ама ще ми е интересно да те чуя с тези приказки в Харлем, не тук.

Дженингс се раздвижи и насочи дебел пръст право в мен.

— Слушай, Паркър, най-официално ти казвам, че пак лъжеш. Имам няколко свидетели, които ще се закълнат, че през онази врата с теб е излязъл един цветен; в мотела, където си ти, е отседнал същият цветен заедно с някакво мършаво бяло копеле. Същия ден, когато си пристигнал и ти. Същият цветен е платил за стаята в брой и се е нанесъл в нея заедно с онзи бял. Този пък — белият — е метнал бутилка по човека, когото ти наричаш Стрич…

Сега вече не се удържа и започна да крещи:

— Същото шибано негро, което сега го няма в мотела, защото се е изнесъл заедно с приятелчето си! Чуваш ли ме, Паркър?

Знаех къде са отишли Ейнджъл и Луис. В мотел на име „Индия Хил“ на магистрала 6 току извън Грийнвил. Там стаята е взел Ейнджъл, а Луис се е промъкнал тихомълком. Бяхме уговорили подобен вариант в случай, че има някакъв проблем. Наблизо има „Макдоналдс“, където могат да се хранят и да изчакат аз да се обадя.

— Вече ти казах, че не зная за какви хора говориш. Когато открих Стрич, бях сам. Може би някой ме е следял с надежда чрез мен да се добере до него, но и да е имало такъв човек, аз не съм го забелязал. Прекалено бях зает със Стрич.

— Пак дрънкаш глупости, Паркър. Към онази поляна с трупа водят три, може би четири отделни чифта следи. Сега пак ще те питам: защо онзи тип ще напада келнерка в моя град, а?

— Не зная — излъгах отново.

И двамата ме гледаха с кървясали, гневни очи.

— Не повтаряй тази лъжа! Ти си вървял след онзи. Следил си го още преди да нападне момичето. Ако може изобщо да се приеме, че е искал да нападне именно Карлийн Симънс.

Изведнъж Дженингс се замисли. Не харесвах този човек. Никога не съм го харесвал, особено пък след побоя в онази тоалетна. Сега обаче за пръв път ми се стори, че не е толкова тъп, колкото си мислех.

Отиде до прозореца и се загледа навън. След малко рече, без да се обръща:

— Сержант! Би ли ме извинил за малко?

Реслър прочисти гърло и закрачи към вратата. Излезе и я затвори тихо след себе си.

Тогава Дженингс се обърна към мен и замачка ръка в ръка. Кокалчетата на едрите ръчища силно запукаха.

— Ако сега ти друсна един и те започна, никой зад ей тази врата изобщо няма да се опита да ме спре. Никой няма да се намеси да те отървава, та дори и да иска…

Гласът му звучеше спокоен, равен, но очите му горяха.

— Защо не се пробваш, Ренд? Сетне ще се молиш някой наистина да дойде, но за да отърве теб.

Той седна на бюрото и ме измери с очи. Ръцете му бяха свити в юмруци, жилите на врата му играеха.

— Донесоха ми, че пак си се навъртал около жена ми тук.

Сега не гледаше в мен, цялото му внимание бе съсредоточено върху огромните, свити в юмруци ръце. Сякаш бяха много интересна гледка. И аз се загледах в тях. Сториха ми се прекалено стари за възрастта на Дженингс. Остарели, уморени ръце, както и самият им притежател. Трудно е да живееш с някого, който не те обича, и то без никакви перспективи за подобряване на положението. Човек се съсипва, било мъж или жена.

Не отвърнах на последните думи, но усещах какво си мисли. Нещата понякога се подреждат по много странен начин. Наречете го съдба, карма или орис, Божия воля, както поискате. Може и лош късмет, ако човек е решил на всяка цена да задържи проваления си брак в замразено състояние, както правят онези глупаци, които замразяват телата си след смъртта. И плащат щури пари с наивната надежда някой ден медицинската наука да напредне дотам, че някой да ги съживи. Сякаш бъдещият свят ще се нуждае от стари трупове. И бракът на Дженингс е нещо подобно; нещо, което той държи на честна дума в заледено състояние, в несъществуващ свят, с надеждата, че някое чудо ще го върне към живота. И тогава пристигам аз в ролята на априлска температура и ледената му постройка започва да се разпада и топи. Но аз нямах какво да предложа на съпругата му, поне не бях готов да дам нещо от себе си. Не знаех какво толкова вижда тя в мен. Може би не толкова в мен самия, колкото в онова, което представлявах — млад любовник от миналото, загубени възможности, пропуснати пътища, пропилени шансове.

— Не чуваш ли какво ти говоря?

— Чувам.

— Вярно ли е?

Чак го съжалих.

— Не съм дошъл тук, за да отнемам някого от другиго, ако това намекваш. Ако реши да те напусне, тя ще го направи по свои, собствени причини, а не защото някакъв си мъж от миналото й изведнъж решава да я отвлече против волята й. Разбираш ли ме? Ти си имаш проблем със съпругата, оправяй си се сам. Аз да не съм ти бюро „Съвети за брака“?

Дженингс настръхна, целият се накокошини, юмруците му изпращяха, готови да се пръснат в нечие лице.

— Ей, момченце, мери си думите! Защото…

Станах и прекрачих разстоянието, което ни делеше в тясната стаичка. Застанах на два сантиметра от него, лице в лице с разкривената му физиономия. Сега и да искаше да ме удари, нямаше да има място за замах. Заговорих тихо и отчетливо:

— Нищо няма да направиш. Само се опитай и ще те помета. Що се касае до Лорна, най-добре е никога вече да не говорим за нея, защото, щеш не щеш, ще се получи много грозно и някой ще пострада. Преди години аз бях на онзи напикан под и ти ме риташе, а твоето приятелче държеше вратата. Но оттогава е минало много време, убивал съм хора и ако ми застанеш на пътя, ще си заминеш и ти. Разбираш ли ме? Сега ако имаш други въпроси, господин полицейски началник, или ако ще предявяваш някакво обвинение, знаеш къде да ме намериш.

Излязох спокойно, прибрах си пистолета от дежурния и напуснах участъка. Гърбът ме болеше, чувствах се смазан и мръсен, обувките ми бяха мокри, чорапите също. Замислих се за Стрич: нанизан като пеперуда на дървото, извит в смъртоносен гърч, застанал на пръсти в напразен опит да надвие смъртта. Помислих и друго: каква ли сила трябва да го е набила на онзи клон? Стрич бе масивен и здрав човек със сравнително нисък център на тежестта. Трудно се поместват подобни хора. Яката на връхната дреха бе скъсана — там, където убиецът го е сграбил, като е използвал собствената си тежест в противовес на неговата, за да събере нужната мощ и да го надене на острието. Значи имаме работа с извънредно бърз и силен физически човек. Някой, който в лицето на Стрич е виждал заплаха…

Или в нечие друго лице.

Студен вятър метеше главната улица на Дарк Холоу и пръскаше сняг по мустанга. Наближавах мотела. Паркирах, запътих се към стаята и вкарах ключа в ключалката. Завъртях, но някой беше вече отключил. Отскочих назад, измъкнах пистолета и влязох внимателно.

На леглото ми със свити крака и допрени до брадичката колене седеше Лорна Дженингс. Обувките й лежаха изути на пода. Настолната лампа встрани бе запалена, работеше и телевизорът. Водещият говореше нещо, но звукът бе намален почти докрай.

Погледна ме и ми се стори, че в очите й виждам нещо като любов, но и омраза и отчаяние. Какво ли си мислеше? Може би светът, който си бе създала в това затънтено място, вече се разпадаше. Рухваше всичко, което е потискало старите чувства и поддържало немощното сърце на проваления брак. Лорна поклати глава и очите й се навлажниха. Сетне се извърна към прозореца, откъдето вече проникваше първата светлина на новия ден.

— Кой беше онзи човек?

— Името му е Стрич.

Ръцете й трепереха, а пръстите си играеха с венчалния пръстен. Въртяха го, изваждаха го и пак го вкарваха. Накрая го извади, за да го задържи между палеца и показалеца. Не ми хареса тази символика. Миришеше ми на беля.

— Канеше се да ме убие, нали?

Гласът й бе външно спокоен, но и леко потрепваше.

— Да.

— Защо? Той не ме познава, аз никога не съм го виждала. Какво съм му направила?

Допря буза до коленете си и застина в изчакване на отговора. Сега потекоха и сълзите.

— Искаше да те убие, защото е смятал, че значиш нещо за мен, и по този начин ще ме нарани. Търси отмъщение, намира го в твое лице.

— Аз знача ли нещо за теб? — пошепна тя през сълзи.

— Обичал съм те преди време — отвърнах просто.

— А сега?

— Храня достатъчно добри чувства, че да не мога да позволя да ти посегнат.

Лорна поклати глава и допря длани до бузите си. Сега направо зарида.

— Ти уби ли го?…

— Не. Някой ме изпревари.

— Но щеше да го убиеш, нали?

— Да.

Устата й се изкриви в гримаса на болка и отчаяние, сълзите течаха по бузите и капеха по чаршафа. Взех салфетка от кутията на шкафчето и й я подадох. Сетне седнах на леглото до нея.

— Боже мой, мили Боже, защо ли трябваше да идваш тук? — изплака Лорна.

Тялото и се затресе в ридания. Те сякаш извираха нейде дълбоко в нея и й пречеха да говори.

— … времето минаваше и понякога седмици наред успявах да не мисля за теб. Когато научих, че си се оженил, нещо вътре в мен сякаш пламна. Страдах, но се надявах, че този пламък ще помогне, ще прегори раната и ще я затвори веднъж завинаги. И така стана, Птицо, наистина така стана… а сега…

Протегнах ръка, погалих я по рамото, но тя се отдръпна.

— Не, недей.

Не я послушах, стъпих на леглото и клекнах до нея, сетне я прегърнах. Тя започна да се бори, после ме плясна по лицето, по ръцете, по тялото — където завари. Изведнъж се притисна към мен и съпротивлението й спря. Допря буза до моята, прегърна ме и от стиснатите й зъби се изтръгна странен звук — нещо средно между вопъл и вой. Ръцете ми се плъзнаха по гърба й, закачиха изпъкналата закопчалка на сутиена под пуловера, по-надолу и по-надолу до джинсите, където напипаха ивица гола кожа и ръба на бикините.

Тя отлепи бузата си от моята и потърси устните ми. Почувствах възбуда. Ръцете ми трепереха не само от близостта й, а и от закъснялата реакция след препускането в гората по дирите на Стрич и гледката на поляната. Колко лесно би било… можех да се възползвам от мига, да пресъздам, макар и мимолетно, онези красиви спомени от младостта.

Целунах я леко по слепоочието и станах.

— Съжалявам — рекох и тръгнах към прозореца.

Чух я да отваря вратата на банята, сетне и звука на течаща вода. За кратка частица се бях превърнал в онзи наивен младеж отпреди толкова години, изгарящ от желание да притежава нещо, върху което няма никакво право. Но този младеж вече не съществуваше, а с него си бяха отишли и изгарящите чувства към Лорна. Отвън снегът валеше и се натрупваше като пластове във времето; те сякаш зариваха под себе си миналото с красивата белота на неизразени, неизползвани възможности.

Вратата на банята се отвори. Извърнах се и тя застана гола пред мен.

Дълго я гледах, преди да кажа нещо.

— Мисля, че си забравила нещо в банята — рекох колкото се може по-непринудено и не помръднах от място.

— Не ме ли искаш? — прошепна тя.

— Не мога, Лорна. Дори и да поискам, то няма да бъде истинско и не съм сигурен, че мога да се справя с последиците.

— Лъжеш — не е това причината — наведе глава тя и сълзите отново потекоха по бузите й. — Вече съм стара… не съм същата, каквато ме помниш, нали?

Имаше известна истина в думите й. Не беше онази Лорна, която обичах преди години. Леки гънки се бяха образували по бедрата и ханша й, а и малко коремче. Гърдите й не бяха предишните — твърди и предизвикателно стърчащи напред, плътта по ръцете й не бе така стегната. По краката тук-таме личаха и вените — разширени от възрастта. По лицето се виеха фини бръчки, особено около устата и очите.

Годините наистина я бяха променили, но тя си беше все така хубава. Дори ми се струваше, че възрастта бе придала на женствеността й някакво зряло излъчване, която я правеше още по-сексапилна от преди. Крехката красота на младостта бе отстъпила пред тежките северни зими и брачните несгоди, но пък се бе превърнала в друг вид хубост, зад която се криеше сила. А тази сила създаваше достойнство и спокойствие. Гледахме се право в очите и мисля, че тя прочете мислите ми. Аз пък усетих, че вътрешно тя не се е променила; в сърцето си Лорна бе същата жена, която бях обичал и към която все още бях привързан.

— Ти си все така хубава — казах на глас.

Тя ме наблюдаваше внимателно и сега отново усетих съмнението в нея: дали не се опитвам да я измамя и отпратя с евтини, любезни лъжи? Продължихме да се гледаме така още известно време и тя разбра, че казвам истината. Сетне затвори очи. Стори ми се, че тя потрепна в себе си, но не можех да бъда сигурен дали е болка или удоволствие.

Изведнъж покри лице с ръце и възкликна:

— Получи се ужасно неудобно.

— И за мен — отвърнах тихо.

Тя се извърна рязко и влезе в банята. Когато излезе, тръгна право към вратата. Настигнах я преди да е докоснала дръжката и я хванах за лакътя. Тя се обърна, сложи ръце на раменете ми и рече:

— Не зная, Птицо… просто не знам какво да кажа.

Сетне отвори и се плъзна навън в сутрешната светлина.

 

 

Поспах малко, взех душ и се облякох. Погледнах календара на ръчния часовник и остра болка ме преряза през стомаха. Свих се на кълбо, свлякох се на пода и заплаках тихо, като дете, притиснал ръце към гърдите, разтърсван от продължаващите пристъпи на истинска агония. Бях загубил представа за времето — заради тази дяволска гонитба по следите на Калеб Кайл, срещата с Рейчъл и смъртта на Стрич.

Датата бе 11 декември. Само един ден ми оставаше до годишнината.

 

 

Чак в три часа следобед успях да се съвзема и да стигна до ресторантчето, за да похапна нещо и да пия едно кафе. Непрекъснато мислех за най-милите ми същества и за онзи изгарящ ме гняв, който бях насочил против целия свят. Заради това, че бе допуснал смъртта да ми отнеме съпругата и дъщерята. И отново, и отново се питах дали дълбоко срасналите с мен болка и мъка ще ми позволят да започна отново и да протегна ръце към нов живот.

Но Рейчъл ми бе нужна. Исках я с цялото си същество и силата на това желание ме стъписваше. Почувствал го бях особено силно, когато се разделяхме на площада пред Харвард, когато слушах гласа й и наблюдавах движенията на ръцете й. Колко пъти бяхме правили любов, преди да се разделим? Два пъти ли? Май че да. И въпреки всичко в нея бях намерил невероятно спокойствие — мир и упование, които ми бяха отказвани прекалено дълго време.

Питах се дали няма да й се случи нещо, а и на мен, ако нашата връзка се развие. Дали няма да й навлека нещастие? Нали всъщност бях нещо като лунатик, преследван от призрака на покойната си съпруга. Бях я оплаквал дълго, още я оплаквах и страдах за нея. Изпитвах угризения заради влечението си към Рейчъл. Не беше ли предателство спрямо паметта на Сюзън да желая да започна нов живот? Беше ли, или не беше? Прекалено много чувства бушуваха в мен и в съзнанието ми през последните 12 месеца, прекалено много мисли, спомени за действия в името на мъстта и опити за разплата. Чувствах се като изстискан и празен; бях жестоко измъчван от образи, които изскачаха неканени в сънищата ми, стенеха в миговете ми на пробуждане, бъркаха реалното с нереалното. В кръчмата бях зърнал Доналд Пърдю. Съвсем ясно, абсолютно, кристално и реално. Също както бях видял голата Лорна пред мен, агонизиращия Стрич на клона.

 

 

Исках и трябваше да започна отново, но не знаех как. Усещах обаче, че бавно, но сигурно и непрекъснато се приближавам към ръба на пропастта. Трябваше да се спра и да се хвана за нещо, преди да съм се сринал в нея.

Излязох от ресторанта и хванах пътя за Грийнвил. Познатият ми мъркюри бе паркиран под короните на две дървета на гърба на мотела. Така не се виждаше от пътя. По моя преценка Ренд не би тръгнал да издирва Ейнджъл и Луис, поне не и докато разполага с мен. Но пък нямаше никаква вреда в това да се вземат нужните мерки. Вратата на номер шести се открехна, надникна Ейнджъл и ми махна с ръка.

— Я гледай, Казанова пристигна — ухилен рече той.

Луис лежеше по гръб на едното легло и четеше новия брой на „Таймс“.

— Вярно бе, същият — измери ме и той с очи. — Ще вземеш да се прочуеш като Майкъл Дъглас… и после да те пишат по списанията, а, Птицо?

— Пристигна точно когато тръгвахме — обясни ми Ейнджъл. — Изглеждаше съвсем превъртяла и настоя да влезе и да те чака. Нямаше как да не я пуснем, нали разбираш?

Седна до Луис и продължи:

— Хайде сега разказвай! Онова ченге, полицейският началник, сигурно ти се е израдвал страшно? Не ти ли каза: „Виж кво, сега, по-добре ти да чукаш жена ми, защото тя тебе повече те харесва!“ Пък и не можеш да му откажеш, току ти се ядосал още повече, а? Ескимоско гостоприемство, знаеш. Ти и без това в този град си особено любим гостенин, нали? Любим като смърдящ на лятна жега мъртвец, като хлебарка на бяла възглавница, ха-ха.

— Не съм спал с нея — рекох уморено.

Те обаче продължиха да се бъзикат.

— Ама тя не ти ли се сложи? Хайде сега, Птицо, недей да лъжеш!

— Абе, човече, ти не си ли чувал за жена в нужда, а? Къде са ти джентълменските чувства? — това бе Луис.

— Слушай, Птицо, може да е пресилено, ама май ще ти повярвам. Тя е вирнала краката, а ти си се дърпал, нали? Ти си бил истински светец, бе, дявол те взел! — провокираше ме Ейнджъл.

— Слушай, Ейнджъл. Хайде да прекратим този разговор, а? Моля те.

Седнах на другото легло и обгърнах главата си с ръце. Въздъхнах дълбоко и затворих очи. Когато ги отворих, Ейнджъл загрижено се бе надвесил над мен. Кимнах, за да му покажа, че всичко е наред. Прескочих до банята и си наплисках лицето със студена вода. Сетне се върнах при тях, пак седнах и продължих:

— Що се отнася до полицейския началник — още не ме е изгонил от града. Защото съм свидетел и същевременно заподозрян във връзка с убийството на неизвестен, разбирай още неразпознат, мъж в горите на Мейн. Нареди да съм му подръка, готов за по-нататъшни разпити. Изпусна се, че съдебният лекар още не е излязъл с официален доклад, но иначе е на мнение, че земемерът Шут е бил жестоко бит, преди да го убият. Ако съдим по белезите на китките, изглежда, убиецът го е закачил на някое дърво и го е измъчвал там. Като се имат предвид и двете убийства, нищо чудно още утре в Дарк Холоу да цъфнат сума ти журналисти, а и още ченгета.

— Луис се обади на някои хора и поразпита този-онзи — информира ме Ейнджъл. — Научи, че Ал Зи и няколко момчета — наемници от Палермо — пристигнали снощи със самолета в Бангор. Изглежда, че на Чели му изтича времето.

Значи, нещата се движат по-бързо, отколкото предполагах. Иде часът на разплатата. Почти го усещах във въздуха. Отидох до вратата, за да огледам терена — магазините до „Индия Хил“, информационната служба и празния паркинг. Луис стана и се приближи до мен.

— Ти снощи в кръчмата извика името на онова момченце — убитото — малко преди да видиш Стрич — тихо рече той.

— Вярно… видях нещо, но дори не съм сигурен какво ли е било — потвърдих и отворих вратата.

Излязохме навън. Повече не ме попита за Доналд Пърдю.

— Е, какво ще правим сега? Гледам, облякъл си се топло, накъде си тръгнал?

— Нали ти казах, трябва да говоря с онзи дъртак, да го поразпитам — как се е сдобил с ботушите на Рики.

— Искаш ли да те придружим?

— Не. Не искам да го плашим повече от допустимото. Пък и по-добре е засега вие с Ейнджъл да стоите по-надалеч от Дарк Холоу. След като поговоря с него, ще решим какво да предприемем. Със стария мога да се оправя и сам.

И пак направих грешка.