Морис Перисе
Опасно е да се закъснява (3)

Преди да тръгне за Хиерес, комисарят поиска да хвърли последен поглед във фургона на Жулиен. Служителите му вече го бяха взели на буксир.

— Ще ви го върна в най-кратък срок — каза той на господин Сенешал.

Спъна се в една книга джобно издание. Изненадан, защото се касаеше за поеми на Рембо, той я взе, разлисти я. Две снимки за паспорт изпаднаха от нея. Бяха снимките на две момичета, млади и много красиви.

 

 

Отново комисарят Жарде сверяваше двата протокола за аутопсията, които му бяха връчени от доктор Перле в интервал от няколко часа. Очевидността беше там, записана с думи, формулировки, малки фрази, на които беше свикнал. Смешен ритуал. Бертран Абади и Жулиен Комбре бяха убити по един и същ начин и може би от един и същ „натъртващ инструмент“. Счупен вратен прешлен при единия, пробито слепоочие с видима мозъчна тъкан при другия, престъпникът не се беше настървил над своите жертви, но ударът, който им беше нанесъл, беше толкова силен, че и един само беше достатъчен.

Пот блестеше на челото на комисаря и въпреки електрическия вентилатор, който смешно разместваше въздушните пластове, не можеше да се диша от горещина в кабинета, в който току-що беше влязъл инспектор Баконие.

Жарде прочете отново протоколите от аутопсията, хвърли ги раздразнено на бюрото си.

— Да обобщим — каза той. — Лекарят определя смъртта на Бертран Абади между седем и осем часа сутринта, което съвпада с показанията на Венсан Лардие, инженерът от Г. С. У. Нищо в стомаха, и Лардие ни каза, че не бил закусил. Смъртта на Жулиен Комбре е настъпила между единадесет и половина вечерта и полунощ, което означава, че той е бил убит малко след като моят син и аз започнахме да го следим. Този път има голяма доза алкохол в кръвта. Нещо повече, имам чувството, но един полицай няма право да има чувства, че двамата мъже са били убити горе-долу в един и същ сектор, даже на едно и също място.

— Даже след като сме намерили тялото на единия във Верпо, а на другия на паркинга на Луна-парк, тоест на повече от десет километра един от друг?

— Бърза инсценировка очевидно, но много лоша. В двата случай убиецът е искал бързо да се отърве от двете тела, но което е доста странно, на местата, където работят.

— Вашите предположения?

— Нямам такива и се задоволявам, уви, да размишлявам на глас. Между двете убийства има връзка и това е очевидно. Ще отида още по-далеч: едното е може би следствие на другото. Призовахте ли Венсан Лардие?

— Да. Той чака вече от няколко минути.

— Да се качи.

Комисарят забеляза по-скоро много голяма отпадналост, отколкото мъка и скръб в държанието на Венсан Лардие. Явно младият инженер преживяваше тежко удара, причинен от смъртта на приятеля му.

— Господин Лардие, помолих ви да дойдете, за да се опитаме, вие и аз, да уточним някои подробности по престъплението, което ни занимава. Първи въпрос: сигурен ли сте, че мястото, където Абади отиде сутринта в деня на смъртта си, се намира в долината на Верпо?

— Вечерта на 13 юли той тръгна от къщи, за да отиде на празника в Кро, следователно не е напускал долината. Момичето, което е изпратил, ми каза той, е живеело между Кро и нашата къща.

— Говори ли с вас на другата вечер, когато се върна сравнително рано, както ми казахте?

— Не. И това ме изненада. Обикновено, когато види светлина под вратата ми, колкото и часът да е, влиза да ми каже добър вечер и да поговорим малко. Чух го да се върти в стаята си, преди да си легне. Следващия ден беше тежък за нас и вечерта трябваше да отида на летището в Хиерес, за да посрещна един инженер, който идваше от Париж. Заведох го на вечеря в един ресторант и когато се върнах, Бертран вече си беше легнал. На другата сутрин излезе много рано.

— Откъде знаете, че се е бил прибрал и че отново е излязъл на другия ден призори?

— Вие знаете, че Бертран и аз ползуваме общо едно меари и предишната вечер бях принуден да взема колата на строежа, за да отида да посрещна инженера от Париж на летището. При моето завръщане колата беше на обичайното си място пред къщата, което означаваше, че Бертран се беше прибрал. На другата сутрин вече не беше там и ние я намерихме отново близо до трупа му. Но всичко това вече ви го казах — продължи той с уморен глас.

— Службата по идентификация внимателно прегледа вашата меари. Тук имам много подробен доклад. Ни най-малката следа от кръв вътре в колата и което ме учудва по-малко, ни най-малкия отпечатък върху волана, което доказва, че този волан е бил старателно избърсан, вероятно от онзи, който е докарал тялото до Верпо. След това всичко се обърква. Защо тази лоша инсценировка, когато бие на очи, че вашият приятел не е бил убит там, където открихме тялото? Нещо повече, защо е поел необмислени рискове, закарвайки тялото там?

— Аз също отначало си казах така. И после си дадох сметка, че това не е толкова ясно. Един малък път, познат само на местните хора, беше наскоро разчистен между доста гъстите лещаци; достатъчно е било да се прекосят тези лещаци, за да не се вижда повече колата от пътя.

— И все пак ние я забелязахме.

— Защото един от нашите багери е бил спрял там, нещо, което убиецът не е можел да предвиди.

— Което ще рече, че убиецът, местен човек, най-малкото добре познава околността? Още нещо, от строежа, където в момента работят вашите работници, са могли да си дадат сметка за това, което става…

— Не непременно. Групата е до края на седмицата на работа от другата страна на строежа на моста, там, където реката Верпо завива. Следователно няма видимост към мястото, където е било хвърлено тялото на Бертран.

— Да се върнем към лешниковите храсталаци и към този път, преграден от багера, както казахте. Мислите ли, че някой от вашата група…

— Би могъл да убие Бертран? А защо? Той нямаше врагове и още повече, ако някой човек от строежа е искал да го убие, щеше да му бъде много по-лесно да предизвика нещастен случай при работата или да симулира такъв.

Жарде избърса лицето си с носна кърпа, разхлаби възела на вратовръзката си.

— Тази жега е непоносима — каза той. — Извинете ме.

Той потърси една папка в купа, постави я на бюрото си, но не я отвори.

— Още веднъж ще се позова на паметта ви. Това момиче, което Абади казва, че е срещнал на празника в Кро, добре ли ви го описа? Знам, изглежда, като че предъвквам излишно същите въпроси, но направете усилие, много е важно. Най-малката подробност…

— Не. Той говореше много възбудено, не преставаше да повтаря, че била красива, странна и че нямала вид на съвременно момиче. Но това е всичко. Знаете, често съм виждал Бертран да се увлича по най-различни момичета, които винаги намираше за изключителни. Страстта му траеше от ден до пладне. Не отдадох повече внимание на тази, отколкото на другите. Не можех да предвидя.

Гласът му секна и двамата мъже останаха дълго, без да говорят. После Жарде отвори папката, взе двете снимки, намерени във фургона на Жулиен Комбре, и ги подаде на Венсан.

— Виждали ли сте тези две момичета?

— Тази, която Бертран е срещнал в Кро, тук ли е?

— Нищо не знам. Но отново ви питам: познавате ли ги?

— Не.

Все пак Венсан ги разгледа внимателно.

— Никога не съм ги виждал — подзе той. — При това не ми се струват нито особено красиви, нито особено загадъчни. Вярно е, че красотата върху една паспортна снимка…

Комисарят затвори папката, приготви се да заговори за второто убийство и се отказа. После попита:

— Ходите ли понякога на селските увеселения, господин Лардие?

— О, не, ненавиждам ги!

— Предполагам, че също така не ходите на Луна-парк?

— На Луна-парк?

— Да, този увеселителен парк, който работи два месеца през годината близо до плажа и недалеч от летището в Хиерес.

— А, да, вечерта, когато отивах да посрещна колегата си на летището, видях отдалеч виенското колело. Но никога не съм стъпвал там. Защо? Има ли това някаква връзка със смъртта на Бертран? Знаете ли, бих се чувствувал много остарял вече, ако въобще някога съм имал вкус към подобни развлечения. Мисля, че Бертран също не е стъпвал там.

Комисарят, изглежда, искаше да си играе на котка и мишка с Венсан, такова беше поне впечатлението на инженера, който не обичаше това. Напрежението, което според него ги поставяше един срещу друг, изведнъж изчезна, когато Жарде попита:

— Кой ще се заеме с погребението на вашия приятел?

— Аз. Той няма семейство освен един сакат чичо, който живее в Монпелие. Той настоява погребението да се направи, там, за да може тялото на Бертран да почива в семейната гробница, както ми каза днес по телефона. Може ли да се свържа с погребалната служба?

— Да. Ето разрешителното за погребване.

— Работниците от строежа много държат тук да има церемония. Вдигането на тялото ще стане от параклиса на болницата в Хиерес.

Жарде размисли няколко секунди, после изведнъж каза:

— Местната преса писа много за смъртта на вашия приятел, даже отпечата снимката му. Вие ли им я дадохте?

— Когато започнахме работите във Верпо, журналистите направиха малък репортаж. Снимаха ни заедно с Бертран. Те са публикували увеличения и изрязан портрет на Бертран.

— Ето какво трябва да се направи. Щом се уговорите с погребалното бюро за вдигането на тялото, поместете известие за това в трите местни ежедневника.

— Надявате се, че убиецът ще присъствува?

Жарде не долови може би неволната ирония на този въпрос.

— Не — каза той, — не убиецът. Но може би момичето… Шансът е едно на хиляда, но човек никога не знае. В края на краищата може би тя не е замесена. Ако наистина дойде, следствието ни ще направи огромен скок. Но успокойте се, аз не бълнувам. Последен въпрос: ще изпратите ли на семейството му вещите на вашия приятел?

— Не съм получил нареждане по този въпрос. Вие видяхте, няма много нещо. Ще ги прибера в куфарите му и засега ще ги оставя в стаята. Когато пристигне новият инженер, ще обмисля. При мене има място.

Погребението на Бертран се състоя на по̀ следващия ден в девет часа. Няколко ръководители на Г. С. У. бяха дошли от Париж, за да почетат паметта на младия си инженер, но тъй като параклисът се оказа твърде малък, за да побере всички работници от строежа, последните останаха в двора, като вратите на параклиса останаха отворени. Свещеникът каза няколко думи, които никой не разбра, толкова слаб беше гласът му. Той изпрати ковчега до камионетката и след кратка молитва го благослови за последен път.

Венсан имаше чувството, че действува като автомат, кръстеше се, навеждаше глава. Тъй като не беше забелязал полицаи, той се извръщаше от време на време да види дали странно момиче, красиво и загадъчно, не следва отдалеч процесията, но виждаше само познати, приятелски лица, понякога сгърчени от болка. Когато ковчегът мина покрай него, носен от облечени в сиво мъже с безизразни лица, той изпита желание да докосне светлия дъб, като че да подаде за последен път ръка на своя приятел. Абсурден жест, смешен може би, но не беше ли абсурдна, не беше ли смешна смъртта на едно момче в цъфтящо здраве, което живееше пълноценно живота си и което вече нямаше да може да каже „обичам те“ на някое момиче?

Предишната вечер той беше решил да придружи тялото на приятеля си до Монпелие; гласът на вуйчото му се беше сторил вълнуващ по телефона. Въпреки че беше рано, горещината тегнеше вече над яворите на авеню „Рионде“ и Венсан никога не се беше чувствувал толкова зле в тъмния си костюм, със стисната от вратовръзката яка. Без да иска, той каза на комисаря, който го настигна, с агресивен тон:

— Вие още ли чакате красивото и потайно момиче?

— Казаха ми, че заминавате за Монпелие! — каза Жарде.

— Да. Г. С. У. ми предостави един ситроен, защото нямам желание да следвам катафалката в микробуса на погребалното бюро.

— Кога ще се върнете?

— Възможно най-скоро. Сигурно утре.

Комисарят се поколеба, преди да му каже:

— Бих искал да се срещна с вас извън моя кабинет. О, не за да говорим за следствието, което тъпче на едно място, а за Бертран Абади. Не успявам да си съставя мнение за него като личност, за това, което всъщност е бил.

Замълча и после с приятелски тон продължи:

— Вие много го обичахте, нали?

Комисарят вече настигаше Баконие, който крачеше напред-назад пред двора. Знаейки, че това няма да доведе до нищо, двамата полицаи искаха да изчакат да си отиде персоналът на Г. С. У., този на погребалната катафалка, преди да напуснат двора на болницата. На авенюто те отново попаднаха на интензивното, но обичайно през летния сезон движение на коли, фургони и мотопеди.

Преди да потегли шествието, Венсан се осведоми от разпоредителя на погребалното бюро, че противно на това, което беше съобщено, погребението на Бертран нямаше да се състои на другия ден, а в същия ден от 16 часа.

— Това е добре — каза той. — Ще мога да потегля веднага след церемонията. По такъв начин ще бъда в Хиерес вечерта. Това ме устройва. Толкова сме закъснели със строежа!

В продължение на часове той кара колата със същото странно чувство, както в черквата: той беше един автомат без рефлекси, без мисли, без особено мнение. Пред него, на малко разстояние, беше този виолетов фургон, водещ тази голяма кутия, където бяха затворили онова, което оставаше от приятеля му. И той го следваше под обилното ослепително слънце.

Чичото на Бертран беше държал да направи нещата зрелищно добре: органова музика при внасянето на ковчега и по време на службата, снопове гладиоли и рози и пак същите движения, и пак същите думи. Имаше много повече хора, отколкото си беше представял. Всички близки и по-далечни приятели на господин Виктор Абади, бивш директор на лицея Фредерик-Мистрал, бяха държали да бъдат до своя приятел при тези трагични обстоятелства.

В една количка, бутана от много достолепна жена с бели коси, един слаб човек без възраст, облечен в черно, се поддаде на вълнението си при вида на Венсан, топли и сухи ръце продължително стискаха ръцете му и Венсан изведнъж се отдаде на тази мъка, която отблъскваше с енергията на отчаянието, откакто в леглото на реката Верпо беше открил тялото на Бертран с разбит тил. Няколко секунди раменете му се разтърсваха от ридания без сълзи и после той се видя, че прави това, което толкова много му се искаше да направи сутринта, да докосне с ръка гладкото на пипане дърво на ковчега на приятеля си.

На гробищата той изчака зидарят да запечати плочата на гробницата от светъл мрамор, преди да поеме с колата по пътя, който радиото наричаше веселия отпускарсри път. Пристигнал в Хиерес относително рано, той държеше да мине през бюрото на строежа, където винаги имаше пазач. Човекът четеше криминален роман, слушайки транзистор, от който се носеше нежна музика.

— А, господин Лардие, очаквахме ви едва утре. Точно преди малко някой пита за вас.

— Някой ме е търсил… Каза ли името си?

— Не. Каза, че не е спешно, че отново ще намине.

— Нещо ново?

— Нищо. Или по-скоро да. Новият инженер пристига в другиден. Идва от Париж. Ако сега започнат да ни изпращат парижани…

Преди да се прибере, Венсан се отби в едно кафене да изяде парче пушена риба и плодове. Не беше нито обядвал, нито вечерял и изведнъж почувствува глад. Спокойно изчака реда си и по чудо намери свободно място. Още нямаше десет часът, когато излезе от кафенето. Паркира ситроена под навеса до строежа и се върна пеша в къщата. Със спуснати кепенци, тя изглеждаше изоставена. С всичките си сили се бореше срещу разнежването. Да не мисли за Бертран. Ще се открие ли някога неговия убиец?

Изведнъж се почувствува уморен. Нямаше смелост нито да се съблече, нито да се изкъпе, въпреки че се беше потил обилно през деня. Направи все пак и едното и другото и щеше да потъне в сън, когато едно изпукване го разтревожи: някой се опитваше да насили кепенците в стаята на Бертран. Стана, промъкна се в коридора и зачака. Къщата, стара постройка, беше снабдена с кепенци, които се държаха с куки: беше относително лесно да се отворят отвън. Той чу стърженето на куката върху стената, после силен удар върху стъклото, което се счупи… Венсан нямаше оръжие и не се питаше какво трябва да прави. Нащрек, той чу ясно стъпки в стаята. Лъч светлина под вратата: крадецът — ако това беше крадец — имаше фенерче. Друг шум, който се повтори от ключалките на куфара на Бертран, които някой разбиваше. Венсан съобразяваше бързо: мислейки, че е сам, непознатият щеше да действува съвсем спокойно. Но какво той, без оръжие, можеше да направи. Каза си, че единствената възможна разумна постъпка беше да излезе от къщата, да запише номера на колата, ако непознатият беше дошъл с кола… Само че трябваше да напусне коридора, да слезе по дървената стълба, всяко стъпало на която скърцаше, без да привлече вниманието. В момента, когато най-малко очакваше, вратата пред него се разтвори. Човекът го заслепи с фенерчето и изруга. Той се хвърли назад, прескочи прозореца, Венсан се втурна след него. Човекът, който не беше нито с кола, нито с мотопед, се изгуби в гъсталаците.