Патриша Корнуел
Необикновена зараза (11)

11.

Взех такси. Слънцето вече се бе издигнало високо в облачното небе. Нямах друго освен дрехите на гърба си, а те бяха стерилизирани в автоклавите или обгазени. Държах на коленете си голяма бяла картонена кутия, на която с печатни букви пишеше: „Нетраен продукт! Спешно! Дръж изправено!“ и други предупреждения.

В кутията имаше епруветки с части от черния дроб, далака и гръбначната течност на Лила Прюит, сложени в сух лед и обозначени с предупредителни надписи „Инфекциозно вещество!“ и „Опасно!“. Не можех да оставя багажа си без надзор. Освен доказания биологичен риск, това можеше да е и веществено доказателство, ако се установеше, че причината за смъртта на Лила Прюит е убийство. Намерих телефон на международното летище в Балтимор и се обадих на Роуз.

— Лекарската ми чанта и микроскопът са във Военния научноизследователски институт по заразни болести — без предисловие започнах аз, за да не губя време. — Виж какво ще можеш да направиш, за да ми ги изпратят още днес. Намирам се на международното летище в Балтимор. Отивам в Центъра за контрол и превенция на заболяванията.

— Звъних на пейджъра ти.

— Може да ми върнат и него. — Опитах да се сетя какво друго ми бяха взели и добавих: — И клетъчния телефон.

— Изпратили са ти доклад, който може би ще ти се стори интересен. Животинските косми, намерени върху торса, са от заек и маймуна.

— Странно. — Това беше единственото, което можах да кажа.

— Неприятно ми е да ти го съобщя, но репортери се обаждат по повод случая Кари Гретхен. Явно е изтекла информация.

— По дяволите! — възкликнах и си помислих за Ринг.

— Какво искаш да направя?

— Може би трябва да се обадиш на Бентън. Не знам какво да кажа. Малко съм зашеметена.

— Да. Личи по гласа ти.

Погледнах часовника си и казах:

— Роуз, трябва да се качвам на самолета. Знам какво става, когато нося такъв багаж.

Стана точно така, както очаквах. Влязох в пътническия салон и стюардесата ми се усмихна.

— Дайте да сложа това в багажното отделение.

— Кутията ще стои при мен.

— Няма да се побере в багажника, нито под седалката ви. — Усмивката й помръкна. Опашката зад мен нарастваше.

— Може ли да обсъдим въпроса насаме? — попитах аз и влязох в сервизното помещение.

— Госпожо, всички места за този полет са заети. Няма свободно пространство.

— Ето — казах аз и й показах документите.

Тя прочете оградената с червена линия декларация за пренасяне на опасни продукти и се вцепени, когато стигна до параграфа, където бе напечатано, че нося „инфекциозни вещества, въздействащи на хората“. После нервно огледа сервизното помещение и ми направи знак да се приближа до тоалетните.

— Според правилника само обучен човек може да пренася такива опасни вещества — обясних аз. — Затова кутията трябва да е с мен.

— Какво има вътре? — прошепна тя. Очите й се бяха разширили от уплаха.

— Лабораторни проби от аутопсия.

— Господи!

Стюардесата грабна картата на местата в самолета и след малко ме изпрати до празна редица седалки в първа класа. Настаних се най-отзад.

— Сложете кутията на седалката до вас. Нали няма да изтече нищо?

— Ще я пазя с цената на живота си — обещах аз.

— Ако една група не потвърди резервацията си, тук ще има много свободни места.

Никой не се доближи до мен, нито до кутията. Пътувах спокойно до Атланта и по време на полета пих кафе. Пейджърът и телефонът ми липсваха, но от друга страна, се радвах, че нищо не нарушава покоя ми. Слязох на летището в Атланта и взех такси.

Отправихме се на север и минахме покрай заложни къщи, гаражи за коли под наем и магазини. Центърът за контрол и превенция на заболяванията се намираше между паркингите на университет „Емъри“, срещу сградата на Дружеството за борба с рака, и беше на шест етажа. Посрещна ме въоръжена охрана.

— Отивам в секретната биологична лаборатория на ниво четири с ограничен достъп, където ще се срещна с доктор Брет Мартин — казах аз.

— Трябва да имате придружител.

— Чудесно. Все се губя.

Отидохме в задната част на сградата, която беше нова и се намираше под засилено наблюдение. Навсякъде имаше камери. Стъклата бяха бронирани. Минахме покрай лаборатории, където изследваха различни бактерии, грипни вируси, бяс и СПИН.

— Много внушително — отбелязах аз.

— Да. Има всякакви охранителни средства. Камери и детектори за движение. Отпадъците се сваряват и изгарят. Използват филтри за пречистване на въздуха, затова тук не прониква нищо. Освен учените. — Пазачът се засмя и отвори вратата с магнитната си карта. — Е, какви лоши новини носите?

— Точно това съм дошла да разбера.

Ниво четири с ограничен достъп беше огромно и имаше дебели стени от бетон и стомана. Прозорците бяха закрити с щори. Лабораториите бяха преградени с дебели стъклени стени. В този почивен ден на работа бяха дошли само най-съвестните.

— Тази работа с правителството — каза пазачът и поклати глава. — Как я мислят? Че болестите като ебола ще чакат, докато оправят бюджета ли?

И отново поклати глава.

Минахме покрай тъмни стаи, безлюдни лаборатории, клетки със зайци и помещения за големи примати. Една маймуна ме гледаше през решетките и бронираното стъкло. Очите й бяха толкова човешки, че се разстроих и се замислих за думите на Роуз. Смъртдок бе оставил маймунски и заешки косми върху жертвата. Може би работеше в такава лаборатория.

— Засипват те с глупости — продължи пазачът. — Същото правят и защитниците на правата на животните. Все едно са се наговорили, не мислите ли?

Безпокойството ми нарастваше.

— Къде отиваме?

— Там, където ми каза да ви заведа докторът.

Тръгнахме по друг коридор, водещ към друга част на сградата.

Влязохме в помещение, където хладилните камери приличаха на компютри с размери на големи копирни машини. Там ме чакаше едър мъж в лабораторна престилка. Косите му бяха руси. Беше изпотен.

— Аз съм Брет Мартин — представи се той и ми подаде ръка, после кимна на пазача, че е свободен.

Дадох кутията на доктор Мартин.

— Тук държим вируси на едра шарка — каза той и посочи хладилните камери, после сложи кутията върху една от тях. — Заключени са при температура минус седемдесет градуса.

— Всички тези хладилни камери съдържат едра шарка? — учудих се аз.

— Не всички, след като за пръв път в света взехме съзнателното решение да унищожим този вирус.

— Каква ирония! След като вирусът е унищожил милиони хора.

— Мислите, че трябва да вземем всички тези източници на зараза и да ги пуснем в автоклава?

Изражението му говореше за онова, което бях свикнала да чувам. Че животът е много по-сложен, отколкото си го представям, и че само хора като Мартин разбират по-деликатните му нюанси.

— Не казвам, че трябва да унищожим всичко. Съвсем не. Всъщност вероятно не бива да го правим. Заради това — рекох аз и погледнах кутията, която бях донесла. — Пускането на едрата шарка в автоклава няма да означава, че тази болест е изчезнала. Предполагам, че вирусите са като всяко друго оръжие.

— Много ми се иска да знам къде крият руснаците вируса на вариолата и дали го продават на Средния изток или на Северна Корея.

— Ще направите ли процентна елиминация на вируса от кръвната плазма?

— Да.

— Сега ли?

— Веднага щом можем.

— Моля ви. Случаят е спешен.

— Затова съм дошъл на работа. Днес е почивен ден и трябваше да си остана вкъщи.

— Имам снимки, които хората от Военния научноизследователски институт по заразни болести бяха любезни да проявят, докато бях в Пандиза.

— Искам да ги видя.

Взехме асансьора и се качихме на четвъртия етаж. Брет Мартин ме заведе в залата за конференции, където персоналът се събираше, за да измисля стратегии за защита срещу ужасните болести, които невинаги можеха да идентифицират. Обикновено помещението се посещаваше от бактериолози, епидемиолози и специалисти, отговарящи за карантините, комуникациите, патогенните фактори и кръвната плазма, но сега беше тихо. Нямаше никого, освен нас двамата.

— Ще стане веднага — каза доктор Мартин. — Разчитайте на мен.

Извадих от чантата си дебел плик и му показах снимките. Той се вторачи като хипнотизиран в цветните фотографии на торса и на Лила Прюит.

— Мили боже. Мисля, че незабавно трябва да прегледаме всеки, който е имал контакт с нея.

— Можем да го направим на място, на остров Танжер.

— Това определено не е варицела, нито морбили. Не. Но е някакъв вид шарка.

Той разгледа снимките на отрязаните крайници и очите му се разшириха.

— Мамка му. Какво е това, по дяволите?

— Извършителят се е нарекъл смъртдок — обясних аз. — Изпраща ми графични файлове по „Америка онлайн“. Анонимно, разбира се. ФБР се опитват да го проследят.

— Той ли е разчленил тази жертва?

Само кимнах.

— Тя има сходни симптоми с мъртвата от остров Танжер.

— Да.

— Знаете ли, от години ме тревожи маймунската шарка. Изследвахме цяла Западна Африка от Заир до Сиера Леоне, където имаше такива случаи, но не открихме вирус на вариола. Страхувам се обаче, че някой вид животинска шарка ще намери начин да зарази хората.

Отново се замислих за телефонния разговор с Роуз, за убийството и за животинските косми.

— Микроорганизмът само трябва да се разпространи във въздуха и да намери податлив гостоприемник.

Брет Мартин пак се вторачи в обезобразеното, измъчено тяло на Лила Прюит.

— Явно е била изложена на яростни вирусни атаки, които са причинили тази смъртоносна болест — каза той.

— Доктор Мартин, маймуните разболяват ли се от маймунска шарка, или са само преносители?

— Разболяват се и я пренасят там, където има контакти между животни, например в джунглите на Африка. Познати са девет вирулентни вируса на шарка. От тях върху хората може да се пренесат само два — вариолата, която, слава богу, вече е изчезнала, и молускум контагиозум.

— Космите, полепнали по торса, бяха идентифицирани като маймунски.

Мартин се обърна, погледна ме и се намръщи.

— Какво?

— И заешки — добавих аз. — Питам се дали някой не извършва собствени лабораторни експерименти.

Той стана.

— Започваме изследванията веднага. Къде мога да ви се обадя?

— В Ричмънд. — Дадох му визитната си картичка и двамата излязохме от залата за конференции. — Може ли някой да повика такси?

— Разбира се. Пазачите. Другите служители не са на работа днес. — Понеже носеше кутията, той натисна с лакът копчето на асансьора и добави: — Истински кошмар. В Орландо има салмонела от непастьоризиран портокалов сок и евентуална епидемия на коли бацили, вероятно от недопечено говеждо на борда на един кораб. Ботулизъм на Роуд Айланд и някакво странно заболяване на дихателните пътища в старчески дом. А Конгресът не иска да увеличи финансирането ни.

— Знам всичко по този въпрос.

Асансьорът спираше на всеки етаж, за да се качат други хора.

Мартин продължи да говори.

— Само си представете. Курорт в Айова, където подозираме, че има дизентерия, заради дъжда, който е наводнил частните кладенци. Опитваме се да накараме Агенцията за опазването на околната среда да ни сътрудничи.

— Това се нарича мисията невъзможна — иронично подхвърли някой.

— Всяка година получаваме по четиринайсет хиляди обаждания. Непрекъснато сме на телефоните.

— Моля ви, заемете се веднага с моя случай — казах аз, когато стигнахме до фоайето.

— Не се притеснявайте. След три дни ще ви се обадя.

Чаках половин час и таксито най-после дойде. Пътувахме, без да разговаряме. Гледах площадите от лъскав гранит и мрамор, спортните комплекси, които ми напомниха за Олимпиадата, и сградите от сребристо стъкло. Атланта е град, в който всичко се извисява нагоре и пищните фонтани сякаш са символ на щедростта и неустрашимостта. Главата ми се замая. Стана ми студено. Почувствах се необичайно уморена за човек, който е прекарал почти цяла седмица в леглото. Когато стигнахме до летището, започна да ме боли гърбът. Не можех да се стопля, нито да разсъждавам ясно и знаех, че имам висока температура.

Когато самолетът кацна в Ричмънд, вече бях болна. Марино ме посрещна на летището и на лицето му се изписа неподправен страх.

— Господи! — каза той. — Изглеждаш ужасно!

— И се чувствам по същия начин.

— Носиш ли багаж?

— Не. Има ли новини?

— Да. Една пикантна клюка, която ще те вбеси. Снощи Ринг е арестувал Кийт Плезънтс.

— За какво? — възкликнах аз и се закашлях.

— Опит за бягство. Предполага се, че Ринг го е проследил след работа и се е опитал да го спре за превишена скорост. Плезънтс не спрял. И сега е в ареста. Гаранцията е пет хиляди долара. Представяш ли си? Явно няма да излезе скоро.

— Ринг тормози всички ни — Плезънтс, Луси и мен — казах и издухах носа си.

— Да. Може би трябваше да останеш в Мериленд и да лежиш. Не се обиждай, но нали няма да се заразя?

Марино се ужасяваше от нещата, които не виждаше, независимо дали беше радиация, или вирус.

— Не знам от какво съм болна. Може би е грип.

— Последния път, когато се разболях от грип, се чувствах зле цели две седмици. — Марино забави крачка и леко изостана от мен. — Пък и ти се навърташе около други неща.

— Тогава не се приближавай до мен, не ме докосвай и не ме целувай — троснато отвърнах аз.

— Не се тревожи.

Разговорът продължи, докато вървяхме в студа.

— Виж какво, ще взема такси до вкъщи — казах аз. Бях толкова ядосана, че всеки момент можеше да избухна в сълзи.

— Недей. — Марино изглеждаше уплашен и нервен.

Махнах с ръка, преглътнах с усилие и скрих лицето си, когато към мен се приближи такси.

— Не е необходимо да се разболяваш от грип. Нито ти, нито Роуз. Грипът не е нужен никому — ядосана казах аз. — Нямам почти никакви пари в брой. Това е ужасно. Погледни костюма ми. Мислиш ли, че автоклавите оставят неприятна миризма? По дяволите! Нямам нито палто, нито ръкавици. Колко градуса е? Пет?

Отворих вратата на таксито и се качих. Марино се вторачи в мен, после ми подаде банкнота от двайсет долара, като внимаваше да не докосне пръстите ми.

— Трябва ли ти нещо от магазина? — попита той, но таксито потегли.

Очите ми се напълниха със сълзи. Извадих пакетче носни кърпи, издухах си носа и тихо заплаках.

— Не искам да ви притеснявам, госпожо — рече шофьорът, едър възрастен мъж — но къде отиваме?

— Уиндзор Фармс. Ще ви покажа къщата, когато стигнем дотам.

— Мразя кавгите — добави той и поклати глава. — Веднъж с жена ми се скарахме в един рибен ресторант. Тя взе колата, а аз вървях пеша. Осем километра през най-опасната част на града.

Шофьорът ме гледаше в огледалото за обратно виждане. Явно мислеше, че Марино и аз сме съпрузи, които са се спречкали.

— Омъжили сте се за ченге, а? Видях го, когато дойде на летището. С кола без опознавателни знаци. Но мен не можа да заблуди — продължи той и се потупа по гърдите.

Имах чувството, че главата ми ще се пръсне от болка. Лицето ми пламтеше. Облегнах се назад и затворих очи. Шофьорът продължи да говори за живота в миналото във Филаделфия и за надеждата си, че тази зима няма да има много сняг. Задрямах и когато се събудих, не можах да се ориентирам къде се намирам.

— Госпожо, госпожо. Пристигнахме. Сега накъде?

Шофьорът бе завил по „Кентърбъри“ и бе спрял на знака „Стоп“.

— Нагоре по „Доувър“ — отговорих аз.

Дадох му указания как да стигне до дома ми и на лицето му се изписа озадаченост, докато минавахме покрай къщите, построени в готически стил от осемнайсети век в най-богаташкия квартал на града. Спряхме пред външната ми врата и той се вторачи в каменната ограда и в градината, сетне ме погледна изпитателно.

Слязох от таксито и му дадох банкнотата от двайсет долара, а той рече:

— Не се тревожете, госпожо. Виждал съм какво ли не, но не съм казвал никому нищо.

Сега за него явно бях съпруга на богаташ, която имаше бурна любовна връзка с детектив от полицията.

— Хубав принцип — казах аз и отново се закашлях.

Влязох в дома си и изпитах огромно облекчение. Съблякох се и застанах под горещия душ. Вдишвах парата и се опитвах да прочистя белите си дробове. Увих се в дебелия си хавлиен халат и в същия миг телефонът иззвъня. Беше четири следобед.

— Доктор Скарпета? — попита Филдинг.

— Току-що се прибрах.

— По гласа ти личи, че не си добре.

— Наистина не съм добре.

— Новината, която ще ти кажа, ще те разстрои още повече. На остров Танжер вероятно има още два случая на заболяване.

— О, не!

— Майка и дъщеря. Четирийсет градуса температура и обрив. От Центъра за контрол и превенция на заболяванията са изпратили екип и преносими изолатори.

— Как е Уинго?

Той млъкна, сякаш беше озадачен.

— Добре. Защо?

— Уинго ми помагаше при аутопсията на торса — напомних му аз.

— А, да. Ами, същия си е. Както обикновено.

Успокоих се, седнах и затворих очи.

— Какво става с пробите, които занесе в Атланта? — попита Филдинг.

— Изследват ги.

— Тогава още не знаем каква е тази болест.

— Всичко сочи към едра шарка. Поне засега изглежда така.

— Не съм виждал болни от едра шарка. А ти?

— Досега не бях виждала. Може би проказата е по-лошо. Достатъчно неприятно е да умреш от такава болест, но обезобразяването е жестоко. — Отново се закашлях и почувствах силна жажда. — Ще се видим утре сутринта и ще измислим какво да правим.

— Струва ми се, че не трябва да ходиш никъде.

— Имаш право. Но нямам друг избор.

Затворих, сетне потърсих Брет Мартин от Центъра за контрол и превенция на заболяванията, но ми отговори телефонен секретар. Оставих съобщение и на Фуджицубо. Сигурно си беше вкъщи, като повечето си колеги.

— По дяволите — изругах аз, сложих чайника на печката и потърсих чай в бюфета.

В пет часа се обадих на Уесли. Поне в Куонтико хората още работеха.

— Слава богу, че все някъде отговарят на обажданията — не се сдържах пред секретарката му. — Там ли е Уесли?

Гласът му прозвуча толкова енергично и бодро, че мигновено ме нервира.

— Нямаш право да се чувстваш толкова добре — рекох аз.

— Болна си от грип.

— Не знам от какво съм болна.

— Това ли било? — Той се притесни и настроението му се развали.

— Не знам. Само мога да гадая.

— Не искам да те тревожа…

— Тогава не го прави — прекъснах го аз.

— Кей, трябва да погледнеш истината в очите. Ами ако не е грип?

Не казах нищо, защото не можех да понеса тази мисъл.

— Моля те — продължи той. — Не отхвърляй тази вероятност. Не се преструвай, че това е като повечето неща в живота ти.

— Вбесяваш ме. Кацам на проклетото летище, а Марино не ме иска в колата си, затова взимам такси. Шофьорът мисли, че имаме интимна връзка с Марино, за която богатият ми съпруг не знае. През цялото време ме тресе и ме боли навсякъде. И единственото ми желание е да се прибера вкъщи.

— Шофьорът на таксито мисли, че имаш интимна връзка?

— Забрави за това.

— Откъде знаеш, че си болна от грип, а не е нещо друго?

— Нямам обрив. Това ли искаше да чуеш?

Последва дълго мълчание, сетне Уесли каза:

— Ами ако получиш обрив?

— Тогава вероятно ще умра, Бентън. И никога вече няма да ме докоснеш. А аз няма да искам да ме виждаш, когато болестта се развие. По-лесно е да се притесняваш за крадците, серийните убийци и за хората, които можеш да застреляш. Но аз винаги съм се страхувала от невидимите злосторници. Те убиват в слънчев ден, на публично място. Вмъкват се в организма ти заедно с лимонадата, която пиеш. Ваксинирана съм против хепатит Б. Но това е само един убиец от множеството видове. А туберкулозата, ХИВ, ханта и ебола? Господи! — възкликнах аз и поех дълбоко дъх. — Всичко започна с един торс и аз нямах представа, че жената е била болна.

— Чух, че има два нови случая. — Гласът му стана тих и нежен. — Мога да дойда след два часа. Искаш ли да ме видиш?

— В момента не искам да виждам никого.

— Няма значение. Тръгвам.

— Не идвай, Бентън.

Но той бе решил да дойде и в полунощ беемвето му спря пред къщата ми. Посрещнах го на вратата. Не се докоснахме.

— Да седнем пред камината — предложи Уесли.

Направихме го и той беше достатъчно любезен да ми направи още една чаша чай. Седнах на дивана, а Уесли се настани на стола встрани от мен. Пламъците лумнаха. Бях намалила осветлението.

— Не се съмнявам в теорията ти — каза той, когато отпихме от коняка.

— Може би утре ще знаем повече. — Потях се и треперех.

— В момента не ми пука от нищо.

— А би трябвало да ти пука — рекох аз и избърсах потта от челото си.

— Не. Интересуваш ме само ти.

Не казах нищо.

— Кей — продължи той и ме хвана за ръката.

— Не ме докосвай, Бентън. Недей. Не искам и ти да се разболееш.

— Да, така ти е по-удобно. Да си болна. И да не мога да те докосвам. И ти, благородният лекар, да се притесняваш повече за мен, отколкото за себе си.

Мълчах. Бях твърдо решена да не се разплача.

— Удобно. В момента искаш да си болна, така че никой да не се приближава до теб. Марино дори не е искал да те закара до вкъщи. Аз не мога да хвана ръката ти. Луси също не иска да те види, а с Джанет разговаряте през стъклена преграда.

— Какво искаш да кажеш?

— Функционално заболяване.

— Аха. Сигурно си учил за това. Докато си взимал магистърската си степен по психология.

— Не ми се подигравай.

— Никога не съм ти се подигравала.

Уесли се обиди. Обърнах лице към камината и затворих очи.

— Кей, недей да умираш.

Не казах нищо.

— Да не си посмяла. — Гласът му потрепери. — Да не си посмяла!

— Няма да се отървеш от мен толкова лесно — казах аз и станах. — Хайде да си лягаме.

Уесли спа в стаята, в която обикновено отсядаше Луси. През по-голямата част от нощта аз кашлях и се мъчех да се настаня удобно, което беше невъзможно. Сутринта Уесли стана в шест и половина и когато влязох в кухнята, на печката се вареше кафе. През клоните на дърветата навън проникваше светлина и по съсухрените листа на рододендрона разбрах, че е много студено.

— Ще приготвя нещо за закуска — каза Уесли. — Какво искаш?

— Не мисля, че мога да сложа хапка в устата си. — Изпитвах немощ и всеки път, когато се закашлях, имах чувството, че белите ми дробове ще експлодират.

— Очевидно си по-зле. — В очите му проблесна загриженост. — Трябва да отидеш на лекар.

— Нали аз съм лекар. Пък и още е твърде рано да търся медицинска помощ.

Глътнах аспирин, хапчета за регулиране на храносмилането и витамин С. Изядох една кифла и тъкмо започнах да се чувствам като човек, когато Роуз се обади и развали настроението ми.

— Доктор Скарпета? Онази майка от остров Танжер е починала рано тази сутрин.

— О, господи, не! А дъщерята?

— Състоянието й е сериозно. Или поне беше такова допреди няколко часа.

— А трупът?

Седях на един стол в кухнята, а Уесли разтриваше раменете и врата ми.

— Още никой не го е докосвал. Не знаят какво да направят. Търсиха те от Института по съдебна медицина в Балтимор. И от Центъра за контрол и превенция на заболяванията.

— Кой?

— Някой си доктор Брет Мартин.

— Трябва да се обадя първо на него, Роуз. А през това време ти се свържи с Балтимор и им кажи при никакви обстоятелства да не изпращат трупа в моргата, докато не им се обадя. Какъв е номерът на доктор Мартин?

Тя ми го каза и аз веднага го набрах. Той отговори на първото позвъняване. Гласът му звучеше развълнувано.

— Направихме процентна елиминация на вируса от кръвната плазма на пробите, които донесохте. От трите параметъра два съответстват на едра шарка, но третият е различен.

— Тогава едра шарка ли е, или не?

— Изследвахме генетичния код. Не съответства на нито един вирус на шарка, който е съхранен в лабораториите по света. Доктор Скарпета, мисля, че си имаме работа с вирус мутант.

— Това означава, че ваксинацията против едра шарка няма да подейства — казах аз и сърцето ми се сви.

— Може да експериментираме върху животни. Но ще мине най-малко седмица, преди да научим резултатите и да започнем да мислим за нова ваксина. За практически цели наричаме заболяването едра шарка, но всъщност нямаме представа какво е, по дяволите! Освен това ще ви напомня, че от 1986 година работим върху ваксина срещу СПИН и не сме стигнали доникъде.

— Остров Танжер трябва незабавно да бъде поставен под карантина. Трябва да ограничим разпространението на болестта — възкликнах аз. Тревогата ми граничеше с паника.

— Да, знаем. В момента сформираме екип и ще мобилизираме Бреговата охрана.

Затворих и се обърнах към Уесли.

— Трябва да тръгвам. Има епидемия от нещо, за което никой не е чувал. Вирусът вече уби двама души. Може би ще убие още трима. Или четирима. Прилича на едра шарка, но не е. Трябва да разберем как се предава заразата. Дали Лила Прюит е познавала майката, която току-що е починала? И дъщерята. Имали ли са контакт? Били ли са съседи? А водните запаси? На острова има водонапорна кула. Спомням си, че я видях.

Облякох се. Уесли стоеше до вратата. Лицето му беше сивкаво и приличаше на камък.

— Смяташ отново да отидеш там, така ли?

— Първо ще отида в Института.

— Аз ще карам.